Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (17)

17.

„Педанг Емас“ беше трийсет и пет метров, стотонен китоловен кораб, по-стар от „Титаник“. Започнал кариерата си през 1907-а като транспортен кораб на дребна шведска фабрика, построен от „Ниланд Верстед“ в Осло с означение „Корпус 133“. Продаден бил на една исландска компания и получил името „Харалдур Кристянсон“.

През 1921-ва бил прехвърлен на новозеландска китоловна компания и прекръстен „Рангитото“. Девет години по-късно бил върнат в скандинавски води и станал собственост на „Ставангер Сардине Къмпъни“ — производител на известната марка сардини „Роял Брислинг“ — официално като риболовен кораб, но реално бил преустроен за яхта на президента на компанията. На палубата била издигната луксозна кабина, а трюмът се използвал за дребни товари и прибрал огромен горивен резервоар.

Името му било променено на „Кристианфиорд“, но само няколко години след скъпия ремонт и с наближаването на войната, корабът бил даден под наем на норвежката кралска флота и прекръстен „Крал Хаакон VII“ в чест на застаряващия норвежки монарх.

Както можело да се очаква, германската флота заловила малкия разузнавателен кораб през април 1940-а и не го нарекла никак — замазали с боя името на носа и изтипосали сериен номер на комина. Двигателите му били извадени и заменени с дизелови с мощност от две хиляди конски сили, корабът бил пратен на патрулни мисии, а вместо флага на сардинената компания се веело знамето на нацистката Kreigsmarine.

След войната и под името „Хамерфест“ корабът изкарал дълги години като крайбрежен транспорт, но в края на деветдесетте законовите промени в норвежкото корабоплаване направили употребата му неизгодна, най-вече заради мощните му дизелови двигатели. Така корабът сменил десетина пъти собствениците си, докато накрая не попаднал на пенсиониран канадски зъболекар със страст към кокаина, който го ремонтирал и кръстил „Атропос“ като първия кораб на Хорейшо Хорнблоу от хитовата серия книжлета за младия офицер от английската Кралска флота по време на Наполеоновите войни.

С това кажи-речи се изчерпвали познанията на зъболекаря по мореплаване. Наел кофти екипаж в Сингапур, моряците открили запаса му от кокаин, изчакали да навлязат дълбоко в пасажа Палауан, клъцнали му гърлото и го хвърлили на акулите. Ло Чан не беше казал цялата истина на Гнусния сърфист за събитията, последвали смъртта на глупавия зъболекар.

А истината беше, че не друг, а лично Ло Чан хвърлил зъболекаря на акулите, а после направил същото с партньора си и с другите от екипажа, след като ги напил до безсъзнание. Това станало малко след срещата им с откачения японски моряк на сала. Ло Чан, който беше неграмотен и не особено умен, нямаше представа какво означава печатът върху златното кюлче. Знаеше само, че е злато и че иска да заграби всичко за себе си, без да дели с никого. Пък и не му трябваше екипаж, за да управлява „Атропос“, или „Педанг Емас“, както се казваше вече корабът.

На четири дни от Замбоанга, след като разтовари поредната доставка от млади момичета за тамошните сексклубове, той се връщаше с товар от петстотин бойни петли, откраднати от най-добрия развъдник в областта и натъпкани в бамбукови клетки в трюма. При цена от петстотин до хиляда долара на птица, печалбата му щеше да е огромна. Както казваха, в Борнео и Филипините всяко село имаше три забележителности — пазара, църквата и местната яма за борба с петли. Вонята им лепнеше по целия кораб, вдигаха ужасен шум и цапаха катастрофално, но печалбата оправдаваше тези дребни неприятности.

