Ричард Монтанари
Момичета с броеници (58)

58.

Четвъртък, 08:05.

Шествието от полицейски коли, обозначени и необозначени, се виеше сякаш без край по остъклената от дъжда улица в Северна Филаделфия, където живееше вдовицата на Джими Пюрифай.

Бърн научи вестта от Айк Бюканън, който му се обади малко след шест.

Джими Пюрифай починал. Връчил картона в три през нощта.

На път към къщата Бърн получи половин дузина прегръдки от други инспектори. Повечето хора смятат, че на полицаите им е трудно да показват чувствата си — според някои, липсата на емоционалност била задължително изискване за службата, — но всяко ченге знае, че не е така. В моменти като този нищо не им се удава по-лесно.

Бърн влезе във всекидневната и огледа застаналата пред него жена, замръзнала във времето и пространството на собствения си дом. Дарлийн Пюрифай стоеше до прозореца, а погледът й стигаше далеч отвъд сивия хоризонт. Наоколо се носеше неспирното бъбрене на някакво токшоу по телевизията. Бърн понечи да го спре, но осъзна, че тишината ще е още по-гадна. Телевизорът поне подсказва, че някъде животът все пак продължава.

— Къде ме искаш, Дарлийн? Кажи ми и веднага отивам.

Дарлийн Пюрифай наскоро бе навършила четирийсет.

Бивша изпълнителка на ритъм енд блус, през осемдесетте години дори бе записала няколко плочи с една женска група на име „Ла Руж“. Сега косата й бе платинена, а слабата едно време фигура бе отстъпила пред времето.

— Отдавна спрях да го обичам, Кевин. Дори не помня вече кога. Но… ме мъчи самата идея, че го няма. Джими. Отишъл си. Майка му стара.

Бърн прекоси стаята и я взе в обятията си. Погали я по косите, но едва намери нужните думи:

— Беше най-доброто ченге, което познавам. Най-доброто.

Дарлийн попи сълзите. Скръбта е най-безмилостният скулптор — помисли си Бърн. В момента Дарлийн изглеждаше поне десет години по-стара, отколкото беше. Спомни си кога се запознаха, в едни тъй весели времена. Джими я бе довел на някаква танцова забава, организирана от полицейската спортна лига. Бърн я гледаше как се кефи на дансинга и се чудеше как спортист от рода на Джими е успял да забърше мацка от нейния калибър.

— Страшно я обичаше, нали знаеш? — попита Дарлийн.

— Кое, работата ли?

— Да. Работата — отвърна Дарлийн. — Повече, отколкото мен е обичал някога. Та дори и децата, струва ми се.

— Това просто не е вярно. Нали знаеш, че двете неща са различни. Обичта към работата е… как да кажа… нещо съвсем различно. След развода бях неотлъчно до него всеки божи ден. Че и доста нощи. Вярвай ми, никога няма да разбереш колко много му липсваше.

Дарлийн го изгледа така, сякаш никога не бе чувала по-невероятно нещо.

— Наистина ли?

— Да не мислиш, че се майтапя? Помниш ли оная носна кърпичка с монограма ти? И с цветенцата в ъгълчето? Дето му я даде на първата ви среща?

— И какво?

— Не излизаше на дежурство без нея. Спомням си как една вечер бяхме тръгнали да дебнем едни и на половината път до Фиштаун той ме накара да се върнем в „Раундхаус“, щото я бил забравил. А пък какъв скандал му вдигнаха като се върна, твоето не е нищо. Един от инспекторите в централата още е сопран от прегракването.

Дарлийн се засмя, после сложи длан на устата си и пак ревна. Бърн не бе сигурен дали е полезен с историите си, или й вреди. Но задържа дланта на рамото й, докато тя се поуспокои. Разрови паметта си за друга история, каквато и да била. И той не знаеше защо, но искаше да кара Дарлийн да говори. Струваше му се, че ако приказва, няма да може и да скърби.

