Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (10)

10.

„Продъненият флош“ прекоси Северно море до Холандия за три и половина дни, по Ла Манша северно от Гудуин Сандс в хубаво време, после отпраши към Ден Хелдер. На третата нощ се пребориха с коварните течения при Марсдиеп и накрая пристанаха при шлюзовете, водещи към вътрешното море, познато някога като Зюидер Зее, а сега наречено Ийселмеер. Прекараха нощта в спокойните води от вътрешната страна на гигантската дига, а призори на следващата сутрин поеха с опънати платна към крайбрежното градче Дургердам. Градчето предлагаше всичко, от което имаха нужда, включително пристан с пълно обслужване и автобусна спирка за пътуването им до Амстердам, който лежеше само на десетина километра южно от брега, толкова близо, че прашният му силует се очертаваше на хоризонта.

След умората и напрежението на лондонските им приключения Фин си прекара чудесно на „Флоша“. Лодката беше двайсетметрова шхуна с предни и задни гафели, задвижвана от шестцилиндров дизелов двигател и способна да развие дванайсет възела при попътен вятър. Отвътре беше уютна като дървена планинска хижа, имаше си две самостоятелни каюти, малък салон и добре зареден и оборудван камбуз. Били й обясни, че била построена — под името „Ситкин“ — в Орегон преди почти половин век и била предназначена за обиколки в крайбрежните води на Аляска, после я преименували на „Сан Лоренцо“ и под това име плавала във водите на Чили и Южна Африка. Накрая се озовала в Англия, където я използвали за туристически обиколки до шотландското крайбрежие. По онова време носела името „Пясъчният флейтист“. Били се сдобил с нея преди почти осем години.

— Реших да си направя подарък след всичките години в училища и университети — каза й той. — Може би трябваше да я нарека „Абсолвент“.

Двамата били най-добри приятели, добави той, но ако се съдеше по отношението му, докато я насочваше към защитения от ветрове малък залив, чувствата на Били към лодката с тревистозелен корпус и не особено изящни линии клоняха по-скоро към любов, реши Фин.

Вече бяха минали през митническа проверка в Ден Хелдер и формалностите в пристана на курортното градче се сведоха до регистрация в офиса и заплащането на престой на такса за най-малко три дни. След като приключиха с това, двамата поеха по пътя край дигата, който изглежда беше единствената улица на градчето. Някога Дургердам било рибарско село с малки траулери, завързани покрай старата глинена дига, но рибарската флотилия беше изчезнала отдавна, още с построяването на огромните язовири, които превърнали солената вода на Зюидер Зее в сладка. Сега лодките покрай дигата бяха най-вече туристически, а чаровно скромните рибарски домове бяха изместени от летни вили и пансиони за гости.

— Коленете ми се подгъват — оплака се Фин, докато вървяха под яркото утринно слънце. След няма и четири дни в морето беше свикнала с клатушкането на палубата и сега, когато отново имаше твърда почва под краката си, хоризонтът подскачаше пред погледа й и й причиняваше световъртеж.

— Затова пък се размина без пристъпи на морска болест — ухили се Били. — Ще стане моряк от теб.

Фин се усмихна. Чувстваше се в страхотна форма — кожата й беше придобила лек бронзов оттенък, а косата й ухаеше на солен въздух. За пръв път от месеци дишаше с наслада. Да живееш в Лондон, беше по-лошо и от Ню Йорк — все едно пушиш по десетина цигари на ден, а на моменти й се струваше, че усеща налепи от замърсения въздух по зъбите си. Сега дишаше дълбоко. Градчето миришеше на прясно окосено сено. Крилата на истинска холандска мелница се въртяха бавно в полето отвъд къщите. Апетитът на Фин се събуди внезапно.

— Умирам от глад — каза тя.

По-надолу по пътя край дигата намериха малък хотел на име „Оуде Таверне“. Семплата бяла сграда изпъкваше сред съседите си — беше значително по-голяма от миниатюрните къщи наоколо. От едната й страна имаше вътрешен двор, а на тротоара отпред бяха изнесени маси с чадъри. Имаше си и собствен пристан при крайморската страна на дигата, пак там на тревата бяха сложени няколко маси за пикник. Ако се съдеше по вида й, в миналото „Оуде Таверне“ навярно бе приютявала някакво търговско начинание — магазин за морски принадлежности например, или офис на богат търговец. Единствената по-голяма сграда беше общината — постройка от седемнайсети век с куличка и купол.

— Надушвам палачинки — оповести Били.

— Не, наденички — поправи го Фин.

