Пол Кристофър
Призракът на Рембранд (16)

16.

Каюткомпанията на „Кралица Батавия“ представляваше голямо помещение с нисък таван точно под мостика и по посока на носа спрямо машинното отделение. Първоначално предназначена за офицерска столова, по-късно каюткомпанията се беше сдобила с евтина ламперия и се беше превърнала в трапезария за целия екипаж. Подът беше боядисан в отвратително зелено. Имаше няколко сепарета покрай преградните стени и три занитени за пода маси. С годините се бяха появявали рафтове на странни места, някои приютяваха я тостер, я микровълнова фурна, имаше и един огромен радиокасетофон, други бяха претъпкани със сухи продукти или със списания и изпокъсани книжлета с меки корици.

Официално за стопанисването на каюткомпанията отговаряше Базуки, стюардът, но в действителност почистването и останалите задължения се поделяха както дойде между дванайсетчленния екипаж, включително и Соления Хансън, капитана. Поради това помещението беше учудващо чисто и подредено, а и явно използваха някакъв силен почистващ препарат, чийто синтетичен мирис на борова гора едва не задави Фин Райън.

Двигателите на „Кралицата“ мъркаха приглушено и успиващо, включени на най-ниски обороти, докато корабът чакаше за зареждане с гориво при доковете Джуронг на сингапурското пристанище. През люковете на левия борд се откриваше гледка над тъмните покриви на складовете чак до отрупания с неонови реклами Път на пионерите и още по-далечната магистрала „Раджа Айер“. Ако Ню Йорк беше градът, който никога не спи, то Сингапур явно беше градът, който никога не спира. Беше почти три през нощта, а трафикът по магистралата не намаляваше и за миг, една безкрайна гюрултия от рев на двигатели и блясък на фарове. Фин правеше опити да се съсредоточи върху разказа на Соления Хансън за тантурестия полицейски служител, някой си Ласло Арагас, чието описание беше като излязло от стар филм с Хъмфри Богарт, но очите й се затваряха неумолимо, толкова й се спеше. Хансън не беше спрял да говори откакто се качиха на борда, но Фин така и не успяваше да хване нишката на разказа му.

А явно и Били беше объркан като нея, помисли си тя.

— Значи Арагас преследва този пират… малаеца, който според теб е взривил моята яхта? — попита той.

— Доколкото разбирам, Кан е по-скоро революционер, отколкото пират, а ако приемем, че е пират, то е от сорта на Робин Худ или нещо такова.

— Тоест краде от богатите и дава на бедните, така ли? — поиска уточнение Били.

Хансън кимна.

— Нещо такова.

— Но също така разполага с необходимите контакти, за да взриви лодка в Амстердам и да уреди отвличането ни в Лондон?

Хансън сви рамене.

— Така изглежда — каза той. — И не съм изненадан. Щом един човек в афганистанска пещера може да взриви Световния търговски център в Ню Йорк, защо и Кан да не може? Светът е много малък напоследък. Обядваш в Париж, отиваш на Фиджи за уикенда.

— Сигурно си прав — изсумтя Били.

— Но смяташ, че всъщност става въпрос за пари, така ли? — обади се Фин.

— Не ми се вярва Арагас да му е вдигнал мерника само за да го предаде на правосъдието.

— Значи историята за японската подводница е достоверна според теб? — попита Били с ясно доловим скептицизъм в гласа.

— Достоверна е според Арагас, това мога да кажа. А той буквално вони на алчност. И ако вярва, че Кан е намерил съкровище, значи иска своя дял от него, а защо не и цялото.

— Ами онази частна полицейска организация, за която работи, как беше… ТИОК?

— Частно звено към сингапурската полиция, което изпълнява поръчки за армията и за бреговата охрана.

— Корумпирано ли е?

— А папата яде ли риба в петък?

— Значи според теб Арагас използва ТИОК, за да прибере съкровището за себе си?

— Да. Може и други да участват, но той е шефът.

— А ние сме по средата.

— Трябваше да си остана в Кълъмбъс аз — промърмори с прозявка Фин. — Е, какво ще правим сега?

