Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (26)

26.

Течението на придошлата от проливния дъжд река ги отнесе бързо до морето. Вляво от тях прибоят се блъскаше непрестанно в рифовете и белите шапки на вълните фосфоресцираха в мрака. Вдясно, на двеста метра навътре в сушата, джунглата надвисваше като по-тъмно петно на фона на черната тропическа нощ. Нямаше други звуци, освен плисъка на вълните — почти титаничен при рифовете и по-мек при плажа. Бяха минали три часа, а все още нямаше знак, че някой ги преследва.

Към полунощ умората ги налегна здраво и темпото им на гребане се забави. Сега течението беше срещу тях и ако не внимаваха, отливът щеше да ги запрати в рифовете. Накрая, когато небето изсветля до златисто и черната шир на джунглата се избистри в насечен силует, те стигнаха до тясната цепнатина, маркираща пролива към Купата за пунш в средата на острова.

— Там — каза Уинчестър откъм закръгления нос на кануто и посочи към брега.

Фин напрегна уморения си взор към сипващата се зора. Отначало не видя нищо особено, само плажа и гъстата джунгла отзад, но после зрението й се нагоди и тя различи тънка ивица дневна светлина между стръмните възвишения.

— Започва приливът — съобщи тихо Били от мястото си в средата на кануто. — Ако се придържаме към течението, то ще ни отнесе до Купата за пунш с минимални усилия от наша страна.

Фин и мълчаливият мъж с местната подстрижка потопиха гребла във водата от двете страни на кануто, насочвайки го така, че да улови прилива, който да ги отнесе към брега. След няколко минути течението ги прекара с лекота между високите стени на процепа към стръмния каньон, който се криеше от другата страна. Водата бълбукаше край кануто, а откъм джунглата, обвила склоновете на древния вулкан, се чуваха първите звуци на новото утро.

— Той каза нещо на латински — измърмори мъжът със странната подстрижка. Това бяха първите му думи, откакто избягаха от селото.

— Да, каза — потвърди Фин.

— Изглежда смяташе, че то отговаря на въпроса ти как да напуснете това място.

— Да — кимна Фин. Същото бе занимавало и нейните мисли, докато плаваха покрай острова.

— Какво точно каза той? — попита мъжът.

Приливът ги тласкаше все по-бързо, водата наоколо им се плискаше неспокойна, течението ги приближаваше опасно до по-близката скална стена. Тук нямаше плаж, само назъбени скали и джунгла, впила несигурно корени в тънкия почвен слой.

Мъжът загреба дълбоко с веслото, другите последваха примера му и кануто се върна в средата на пролива към вътрешността на острова.

— „Fugio ab insula opes usus venti carmeni“ — отговори Били с нескрито раздразнение в гласа. — „Избягай към моя скрит остров на съкровищата с ветровете на музиката“ — преведе той.

— Не — възрази мъжът с местната подстрижка. — Не се превежда така.

— Ти пък откъде знаеш? — сопна се Били.

— Цитатът е от Омировата „Илиада“ — обясни мъжът. — Често ми се налагаше да превеждам големи откъси от нея, докато бях в пансиона, като наказание за бягство от часове. — Засмя се тихо. — Този конкретен откъс се отнася за Цирцея и нейния остров. Според някои учени, Омир е заел идеята от източния епос за Гилгамеш, в който героят бяга от острова по тунел, който извежда слънцето на небето.

— И как би го превел ти? — попита Били.

— Избягай от моя скрит остров на съкровищата с ветровете на музиката. Думата „ab“ означава „от“, а не „към“. — Той сви рамене. — Така звучи по-свързано с нашето положение.

— Прав е, между другото — обади се Уинчестър. — За латинския, имам предвид. Самият аз също съм изучавал Омир. „Virtutem paret doctrina“ и прочее. „Чрез образование към пълноценност“. Скотс Колидж.

— Приемам поправката — хладно каза Били.

— Има ли такова място тук? — повиши глас Фин, за да я чуе Уинчестър при носа.

— Какво място? — попита той, гребейки.

— Тунел, където се появява слънцето. Нещо, свързано с вятър. С музика. Откъде да знам — смънка тя накрая с усещането, че говори глупости. Не разполагаха с много, на което да стъпят.

