Джо Гарбър
Вихрушка (7)

6.
„Еър Чарли“

Сряда, 22 юли

09:15 Тихоокеанско време

Сан Франциско! Чарли обожаваше този град.

Скандални девойки, накачили обеци по невъобразими места и намацани с тежък грим, младежи с хлътнали гърди, които отчаяно се опитват да приличат на поета Лорънс Ферлингети, грациозни улични жонгльори, гей активисти, които навират лозунгите си в лицето на минувачите, шестдесетгодишни хипари с боядисани коси и с пресни спомени за сексуалната революция (вероятно наркотиците им помагаха да си мислят, че времето на свободната любов е било вчера) и готвачи — дааа! — готвачи, които се грижат за приготвянето и сервирането на всяка чиния като за новородено. Ей, ти! Храненето е удоволствие. Ако не си дошъл тук, за да се забавляваш, главният готвач горещо ти препоръчва да се прибираш в Ню Йорк.

Мери идваше тук на опера. Не обичаше надутата помпозност на „Ню Йорк Метрополитън“. И всяка зима прескачаше до Сан Франциско. Чарли успяваше да се присъедини, без значение с какво е зает. Две места до пътеката и четири часа пътешествие в онези невинни години на галантни герои, злодеи, загърнати с пелерини, и дами, готови всеки миг да умрат за любовта.

„Неща, в които е хубаво човек да вярва — казваше Мери. — Вярата в любовта с главно «л» ни прави човеци“.

Идваха в Сан Франциско всяка година от брака си, с изключение на последната, когато тя бе в болница, а той — в затвора. Но градът бе само началната точка на пътешествието им. Сновяха из целия щат, спяха в крайпътни хотели със закуска, посещаваха четиризвездни курорти и анонимни схлупени мотелчета, които предизвикваха у Мери невероятна похот. С две думи, държаха се като деца, угаждаха на прищевките си и се наслаждаваха на липсата на възрастни.

Към края, преди коварната смърт да избере Мери за съпруга, откриха, че постоянно се връщат на едно и също място, което постепенно се превърна в тяхната лична Шангрила. Влюбиха се в него от пръв поглед и веднага осъзнаха съдбовното му значение. Слизаш от магистралата, поемаш по прозаичен двупосочен път с притихнали ферми и крайбрежни горички. После тихоокеанският залез внезапно избухва в пълното си величие. Небето се превръща в течно злато, безпределна красота, която те удря право в сърцето.

Сан Карлос до Кабо, крайбрежно селце, сгушено на върха на широк нос. Няколкостотин приятно дяволити жители. Жизнерадостно боядисани викториански къщи. Безбрежни цъфнали ливади. Океански бриз, понесъл въздух, невдишван от никое друго живо същество.

„Това — бе казал Бригъм Йънг^[1] — е мястото“. Мери твърдеше същото. „Дяволски вярно“, добавяше Чарли.

Земята бе евтина, поне според калифорнийските стандарти, и човек можеше да си позволи да вдигне прилична — страхотна — къща, където да прекара старините си. Щяха да имат две камини за летните мъгли, широка веранда за слънчевите зимни дни, огромна градина в задния двор, където Мери да прекарва часове с любимите си цветя, Чарли щеше да отглежда породисти котки, а светът да върви по дяволите, защото двамата имаха нещо достъпно за малцина и щяха да бъдат винаги заедно, винаги усмихнати, до края.

В крайчеца на окото му блесна сълза. Той я избърса засрамено. Изменчивата съдба, на която никога не бива да имаш вяра, скрои други планове за Чарли и Мери Маккензи. Никога повече нямаше да види Сан Карлос.

Отпрати старите спомени, както хубавите, така й лошите, и пое по малките улички на Сан Франциско, за да избегне поредната протестна демонстрация — любимо занимание за свободното време на местните жители. Спусна се от Президио Хейтс и подкара взетата под наем от „Херц“ кола по моста Голдън Гейт. Нямаше много движение. Бе подранил.

 

 

Самолетът му кацна в Сан Франциско с двадесет минути по-рано от предвиденото, а пилотът — със сто долара по-богат за всяка спестена минута.

Чарли изтича през пистата. Чука го чакаше на летището. Днес, за разнообразие, бе избръснат и подстриган.

Чарли не знаеше дали Чука има истинско име. Никой не знаеше. В подземния свят на хакерите единственото, което ти трябва да знаеш, е, че Чука е в състояние да разбие всеки компютър.

Киснеше в Калифорнийския университет. Не бе студент, нито пък преподавател, а един от онези ексцентрици, които се срещат в компютърния факултет на всеки университет — самотник без научна степен, работа или стипендия. Въпреки това си имаше собствено ъгълче, компютър и достатъчно пари, за да си поръчва пица за среднощните бдения.

— Какво носиш, Чарли? — посрещна го Чука.

Пазеше любезните поздрави за колегите си. Доколкото Чарли знаеше, Чука не признаваше никого за колега.

Той му подаде задигнатия от Ирина диск и обясни:

— Мисията невъзможна. Дискът ще се унищожи, ако…

Чука го изгледа пренебрежително.

— Правил съм го вече. Даже ми дадоха възпоминателна тениска за участие. Кога си го искаш?

— След три часа. Тук, на летището.

— Как ти се струват десет бона? — попита хакерът троснато.

— Малко.

— Добре, нека са петнадесет.

Чарли отброи банкнотите и му ги подаде.

— Искам да ми върнеш оригиналния диск непокътнат.

— Да не мислиш, че си имаш работа с деца? Още една обида и цената скача на двадесет.

С тези думи хакерът прибра парите и диска в джоба на скъпото си кожено яке. Задоволи се просто да кимне за довиждане, завъртя се на токовете на мокасините си „Бали“ и изчезна.

Повечето хора не харесваха стила му на работа. Лично Чарли познаваше няколко по-любезни жаби.

 

 

След като мина Голдън Гейт, тунела „Уолдо“ и пое на север по шосе 101, Чарли отново преосмисли разписанието си. Бе смятал, че ще са му необходими няколко часа, за да изкопчи тайните на „Вихрушка“ от „ДефКон“. Когато обаче се настани в луксозното кресло на единадесетместната „Чесна Сайтейшън“ на път за Сан Франциско, няколко парченца от все още недовършения пъзел си дойдоха по местата.

Сграда на лаборатория, в чиито стени са вградени жици? Това бе същият принцип на фарадеева клетка, използван от Чука, за да осигури на Чарли секретна интернет връзка. Електрически генератори, скрити в метални кутии? Очевидно, с цел да бъдат предпазени от електромагнитните лъчи на оръжията. Няма телефони, а пропадналата радиовръзка не може да бъде възстановена цели четири часа? Е, разбира се, електромагнитните вълни могат да разтопят комуникационните съоръжения. Диметил етеров охладител? Научен работник, защитил докторат върху супер проводниците?

Ха! Прекалено лесно! Супер проводниците бяха Светият Граал на компютрите и телекомуникациите, идеалният проводник на електричество. Ако искаш да създадеш най-бързия суперкомпютър или информационна магистрала, имаш нужда от материал, през който електроните да профучават мигновено, без никакво съпротивление.

Но тази технология от научнофантастичните филми имаше малък проблем. Супер проводниците работят само ако ги охладиш до безбожно ниска температура — принципно под температурата на течния азот, но теоретично поне до температурата на течния етер, онзи, който Ирина бе видяла в лабораторията.

Чарли се отпусна на седалката и отпи от сутрешния си портокалов сок. В дъното на просторния салон информационното табло в самолета показваше данните за полета:

ВИСОЧИНА: 11 600 МЕТРА

СКОРОСТ: 523 ВЪЗЕЛА

НАСРЕЩЕН ВЯТЪР: 15 ВЪЗЕЛА

ВЪНШНА ТЕМПЕРАТУРА: –34 ГРАДУСА

Бинго!

Парченцата на мозайката затанцуваха с елегантна грациозност, завъртяха се едно около друго, втурнаха се в една посока, в единствената посока, в която можеха да се подредят. Чисто изкуство, пълно с неизмерима радост.