— Ще се махнем от Сингапур, това поне е сигурно. Тукашните пристанищни такси са сред най-високите в целия свят. Ако питате мен, бих се изпарил веднага щом заредим. Това е последното зареждане по кредитната линия на „Боегарт Шипинг“, между другото. — Хансън погледна през масата към Били и Фин. — Като нови собственици на „Кралицата“ това вече е ваша отговорност. Корабът още не е за изхвърляне, но работи с гориво и договори за транспорт, а не с детински мечти и заровени съкровища.

Били посегна към вътрешния джоб на сакото си, извади портфейл и измъкна кредитна карта от него. Подхвърли я леко и тя падна на масата с особено дрънчене. Беше черна, с релефни металически букви и цифри.

Хансън взе картата и я разгледа. Чукна я в плота. Картата определено не беше от пластмаса.

— Мислех, че са само градски легенди — каза той.

— Тази конкретна градска легенда ще осигурява зареждането с гориво от тук насетне — заяви Били. — Пиетер Боегарт е бил видян за последно на остров Лабуан. Можеш ли да ни закараш там?

— Още сега ще задам курса — ухили се Хансън, и пусна картата на масата.

Пътуването им отне малко повече от три дни през сингапурските протоци и пасажа Апи, оттам покрай обраслия с мангрови дръвчета западен бряг на Борнео в северна посока и по курс, който би ги отвел обратно до Батаан и Манила. Времето беше ясно, слънцето напичаше стария кораб и нажежаваше ръждивите метални плоскости по палубата и преградните стени. Климатиците работеха постоянно и жуженето им се сливаше в дразнеща симфония с пулсиращия рев на двигателите, с мекото плискане на вълните в корпуса, с неритмичното дрънчене на гаечния ключ, с който Максевъни удряше по поредната заинатила се машинна част, и с постоянната, изобретателна и мултинационална мелодия на ругатните му.

Фин използва трите дни да опознае кораба, вреше се във всяко кьоше, от навигационната платформа при кърмата до складовото помещение при носа и навсякъде помежду, и всичко й се струваше вълнуващо и опияняващо по един чудат начин, сякаш е била родена да живее сред миризмите на море, нагорещено машинно масло и стари въжета. Опозна екипажа — помагаше на Максевъни да смазва безценните му двигатели, клечеше за риба с дълго влакно в компанията на Тоши Минимото, японския готвач, а после му помагаше да я сготви в претъпканата малка кухня зад кабината, слушаше с интерес разказите на Елиша Санторо за релефа и географските особености на места, които зърваха отдалеч и мимоходом.

Били прекара по-голяма част от времето си на мостика с Хансън в опити да разбере тънкостите в управлението на старомоден кораб като „Кралица Батавия“. Бързо разбра, че не е като да плаваш по Темза и дори през Ла Манша. Тук имаше десетина различни видове маркери на канали и предупредителни шамандури с характерни цветове и десени — райе, напречно или диагонално каре, и форми — конуси, кръгове, делфини и вретена; и всяка форма, цвят, десен и комбинацията помежду им имаше различно значение.

— По-лошо е, отколкото да караш кола или да пилотираш самолет.

— И е различно на различните места. Уж трябва да има унифицирана сигнална система, но малайците, брунейците, виетнамците и китайците са добавили свои характерни детайли в маркировката.

По-лоши от шамандурите и морската маркировка бяха невидимите опасности от рифове, наноси и онова, което Хансън наричаше „фалшива суша“ — плитчини, които се виждаха само при отлив. Между Сингапур и Лабуан имаше почти хиляда острова, два пъти по толкова почти невидими атола и десет пъти повече пясъчни наноси. И сякаш не стигаше това, ами пасажът Палауан можеше да се похвали с най-натоварения морски трафик в света. Като се вземат предвид размерът и инерцията на корабите, да плаваш тук беше като да шофираш в най-голямото задръстване на Лос Анджелис, но без светофари и надлези.

