Йохана Спири
Хайди (8)

Седма глава
Госпожица Ротенмайер преживява неспокоен ден

Когато се събуди, Хайди разтърка очи, огледа се, но изобщо не можа да проумее къде се намира. Лежеше в бяло, високо легло, разположено в обширна спалня. Пред прозорците висяха дълги бели завеси. Имаше две кресла с пъстра дамаска на цветя. До стената бе поставен диван с кръгла маса пред него, а в ъгъла стоеше масичка за миене с кана, леген и много предмети, които Хайди не беше виждала никога преди това. Изведнъж се сети, че е във Франкфурт, спомни си вчерашния ден, а накрая и наставленията на дамата, доколкото беше успяла да ги чуе. Хайди скочи от леглото и побърза да се приготви. После отиде до единия прозорец, след това и до другия: трябваше да види небето и земята навън, защото се чувстваше като в кафез зад големите завеси. Но не знаеше как да ги дръпне, затова се мушна зад тях, за да стигне до прозореца. Само че той беше много високо и главата на детето едва стигаше до перваза. Все пак Хайди успя да погледне навън, но не видя това, което очакваше. Тя отново изтича от единия прозорец към другия, после се върна, но виждаше все едно и също: стени с прозорци, пак стени и пак прозорци. Хайди се уплаши. Още беше много рано, но тя беше свикнала да става рано, когато живееше в планината, и веднага след събуждането си да излиза на прага и да види какво е времето, дали небето е синьо, дали слънцето вече се е показало зад върха, дали елите шумят и малките цветя вече са отворили очи. Както птичка, която за първи път се е събудила в красивия си кафез, се стрелка насам-натам, за да търси пролука между пръчките, Хайди продължи да тича от единия прозорец към другия и да се опитва да ги отвори. Защото тогава сигурно щеше да види и нещо друго, освен стени и прозорци. Някъде долу трябваше да е земята, зелената трева и последният, топящ се сняг. Хайди копнееше да види поне малко зеленина. Ала прозорците си оставаха здраво затворени, колкото и детето да въртеше и дърпаше ръчките. Дори опитваше да пъхне пръстчета под дървените рамки, за да ги издърпа. Не, те прилепваха плътно към външната рамка и не искаха да се открехнат. Мина много време, преди Хайди да разбере, че усилията й не водят до нищо. Най-после тя се отказа от плана си и се запита какво ли ще стане, ако излезе навън и обиколи къщата, докато открие зелена трева; защото помнеше, че снощи бяха вървели само по каменни павета, докато влязат в къщата.

На вратата на стаята й се почука, Тинете надникна вътре и кратко заяви:

— Закуската е готова!

Хайди не разбра, че това е покана; на присмехулното лице беше изписано по-скоро предупреждение да се пази от прекалено интимничене, отколкото любезност, и тъй като Хайди схвана от ясно по-ясно какво изразяваше лицето на прислужницата, тя направи точно това, което мислеше, че се очаква от нея. Измъкна под масата ниското столче, сложи го в един ъгъл, седна и тихо зачака какво още ще се случи. След известно време се чу силен шум от стъпки.

Идваше госпожица Ротенмайер, която отново беше много ядосана и още от вратата извика към Хайди:

— Какво става с теб, Аделхайд? Не разбираш ли какво значи закуска? Веднага излизай от стаята!

Хайди разбра и послушно тръгна след госпожицата. Клара отдавна седеше на мястото си в трапезарията и поздрави весело новата си приятелка, а лицето й изглеждаше много по-радостно от обикновено, защото предвиждаше, че днес ще се случат още интересни неща. Закуската мина без произшествия; Хайди изяде тихо и прилично хлебчето си с масло. Когато се нахраниха, Клара отново бе откарана в учебната стая, а госпожица Ротенмайер нареди на Хайди да я последва и да остане с нея, докато дойде господин кандидатът и започнат уроците.

