Йохана Спири
Хайди (14)

Тринадесета глава
Към Алпите

Силно възбуден, господин Зеземан изкачи стъпалата и се запъти с твърда крачка към спалнята на госпожица Ротенмайер. Почука с такава сила по вратата, че обитателката на стаята се събуди с вик. Тя седна в леглото си и чу отвън гласа на господаря:

— Моля ви да се явите веднага в трапезарията, налага се бързо да подготвим едно отпътуване.

Госпожица Ротенмайер погледна часовника си и установи, че е четири и половина сутринта; през целия си живот не беше ставала в такъв ранен час. Какво ли се беше случило? Тласкана от любопитство и страх, тя се заплете в дрехите си и се забави повече от обикновено, защото трескаво търсеше по стаята точно нещата, които вече беше облякла.

През това време господин Зеземан мина по коридора и дръпна с все сила всички шнурове на звънци, които попаднаха пред очите му. Те бяха предназначени за различните прислужници, така че във всяка стая, в която прозвуча оглушителният звън, една стресната фигура скочи от леглото и навлече дрехите си наопаки. Всички до един помислиха, че призракът е нападнал господаря и това е нещо като вик за помощ.

Много скоро прислужниците се стълпиха около господин Зеземан, облечени кой с каквото може, и го заоглеждаха учудено, защото той се разхождаше свеж и бодър из трапезарията и в никакъв случай не изглеждаше като нападнат от призрак. Йохан веднага бе изпратен да приготви колата и конете и да ги изкара пред входа. Тинете получи заповед да събуди Хайди и да я облече за пътуване. На Себастиян беше поръчано да изтича до къщата, където служеше лелята на Хайди, и веднага да я доведе. Най-после госпожица Ротенмайер също бе успяла да се облече както подобава, и всичко си беше на мястото, само бонето беше нахлупено обратно и отдалеч изглеждаше, че лицето й се е преместило на гърба.

Господин Зеземан приписа загадъчния й вид на ранното ставане и веднага премина към деловите въпроси. Нареди на дамата да донесе веднага един куфар и да нареди в него всички вещи на малката швейцарка — господин Зеземан винаги наричаше така детето, защото не можеше да свикне с необичайното му име — и да сложи в куфара няколко запазени роклички на Клара, защото не можел да изпрати малката на път гола и боса; и всичко това трябвало да се извърши бързо и без много разсъждения.

Госпожица Ротенмайер замръзна на мястото си от изненада. Устата й се отвори и тя се загледа в господин Зеземан, без да може да каже дума. Беше очаквала, че господарят на дома ще говори с нея насаме и ще й разкрие ужасяваща история за духове, която е преживял през нощта. Всъщност, на нея много й се искаше да чуе именно такава история, пък и ранният час беше много подходящ. А вместо това получи тези прозаични и на всичкото отгоре твърде неприятни задачи. Не й беше възможно да схване случилото се толкова бързо, затова продължи да стои неподвижна и да чака обяснения.

Само че господин Зеземан нямаше намерение да й разтълкува мотивите за действията си; той я остави да се чуди и отиде в стаята на дъщеря си. Както предполагаше, Клара също се беше събудила от необичайното оживление в къщата и страхливо се ослушваше, за да разбере какво става.

Баща й седна на леглото и й разказа цялата история на домашния призрак. Обясни й, че докторът е много загрижен от състоянието на швейцарчето и смята, че то ще продължи нощните си странствания и някой ден може да се качи дори на покрива, което е свързано с големи опасности. Затова решил веднага да изпрати Хайди обратно при дядо й, защото не можел да поеме този риск и такава голяма отговорност, а Клара трябвало да се примири, защото наистина нямало друг изход.

Клара остана неприятно изненадана от думите на баща си и се постара да го разубеди. Но нищо не помогна. Господин Зеземан остана твърд в решението си, но тържествено й обеща още следващото лято да я заведе в Швейцария, ако бъде разумна и не хленчи. Така Клара се примири с неизбежното, но веднага пожела куфарът на Хайди да бъде донесен в нейната стая, за да може тя да сложи в него всичко, което е определила за приятелката си.

