Ричард Монтанари
Момичета с броеници (16)

15.

Понеделник, 20:30 ч.

Не ми говори за „Сизърс Палас“. Забрави за „Медисън Скуеър Гардън“. Махни „Ем Джи Ем Гранд“. Най-доброто място за гледане на бокс в цяла Америка — а според някои — и в цял свят, е „Леджъндъри Блу Хорайзън“ на Норт Броуд Стрийт. В града-люлка на боксьори от калибъра на Джак О’Брайън, Джо Фрейзър, Джеймс Шулър, Тим Уидърспун и Бърнард Хопкинс — да не говорим пък за Роки Балбоа — „Леджъндъри Блу Хорайзън“ е своего рода светиня. Накъдето върви Блу, натам върви и юмручното изкуство във Филаделфия.

Джесика и противничката й — Мариела „Искричката“ Муньос — имаха обща съблекалня и стая за загряване. Джесика отклони за миг очи от прачичо си Виторио — бивш тежко категорник, който сега бинтоваше ръцете й, — за да огледа Спаркъл Муньос. Искричката наближаваше трийсет и имаше яки ръце, в комплект с врат четирийсет и четвърти номер. Истински амортисьор. Носът й бе смачкан, над двете й вежди имаше белези, а изражението на лицето й бе постоянно бойко — една вечна гримаса, която се предполагаше да плаши съперничките й.

Леле, чак коленете ми треперят от страх — присмя се вътрешно Джесика.

Когато й се налагаше, Джесика бе в състояние да докара позата и поведението си до тези на вехнеща виолетка — безпомощна женица, неспособна и кутия с портокалов сок сама да си отвори, без помощта на някой як мъж. Мед за мечката, надяваше се Джесика.

А онова, което неизменно се въртеше в главата й, бе:

Айде, маце, да те видим.

 

 

Първият рунд започна с дежурното „проучване“, както му казват боксьорите. И двете жени пробваха правите си удари и се дебнеха. Един-два клинча. Малко преструвки и репчене. Джесика бе няколко сантиметра по-висока, но Искричката пък бе по-набита. Приличаше на хладилник по три-четвърти чорапи.

Към средата на рунда темпото се позасили и публиката започна да се вживява. Водена от група полицаи от старото й управление, тълпата полудяваше, щом Джесика вкараше някой удар, пък бил той и прав.

Когато удари гонгът за край на първия рунд, Джесика отстъпи моментално назад, но Спаркъл й нанесе очевидно и умишлено закъснял удар в тялото. Джесика я блъсна и се наложи реферът да ги раздели. Беше дребен черен мъж малко под шейсет. Щатската спортна комисия вероятно е решила, че не им трябва някой по-едър за мач в лека категория, и то женски — мина й през ума на Джесика.

Грешка.

Искричката пусна един прав над главата на съдията и уцели Джесика по рамото; Джесика контрира с твърд десен, който нацели отстрани челюстта на противничката. Секундантите на Спаркъл се втурнаха на ринга, чичо Виторио — също, и въпреки насърчителните дюдюкания на публиката — някои от най-хубавите боеве в историята на „Блу Хорайзън“ бяха ставали именно между рундовете — успяха да разтърват двете жени.

Джесика се тръшна на столчето, а чичо Виторио застана пред нея.

— Тибана кутпка — изфъфли Джесика през назъбника.

— Отпусни се — каза Виторио. Извади предпазителя, обърса лицето й. Анджела грабна едно от шишетата в кофата с лед, отви капачката и го наклони към устата на Джесика.

— Дясната ти пада при всяко кроше — продължи Виторио. — Колко пъти да ти казвам? Дръж дясната горе. — И тупна дясната й ръкавица.

Джесика кимна, изплакна уста и се изплю в кофата.

— Ринг свободен — провикна се съдията от средата на ринга.

По-къси шейсет секунди не съм виждала — мина през ума на Джесика.

Изправи се, докато чичо Виторио внимателно се измъкна между въжетата — станеш ли на седемдесет и девет, започваш да се измъкваш внимателно отвсякъде, — а после извади и столчето. Гонгът удари и двете съпернички пристъпиха една към друга.