Когато двете деца останаха сами, първото, което каза Хайди, беше:

— Как мога да погледна навън и да видя земята?

— Ще отвориш някой прозорец и ще погледнеш — отговори развеселено Клара.

— Прозорците не се отварят — възрази тъжно Хайди.

— Напротив, напротив — увери я Клара, — само че ти не знаеш как, аз също не мога да ти помогна, но когато видиш Себастиян, помоли го да ти отвори прозореца.

За Хайди беше голямо облекчение да научи, че прозорците все пак се отварят и може да се гледа навън. Защото момиченцето още беше потиснато от съзнанието, че е пленница в тази голяма къща.

Клара започна да я разпитва как е живяла досега и Хайди с радост заразказва за алпийското пасище и за козите, за лятото в планината и за всичко, което й беше толкова мило на сърцето.

През това време учителят беше дошъл, но госпожица Ротенмайер не го въведе както обикновено в кабинета, защото първо трябваше да си излее душата и за тази цел го покани в трапезарията, където седна пред него и описа с голямо вълнение притесненото си положение.

Ето какво беше станало: преди известно време госпожицата беше писала на господин Зеземан в Париж, че дъщеря му отдавна имала желание да й вземат другарка в игрите, а и самата тя вярвала, че присъствието на друго дете ще бъде стимул за Клара да се учи по-добре, а през останалото време ще я развлича. Всъщност желанието на госпожица Ротенмайер беше в къщата да влезе дете, което да я отмени в измислянето на забавления за болната Клара, защото домакинските задължения бяха твърде уморителни. Господин Зеземан беше отговорил, че с удоволствие ще изпълни желанието на дъщеря си, но само при условие, че една такава другарка в игрите ще живее при същите условия като Клара — защото той не можел да търпи лошо отношение към деца в собствената си къща.

— Всъщност, тази последна забележка беше съвсем излишна — обясни натъртено госпожица Ротенмайер, — защото никой в нашия дом не би си позволил да измъчва невинни деца!

После обаче започна да обяснява каква ужасна грешка е допуснала с поканеното дете и приведе примери за пълното незнание, в което малката е живяла досега. Не само уроците трябвало да започнат от азбуката, но и тя самата трябвало да я обучи в основните принципи на човешкото възпитание. От това пагубно положение имало само един изход: господин учителят трябвало да заяви, че две толкова различни деца не могат да бъдат обучавани едновременно, че присъствието на една начинаеща ученичка щяло да бъде много вредно за напредналата в уроците Клара; така господин Зеземан щял да има основателна причина да откаже да приеме детето и щял да се съгласи да го изпратят обратно там, откъдето е дошло; за съжаление тя не можела да предприеме нищо без съгласието на господаря, след като вече го била осведомила, че детето ще дойде.

Обаче учителят беше предпазлив човек и никога не прибързваше в оценките си. Той утеши многословно госпожица Ротенмайер и изказа мнение, че ако малкото момиче е изостанало във възпитанието си, той ще положи големи усилия да го обучи по всички важни предмети и така нещата ще влязат отново в нормалното си русло. Когато разбра, че учителят няма да я подкрепи, а ще се заеме с обучението на детето, госпожица Ротенмайер го покани да започне най-сетне уроците, пропусна го да влезе в кабинета и бързо затвори вратата зад гърба му, защото изпитваше истински ужас от преподаването на азбуката. После започна да се разхожда неспокойно из голямата стая, защото трябваше да помисли с какво име е редно прислужниците да наричат малката Аделхайд. Вярно, господин Зеземан беше писал, че трябва да се отнасят към нея така, както към Клара, но това важеше преди всичко за персонала, каза си госпожица Ротенмайер. За съжаление обаче не можа да помисли на спокойствие, защото откъм учебната стая се чу страшен шум на падащи предмети, а след него вик за помощ към Себастиян. Ужасената икономка се втурна вътре и завари пода осеян с всевъзможни учебни помагала, книги и тетрадки. От падналата мастилница изтичаше малко поточе и бавно си проправяше път към вратата. Хайди беше изчезнала.