А после тесният, обграден със скални стени пролив свърши и те се озоваха в огромната, почти съвършено кръгла лагуна, сърцето на някога огнения вулкан.

— Има една пещера — каза Уинчестър. — Открих я още през първата си година тук. Тогава не ми се стори важна. Духало, сигурно така бихте я нарекли.

— Духало? — измърмори Максевъни. — Звучи ми кат някои хора, дет ги познавах на времето, същински трън в задника, мамка им недна. — Заби гребло във водата, намръщен както обикновено.

— Духалото е образувание с вулканичен произход — обясни Уинчестър. — Нещо като естествен вентилационен тунел. — Спря да гребе, вдигна глава и плъзна поглед по далечните зъбери на кръглата долина, оглеждайки джунглата, прозираща през утринната мъгла. — Бях излязъл на лов и я открих случайно — каза той. — Доста ме стресна, между другото. Всичко си беше спокойно, а после все едно се озовах пред огромен ауспух.

— Има такова място в Южна Дакота — отбеляза Били. — Нашите ме водиха там, когато бях малък. Ветрената пещера или нещо такова.

— Би ли я нарекъл музикална?

— Сигурно — отвърна колебливо Уинчестър. — Ако не си твърде претенциозен. Звучи повече като гигантска свирка.

Приливът ги тласна в Купата за пунш и нейното зловещо гробище за кораби, още по-призрачни на слабата утринна светлина. Плъзнаха се мълчаливо покрай гниещия корпус на стара шхуна с отдавна прекършени мачти и проядени бордове, покрити с морски вкаменелости. Името на шхуната отдавна се беше изтрило, добавяйки анонимност към безрадостната й съдба. Вдясно, като привидение в мъглата, се очертаваше силуетът на „Кралица Батавия“. Пред тях се редяха десетина други кораби, както и прекършените останки на едномоторния самолет, с който Пиетер Боегарт се беше върнал на острова.

— Можеш ли да си спомниш къде е? — попита Фин.

— Разбира се — потвърди Уинчестър. Спря да гребе, колкото да посочи към една точка високо по склона на калдерата. — Ето там е, където се разделят двете възвишения. Викам им лъвовете. — В същия миг слънцето се издигна с още една идея и очерта в остър релеф двата скални силуета. Уинчестър беше прав. Възвишенията наистина приличаха на лъвове, клекнали с лице един към друг.

— Тунел, където слънцето излиза на небето — посочи Кан.

— Може това да е — каза Били с растящо вълнение в гласа. — Пасва на описанието.

— Движим се твърде бързо — предупреди Соления Хансън, загледан над водата. Повърхността й беше накъдрена от водовъртежи, маркиращи скрити за окото препятствия — останки от морски съдове, уловени в капана на острова. — Трябва да спрем от подветрената страна на някоя от тези ръждясали купчини и да изчакаме, докато приливът отслабне. Опасно е да се движим така. Може да ударим нещо.

— Така си е — съгласи се Максевъни, загледан през борда.

— Глупости. Вижда се идеално — възрази Уинчестър откъм носа на кануто. — Водата е съвсем прозрачна. Почти различавам дъното.

Водата се раздвижи изведнъж, когато приливът ги тласна покрай килнатите останки на стария петролен танкер „Сити ъв Алмако“. Само високият ръждясал комин над задната надстройка и останките от пречупените товарни кранове се виждаха в мъглата. Противовесните течения се сбориха за миг, подмятайки кануто като листо в канавка, и облеченият в кози кожи професор внезапно се озова с лице в посоката, от която току-що бяха дошли. Изпаднал в паника, Уинчестър сграбчи ниските бордове и се опита да стане.

— Сядай долу! — изкрещя Хансън. — Ще преобърнеш кануто!

— Да се провалиш дано! — викна Максевъни и се опита да уравновеси лодката. — Обръщаме се!

Твърде късно. Внезапното движение на Уинчестър тласна кануто в друга посока. Разбърканите течения запратиха лодката към корпуса на стария танкер и тя се завъртя около оста си, накланяйки се силно на едната страна. Уинчестър изпусна греблото си, посегна да го вземе и всички се озоваха във водата.