Господин Зеземан се съгласи с готовност, дори окуражи дъщеричката си в намерението й да снабди швейцарчето с всичко необходимо.

През това време леля Дете вече беше пристигнала и с нетърпение очакваше да чуе за какво са я повикали в този необичаен час. Сигурно беше станало нещо много важно.

Господин Зеземан излезе при нея, обясни й какво е положението с Хайди и изрази желание детето да замине за дома си още днес. Дете остана много разочарована, защото не беше очаквала такъв развой на събитията. Освен това не беше забравила думите, с които я отпрати Алпиецът Йохи, и заръката да не се явява повече пред очите му. Как сега щеше да се яви пред него и да му върне детето, след като го беше взела уж завинаги и му беше обещала положение и богатство? Не, така не можеше. Дете не се замисли много, а пусна в ход обичайното си красноречие и многословно обясни, че това е напълно невъзможно; днес не можела да тръгне на път, утре още по-малко, през следващите дни пък й било абсолютно невъзможно, защото имала много неотложни задължения и даже след месец щяла да бъде все така заета.

Господин Зеземан разбра много добре какво му се казва и я пусна да си върви, без да настоява. След това повика Себастиян и му нареди веднага да почне да се готви за път. Той щял да придружи Хайди до дома й; днес щели да стигнат само до Базел, а утре трябвало да продължат към селото на детето. Можел да остави малката при дядото и веднага да се върне; той самият щял да обясни всичко в писмо до стария Йохи.

— А сега идва най-важното, Себастиян — заключи строго господин Зеземан. — Изслушайте ме внимателно! Хотелът в Базел, името му е написано на тази картичка, е много добър. Покажете визитната ми картичка на управителя и ще ви дадат добра стая за детето. А вие сам ще се погрижите за себе си, в това съм сигурен. Преди лягане ще идете в стаята на момиченцето и ще затворите всички прозорци така здраво, че никой да не е в състояние да ги отвори. Щом детето си легне, ще излезете и ще заключите вратата отвън, защото малката става нощем и ходи по къщата, а не искам да се изплаши на чуждото място, ако тръгне по коридора или отвори входната врата. Разбрахте ли ме?

— Да! Да! Ето какво било! — провикна се смаяно Себастиян, който най-после беше прозрял истината за страшния призрак.

— Да, ето какво беше! А вие сте страхливец, да не говорим за Йохан, който се е уплашил от едно малко дете! Идете и кажете на всички, че в тази къща живеят само страхливци!

И като му нареди най-строго да се приготви бързо, господин Зеземан отиде в кабинета си и започна да пише писмо до Алпиеца Йохи.

Себастиян стоя дълго неподвижен и в главата му се въртеше една мисъл: защо позволих на онзи страхливец Йохан да ме затвори в стаята! Защо не тръгнах след бялата фигурка! Без съмнение щях веднага да я позная! Лесно му беше да мисли така, когато слънцето огряваше всяко ъгълче на малката стая…

През това време Хайди стоеше в стаята си, облечена в неделната си рокличка, без дори да подозира какво я очаква, защото Тинете само я вдигна от сън, извади дрехите й от шкафа и я накара да се облече, без да даде някакво обяснение. Прислужницата никога не се унижаваше да разговаря с необразованата Хайди.

Господин Зеземан влезе в трапезарията с писмо в ръка, видя приготвената закуска и извика:

— Къде е детето?

Веднага повикаха Хайди. Когато малката пристъпи към господаря на дома, за да каже „добро утро“, той я погледна въпросително.

— Е, какво ще кажеш, детето ми?

Хайди само го изгледа учудено.

— Ти нищо ли не знаеш? — засмя се господин Зеземан. — Е, тогава ще ти кажа, че още днес ще си заминеш за дома.

— За дома? — повтори едва чуто Хайди и побеля като платно, толкова силно заби сърцето й от неочакваното вълнение.

— А сега може би ще ми кажеш, че нямаш такова желание? — попита с усмивка господин Зеземан.

— О, не, разбира се, че искам да си ида у дома — прошепна Хайди и лицето й се оцвети в тъмночервено.

