Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (20)

20.

Навлязоха в джунглата, Били водеше Фин за ръка, а другият човек вървеше напред. На раменете му беше наметната някаква космата мантия, носеше и странна на вид шапка. Маратонките на Конг хлопаха на краката й и Фин току се спъваше заради бързото темпо по тъмната пътечка през заспалата гора. Някаква птица изграка силно, след нея се обади и маймуна. Ужасната миризма сякаш идваше от мъжа.

— Кой е новият ти приятел? — прошепна Фин, като подтичваше до Били. — И защо мирише на умряла коза?

— Защото нося кожата на въпросното животно — каза мъжът, без да се обръща. — Освен това имам остър слух. — Акцентът му беше на образован австралиец или новозеландец. — Казвам се Бенджамин Уинчестър. Професор Бенджамин Уинчестър. Консервационен биолог в Окландския университет допреди три години.

— И какво стана преди три години? — попита задъхано Фин.

— Цунами и тайфун, подобен на онзи, с който сте се сблъскали вие. Едното предизвика другото. Случва се, макар и много рядко. — Спря, подуши въздуха, после тръгна отново напред. — Бях на френски изследователски кораб, „Тумамото“. ФИИЕМ.

— ФИИЕМ? Какво е това?

— Френски изследователски институт по експлоатация на моретата. Работех по проект на университета в Тулон. Птероподи. Експерт съм по този въпрос.

— Птероподи? — озадачи се отново Фин.

— Това е вид планктон, камшичест псевдоохлюв с миниатюрни крилца, с чиято помощ плува по подобие на морското конче, само че е микроскопичен. Убиваме ги, за да проучим нивата на въглероден диоксид във водата, която обитават. Те са нещо като барометър за химичните процеси в океана. Интересни дребни създанийца. Избиваме ги от години.

— И как е химията на океана? — попита Били.

— Като въздуха над Манчестър или Лос Анджелис — каза Уинчестър. — Нездравословна.

Където и да отиваха, дотам се стигаше по стръмен склон. На Фин й ставаше все по-трудно да върви. Пътеката беше кална и се стесняваше непрекъснато. Фин вече беше подгизнала от водата, която капеше от клонките на ниската растителност от двете страни на калната пътека. Накрая теренът се изравни и на Фин й се стори, че са стигнали до нещо като било — виждаше се по-светъл участък нощно небе, контрастиращ с мрака на джунглата, проснала се в ниската долина вдясно от тях.

— Къде отиваме? — попита Фин, когато свърнаха надолу по широка три стъпки пътечка.

— Възможно най-далеч — отговори професорът. — Щом ние видяхме огъня ти, сигурно и те са го видели.

— Те?

— Шуаи-чиао на Занг — измърмори Уинчестър. — Или пък Итто-Шуйхей на Тайшо.

— Китайци? — предположи объркана Фин. — Японци?

— И двете — отвърна мъжът в козите кожи. — Тук това е без особено значение. И двете банди ще ти отрежат главата и ще я забучат на кол при първата възможност.

— Не разбирам — смънка Фин. Виеше й се свят.

— Ще разбереш — каза Уинчестър. — Повярвай ми, ще разбереш, млада госпожице.

Придвижваха се предпазливо по корниз, широк не повече от метър-два, над стръмно свлачище по стената на почти вертикална пропаст. От другата страна на долината лъщеше вода и отразяваше бледото сияние на звездите. Луна нямаше. Внезапно Уинчестър спря, обърна се и изчезна яко дим. Фин и Били останаха сами на тесния корниз.

— Къде отиде той? — смая се Фин.

— Тук съм — чу се екливо гласът на Уинчестър.

— Къде? — попита Фин, като се взираше сащисано в мрака. Не виждаше нищо, освен гъстия листак и стръмната скална стена.

Били се озърташе зад нея.

— Обърни се наляво и направи крачка напред — инструктира я гласът.

Фин го направи. Листакът се разтвори и тя се озова в тесен процеп, зад който се разширяваше пещера с висок таван.

За разлика от корниза вън, подът на пещерата беше напълно сух. Припламна светлинка и Фин най-сетне видя професора — ухилено привидение под светлика на треперлива лампа, направена от дълбока морска раковина и памучен фитил. От миризмата ставаше ясно, че Уинчестър използва рибено масло за гориво.

— Насам — подкани той, все така ухилен. Обърна се и тръгна навътре.