— Божичко, какво е това? — проплака госпожица Ротенмайер и закърши ръце. — Покривката, книгите, кошничката с ръкоделие, всичко е оцапано с мастило! Такова нещо никога не се е случвало в нашата къща! Това момиче носи нещастие, това е повече от ясно!

Господин учителят стоеше като ударен от гръм и се взираше уплашено в причинените опустошения. Клара обаче следеше с весело лице необичайните събития:

— Да, Хайди го направи, но не беше нарочно. Не бива да я наказвате, тя просто бързаше да излезе и дръпна покривката, затова всичко падна на пода. По улицата тъкмо минаваха няколко коли, една след друга и тя скочи да ги види. Сигурно никога не е виждала карета.

— Не ви ли казах, господин кандидат? Това същество не знае що е приличие! Няма представа какво означава да си в час, че е длъжно да седи мирно и да слуша. Не разбирам обаче къде е изчезнала малката нещастница? Ами ако е избягала? Какво ще каже господин Зеземан…

Госпожица Ротенмайер изскочи от стаята и се втурна надолу по стълбата. Пред отворената входна врата беше застанала Хайди и смаяно оглеждаше широката улица.

— Какво има, за бога? Какво ти стана изведнъж? Как можа да избягаш така? — нападна я гневно икономката.

— Чух шума на елите, но не знам къде растат и вече не ги чувам — отговори Хайди и погледна разочаровано към дъното на улицата, където заглъхваше трополенето на колите. То беше прозвучало в ушите й като воя на алпийския фьон в клоните на старите дървета зад къщата на дядото и тя зарадвано беше хукнала след милия на сърцето й шум.

— Ели? Тук да не сме в гората? Що за глупаво хрумване? Качи се веднага горе и виж каква беля си направила! — С тези думи госпожица Ротенмайер тръгна нагоре по стълбата.

Хайди я последва и застана учудено пред ужасната бъркотия, защото изобщо не беше забелязала, че е повлякла след себе си покривката, толкова беше унесена в радостта си и в желанието да види по-скоро зелените ели.

— Повече да не се повтаря такова нещо — заговори строго госпожица Ротенмайер и посочи към пода. — По време на урок трябва да седиш мирно на мястото си и да внимаваш. Ако сама не се справиш, ще те вържа за стола ти. Разбираш ли ме?

— Да — отговори Хайди. — Ще седя тихо и няма да мърдам от мястото си.

Тя наистина беше разбрала, че е длъжна да седи мирно по време на уроците.

Сега трябваше да повикат Себастиян и Тинете, за да подредят и да изчистят. Господин кандидатът се оттегли, защото бе решено днес да няма повече уроци. За първи път от много дни насам не му беше останало време да се прозява.

Следобед Клара трябваше да си почива, а Хайди можеше сама да избира заниманията си, както й беше обяснила госпожица Ротенмайер още сутринта. Когато след обяда Клара се сви в креслото си, за да поспи, госпожица Ротенмайер се оттегли в стаята си, Хайди разбра, че е дошло времето да избере сама с какво да се занимава. Това отговаряше на желанието й, но някой трябваше да й помогне, затова застана насред коридора пред трапезарията, за да не пропусне човека, който можеше да й окаже желаната помощ. И наистина, след малко по стълбата се качи Себастиян с голямата табла за чай в ръце, защото трябваше да изнесе среброто от кухнята и да го подреди в бюфета на трапезарията. Когато стигна до последното стъпало, Хайди застана пред него и каза високо и ясно:

— Вие или той!

Себастиян отвори широко кръглите си очи и попита доста рязко:

— Какво означава това, мамзел?

— Искам само да попитам нещо, но със сигурност не е лошо като тази сутрин — обясни плахо Хайди, защото забеляза, че Себастиян изглежда сърдит и причината за това сигурно бе мастилото по пода.