— Разправял ли съм ти как Джими веднъж тръгна да работи под прикритие като гей проститутка?

— Сума ти пъти. — Този път Дарлийн се усмихна, макар и през сълзи. — Разкажи ми го пак, Кевин.

— Ами правим контра ужилване, нали разбираш? Посред лято. В групата сме петима и се пада на Джими да бъде примамката. Цяла седмица преди това се скапахме от смях, нали разбираш? Като кой ще повярва, че това дебело прасе продава плътта си? И остави, дето я продава, ама кой ще се намери да я купи!

Доразказа историята на автопилот. Дарлийн се засмиваше на съответните места, а накрая се изсмя тъжно. После се отпусна в огромните обятия на Бърн и остана в тях, според него няколко дълги минути. През това време той правеше знаци да се махат на неколцината ченгета, които искаха да поднесат съболезнованията си. Накрая попита:

— Момчетата знаят ли?

Дарлийн обърса очи.

— Знаят. Уилям идва с колата си от Харисбърг. Томи и Дейвид кацат утре.

Бърн изпъна тяло.

— Ако имаш нужда от нещо, от каквото и да било, вдигни телефона. Изобщо не поглеждай часовника.

— Благодаря ти, Кевин.

— И не се притеснявай за погребението. Асоциацията е поела всичко. Ще стане една процесия — като за римския папа.

Погледна Дарлийн. Сълзите й рукнаха отново. Кевин Бърн я прегърна и усети как пулсът му стигна гранични стойности. Дарлийн беше твърд човек. И двамата й родители бяха починали от бавна смърт след продължително боледуване. Повече се притесняваше за синовете им. Нито един от тях нямаше здравия гръбнак на майка си. Бяха чувствителни момчета, силно сплотени. През следващите няколко седмици, даваше си сметка Бърн, основната му задача ще е да подкрепя семейство Пюрифай.

 

 

На излизане от дома на Дарлийн му се наложи да се огледа и в двете посоки. Не помнеше къде е паркирал. Главоболието го пронизваше като остра кама между веждите. Потупа джоба си. Все още разполага с пълен блистер викодин.

Чинията ти се напълни, Кевин — мина му през ум. — Стегни се, по дяволите.

Запали цигара и постоя няколко секунди да се ориентира. Погледна пейджъра. Още показваше три потърсвания от Джими, на които така й не бе отговорил.

Ще има време.

Най-накрая се сети, че е паркирал в една пряка. Още преди да стигне до ъгъла дъждът подхвана отново. Защо пък не, рече си. Джими си отиде. Слънцето няма да посмее да покаже лицето си. Поне днес.

По целия град — в заведенията, в такситата, във фризьорските салони, в заседателните зали и в приземията на черквите — хората говореха за молитвения убиец. Как някакъв луд правел каквото си иска с момичетата на Филаделфия, а полицията не можела да го озапти. За пръв път в кариерата си Бърн се почувства безсилен, абсолютно неадекватен, измамник — човек, който не е в състояние да погледне с гордост и достойнство фиша със заплатата си.

Влезе в „Кристъл“, денонощното кафене, където с Джими се бяха отбивали през безброй утра. Над редовните клиенти бе паднал някакъв мрак. Вече знаеха. Грабна вестник и голямо кафе и се запита дали някога ще се върне тук. На излизане забеляза, че някой се е подпрял на колата му.

Беше Джесика.

Краката му се подкосиха.

Ей, това, младото, наистина ще излезе нещо от него.

— Добро утро — поздрави го тя.

— Здрасти.

— Много съжалявам за партньора ти.

— Благодаря. — Бърн се мъчеше да запази самообладание.

— Той беше… той беше неповторим. Щеше да ти хареса.

— Мога ли да помогна с нещо?

А и е искрена — мина през ума на Бърн. Когато пита, усещаш, че не го прави като повечето хора, просто да се знае, че са го казали.

— Няма с какво. Положението е изцяло овладяно.