Фин потъна, обзета от пълен ужас. В първия миг не разбра какво става. После усети остра болка като от жило по бузата си, след миг нов бич прогори голата кожа на корема й, където ризата й се беше вдигнала. Нагълта вода от внезапната болка, заудря трескаво с ръце и крака към повърхността — давеше се. Нови нажежени бичове прежуриха ръцете и краката й. През булото на болката слухът й долови виковете на Уинчестър, който крещеше, че не можел да плува. Успя да вдигне едната си ръка и да махне незнайния натрапник от лицето си, при което нови болезнени убождания пронизаха дланите и бузите й. Примигна и видя ужаса, проснат наоколо й.

Водата представляваше плътна маса от бълбукаща, гънеща се слуз. Привлечена от топлата плитка вода и скорошния дъжд, огромна колония медузи се беше придвижила с прилива към Купата за пунш. Безмозъчният кошмар сега покриваше повърхността на лагуната като противно пулсиращо одеяло.

Ужасена до дъното на душата си, Фин заудря водата в опит да прогони пулсиращите същества от тялото си. Дузина изгарящи пипалца, провиснали под мазните мехурчести тела на медузите ужилиха краката й и Фин изпищя отново, изтласка се трескаво над водата, готова на всичко, за да се спаси от болката и ужаса.

Докато се мяташе трескаво, осъзна с някаква част от подлуденото си съзнание, че колонията се е разтеглила във форма на огромен полумесец, устремен към плитчините близо до брега. Като се въртеше и давеше, Фин най-накрая зърна силуета на преобърнатото кану. Заплува към него — отдалечила се беше на петнайсетина-двайсет метра, а водата около лодката гъмжеше от лилавите полусфери на мекотелите. Колоната, дълга сто и петдесет метра и поне два пъти по-дълбока, беше смъртоносен капан, гънеше се наоколо й като някакво гротескно минно поле, което чакаше да я оплете окончателно в мрежата си.

Малка кръпка гърчещи се мекотели изплува на пътя й и Фин изви гръб в отчаян опит да ги избегне. Бяха малки, ъгловатите им мехури — още недоразвити, но пулсираха заплашително към нея, нанизите на сензорните им очи се различаваха ясно като окръжност от черни мъниста около прозрачните тела.

Жилещите им пипалца я докоснаха и тя остана без дъх от парещата болка. Извика отново, удряйки слепешката медузите, едва успяваше да държи главата си над водата, а после усети първите схващания и безчувствеността — смъртоносната отрова беше навлязла в кръвообращението й. Разбираше, че губи сили и скоро няма да може да плува.

Смътно чу някой да вика името й, май беше Били, но помощта беше закъсняла. Медузите я бяха обградили отвсякъде, течението и собствените им пулсации стягаха пръстена около нея, сякаш гадните малки хищници искаха да си поделят по равно предстоящия пир. Фин усети, че потъва, силите й се стапяха под действието на отровата.

С отворени очи тя видя какво лежи под повърхността и се сви от нечовешки ужас, когато и последната й надежда изчезна. На слабата утринна светлина страховитата флотилия беше ужасяваща сама по себе си; но в синьо-зеленото сияние под водата медузите бяха като видение от центъра на ада. Милиони пипала, някои тънки като човешки косъм, други дебели като усукани въжета, висяха от куполообразните тела като хипнотично полюляваща се гора от смъртоносни нишки, обвили тялото на Бен Уинчестър в чудовищен пашкул и бавно, но сигурно изтеглящи го нагоре към центъра на гъмжилото, извличайки хранителните вещества от трупа му, докато всичко полезно не преминеше в общия организъм на колонията.

Чувала бе да казват, че да се удавиш било като да заспиш, но в тази смърт нямаше сънища, а само безкраен кошмар. Потъвайки, Фин удряше безсилно с ръце, тласкана напразно към повърхността от повелята на вкоренен инстинкт.

Жестока болка раздра гърдите й, когато дробовете й останаха без въздух. Миг преди да умре, зърна размазан образ току пред себе си — бледото лице на Уинчестър с разперена коса като някаква съвременна Медуза, уловен в колонията от хищни мекотели. После образът избледня и се обви в тъма. Болката утихна, тя чу за последно името си, а после всичко потъна в мрак и тишина, само последните отчаяни удари на сърцето ехтяха безсилно в ушите й.