Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (9)

9.

Попитайте средностатистическия жител на Учита Фолс къде е Маривелес и най-вероятно ще получите празен поглед вместо отговор. За това си има основателна причина — Маривелес винаги е бил в средата на нищото или в преддверието на ада, в зависимост от гледната точка. Малкото крайбрежно градче лежи при входа на Манилския залив, в северозападния край на обрасъл с джунгла полуостров. Пристанището е с дълбоки води и е впило зъби и нокти в основата на гигантски вулканичен конус, покрит с гора. Тази планина обикновено е обвита в тайнствени мъгли, които от време на време отварят изглед към върха й, който пък търпеливо чака по-добри времена, когато да изригне по подобие на побратима си вулкана Пинатубо, отстоящ на няма и седемдесет километра разстояние.

Исторически, някога Маривелес е бил място за престой на навлизащите в залива кораби, а прословутият китайски пират Ли Ма Хонг уж спрял тук, за да поднови запасите си от храна и вода, преди да нападне Манила през 1457 година. Под управлението на Фердинанд Маркос градчето се превърнало в център на така наречена „промишлена зона“ и първоначалният му рибарски поминък бил изместен от фабрики, докове и правителствени офиси, повечето от които бяха празни сега, сдобило се бе дори с атомен реактор, който така и не проработил. Зърнопреработвателната фабрика също не заработила на пълна мощност, провал се оказал и „пластмасовият парк“ за производство на полиетилен. Като се има предвид всеизвестният фетишизъм на Имелда Маркос към обувките и тяхното колекциониране, има известна ирония във факта, че една от малкото оцелели фабрики произвеждаше маратонки. Така или иначе, в общественото съзнание Маривелес се свързваше с две неща — мястото, откъдето е започнал Батаанския поход на смъртта през 1942-ра, завършил със смъртта на десетки хиляди американци и филипински военнопленници; както и мястото, където се произвеждат топките за тенис турнира в Уимбълдън. Макар официално Маривелес да е „първокласен“ град с население от седемдесет и пет хиляди, реално там живеят два пъти по толкова хора, повечето безработни и сврени в копторите западно от пристанището и далеч извън границите на „промишлената зона“. Всъщност, Маривелес е пристанищен град със смесено население, където се стичат имигранти от още по-бедни места по целия свят и където надеждата се намира по-трудно и от работа. Любимата разтуха на жителите му е употребата на шабу, филипинската версия на метамфетамина, забърквана в огромни количества в незаконни и опасно запалими нарколаборатории, плъзнали по целия склон на гетото.

От мястото си в откритата крайбрежна закусвалня Соления Хансън виждаше старомодните кранове, които товареха „Кралица Батавия“ на старите пристанищни докове малко по-нататък. С пристанищните си такси Манила не беше по джоба на старата „Кралица“ и дори фактът, че намериха стока, която да натоварят в Маривелес, си беше истински късмет — стока във вид на бананови обрезки и преработена маниока за животински фураж, което означаваше, че корабът ще вони непоносимо по целия път до Сингапур.

Там щяха да разтоварят банановите обрезки, да качат товар електронни джаджи и да продължат до Рангун с фуража от маниока. После щяха да откарат джаджите до Мадрас, или Шеней, както се наричаше сега, където частите да бъдат използвани за сглобяването на разни неща, от автомобилни касетофони до говорещи плюшени мечета. А след това… бог знае. За момента обаче и Хансън, и „Кралицата“ бяха в Батаан.

Отпи от бирата си и топна парче свинско в лютия сос, с който беше пълна чинията му. Загреба голяма лъжица от хрупкавите октоподи с ориз и прокара храната с още една щедра глътка от силното кехлибарено пиво. Маривелес може и да имаше най-корумпираната общинска власт във Филипините, но пък закусвалните му предлагаха божествена храна.

Хансън беше прекарал цялата сутрин със стария си приятел д-р Ненезио Зобел-Аяла, местния специалист по абортите, пристанищния служител, който издаваше разрешителни на пристигащите кораби, удостоверяващи, че нямат заразноболни на борда си, зет на кмета и изобщо местния рушветчия. Ако не бутнеш нещо на Аяла, като нищо ще ти лепнат едномесечна карантина на кораба, ще ти забранят да товариш и разтоварваш, а може и да те пребият до смърт, хрумне ли ти да стъпиш на брега.