Първата минута не бе по-различна от началото на първи рунд. Всичко се промени, когато навлязоха във втората минута. Спаркъл успя да прекара Джесика до въжетата. Джесика опита да вкара кроше. Майка му стара, дясната й наистина падна. Спаркъл контрира с ляво кроше, което започна някъде откъм Бронкс, мина по Бродуей, а оттам по моста излезе на 1–95.

Ударът нацели Джесика право в брадата и я просна върху въжетата. Тълпата замлъкна. Джесика открай време знаеше, че все някой ден ще си намери майстора, но докато Искричката Муньос се готвеше за довършващия удар, изненада Джесика с нещо, което тя никога не бе очаквала.

Защото Спаркъл Муньос се сграбчи за чатала и се изцепи:

— Ха сега да видим коя има топки?

И докато Спаркъл правеше крачките напред — прелюдия към удара, от който Джесика очакваше да падне в нокаут — пред очите на Джесика се мерна монтаж от неясни образи.

Като онзи път, когато я бяха извикали заради някакъв пияница, който беснеел на Фицуотър Стрийт, а онзи взе, че повърна в кобура й.

Като онзи път, когато Лиза Сеферати й се подиграваше на люлките пред „Сейнт Пол“ и й викаше „Джовани гъзлата“.

Като онзи път, когато се прибра и завари до ботите на мъжа си жълтите като кучешка пикня, евтини и големи обувки на Мишел Браун.

Но този път бесът дойде от другаде — оттам, където момичето Теса Уелс бе живяло, бе се смяло и бе обичало. Място, в което черните води на бащината скръб бяха наложили тишина. Точно този образ й бе нужен.

Джесика събра всичките си петдесет и девет килограма, зацепи палци в брезента и изстреля един десен прав, който нацели брадата на Спаркъл и завъртя главата й настрани, сякаш бе добре смазана топчеста дръжка на врата. Звукът бе плътен, отекна из цялата зала и се смеси с ехото на останалите велики удари, на които „Блу Хорайзън“ е била свидетел. Джесика видя как очите на Искричката се обърнаха за секунда, преди тя да се строполи върху брезентовия под.

— Стани! — извика Джесика. — Стани да те довърша, мамка ти мръсна!

Реферът я прати в неутрален ъгъл и едва след това се върна към проснатото тяло на Искричката Муньос и продължи да брои. Което си беше безсмислено. Спаркъл се търколи на хълбок като изхвърлена на сушата морска крава. Край на мача.

Тълпата в „Блу Хорайзън“ рипна на крака с рев, от който гредите на залата се разтресоха.

С вдигнати над главата две ръце Джесика изпълни своя танц на победата. Анджела се втурна на ринга и я прегърна.

Едва сега Джесика успя да се огледа. Мерна Винсънт на първия ред на балкона. Докато бяха заедно, не пропускаше неин мач, но не бе сигурна, че и днес ще дойде.

Само след секунди на ринга се появи и баща й, понесъл Софи. Естествено, Софи никога не гледаше, докато майка й се биеше на ринга, но се радваше не по-малко от майка си на вниманието след победа. Тази вечер бе в боровинков мъхест спортен комплект, с малка лента „Найки“ на челото, та имаше вид на претендент за титлата в категория „бебе“. Джесика се ухили и смигна на баща си и дъщеря си. Чувстваше се добре. Повече от добре. Приливът на адреналин й даваше усещането, че може да победи целия свят.

Стискаше братовчедка си в прегръдките, а тълпата продължаваше да скандира: Топки, Топки, Топки, Топки…

Опита се да я надвика и изрева в ухото на Анджела:

— Анджи?

— Кажи.

— Направи ми една услуга.

— Каква?

— Не ме пускай друг път да се бия с тая шибана горила.

 

 

Четирийсет минути по-късно Джесика стоеше на тротоара пред „Блу“. Даде автографи на две дванайсетгодишни момиченца, които я гледаха с възторг и обожание. Даде им дежурния съвет да си учат уроците, да не се подлъгват по наркотиците, а те й обещаха да я послушат.

Тъкмо се канеше да се качи в колата си, когато усети нечие присъствие.

— Подсети ме да не те ядосвам никога.

Плътният глас дойде откъм гърба й.

Косата на Джесика бе все още потна и стърчеше на шест посоки. Вонеше като състезателен кон след двукилометрово надбягване и усещаше как дясната страна на лицето й се подува с приблизителния размер, цвят и форма на презрял патладжан.