Благодат.

Има нещо, което чертае контурите и запълва със смисъл всичко тленно и нетленно. Разбира се, доста неща са оставени на случайността и богинята Ерис (известна още като Богинята на късмета) не спира да хвърля заровете. Но там, където има случайност, следва необходимост, тъй като те са просто две страни на една и съща монета. Ако изучиш необходимостта и проследиш пътя й до логичния завършек, ще откриеш, също както Чарли, че неизбежният модел обяснява почти всичко.

Знаеше какво е „Вихрушка“. Знаеше, защото не можеше да е нищо друго.

Но имаше и друга мистерия и тя бе нещо повече от голямо парче супер проводник, отмъкнато от безименна лаборатория в Ню Мексико. Докато преглеждаше файловете, източени предната нощ, Чарли надуши по-голяма, по-опасна гатанка, може би истинската причина, поради която Сам бе направил хода на отчаянието — да го извади от забвение.

Ключът към загадката ли? Вестникарските статии в мрежата. Повече от двадесет. Всички по една и съща тема: КИТАЙСКИТЕ ВЛАСТИ АРЕСТУВАТ АМЕРИКАНСКИ СТУДЕНТ ПО ПОДОЗРЕНИЕ В ШПИОНАЖ.

Десетина-дванадесет реда информация, която принципно повтаряше подобни предишни новини. Стар китайски номер. Американски гражданин от китайски произход се връща да навести родината на дедите си. Може да е учен, зает с изследвания, може да е бизнесмен, дошъл да инспектира строежа на фабриката си, може да е журналист или просто обикновен турист. Няма значение. Никой не взема на сериозно скалъпените обвинения в шпионаж, най-малко пък китайското правителство. Това е просто начин да кажат на всеки етнически китаец: щом във вените ти тече нашата кръв, значи те притежаваме.

Двадесет и три годишният Майкъл Уинг бил още пеленаче, когато родителите му, студенти в „Корнъл“, се отказвали от китайско гражданство. След повече от две десетилетия той се връща в Китай по програма за размяна на студенти. Седмица по-късно го вкарват в затвора.

Чарли разглеждаше снимките по темата в интернет. Нещо не беше наред. Нещо липсваше.

Къде, по дяволите, беше изявлението на президента, че американският народ е шокиран, възмутен и изумен? „Аз лично съм потресен от необоснованите обвинения, отправени към един напълно невинен гражданин, и искам да напомня на китайското правителство, че Съединените щати се отнасят изключително сериозно към въпроса за неприкосновеността на гражданите си… и дрън-дрън-дрън…“ Всичко това си беше в компютъра на Белия дом и просто го разпечатваха поне веднъж годишно.

Не и този път обаче.

Младият Майкъл Уинг беше арестуван на шести февруари. Във Вашингтон не бяха гъкнали.

На седми февруари — нищо.

На осми февруари — над двайсет публикации по темата. Хлапето на Уинг излиза на сцената. Снимките го показват в Хонконг, засмян, прегърнал баща си.

Доктор Санджин Уинг, който участвал като говорител в научна конференция в Токио, посрещнал сина си в Хонконг и със сигурност са хванали първия полет за вкъщи.

Какво не беше наред с тази снимка?

Учените, работещи в областта на американската отбрана, никога, никога не стъпваха на китайска земя, това не беше наред. Ако дори само си помислеха да го направят, на прага им тутакси цъфваше здравеняк с черен костюм и им напомняше, че идеята не е добра.

Още един подозрителен факт: важна клечка в правителството на Народната република, всъщност един от най-високопоставените държавници, официално изказва съжаление за ареста на Майкъл Уинг.

„Съжаление? Съжаление!!! Китайското правителство никога не съжалява, никога не се извинява и никога, никога, никога не признава, че е направило грешка“.

Говорителят на Пекин обяснил, че инцидентът е резултат на лоша комуникация между китайските органи на реда, някои от които, добавил той, ще бъдат наказани за „престараване“.

„Не на мене тия“, каза си Чарли.

Трябваше да има остра размяна на дипломатически съобщения. Трябваше да има дъжд от официални изявления на президентската канцелария. Трябваше да има неясни китайски отговори. И със сигурност трябваше да има показен процес. Едва след това китайците щяха да направят неохотен жест на добра воля, планиран от самото начало, и да върнат погрешно обвинената и погрешно осъдена жертва.

Такива бяха правилата на играта. Ходовете никога не се променяха.

Само че този път ги бяха променили. Вместо да прекара три месеца в китайски зандан, Майкъл Уинг се беше отървал само с три дни.

Някой беше купил билетче за освобождаване от затвора на синчето на научния ръководител на „Вихрушка“.

Чарли се зачуди колко ли струва билетчето и кой го е платил. След като разбереше, щеше и той да си купи такова билетче.

 

 

Двадесет и пет минути след Голдън Гейт, Чарли спря на паркинга на „ДефКон Ентърпрайзис“.

Фирмата, специализирана в проекти в областта на отбраната, се помещаваше в едноетажна сграда в евтиния квартал Сан Рафаел. Тухлената къща можеше да е офис на производител на строителна техника, прохождаща компютърна фирма или агенция за недвижими имоти. В Америка има милиони подобни сгради и никой не знае какво става вътре.

Чарли натисна бравата на вратата и си погледна часовника. Ако всичко минеше по план, след час и петнадесет минути отново щеше да е на път.

Типично за калифорнийска компания, „ДефКон“ не бе подценила ролята на отчайващо красивата, леко надменна червенокоса дама във фоайето с политически некоректното прозвище „секретарка“. Табелката, закачена на ревера на госпожица С.М. Джейкъбсън, информираше всички посетители, че тя е на длъжност „Координатор посетители“.

— Искам да се видя с изпълнителния директор Макс Хенкес — заяви Чарли и размаха служебната си карта от ЦРУ.

— Имате ли уговорена среща?

— Трябва да се видя с него веднага.

Знаеше как се правят тези неща: навеждаш се леко напред, изправяш рамене, присвиваш очи и говориш тихичко и спокойно като Клинт Истуд — „искаш ли да пробваш късмета си, синко“?

Координаторът посетители бе изключително неподготвена за среща с Мръсния Хари Маккензи.

— Ще му се обадя и…

— Кажете му, че имам по-малко търпение и от предния път.

Чарли направи шест бързи крачки през фоайето, отвори една врата и влезе в работните помещения на „ДефКон“.

Обичайните работни места, разделени с тънки прегради. Изкуствено осветление. Бежов мокет, който носи на мръсно. Абстрактни пастели, накачени през три метра по стените. Цветовата гама явно бе по съвет на психолози от трудовата сфера. Всяка среда, която действа успокояващо на плъхове, следва да има същия ефект върху работещите в офиси.

Чарли последва инстинкта си. В девет от десет случая шефът е в ъгловия кабинет — онзи с най-хубавата гледка и най-малко пряка слънчева светлина.

Североизточният ъгъл. Малка кафява табелка върху импозантна дъбова врата: „Максимилиан Хенкес“. Чарли не почука.

Хенкес бе най-големият шеф и изглеждаше страхотно в ролята си. Равномерен загар, скъпа прическа и талия, която може да е толкова стегната единствено с ежедневни десеткилометрови кросове. Носеше синя риза с избродирани на маншетите монограми. Чарли прецени, че вратовръзката вероятно е от „Бриони“ и струва не по-малко от вечеря за четирима в най-добрия ресторант в града.

— Точно влиза — каза Хенкес и остави слушалката. — Кажете? Аз съм Макс Хенкес. Какво мога да направя за вас, господин… ъъъ…

— Маккензи — сопна се Чарли и шляпна картата от ЦРУ върху празното бюро. — Централно разузнавателно управление.

— Дирекция „Операции“ — прочете загрижено Хенкес. — Заместник-директор, разбирам. — Присви устни и положи всички усилия да се държи на положение. Временно възстановеният пост на Чарли, изглежда, му спечели благоразположението на домакина. — Да. Да, разбира се. Добре дошли в „ДефКон“. Да ви предложа нещо за пиене? Чай? Минерална вода?