— Добре тогава — рече окуражително господин Зеземан, седна на мястото си и й махна с ръка да стори същото. — Първо обаче трябва да закусиш, защото ти предстои дълъг път!

Само че Хайди не можа да преглътне нито хапка, колкото и да се стараеше да прояви послушание. Тя беше толкова развълнувана, че вече не знаеше сънува ли или е будна, и дали няма отново да се събуди само по нощница на входната врата.

— Кажете на Себастиян да вземе храна за из път — нареди господин Зеземан на госпожица Ротенмайер, която тъкмо влизаше. — Трябваше да се сетя, че детето няма да може да яде… Я по-добре иди при Клара, докато приготвят колата — обърна се той сърдечно към Хайди.

Това беше и желанието на малката швейцарка и тя изтича навън с бързи стъпки. Насред стаята на Клара беше разтворен грамаден куфар и сега го пълнеха с всевъзможни неща.

— Ела бързо, Хайди — извика зарадвано Клара. — Ела да видиш какво съм ти приготвила. Надявам се, че ще ти хареса…

И тя започна да изброява рокличките и престилките, кърпичките и нещата за шев и какво ли още не.

— А я виж това, Хайди! — провикна се тържествуващо Клара и й показа една голяма кошница.

Хайди надникна вътре и подскочи от радост, защото в кошницата бяха наредени дванайсет красиви кръгли хлебчета, меки, още топли. Това беше подаръкът за бабата. Улисани в суетнята, децата забравиха, че е настъпил часът да се разделят, и когато прозвуча викът: „Колата е готова!“ — тогава вече нямаше време за сбогуване.

Хайди изтича в стаята си, за да вземе хубавата книга от баба Зеземан, сигурна, че не са се сетили за нея, защото тя я криеше винаги под възглавницата си, за да я усеща ден и нощ. Хайди грабна книгата и я сложи в кошницата върху хлебчетата. После отвори шкафа си и внимателно се огледа да не е забравила нещо. Правилно — там беше старият червен шал: разбира се, госпожица Ротенмайер не бе сметнала за нужно да го прибере с останалия багаж. Хайди уви в шала една много скъпа на сърцето й вещ и сложи вързопчето най-отгоре в кошницата, така че да се вижда. Най-после сложи на главата си красива шапчица и излезе от стаята.

Двете деца трябваше бързо да си кажат довиждане, защото господин Зеземан вече чакаше да отведе Хайди до колата. Госпожица Ротенмайер беше застанала на горната площадка на стълбището, за да се сбогува. Щом забеляза странното червено вързопче, тя го измъкна от кошницата и го захвърли на пода.

— Не, Аделхайд — произнесе укорително дамата, — няма да ти позволя да излезеш така от един почтен дом. Не е нужно да връщаш обратно старите си вещи. А сега довиждане!

Хайди не посмя да вдигна вързопчето си, но погледна неописуемо жално към господаря на дома, сякаш й бяха отнели най-голямото богатство.

— Не бива така — намеси се с твърд глас господин Зеземан. — Детето ще отнесе вкъщи всичко, което иска, дори това да са малки котенца или костенурки. Не се вълнувайте толкова за дреболии, госпожице Ротенмайер!

Зарадвана, Хайди вдигна вързопчето си и в очите й светна благодарност и обич.

Долу пред колата господин Зеземан й подаде ръка и с мили думи я увери, че и Клара, и той ще мислят за нея. Пожела й добър път и Хайди му благодари за всички хубави неща, с които я изпращаха, а накрая рече:

— Моля ви, предайте хиляди поздрави на господин доктора и още повече благодарности. — Защото не беше забравила думите, казани до леглото й: „Утре всичко ще бъде добре“. Ето че беше станало точно така, както го бе предвидил докторът, и Хайди си мислеше, че той е изиграл важна роля за промяната в съдбата й.

Господин Зеземан настани детето в колата, Себастиян се качи след него, натоварен с кошницата и чантата с храна. Господин Зеземан се провикна още веднъж:

— Щастлив път! — И колата потегли.