— Ако искаш да вземеш почивен…

— Нищо ми няма — поклати глава Бърн.

— Сигурен ли си?

— Сто на сто.

Джесика му подаде папското послание.

— Това какво е?

— Струва ми се, че е ключът към разсъжденията на нашия човек.

Джесика му преразказа накратко какво е научила, а заедно с това — и за срещата си с Еди Корсак. Докато приказваше, забеляза как няколко неща преминаха през лицето на Кевин Бърн. Две от тях бяха най-важните.

Уважение към инспектора у нея.

И — още по важно: решимост.

— Има обаче един човек, с когото искам да поговорим, преди да информираме специалната група — каза Джесика.

— Човек, който може да придаде необходимата перспектива на тези неща.

Бърн се извърна и погледна — еднократно и кратко — към дома на Джими Пюрифай. После се обърна към нея и рече:

— Да вървим.

 

 

Седяха с отец Корио на масичка до витрината на кафенето на Антъни, на Девета улица в Южна Филаделфия.

— Поредицата молитви съдържа общо двайсет мистерии — каза отец Корио. — Разделени са на четири групи: радостни, скръбни, тържествени и светли.

Никой на масата не пропусна да обърне внимание на вероятността, че извършителят може би възнамерява да извърши двайсет убийства. Отец Корио обаче не бе съгласен.

— Строго погледнато — продължи той, — мистериите се приписват на отделни дни в седмицата. Тържествените, които са сравнително по-нови, се отбелязват в четвъртък.

— А скръбните? — попита Бърн.

— Скръбните се отбелязват във вторник и петък. Джесика направи сметка наум, броейки назад дните от намирането на Бетани Прайс. Не се вписваха в схемата за отбелязване.

— Повечето мистерии са празнични — каза отец Корио.

— Сред тях са Благовещение, покръстването на Исус, Успение Богородично и Възкресение Христово. Единствено скръбните мистерии са свързани със страданието и смъртта.

— И скръбните мистерии са само пет, нали така? — запита Джесика.

— Точно така — отвърна отец Корио. — Но не забравяйте, че поредицата не е общоприета. Има и несъгласни.

— В какъв смисъл? — попита Джесика.

— Някои хора смятат, че поредицата не е свързана с общоцърковната догма.

— Нещо май не ми става ясно — рече Бърн.

— Поредицата възхвалява Мария — поясни отец Корио.

— Тя е израз на почитание към Божията майка, поради което някои смятат, че не е възхвала на Христа.

— Каква връзка има това с нашия случай?

Отец Корио сви рамене:

— Възможно е човекът, когото търсите, да не вярва в непорочността на Мария. И по свой болен начин да иска да върне тези момичета на Бога в състояние на непорочност.

Мисълта накара Джесика да потръпне. Ако това си е наумил, кога — и изобщо защо — ще спре?

Бръкна в папката и извади снимките на дланите на Бетани Прайс с числата седем и седемнайсет.

— Тези цифри говорят ли ви нещо?

Отец Корио си сложи очилата и ги разгледа. Явно му бе противно да гледа направените с бормашина пробои през ръцете на момичето.

— Много неща могат да означават — рече. — Но нищо не ми идва наум.

— Проверих 717-а страница както на анотираната оксфордска библия, така и на версията на крал Джеймс — каза Джесика. — И в двете се падат по средата на „Псалтира“. Прочетох ги, но нищо не ми направи впечатление.

Отец Корио кимна, но продължи да мълчи. Явно и на него „Псалтира“ не му подсказваше нищо в това отношение. Джесика продължи:

— Опитах се да прегледам седма глава и седемнайсети стих във всички книги на библията. Още повече се обърках. Но установих, че 7:17 в „Битие“ говори за потопа. В „Изход“ 7:17 се споменава Нил. В „Йезекиил“ 7:17 става дума за вода. Възможно ли е всичко това да иска да ни насочи към някакви води?

Отец Корио се замисли.