— И двете — заключи Били.

Влязоха вътре.

Беше истински рай на дреболийки и дрънкулки. Разни неща висяха от потъмнелите греди на ниския таван и по стените — чаши за бира, картини, снимки, корабни макети, лодки в бутилки; безброй рафтове с домашно консервирани храни, детски рисунки, малки гоблени, керамични сервизи… и така до безкрай.

Масите бяха подредени спретнато и нагъсто, всяка с тафтена покривка, комплект за студено сервиране и яркочервени ленени салфетки. Слънцето огряваше весело тапетите — поне десетина различни десена, всичките ярки и шарени. Стар стенопис с рибарски лодки заемаше половината от стената в дъното.

Двама местни седяха на дълга празна маса и четяха вестници от голямата кошница помежду им, те бяха и единствените гости на заведението. Закръглена жена с розови бузи и пъстра престилка им се представи на чудесен английски, предложи им менюта и прие поръчките им. Информира ги, че „Оуде Таверне“ била построена през далечната 1760-а и първоначално се казвала „Prins te Paard“, което означавало „Яздещият принц“.

След няколко минути се върна с огромен поднос, който крепеше с една ръка без никакво видимо затруднение. Фин си беше поръчала нещо наречено uitsmijter, което се оказа пържена шунка с яйца и кашкавал, Били — gevulde pannekoek, две огромни палачинки една върху друга с пържени наденички помежду. Калориите и холестеролът и в двете ястия биха докарали инфаркт на всеки уважаващ себе си кардиолог.

— Мили Боже — каза Били и се облегна назад с въздишка, — прости ми, защото съгреших. — После се ухили широко. — И две години на бягаща пътечка няма да компенсират това чудо.

— По-добре е от алтернативата — подхвърли Фин и отпи от превъзходното кафе, което жената им беше донесла. — Имаме късмет, че изобщо оцеляхме.

— Почти бях забравил — съгласи се Били и лицето му помръкна.

Фин кимна.

— И аз. А не бива, защото води до невнимание, а то е опасно.

— Сигурно си права — каза Били. — Онези типове няма да се откажат току-така. Знам, че дъвкахме тази тема до припадък на лодката, но все още не разбирам какво се надяваха да постигнат.

— Убийство, да речем — предположи Фин. — Някой иска да ни отстрани от пътя си.

— Защо?

— Освен ако в миналото ти няма нещо, за което не си ми споделил, единствената възможна причина е картината.

Били изсумтя.

— Признавам си. През цялото време водих двойствен живот. Аз всъщност съм естонски шпионин под прикритие, който действа замаскиран като обеднял английски лорд с глупаво родословно дърво, което започва още от Будика, или Боадицея, кралицата на кръвожадните икени.

— Значи остава картината.

— Но тя не беше у нас — възрази Били и сви рамене.

— За нищо друго не се сещам.

— Ами онова… онази ситуация с Пиетер Боегарт, моя скъп покоен братовчед и твоя… хм, баща?

— Той не ми е баща — заяви Фин отсечено — и не виждам какво общо може да има въпросната „ситуация“.

— Може да са преследвали теб, а не картината.

— Ако са искали да убият мен, не беше нужно да го правят пред института „Кортолд“. В Крауч Енд можеха да ми видят сметката далеч по-дискретно, не мислиш ли?

— А мен са можели да очистят на борда на добрия стар „Флош“ по всяко удобно за тях време — допълни Били.

Фин кимна.

— Което ни връща обратно към началото. Картината. Последният малък Рембранд, предложен на търг, се продаде за петнайсет милиона лири. Тридесет и шест милиона долара. Повече от достатъчно, за да убиеш.

— Хрумна ми нещо — каза Били и се наведе напред, като бутна чинията си настрани. Подреди в редичка солницата, мелничката за черен пипер и захарницата. — Указанията на Пиетер Боегарт към сър Джеймс. Две основни цели — да ни събере и да ни предаде три неща. Картината, къщата и „Кралица Батавия“. Очевидно има връзка между тях.

— Някакви улики?

— Не, по-скоро игра на заек и хрътки. Имате ли нещо такова в Америка?

— Стражари и апаши — отвърна Фин.

— Да, стига апашът да е един и да оставя улики след себе си.

— Значи Пиетер Боегарт е заекът, а ние сме хрътките, така ли?

— Картината е улика, както и къщата.

— А крайната цел каква е?

— Да уловиш заека.

— С други думи, да намерим Пиетер Боегарт — заключи Фин.

Били кимна.

— Или онова, което е търсел той.