Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (11)

11.

Използваха телефона на „Оуде Таверне“, за да се обадят на две места — на адвоката в Амстердам, който движел, по думите на Талкингхорн, въпроса с къщата, и на д-р Шнеегартен в института „Кортолд“. Не откриха Шнеегартен — отишъл да прави някакво проучване в читалнята на Британския музей, но адвокатът, мъж на име Гуидо Дерлаген, беше в кантората си и каза, че ще ги приеме веднага щом пристигнат.

Кантората на Дерлаген беше в една от модерните сгради на „Рокин“ — широк булевард близо до „Дам“, градския площад на Амстердам, на десетина минути от централната железопътна гара и доковете. „Рокин“ беше амстердамската Уолстрийт — от двете му страни се редяха банки, инвестиционни къщи и адвокатски кантори, разнообразени от някой магазин или кафене. Тротоарите гъмжаха от туристи, а движението и в двете посоки беше натоварено. Изобщо целият град излъчваше впечатление за здравословен кипеж.

На средна възраст и добре облечен, Дерлаген имаше буцеста, но затова пък идеално обръсната глава. Говореше английски безупречно. Той изглежда беше един от двайсетината адвокати, които работеха за корабоплавателния бизнес на Боегарт в Холандия и заедно с екип от свои колеги движеше неизвестен брой лични поверителни фондове на членове на семейството, включително и на Пиетер Боегарт. Кантората му беше със средни размери и прозорец с гледка към шумния булевард. Фин задържа поглед върху жълт трамвай, който издрънча по релсите си и замина. През листака на дърветата се различаваше яркожълта табелка на китайски ресторант.

Кабинетът на Дерлаген беше обзаведен оскъдно и модернистично. Бюрото му представляваше тежък стъклен плот върху хромирани крака. В единия му ъгъл имаше плосък монитор и нищо друго. На пода бе постлан килим на райета. Имаше редица от кантонерки край стената и два стола срещу бюрото. Столовете бяха с черна кожена тапицерия. Стените бяха бели като в картинна галерия и без грам декорация.

Фин и Били седнаха.

— Тук сте във връзка с къщата на „Херенграхт“ — каза адвокатът. Акцентът му беше южноафрикански, което едва ли беше изненадващо, защото първите бурски заселници там бяха дошли от Холандия. Дерлаген натисна няколко бутона на клавиатурата и се загледа в компютърния екран. — В нашата кантора доста се изненадахме, когато научихме за тази трансакция, да? Защото, нали разбирате, къщата е била собственост на семейство Ван Боегарт още от построяването си през далечната 1685-а.

— Аз съм член на семейството — поясни Били. — Пиетер Боегарт ми е братовчед или нещо такова.

— Или нещо такова, да, лорд Пилгрим.

— Били, ако нямате нищо против, или господин Пилгрим в най-лошия случай.

— Разбира се, лорд Пилгрим. — Адвокатът се обърна към Фин. — Вашата връзка с господин Боегарт не е толкова ясна обаче.

— Така е. — Не й харесваше надутият и леко пренебрежителен маниер на този тип. — Но сър Джеймс ни даде да разберем, че всичко е редовно, права ли съм?

— Да, така изглежда — измърмори адвокатът и погледна отново към монитора.

— В такъв случай — продължи Фин, — защо просто не свършим работата, освен ако нямаш някакви възражения… Гуидо? — Произнесе името с тежък италиански акцент.

Мъжът почервеня.

— Не се произнася така. Звучи повече като името на Ван Гог, художника.

— Ван Гхок — каза Фин с правилното гърлено произношение. Нещо като звукът, който се чува, когато се мъчиш да изкараш заседнала храчка от гърлото си.

— Да — надуто процеди адвокатът.

— Което значи, че името ви се произнася „Хогуеедо“, да? — включи се и Били с невинна усмивка.

Дерлаген се изчерви още повече, най-после стоплил, че го поднасят.

— Произношението на името ми не е от значение — заяви ядосано той.

— Точно така. Изобщо не е важно, точно като моята връзка с Пиетер Боегарт, така че защо не донесете каквито там документи трябва да подпишем, за да ви се махнем от главата? — предложи Фин.

— Така и ще направя — тросна се Дерлаген. Стана и излезе от кабинета.