— Напълно възможно е. Да си призная, не съм добре запознат с психиката на човека, който търсите. Но, доколкото си спомням, в повечето книги глава седма, стих седемнайсети не упоменава вода.

Вярно, съгласи се наум Джесика. Усети, че се е залутала. Но пък беше стигнала до Новия завет едва в три сутринта, когато буквите вече се размазваха пред очите й.

— Ами ако е година? Седемстотин и седемнайсета година има ли някакво специално значение по отношение на църквата? — попита.

— Втората ми специалност е английският, Джесика — засмя се отец Корио. — Боя се, че историята не беше сред силните ми предмети. Като се изключи това, че Първият ватикански събор се е състоял през 1869 година, други дати май не си спомням.

Джесика отново прегледа набързо направените през нощта записки. Идеите й май бяха на изчерпване.

— Случайно по момичето да е имало скапуларий? — попита отец Корио.

Бърн прегледа своите записки. Скапуларият представлява две малки квадратчета вълнен плат, свързани с две върви или кожени ремъчета. Когато се носи през рамото, едното парче плат виси отпред, а другото — отзад. Обикновено такъв нарамник се подарява някому след първото му причастие, като в комплекта влиза също така молитвена броеница, значка с потир и нафора и сатенена торбичка.

— Точно така — каза Бърн. — Намерена е със скапуларий около врата.

— Кафяв ли е бил?

Бърн пак провери записките.

— Да.

— Може би на това следва да обърнете внимание — каза отец Корио.

Често обвиват нарамниците в прозрачен найлон, за да не се цапат. И този на Бетани Прайс бе увит. Вече го бяха проверили за отпечатъци. Нямаше никакви.

— Защо, отче?

— Всяка година се отслужва празник на скапулария — денят на Блажената Дева Мария от планината Кармил, в който тя се явила на св. Симон Сток и му поверила монашески нарамник. Казала му, че който го носи, нямало да страда от вечен огън.

— Не разбирам — каза Бърн. — Каква е връзката?

— Денят на скапулария се празнува на 17 юли — отвърна отец Корио.

 

 

Скапуларият, намерен на тялото на Бетани Прайс, наистина беше кафяв и бе посветен на Блажената Дева Мария от планината Кармил. Бърн се обади в лабораторията да пита дали са махнали найлоновата обвивка. Не бяха.

Двамата с Джесика се отправиха обратно към „Раундхаус“.

— Знаеш ли, имам подозрението, че няма да успеем да хванем тоя тип — рече Бърн. — Ако се докопа и до петата жертва, какво му пречи после да изчезне завинаги в тинята?

И на Джесика й бе идвала наум подобна мисъл, но тя все се мъчеше да я прогони.

— Мислиш ли, че вероятно така ще стане?

— Надявам се да не стане — каза Бърн. — Но вече имам бая опит. Просто искам да те подготвя за подобен изход.

Това никак не й се харесва. Не го ли хванеха, после през цялата си кариера в отдел „Убийства“, а и изобщо в полицията щеше да сравнява всеки следващ случай с този си неуспех.

Преди да успее да му отговори, телефонът му иззвъня. Той се обади. След секунди го затвори, пресегна се към задната седалка, напипа „буркана“, сложи го на таблото и го включи.

— Какво има? — запита Джесика.

— Отворили са нарамника и са взели проба отвътре — каза. Настъпи газта до ламарините. — Намерили са отпечатък.

 

 

Седяха на пейката пред дактилоскопичната лаборатория и чакаха.

Работата на едно ченге винаги е свързана с чакане. Чакаш на гюме, чакаш за съдебно решение. Чакаш от девет сутринта пред някоя зала на Районния съд да дадеш показания по някакво загубено дело срещу употребил алкохол водач, а редът ти идва за две минути едва в три следобед, точно преди да започне смяната ти в четири.

Но най-приятно — и най-гадно — е, когато чакаш да идентифицират нечий отпечатък. Имаш някаква улика, но колкото по-дълго я изследват, толкова повече намаляват шансовете ти да установят чий е.