Скоро след това Хайди седна във влака, стиснала здраво кошницата си, защото не смееше нито за миг да я изпусне от ръцете си; в нея бяха скъпоценните хлебчета за бабата и тя ги пазеше като зеницата на окото си. Доставяше й голяма радост от време на време да поглежда вътре и да ги милва. Иначе седеше на мястото си тиха като мишчица, защото най-после беше осъзнала, че е на път към дома, че се връща при дядо си, при Петер и баба му, че ще види отново милата на сърцето й планина. Започна да си представя любимите си места, запита се как ли ще завари къщата и дядо си и по едно време попита уплашено:

— Себастиян, сигурно ли е, че баба не е умряла?

— Разбира се, че не е умряла — успокои я мъжът. — Не мисли такива лоши неща. Да се надяваме, че е жива.

Хайди отново потъна в мислите си и само от време на време поглеждаше в кошницата, опитвайки се да си представи какво ще каже бабата, когато тя извади хлебчетата и ги сложи на масата пред нея.

Едва след часове проговори отново:

— О, Себастиян, само да можех да бъда сигурна, че баба е още жива!

— Разбира се, разбира се — промърмори задремалият мъж. — Защо да не е жива…

След известно време сънят надви и Хайди, а след прекараната неспокойна нощ и ранното ставане тя имаше такава голяма нужда от сън, че се събуди едва когато Себастиян леко я разтърси и каза:

— Събуди се, Хайди! Пристигнахме в Базел! Време е да слизаме!

На следващата сутрин пътуването продължи. Минаха много часове, но Хайди седеше неподвижно с кошницата в скута и чакаше търпеливо. Днес не казваше нищо, защото напрежението й нарастваше с всяка изминала минута. И изведнъж, когато се беше замислила за нещо друго, прозвуча викът: „Майенфелд!“ и Хайди скочи от мястото си. Същото направи и Себастиян, който също остана изненадан. Все пак успяха да слязат навреме, да смъкнат и куфара, а влакът продължи пътя си към долината.

Себастиян погледна след него доста мрачно, защото много му се искаше пътят им да продължи все така удобно и сигурно, а сега се виждаше изправен пред дълъг преход пеша, който на всичкото отгоре щеше да завърши с изкачване в планината, трудно и навярно изпълнено с опасности в страна като тази, още полудива и нецивилизована. Поне това беше мнението на Себастиян.

Той се огледа предпазливо, обмисляйки кого би могъл да попита за пътя до Дьорфли. Недалеч от гарата стоеше каручка, запрегната с мършав кон, и някакъв едър мъжага товареше големи чували, пристигнали с влака. Себастиян отиде при него и учтиво попита кой е най-сигурният път до Дьорфли.

— Тук всички пътища са сигурни — гласеше категоричният отговор.

Тогава Себастиян попита кой е най-добрият път, по който може да се мине, без да се излагат на риска да пропаднат в някоя пропаст и как може да се откара един куфар до споменатото Дьорфли.

Мъжът изгледа куфара, измери го с очи и заяви, че ако не е много тежък, ще го вземе в каруцата си, защото той също отивал в Дьорфли. Така от дума на дума се стигна до споразумението мъжът да вземе в каруцата не само куфара, но и детето, и да го предаде на някого от селото, който да го отведе до пасището.

— Мога да си ида и сама, знам пътя от село до пасището — обади се Хайди, която следеше с внимание преговорите.

От сърцето на Себастиян падна тежък камък. Слава богу, беше се отървал от трудното изкачване в планината! Той кимна тайнствено на Хайди, повика я настрана и й предаде тежка кесия и писмо до дядо й и обясни, че кесията е подарък от господин Зеземан, но тя трябвало да я сложи най-отдолу в кошницата, под хлебчетата и много да внимава да не я изгуби, защото господин Зеземан щял ужасно да се разсърди и никога вече нямало да й проговори; нека малката мамзел да не забравя какво й е казал.

— Разбира се, че няма да я изгубя — отвърна уверено Хайди и пъхна кесията заедно с писмото най-отдолу в кошницата.

