Йохана Спири
Хайди (4)

Трета глава
На пасището

Хайди се събуди рано сутринта от оглушително изсвирване. Когато отвори очи, слънцето стрелна сноп златна светлина през кръглото прозорче, така че цялата плевня блесна. Хайди се огледа учудено, без да знае къде се намира. Ала след миг отдолу прозвуча дълбокият глас на дядото и малката веднага си спомни всичко: че беше дошла вчера, че сега беше при дядо си в планината, че никога вече нямаше да види старата глуха Урсел, която през цялото време мръзнеше и затова постоянно се въртеше край огъня. Тя караше и Хайди да седи до нея, и то съвсем близо, за да може поне да я вижда, след като не чуваше нищо. С нея детето винаги се чувстваше притеснено и му се искаше да излезе навън. Затова сега се зарадва много, когато се събуди в новия си дом и си припомни колко нови неща бе видяло вчера и още колко го чакаха днес. Най-много обаче се радваше на Белка и Галка. Хайди скочи бързо от леглото и облече рокличката си, която носеше вчера. После слезе по стълбата и хукна навън. Там я чакаше козарчето Петер със стадото си, а дядото тъкмо извеждаше Белка и Галка от кошарата, за да се присъединят към другарките си. Хайди се затича насреща му, за да го поздрави с „Добро утро!“.

— Искаш ли и ти да идеш на пасището? — попита дядото.

Хайди подскочи от радост.

— Ала първо си измий лицето, иначе слънцето ще ти се смее. Виж там какво съм ти приготвил. — Дядото посочи голямо ведро с вода, оставено край вратата да се топли на слънце през деня.

Хайди веднага се втурна към него и започна да се плиска и мие, докато личицето й светна. През това време дядото влезе в хижата и извика на Петер:

— Ела тук, кози генерале, и дай торбичката си!

Петер се подчини и протегна към стареца окъсаната торбичка, в която беше понесъл оскъдния си обяд.

— Отвори я! — заповяда старецът и му показа приготвения голям комат хляб и буца сирене. Петер ококори кръглите си очи, защото двете парчета бяха двойно по-големи от тези, които беше отрязала майка му. — Така, а сега ще сложим и купичката — продължи Йохи. — Защото детето не може да суче като теб направо от вимето на козата, не се е научило. Ще му издоиш за обед две пълни купички, защото малката ще остане с теб цял ден, докато тръгнеш обратно. И внимавай да не падне от скалите, чуваш ли!

В този миг в стаята се втурна зачервената Хайди.

— Нали сега слънцето няма да ми се смее, дядо? — попита сериозно тя.

Малката беше изтрила така усърдно лицето, вратлето и ръцете си с грубата кърпа, окачена от дядото, че цялата беше почервеняла като рак. Дядото не можа да удържи смеха си.

— Не, няма да намери за какво да ти се присмее — потвърди той. — Но знаеш ли какво? Вечерта, когато се върнеш, ще се окъпеш цялата във ведрото, също като рибка, защото който тича като козичките, не може да остане с чисти крачка. Хайде, време е да тръгвате.

И походът към планинското пасище започна. През нощта вятърът бе прогонил и последното облаче; накъдето и да погледнеха, небето беше тъмносиньо, а огненото слънце вече се беше издигнало нависоко и осветяваше зелените Алпи. Всички сини и жълти цветенца по поляните отваряха чашките си и се усмихваха весело към слънцето. Хайди подскачаше като козле и надаваше радостни викове, защото покрай пътеката растяха цели купчинки мънички червени иглики, на други места пък блещукаха безброй сини тинтяви, а отвсякъде се смееха и кимаха с нежните си листчета златисти диви розички. Възхитена от това великолепие, Хайди забрави дори козите и Петер. Тя се втурна напред, отклони се встрани, не можеше да избере накъде да тръгне. Тук искряха червени цветчета, там жълти или сини. Хайди береше цветя и ги събираше в престилката си, защото беше решила да си ги отнесе вкъщи и да ги разстеле върху сеното, на което спеше. Тогава леглото й щеше да заприлича на алпийска ливада. Така че днес Петер трябваше да си отваря очите на четири, защото козичките правеха също като Хайди: притичваха от място на място и той през цялото време трябваше да вика и да подсвирква, а най-вече да размахва гегата си, за да завърне отлъчилите се кози.