Единствената тревога на Ло Чан беше за времето. Зъболекарят беше инсталирал скъпо навигационно и метеорологично оборудване на кораба, но Ло Чан не си правеше труда да се занимава с него. Първо, не знаеше как работи, и второ — ако не се броят годините в затвора, беше прекарал целия си съзнателен живот в морето и инстинктивно разбираше кога времето е на път да се промени. Нямаше и облаче в небето, морето беше мъртвешки спокойно, а слънцето напичаше въздуха, изобщо съвсем нормално време за сезона, ако не бяха другите признаци.

Застанал в малката навигационна кабина до луксозния палубен навес, Ло Чан беше оставил и двете врати отворени, но от течение нямаше и помен. То и вятър нямаше никакъв, само онова странно, потискащо усещане и тежкия, почти нацупен пулс на океана. И цветът не беше както трябва — водата имаше някаква сива, почти сребриста отсянка, която приглушаваше зеленото и внушаваше мисли за вкуса, който би останал в устата ти, ако близнеш секретната топка на врата. Озон, така май му викаха. Ло Чан се наведе и духна в една от старомодните звукови тръби до щурвала.

— Кам Дао! — извика той на виетнамското момиче, чието лице беше нарязано с нож от разбеснял се клиент в един от публичните домове на Чай Куин Ма — онзи в голямата къща зад рибния пазар, „Пуки Румах“. Момичето вече не ставаше за пред клиентите, но обичаше да готви, а Ло Чан обичаше да яде. — Трунг нгуйен! — заръча той.

Кльощавото дребно създание правеше великолепно айскафе, а по тъмно и след дълъг преход в морето Ло Чан се случваше да я използва и по предназначение, с което виетнамката също се справяше задоволително — истински подвиг предвид факта, че настоящият й клиент тежеше близо двеста килограма.

Ло Чан надникна през лявата врата на кабината. Над парапета се виждаше бреговата линия, неясна сива сянка на десетина километра от кораба. Обикновено се приближаваше повече до брега, използвайки познати ориентири, но сега беше в района на рифовете Торонгохок и дори с плиткогазещ кораб като този подобно начинание носеше своите рискове.

Кам Дао се появи на мостика с любимата му чаша за кафе. Поклони се леко и му я подаде. Той я пое с месестите пръсти на едната си ръка, а другата не свали от кормилото. Отпи голяма глътка от силното кафе с подсладено кондензирано мляко и въздъхна доволно.

— Донеси ми обяд — нареди сопнато той. — Малко пхо и една чиния от онова мук зао тап кам, което правиш толкова добре. — Говореше виетнамски свободно. Макар и с китайски произход, Ло Чан беше роден във Виетнам. Кльощаво сираче в Ханой през военните години, впоследствие той беше забогатял и надебелял, спечелвайки си славата на човек, който може да ти набави всичко, от автомати АК-47 и руски гранатомети за северните бандити и наркопласьори до гей проститутки и брошури за секстуристите.

Известен беше и с охотното изпълнение на мокри поръчки, прекарал беше и доста години като бияч на Пета оранжева бригада на Труонг Ван Кам. След ареста и екзекуцията на шефа на бандата през 2004-та, Ло Чан избяга от страната и след време се установи в Кампонг Сугут, където подхвана процъфтяващия си бизнес в попрището на проституцията и контрабандата. Съвсем по китайски, той гледаше философски на тези промени — животът предлагаше богато разнообразие от трагедии и възможности. Номерът беше да превръщаш трагедиите във възможности и да мислиш за миналото колкото се може по-рядко.

Остров Джампонгонг се появи право напред в далечината и на Ло Чан му се наложи да вземе решение. Бръкна в джобчето на огромната си бяла риза, извади метална табакера с „Неос Пасифик Сигарилос“ и запали една с платинената запалка „Дънхил“, останала му от злощастния канадски зъболекар. Бяла пяна се появи по браздите, които носът на кораба ореше по водата. Отдалеч Джампонгонг приличаше на съвършен тропически рай от рекламна брошура. Кокосови палми опасваха бели пясъчни плажове, зад тях се редяха гори, възвишения и гъста джунгла, и всичко това се катереше към знойно зелен планински връх с обвито в рехава мъгла било. Типичен остров в море Сулу. Адски романтична гледка в туристическите брошури за идиоти като канадския зъболекар.