— Така, но защо първо трябваше да кажете „Вие или той“, това искам да узная — попита със същия рязък тон Себастиян.

— Ами защото така трябва да ви казвам — обясни уверено Хайди. — Госпожица Ротенмайер ми нареди.

Сега вече Себастиян избухна в луд смях и Хайди го изгледа учудено, защото не виждаше какво толкова весело има в думите й. Мъжът обаче бе разбрал какво е заповядала госпожица Ротенмайер и сега продължи развеселено:

— Много добре, нека мамзел продължи.

— Аз не се казвам мамзел — разсърди се от своя страна момиченцето. — Името ми е Хайди.

— Точно така, но същата дама заповяда да ви наричам мамзел — обясни Себастиян.

— Така ли? Е, тогава ме наричайте мамзел — отвърна примирено детето, защото беше разбрало, че всичко трябва да става по волята на госпожицата. — Ето че вече имам три имена — прибави с въздишка то.

— Какво искаше да попита малката мамзел? — обади се Себастиян от трапезарията, където вече нареждаше сребърните съдове в бюфета.

— Как се отваря прозорецът?

— Ето така — отговори кратко прислужникът и отвори едното крило.

Хайди се втурна към прозореца, но беше твърде малка, за да може да види нещо. Главата й стигаше едва до перваза.

— Ето, нека мамзел се качи на столчето и погледне какво има навън — рече Себастиян и я вдигна на високото дървено столче, което беше донесъл.

Зарадвана, Хайди се наведе навън и най-после можа да хвърли поглед към така желаната зеленина. Ала само след миг се дръпна назад и по лицето й се изписа огромно разочарование.

— Ама тук се вижда само каменна улица, нищо друго — рече тъжно детето. — Ако прекося къщата, какво ще видя от другата страна, Себастиян?

— Пак същото — отговори прислужникът.

— Къде трябва да се отиде, за да се погледне много, много надалече и да се види цялата долина?

— Трябва да се изкачиш на някоя висока кула, най-добре църковна, например като онази със златното кълбо отгоре. Тогава ще погледнеш отвисоко и ще видиш всичко, каквото искаш.

Хайди веднага слезе от столчето, хукна към вратата, изтича надолу по стълбата и излезе на улицата.

Само че работата не стана така, както си я беше представяла. Когато бе видяла кулата от прозореца, й се беше сторило, че е достатъчно само да претича през улицата и ще се озове пред нея. Сега обаче измина цялата улица и не само че не стигна до кулата, ами и престана изобщо да я вижда. Затова зави по друга улица, после по втора и по трета, но все още не намираше търсената кула. Покрай нея минаваха много хора, но всички толкова бързаха, че нямаха време да й обяснят по кой път да тръгне. По едно време детето видя на един ъгъл момче, което носеше на гърба си малка латерна, а в ръце държеше някакво необикновено животно. Хайди се затича към него и попита:

— Къде е кулата със златното кълбо отгоре?

— Не знам — беше отговорът.

— А кого мога да попитам как да я намеря? — продължи да пита Хайди.

— Не знам.

— Знаеш ли някоя друга църква с висока кула?

— Ама разбира се, че знам.

— Тогава ела и ми я покажи!

— Ти първо кажи какво ще ми дадеш за помощта. — Момчето протегна ръка.

Хайди бръкна в джоба си и извади една картинка, на която беше изрисуван прекрасен венец от червени рози. Беше й мъчно да се раздели с нея, Клара й я беше подарила едва тази сутрин, но пък нима не си заслужаваше да я даде, след като щеше да види цялата зелена долина?

— Ще ти дам това — отговори решително тя и му показа картинката. — Искаш ли я?

Момчето отдръпна ръката си и поклати глава.

— Какво искаш тогава? — попита Хайди и зарадвано прибра картинката в джоба си.

— Пари.

— Нямам пари, но Клара има и непременно ще ми даде. Колко искаш?