— Къде си, Хайди? — извика козарчето малко сърдито.

— Ето ме! — прозвуча гласчето й някъде много назад.

Петер не можеше да я види, защото Хайди седеше на земята зад едно хълмче, цялото осеяно с ухаещи цветчета; въздухът около нея беше изпълнен с аромат и тя не можеше да му се насити. Затова беше седнала сред цветята и дишаше с пълни гърди.

— Ела тук! — извика отново Петер. — Имаме още много път до скалите.

— Къде са скалите? — извика в отговор Хайди, но не се помръдна от мястото си, защото сладкият аромат я омайваше.

— Там горе, много високо! Още сме далече, затова побързай! Най-отгоре е кацнал старият орел и те гледа.

Хайди скочи като ужилена и хукна към Петер с пълната си с цветя престилчица.

— Стигат ти толкова — рече момчето, когато продължиха да се катерят нагоре, — иначе няма да можеш да ходиш, пък и ако откъснеш всички цветя, няма да ти останат за утре.

Козичките вървяха послушно напред, защото бяха подушили отдалеч ароматните треви на високопланинското пасище и бързаха да стигнат дотам. Поляната, където обикновено Петер запладняваше стадото, беше в подножието на високите скали, които се издигаха стръмно към небето, голи и заплашителни, обрасли само в по-ниските места с храсти и ели. От едната страна на пасището се спускаха дълбоки пропасти и дядото беше прав, като предупреди Петер да пази детето.

Когато най-после стигнаха, момчето свали торбичката си и грижливо я мушна в една скална дупка. Внезапен порив на вятъра можеше да издуха обяда надолу по склона.

Петер се изтегна на стоплената от слънцето трева, за да си почине от уморителното изкачване. Хайди отвърза престилчицата си и заедно с цветята грижливо я прибра в същата дупка. После седна до излегналото се момче и се огледа. Долу, много далече, се простираше долината, окъпана в утринна светлина. Пред Хайди започваше огромно снежно поле, което сякаш се издигаше право към тъмносиньото небе, а вляво от него стърчеше скална грамада, с чудовищни размери, гола и назъбена. Детето притихна, захласнато от чудната гледка. Цареше пълна тишина. Чуваше се само леко шумолене — ветрецът поклащаше нежните сини камбанки и златистите диви рози, които сякаш нямаха чет и весело му кимаха с тънките си стъбълца. След толкова усилия Петер беше заспал, а козичките се катереха по близките храсти.

Хайди се чувстваше така добре, както никога досега. Тя се опиваше от златното слънце, от свежия въздух и сладкия аромат на цветята и не искаше нищо друго, освен да остане тук завинаги. Така мина доста време, а Хайди се беше вглеждала толкова пъти във високите хребети отсреща, та вече й се струваше, че всички си имат лица и гледат надолу към нея с радост като добри приятели.

Изведнъж Хайди чу точно над себе си силен, остър крясък. Високо над главата й една страшно голяма птица, каквато никога не беше виждала досега, описваше широки кръгове, разперила огромните си криле.

— Петер, Петер, събуди се! — провикна се стреснато детето. — Виж, орелът е дошъл, виж, виж!

Петер стана и двамата с Хайди се загледаха след птицата, която се издигна високо в небесната синева и бавно изчезна зад сивите скали.

— Къде отиде? — поиска да узнае Хайди, която беше наблюдавала полета й с напрегнато внимание.

— Прибра се в гнездото си — отвърна Петер.

— Там ли е домът й? Колко ли е хубаво да живееш толкова нависоко! А защо пищи така? — продължи да пита Хайди.

— Защото така трябва — отговори Петер.