Натовариха куфара на каруцата, Себастиян вдигна Хайди заедно с кошницата й на високата седалка, подаде й ръка за сбогом и отново й обясни със знаци да внимава за съдържанието на кошницата, защото коларят стоеше наблизо, а Себастиян беше предпазлив. Измъчваха го угризения на съвестта, защото съзнаваше, че е длъжен сам да отведе детето поне до селото.

Коларят се настани на седалката до Хайди и каруцата бавно заскърца към високата планина, докато Себастиян, зарадван, че се е отървал от уморителното изкачване, приседна на една пейка и зачака обратния влак.

Човекът с каруцата беше пекарят на Дьорфли, който беше дошъл да вземе от влака чувалите с брашно. Никога не беше виждал Хайди, но като всеки в селото знаеше историята на детето, живяло известно време при Алпиеца Йохи. Освен това на времето познаваше родителите на Хайди и веднага се сети, че си има работа със същото това дете, за което се разказваха какви ли не неща. Много му беше чудно защо пак го връщаха при дядото и не се стърпя да не попита:

— Ти ли си детето, което живееше горе при Алпиеца Йохи?

— Да.

— Лошо ли ти беше в големия град, та се връщаш пак при дядо си?

— Не, не съм живяла лошо; никой не живее така добре като хората във Франкфурт.

— Е, защо тогава се връщаш?

— Само защото господин Зеземан ми позволи. Да не мислите, че съм избягала?

— Така ли? А защо не си остана във Франкфурт, след като са били толкова добри с теб?

— Защото хиляди пъти предпочитам да живея с дядо на пасището, отколкото където и да било другаде по света.

— Сигурно ще промениш мнението си, като стигнеш горе — изръмжа пекарят. — Няма да се учудя, ако се върне обратно — промърмори на себе си той. После започна да си подсвирква и не каза повече нито дума.

Хайди се оглеждаше на всички страни и трепереше от вълнение, защото дърветата край пътя й бяха познати, а в далечината се виждаха зъберите на върха Фалкнис, които сякаш я поздравяваха като добри стари приятели. Хайди им махна с ръка за поздрав и с всеки метър радостното треперене ставаше все по-неудържимо и ужасно й се искаше да скочи от седалката и да се затича с всички сили. Все пак тя остана мирно на мястото си.

Най-после влязоха в Дьорфли. Камбаната тъкмо удари пет часа. Около каруцата веднага се събра тълпа жени и деца, скоро се присъединиха и няколко мъже, защото куфарът и детето в каруцата на пекаря бяха привлекли вниманието на всички минувачи и всеки искаше да узнае откъде идват и къде отиват.

Пекарят свали Хайди на земята, малката му подаде ръка и рече:

— Много ви благодаря, дядо ще дойде да вземе куфара.

После хукна нагоре, само че насъбралите се хора й препречиха пътя и десетки възбудени гласове започнаха едновременно да задават въпроси, всеки за нещо различно. Хайди си проби път през тълпата и на лицето й се изписа такъв страх, че хората неволно се разстъпиха и й сториха място.

— Нали виждате, че малката се страхува — чу се от всички страни. — Горкото, има много сериозни основания да се бои…

И отново започнаха да си разказват как от една година насам Алпиецът Йохи е станал още по-лош отпреди, как не говори с никого, а на лицето му е изписано, че с удоволствие би убил всеки, който му се изпречи на пътя, и че не бивало да пускат детето при злия старец. Тук обаче се намеси пекарят и заяви, че той знае много повече от всички тях. После с тайнствена физиономия описа как някакъв много важен господин довел детето до Майенфелд и се сбогувал с него много сърдечно, как без възражения платил исканата цена за пътя и дал щедър бакшиш, и изобщо, той бил абсолютно сигурен, че детето е било на много добро място и че само е пожелало да се върне при дядо си.

Тази новина предизвика голямо учудване и веднага се разпространи из цялото село, така че до вечерта не остана нито една къща, в която да не се говореше, че Хайди е живяла богато при благодетелите си и все пак се е върнала по собствено желание при дядо си.

Хайди затича по пътеката към пасището с най-голямата възможна бързина; от време на време обаче спираше, за да си поеме дъх; кошницата в ръката й беше много тежка, а и пътят ставаше все по-стръмен. Една-единствена мисъл се въртеше в ума на детето: дали баба още седи на мястото си в ъгъла и преде, дали междувременно не е умряла?