— Не, благодаря, времето ми е ограничено. — Чарли огледа кабинета. Изпълнителният директор явно си падаше по болничната стерилност — стените, килимът, кожените мебели, всичко в бяло. Според Чарли — лош избор. Вкусът на Хенкес за изкуство бе обаче още по-лош — черно-бели фотографии на военни пилоти, снимани пред самолетите си. — Проверявани ли сте напоследък?

— Всеки петък вечер и всяка сутрин в понеделник.

Чарли кимна официално, макар и престорено.

Две трети от служителите на „ДефКон“, както впрочем и на всички останали фирми, обслужващи националната сигурност, прекарваха дните си в изготвяне на безумни бюрократични доклади, които правителството изискваше от доставчиците си. Единствените хора, наемани в подобни компании, бяха обикновени драскачи. Никой шпионин с поне малко самоуважение не би си направил труда да прониква в подобно място или да слага микрофони. Тайните са другаде.

— Радвам се да го чуя. Добре, да се хващаме на работа.

— Предполагам, става въпрос за „Вихрушка“.

— В този момент „Вихрушка“ е единствената тема — отвърна Чарли и остави думите му да увиснат във въздуха в очакване на ответна реакция.

Хенкес примигна.

— Аз… идвате, за да ме информирате за ситуацията в момента, нали?

Шпионският живот е като покер. Печелиш, ако разучиш лицата на противниците си, а не собствените си карти. Чарли бавно и тържествено поклати глава.

— Дошъл съм да задавам въпроси. Не да отговарям.

— Ааа… аз, ъъъ, снощи разговарях с… ъъъ… и той ме увери…

— Със съветника по националната сигурност. — Блясъкът в очите на Хенкес се промени. Това бе достатъчно за Чарли да разбере, че Сам е говорил с него. Повече не му трябваше. Можеше да пусне блъфа си в действие. — Да, Сам ми спомена.

Хенкес се размърда неудобно в стола. Чарли пъхна ръка в джоба си и натисна едно копче. Ако Макс Хенкес бе параноичен на тема сигурност, сигурно беше монтирал в кабинета си сензори, които могат да уловят миниатюрното магнитно поле, излъчвано от записващо устройство с батерии. Чарли обаче се съмняваше, че „ДефКон“ разполага или че дори може да си позволи оборудването, необходимо за надушване на техниката, с която разполагаше той.

— Сам каза ли ви, че подписах договора? Направих го веднага. Подписах го и го пуснах обратно по факса на немеца, който…

— Южноафриканец? — Чарли добави едва доловима въпросителна. Ако предположението му се окажеше грешно, въпросителният знак щеше да го измъкне.

— Какъвто и да е. Казва се Шмит. „Специална консултантска група“.

Напипването в тъмното лесно се превръща в търсене на светло. Първо трябва да измъкнеш дори и най-незначителната подробност от жертвата. После му я навираш в лицето. Жертвата обикновено не осъзнава, че сама е сложила картите в ръцете ти, и предполага, че знаеш много повече от нея.

Чарли метна въдицата.

— Доста са скъпи тези консултанти, а?

Хенкес захапа стръвта:

— Да, пет милиона дневно. И на мен ми се вижда скъпичко.

— Получаваш това, за което си платил. — Нова умишлено неясна забележка.

— Искате да кажете, че вие плащате. Трябва да си взема парите още със следващата фактура.

Чарли издои откровението му докрай:

— Плюс обичайния процент, предполагам.

— Да, дванадесет процента, с които покриваме разходите си. Между другото, има ли някакъв начин да ускорим плащането на фактурите ни?

— Това не е в моя отдел — отвърна Чарли, щастлив, че току-що е записал думи, които карат сенатските разследващи комисии да вият срещу луната. — Освен това не е свързано с въпроса, по който съм тук.

Хенкес се наведе напред.

— И какъв е този въпрос, господин Маккензи?

— Доктор Санджин Уинг.

Хенкес сви ръцете си в юмруци.

— По… по… по дяволите, мислех си, че сме приключили с този инцидент.

„Златна мина!“

— Подобни неща не приключват лесно. Всъщност никога.

Чарли опипваше почвата, правеше догадки, без да знае къде всъщност да забие лопатата.

— Не виждам какво общо има това с Вих…

Неопитните бъркат заекването с глупост. Чарли обаче не бе от тях. Заекващите обикновено са по-умни от бърборковците.

— Може би нищо, господин Хенкес. Може би всичко.

— Сам ка… ка… каза, че са руснаците.

— Сам обаче не е казал, че руснаците отчаяно се нуждаят от твърда валута. Готови са да работят за всеки, който има пари да си плати.

На лицето на Хенкес се изписа неподправен страх.

— Искате да кажете, ки… ки… китайците?

„Благодаря, господин Хенкес. Оценявам факта, че споделихте с мен притесненията си за китайците“.

— Собствените им агенти трудно се смесват с тълпата, не мислите ли? Е, разбира се, понякога успяват да внедрят къртица — дълбоко засекретен оперативен работник — в проект, свързан с националната сигурност. Но когато става въпрос за ежедневна оперативна работа? Не, в такива случаи се нуждаят от помощта на западняци, не мислите ли?

— Но Сам ми каза, че са обе… обещали са да не се занимават повече с „Вихрушка“.

„Обещание? От китайците? Какво означава пък това, по дяволите?“

Чарли все още не знаеше почти нищо. Формулира грижливо следващото си изречение, подбра думи, които Хенкес може да изтълкува погрешно.

— Не всеки държи на думата си. Обещанията се нарушават.

Хенкес почервеня.

— Искате да кажете, че вашите хо… хо… хора не са изпълнили ангажиментите си? Това ли ка… ка… казвате? Че китайците са наели руснаците да откраднат „Вихрушка“, защото не сте спазили уговорките?

„Двустранно споразумение. Белият дом е дал нещо на китайците, а китайците, от своя страна, са дали нещо на Белия дом“. Чарли протегна ръце и обърна длани нагоре — общоприет жест за безпределна откровеност.

— Не съм казвал подобни неща, господин Хенкес.

— Но го намек… намек… намеквате.

— В никакъв случай. Може би намеквам, че доктор Уинг е сключил сепаративно споразумение…

— Глупости! — Нито следа от заекване. Хенкес внезапно побесня. — Той е ваш човек, по дяволите, лично препоръчан от съветника по националната сигурност!

„Сам? По дяволите! Боже, тук май нагазих дълбоко!“

— Не че имах нещо против. Доктор Уинг е брилянтен учен. Без него „Вихрушка“ нямаше да успее. Важното в случая обаче е, че мрази червените. Мрази ги с всяка фибра на тялото си. Да, направи грешка, като отиде в Китай да прибере сина си. Но не е правил сделки, нито пък е давал обещания. Знам го чудесно, а вие го знаете по-добре и от мен. Колко точно тестове с детектора на лъжата му правихте?

За момент Чарли си помисли дали да не обясни каква измишльотина са детекторите на лъжата, нещо от сорта на вечен двигател. Трябваше му още информация обаче. Освен това беше объркан от личната намеса на Сам в случая на Санджин Уинг, така че се опита да успокои Хенкес:

— Съжалявам. Мисля, че разбирате защо се наложи да повдигна въпроса.

Хенкес не бе в настроение да приема извинения.

— Ако зад всичко това стоят китайците, въпросът, който трябва да задавате, е какво точно обещание не е спазил Белият дом. Нямам представа за ангажиментите, поети от Сам. Честно казано, не исках да знам, а и сега нямам желание да науча. Единственото нещо, което ме интересуваше, бе да измъкна жизненоважен за мен служител от опасна ситуация.

„Лудница! Човекът няма нищо общо. Каквото и да става, то е между Сам и проклетите китайци“.

— Разбрано. Смятайте въпроса за приключен. Сега, ако нямате нищо против, искам да ви задам още няколко въпроса.