— Хайде да се качим на скалите и да видим къде живее — предложи Хайди.

— Ооо! — ядоса се Петер. — Даже козите не могат да се изкатерят дотам, а и чичо Йохи ме предупреди, че можеш да паднеш от скалите!

Изведнъж козарчето нададе такъв силен вик, че Хайди се слиса, но козите явно разбраха момчето, защото заподскачаха весело надолу и скоро цялото стадо се събра на полянката. Някои продължиха да дъвчат сочните стръкове, други подтичваха насам-натам, трети на игра удряха рогцата си. Хайди се втурна сред стадото. Скоро забеляза, че козичките се различаваха твърде много една от друга и по външност и по поведение. През това време Петер извади от торбичката хляба и сиренето. После взе купичката, издои в нея мляко от Белка и я сложи на тревата. Накрая повика Хайди, но трябваше да повтори няколко пъти името й, защото детето се беше захласнало по игрите на новите си приятели. Най-после Хайди отиде при него и като видя наредената трапеза, заподскача щастливо около нея.

— Престани да скачаш! Време е за ядене! — каза наставнически Петер. — Сядай и започвай!

— За мен ли е млякото? — попита тя.

— Да — отговори Петер — и големите парчета хляб и сирене също са твои. Когато си изпиеш млякото, от купичката ще пия и аз.

— А ти откъде ще вземеш мляко? — поиска да узнае Хайди.

— От моята коза, от Пъструшка. Хайде, започвай да ядеш! — подкани я отново той.

Хайди изпи млякото на един дъх, отчупи от хляба едно парче, а остатъка даде на спътника си. При това не забрави да сложи върху хляба и цялото огромно парче сирене.

— Изяж го, на мен ми стига толкова!

Петер се поколеба, защото не можеше да повярва, че Хайди говори сериозно, но момиченцето продължаваше да стои с протегната ръка и тъй като Петер не посмя да посегне, ги сложи на коляното му. Най-после козарчето проумя, че малката наистина му ги дава. Грабна неочаквания дар, кимна благодарно и започна лакомо да яде. Откакто бе козарче, никога не се бе хранил до насита.

— Как се наричат козичките, Петер? — попита Хайди.

Той, разбира се, знаеше всички имена. Докато ги казваше, сочеше с пръст назованата козичка. Хайди слушаше внимателно и запомняше всяко име. Там беше големият Турчин с извити рога, който непрекъснато се перчеше с тях и блъскаше другарите си, затова повечето бягаха от него. Само дръзкият Бодливко, стройно, пъргаво козле, не само че не се страхуваше, а често стоеше наперено пред големия Турчин и поклащаше заплашително острите си рогца. Там беше и малката бяла Снежка, която блееше така тъжно, че Хайди трябваше да я милва утешително по главата. Ето и сега детето скочи, защото треперещото гласче на козичката отново го повика. Хайди прегърна тънкото й вратле и попита съчувствено:

— Какво ти е, Снежке? Страх ли те е от нещо?

Козлето се сгуши доверчиво до момичето и спря да блее.

— Тя жали за майка си; завчера я продадоха в Майенфелд и вече не идва с нас на пасището — обясни Петер като продължаваше да яде.

— А къде е баба му? — продължи да пита момиченцето.

— Няма баба.

— А дядо?

— Няма и дядо.

— Бедничката ми Снежка — рече Хайди и нежно притисна козичката до гърдите си. — Не искам повече да плачеш. Виж сега, аз ще идвам всеки ден с теб и вече няма да се чувстваш самотна. Когато ти стане мъчно, просто ела при мен и готово.

Снежка щастливо потърка глава в рамото на момиченцето. През това време козите се бяха пръснали из околните храсталаци. Белка и Галка се катереха леко и грациозно по стръмнините, а когато намереха хубав храст, се вдигнаха на задните си крака, за да стигат по-нависоко и бързо късаха зелените клончета.

— Петер — обърна се Хайди към козарчето, което отново се беше изтегнало по гръб, — Белка и Галка са най-хубавите от цялото стадо.