Опасностите от физическо естество варираха от скритите подводни скали при Бадас Кепулауан до широките наносни ивици отвъд Телок Тамбелан. Дори терминологията беше странна и объркваща. Маланг беше риф, но и нанос, същото обаче важеше и за напу. Танджонг беше нос, тенанг — спокойно море. Сауанг — теснини, селатан — юг, а сунгай — река. Тукох беше подводна скала; трумбу — риф, видим при отлив. Тджек беше плитчина, а терумбу — свързващ канал.

— Добре е да знаеш думите и на холандски, освен това, защото старите холандски карти често са най-точни — засмя се Хансън. — Държи те постоянно на нокти, повярвай ми.

Лабуан, производно от малайската дума за „пристан“, е обрасъл с ниска джунгла остров с площ трийсетина квадратни мили, който прилича на гигантски трипръст отпечатък от лапата на някакъв праисторически звяр тип Годзила. И трите пръста сочат към миниатюрното кралство Бруней, а между втория и третия се намират дълбоководно пристанище и седемдесетхиляден град, носил името Виктория по времето на белите раджи, а сега наречен, не толкова романтично, Бандар Лабуан, или Лабуан Сити. Използван първоначално като военноморска база срещу пиратите, а после като спирка на Сингапурско-Хонконгската телеграфна компания, Лабуан така и не надскочил статута си на забутано колониално градче.

Когато през осемдесетте се присъединил към Малайската федерация, били направени опити да се превърне в център на офшорно банкиране, в свободно пристанище и петролен център, но без особен успех, а и малобройното население май предпочитало стария начин на живот. Квалифицираният технически персонал от петролната рафинерия и огромните държавни корабостроителници живее в спретнати общежития, които си делят центъра на града с множество туристически хотелчета, а неквалифицираната работна ръка обитава колиби на подпори в някое от водните селца — кампунг айер — от другата страна на пристанището покрай брега на средния „пръст“.

В самия Лабуан има две такива полугета — кампунг Бебулох и кампунг Патау-Патау. И двете са туристическа атракция с множество магазинчета и малки занаятчийски манифактури, проветривите сгради с ламаринени покриви са свързани чрез лабиринт от дървени мостчета, има и водни таксита за удобство на туристите. Друго водно селце, значително по-голямо и от близката страна на пристанището, се обитава от няколко хиляди филипински заселници.

Това са истинските бедняци на Лабуан, повечето работят в местната сексуална индустрия и обслужват клиенти в плаващите бардаци на кампунг айер, както и в барове, дискотеки, караоке заведения, фризьорски салони и салони за масаж в курортния квартал. За запознатите Лабуан е също толкова значимо средище на секстуризма, колкото и Банкок, място, предлагащо задоволяването и на най-низките страсти за всеки, който може да си го позволи.

„Кралица Батавия“ пристигна в Лабуан малко след обяд и пристана на кей Мердека близо до ултрамодерния фериботен терминал. От кабината с щурвала Фин и Били виждаха целия остров нашир и надлъж. Според Соления Хансън той бил плосък като палачинка и най-високата му точка се издигала на не повече от петдесет метра надморска височина. От тяхната гледна точка се виждаха само бялата шир на крайбрежните хотели, модерните небостъргачи на градския център на изток и море от зелена джунгла в северната половина. В далечината, отвъд хотелите и купола на централната джамия — целият в бяло и златно и с форма на глава лук — се различаваха димящите комини на петролната рафинерия и огромните хангари на държавните корабостроителници.

Елиша тръгна към митническия офис да уреди формалностите по пристигането им и да заяви зареждане с гориво, а Максевъни и Тоши Минимото поеха към супермаркета на булевард „Тун Мустафа“ да попълнят запасите, сред които и няколко каси „Орангебоом Дач Лагер“, любимата бира на екипажа. Хансън тръгна с Фин и Пилгрим да търсят Остерман, тайнствения търговец на антики, от когото Пиетер Боегарт беше купил малката златна фигурка.