 

 

На света едва ли има кой знае колко по-величествени гледки от Сан Франциско, гледан северно от Голдън Гейт. Чарли излезе от тунела „Уолдо“ и го обля светлина с цвят на течен мед, мостът проблесна насреща му. Нюансите на пейзажа бяха достойни за четката на Тинторето. Под главозамайващите колони на моста лежеше градът, доста сполучливо наречен „Багдад на залива“.

„Четири часа на юг — помисли Чарли. — Не е чак толкова далеч за кола. Слизаш по крайбрежие, което е, една от най-сполучливите Божи скулптури, завиваш по малък път и си там. Там бяхме. Аз и Мери. Тръгваме оттук и стигаме там. Може би това трябва да направя и сега. Мога да си го позволя. Ще е ново начало за мен и за Карли и най-вече за Джейсън и Моли. Не искам внуците ми да израснат като разпуснати вашингтонски хлапета. По дяволите, след като свърши всичко това, ще купя онова място на морето, за което винаги сме си говорили с Мери“.

След като свърши това…

Е, в това беше проблемът, нали?

Сега, след като бе сигурен какво точно е „Вихрушка“ — Хенкес несъзнателно бе потвърдил теорията му, — знаеше, че Ирина Колоденкова е в много по-голяма опасност, отколкото смята. Сама по себе си „Вихрушка“ бе достатъчно основание за убийство. По-лошото беше, че все още нямаше идея какво друго се опитва да прикрие Сам. Знаеше със сигурност единствено, че каквото и да е, то трябва да е още по-опасно от „Вихрушка“. „Всемогъщи Боже — запита се Чарли, — в какво се забърках?“

Спря на будката за пътни такси и подаде на човека вътре пет долара. Потегли отново и включи един от дадените му от Сам мобилни телефони. Без съмнение всички федерални служби в страната бяха нащрек за сигнала. Чарли не искаше да ги разочарова.

Порови в указателя и набра личния номер на Сам.

Едно позвъняване и:

— Да.

— Привет, Сам — каза Чарли, престрои се в дясната лента и подкара по Деветнадесето авеню, пряк път към летището.

— Чарли! — възкликна Сам, не беше зарадван обаче. — Какво правиш? Някакви резултати? Къде си всъщност?

— Отговорът на първия ти въпрос е „да“. Отговорът на втория е Сан Франциско.

— Какво!?!

Сам не вярваше на ушите си. Чарли се надяваше да чуе необуздан гняв. Нищо, рано или късно щеше да запали фитила на гнева му. И тогава тъпата маймуна щеше да започне да прави грешки.

— Всъщност съм доста близо до парка „Голдън Гейт“.

— Шмит каза, че си в Аризона — промърмори объркано Сам.

На устните на Чарли грейна щастлива усмивка.

— Стига де, Сам, какво очакваш, като си пратил момче да върши мъжка работа.

— И защо всъщност си в Калифорния? — Сам вдигна гласа си с една октава, а с това и настроението на Чарли.

— Дойдох да си поговоря с приятелчето ти от „ДефКон Ентърпрайзис“ Макс Хенкес.

От гърлото на Сам се разнесе приглушен стон, като вой на ранено животно.

— Откъде разбра за „ДефКон“? Как точно…

„Хайде, Сам, знаеш, че ти се иска да се разскачаш на воля. Бъди добро момче и го направи. Ето, ще ти дам още един повод“.

— Ирина ми каза. Нали познаваш Ирина? Доста приятно момиче. Харесва ми.

— Колоденкова ли? Хвана ли я? Слава Богу! Най-сетне добри новини!

— Да, поне за мен. Прекарахме нощта заедно. — Думите прозвучаха добре и му доставиха още по-голямо удоволствие. — В „Мариот“, на летището. Съвсем наблизо до „Хилтън“, където бе Шмит. Чуй ме, Сам, той е голям тъпак.

— Забрави за него. Просто забрави за него. Доведи ми Колоденкова и…

— Не, не мога, Сам. Вече я пуснах да си ходи.

Слава Богу, Сам мина точката на крещене.

— Лъжеш — успя да прошепне.

— Не лъжа. Не те занасям.

Чарли натисна газта на наетата кола, профуча на жълто и пое на юг по шосе 280. Ако се напънеше, щеше да стигне летището след петнадесет минути. Възнамеряваше да се напъне и да направи същото със Сам.

— Ако наистина си пипнал тая кучка и после си я пуснал… Мамка му! Знаеш ли какво ще направя с теб? Имаш ли дори и бегла представа?

— Два пъти, Сам. Пипнах я два пъти. Така да се каже. И двата пъти я пуснах. Не се тревожи, ще има и трети път. Въпреки че най-вероятно и тогава ще я пусна. Може и да не го направя. От теб зависи. Не, Сам, не ме ругай, не ме обиждай или поне не ме ядосвай. Ако ме ядосаш, може да ми се прииска да ти отмъстя. А ти не искаш да ти отмъщавам, нали? Повярвай ми, ако ме вбесиш, ще ти го начукам, както сам се изразяваш.

— Искаш пари, нали? Разбира се, че искаш. Е, сигурен съм, че ще успеем да уредим нещо.

Чарли се изсмя. Чувстваше се страхотно.

— Не, откъде ти хрумна! Имам толкова пари, колкото ми трябват!

— Тогава какво? — излая Сам. — Кажи ми. Кажи си шибаната цена.

Беше на ръба и Чарли можеше да го спука като балонче.

Съблазнително, ужасно съблазнително.

От друга страна обаче очакването прави удоволствието по-голямо. А и единственият начин, по който можеше да е сигурен, че ще получи всичко, което иска, беше да се изправи лице в лице със Сам.

— Ще ти кажа, но не сега. Нека се видим на летището в Албъкърки след… чакай да сметна часовата разликаааа… в четири без петнадесет местно време. Ако накараш пилота си да натисна газта, може и да успееш. Но гледай да не закъснееш, Сам. Ако ти не си на пистата до „Еър Чарли“, бяло-син „Сайтейшън“, точно в четири без петнадесет, си тръгвам. А ти, Самбо, ще си останеш да се поклащаш лекичко на вятъра.

Чарли прекъсна разговора и метна мобилния телефон през прозореца.

Сега вече — ухили се — наистина бе пуснал котката в гълъбарника.

Погледна километража и натисна газта. Сто и тридесет километра в час. Безопасна скорост по този път — живописното шосе към Силициевата долина. Пътните полицаи дори не си правеха труда да слязат от патрулката, ако не си със сто и шестдесет.

Времето беше от изключителна важност. Трябваше да се качи на самолета възможно най-бързо и да кацне в Ню Мексико поне няколко минути преди Сам. Ако не го направеше, планът нямаше да проработи.

Беше добър план — поне се надяваше да е така. Слабото място във веригата се наричаше Мич Конрой. Като бе казал на Сам, че е в Калифорния, все едно бе осведомил Шмит, че гони вятъра в черното БМВ. Беше сигурен, че още щом излети, Сам ще се свърже с южноафриканеца и ще го предупреди. Шмит щеше да се разбеснее. Ако стигнеше точката на кипене, щеше да посегне на Мич.

„Не, Шмит не е толкова тъп“. Сега сигурно беше на около петстотин километра от Албъкърки. Щом се чуеше със Сам, първата му работа щеше да е да стигне там възможно най-бързо. Е, със сигурност щеше да хване Мич и да го поразпита набързо и какъвто си беше садист, момчето нямаше да се отърве без някоя и друга драскотина. Но Шмит беше професионалист. Щеше да разбере, че Мич е наемен работник, невинно типче, с което няма смисъл да си губи времето, нито пък да го наранява.

Насочи мислите си другаде. Имаше нужда от спокойствие, няколко часа почивка във въздуха, за да изпразни главата си от ненужни мисли и да предъвче още веднъж оскъдните парченца информация, с които разполагаше за Санджин Уинг. Нещо не беше наред — и май не само нещо. Вестникарските истории не изглеждаха убедителни; ролята на Сам в цялата работа бе двойно по-озадачаваща; целият проклет пъзел се разлетя на парчета, които по никакъв начин не пасваха.