Обърна се и видя един от най-красивите мъже, които бе срещала през живота си.

Патрик Фаръл.

С роза в ръка.

 

 

Питър поведе Софи към дома, а Джесика и Патрик седнаха в един тъмен ъгъл в кръчмичката „Тихият мъж“, на долния етаж под „Финигънс Уейк“ — популярна ирландска бирария и отдавнашен сборен пункт на ченгета на ъгъла на Трета улица и Спринг Гардън Стрийт. Отвъд стената зад гърба им се намираше трета кръчма — „Стробридж“.

За Джесика обаче и тук не бе достатъчно тъмно, въпреки набързо наложения в дамската тоалетна макиаж.

Пръстите й обгръщаха двойния скоч.

— Рядко през живота си съм виждал такова изумително нещо — каза Патрик.

Облечен бе в черно поло от кашмир и черен прав панталон. Ухаеше страхотно — едно от многото неща, които я върнаха назад във времето, когато бяха гаджета. Патрик Фаръл винаги ухаеше страхотно. Да не говорим за тъмносините му очи. Колко ли жени са се гмурнали досега в тях с главата надолу? — запита се Джесика.

— Благодаря — отвърна, без опит да остроумничи или да прояви някаква нищожна интелигентност. Опря ледената чаша до бузата си. Отокът бе поспаднал. Слава богу. Нямаше никакво желание да напомня на Патрик Фаръл за жената-слон.

— Не мога да си представя как го правиш.

Джесика сви рамене колкото се можеше по-небрежно.

— Най-трудното е да свикнеш да не затваряш очи, когато те удрят.

— Не те ли боли?

— Разбира се, че боли — отвърна му. — Знаеш ли какво усещане получаваш?

— Какво?

— Сякаш някой те е треснал с юмрук по лицето.

— Едно на нула за теб — разсмя се Патрик.

— От друга страна, не знам друго нещо, което да се сравни като усещане с това да повалиш съперника. Ей Богу, кълна се, че това е любимият ми момент.

— А усеща ли се кога точно си нанесла такъв удар?

— Нокаутиращият ли?

— Да.

— Ами как не! — възкликна Джесика. — То е като при бейзбола — усещаш как си нацелил топката с дебелата част на бухалката. Спомняш ли си? Никакви вибрации, никакво усилие. Чисто и просто… контакт.

Патрик се засмя и поклати глава, един вид признание, че тя е поне сто пъти по-смела от него. Но Джесика знаеше много добре, че не е така. Патрик бе лекар в спешно отделение, а тя не можеше да си представи по-тежка работа от неговата.

Плюс още нещо, което е изисквало още по-голяма смелост. Преди много години се опълчил срещу баща си — един от най-видните сърдечни хирурзи във Филаделфия. Мартин Фаръл разчитал синът му да се ориентира към сърдечната хирургия. Патрик израснал в Брин Мар, завършил медицинския институт на Харвард и изкарал специализацията си в болницата „Джонс Хопкинс“. Пътят към върха буквално бил проправен пред него.

Един ден обаче сестра му Дейна загинала при стрелба от движещ се автомобил в Сентър Сити — невинен свидетел на неподходящо място в неподходящо време. Тогава Патрик решил да посвети живота си на травматологията и започнал работа в една болница в центъра на града. Мартин Фаръл само дето не се отказал официално от сина си.

Именно това бе едно от нещата, които я свързваха с Патрик — това, че някаква трагедия бе предопределила кариерата им, а не обратното. Хем й се искаше да попита Патрик как са отношенията с баща му след като са минали толкова много години, хем не щеше да рови стари рани.

Замълчаха и се заслушаха в музиката, погледите им се срещнаха и задържаха, сякаш още бяха тийнейджъри. Няколко ченгета от Трети район минаха покрай масата им със залитащи стъпки — уж подобие на бой със сянката — и поздравиха Джесика за победата й.

Най-сетне Патрик обърна разговора към работата им — безопасна територия за една омъжена жена и бивше гадже.

— Как се чувстваш в най-горната дивизия?

Горна дивизия — мина й през ума. Горните дивизии единствено те карат да се чувстваш дребен.

— Рано е още да се каже, но разликата с пътна полиция е огромна — отвърна.