— Сухар — отбеляза Били. — В Оксфорд имах няколко такива преподаватели. Няма да забравя физиономиите им — като на хора, чиито черва не работят както трябва.

— С други думи, с люта чушка в задника — допълни Фин.

— Именно — кимна Били.

Дерлаген се върна с дебела папка документи и малка кожена кутия. Подписаха документите, които ги обявяваха за единствените двама акционери на вече регистрирано дружество на чужди граждани по холандското кралско право на име „Vliegende Draeck LLC“ — компания „Летящият дракон“. Единствените активи на „Летящият дракон“ бяха картината, която вече бяха получили, амстердамската къща на „Херенграхт“, един много стар товарен кораб, който чакаше реда си за старо желязо, и парцел тотално недостъпна и пълна със змии джунгла някъде в средата на безименен остров в море Сулу с приблизителни координати седем градуса северна ширина и сто и осемнадесет градуса източна дължина. С подписването на документите Фин и Били се задължаваха да встъпят реално и физически във владение на тези активи в рамките на ограничен и изрично упоменат период от време. В противен случай активите щяха да им бъдат отнети, включително и онези, които вече са станали тяхно владение.

— С други думи, трябва да идем на въпросния пълен със змии и тотално недостъпен парцел на безименния остров или губим всичко. Това ли ни казвате? — попита Фин.

— Именно — потвърди Дерлаген и се усмихна за пръв път. Усмивката не беше дружелюбна.

— Е — подхвана лековато Били, — лично аз нямам други ангажименти в момента, госпожице Райън, а вие?

— Ако ти си вътре, и аз ще участвам, Били.

Дерлаген сви кисело устни.

— Както желаете — каза той.

Подписаха. Дерлаген излезе да направи фотокопия на подписаните документи и на акционерните сертификати.

— Едва ли е много нависоко в хранителната верига — отбеляза Фин. — Дори секретарка си няма.

— Аз пък се чувствам като главен изпълнителен директор и обмислям дали обядът да не е за моя сметка — каза Били.

— Нали току-що закусихме. А и от къде на къде ти ще си главният изпълнителен директор?

— Добре де, ти бъди главният изпълнителен директор, а аз ще съм мухлясалият стар председател на управителния съвет, назначен заради герба на бланките за писма от най-висококачествена хартия и портрета си в залата за съвещания на борда.

— Ти — упрекна го Фин — си един много глупав човек.

Дерлаген се върна с документите. Прибра ги в голям кафяв плик, който връчи на Били, който от своя страна го подаде на Фин.

— Тя е главният изпълнителен директор — обясни с усмивка той. — Аз съм само председател на борда.

Дерлаген изглежда се пообърка. Свъси вежди и отвори кутийката. Вътре имаше ключ, нещо като голямо перце за китара и дребна деликатна фигурка на конник — висока не повече от сантиметър и половина. Фигурката очевидно беше много стара. И също толкова очевидно беше направена от масивно злато.

— Това е от Мали — обясни Дерлаген. — Експерти от Райксмузеум смятат, че е от времето на Манса Муса, цар на Тимбукту или нещо такова.

— Красива е — отбеляза Фин, загледана във фигурката. — Но какво общо има с нас?

— Господин Боегарт я остави на съхранение в трезора ни. Купена е от търговец на антики, човек на име Остерман, в Лабуан, остров в крайбрежните води на султанство Бруней, където господин Боегарт е бил видян за последно. Според господин Остерман, златната фигурка трябвало да бъде дадена на вас, в случай че… той изчезне. Фигурката всъщност е лично за вас, госпожице Райън. Ключът е от входната врата на къщата, а с това нещо се изключва охранителната система. Панелът е вдясно до входната врата. Достатъчно е да пъхнете тясната част на устройството в слота и да натиснете. Ще светне зелена светлинка. Всичко друго е автоматизирано. Наели сме агенция за почистване и служителите идват всяка сряда сутрин за по три часа. Ако имате други въпроси, аз, разбира се, съм на ваше разположение по всяко време на деня и нощта. — Не прозвуча много искрено като за покана. Дерлаген продължи монотонно: — Както е упоменато в документите, нямате право да продавате нито къщата, нито каквото и да било в нея през следващите дванайсет месеца, а ако го направите, фамилният тръст на Боегарт има правото да заведе съдебен иск, което означава…

— Знаем какво означава — прекъсна го Били.