Хванаха неочаквано модерно водно такси, което ги преведе през залива със скорост от седемдесет километра в час — скорост, при която вятърът им продуха главите — и пристигна само за десетина минути в кампунг Патау-Патау, като заобиколи междувременно цяла флотилия от гмуркачески лодки, тръгнали към „курортните корабокрушения“ — стари кораби, потънали в плитчините сред изобилието от атоли и малки острови между Лабуан и Бруней. Хансън знаеше за четири потънали кораба — „Тун Хуан“, китайски товарен кораб, превозващ цимент за султанския дворец в Бруней; „Де Клерке“ — мобилизиран от японците по време на Втората световна война и потопен от австралийските военновъздушни сили; съветски „Салют“ — миночистач, който много приличал на „Кралица Батавия“, каквато била в началото; и един филипински риболовен траулер — „Мапин Падре“ — който се подпалил и потънал през осемдесетте. Четирите потънали кораба и сексиндустрията бяха реалната основа на местната икономика.

Таксито ги остави при разкъртен наглед дървен кей без перила и с бамбукова стълба, по която се изкатериха с немалко притеснение.

— И как, за бога, ще открием този Остерман? — затюхка се Били, вперил поглед в пейзажа покрай настлания с тесни дървени талпи пристан. Право срещу тях се разстилаше сборище от постройки, скърпени от всякакви подръчни материали — от сплескани петролни варели до тежки пластмасови плоскости. Почти нямаше къща без привързана до входа лодка, а всяко прозоречно отвърстие тежеше от сандъчета с пъстри цветя. Тенекиените покриви и стените на много от къщите бяха боядисани в ярки оттенъци на синьото, жълтото и зеленото.

Фин вдигна рамене.

— Може просто да попитаме.

Група малки деца играеха недалеч по кея, мятаха се с щастливи писъци във водата, после се катереха обратно по бамбуковите подпори и така до безкрай. Дрехите им варираха от съвсем никакви през снежнобели гащета и потници до цветни саронги. Не се виждаше възрастен, който да ги наглежда, само най-голямото дете държеше под око малчуганите. Фин изведнъж си спомни собственото си детство във фермата на вуйчо Дани на брега на Биг Дарби Крийк в покрайнините на Маривил. И тя беше плувала като тези хлапета без никакъв страх от водата и без изнервени възрастни наоколо. Струваше й се, че тогава светът е бил по-безопасен, но поне част от магията на онова време явно се беше запазила тук, в това странно, забутано място. Усмихна се, после се засмя с глас на лудориите на децата, които станаха още по-шумни сега, при наличието на публика.

Фин сведе поглед към водата. Изглеждаше бистра и незамърсена, четири-пет метра дълбока и с пясъчно дъно. Повърхността й беше забележително лишена от домашни отпадъци — никъде не видя пластмасова бутилка или друг боклук. Местните очевидно се гордееха с квартала си и се грижеха за него. Вързаните пред домовете лодки бяха стари гребни съдове с малки извънбордови двигатели, но до една бяха прясно боядисани с ярки цветове и всяка си имаше име, изписано грижливо на носа.

Когато Фин и спътниците й наближиха, децата прекъснаха играта си, скупчиха се и ги зяпнаха мълчаливо, с ококорени и любопитни очи. Нямаше викове, нито просия, само мълчаливо и внимателно претегляне — приятел или враг.

— Ди мана Остерман туан? — попита Хансън.

Едно от хлапетата, най-високото, с окъсани червени шорти, посочи тържествено към голяма колиба с яркосин ламаринен покрив и прозоречно сандъче, преливащо от цъфнали рододендрони.

— Туан Остерман кедай — каза сериозно момчето.

— Това е магазинът на Остерман — обясни Хансън.

— Терима касих — произнесе внимателно Фин, вкарвайки в употреба малкото малайски, който беше научила от Базуки, стюарда. Означаваше „благодаря“.

— Сама-сама! — отвърна момчето, изненадано и доволно.

— Да му дам ли малко пари? — попита Били.

— Защо? — учуди се Хансън. — Детето просто ни упъти. Не би очаквало нищо в замяна. Тези хора не са просяци. Просто са бедни.