Фин го последва под треперливия светлик, който се отразяваше в гладките каменни стени. След стотина крачки проходът свърши и Фин се озова в огромна каверна, дълга поне колкото футболно игрище и наполовина толкова широка. Таванът се издигаше на петнайсетина метра над главата й, обраснал с дълги сталактити, увиснали като тръби на гигантски орган в някаква невероятна подземна катедрала. Маслената лампа излъчваше достатъчно светлина, за да различат тъмна, тясна панделка от нещо течащо в далечния край на пещерата.

— Река?

Уинчестър се засмя — странен, сух, шумолящ звук като на ръждясала панта, който отекна из гигантската каверна.

— Поток. Бистра, студена вода. Моята лична Стикс. Реката на забравата. Минава оттук и продължава към долината. — Поведе Фин и Били през пещерата към малко каменно плато, което се издигаше до стената в дъното, близо до тихия поток.

Тук Уинчестър си беше направил приличен дом, но дори и в огромната пещера вонята на развалено месо, гниеща риба и отдавна немито тяло беше трудно поносима. Имаше огнище, направено от голям плосък камък, ограден с по-малки; нещо, което приличаше на пещ, направено от сива глина, както и набор от инструменти и оръжия.

Някои бяха самоделни като тръбата за стрелички и бамбуковите копия със заострени каменни върхове, струпани на купчина от другата страна на огнището, други приличаха на музейни експонати като орнаментирания меч с кокалена дръжка и голямата, грубо изработена желязна брадва, която очевидно беше ръчно кована, но все още изглеждаше застрашително остра.

Имаше и няколко напълно съвременни чукчета, няколко ръждясали отвертки, тръбен ключ, а на импровизиран шиш от бамбук висяха поне петдесет бутилки за гореща вода тип грейки в различни цветове. Върху един скален ръб бяха наредени ръчно плетени кошници за съхранение на продукти, дървена щайга с етикет на плантация за ананаси и голяма пластмасова кутия от прах за пране „Тайд“. Имаше и два старомодни бинокъла в калъфи, закачени на скален издатък за кожените си каишки. Над цялото това изложение от домакински съкровища висеше голям морски флаг, стилизирано оранжево слънце на бял фон със странни лъчи.

— Знамето е на японската бойна флота от Втората световна война — поясни Уинчестър, забелязал накъде гледа Фин. Остави лампата, взе малка метална кутийка и я занесе при огнището. Там вече бяха стъкмени дърва за огън.

Отвори кутийката и извади малък къс тъмна скала и нещо, което приличаше на отчупено парче от дърводелско ренде. Удари умело кремъка в стоманата, хвръкнаха искри и разпалиха стиската дървесен прах в средата на подредените подпалки. След миг в огнището вече гореше малък огън. Фин си намери равно място наблизо и седна. Били се настани до нея. Едва сега, на светлината на огъня, Фин успя да огледа добре Уинчестър, докато той се занимаваше с чайника от тенекиена кутия и нещо, което сигурно минаваше за чаени листа.

Корабокруширалият университетски преподавател беше като излязъл от нечий кошмар. Изглеждаше на петдесет или в началото на шейсетте, по-скоро нисък на ръст, но набит и очевидно в добро здраве. Шапката на главата му беше направена от грубо обработена кожа на диво прасе с все четината, но колкото и гротескно да изглеждаше, явно беше непромокаема, а имаше и висящо парче отзад, което да пази врата от стичаща се вода.

Под шапката — която Уинчестър захвърли безцеремонно настрани, докато нагласяше чайника върху огъня — косата му се беше превърнала в дълга и сплъстена сивееща маса със следи от неуспешен опит за подрязване. Кожата му беше силно загоряла, почти тъмнокафява на цвят, устните — сухи и напукани.

Наситеносини очи се взираха налудничаво над сплъстена брада, която скриваше долната половина на лицето му. Дрехите му бяха комбинация от кози кожи, парчета от старо корабно платно и някакъв вулканизиран материал от дъждобран или армейска мушама — всичко това „съшито“ с лиани и тънки ивици кожа, проврени през грубо пробити дупки, няколко дължини медна тел и тежък колан, който пристягаше целия ансамбъл в нещо средно между шотландска поличка и туника.

Коланът беше и единственият солиден елемент в безумната скърпена одежда на професора. Катарамата му беше пиринчена, кръгла и грижливо излъскана, със същия знак като на военноморския флаг — вариант на японското изгряващо слънце. На какво се беше натресла Фин, за бога?