Проблемът беше в рифовете и плитчините, които опасваха острова в широка ивица. По-навътре обаче, между Джампонгонг и Киналубатан Пойнт на материка имаше канал, широк един километър и дълбок в средата поне осем клафтера или близо дванайсет метра повече от газенето на „Педанг Емас“. От двете страни на дълбоката средна ивица имаше наноси и подводни скали, които стърчаха като зъби на гигантски хищник току под повърхността, изцяло скрити от погледа в дни като днешния, когато слънцето се отразяваше ослепително във водата, и които можеха да разпорят търбуха на малкия кораб така, както ножът беше изкормил покойния зъболекар и също толкова покойния партньор на Ло Чан. Ако поемеше по канала, след половин ден щеше да е в Кампонг Сугут; не поемеше ли по канала, рискуваше да остане в открито море при евентуална буря, плюс половин ден загубено време.

— Наджис — изпсува той на малайски.

Дизеловият двигател пулсираше под краката му, а кормилото лепнеше от изпотената ръка. Островът наближаваше с всяка изминала минута. Погледна наляво към гъстата зелена линия на мангровите дръвчета, надвиснали над водата по брега на материка. Отпи щедро от хладната напитка, която белязаната курва му беше донесла, после остави чашата на тясното „табло“ под предното стъкло на кабината.

— Пуки мак диа — процеди нова ругатня той. Завъртя с две ръце кормилото, насочвайки кораба към брега и тесния канал между него и острова.

Половин час по-късно, напълнил огромното си шкембе със сочната сепия на Кам Дао и голяма бутилка студена бира, Ло Чан водеше уверено кораба покрай подветрената страна на високия вулканичен остров и следеше за всяка промяна в цвета на водата, подсказваща наличие на наноси или плитчини. Внимаваше и главните островни ориентири — високите северни канари и щръкналият силует на хълма Банкока — да остават далеч вдясно от него. Вливащите се в морето води от подножието на канарите създаваха течения, които можеха да завъртят малкия кораб като пумпал и да го смажат за секунди в грапавите скални стени.

Дори от миля разстояние чуваше как прибоят се блъска с рев в скалата. Студени тръпки полазиха по гръбнака му. Да се разбие в скалите беше лошо, но да падне в морето беше още по-лошо. Ло Чан, въпреки издутото си като балон шкембе, не можеше да преплува и метър, а беше изхвърлил в морето достатъчно нещастници, за да е наясно какви точно хищници дебнат в обилни количества под повърхността. По-добре сам да си пусне куршум в главата, отколкото да се удави в морето.

Малкият залив към вътрешността на острова се появи отдясно и ако Ло Чан не си отваряше очите, като нищо щеше да подмине плячката, която чакаше там. Голяма шхуна стоеше на котва недалеч от каменистия бряг при устието на тясна река. Ло Чан взе марковия бинокъл на зъболекаря и го вдигна пред очите си да погледне.

Нагласи на фокус лещите и шхуната лъсна пред него. Здраво закотвена. Тринайсет-четиринайсет метра дълга. Тъмен корпус, снежнобели надстройки. Някаква жена се печеше на предната палуба без горнище, големите й гърди се люлееха, ръцете й бяха разперени да уловят максимално слънчевите лъчи, шапка с голяма периферия пазеше сянка на лицето й. Беше тъмнокоса, със слънчев загар и сравнително млада.

Почти без колебание Ло Чан се пресегна и дръпна дросела да намали оборотите. Двигателите замъркаха по-тихо. Той завъртя кормилото и насочи „Педанг Емас“ към заливчето. В миналото беше спирал тук за прясна вода и знаеше, че дъното е достатъчно дълбоко дори при отлив.