Последваха указанията на момчето, минаха по серия от стесняващи се дървени мостчета и скоро стигнаха до магазина на Остерман. Цялата фасада на постройката беше открита, вместо стена имаше навити бамбукови щори, които се спускаха нощем. Магазинът представляваше едно голямо, непреградено помещение, обточено с рафтове, на които имаше чудат и богат асортимент от стоки, като се започне от викториански картини с пищно орнаментирани рамки до барбита менте в шарени картонени кутии с прозрачни капаци, които приличаха на ковчези. Беше си вехтошарски дюкян, откъдето и да го погледнеш. Човек едва ли би нарекъл Остерман търговец на антики, помисли си Фин. За миг дори се запита дали момчето ги е упътило правилно.

Иззад бамбуковата завеса в задната част на магазина се появи мъж. Висок, изгърбен, на шейсет и пет — седемдесет години. Косата му беше много дълга и права, отпуснатото му бяло шкембе висеше над зацапан местен саронг. Носеше адски старомодни слънчеви очила с пластмасова рамка, а в ръце държеше пластмасова купа и пръчици за ядене.

— Господин Остерман? — попита Фин.

— Викай ми Бернард, скъпа — каза мъжът. Взе малко спагети с пръчиците и ги набута в устата си, като следеше с поглед гостите над ръба на купата. — Като ви гледам, не сте туристи, тръгнали на зейпазар. — Усмихна се. Акцентът му беше немски или австрийски, но извън това английският му беше отличен.

Фин бръкна в джобчето на ризата си и извади малкия златен амулет. Сложи го на дланта си и го показа на Остерман. Той го погледна, но не понечи да го вземе.

— Чудех се дали тази малка дрънкулка няма да се върне някой ден, за да ме преследва — въздъхна той.

— Мой роднина го е купил от вас. Пиетер Боегарт — каза Били.

— Той спомена друго име. Разбрах, че е холандец. Но на мен се представи като Дерлаген.

— Така се казва адвокатът му.

— Значи наистина е бил Боегарт, от онези?

— Черната овца на семейството — отбеляза Били.

— Това чувство ми е познато — каза с усмивка Остерман.

— Едва ли е дошъл случайно тук — подхвана Фин. — Мисля, че и той като нас не е бил тръгнал на зейпазар.

— Правилно, скъпа, съвсем правилно — кимна Остерман и замълча. — А ти какво общо имаш с цялата тази история?

— Пиетер Боегарт е и мой роднина — отвърна тя и си даде сметка, че за пръв път признава гласно изневярата на майка си, а навярно и факта, че Пиетер Боегарт е биологичният й баща. По някаква причина обаче сега това не изглеждаше толкова важно.

— Аха… разбирам… струва ми се — измърмори Остерман, като местеше поглед между Били и Фин.

— Как ви е открил Пиетер Боегарт? — продължи с въпросите Били.

Остерман се усмихна отново и засмука нова доза спагети. После остави купата и пръчиците на една маса наблизо и се оригна доволно.

— Изучих занаята си в Берлин на ранна детска възраст — шест или седем, не повече, твърде малък дори за Deutsches Jungvolg. За да оцелееш в Берлин след 1945 година, трябваше да владееш много умения и най-вече как да разменяш едно нещо за друго, докато не откриеш онова, което ти трябва. Междувременно се научаваш да правиш всичко необходимо, за да намериш търсеното или да попречиш на други, които също го търсят. Всичко необходимо, без значение колко неприятно може да се окаже. Но най-важно беше умението да търгуваш с информация. Да си отваряш ушите, както се казва. А по-късно, когато се наложи да напусна Берлин и да дойда на това забравено от бога място, просто приложих същите методи, нищо повече. Разбирате ли?

— Не съвсем — поклати глава Фин. — Но така и не казахте откъде сте се сдобили със златната фигурка.

— Знаете ли какво представлява?

— От Мали е — отговори Фин. — Четиринадесети век.

— От царуването на Манса Муса, крал на Мали и Тимбукту, той е първият от династията, отишъл на поклонение в Мека. Да, да, старите легенди за мините на цар Соломон и прочее, но не това е отговорът.

— Защо не ни разкажете тогава? — подкани го Хансън.

— Истинският въпрос е друг. Къде е била намерена фигурката и как се е озовала там?

— И къде е била намерена? — поинтересува се Фин.