— Не ти ли липсват гонитбата на джебчии, разтурянето на кръчмарски сбивания и разкарването на родилки по болниците?

Джесика се усмихна замислено.

— Джебчиите и кръчмарските сбивания ли? Ни най-малко. Що се отнася до бременните, крайният резултат, преди да напусна отдела, бе едно на едно.

— Какво искаш да кажеш?

— Докато бях патрулираща — поясни Джесика. — Едно бебе се роди на задната седалка. Едно почина.

Патрик изправи гръбнака си заинтригуван. Навлизаха в неговата територия.

— Как така? От какво почина?

Не беше сред любимите истории на Джесика и тя почти съжали, че я е споменала. Сега трябваше да я разправи докрай.

— Стана на Коледа преди три години. Помниш ли голямата снежна виелица?

Най-голямата снежна буря през последните десет години. Петнайсет сантиметра пресен сняг и температура около минус седемнайсет. Градът почти замря.

— Помня я — рече Патрик. — Бях на повикване.

— Както и да е, бях последна кола за гаража. Току-що бе превалило полунощ, влязла съм в „Дънкин Донътс“ за кафе за мен и партньора ми.

Вдигнатата вежда на Патрик изрази учудването му: „Дънкин Донътс“?

— Да не съм те чула да го произнасяш — рече Джесика с усмивка.

Патрик сключи устни.

— Чух охканията тъкмо когато се канех да вървя. Оказа се, че в едно от сепаретата имало бременна жена. В седми или осми месец. И бе получила неочаквани болки. Повиках линейка, но всичките на градската служба се оказаха или на повикване, или ударени при занасяне, или със замръзнали бензинопроводи. Жив кошмар. Бяхме само на няколко преки от „Джеферсън“, затова й помогнах да се добере до колата и тръгнахме. Стигнахме някъде докъм Трета и Уолнът, но налетяхме на заледен участък и се натресохме в редица от паркирани коли. Закъсахме.

Джесика отпи от уискито. Достатъчно кофти й бе да разправя цялата тази история, а сега трябваше и да опише и края й.

— Поисках помощ от друга кола, но когато тя дойде, бе вече късно. Жената пометна.

По погледа на Патрик личеше, че я разбира. Никога не е лесно да загубиш някого, независимо от обстоятелствата.

— Съжалявам, че така е станало.

— Е, след няколко седмици компенсирах — продължи Джесика. — С партньора ми изродихме едно голямо момченце долу в Южна Филаделфия. Ама голямо, ти казвам. Четири кила и отгоре. Все едно израждаш теле. Родителите му и до днес ми пращат картичка за Коледа. Това ме накара да подам заявление за преместване в пътната полиция. Писна ми от акушеро-гинекологична дейност.

— Бог знае как да изравни сметката, нали?

— Знае — съгласи се Джесика,

— Ако не ме лъже паметта, през онази Бъдни вечер народът сякаш откачи, нали?

Така си беше. Обикновено при снежна буря ненормалниците си стоят у дома. През онази нощ никой не знае звездите ли се наредиха по различен начин, нещо друго ли стана, но всички се юрнаха на улицата. Стрелби, палежи, грабежи, вандализъм.

— Да. Цяла нощ хвърчахме насам-натам — каза Джесика.

— Някой май бе хвърлил кръв по вратата на някаква черква или нещо подобно.

Джесика кимна.

— „Сейнт Катерин“. Горе в Торисдейл.

— А все говорим за мир по цял свят — поклати глава Патрик.

Джесика бе напълно съгласна. Макар че ако на земята внезапно се възцареше мир, тя щеше да остане безработна.

Патрик отпи от чашата си:

— Като говорим за ненормалници, та се сетих. Разбрах, че ти се е паднало онова убийство на Осма улица.

— Това пък откъде го знаеш?

— Имам си свои източници — намигна й той.

— Да — призна Джесика. — Първото ми дело. Слава тебе, Господи.

— Толкова ли е лошо, колкото разправят?

— Даже още повече.

Джесика му описа накратко положението, което бяха заварили.

— Боже милостиви — изпъшка Патрик, докато слушаше списъка от ужаси, сполетели Теса Уелс. — Всеки ден ми се струва, че всичко вече съм видял, и всеки ден научавам нещо ново.