Пропускаше същината на проблема. Колкото и неприятно да беше, му се струваше, че… че… „… да предположим, че си скрил важно парченце и си забравил точно къде. Да предположим, че има само четири-пет места, на които може да е. Да предположим, че си ги претърсил всичките и пак го няма. Въпреки това знаеш, че трябва да е някъде тук. Трябва да е в чекмеджето или на скрина, или под тезгяха, или, по дяволите, някъде на съвсем видно място. Но търсиш, търсиш, търсиш и не можеш да го откриеш дори животът ти да зависи от това. Някаква необяснима черна дупка в съзнанието ти ти пречи да откриеш онова, за което си сигурен, че е тук; колкото и да се напъваш, не можеш да се сетиш къде е и единственото, което можеш да направиш, е…“

Да забравиш за него за известно време и после да опиташ пак.

Ето това щеше да направи, докато лети към Албъкърки. Щеше пак да изчете източените файлове, да затвори очи и да медитира. Рано или късно щеше да го забележи, защото винаги става така и това бе едно от нещата, които правеше страхотно.

МЕЖДУНАРОДНО ЛЕТИЩЕ САН ФРАНЦИСКО ПРИСТИГАЩИ И ЗАМИНАВАЩИ — ЛЯВО ПЛАТНО ТОВАРНИ ПОЛЕТИ — ДЯСНО ПЛАТНО

Чука го чакаше на терминала за частни самолети. Подигравателната жабешка усмивка на лицето на хакера не му хареса. Обзе го чувството, че ще чуе някаква неприятна новина.

— Пари не връщам — каза Чука и му подаде диска.

— Повреди ли го?

— Не ставай смешен — засмя се хакерът.

— Тогава какъв е проблемът?

— Вътре няма нищо, пич. Девствен е. Плати ми петнадесет бона да кракна празен диск.

Чарли премига объркано и поклати невярващо глава.

— Сигурен ли си?

Чука го изгледа надменно.

— Какво искаш да кажеш?

— Извинявай. Разбира се, че си сигурен. Което означава… — Чарли зяпна. — Което означава… — И се ухили.

Разсмя се.

Закикоти се, заля се от смях и се преви на две. Не беше в състояние да се овладее, гърдите му подскачаха конвулсивно, тялото му бе парализирано от гърчове, устата го заболя — и всичко заради страхотната, монументална, ненадмината дързост на Ирина Колоденкова.

— Добре ли си, братче? Като те гледам, ми се струва, че ще получиш удар или нещо такова?

— Не! — Беше толкова дяволски смешно, че едва стоеше на краката си. — Искам да кажа — да!

Беше го преметнала като зелен новобранец. Беше сменила дисковете, а той въобще не беше забелязал. Прекрасно. Идеално. А той… той…

— Тогава какво си се разхилил такъв? Ако аз профукам петнадесет бона за празен диск, хич няма да ми е до смях. Обясни какво е смешното, човече, че не мога да се сетя?

— Онова, за което не можеш да се сетиш, Чук… — Нов пристъп на кикот. — Онова, за което не можеш да се сетиш, приятелю — е, че май се влюбих!

 

 

— По моя преценка — каза замислено господин Шмит — „Ей Джи Ръсел“ е най-добрият производител на ножове в Америка.

Мич Конрой наблюдаваше наемника през цепката на подпухналото си око. Другото бе затворено от кървав съсирек.

— Чувал съм го — промърмори с разбитата си уста.

Недалеч от Мич един портативен компактдиск плейър, закрепен на скала, свиреше първото действие на „Бохеми“. Гласът на Мирела Френи отекваше: тя пееше, че е просто скромна шивачка, обикновено момиче, и се казва Мими.

— Този нож — продължи Шмит — е произведен в серия от двеста и петдесет броя и си е истински уникат. Острието е от титан, ръчна изработка, и е наточено по-добре от хирургически скалпел. Веднъж отрязах човешка ръка с него. Плът, сухожилия и кост с един-единствен замах. Когато падна на земята, пръстите все още мърдаха.

— Вярвам ти — измърмори Мич и направи усилие да кимне. Трудно можеше да направи нещо повече при положение, че ръцете му бяха вързани зад една хвойна, а краката му бяха омотани с въже.

— Важното в случая, господин Конрой, най-важното за вас е, че няма да усетите нищо. Поне отначало. Толкова е наточено острието. Реже бързо и сигурно. Резултатът се вижда една след няколко секунди. Едва тогава нервните окончания разбират, че нещо липсва. Невроните пращат сигнали към рецепторни клетки, които вече просто не са там. Като не получат отговор, опитват още по-упорито. Казват, че болката е чудовищна. Всеки, който е загубил крайник, може да ви увери, че агонията не може да се сравни с абсолютно нищо.

— Няма нужда от това, господин Кобра. Вече си казах всичко. По дяволите, разказах ви цялата история още преди да почнете да ме налагате с приятелчетата си.

(Сега беше ред на Рудолф, изпълняван от несравнимия Доминго.) Наемниците стояха на разстояние. Музиката не ги вълнуваше. Явно цигарите и Бог знае още какво им се струваха по-интересни.

— Така каза, така каза. — Шмит крачеше между камъните с котешка ловкост. Слънцето светеше в гърба му. Мич мъчително присвиваше окото си и се стараеше да следи движенията му. — Подозирам, че казваш истината. Всъщност съм склонен да придам голяма достоверност на думите ти, вероятно деветдесет и девет процента. При нормални обстоятелства въобще не бих се занимавал с такава цифра. За съжаление обаче обстоятелствата не са нормални. Първо, ти ме ядоса изключително много…

— Нищо не е в сравнение с онова, което ми направихте вие.

Гласът на Шмит бе неутрален, контролиран внимателно, за да не издава никакви чувства.

— Ядоса ме изключително много с глупавата си игричка. Ядоса ме с това, че заради теб изгубих доста от изключително ценното си време. Ядоса ме със саркастичните си забележки…

— Просто така си говоря. Не искам да кажа нищо особено, нито пък да обиждам някого.

— И ме ядосваш с прекъсванията си. Моля те, спри да ме прекъсваш.

Шмит сложи ръце на кръста си и огледа Мич иззад стъклата на слънчевите си очила.

Мич преглътна с мъка.

— Да, сър. Мога ли обаче да кажа нещо, господин Кобра?

— Разбира се. — Шмит махна с ръка, царствен като властелин, който дава опрощение на обикновен селянин.

— Това не беше нито номер, нито шега. Не съм искал да ви обидя. Както казах, Маккензи ми даде добри пари да карам джипа. Приех го като обикновена работа, а от доста време съм безработен.

(Шивачката и поетът са в студена таванска стая, любов от пръв поглед. Страстните им гласове се извисяват и те се хвърлят в прегръдките си.)

— Доста добри пари си изкарал от тази работа. Двадесет и пет хиляди долара в брой плюс чисто нов джип БМВ. Съжалявам, че вече не изглежда като нов, но пък сигурно имаш застраховка, нали? Е, не мога да отрека, че Чарлз в щедър. Подозрително щедър. Това обаче е втората ми грижа. Втора, след раздразнението, което предизвика у мен. Третата ми грижа е напълно разбираемото съмнение, че пропускаш да ми кажеш нещо. Нещо незначително и на пръв поглед без връзка с фактите, които могат да хвърлят светлина върху местонахождението на Ирина Колоденкова.

— Не знам къде е, кълна се. Последно я видях в къщата си. Казвате, че била в „Мариот“ с господин Маккензи. Е, предполагам, че трябва да ви вярвам, но със сигурност не съм го разбрал. Нито съм я виждал, нито съм я чувал и предположих, че вече е офейкала. Казах всичко, което знам за нея. Повторих го поне три пъти. Просто не мога да се сетя какво друго да ви кажа.

— Може би пък, ако разчовъркам мозъка ти, оттам ще излезе нещо ново, а? Да направим нещо, което да пораздвижи колелцата, да опресни паметта и току-виж си се сетил за още подробности.