Хансън беше преглътнал отвращението си и се беше включил в познатата игра на „стари приятели“, седял бе с часове с дребната невестулка в задушния му офис над митническия склад, гледал го бе как се налива със скъпо бренди, слушал беше безкрайните му истории за завоеванията му в Ла Зона — местния квартал на бордеите, където жени и момичета, повечето местни и някои на не повече от десет-дванайсет години, упражняваха старата си като света професия в малки, разделени с одеяла стаички, обслужвайки моряци и чуждестранните работници от малкото все още действащи фабрики в Маривелес.

Зобел-Аяла тъчеше на много станове. Не само беше сводник на половината момичета в Ла Зона, но завеждаше и отдела по здравеопазване в общината, което му осигуряваше допълнителен доход от продажбата на безплатни, предоставяни по правителствени програми антибиотици на онзи, който предложи най-високата цена.

Докторът имаше големи планове, които в по-голямата си част засягаха бъдещото му установяване в Америка, но според Хансън далеч по-вероятно беше мазното копеле да свърши с прерязано гърло във водата под някой от кейовете на Маривелес, захвърлен там от местните си конкуренти или от Пентагона — все страни с големи финансови интереси и вложения в лабораториите за шабу и контрабандата из тукашните острови.

Хансън опразни чиниите пред себе си, допи си бирата и остави няколко смачкани банкноти на бара. Смъкна се от старомодния висок метален стол и тръгна обратно по уличката към пристанищната алея. Жегата беше нетърпима. Потеше се обилно, сякаш бирата нямаше търпение да излезе през порите му, капчици пот се стичаха по врата изпод лентата на старата му капитанска фуражка и се спускаха по гърба му.

Въпреки тъмните очила яркото слънце го караше да примижава, отразяваше се ослепително в накъдрената повърхност на водите в пристанището и биеше като чук от безоблачното небе. Хансън знаеше, че като всичко останало в тази част на света, и времето може да се промени за част от секундата, да се извие някой от черните мусони, който да превърне пристанището във вещерски казан и да подмята „Кралицата“ като топка за тенис, но за момента се чувстваше затворен във фурна с термостат на максимум.

Вкусната храна в закусвалнята и петнайсетината минути насаме със собствените му мисли бяха приятно разнообразие след часовете в компанията на мазния доктор, но гледката на порутените складове и боклучавите дюкянчета за моряшки принадлежности покрай кея бързо го върна към реалността. Нетърпимата жега, вонята на разложение и стари въжета, на катран и мъртва риба откъм размътения като трюмна вода прибой беше смрадта на собственото му бъдеще и той го знаеше добре. Безкрайни маршрути през опасно море, за да прекара едни неща тук и да върне други там. Не беше живот това. И ако скоро нещо не се променеше…

Плъзна поглед по крановете, които прехвърляха бавно големи стокилограмови денкове с фураж във въжени примки. На палубата Елиша Санторо, първият му помощник-капитан, надзираваше Конг и неколцината филипински докери, наети да помогнат с товаренето. Докерите бяха само по набедрени превръзки, а Ели носеше дънки и тениска с надпис на „Грейтфул Дед“. Представата за униформено облекло на „Кралица Батавия“ се ограничаваше до избелелия златен ширит над козирката на старата му капитанска фуражка.

Хансън се намръщи, загледан в кея. Банановите обрезки щяха да пристигнат чак на следващия ден, така че какво правеха купчината дървени сандъци на дока до „Кралицата“ и паркираният до тях четиритонен камион „Мицубиши“? Банановите обрезки се транспортираха в чували, също като фуража от маниока, а не в дървени сандъци. А и Зобел-Аяла не беше споменал нищо за друг товар, макар винаги пръв да научаваше за тези неща — всяко пристанищно разрешително задължително минаваше през него.

Докато Хансън наближаваше, от кабинката на камиона слезе някакъв мъж и застана до сандъците. Всички те без изключение носеха познатия печат на „Слазенгер“ — логото с тигър в скок. Мъжът тръгна бавно към Хансън. Беше около четиридесетгодишен, отпуснат, облечен в ослепителнобял костюм, чиято елегантна кройка прикриваше успешно шкембето му. Стъпалата и ръцете му бяха учудващо малки. Обут беше с черни лачени обувки, а на кутретата си имаше по няколко пръстена.

Тоалетът му завършваше с панамена шапка, бяла като костюма, която мъжът носеше с измамната небрежност на плешив човек, кривната леко дори, но по начин, който издаваше, че отдолу няма нищо. Очите му бяха скрити зад маркови очила с донякъде дамски дизайн. Беше гладко избръснат, а леката миризма на скъп одеколон се усещаше ясно в нагорещения въздух. Тлъстите му устни се извиха в усмивка. Зъбите му бяха като съвършено полирани перли. С ръста си от метър и шейсет, мъжът би следвало да изглежда като изнежено денди. Само че изобщо не приличаше на денди. Правеше впечатление на опасен.