— Двайсет пфенига.

— Да вървим!

Двамата тръгнаха по една дълга улица и Хайди започна да разпитва придружителя си какво носи на гърба. Момчето й обясни, че под кърпата има красива латерна и щом почне да върти ръчката, се чува чудесна музика. Изведнъж двамата се озоваха пред една стара църква с висока кула, момчето спря и рече:

— Пристигнахме!

— Но как ще вляза? — попита Хайди, като видя затворените врати.

— Не знам — беше отговорът.

— Мислиш ли, че бих могла да позвъня, както у Клара звънят на Себастиян?

Хайди вече бе открила звънчето на стената и го разлюля с всичка сила.

— Аз ще се кача горе, но ти трябва да ме чакаш тук, защото няма да намеря обратния път.

— Какво ще ми дадеш, ако те почакам?

— Какво още трябва да ти дам?

— Двайсет пфенига.

Старата ключалка щракна и вратата се отвори със скърцане. Един възрастен мъж подаде глава навън и изгледа първо учудено, после доста разгневено двете деца.

— Как си позволявате да ми звъните? — скара се сърдито той. — Не можете ли да прочетете какво пише над звънеца: „За тези, които искат да се изкачат на кулата“?

Момчето посочи с пръст Хайди.

Хайди отговори спокойно:

— Аз точно това исках — да се кача на кулата.

— Какво ще правиш горе? — попита пазачът. — Кой те праща?

— Никой — отвърна Хайди. — Просто искам да се кача и да погледна надолу.

— Я си вървете вкъщи и престанете да си правите шеги с един стар човек, защото ще си изпатите много лошо! — ядоса се още повече пазачът, обърна се и понечи да затвори вратата.

Обаче Хайди го улови за полата на сюртука и произнесе умолително:

— Само един път!

Мъжът се обърна и като видя жалния поглед на детето, омекна; улови малката за ръка и рече много по-сърдечно:

— Щом толкова държиш да се качиш, ела с мен!

Момчето седна на каменните стъпала пред вратата и поклати глава, за да им покаже, че няма желание да ги придружи.

Уловена за ръката на пазача, Хайди започна да се изкачва по витата стълба, която непрекъснато се стесняваше. Накрая им остана една съвсем тясна стълбичка и ето че най-после бяха горе. Пазачът вдигна Хайди на ръце и я обърна към отворения прозорец.

— Ето, сега можеш да погледнеш надолу — каза той.

Хайди видя пред себе си огромно море от покриви, кули и комини. Много скоро тя отдръпна глава от прозореца и проговори покрусено:

— Не това исках да видя…

— Ето ти на! Какво разбира едно дете от красиви гледки? Хайде, да тръгваме обратно и друг път не идвай тук!

Старецът я пусна на пода и тръгна напред по витата стълба. Там, където тя се разширяваше, отляво имаше врата, през която се влизаше в стаичката на пазача, а до нея се виждаше празно помещение със скосен таван. В един ъгъл беше поставена голяма кошница, а пред нея се беше настанила дебела сива котка и съскаше заплашително, защото в кошницата бяха децата й и тя предупреждаваше минаващите да не се месят в семейните й дела. Хайди спря като закована и изгледа с почуда животното. Никога не беше виждала толкова голяма котка. В старата кула се въдеха много мишки и котката всеки ден улавяше без усилия поне по половин дузина.

Пазачът забеляза възхитеното лице на детето и рече:

— Ела, тя няма да ти стори нищо лошо, щом съм с теб. Искаш ли да видиш малките?

Хайди пристъпи към кошницата и остана възхитена.

— О, какви хубави животинки! Какви прекрасни котенца! — развика се момиченцето и заподскача около кошницата, зарадвано от смешните муцунки на седемте малки котенца, които лудуваха в тясната кошница, бореха се, хапеха се и непрекъснато падаха.

— Искаш ли едно? — попита пазачът, който гледаше доволен веселото подскачане на детето.