Уинчестър клекна до огъня и се зазяпа в пламъците с безнадежден копнеж в очите. Въпреки състоянието на дрехите си, професорът изглеждаше в учудващо добра форма за човек, изхвърлен на непознат остров, с няколко скалъпени оръдия на труда и тръби за стрелички, с които да си осигури прехраната. Беше си истински подвиг и Фин изрази на глас възхищението си.

— Съветвам те да си събуеш дънките — тихо отвърна той.

— Моля? — възкликна стреснато тя.

— Току-що си вървяла половин час през джунглата на остров в море Сулу — поде той с онзи свой ужасен и леко маниакален смях. — Пиявици. Огромни и тлъсти. Бас държа, че поне пет-шест от тези приятели вече се угощават с кръвта ти.

Фин продължи да го зяпа, като се чудеше дали професорът не си прави майтап с нея. После скочи като ужилена, разкопчавайки в движение дънките си. Били правеше същото до нея. Уинчестър се усмихна, вдигнал високо вежди.

— Внезапно ми хрумна, че от доста време не съм виждал гола жена, особено хубавица като теб. А ти наистина си много хубава, скъпа. — После посочи бедрото й. — Ето двечки — каза. — Царство Animalia, тип annelida, клас clitellata, подклас hirudineda. А тези конкретни гадинки, които пируват с кръвта ти в момента, са кафяви Hirudo medicinalis, стандартна тричелюстна версия. Малки зъбки като бръсначи. И Дракула би се гордял с такива. Много добре изглеждат.

Фин погледна с ужас към бедрото си. Пиявиците бяха тлъсти, сегментирани, покрити със слуз гадинки, дълги по десетина сантиметра. Пулсираха слабо, изсмуквайки безболезнено кръвта й. Истината бе, че не усещаше абсолютно нищо.

— О, боже — прошепна тя и усети киселия вкус на стомашен сок в гърлото си. Имаше още една пиявица на другото й бедро и още няколко по прасците. Цялото й тяло се сгърчи конвулсивно, тя бръкна с една ръка в гащичките си и я извади ужасено. — Махнете ги! Махнете ги от мен!

— Какво да правим? — извика Били.

Уинчестър изглежда намираше паниката им за забавна.

— Според повечето експерти най-добре е да не се прави нищо. Когато се наситят, сами ще паднат. Някои ги горят с нажежени въглени или запалени цигари, но полза няма, дори обратното, защото от шока пиявиците връщат кръвта обратно, примесена със собствените им телесни течности, което е сигурен начин да се сдобиеш с цял куп неприятни инфекции. Може да ги натриеш със сол, но раните ще се подлютят и много ще те боли. Ако наистина искаш да ги махнеш, трябва да забиеш палец отзад на главите им — там се намира смукалото — а после да ги приплъзнеш настрани, докато се откачат.

Били заряза подутите черни гадини, полепнали по собствената му кожа, и се втурна да помогне на Фин за пиявиците, които тя не можеше да достигне, мяташе ги в огъня, където те се подпалваха със съскане и се превръщаха в малки овъглени купчинки. Докато Били и Фин се бореха с пиявиците, Уинчестър продължаваше с лекцията си за опасностите, които криела местната флора и фауна.

— По тези места има хиляда и седемстотин познати разновидности на паразитни червеи, сто седемдесет и шест вида змии, включително питони и кобри, да не говорим за змията на Расъл. Последната е раздразнителна гадинка и напада при най-малката провокация. Ухапе ли те такова нещо, гледай бързо да си кажеш молитвите, госпожице, защото ще ти е останала само минутка-две живот и време за противоотрова няма. Гадинката е убила повече хора от всяка друга змия по света.

Направи кратка пауза и продължи:

— Има и болести, освен това… малария, денга-денга, холера, тиф, бяс, хепатит. Порежеш се при бръснене и след няколко дни челюстта току-виж окапала. Да не говорим за онази гадна миниатюрна рибка, която подушва урината и при първа възможност се загнездва в срамотиите ти. Боя се, че къпането тук не е препоръчително.

Въздъхна, когато Били отлепи и последната пиявица от кожата на Фин и се зае със своите.

— Много ми липсва сиренето обаче, препеченко върху филийка хляб. Тук човек няма да умре от глад, плодове и зеленчуци колкото искаш, месо и риба също, но не и сирене. — Мъжът поклати тъжно глава. — Какво не бих дал за малко чедър „Барис Бей“ или „Еърдейл“! Или пък тънко парченце „Хипи Ити“ върху солена бисквитка. Или синьо сирене, намазано върху препечен хляб. — Погледна към Фин, която тъкмо си вдигаше дънките. — Ще се изненадате за какво копнее един мъж, когато се озове в моето положение. Наистина ще се изненадате.