— Капитан Хансън? — заговори той. В гласа му се долавяше слаб, аристократичен испански акцент.

— Да?

— Казвам се Ласло Арагас. — Усмивката се разшири. — Приятелите ми викат Ласи.

Хансън кимна. Наречи този тип „Ласи“ и той ще ти ръгне шиш за плетене в окото.

— Господин Арагас. С какво мога да ви бъда полезен?

— Правилният въпрос е с какво можем да си бъдем полезни взаимно, капитане.

— Добре, с какво може да си бъдем полезни взаимно, господин Арагас?

— Имам един товар, който трябва да стигне до Сингапур — каза той. — Разбрах, че потегляте в тази посока.

— Какъв товар? — попита Хансън.

Арагас размаха натежалата си от пръстени ръка по посока на сандъците.

— Топки, капитане. Товар от топки за Сингапур.

— Топки за тенис?

— Точно така. И по-точно „Уимбълдън Ултра Вис“.

Горното твърдение имаше три слаби места. Първо, топките за Уимбълдън наистина се произвеждаха в тукашната фабрика, но се товареха на големия терминал при петнайсети кей в Манила. Второ, топките се транспортираха в картонени кутии от по шест стека, всеки съдържащ дванайсет броя, кутиите на свой ред се опаковаха фабрично в кубове по дванайсет и се товареха в контейнери, а не в дървени сандъци. И трето, вероятността „Слазенгер“ да прибегне до услугите на „Кралица Батавия“ или друг кораб от нейния клас беше равен на нула.

Хансън кимна.

— Ясно.

— Наистина ли, капитане?

— Мисля, че да — бавно отвърна той.

— И какво по-точно ви е ясно?

— Ясно ми е, че виждам дървени сандъци с котето на „Слазенгер“ по тях.

— Които са пълни с топки за тенис — допълни с усмивка наконтеният мъж.

— Щом казвате.

— Казвам. — Все същата усмивка.

— Д-р Зобел-Аяла знае ли за тези ваши топки? — с равен глас попита Хансън.

Арагас се разсмя. Звукът беше като лай на особено зло куче.

— Zobel-Ayala tiene el famban barretoso^[1] — каза любезно той. — Ако не прави каквото му е казано, ще трябва да ударя с юмрук или с нещо по-болезнено, да речем.

— И какво общо има всичко това с мен, всъщност? — предпазливо попита Хансън. Ако Арагас действаше през главата на El Abortista, то това поставяше и двама им в сериозна опасност.

— На мен ми трябва транспорт. Вие сте тук.

— Вие и вашите топки за тенис не фигурирате в моята товарителница.

— Ще е отделен товар. Не е необходимо да го разгласяваме.

— На Зобел-Аяла това няма да му хареса.

— Той ще прави каквото му е казано.

— Може и така да е, господин Арагас, но аз ще идвам тук и за в бъдеще. За вас може би е лесно да го сритате по тлъстия задник, но аз не съм в същото положение… така да се каже.

— Това не е ваша грижа, капитане. Вашата грижа е да натоварите стоката ми колкото се може по-бързо. — Този път в думите му припукваше лед.

— И как ще обясня този товар на митничарите в Сингапур?

— Няма да обяснявате.

— Моля?

— Малко преди Сентоса ще получите повреда в двигателя. Дребна повреда, бих казал, чието отстраняване ще ви отнеме час-два най-много. Междувременно една моторница ще ви отърве от моите топки за тенис. — Остров Сентоса, бивше рибарско поселище, от известно време се бе превърнал в скъпарски курорт недалеч от пристанището на Сингапур.

— А митницата и контролно-пропускателния пункт?

— За тях сме се погрижили. — Пак подкупи. За последните четиристотин години филипинците бяха издигнали корупцията в изкуство.

— И какво ще спечеля аз от цялата тази работа? — попита Хансън.

— Това — отвърна Арагас и извади вездесъщия плик от вътрешния джоб на сакото си. Плик, дебел сантиметър — сантиметър и половина. — В евро, ако нямате нищо против. — До неотдавна подобни трансакции се извършваха в американски долари, но времената се меняха. — Двадесет и пет хиляди.

Приблизително тридесет и три хиляди долара в зависимост от дневния курс. Не че имаше значение. Важното в случая беше друго — пликът беше повратната точка, след която преструвките отпадаха. Никой не плащаше толкова пари за превоза на неколкостотин сандъка с топки за тенис.