Най-после Хайди видя пред себе си къщурката на козаря, скрита в една долчинка, и сърцето й заби лудо; тя се втурна нагоре с последни сили, макар да й се струваше, че сърцето й ей сега ще изскочи от гърдите. След минутка стигна до хижата и посегна с трепереща ръка към бравата. Все пак успя да се справи, прескочи ниския праг и застана насред стаичката, без да може да си поеме дъх.

— Мили боже! — чу се откъм ъгъла. — Така подскача само Хайди! Дали Бог се е смилил над мен и ми я е върнал? Кой влезе?

— Аз съм, бабо, аз съм! — извика Хайди, хвърли се към ъгъла и падна на колене пред старата жена. После улови ръцете й и ги сложи на раменете си и сякаш онемя от радост.

Отначало бабата беше толкова изненадана, че също изгуби дар слово, после обаче помилва къдравите коси на детето и думите рукнаха като поток от устата й:

— Да, да, това са нейните коси, гласът също е нейният, о, мили Боже, благодаря ти, че ми позволи да я прегърна още веднъж! — И от слепите очи се отрониха две големи радостни сълзи и паднаха на ръката на Хайди. — Ти ли си, Хайди, наистина ли се върна при нас?

— Да, да, разбира се, че съм аз, бабо — отвърна весело детето. — Не искам да плачеш, защото наистина се върнах и ще идвам всеки ден при теб, и никога вече няма да заминавам. Освен това ти нося меки хлебчета и няма да позволя никога вече да ядеш онзи черен, корав хляб, чуваш ли, бабо!

Хайди започна да изважда хлебчетата едно по едно от кошницата си и ги натрупа на купчинка в скута на бабата.

— Ох, детето ми! Ох, детето ми! Ти носиш със себе си такава благословия! — извика бабата, смаяна от големия брой хлебчета. — Но най-голямата благословия си самата ти! — Тя помилва отново къдравите коси на детето, притисна в ръцете си сгорещените му бузки и помоли: — Кажи още нещо, детето ми, говори, искам да те слушам!

И Хайди започна да й разказва колко се е страхувала дали ще я завари жива, как не й се искало бабата да е умряла, без да може да си хапне от хубавите меки хлебчета, и колко я било страх, че вече никога, никога няма да я види.

След малко в стаята влезе майката на Петер и спря като закована на прага. После обаче се провикна зарадвано:

— Ама това била Хайди! Как е възможно такова нещо!

Хайди стана и й подаде ръка и Бригите огледа смаяно красивите й дрешки, обиколи я от всички страни и започна да обяснява на майка си:

— Майко, само да можеше да видиш с каква рокличка е облечена Хайди и как добре изглежда, направо не можах да я позная. А шапчицата с пера на масата и тя ли е твоя? Сложи я на главата си, да видя как ти стои!

— Не, не искам — отговори твърдо Хайди. — Ако искаш, вземи я и я носи, защото на мене вече не ми трябва. Имам си моя. — С тези думи тя развърза червеното вързопче и извади от него старата си шапчица, още по-омачкана от дългото пътуване. Но това не я разтревожи ни най-малко, защото отлично помнеше как на сбогуване дядото се бе провикнал, че не иска никога да я вижда с шапка с перо; точно затова Хайди бе опазила грижливо собствената си стара шапка, за да може да се яви както подобава пред очите на дядо си.

Бригите обаче й каза да не става глупава, шапчицата била толкова красива и тя в никакъв случай не можела да я вземе. Най-добре било да я продадат на дъщерята на учителя и да вземат много пари, щом Хайди не искала да я носи. Ала Хайди не се отказа от решението си и тихо остави шапката в ъгъла зад столчето на бабата, за да не се вижда. После смъкна красивата си рокличка и остана само по долна ризка без ръкави. Уви се с големия червен шал, улови ръката на бабата и рече:

— А сега трябва да си отида при дядо. Утре непременно ще дойда пак, желая ти лека нощ, бабо!