— Господин Кобра…

— Я чуй! — Шмит сви дланта си на фуния и я доближи до ухото си. — Дали не чувам шум от приближаващ хеликоптер? Само след няколко минути ще кацне в тази прашасала долчинка. Пилотът ще докара един специален човек, един от малцината, чиито способности превъзхождат моите. Искреният ми съвет към теб, Конрой, е да ми кажеш всичко още сега. Наистина не ти се иска да те разпитва подобен човек, повярвай ми.

— Ако можех да се сетя дори за едно-единствено нещо, което да ви кажа, щях да го направя веднага. Нека почна отначало…

Шмит притисна пръст към брадичката си и поклати глава.

— Не, не, не. Така няма да стане. Нека аз ти задам един-два въпроса. За дреболии. Неща, които леко ме объркват. Първи въпрос: каква кола кара госпожица Колоденкова?

— Не мога да кажа точно. Когато се натъкнах на нея, се опитваше да открадне един джип. След като се махна от вкъщи… просто не знам. Предполагам, че е задигнала колата на някой съсед.

— А какво се случи с твоя пикап? Проверихме полицейските компютри. Оказа се, че притежаваш черен додж. Къде ли се намира той сега?

— Вероятно на летището. Както ви казах, двамата с господин Маккензи си разменихме колите. Каза, че тръгва към летището, и съм почти сигурен, че е направил така, защото лично му наех самолет.

Хеликоптерът кацна. Вдигна се облак прах. Двигателят изръмжа за последно и утихна. Мич чу тропот на ботуши по изсъхналата пръст.

Тънък глас със силен ирландски акцент каза:

— Кобра. Радвам се да те видя. Къде ми е изненадата? Да не би да е това лайно, увито около хвойната?

Човекът се появи в полезрението на Мич. Беше всъщност човече, ниско и набито, с черна коса, зализана назад с гел. Въпреки пустинната жега носеше черно кожено яке, смъкнати дънки прикриваха късите му дебели крака.

Шмит погледна първо единия, после другия.

— Господин Конрой, да те запозная с господин Кю. Пристига от Белфаст, където работи за Ирландската републиканска армия.

— По-точно за Шин Фейн — каза ирландецът и се наведе да остави сандъче с инструменти на земята.

— Разликата е толкова малка, че не си струва да я споменавам. Искам да знаеш, господин Конрой, че хората постъпват в ИРА, или защото им трябва извинение да крадат, или защото обичат да нараняват другите. Това са единствените причини. Кухнята на организацията предлага само тези две ястия. Сигурен съм, вече се досещаш кое точно предпочита господин Кю.

(Дуетът приключи, оркестърът утихна и засвири нежните трели на любовта. Мими и Рудолф откриха съдбата си: обречени един на друг.)

— Няма смисъл да ме мъчите повече.

— Но ще го направим. Лично аз ще се почувствам щастлив, макар че господин Кю ще е много по-щастлив от мен. Освен, разбира се, ако не ме убедиш, че си ми казал всичко, което знаеш. Направи го, Конрой, и си свободен да си ходиш. Освен това ще имаш удоволствието да не научиш на какво е способен господин Кю.

— Не мисля. Вие и хората ви се наричате с някакви змийски имена. Само този човек тук си каза истинското име. Предполагам това означава, че след като приключи с мен, няма да ходя никъде.

Шмит стисна устни. Можеше и да е усмивка, ако изобщо беше способен да се усмихва.

— За жалост си доста наблюдателен. — Тръгна наляво и излезе от полезрението на Мич. — Струва ми се, трябва да ти преподам кратък урок и да те науча да обръщаш по-малко внимание на подчинените ми и повече внимание на въпросите, които задавам.

Ръката на Шмит се появи пред лицето на Мич. Стискаше нещо. Мич примигна. Потта от челото влезе в окото му. Погледът му се замъгли, не виждаше нищо… но започна да усеща… усилваща се, нарастваща, надигаща се… болка с неподозирана сила… ужасяващ спазъм, който порази ръката му като електрически ток.

Йохан Шмит постави кутрето на Мич между устните му.

— Захапи го здраво. Казват, че облекчава болката.

Мич изпищя.

— Зипо! — каза Шмит и вдигна ръка. Един от хората му подхвърли запалка. Той вдигна капачето, щракна я и постави огънчето на мястото на отрязания пръст. — Така ще стерилизираме раната. Не искаме да ти изтече кръвта, нали?

Мич вдигна глава към небето и изрева; не подозираше, че може да изкара такъв вопъл.

— Сигурно си мислиш, че болката от отрязаното кутре е ужасна. Там ти е грешката. Нямаш представа какво е истинска болка. Ако трябва да се изразя метафорично, рязането на един пръст е просто увертюра. Все едно оркестърът си настройва инструментите. Същинската симфония, господин Конрой, започва, когато на сцената се появи господин Кю.

(Приятелите на Рудолф го викат да иде с тях в кафе „Момюс“. Коледа е и той им е обещал да празнува с тях. В прегръдките на Мими, той им подвиква да тръгват без него.)

Кю приклекна до кутията с инструменти и отвори капака. Извади акумулатор, кабел и бормашина. Усмихна се като дете и каза:

— Когато бях малък, нашите хора стреляха в капачките на протестантските копелета. Примитивна работа. Какво ще кажеш? Бум и готово, никакво удоволствие. Сега използваме бормашини и предимствата са просто неизброими, неизброими. Не хабим ценни муниции, човек има време да изпипа работата. А онзи насреща ти винаги открива в себе си неподозирани количества информация.

Мич изстена.

— Осеммилиметрова трябва да свърши работа. Къде ми е ключето? Трябва да направя малко по-голяма дупка.

— Сър! — Викаше Боата.

— Не сега, зает съм! — отвърна Шмит и облиза устни.

— Важно е, сър! Обажда се Водната змия. Казва, че я е намерила. Намерила е Колоденкова!

— Къде?

— На сто и четиридесет километра североизточно, сър. С хеликоптера ще стигнете за половин час.

Шмит приближи лице до лицето на Мич и се озъби:

— Виж ти! Изглежда, съдбата се намесва в твоя полза, господин Конрой. Не виждам смисъл да губя повече време в разговори с теб. — Обърна се към Кю.

— Съжалявам, приятелю, но ще трябва да си прибереш играчките. Не се тревожи. Сигурен съм, че след половин час ще имаш удоволствието да ги пуснеш в употреба.

(Като пеят „любов, любов“, двамата млади влюбени напускат сцената, гласовете им се носят още известно време във въздуха, докато отиват към коледната вечеря.)

Шмит пристъпи зад хвойната, за която бе вързал пленника си. Преряза му гърлото с един замах. Мич изгледа фонтана кръв, шурнал изпод брадичката му. Червената течност веднага попи в пустинния пясък. Каубоят не почувства нищо: издъхна, преди да е разбрал какво е станало.

— Какво да правим с трупа, сър? — попита някой.

— Оставете го на койотите — отвърна Шмит и се качи на хеликоптера. — Искам обаче кутрето за спомен.

(При последното „любов“ завесата пада.)

 

 

НЕ БЪРЗАМ КАТО ВАС пишеше на стикера на задната броня на хъркащата моторизирана каравана пред нея. Караваната пъшкаше и мъчително бавно катереше завоите по двулентовия път. Точно зад нея мъж и жена в порше кабриолет бълваха змии и гущери по неин адрес. Шофьорът постоянно излизаше в лявата лента, за да види дали има място за изпреварване, но бързо се прибираше обратно.

Ирина се движеше плътно зад поршето.

Следваше я кремав пикап „Силвърадо“.

Беше сигурна, че вътре са хората на Шмит. Зад волана седеше здрав широкоплещест мъж. Ирина дори виждаше внушителните му бицепси в огледалото. Седалката до него бе заета от блондинка с права коса и остри черти. При всяко движение под светлозеленото й яке се виждаше пистолет в кобур.

Когато пикапът я настигна за пръв път, сърцето й спря и тя едва не отби от пътя, все още разтреперана от труповете, оставени в пустинята преди два часа.

Ако го беше направила, тутакси щяха да разберат.

Не бе лесно да контролира страха си. Още по-трудно направи правилния избор, макар да се бе упражнявала много пъти.