— Само за мен? Завинаги? — попита напрегнато Хайди, не можейки да повярва в това голямо щастие.

— Да, разбира се, мога да ти дам и повече, а ако имаш място, можеш да вземеш и всичките — отговори мъжът, който отдавна искаше да се отърве от малките котета, но сърце не му даваше да ги удави.

Хайди не беше на себе си от радост. В голямата къща имаше достатъчно място за цяла дузина котета, а как ли щеше да се чуди и да се радва Клара, щом видеше тези мили муцунки?

— Но как ще ги взема всичките? — попита тя и се опита да хване едно с ръка, но голямата котка скочи на рамото й и изфуча така сърдито, че детето уплашено се отдръпна.

— Аз ще ти ги донеса, само кажи къде — каза пазачът и помилва голямата котка, за да я успокои, защото тя беше живяла много години в кулата с него и двамата бяха станали приятели.

— При господин Зеземан в голямата къща, където на входната врата има златна кучешка глава с дебела халка в муцуната — обясни Хайди.

Пазачът нямаше нужда от толкова дълго обяснение, защото много отдавна работеше и живееше в тази кула и познаваше всяка къща в града. Освен това двамата със Себастиян бяха стари познати.

— Знам, знам — усмихна се той. — Но на кого да предам котенцата? За кого да попитам? Ти нали не си от семейството на господин Зеземан?

— Не, обаче Клара много ще се зарадва на котенцата!

Пазачът се обърна, за да продължи надолу по стълбата, но Хайди не можеше да се откъсне от забавната игра с котенцата.

— Да можех да взема поне едно! Или две! Едно за мен и едно за Клара, може ли?

— Почакай малко — рече пазачът, взе старата котка на ръце, отнесе я в стаята си и я сложи пред паничката с храна. После бързо затвори вратата и извика на момиченцето: — Готово, вземи две!

Очите на Хайди заблестяха от удоволствие. Тя избра едно бяло коте и едно на жълти и бели ивици и ги пъхна в джобовете на дрехата си. Сега вече можеше да продължи пътя си по стълбата.

Момчето все още седеше на каменните стъпала пред църквата и когато вратата се затвори зад Хайди, се изправи и я погледна, без да проговори.

— По кой път трябва да тръгнем, за да стигнем до къщата на господин Зеземан?

— Не знам — беше отговорът.

Хайди веднага започна да описва къщата, разказа му как изглеждат вратата и прозорците, но момчето продължи да клати глава и да твърди, че нищо такова не е виждало.

— Знаеш ли какво — каза накрая Хайди, — от единия прозорец се вижда голяма, голяма сива къща и покривът й върви така… — И Хайди описа с показалеца си големи зъбери.

Сега вече момчето подскочи зарадвано, защото се сети за коя къща става дума. То хукна бързо напред, Хайди затича след него и много скоро двамата стигнаха пред масивната входна врата с голямата кучешка глава.

Хайди дръпна халката на камбанката, Себастиян отвори вратата и щом я видя, извика сърдито:

— Бързо! Бързо!

Хайди веднага се мушна вътре и прислужникът затръшна вратата под носа на момчето; всъщност, той изобщо не го беше забелязал.

— Бързо, мамзел, бързо! — продължи настойчиво Себастиян. — Вървете веднага в трапезарията, защото всички отдавна са седнали на масата. Госпожица Ротенмайер се е надула като заредено оръдие. Как можахте да избягате така, мамзел?

Когато Хайди влезе в трапезарията, госпожица Ротенмайер дори не вдигна очи. Клара не каза нищо и в стаята надвисна злокобна тишина. Себастиян намести креслото на Хайди и когато момиченцето се настани на мястото си, госпожицата заговори със строго лице и тържествен тон:

— Аделхайд, после ще си поговоря пак с теб, но сега трябва да ти кажа едно: ти се държа много невъзпитано и заслужаваш наказание. Как си позволяваш да напускаш къщата, без да кажеш къде отиваш, без изобщо да споменеш пред някого, че излизаш? И къде се скиташ до късна вечер? Държанието ти е във висша степен неприлично!