— Да, ела утре пак, Хайди, ще те чакаме — помоли тихо бабата, стисна ръчичката й в своята и никак не й се искаше да я пусне.

— Защо свали красивата си рокличка? — попита любопитно Бригите.

— Защото не мога да се явя с нея пред дядо, кой знае дали ще ме познае, ако съм облечена като гражданка. Ти как не ме позна!

Бригите излезе навън след детето, приведе се над ухото му и заговори тайнствено:

— Нищо че беше с тази рокля, той непременно щеше да те познае, само че трябва да се пазиш от друго: Петер казва, че Алпиецът Йохи е вечно сърдит и не казва нито дума.

Хайди каза лека нощ и тръгна нагоре по пътеката с кошницата в ръка. Залязващото слънце беше позлатило зелените поляни, скоро се провидя и голямата снежна преспа на върха Чезаплана, също осветена от слънцето. Хайди спираше на всеки няколко крачки и се обръщаше, защото вече беше високо в планината. По едно време светлината на залеза стана червена, тя се огледа и… Не помнеше друг такъв залез, не си го беше представяла и в най-сладките си мечти! Зъберите на Фалкнис пламтяха на фона на тъмносиньото небе, огромната снежна преспа блестеше, а над нея плуваха розово-червени облачета. Тревата по поляните беше златна, по скалите блещукаха хиляди искри, а обширната долина под нея плуваше в златна пара. Хайди стоеше насред цялото това великолепие и по бузите й се търкаляха сълзи на щастие. Без да осъзнава какво прави, тя сключи ръце за молитва, вдигна поглед към небето и от сърце благодари на добрия Бог, че си е отново у дома и че всичко е толкова хубаво, дори много по-хубаво от преди, и че той й е позволил отново да го види. Хайди беше щастлива и се чувстваше безкрайно богата сред тази щедра природа, и отново и отново благодареше на добрия Бог за голямата му милост.

Едва когато светлината угасна, тя продължи пътя си. За да навакса закъснението, се затича с такава бързина по стръмната пътека, че само след няколко минути видя покрива и старите ели над него, видя хубавата дядова хижа, а накрая забеляза и дядо си, който седеше на пейката и пушеше с лулата си. Вечерният вятър шепнеше нещо на старите дървета и короните им леко се полюшваха.

Хайди затича още по-бързо и преди дядото да е разбрал какво става, детето се хвърли към него, остави кошницата на земята, прегърна го и с всичка сила се притисна до гърдите му.

— Дядо! Дядо! Дядо! — повтаряше малката и от вълнение не можеше да каже нищо друго.

Дядото също не казваше нищо. От много години насам не беше плакал, но този път очите му се навлажниха и трябваше да ги изтрие с ръка. После свали ръцете на детето от врата си, сложи го на коляното си и внимателно го огледа.

— Значи ти се върна, Хайди — проговори дрезгаво той. — Какво стана? Не ми изглеждаш като надутите граждани, да не би да са те изгонили?

— О, не, дядо — започна да обяснява разгорещено Хайди, — не бива да мислиш такива лоши неща! Всички бяха толкова добри към мен, и Клара, и баба й, и господин Зеземан. Само че, разбираш ли, дядо, аз вече не издържах, така ме теглеше да си дойда у дома при теб, и понякога ми се струваше, че се задушавам, нещо ме душеше в гърлото, но не казвах нищо, за да не бъда неблагодарна. И изведнъж, онзи ден още по тъмно сутринта, господин Зеземан изпрати да ме повикат рано-рано и… Знаеш ли, мисля, че господин докторът му е казал… Всъщност, аз нося писмо за теб и от него ще разбереш всичко! — заключи зарадвано Хайди, извади от кошницата писмото и тежката кесия и ги сложи в шепата на дядото.

— Това е твое — рече Йохи и остави кесията на пейката. После отвори писмото, прочете го и без да каже дума, го пъхна в джоба си. — Искаш ли да вечеряш с мен, Хайди? — попита той, улови детето за ръка и го поведе към хижата. — Но първо вземи парите, те са за теб и са толкова много, че можеш да си купиш истинско легло и дрехи за няколко години напред.