— Това и аз го знам — отговори хлапакът. — Чичо Йохи ги къпе, дава им да ближат сол и има най-хубавата кошара.

Изведнъж Петер скочи и се втурна с големи скокове към края на пасището. Хайди затича след него, любопитна да разбере какво се е случило. Палавият Бодливко бе застанал на ръба на пропастта и търсеше път как да се спусне по скалите надолу. Всеки миг можеше да се подхлъзне и да полети в бездната. Петер посегна да го сграбчи, но се подхлъзна и едва успя да улови единия крак на козлето. Задържа го здраво, а Бодливко сърдито изврещя, изненадан и разгневен, че го дърпат за крака и му пречат да си поиграе. Своенравното козле нямаше никакво намерение да се предава и взе да се дърпа с всички сили. Петер извика за помощ. Хайди веднага разбра в каква опасност се намират и двамата. Тя накъса шепа ухаещи треви, мушна ги под носа на Бодливко и заговори успокоително:

— Хайде, ела, Бодливко, бъди разумен! Не виждаш ли, че ще паднеш, ще си счупиш крачето и много ще те боли!

Козлето весело захрупка сочната трева. През това време Петер успя да се изправи, улови въжето, което беше вързано около врата на козлето и поведе беглеца към кротко пасящото стадо. Когато се озоваха на сигурно място, Петер грабна гегата, за да напердаши здравата провинилото се козле. Бодливко отстъпи уплашено назад, защото знаеше какво го очаква. Ала Хайди изпищя пронизително:

— Не, Петер, не го бий! Не виждаш ли колко се страхува! — извика Хайди.

— Заслужава си боя! — изръмжа Петер и замахна още веднъж.

Но Хайди сграбчи ръката му и извика възмутено:

— Не бива да го биеш, защото го боли. Веднага го пусни!

Петер изгледа смаяно тази нова Хайди. Черните й очи святкаха така заплашително насреща му, че ръката, която стискаше гегата, се отпусна.

— Ще го оставя, ако утре пак ми дадеш от сиренето — отстъпи най-после момчето, защото смяташе, че трябва да получи някакво обезщетение за преживяния страх.

— Всеки ден ще ти давам цялото си парче сирене! На мен не ми трябва — съгласи се с готовност Хайди. — И хляб ще ти давам, колкото искаш, също като днес. Само че ще ми обещаеш — никога, ама никога да не биеш Бодливко, Снежка и другите козички.

— Все ми е едно — отбеляза Петер, а това при него означаваше „да“. Най-после пусна виновника и зарадваният Бодливко се отдалечи като правеше големи скокове.

Неусетно денят измина и слънцето се спусна към планините. Хайди седеше на топлата земя и съзерцаваше безмълвно сините камбанки и розичките, после вдигна поглед към скалите, които бавно почервеняваха и искряха от светлината на залязващото слънце. Момиченцето скочи и извика:

— Петер! Петер! Планините горят! Гори и снегът отсреща, гори и небето! Виж, виж! Онези скали просто пламтят! Петер, стани най-после! Я виж, огънят стигна чак до гнездото на орела! Погледни скалите и огнения сняг! Всичко, всичко е в пламъци!

— Винаги е така — каза спокойно Петер и продължи да дялка една пръчка. — Но това не е огън.

— Какво е тогава? — попита възбудено Хайди, която се оглеждаше на всички страни, защото не можеше да се насити на гледката. — Какво е това, Петер, какво е това? — извика отново тя.

— Става от само себе си — обясни дълбокомислено Петер.

— О, гледай, гледай! — развълнува се още повече Хайди. — Сега пък станаха розовочервени! Виж снега и високата, остра скала! Как й е името, Петер?

— Скалите нямат имена — отговори момчето.

— Колко е красиво… А сега пък отново стават сиви! О! Ето че огънят угасна! Всичко свърши, Петер! — Хайди приседна на земята, така натъжена, сякаш целият свят беше рухнал.