Завъртя бинокъла, оглеждайки брега и джунглата отзад за други хора. Нищо. Само бял пясък, тучна джунгла и засенченото речно устие. Ло Чан се усмихна — месестите му устни се разтеглиха над редици от златни зъби. Сигурно имаше още един-двама на борда на шхуната, освен жената. Лесно щеше да се справи с тях. Бръкна под предницата на бялата си риза и измъкна стария револвер „Наган“, който предпочиташе още от дните си в Ханой. Седемпатронният му цилиндър щеше да е предостатъчен за предстоящата задача.

Уби докрай скоростта и продължи по инерция през гладката вода, наближавайки без излишен шум плячката си. Жената на палубата явно беше заспала. Не беше помръднала, откакто Ло Чан я видя за пръв път. Усмивката му се разшири. На шхуната сигурно имаше пиячка, а несъмнено и някакви пари. Дори кокаин, ако извадеше късмет. Благодарение на зъболекаря беше развил вкус към проклетото нещо. Може и оръжие да имаше дори, някоя пушка, да речем. Повечето яхти бяха снабдени с по една-две заради пиратската напаст в тукашните води.

На Ло Чан му харесваше мисълта, че е част от напаст. Представяше си се като мощна змия, питон например, който убива плячката си с груба сила, а не с отрова. Претегли в ръка револвера от Втората световна. Отровата, от друга страна, също не беше за изхвърляне. Наведе се напред и духна в тръбата.

— Кам Дао! — извика. — Ди вой той! — Младата жена изтича на тесния мостик от кухнята долу. — Поеми кормилото — нареди й на виетнамски. — Приближи ни бавно.

— Ко — отвърна с кимване и празно изражение жената. Знаеше какво е намислил господарят й, но не би могла да го спре. Участта на полуголата жена вече беше подпечатана. Виетнамката пристъпи и пое кормилото.

Ло Чан излезе на палубата и тръгна тежко към носа. Държеше пистолета скрит зад гърба си. Докато корабът се плъзгаше бавно напред, той се постара да изпише любезно изражение на лицето си и да си припомни малкото английски, който беше научил през годините.

— Ехо, вие там! — извика той.

Деляха ги стотина метра. Твърде късно платноходката да включи спомагателния си двигател в опит да избяга. Не че би имало смисъл. Чудовищните двигатели, инсталирани от германците преди толкова години, и до днес можеха да развият скорост от осемнайсет възела, предостатъчни, за да настигне старият кораб и най-бързата платноходка.

— Ехо! — извика отново.

Жената не беше помръднала и на сантиметър. Ако на борда имаше други хора, те очевидно спяха. Ло Чан примижа. Големите меки гърди бяха яркочервени. Слънчево изгаряне. Явно е прекалила с баните, реши той. Понеже беше нещо като експерт по зърната и тяхната чувствителност, Ло Чан знаеше, че такова изгаряне е адски болезнено. Защо не слезеше долу тази жена?

Разстоянието се стопи до двайсет и пет метра, а онази още не помръдваше. Ло Чан отстъпи крачка назад. Досега жената трябваше да е реагирала на приближаването им. Да се е надигнала на лакти, да е бутнала назад периферията на шапката си, дори да е вдигнала слънчевите си очила, ако носеше такива. После се изненада. И уплаши.

Кам Дао завъртя кормилото и корабът се изви успоредно на шхуната. Вълната от маневрата се плисна в борда на другия съд и той се разклати силно. Големите гърди се разлюляха като пълни с вода балони, краката на жената се плеснаха безжизнено един в друг.

На десет метра разстояние подозренията на Ло Чан разцъфнаха в нещо близко до паника. Жената не просто беше разперила ръце да улови слънцето. Дланите й бяха заковани за дъските. Кръв нямаше, защото пироните бяха забити в плътта й по-рано, малко след като беше нападнала Фу Шън с нож от кухнята. Той посегна да я удари през лицето с приклада на оръжието си, но тя се извъртя в последната секунда и ударът попадна в слепоочието й. Малко след това умря, но дори и мъртва можеше да бъде от полза. Все още можеше да послужи като примамка за дебело прасе като Ло Чан.

