Ричард Монтанари
Момичета с броеници (34)

34.

Вторник, 21:05 ч.

На Бърн не му бе необходимо да се обърне, за да осъзнае кой е. Влажните звуци от устата на онзи — липсата на шилене, на експлозивни съгласни заедно с носовото произношение му подсказваха, че зад него е човек, чиито предни зъби скоро са паднали, а носът му наскоро е бил разбит.

Беше Диабло. Бодигардът на Гидеън Прат.

— Спокойно — каза Бърн.

— Много съм спокоен, каубой — отвърна Диабло. — Хладен съм като буца сух лед.

Точно тогава Бърн усети нещо много по-страшно от студеното острие върху гърлото си. Усети как Диабло го опипа и измъкна служебния му глок — най-кошмарният кошмар за едно ченге.

Диабло опря дулото на глока в тила на Бърн.

— Ченге съм — предупреди го Бърн.

— Без ташак — каза Диабло. — Следващият път, когато пребиеш някого, не се показвай след това по телевизията.

Пресконференцията, сети се Бърн. Диабло го е видял по телевизията, после го е причакал пред „Раундхаус“ и го е проследил.

— Не ти трябва да правиш това, което си замислил — рече Бърн.

— Затвори шибаната си уста.

Завързаният младеж местеше погледа си от единия на другия и обратно и се чудеше как да се измъкне. Татуировката върху ръката на Диабло подсказа на Бърн, че е член на бандата „П-Таун Поси“ — необичайна сбирщина от виетнамци, индонезийци и непокорни келеши, които, по една или друга причина, не бяха се вписали другаде.

„П-Таун Поси“ и JBM бяха естествени врагове от поне десет години. Сега вече му ставаше ясно какво става.

Диабло се кани да го накисне.

— Пусни го — каза Бърн. — Двамата с теб ще се разберем помежду си.

— Това дълго време няма да се разбере, путьо.

Бърн съзнаваше, че трябва спешно да предприеме нещо. Преглътна, усети викодина в гърлото и искрите по върховете на пръстите си.

Диабло го изпревари.

Без предупреждение, без дори да се престори, че се бори с някаква съвест, пристъпи встрани от Бърн, запъна ударника на глока му и простреля момчето от упор. Право в сърцето, с един куршум. Мръсната тухлена стена се обля от пенлива тъмночервена струя кръв, тъкан, кожа и парченца от кост, после дъждът я отми. Младежът се свлече.

Бърн затвори очи. Видя в съзнанието си как преди много години Лутър Уайт насочи пистолета си към него. Усети как го увлече леденият водовъртеж и как започна да потъва все по-дълбоко.

Блесна светкавица, удари гръм.

Времето запълзя.

Спря.

Когато не усети идващата болка, отвори очи и видя как Диабло изчезна зад ъгъла. Знаеше какво ще последва. Диабло ще хвърли оръжието някъде наблизо — в кофа за боклук, в кошче за отпадъци, в канализационна тръба. Ченгетата щяха да го намерят. Неминуемо. И животът на Кевин Франсис Бърн щеше да приключи.

Кой ще ме прибере? — попита се.

Джони Шепърд може би?

Или Айк ще предложи лично да ме окошари.

Гледаше как дъждът бие по тялото на мъртвото момче, отмива кръвта му в изровения бетон, и не можеше да помръдне.

Мислите му се катереха по обърканата примка. Знаеше, че ако съобщи за убийството, ако регистрира случилото се, това ще е едва началото. Разпити, съдебни лекари, инспектори, заместник–окръжни прокурори, предварително съдебно заседание, преса, обвинения, гонене на вещици от страна на Вътрешния отдел на полицията, служебен отпуск.

Раздра го бляскав, метален ужас. А пред очите му затанцува засмяното, подигравателно лице на Морис Бланчард.

Това градът никога няма да му прости.

Градът никога няма да го забрави.

Стоеше пред трупа на черен младеж, без свидетели и без партньор. Беше пиян. Мъртъв черен негодник, екзекутиран с куршум от служебния му глок — оръжие, което в момента не бе у него. За едно бяло ченге във Филаделфия надали може да се измисли по-ужасен кошмар.

Няма време за мислене.

Клекна и се опита да напипа някакъв пулс. Няма. Извади фенерчето и уви длан, за да прикрие колкото може светлината. Огледа внимателно тялото. От този ъгъл и ако се съдеше по входното отверстие на куршума, изглежда бе пронизан. Бързо намери гилзата и я прибра в джоба. Претърси пространството между момчето и стената за самия куршум. Опаковки от храна, прогизнали фасове, два презерватива. Никакъв куршум.

Някъде над него, в една от стаите, които гледат към пътечката, някой светна лампа. Скоро щеше да се чуе и сирена.

Ускори търсенето. Заразхвърля торби с боклук и направо му се повдигна от вонята на прокисналата храна. Прогизнали вестници, мокри списания, обелки от портокал, филтри от еспресо, черупки от яйца.

И точно тогава ангелите му се усмихнаха.

До парчетата от разбита бирена бутилка лежеше куршумът. Вдигна го и го пусна в джоба си. Още бе топъл. После извади найлонова торбичка за улики. Винаги носеше по няколко в джоба си. Обърна я наопаки и я постави върху раната на младежа, като гледаше да улови колкото се може повече кръв. Отдръпна се от тялото, обърна торбичката налице и я запечата.

Чу сирената.

Когато хукна да бяга, мозъкът му бе вече превзет от нещо, което изобщо не можеше да се нарече рационално мислене, а бе далеч по-мрачно и нямаше нищо общо с Полицейската академия, с устава, със службата.

Нещо, което се нарича инстинкт за оцеляване.

Втурна се по алеята, абсолютно убеден, че е забравил нещо. Сигурен бе в това.

На входа й се огледа и в двете посоки. Нямаше никой. Мина на спринт през празното място, пъхна се в колата си, бръкна в джоба и включи мобифона. Той моментално иззвъня. Звукът направо го накара да подскочи. Отговори.

— Бърн.

Беше Ерик Чавес.

— Къде се намираш? — попита Чавес.

Не беше тук. Не можеше да е тук. Сети се, че местоположението на един клетъчен телефони може да се определи. Ако им се наложеше, щяха ли да открият къде е бил, докато е провеждал този разговор? Сирената приближаваше. Дали и Чавес я чуваше?

— В Стария град съм — каза Бърн. — Какво става?

— Току-що се обадиха. Девет-едно-едно. Видели са някакъв да качва тяло по стълбите на музея „Роден“.

Исусе Христе!

Трябва да върви. Сега. Няма време за мислене. Точно затова хората се издънват. Но нямаше избор.

— Тръгвам.

Преди да отмине, хвърли поглед към алеята, към мрачния, изложен там пейзаж. В средата лежеше мъртъв младеж, спуснат право в центъра на кошмара на Кевин Бърн — младеж, чийто собствен кошмар току-що бе разбил изгрева.