Продължи да пълзи нагоре по хълма с тридесет километра в час и засече три минути по часовника на таблото. После бавно извърна глава и даде възможност на наемниците да я видят в профил. Усмихна се на шофьора и вдигна безпомощно рамене, сякаш да каже: тези пенсионери с караваната бавят и мен, но какво да направя?

Шофьорът й кимна. Беше се измъкнала.

Номерът нямаше да мине на пряка слънчева светлина. Намираше се на осем метра пред преследвачите си и сянката в купето й помогна. Ако бяха по-близо, щяха да забележат контура на носа й, който неумело се бе опитала да прикрие с дъвка. От такова разстояние обаче и през затъмнените стъкла на колата профилът й добиваше английска аристократичност.

Наемниците я следваха вече половин час. Караваната с мъка изкачи билото на планинския проход. Пътят надолу бе достатъчно прав, за да позволи на три коли да изпреварят тромавия жълт слон. Долу в равното край него профучаха още три.

Последва ново изкачване, което сякаш нямаше край, и в бавната редица останаха само четири коли: караваната, поршето, черният додж на Ирина и пикапът с цвят на ванилов сладолед.

Поршето отново се изнесе в опит да изпревари. Следващият завой бе прекалено близо и шофьорът се прибра в лентата пред нея.

Ирина непрекъснато поглеждаше огледалото за обратно виждане. Шофьорът на пикапа и спътницата му говореха нещо. Пиха вода. Жената се протегна, мъжът разкърши рамене. На всеки петнадесет минути блондинката вземаше микрофон от таблото и говореше по него.

Без съмнение докладваше. Правеше го през четвърт час. Паяжината, изтъкана от Шмит, наистина се оказа гъста.

Пътят напред изглеждаше безкраен. Остри завои, прави отсечки с дължина не повече от тридесет метра, последвани от поредния завой. Отдясно — бездънна пропаст. Беше дълбока стотина метра; долу имаше котловина, покрита с големи камъни и хилави туфи трева. Отляво се издигаше отвесен планински склон, взривяван с динамит и къртен с кирки, за да може сега колоната им да пъпли по опасния тесен път.

Без изход. Нищо друго, освен завои, завои и пак завои.

По асфалта се бяха образували едва забележими пясъчни наноси. Вятърът се усилваше признак, че доближават върха.

Колко ли още оставаше? Не повече от километър и половина. После пътят щеше да тръгне надолу. Поршето щеше да изфучи покрай караваната и най-сетне щеше да й даде шанс да направи същото. Ако подбереше добре момента, можеше да остави пикапа с преследвачите да пъпли зад караваната с тридесет километра в час, докато тя натиска газта.

Трябваше да избере мястото. Беше сигурна, че може да го направи.

Нов порив на вятъра. Пикапът й се разклати от силата му.

Нещо помръдна в огледалото за обратно виждане. Зелено. Плат. Брезентът.

Вятърът бе повдигнал единия му край. Тя чу плясъка и забеляза как хлабавото въже се мята във въздуха.

Русата се обърна към шофьора, каза му нещо, взе микрофона от таблото и го вдигна до устните си.

Рано беше да докладва. От предишното включване бяха минали само няколко минути.

Ирина се изпоти. Потта й бе студена като лед.

Бяха видели „Вихрушка“, когато вятърът повдигна брезента. Тъмнокафяв слитък, широк метър и висок петдесет сантиметра. Знаеха как изглежда. И знаеха, че са го открили.

Тя изви волана наляво и даде газ в насрещната лента. Нямаше шанс, завоят беше прекалено близо.

Шофьорът на поршето, мъж с прошарена коса, авиаторски очила и шита по поръчка риза, метна ядосан поглед през рамо. Ирина се прибра в лентата си.

Шофьорът на силвърадото посегна зад рамото си. Търсеше нещо… какво ли?

Пушка. Извади я от калъфа и я сложи на таблото.

Спътницата му се извърна към него и каза нещо. Мъжът отвърна с рязко кимване.

Ирина се зачуди какво ли си казват. Логичното… вероятното… обяснение беше, че жената се е обадила на шефа си, вероятно на самия Шмит, Той сигурно бе наредил: не се опитвайте да хванете Ирина Колоденкова сами: тя е приклещена в задръстване и не може да се измъкне; залепете се за бронята й, но не правете нищо друго; подкрепленията вече са на път.

Звучеше логично. След като разбереше къде е жертвата му, Шмит вероятно щеше да нареди на всичките си хора да тръгнат натам. Щеше да се погрижи тя да не избяга, да премахне дори и най-малката надежда за бягство.

„Разбира се — каза си тя. — Разбира се, че Шмит вече е направил точно това. Сигурна съм. Логично е. И Чарли би постъпил по същия начин“. Стори й се странно, че споменът за Чарли я поуспокои. Сякаш й даде здрав щит срещу страха.

„Какво ли друго ще каже? Сигурно ще каже, че е стратег и мисли в дългосрочен план, докато аз съм обикновен тактик, който сграбчва изпречилите му се възможности и се опитва максимално да се възползва от тях. Така да е. Да видим с какви тактически възможности разполагам?“

Двойката в задната кола не знаеше, че се е сетила кои са. В това имаше известно предимство. Друго предимство: билото на планинския проход приближаваше с всяка тягостна минута. След като го преваляха, може би щеше да успее да надбяга преследвачите си.

Бягството обаче беше безсмислено. Армията на Шмит със сигурност се придвижваше насам. В този миг всички вече знаеха марката, модела, цвета и номера на колата й. Без значение колко бързо кара, щеше да е мъртва преди смрачаване.

Влезе в нов остър завой. Никакъв шанс да изпревари караваната.

Шофьорът на поршето обаче явно не мислеше така. Изхвръкна в лявата лента и натисна газта до дупка. Двигателят на колата му очевидно не бе така впечатляващ като купето. Седемградусовият наклон извади наяве всичките му слабости.

Поршето тръгна в лявата лента. Шофьорът на караваната не забави. Всъщност, ако го направеше, трябваше да спре. Предната броня на поршето се изравни с тази на караваната и всичко това се случваше болезнено бавно, а пътят бързо чезнеше зад завоя и вече почти нищо не се виждаше…

Иззад завоя излезе тъмносин камион, право срещу поршето. Дърпаше ремарке с два всъдехода „Арктик Кат“ — приличаха на грозни мотори с четири колелета. Поршето не можеше да се прибере вдясно, без да блъсне караваната. Шофьорът изви волана вляво и стъпи на тесния банкет, над който се издигаше скалистият планински склон. Камионът наби спирачки и гумите му изпушиха. Ремаркето занесе и се плъзна в платното срещу караваната.

„Тактика. Грабни възможността“. Ирина бутна скоростния лост на „неутрална“.

Поршето се измъкна на косъм, ужасеният шофьор едва успя да върне колата на пътя. Камионът продължи да се плъзга по асфалта в облак синкав дим. Ремаркето му удари караваната, разхвърчаха се искри, двата всъдехода паднаха на пътя и от продупчените им резервоари потече бензин.

Ирина бързо отвори вратата.

Изскърца метал. Някой извика.

Тя скочи назад от все още движещия си пикап, сви се на кълбо и се претърколи като парашутист при приземяване. Пое удара с рамо и направи кълбо, досущ като цирков акробат.

Камионът се заклати на ръба на пропастта. Ремаркето го теглеше надолу.

Ирина се изправи и хукна с пистолет в ръка. Хората на Шмит се блъснаха в пикапа на Мич достатъчно силно, та въздушните възглавници в колата им да се отворят.

Край ухото й писна куршум. Отзад. Тя се извърна. Шофьорът на камиона се бе провесил през прозореца, стискаше пистолет с две ръце.

Тези също бяха от хората на Шмит. И също щяха да умрат.

Тя вдигна пистолета и обра мекия спусък. Предницата на камиона се повдигна. Шофьорът изпсува. Последен безсмислен куршум профуча високо над главата на Ирина и после стрелецът, камионът и потрошеното ремарке изчезнаха. Единствената следа, че нещо се е случило, бе изкорубената мантинела.

