Ричард Монтанари
Момичета с броеници (27)

27.

Вторник, 16:00 ч.

Черно-белият видеозапис бе едрозърнест, но даваше достатъчна представа кой влиза и излиза през паркинга на болницата „Сейнт Джоузеф“. Автомобилният и пешеходен трафик не предлагаше нищо особено — линейки, полицейски коли, микробуси за доставки от медицински и други складове. Повечето от хората бяха болнични служители — лекари, сестри, санитари, чистачи. Входът се ползваше от малко външни посетители, най-вече полицаи.

Джесика, Бърн, Тони Парк и Ник Паладино се бяха сместили в стаичката, която служеше едновременно за почивка и за гледане на видео. Никол Тейлър се появи, когато часовникът на лентата показваше 16:06:03.

Никол излиза от вратата с табелка „Специални болнични служби“, колебае се за няколко секунди, после бавно се отправя към улицата. На дясното й рамо виси малка чантичка, а в лявата си ръка носи нещо като шише със сок, най-вероятно „Снапъл“^[1]. В Ботаническата градина не бяха намерили нито чантичката, нито бутилката.

На улицата Никол сякаш забелязва нещо в горния край на кадъра. Закрива уста, може би от изненада, после се отправя към паркирания в самия ляв край на екрана микробус. Има вид на форд уинд стар. Не личи вътре да има човек. В момента, в който минава от дясната страна на буса, пред камерата се изпречва камион от складовете „Алайд Медикал“.

— Майка му стара — каза Бърн. — Мръдни се, де…

Часовникът на екрана показва 16:06:55.

Шофьорът на камиона слиза от лявата врата и влиза в болницата. След няколко минути излиза и пак сяда зад волана.

Но когато камионът се отмества, уинд стартът и Никол вече ги няма.

Оставят лентата да се върти още пет минути, след това пренавиват напред. Нито Никол се връща, нито уинд стартът.

— Би ли го върнал дотам, където тя отива до микробуса? — помоли Джесика.

— Няма проблем — каза Тони Парк.

Изгледаха още сума ти пъти петдесет и пет секундния запис — Никол излиза от сградата, минава под козирката, приближава се до уинд стара — и всеки път спираха на онзи миг, в който камионът пристига и ги закрива.

— Можеш ли да увеличиш образа? — попита Джесика.

— На тази машина не — отвърна Парк. — Но в лабораторията могат да направят куп магии.

Джесика едва ли не се завря в малкия черно-бял екран. Уинд стартът май беше с номер на щата Пенсилвания, завършващ на 6. Предхождащите шестицата числа, букви или съчетания от тях обаче не се разчитаха. Ако знаеха началните цифри на номера, щеше да е много по-лесно да установят марката и модела на автомобила.

— Защо не проверим всички уинд стари, чиито номер завършва на шест? — попита Бърн.

Парк стана и направи крачка към вратата. Бърн го спря, написа нещо в бележника си, откъсна листа и му го подаде. Едва тогава Парк излезе.

Останалите трима продължиха да гледат лентата. Автомобилите идваха и си заминаваха, хората вървяха лениво към работните си места и се отдалечаваха от тях с пъргава стъпка. Джесика се измъчваше от мисълта, че зад прикрилия уинд стара камион, Никол Тейлър може би разговаря с онзи, който съвсем скоро след това ще отнеме живота й.

И макар да изгледаха записа още пет-шест пъти, не успяха да се сдобият с нищо ново.

Тони Парк се върна със сноп компютърни разпечатки. След него влезе и Айк Бюканън.

— В щата Пенсилвания има регистрирани две хиляди и петстотин уинд стара — каза Парк. — Около двеста от тях имат номер, завършващ на шест.

— По дяволите! — каза Джесика.

Но Парк вдигна снопа листа с тържествуваща усмивка. Един от редовете бе отбелязан с яркожълт маркер:

— И един от тези двеста е регистриран на името на доктор Брайън Алън Паркхърст, живеещ на Ларчууд Стрийт.

Бърн мигновено скочи на крака. Хвърли поглед на Джесика. Прокара пръст по белега на челото си.

— Това не е достатъчно — каза Бюканън.

— Защо да не е? — попита Бърн.

— Откъде искаш да започна?

— Познавал е и двете жертви, а можем да докажем, че е бил на мястото, където за последен път е видяна Никол Тейлър.

— Но не можем да докажем, че е той. Не можем дори да докажем, че тя се качила в автомобила.

— Но е имал възможността — упорстваше Бърн. — А евентуално и повод.

— Какъв повод? — попита Бюканън.

— Карен Хилкърк — отвърна Бърн.

— Но Карен Хилкърк не е убита.

— Не му се е налагало. А Теса Уелс е малолетна. Може да го е заплашвала, че ще обяви публично за връзката им.

— Каква връзка?

Бюканън, разбира се, бе прав.

— Виж сега, той нали е лекар — похвана Бърн, не желаейки да отстъпи. Все пак Джесика имаше усещането, че и самият той не е убеден във вината на Паркхърст. Но Паркхърст категорично знае нещо. — Според съдебния лекар и двете момичета са били укротени с мидазолам, а после им е инжектирано и паралитично вещество. Освен това кара микробус, което пасва на профила. Дай ми да го върна на стола. Само за двайсет минути. Ако не си признае, пускаме го.