— В такъв случай, ако няма друго?… — каза Дерлаген и се отблъсна назад със стола си.

Явно беше време да си тръгват. Фин върна внимателно фигурката в кутията и я пъхна в чантата си.

— Как да намерим къщата? — попита тя.

— Много лесно — отговори Дерлаген. — Върнете се на „Дам“, завийте наляво по Раадхюистраат, минете по моста и завийте надясно по „Херенграхт“. Къщата е на първата пресечка, преди Дриеконигенстраат, на номер 188. Не може да я сбъркате. Тъмен камък със зелена врата.

— Благодаря — каза Фин и протегна ръка.

Дерлаген не понечи да се здрависа.

— Geen dank — отговори той и се поклони едва видимо.

След малко, вече на улицата, Били подхвърли:

— Не беше от най-дружелюбните, нали?

— А ти какво очакваш? — сви рамене Фин. — Той е адвокат и едва ли разбира за какво е цялата тази история. Не че и ние разбираме.

— А нищо не дразни един адвокат така, както усещането, че не знае какво става — каза Били и кимна. — Виждам едно от кафявите кафенета или както там им викат. Амстердамският вариант на английските пъбове. Хайде да остържем стомасите си с малко кафе и после да идем да видим къщата.

— Добре.

И тук кафето се оказа чудесно, а пътят до къщата — приятен и лесен за намиране, както беше гарантирал адвокатът. Времето беше съвършено, улиците — пълни с туристи, велосипеди и яркожълти трамваи. Във въздуха витаеше ентусиазъм, с който Лондон не можеше да се похвали, и след няколко пресечки Фин реши, че знае откъде идва това усещане. Хората тук — и по тротоарите, и в кафенетата — изглежда се интересуваха повече от доброто си настроение, отколкото от бизнес и пари. Вместо да говорят по вездесъщите мобилни телефони и да тракат трескаво по клавиатурата на лаптопи, тук хората четяха книги и си говореха лице в лице. Градският пейзаж също не беше натрапчив като в Лондон — и тук имаше неонови рекламни табла, но по-малко, а гигантски билбордове и врещящи телевизионни стени почти не се виждаха. Повечето от приятелите й в Нюйоркския университет биха нарекли Амстердам ретро или старомоден, но на Фин градът подейства освежаващо.

„Херенграхт“ се оказа тясна пресечка покрай един от каналите, с малки дървета и големи къщи. Покрай канала имаше редица от паркирани под ъгъл коли, а в тъмната вода бяха привързани големи лодки къщи. И тук по улицата се движеха повече велосипеди, отколкото автомобили. Усещаше се някаква тежка миризма, която Фин не успя да разпознае — имаше го морето, разбира се, но и още нещо, нещо не особено приятно, като стар вкиснат боклук.

— От канализационната система е — обясни Били, видял я как сбърчва нос. — Амстердам е навярно последният голям град, чиято канализация се излива направо във водата.

— В каналите? — попита невярващо Фин. — Без пречиствателни станции?

— Разчитат отливът да отнесе мръсотията.

— Е, май никога не е късно да научиш нещо ново — каза тя, леко потисната от информацията. Кратката разходка от кантората на Дерлаген се беше оказала достатъчна, за да се влюби в този спокоен, непретенциозен град с неговите трамваи и велосипеди. Любовта може и да беше сляпа, но все пак имаше обоняние. Фин въздъхна.

— Ето я — посочи Били.

Стояха пред номер 188.

Къщата беше на три етажа плюс сутерен, който навремето сигурно е приютявал прислугата. Беше голяма, без да е внушителна, и напълно симетрична. На първия етаж имаше врата и четири високи прозореца, на втория и третия — по пет, под островърхия покрив се виждаха две еднакви, симетрично разположени прозорчета и два еднакви комина най-отгоре. Под масивния каменен портик се кипреше гербът на Боегарт и годината на построяване — 1685.

— Скъпи, прибрах се — изчурулика Фин.

Извади ключа и двамата се изкачиха по стъпалата към внушителната входна врата. Фин пъхна ключа в ключалката, отключи, бутна вратата навътре и двамата влязоха.