Бърн и Джесика гледаха да се разположат удобно. Можеха още куп неща да свършат през това време, но сякаш си бяха дали негласна клетва да не ги пипат. Главната им задача за момента бе да поддържат ниско кръвно и пулс.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза Джесика.

— Давай.

— Ако не ти се говори, не ми отговаряй. Ще те разбера.

Бърн я изгледа със зелените си очи, които бяха станали почти черни. Отдавна не бе срещала толкова изтощен човек.

— Искаш да знаеш за Лутър Уайт — каза й.

— Ами, да — отвърна Джесика. Толкова ли пък бе прозрачна? — В известен смисъл.

Беше вече поразпитала. Но инспекторите се пазят един друг. Все пак от откъслечните приказки бе успяла да сглоби една доста невероятна история. Просто бе дошло времето да го запита директно.

— Какво по-точно те интересува? — каза Бърн.

И най-малката подробност — рече си Джесика.

— Каквото искаш ми кажи.

Бърн се смъкна леко на пейката, преразпредели килограмите.

— Беше на петата ми година, две години откакто бях свалил униформата. Стана поредица от изнасилвания в Западна Филаделфия. Методът на извършителя бе да кисне в паркингите на разни мотели, болници, търговски сгради. Обикновено нападаше посред нощ, към три–четири сутринта.

Джесика имаше някакви бледи спомени. Беше в девети клас и с приятелките й бяха полудели от страх.

— Носел найлонов чорап върху лицето, гумени ръкавици и винаги ползвал презерватив. Не намирахме нито косъм, нито влакънце от него. Нито капчица течност. Абсолютно нищо. Осем жени в продължение на три месеца — и кръгла нула. Единственото описание, като се изключи това, че беше бял и на около трийсет и пет, беше, че имал татуировка отпред на шията. Изпипана татуировка на орел, която стигала до под челюстта. Разпитахме по всички салони за татуиране от Питсбърг до Атлантик Сити. Пак нищо.

— И така, една нощ сме на работа с Джими. Току-що сме предали един задържан в Стария град и сме още по костюми. Отбиваме се да му гаврътнем по едно в „Дюсиз“, там долу до Пристан 84. И тъкмо се каним да си ходим, когато на една от масите съзирам един с бяло поло вдигнато чак догоре. Отначало не ми направи впечатление, но на излизане не знам защо се обръщам и тогава го съзирам. От яката на полото се показва част от татуировка. Орлов клюн. Не по-голям от един сантиметър, да кажем. Нашият човек.

— Той видя ли те?

— О, да — каза Бърн. — Та ние с Джими си излизаме, но се сгушваме до един нисък каменен зид до самата река и се каним да се обадим в управлението, щото вече сме му дръннали няколко и не желаем да осерем задържането на това копеле. Джими тръгва към колата да иска подкрепление. А аз се изтъпанчвам до самата врата, та ако оня тръгне да излиза, да му се метна отгоре. Но щом се обръщам, гледам го, че е зад мен. И е насочил един двайсет и втори калибър право в сърцето ми.

— Как те е издебнал?

— Нямам представа. А той, без да каже и дума, без да се поколебае, го изпразва. Три изстрела, един след друг. Бронебойната жилетка ги поема, но ми изкарват въздуха. Четвъртият ме облизва по челото. — Бърн пипна белега над дясното си око. — Паднах назад, през стената, право в реката. Не можех да дишам. Куршумите ми бяха счупили две ребра, та изобщо не ставаше дума да плувам. Почнах да потъвам, сякаш се бях парализирал. Водата беше дяволски студена.

— А какво стана с Уайт?

— Джими го очука. Два в гърдите.

Джесика се напъна да възприеме образите, да усети кошмара, който всяко ченге изживява, когато се изправи срещу двоен неудачник с оръжие.