— Много ми е мъчно за баща й — каза Джесика. — Тежко болен е. Преди няколко години загубил жена си. Теса му била единствена дъщеря.

— Кой знае какво му е на човека. Да загубиш детето си.

И Джесика не можеше да си представи мъката му. Ако, не дай боже, загубеше Софи, животът й щеше да свърши.

— Доста трудна задача като за начало — рече Патрик.

— Абсолютно си прав.

— Ти добре ли си?

Джесика се замисли, преди да му отговори. Патрик умееше да задава въпроси от този род. Да те накара да почувстваш, че наистина е загрижен за теб.

— Да. Нищо ми няма.

— Как е партньорът ти?

Този въпрос поне беше лесен.

— Добър е. Адски добър.

— В какъв смисъл?

— Ами, има един такъв особен стил на държане с хората — поясни Джесика. — Да ги накара да му говорят. Страх ли е, уважение ли е, не знам. Но действа. Поразпитах и за успеваемостта му. Не се побира в таблицата.

Патрик огледа заведението, после погледът му пак спря на Джесика. Пусна полуусмивка — една от онези, от които стомахът й омекваше.

— Какво има? — попита го тя.

— Mirabile visu — отвърна Патрик.

— И аз винаги така казвам — рече Джесика.

Патрик се засмя:

— На латински е.

— И какво значи на латински? Кой ти еба мамата на физиономията ли?

— Не. Означава „ти си една прекрасна гледка“.

Доктори, рече си Джесика. Дай им да те шашват с латинския си.

— Ами… sono sposato^[1] — отговори Джесика. — На италиански значи: „Мъжът ми ще пръсне шибаните чела и на двама ни, ако влезе тук сега.“

Патрик вдигна ръце в знак, че се предава.

— Стига толкова за мен — каза Джесика, докато се укоряваше наум, че изобщо е споменала за Винсънт. На това парти той не беше поканен. — Кажи ми какво става с теб напоследък.

— Ами в „Сейнт Джоузеф“ сме постоянно заети. Няма и миг скука — каза Патрик. — А и чакам да ме поканят от галерията „Ажър“ да направя изложба.

Освен дето беше страхотен лекар, Патрик свиреше на виолончело и бе талантлив художник. Навремето, докато ходеха, бе направил пастелен портрет на Джесика. Естествено, Джесика го бе скрила под куп боклуци в гаража.

Продължи да отпива по малко от уискито, а Патрик си поръча второ. Разговорът им потръгна, флиртуваха неусетно, като едно време. Докосването на ръката, наелектризиращото разминаване на краката под масата. Патрик спомена, че работел доброволно и в някаква нова безплатна клиника на Поплар Стрийт. Джесика пък смятала да пребоядиса всекидневната. В компанията на Патрик Фаръл се чувстваше сякаш е изметът на обществото.

Към единайсет Патрик я изпрати до колата й, паркирана на Трета улица. Както и очакваше, стигнаха до сюблимния момент. Скочът й помогна да го преодолее без проблем.

— Какво ще кажеш за… вечеря идната седмица? — попита Патрик.

— Ами… нали знаеш… — замънка Джесика.

— Само като приятели — добави Патрик. — Нищо неприлично.

— Тогава няма смисъл — рече Джесика. — Ако ще сме прилични, за какво да се хабим?

Патрик пак се разсмя. Джесика бе забравила колко чаровен бе смехът му. С Винсънт отдавна не бяха намирали поводи за смях.

— Добре. Дадено — съгласи се Джесика, след като потърси и не успя да намери дори една причина да не отиде на вечеря със стар приятел. — Защо пък не?

— Прекрасно — рече Патрик. Приведе се и нежно целуна охлузената й дясна буза. — Ирландско биле — добави. — До утре ще ти мине. Само гледай какво става.

— Благодаря, докторе.

— Ще ти звънна.

— Окей.

От намигането на Патрик няколкостотин врабченца запърхаха в гърдите на Джесика. Той вдигна ръце в боксьорски защитен гард, после протегна ръка и поглади косите й. Обърна се и се отправи към колата си.

Джесика го гледа, докато си замина.

Опипа бузата си. Топлината на устните му все още се усещаше. И никак не се изненада, когато установи, че още отсега се чувства много по-добре.