— Утре пак ще е така — утеши я Петер. — А сега стани, защото трябва да си вървим.

Той свирна на козичките, стадото се събра и тръгна надолу.

— Винаги ли вечер става така? — попита Хайди, очаквайки жадно потвърждението му и тръгна след него по склона.

— Ами, почти винаги — отговори момчето.

— Но за утре е сигурно, нали? — продължи с въпросите малката.

— Да, да, разбира се — увери я Петер.

Хайди си възвърна доброто настроение, ала новите впечатления така бяха преизпълнили детската й душа, че момичето утихна и не каза нито дума чак докато стигна хижата и видя дядо си да седи под елите. Там той си беше сковал пейка, за да посреща вечер козичките, които се връщаха от паша.

Хайди изтича весело към него, следвана от Белка и Галка, които познаваха стопанина и кошарата си.

Петер се провикна след нея:

— И утре пак да дойдеш! Лека нощ! — За него беше много важно Хайди да го придружава всеки ден.

Тогава малката се втурна бързо назад, подаде ръка на козарчето и го увери, че непременно ще дойде пак. След това се втурна сред стадото, улови Снежка за врата и пошепна нежно:

— Спи сладко, Снежке. Не забравяй, че утре ще дойда пак, няма защо да блееш така жално.

Снежка я погледна с добрите си очи, после весело заскача да догони стадото.

Хайди се върна под елите.

— О, дядо, колко беше хубаво! — извика тя. — Огънят по снега и скалите, сините и жълтите цветенца! Ами я виж какво съм ти донесла! — С тази думи тя изтърси в краката на дядо си цялото съдържание на престилчицата си.

Но как изглеждаха бедните цветенца! Хайди не можа да ги познае. Оклюмали, увехнали, нямаше нито едно с отворена чашка.

— О, дядо, какво им е? — попита уплашено детето. — Не бяха такива, защо сега изглеждат така?

— Цветята искат да растат на свобода, на слънце, а не да стоят в престилката ти — отговори дядото.

— Тогава няма да бера повече цветя. Ами, дядо, защо орелът пищи така? — заразпитва отново Хайди.

— Сега ще се окъпеш, а аз ще ида в кошарата да издоя млякото. После ще се приберем в хижата и след като се навечеряме, ще ти разкажа за орела.

Така и направиха. Още щом се настани на високия си стол и видя пред себе си купичката мляко, детето отново попита за орела.

— Той пищи така, защото се присмива на хората, които живеят на земята. Не му харесва, че се събират по много в градове и села и си причиняват зло. Казва им: „Ако се разделите и всеки се изкачи на своя връх като мен, ще живеете много по-добре“.

Дядото изговори тези думи необикновено развълнуван и думите на мъдрата птица се запечатаха завинаги в паметта на Хайди.

— Защо скалите нямат имена, дядо? — продължи да пита тя.

— Имат — отвърна той, — и ако ми ги опишеш така, че да ги позная, ще ти кажа как се казват.

Хайди описа първо скалистия връх с двете високи кули, покрити със сняг, който беше пламнал в яркочервено, после беше станал розов, а накрая бе побледнял и угаснал.

— Да, знам го — рече дядото. — Казва се Чезаплана. Значи ти хареса на пасището?

Хайди въодушевено заразказва как беше минал денят, колко красиво й се беше сторило всичко и особено вечерния огън. Накрая помоли дядо си да й обясни кой пали този огън, защото Петер не знаел нищо.

— Слънцето! — отговори дядото. — Когато се спуска да каже лека нощ на планините, то им изпраща най-красивите си лъчи, за да не го забравят, докато се появи отново на следващата сутрин.

Отговорът хареса на Хайди и тя зачака с нетърпение новия ден, за да се изкачи отново на пасището и да види как слънцето ще каже „лека нощ“ на планините. Легна на сламената си постеля и заспа веднага. Присъниха й се искрящите планини и червените пламъци по върховете им, а на поляната под тях весело подскачаше малката Снежка.