— Съжалявам, че изгубих самообладание преди малко — извини се Фин и седна. — Но от такива гадинки направо ми изстива кръвта.

— Ще трябва да свикнеш „да ти изстива кръвта“, както го нарече, ако живееш тук — каза Уинчестър, изсмя се, после изсумтя. — Тук кажи-речи от всичко ти изстива кръвчицата. И няма никакво сирене.

— Това вече го спомена — отбеляза Били. — Налице е безспорна липса на сирене.

— А имате ли някаква идея къде всъщност се намираме? — попита Фин.

— Някъде северно от Кагаян де Сулу — отговори Уинчестър. — Ако това ви говори нещо. — Сви рамене, после взе една пръчка, издърпа импровизирания чайник от огъня и го сложи настрана. Отиде при лавицата и взе няколко тенекиени чаши, навярно военен инвентар. Хвана чайника с парче мръсен парцал, за да не се изгори, и наля в трите чаши.

Фин отпи от своята. Беше истински чай, тъмен и със силен аромат.

— Camellia sinensis — поясни Уинчестър с усмивка, видял изненадата й. — Истински. Соленичко ще ти излезе, ако го купуваш в супермаркет. А и тук е много по-пресен. Набрах го вчера от лехата с растения, които отглеждам на един баир.

— Говорехме за острова и къде се намира — подсети го Били.

— Да. Северно от Кагаян. Поне корабът ни беше северно от Кагаян, когато тайфунът ни удари. А и явно сме доста встрани от търговските маршрути.

— И никой не идва тук? — учуди се Фин. — Дори местните?

— За трите години, откакто морето ме изхвърли на този бряг, не е идвал никой — каза Уинчестър. — А местни няма. — Той си сипа още чай, сръбна и млясна с устни. — Утре ще идем до Хълма на бинокъла и ще ви покажа разположението. В голямата си част крайбрежието е от стръмни скали, поне откъм подветрената страна, а наветрената е пълна с рифове и плитчини. Няма къде да се хвърли котва.

— Хълма на бинокъла? — попита Фин.

— „Островът на съкровищата“ — обясни Били.

— Да — кимна Уинчестър. — Мястото, където е заровено съкровището на капитан Флинт.

— Така се е казвала и кръчмата на Дългия Джон Силвър в Бристол — добави Били.

— Така е! — потвърди професорът и вдигна едната си рошава вежда. — Вие сте доста начетен човек!

— Беше любимата ми книга като дете — каза Били. — Тя и „Орелът на деветия“ от Розмари Сатклиф.

— „Някогашният и бъдещият крал“ — измърмори Уинчестър. — Т. Х. Уайт.

— „Бикът от морето“ на Мери Рено — додаде Били.

— К. С. Луис и „Хрониките на Нарния“ — въздъхна с копнеж Уинчестър. — Не може да се мери със сиренето, но е близо. Вече три години не съм чел нищо.

— След като си поговорихте за литература, може ли да се върнем към въпросите по същество? — прекъсна ги Фин. — Досега се занимавах с пиявици, японски мечове, китайски войници и сирене. Бих искала да знам какво, по дяволите, става тук, професор Уинчестър. Ако знаете, разбира се.

— Викай ми Бен — предложи мръсният професор в козите кожи.

Изправи се с мъка, отиде до лавицата и вдигна капака на една от кошниците. Върна се при огъня, седна и метна два лъскави предмета над пламъците, които паднаха в краката на Били и Фин. Единият беше малко златно кюлче с печата на „Нипон Гинко Банк“. Другият беше тежка златна монета с диаметър пет сантиметра, квадратна дупка в центъра и китайски йероглиф, щампован във всеки от четирите квадранта на кръга.

— Ще ми повярвате ли, ако добавя тайнствена огромна подводница и дълъг колкото игрище за ръгби китайски галеон на шестстотин години? Кости на носорози, лъвове и жирафи, където не би трябвало да ги има? Война, която е продължила повече от половин век, след като е сключен мир? Небивало съкровище, скрито в недрата на древен вулкан? Остров, който яде хора и кораби от хиляди години насам?

— Честно казано, звучи доста откачено — рече Били.

Уинчестър избухна в своя грачещ смях, който отекна до най-далечните кьошета на огромната пещера.

— Струва ти се откачено, значи? Нека ти разкажа една история, млади човече.