Ричард Монтанари
Момичета с броеници (56)

56.

Сряда, 19:35 ч.

Джесика и Софи седяха на масата и се тъпчеха с донесените от дома на баща й вкуснотии — коледен козунак, бутерки, тирамису. Диетата ни най-малко не можеше да се определи като балансирана, но след като бе сиктирдосала магазина, хладилникът не предлагаше нищо друго.

Знаеше, че не бива да дава на Софи толкова много захар по това време, но апетитът на малката за сладкиши бе с размерите на Питсбърг — не че онзи на майка й бе по-малък, — пък и трудно й бе да каже „не“. Джесика отдавна се канеше да започне да спестява за бъдещи зъболекарски сметки.

Пък и след като видя Винсънт да се сваля с оная Бритни, или Къртни, или Ашли, или каквото по дяволите й беше името, тирамисуто й се струваше най-подходящото за момента лекарство. Опита се да прогони от съзнанието си образа на съпруга си и русата тийнейджърка.

За съжаление моментално го замести картината на тялото на Брайън Паркхърст, увиснало в онази задушна стая, обгърнато от гадната воня на смърт.

Колкото повече разсъждаваше, толкова повече започваше да се съмнява, че Паркхърст е виновен. Срещал ли се е с Теса Уелс? Вероятно. Причинил ли е смъртта на трите млади жени? Не й се вярваше. Почти изключено е да отвлечеш някого и да го убиеш, без да оставиш поне една малка следа.

Но пък три?

Струваше й се непостижимо.

Добре де, а онова P-A-R на дланта на Никол Тейлър?

За част от секундата й мина през ума, че с новото назначение е захапала далеч по-голям залък, отколкото може да преглътне.

Разчисти масата, настани Софи пред телевизора и пусна по DVD-то „Търсенето на Немо“.

Сипа си чаша кианти и разположи по масата всичките си записки по случая. Прегледа отново последователността на събитията. Между момичетата трябваше да има някаква връзка, освен тази, че и трите са посещавали католическо училище.

Никол Тейлър — отмъкната от улицата, захвърлена в поле с цветя.

Теса Уелс — отмъкната от улицата, захвърлена в изоставена къща.

Бетани Прайс — отмъкната от улицата, захвърлена в музея „Роден“.

Изборът на трите места се колебаеше в съзнанието й от случайното до прецизно подбраното, от внимателно режисираното до безсмислено произволното.

Не, реши Джесика. Доктор Самърс е права. Извършителят можеше да е всичко друго, но не и нелогичен.

Разгледа снимките на момичетата, направени на местопрестъпленията, и се опита да си представи последните им мигове на свобода, да извлече тези разгръщащи се моменти от царството на черно-бялото в наситените цветове на кошмара.

Взе снимката на Теса Уелс. Именно тя я тревожеше най-много, вероятно защото бе първата жертва, която бе видяла. Или пък защото знаеше, че Теса е била толкова свенлива, колкото самата Джесика на нейните години — какавида, която вечно копнее да се превърне в имаго.

Стана, отиде до Софи и я целуна по лъскавата коса с дъх на ягоди. Софи се разкикоти. Джесика погледна филма и се засмя — пъстрите приключения на Дори, Марлин и Джил.

Изведнъж погледът й се спря върху малката масичка. Съвсем беше забравила.

Най-свещената поредица молитви.

Седна до масата и прегледа набързо дългото писмо — послание от папа Йоан-Павел Втори утвърждаващо значението на свещената серия молитви. Прескочи няколко подзаглавия, докато окото й се спря на раздела, озаглавен Мистериите на Христа — мистерии на Майка Му.

Докато четеше, усети как у нея лумна малкото пламъче на проумяването, усети как премина някаква преграда, която до този миг й бе неизвестна — барикада, която никога повече нямаше да преодолее.

Научи, че в броеницата от молитви се съдържат пет „скръбни мистерии“.

Агонията в градината.

Бичуването на колоната.

Короната от тръни.

Носенето на кръста.

Разпятието.

Откритието прониза мозъка й като някакъв кристален куршум. Намериха Никол Тейлър в градина. Теса Уелс бе привързана към колона. Бетани Прайс носеше корона от тръни.

Замисълът на убиеца й стана ясен.

Ще убие пет момичета.

Остана вцепенена няколко минути. После няколко пъти пое дълбоко въздух и се успокои. Ако е права, информацията ще промени напълно хода на следствието, но й се стори рано да я представя на специалната група, докато сама не се убеди, че е така.

Хубаво, замисълът вече й бе ясен; но не по-маловажно беше да разбере причината. Това щеше да им помогне да предугадят къде извършителят ще нанесе следващия си удар. Взе един голям скицник и начерта мрежа.

Парчето овча кост в ръцете на Никол Тейлър е трябвало да насочи следователите към мястото, където ще намерят Теса Уелс.

Но как?

Прехвърли азбучните указатели на част от взетите от Свободната библиотека книги. Намери раздел за римските обичаи, откъдето научи, че по времето на Христа бичуването се е извършвало с къс камшик, наричан „флаг рум“, към който връзвали кожени ремъци с различна дължина. В края на всеки ремък правели възел, в който пъхали остри овчи кости.

Овчата кост следователно означава, че следва бичуването на колоната.

Джесика водеше записки с най-голямата възможна скорост.

Репродукцията на „Данте и Вергилий пред дверите на ада“ на Блейк, която бяха намерили в ръцете на Теса Уелс, бе ясна. Намериха Бетани Прайс пред портала на музея „Роден“.

При аутопсията бяха намерили две числа върху дланите й. Седмица на лявата. Седемнайсет на дясната. И двете написани с черен маркер. В която и посока да се чете, дава едно и също.

717.

Адрес? Номер на автомобил? Част от пощенски код?

А защо не телефонен префикс. Със 717 се набира Йорк — градче в централно–южната част на щата Пенсилвания.

Засега никой от специалната група нямаше и най-малката представа за значението на числата. Джесика бе наясно, че ако успее да извлече смисъла им, има голяма вероятност да предскажат къде могат да очакват следващата жертва. И щяха да причакат убиеца.

Впери поглед в огромната купчина книги върху масата. Сигурна бе, че някъде в тях се съдържа отговорът.

Влезе в кухнята, изля виното от чашата и зареди кана с кафе.

Чакаше я дълга нощ.