— Мяу! — прозвуча вместо отговор.

Сега вече гневът на дамата избухна с пълна сила:

— Какви са тези звуци, Аделхайд! — извика възмутено тя. — Как смееш да си правиш такива шеги с мен след всичко, което извърши днес? Дръж се прилично, чуваш ли!

— Аз не съм… — започна Хайди и в този миг мяукането се повтори:

— Мяу! Мяу!

Себастиян шумно тръсна таблата на масата и изскочи навън.

— Достатъчно! — поиска да извика госпожица Ротенмайер, но гласът й пресекваше от възбуда. — Стани и напусни стаята.

Уплашена, Хайди скочи от стола си и отново се опита да обясни:

— Но аз не съм…

— Мяу! Мяу! Мяу!

— О, Хайди — намеси се сега и Клара, — не разбираш ли, че ядосваш госпожица Ротенмайер, защо продължаваш да мяукаш?

— Не съм аз! Котенцата мяукат — обясни най-после Хайди.

— Как? Какво? Котки? Малки котенца? — изпищя госпожица Ротенмайер. — Себастиян! Тинете! Намерете ужасните гадинки и ги махнете оттук! — С тези думи дамата се втурна като обезумяла в учебната стая, затръшна след себе си вратата и за по-сигурно пусна резето, защото за госпожица Ротенмайер нямаше нищо по-ужасно от малки котенца.

Себастиян стоеше пред вратата на трапезарията, но влезе едва когато се насмя до насита. Докато обслужваше Хайди, той бе видял една котешка главица да наднича от джоба й и беше предвидил представлението, което изнесе госпожица Ротенмайер. Напуши го такъв смях, че отново остави таблата на масата и избяга от стаята. Когато най-после се овладя, той се върна в трапезарията, а през това време виковете за помощ на ужасената икономка вече бяха заглъхнали. В трапезарията цареше тишина; котенцата се бяха сгушили в скута на Клара, Хайди беше коленичила на пода пред креслото й и двете нежно милваха гладката им козина.

— Себастиян — обърна се с усмивка Клара към влезлия прислужник, — имаме нужда от вашата помощ. Намерете подходящо място за котенцата, за да не ги вижда госпожица Ротенмайер. Тя се бои от тях и не ги иска вкъщи. Ние с Хайди обаче сме решени да задържим тези мили животинки и ти ще ни ги носиш винаги, когато сме сами. Къде би могъл да ги скриеш?

— Ще се оправя, госпожице Клара, не се тревожете — отвърна с готовност Себастиян. — Ще им направя удобна постеля в най-голямата кошница и ще я скрия някъде, където плашливата дама няма да я намери. Разчитайте на мен! — Себастиян веднага се зае да изпълни поръчението, без да престава да се смее.

„Шегата тепърва започва!“ — мислеше си той. Защото Себастиян винаги се радваше, когато госпожица Ротенмайер започнеше да се вълнува.

След доста време, едва когато дойде часът за лягане, госпожица Ротенмайер открехна вратата на учебната стая и попита през тесния процеп:

— Отстранени ли са отвратителните котки?

— Да, разбира се! — извика в отговор Себастиян, който усърдно шеташе в трапезарията, очаквайки този въпрос. После грабна котенцата от скута на Клара и изчезна в тъмния коридор.

Поучителната проповед, която госпожица Ротенмайер беше подготвила за Хайди, бе отложена за следващия ден, защото дамата се чувстваше твърде изтощена след всички преживени вълнения. Без да иска, Хайди я беше разгневила до крайност, после пък я бе уплашила до смърт. Госпожицата не каза нито дума и се оттегли в стаята си. Клара и Хайди я последваха в чудесно настроение. Котенцата им бяха на сигурно място.