— Нямам нужда от пари, дядо — отговори безгрижно Хайди. — Нали си имам легло, а Клара ми даде толкова дрехи, че няма да ми трябват други.

— Вземи ги, вземи ги и ги сложи в долапа, защото може да ти потрябват.

Хайди го послуша и се втурна зарадвано в стаичката, нетърпелива да огледа добре познатата обстановка. Накрая се изкачи по стълбичката в плевнята, ала там спря като закована и стъписано се провикна през отвора:

— О, дядо, какво е станало с леглото ми?

— Ще го оправим — отговори спокойно дядото. — Нима можех да зная, че ще се върнеш точно днес? А сега слез долу да пием мляко!

Хайди веднага слезе в стаята и седна на старото си място, защото високият й стол беше още там. После грабна купичката си и изгълта млякото на един дъх и с такава жажда, сякаш никога не бе вкусвала нещо толкова прекрасно. Остави купичката на масата, пое си дълбоко дъх и рече:

— Няма друго като нашето мляко, дядо.

В този миг отвън се чу пронизително изсвирване; Хайди скочи и се втурна като светкавица навън. От планината слизаше козето стадо. Животинките подскачаха весело и безгрижно, а сред тях вървеше козарчето Петер. Като видя Хайди, момчето се закова на място и втренчи поглед в старата си приятелка, без да може да промълви нито дума.

— Добър вечер, Петер! — провикна се Хайди и се хвърли към козичките. — Белке! Галке! Помните ли ме? — Двете кози не бяха забравили детското гласче, защото почнаха да търкат глави в полите й и да блеят зарадвано, а Хайди се обърна да поздрави и другите кози и когато започна да ги нарича по име, настана страшен шум и всички животни блееха и се тълпяха около нея, като се бутаха кое да мине първо.

Нетърпеливият Бодливко прескочи една козичка, за да се озове по-близо до момиченцето, и дори плахата Снежка нахално изблъска едрия Турчин, който я изгледа смаяно, а после гордо вдигна дългата си брада, за да покаже колко е порасъл.

Хайди не беше на себе си от радост, че отново е видяла милите си приятели; тя прегърна дребната, нежна Снежка, помилва лудия Бодливко и докато козите продължаваха да се притискат към нея с голяма обич и доверие, отиде право при Петер, който все още не беше помръднал от мястото си.

— Няма ли най-после да ми кажеш добър вечер! — извика му весело Хайди.

— Наистина ли се върна? — проговори най-после козарчето и с два скока се озова до Хайди, за да улови протегнатата й ръка. А после попита, както правеше всяка вечер при завръщането от пасището: — Утре ще дойдеш ли с нас?

— Не, утре не, може би другиден. Утре ще отида при баба.

— Хубаво е, че се върна — рече Петер и се ухили широко, после се приготви да си върви, но още дълго не можа да подкара възбудените козички.

Най-накрая успя с ласки и заплахи да ги накара да се съберат около него, но когато Хайди, прегърнала с една ръка Белка, а с другата Галка, тръгна към кошарата, останалите козички също се обърнаха и хукнаха след тях. Хайди трябваше да влезе с двете кози в кошарата и да затвори здраво вратата, иначе Петер никога нямаше да успее да събере стадото си.

Когато детето най-после се върна в хижата, леглото му беше готово за спане, високо и ухаещо, защото сеното беше събрано наскоро, а отгоре дядото грижливо беше разстлал чистите ленени чаршафи.

Хайди веднага си легна и спа толкова добре, колкото не беше спала цяла година. През нощта дядото стана най-малко десет пъти, изкачваше се безшумно по стълбата и се вслушваше дали Хайди спи спокойно, а накрая се сети за дупката, през която влизаха лунните лъчи, и здраво я затвори с капака, защото луната никога вече не биваше да се явява неканена при детето. Ала Хайди си спеше дълбоко и непробудно и никога повече не стана да броди в нощта, защото голямото, парещо желание на сърцето й беше изпълнено: тя бе видяла планините и огрените от залязващото слънце зъбери, бе чула шума на елите и завинаги се бе завърнала у дома, в Алпите.