Ло Чан твърде късно осъзна, че жената и платноходката са капан. Хукна тромаво към мостика. С периферното си зрение мерна раздвижване в надвисналите храсти при устието на малката река. Стискаше нагана, но знаеше, че е твърде късно.

Храстите не бяха храсти, а отрязани клони, прикриващи носа на някакъв старомоден остронос боен кораб, голям почти колкото „Педанг Емас“. Напуснал прикритието си, корабът излезе от речното устие с рев на мощни двигатели. Ло Чан видя дулото на тежка картечница при носа и малаец в маскировъчна униформа, който стоеше зад нея и се хилеше. „Педанг Емас“ беше на няма и триста метра от бойния кораб. От такова разстояние можеха да го разпердушинят на трески и да го потопят, без дори да презареждат картечницата.

Стомахът на Ло Чан се разбълника от страх, той се оригна и усети вкуса на сепиите в устата си, примесени с киселата жилка на стомашен сок. Обзе го внезапното и ужасно подозрение, че ролите са на път да се разменят и че скоро той може да се окаже обяд за сепиите, вместо обратното. Обърна се и погледът му попадна на разпънатата жена. Сети се за зъболекаря и онова, което го беше сполетяло.

Повей на вятъра помете палубата на шхуната, събори широкополата шапка от лицето на жената и я отнесе през борда. Едната половина на главата й беше смазана, дясното око приличаше на парче бяла сланина в буца преварено месо. Дело на хората от бойния кораб. Ло Чан знаеше, че с него могат да направят и по-страшни неща, знаеше и защо — беше си спомнил платноходката и къде я е виждал преди, макар че тогава корпусът беше червен, а не син като сега, спомнил си бе и момичето, както и русия й приятел, онзи с белега, който беше решил, че ще е адски забавно, ако я заведе в някой бордей.

Но най-ясно си спомняше стареца на сала и златните кюлчета, увити в пожълтелите страници на старо военно издание на „Йомиури-Ночи“ от времето на войната. Златните кюлчета, които Ло Чан беше прибрал на сигурно място в сейфа в каютата си.

Щяха да го разпитват, а после да хвърлят изтерзаното му тяло през борда. Бойният кораб вече се беше наместил между „Педанг Емас“ и шхуната. Ло Чан не можеше да отдели поглед от мъртвата жена. Чуваше и жуженето на мухите.

Той килна глава назад и затвори очи. Мислите му се разфокусираха за миг в търсене на изход, после се спряха върху един спомен — спомен за един топъл и ясен ден в малкия парк до езерото Хоан Кием. Ло Чан седи в парка и реше дългата коса на Кюйен, с едната ръка движи бавно четката, а с другата приглажда косата, оставя я да се изсипва през пръстите му като катраненочерен, лъскав живак, но всъщност я гали тайно, усеща нежната извивка на врата през плътния черен водопад и страда от агонията на младежката страст с пълното съзнание, че винаги ще си остане преждевременно развито дебело момче, което реше косата на хубаво момиче.

По-късно приятелят му Трунг му каза, че тя всъщност изобщо не го харесвала, просто й било приятно да го дразни. Нямаше значение. Той вдиша и усети слабото ухание на дао пхаи, бледопрасковеното цвете на своето детство. Уханието на онова момиче, Кюйен. Толкова отдавна. Но никой не живее вечно. Поне нямаше да се удави. Ло Чан отвори очи и видя мъжа, застанал при носа на кораба с половинметрово мачете в ръка.

Отново усети косата на Кюйен да тежи в ръката му, вдигна нагана, опря дулото в слепоочието си и натисна спусъка без миг колебание.