— Подобна информация би трябвало да струва нещо, не мислите ли?

— Колко ви плати Пиетер Боегарт? — попита Били.

— Онова си беше за тогава. Това сега е друга сделка.

— Изпратили сте някъде Пиетер Боегарт, някъде, където най-вероятно той е намерил смъртта си — каза Фин. — Пиетер може и да е бил черната овца на семейството, но все пак е бил Боегарт и полицията несъмнено ще прояви интерес към факта, че вие сте последният, който го е видял жив. Питам се дали би ви харесало група полицаи да се разшетат из очарователното ви кварталче.

— Твърде хубава сте, за да отправяте подобни заплахи.

— Аз обаче не съм хубав — намеси се Били. — По-различно ли ще е, ако аз отправях заплахите?

— Ни най-малко — въздъхна Остерман. — Но по мое мнение не е редно да се отнасяте така с един стар човек.

— Кажете за фигурката.

— Фигурката беше в ръцете на един доста безскрупулен човек на име Уей Ян. Той знаеше, че харесвам такива неща, затова ми я продаде.

— И къде да намерим този Уей Ян? — попита Хансън.

— Имаше магазин на улица „Деуан“, но вече не е там.

— Къде е?

— В моргата може би? Или в орнаментирана урна някъде? Във всеки случай се е присъединил към предците си. Намерили го под търговския пристан до рибарската фабрика с разпран корем и избодени очи. Липсвали му и няколко пръста на едната ръка, но не защото са ги изгризали рибите.

— Кой го е убил?

— Откъде да знам? — Остерман сви рамене. — Това е Борнео. Калимантан — наречете го както искате. Последната загадка в света. Там още има племена, които колекционират мумифицирани човешки глави. Правят броеници от човешки зъби и ги закачат под стрехите на колибите си. Нощем зъбите дрънчат като вятърни чанове. Чувал съм ги с ушите си. Уей Ян се занимаваше и с търговия на ценни метали покрай другото, беше и контрабандист. Имаше си вземане-даване с племенните златотърсачи от вътрешността — така наречения хутан, или дълбоката джунгла — работеше и с пеньелудуп, контрабандистите. Може да го е затрил всеки от тях, защото редовно ги мамеше и това не беше тайна за никого.

— Но вие знаете от кого е взел златната фигурка, нали? — попита Хансън.

— От контрабандист на име Ло Чан. Наполовина китаец, наполовина бог знае какво.

— А Ло Чан откъде я е взел? — попита Фин.

— Уей Ян не знаеше. Онзи не му казал.

— Или не е пожелал да му каже.

— Да — съгласи се Остерман.

— И къде да намерим този тип Ло Чан? — попита Хансън.

— Корабът му се казва „Педанг Емас“. Върти се около Кампонг Сугут и редовно пътува до Замбоанга. Занимава се и с пиратство покрай другото. Сигурно и в момента е някъде между двете точки.

— Къде е Кампонг Сугут? — попита Фин.

— Близо до Лабук Бей в море Сулу — отговори Хансън. — Под плитчините Тегепил при устието на река Сугут. Шън живее там с една жена, Чай Куин Ма. Тя ръководи един от бордеите му. Прилича на коза с рокля. Разпознава се отдалеч.

 

 

Намериха друго водно такси, прекосиха просторния залив и се върнаха в Лабуан Сити. Завариха всички на борда на „Кралицата“ — Лабуан не беше особено привлекателен, ако не се интересуваш от незаконен секс или офшорно банкиране. Тоши приготвяше нещо вкусно в кухнята, а Елиша Санторо ги чакаше в кабината с щурвала с разгънати на таблото карти.

— Надявам се, че няма да поемем на север — каза той с притеснено изражение на младото си красиво лице и се почеса по веждата над превръзката на сляпото си око.

— Защо? — попита Хансън.

— Току-що се връщам от метеорологичната служба в града. В море Сулу се заражда тайфун. Голям. Очаквало се да достигне плюс десет. Хипертайфун. А барометърът пада като камък. — Погледна към Фин и Били. — Е, накъде тръгваме?

— На север — отсече Хансън. — В море Сулу.