Положението беше доста неприятно, защото ако Арагас беше в състояние да заобиколи Зобел-Аяла, значи имаше дебели връзки. Да откажеш на такъв човек, вещаеше болезнени неприятности. От друга страна, ако Хансън приемеше плика и след това ситуацията се сговнеше, като нищо можеше да се озове в затвора „Чанги“ с доживотна присъда — което беше адски неприятно като перспектива.

С други думи, беше попаднал в капан — както и да постъпеше, все щеше да сбърка. Потеше се под жежкото слънце и не виждаше никакъв изход. Затова спря да се оглежда за такъв, поне на първо време. Взе плика от Арагас, сгъна го на две и го пъхна в задния джоб на панталона си.

— Браво — каза Арагас, сякаш хвалеше куче, което е научил да ляга и да се прави на умряло. — Добре би било, ако натоварите сандъците възможно най-бързо. Както знаете, в този район дребните кражби процъфтяват.

Така си беше. Всичко, което не е заковано, се смяташе за почтена плячка, макар Хансън да подозираше, че Арагас би могъл да остави сандъците си за неопределено време на кея без местните разбойници да припарят до тях.

— Няма проблем — каза Хансън. Вдигна поглед и видя Елиша Санторо да гледа към тях, облегнат небрежно на парапета при носа на „Кралицата“. На Ели това никак нямаше да му хареса.

— Браво — повтори Арагас. — Радвам се, че постигнахме съгласие по този въпрос. Когато товарите сандъците, нека са на достъпно място, така че да се избегне излишно забавяне при разтоварването. А аз ще се върна в седем тази вечер.

— Ще се върнете? — вдигна вежди Хансън.

— Не споменах ли? — попита Арагас. — Смятам лично да съпроводя стоката си до Сингапур. — С тези думи той докосна с два пръста ръба на шапката си, кимна отсечено за довиждане и се качи в камиона. Двигателят на мицубишито се събуди, камионът отпраши и скоро изчезна от погледа на Хансън, който дълго гледа след него, усещайки буцата на пълния с пари плик да го притиска като тумор.

Ели Санторо слезе по мостчето и стъпи на кея. Плъзна поглед по сандъците, после се обърна към Хансън.

— За какво беше всичко това? Нов товар? — Не беше точно въпрос — Ели беше видял Арагас, беше видял и плика. Може да беше млад, но не беше глупав.

— Нещо такова — смотолеви Хансън.

— Загазили ли сме, шефе?

— Възможно е. — Хансън погледна първия си помощник. Елиша Санторо, като всички останали от екипажа на „Кралица Батавия“, беше аутсайдер. На двайсет и осем, той беше най-младият член на екипажа, с тригодишен стаж във военноморската флота на САЩ, с диплома за първи офицер от американската академия по търговско корабоплаване, и още две години в бреговата охрана, подразделение „Гуам“. А после загубил едното си око при злополука с барбекю на организиран в базата пикник — факт, предостатъчен да подложи безвъзвратно крак на кариерата му, да му отнеме разрешителното за първи помощник-капитан и да осуети всяка надежда един ден да поеме командването на свой кораб. На двайсет и пет години Санторо останал без пари и без работа, с разбити мечти и надежди.

Когато Хансън го откри, Ели свързваше двата края с чартърни плавания между островите в крайбрежните води на Хонконг. След две бутилки уиски и справка с професионалното досие на младежа Хансън го нае на работа с все превръзката на окото. Оттогава бяха минали почти три години и Хансън нито веднъж не съжали за решението си.

— Какво ще правим? — попита Ели.

— Каквото и да правим, все сме прецакани — въздъхна Хансън. — Ще натоварим топките за тенис. Но гледай да ги нагласиш така, че при нужда бързо да изхвърлим сандъците през борда.

— Какво има вътре, как мислиш?

— Хич и не искам да знам, а същото важи и за теб — предупреди капитанът. — Между другото, онзи тип със сладоледения костюм ще пътува с нас, така че си отваряй очите.

— Имаме и друг проблем.

— Сега пък какво? — простена Хансън. Сякаш денят не беше достатъчно гаден.

Ели му подаде жълт лист хартия, който измъкна от джобчето на тениската си. Телеграма. Като всички други на „Кралицата“ и той съвместяваше няколко длъжности. Освен първи офицер, първи помощник-капитан и кормчия на „Кралица Батавия“, Ели беше и радист на кораба.

— Съобщение от компанията. „Кралицата“ е била продадена. Ще научим повече за новите собственици, когато пристигнем в Сингапур.