— И както потъвах, видях над себе си как падна Уайт. Кълна се, че преди да изпадна в безсъзнание, в един миг двамата се озовахме лице в лице под водата. На сантиметри един от друг. Беше тъмно, ледено, но погледите ни се срещнаха. И двамата умирахме. И двамата го съзнавахме.

— А после?

— Извадили ме, направили ми изкуствено дишане и всичко останало, както си му редът.

— Чух, че си… — започна Джесика, но се оказа, че й е трудно да произнесе самата дума.

— Че съм се удавил ли?

— Ами, да. Точно така. Наистина ли?

— И аз го чух.

— Уау! И колко време си бил, м-м…

— Мъртъв ли? — засмя се Бърн.

— Извинявай — каза Джесика. — Но май досега никому не съм задавала такъв въпрос.

— Шейсет секунди — отвърна Бърн.

— Уау!

Бърн я изгледа. Лицето й съдържаше достатъчно въпроси за една пресконференция. Усмихна се и попита:

— Интересува те дали имаше силни бели светлини, златни тръби и носеща се над главата ми Рома Дауни^[1], нали?

— Горе-долу — засмя се Джесика.

— Е, точно Рома Дауни липсваше. Но бях в един дълъг коридор с врата в дъното. И знаех, че не бива да я отварям. Отворех ли я, нямаше връщане назад.

— Знаел си?

— Просто го знаех. И дълго след това, след като се върнах на работа, отидех ли на местопрестъпление, особено когато ставаше дума за убийство, получавах едно такова… усещане. След като намерихме тялото на Деърдре Петигрю, още на другия ден се върнах в парка „Хароугейт“. Докоснах пейката пред храстите, зад които я намерихме. И видях Прат. Не знаех името му, не виждах ясно лицето му, но знаех, че е той. Видях го с нейните очи.

— Ама наистина ли го видя?

— Не във визуален смисъл. Но просто… знаех. — Явно никак не му бе лесно да се връща назад. — Много често ми се случваше в продължение на доста време. Нямаше никакво обяснение. Нито пък можех да предвидя кога ще стане. Какво ли не правих, че да го спра, включително и доста неща, които не биваше да правя.

— Колко дълго беше в болнични?

— Близо десет месеца. Сума ти физиотерапия. Там се запознах с жена си.

— Физиотерапевт ли е?

— А, не. Лежеше за скъсано ахилесово сухожилие. Всъщност знаехме се отпреди две години от старата махала. Куцахме заедно напред-назад по коридорите. Бих казал, че беше любов от пръв викодин, ако шегата не беше толкова безвкусна.

Джесика все пак се разсмя.

— Ходил ли си на професионален психиатър?

— О, да. Две години с прекъсвания със служебния психар. Анализ на сънищата. Дори присъствах на няколко срещи на IANDS.

— Това пък какво е?

— Международната асоциация за проучване на състояния, близки до смъртта. Не беше работа за мен.

Джесика се мъчеше да смели всичко, което бе чула. Не беше малко.

— А сега как си?

— Напоследък става все по-рядко. Като някакъв далечен телевизионен сигнал. И Морис Бланчард е доказателството, че вече не може да се разчита на мен.

Явно имаше още неща за разправяне, но Джесика реши, че е време да спре с въпросите.

— Та да отговоря и на следващия ти въпрос — продължи Бърн. — Не чета мисли, не тълкувам съдби, не виждам в бъдещето. Не съм като оня от „Мъртва зона“. Ако можех да гледам в бъдещето, повярвай ми — сега щях да съм в парка „Филаделфия“.

Джесика пак се разсмя. Радваше се, че му е задала въпроса, но все още се усещаше неловко. Поначало ясновидството и тем подобните истории я стряскаха.

Докато се накани да направи поредния си непохватен преход към друга тема, през вратата на лабораторията изхвърча Айк Бюканън.

— Гепихме го — каза, размахал победоносно компютърната разпечатка.

Бърн и Джесика скочиха на крака и тръгнаха редом с него.

— Кой е? — попита Бърн.

— Уилем Круз — отвърна Бюканън.