Айк Бюканън обмисли предложението набързо.

— Виж какво, ако Брайън Паркхърст стъпи отново в тази сграда, ще дойде с адвокат от епархията. Това ти е пределно ясно. Както и на мен — каза Бюканън. — Дай да поровим още малко, преди да свържем точките. Преди да започнем да привикваме хора, нека първо разберем дали този уинд стар не принадлежи на някой служител на болницата. Да проверим какво е правил Паркхърст през всяка една минута този ден.

Основната част от работата на едно ченге си е жива затъпяваща скука. Голяма част от времето му минава зад паянтово дървено бюро с пълни с хартия заяждащи чекмеджета, с телефон в едната ръка и чаша студено кафе в другата. Обаждания на разни хора. Повторни обаждания на разни хора. Чакане разни хора да ти се обадят. Опиране в непреодолима стена, нахлуване в задънена улица, отчаяно измъкване от същата. Хората, с които разговаряш, не са видели, не са чули, нищо не казват — и чак след две седмици се сещат за някакъв важен факт. Разговаряш с погребални бюра дали на тази дата са поели труп от улицата. Беседваш с разносвачи на вестници, дежурни по пешеходни пътеки пред училищата, паркови работници, бояджии, водопроводчици, улични метачи. Общуваш с наркомани, проститутки, алкохолици, дилъри, просяци, улични продавачи и всеки друг, имал навика или призванието да виси точно на този ъгъл, който те вълнува.

А след като изчерпа възможностите на телефона и се убеди, че са безполезни, инспекторът се мята в автомобила си и тръгва из града, да задава същите въпроси на същите хора, само че този път — лично.

Към средата на следобеда разследването бе придобило сънливо темпо, все едно падаха с пет на нула и изчакваха съдията да свири края на мача. Потракваха върхове на моливи, телефоните бяха безмълвни, погледите избягваха да се срещат. С помощта на половин дузина униформени, специалната група бе успяла да се свърже с почти всички собственици на уинд стар, с много малко изключения. Двама се оказаха служители на „Сейнт Джоузеф“, единият дори работеше към домакинския отдел.

В пет проведоха пресконференция зад „Раундхаус“. Най-отпред се кипреха градският комисионер на полицията и окръжният прокурор. Зададоха се всички дежурни въпроси. Дадоха им се дежурните отговори. Камерите показаха и Кевин Бърн, и Джесика Балзано, представени пред медиите като ръководители на специалната група. Джесика се молеше да не й се наложи да говори пред камерите. Размина й се.

В пет и двайсет бяха отново зад бюрата си. Прехвърлиха всички местни канали, докато попаднаха на повторение на пресконференцията. Едрият план на Кевин Бърн бе посрещнат с кратки аплодисменти, възторжени викове и подсвирквания. Коментар зад кадър придружи заснетия по-рано през деня Брайън Паркхърст, докато напускаше „Раундхаус“. Името му бе изписано под забавения каданс на това, как се качва в колата си.

От „Назарийн Академи“ се бяха обадили да съобщят, че предишния четвъртък и петък Брайън Паркхърст си тръгнал преди края на работното време и че в понеделник се явил не по-рано от осем и петнайсет сутринта. Излизаше, че е имал предостатъчно време да отвлече и двете момичета, да остави телата им и въпреки всичко да се вмести в графика си.

В пет и трийсет, непосредствено след телефонния й разговор с отдел „Просвета“ в Денвър, който категорично елиминира от списъка на заподозрените бившето гадже на Теса — Шон Бренън, Джесика и Джон Шепърд тръгнаха с кола към лабораторията — нова сграда, съоръжена с върха на техниката, на ъгъла на Осма улица и Поплар, само на няколко преки от „Раундхаус“. Разполагаха с нова информация. Костта в ръката на Никол Тейлър се оказа част от агнешки крак, срязана с назъбено острие, а после наострена на точилен камък.

С други думи, едната жертва е държала овча кост, а другата — репродукция на картина на Уилям Блейк. Макар и полезна, информацията не хвърляше никаква нова светлина върху който и да било елемент на разследването.

— Имаме и съвпадащи влакна от мокет и при двете жертви — каза Трейси Макгавърн, заместник-директорът на лабораторията.

Новината бе посрещната с възторжено вдигнати юмруци от всяка част на стаята. Това вече бе веществено доказателство, чийто произход можеше да се проследи.

— По ръба на полите и на двете момичета намерихме едни и същи найлоново влакна — поясни Трейси. — Повече от дузина при Теса Уелс, само няколко по полата на Никол Тейлър. Вероятно дъждът е отмил голяма част, но и наличните стигат.

— Жилищни влакна ли са? Или от обществено място? Или от автомобил? — заразпитва нетърпеливо Джесика.

— Вероятно не са от автомобил. Бих казала, че са от жилищен мокет средно качество. Тъмносин. Интересното е, че всички влакна са само по долния ръб на полите. Не се срещат никъде другаде по дрехите им.

— Означава ли това, че не са лежали върху мокета? — попита Бърн. — Нито пък са седели върху него?

— Точно така — каза Трейси. — При подобно разположение, бих предположила, че по-скоро са…

— Коленичили — изпревари я Джесика.

— Коленичили — повтори като ехо Трейси.

В шест часа Джесика седеше зад едно бюро, отпиваше от студеното кафе и прелистваше книгите по християнско изкуство. Попадна на няколко обещаващи следи, но не откри нищо, съответстващо на позите на жертвите на местопрестъплението.

На Ерик Чавес му предстоеше среща с вечеря. Застанал пред еднопосочното огледало в стаята за разпити „А“, той правеше безуспешни опити да завърже съвършен уиндзър на вратовръзката си. Ник Паладино провеждаше последните си телефонни разговори с малкото останали собственици на уинд стари.

Кевин Бърн изучаваше втренчено снимките по стената, сякаш бяха статуи от Великденските острови. Оглеждаше съсредоточено всяка подробност и превърташе в главата си последователността на събитията. Образи на Теса Уелс, на Никол Тейлър, кадри от дома на смъртта на Осма улица, от поляната с нарцисите в Ботаническата градина. Длани, ходила, очи, ръце, крака. Снимки с линия, даваща представа за мащаба. Защриховани с мрежа снимки, указващи взаимни връзки между предметите.

Пред него лежаха отговорите на всичките му въпроси и Джесика усещаше, че е изпаднал в някакво кататонично състояние. С удоволствие щеше да даде цяла едномесечна заплата, само да може да разчете вътрешните му мисли в момента.

Денят бавно клонеше към вечерта. Но Кевин Бърн не помръдваше — само сканираше таблото, отляво надясно, от горе до долу.

Изведнъж отлепи една от снимките — едър план на лявата длан на Никол Тейлър. Отнесе я до прозореца и я вдигна към помръкващата светлина. Погледна към Джесика, но на нея й се стори, че гледа през нея. Тя не бе нищо, освен предмет, изпречил се на пътя на поглед, отправен на хиляда метра оттам. Бърн извади от бюрото си увеличително стъкло и се върна при снимката.

— Божичко — каза накрая, с което привлече вниманието и на останалите инспектори в стаята. — Не мога да повярвам, че досега не сме обърнали внимание.

— На какво? — попита Джесика. Отдъхна си, когато Бърн най-сетне проговори. Вече бе почнала да се притеснява за него.

— Виж белезите — каза и посочи вдлъбнатините в месестата част на дланта, които според Том Уайрич се дължали на натиск от ноктите й. После грабна протокола на съдебния лекар за Никол Тейлър. — А ето какво пише тук: „във вдлъбнатините по лявата й длан има следи от тъмночервен лак за нокти“.

— Е, и какво от това? — попита Бюканън.

— На лявата й ръка лакът е зелен — каза Бърн.

Посочи снимката с едър план на ноктите на Никол Тейлър — горскозелени. После вдигна снимката на дясната й ръка.

— А на дясната лакът е тъмночервен.

Останалите трима инспектори се спогледаха и вдигнаха рамене.

— Не разбирате ли? Следите не са от стискане на левия й юмрук. Напротив, направени са от натиск с противоположната ръка.

Джесика се напъна да види нещо в снимките, сякаш изследваше негативните и позитивните елементи в гравюра на М. К. Ешер^[2]. Нищо не й просветна.

— Не разбирам — рече.

— Ще разбереш — каза Бърн, грабна палтото си и се запъти към вратата.

Бърн и Джесика стояха в тясната фотолаборатория.

Специалистът–лаборант се опитваше да увеличи и подобри образа на лявата ръка на Никол Тейлър. Повечето снимки на местопрестъпленията и досега се правят на 35 милиметров филм и едва след това се дигитализират, което позволява да бъдат подобрявани, увеличавани и, при необходимост, подготвяни за представяне пред съда. В случая ги интересуваха малките сърповидни вдлъбнатини в долния ляв край на дланта на Никол. Техникът увеличи областта, засили контраста, а полученият образ накара всички в малката стая да ахнат едновременно.

Никол Тейлър им пращаше ясно съобщение. Леките наранявания изобщо не бяха произволно подредени.

— Боже милостиви — възкликна Джесика, когато първият прилив на адреналин, откакто бе станала инспектор по убийствата, нахлу в ушите й.

Малките сърповидни вдлъбнатини съдържаха послание от оня свят.

Преди да умре, Никол Тейлър бе използвала ноктите на дясната си ръка да напише дума върху лявата си длан — молбата на едно умиращо момиче в последния, отчаян миг от живота й. Нямате никакво съмнение. Белезите оформяха буквите PAR.

Бърн отвори мобифона си и се обади на Айк Бюканън. В следващите двайсет минути щяха да съставят клетвена декларация за вероятен причинител и да я връчат на шефа на секция „Убийства“ към окръжната прокуратура. Ако имаха късмет, до един час щяха да получат разрешително за обиск на дома на Брайън Алън Паркхърст.