Ирина се обърна и затича. Въздушните възглавници на силвърадото се спихваха. Шофьорът удряше гневно изработения от твърд плат с метални нишки балон. Тя стигна предната врата и стреля в главата му.

Лоши условия за стрелба. Прозорецът беше вдигнат. Дебелото стъкло щеше да отклони куршума. Възможно бе вместо смъртоносен изстрел да се получи рикошет.

На лицето на шофьора се изписа животинска тъпота — последната жестока шега на смъртта. Бузата му изрисува кървава следа от вътрешната страна на прозореца и тялото се свлече в отвъдния свят.

Колежката му на съседната седалка реагира по-бързо. Опита се да стреля през рамото на шофьора. Пропусна.

Ирина клекна. Няколко изстрела раздраха въздуха. Тя изпълзя от дясната страна, отвори вратата, насочи пистолета си към гърлото на жената и прошепна:

— Пусни пистолета.

Жената не бе успяла дори да разкопчае колана си, но се опита да я ритне. Ирина затръшна вратата върху глезена й. Изпращя кост. Жената изпищя. Ирина отвори вратата, грабна пистолета й и го метна през рамо.

Жената стисна крака си и изстена. Чертите й се изкривиха от болка, потекоха й сълзи, слънчевите лъчи им придаваха синкав оттенък. Носеше дълга пола, от предпочитаните от жените, които се срамуват от краката си. Навремето Ирина също носеше такива поли, макар и по различни причини. Блондинката плъзна ръце по крака си, сълзите се стичаха по бузите й. Ирина мигновено залепи дулото на пистолета до слепоочието й и посегна към глезена й. Напипа кобура и измъкна малък автоматичен пистолет.

С изненада установи, че току-що взетият пистолет, както и хвърленият преди малко, са малокалибрени. На хората на Шмит повече би отивал калибър .40, а не .25. Пушката, която все още бе в скута на мъртвеца зад волана, също я изненада. Едва не се обиди, когато разбра, че е „Зауер“, модел 202 — оръжие за дребен дивеч. „Защо? — запита се. — Защо са с такова малокалибрено оръжие?“ Би трябвало да са с някакви големи автоматици. Но това… И пистолетът, и пушката бяха любителски играчки. Трябва да си много близко до целта, за да я поразиш. Да си много близко… или да си адски добър.

Жената изстена. На пръв поглед изглеждаше към тридесетте. Ирина обаче не разчиташе на пръв поглед. Добре поддържаната кожа издава истинската възраст. Опитът в погледа също.

— Мога да те убия — каза Ирина. — Мога и да ти дам възможност да се измъкнеш. Как да направим?

Дали казваше истината? Дали можеше хладнокръвно да убие човек? Нямаше представа.

— Каква възможност?

— Протегни ръка много бавно и включи задна.

Двигателят все още работеше. Блондинката превключи скоростите. Пикапът бавно се отдели от доджа на Мич.

— И сега какво?

— Моли се коланът да издържи.

Очите на жената се разшириха от ужас.

— Неее! — изкрещя тя. Колелетата на пикапа вече подскачаха по банкета. Ирина отстъпи. Колата с блондинката се плъзна назад по наклона, подскочи, падна на една страна и продължи да се хлъзга надолу. Ирина усети вкуса на собствената си кръв, потекла от прехапаната й устна.

— Божичко! — Обърна се и видя дребно побеляло човече с набръчкано от годините лице. — Божичко, какво става тук? — Приближи се неуверено. Слабите му крачета, обути в ортопедични обувки, пристъпваха едва-едва. Беше крехък като детска играчка.

Жена му бе с боядисана в синьо коса и решително лице. Стоеше до задницата на караваната.

— Стой настрана от нея, Питър. Ела тук и я остави да прави каквото е намислила.

— Стреляха по вас, видях ги. Онези, дето изскочиха иззад завоя. Убийци! А сега ги няма. Сурнаха се в пропастта. Божичко!

Ирина свали задния капак на пикапа и издърпа слитъка на „Вихрушка“.

— Ти — обърна се към жената. — Как се казваш?

— Не е твоя работа.

— Патриша — обади се мъжът. — Жена ми. Аз съм Питър. Пенсионери сме. Пътешестваме из страната. Не искаме неприятности.

— Патриша, отвори задната врата на караваната.

— Да имаш да вземаш.

— Послушай я, Пат. Има пистолет.

— Наистина имам. Не ме карайте да го използвам.

Патриша отвори ядно задната врата и отстъпи встрани. Ирина отнесе слитъка до караваната и го пъхна решително вътре. Върна се до пикапа, взе сака си и парче здраво тиксо — веднъж вече го беше използвала.

— Питър, ще те вържа и ще те вкарам отзад. Жена ти ще се вози на предната седалка до мен. Ако ме слушате, няма да пострадаш.

— Пет пари не давам какво ще направиш с него. Той е застрахован.

Ирина затвори очи. „Няма ли поне нещо в този живот да мине гладко!“

— Промяна в плана. Питър, ти ще седиш отпред с вързани ръце. Патриша, ела тук. Ще те вържа, за да не можеш да мърдаш.

— На куково лято.

— Ще ти запуша и устата.

— Госпожичке, не можеш просто…

Ирина стреля на метър вляво от краката й. Патриша се свлече на земята. Ирина въздъхна облекчено. Питър също.

 

 

Патриша бе овързана като колет в задната част на караваната. Питър — помоли за разрешение да се изпикае, преди да го вържат, — седеше на предната седалка до Ирина.

Двойката бе добре подготвена за всякакви обстоятелства, имаха и резервна туба с двадесет литра бензин в караваната. Ирина заля пикапа на Мич с нея, включи на задна и изви волана така, че колата да тръгне към пропастта. Отстъпи и метна запалена клечка кибрит към пикапа. Пламъците лумнаха. Колата се взриви чак след като падна на дъното на пропастта.

Дотам можеше да се стигне единствено с помощта на въжета — пропастта бе твърде тясна за хеликоптер. Шмит и хората му щяха да изгубят поне два часа, докато слязат долу, претърсят овъглените останки и установят, че нито тя, нито „Вихрушка“ са там.

Имаше и по-добър вариант. Пожарът щеше да се вижда отдалеч. Полицията и пожарникарите щяха да дойдат да видят какво става. Надали щяха да позволят на някакъв цивилен като Шмит да се меси в спасителната им операция, а после и в разследването.

Йохан Шмит доста щеше да се изнерви.

„Тактик — помисли си тя. — Това съм аз. Трябва да се гордея със себе си“. — После й хрумна друго. Неочаквано. Ужасно. — „Добре се справи, дъще. Постъпи точно както бих постъпил аз“.

Ирина Колоденкова, убийца, не можа да се сдържи. Наведе се и повърна.

 

 

Болката въртеше свредел в синусите на Сам. Налягането от кацането на самолета я усили допълнително и едва не го подлуди. Той преглътна болезнено в опит да намери облекчение. Безуспешно. Тъпанчетата му заплашваха да експлодират.

Прокле котките, несъмнени виновници за страданията му, с най-страшните проклятия, които му дойдоха наум, и се опита да се съсредоточи върху другия си проблем: Чарли Маккензи и записът му, който бе в състояние да сложи точка на цветущата му кариера.

В най-добрия случай, ако журналистите научеха за участието му в аферата с Халид Хасан, щеше да се превърне в политически изгнаник и щеше да извади истински късмет, ако успее да си намери работа като лобист на Северноамериканската асоциация в защита на свободната мъжка любов.

В най-лошия случай — затвор. Дълги години при строг режим.

Което си беше черна несправедливост. Пиеше обаче. Преценката му бе замъглена.

Най-лошото, което можеше да се каже, бе, че е „изтълкувал погрешно“, да, точно това беше терминът — „погрешно тълкуване“ на президентската воля. Можеше да се случи с всекиго. В крайна сметка шефът не беше от красноречивите.

— Това е позор, Сам. Просто не мога да повярвам, че заседателите са обявили този човек за невинен.

— Нюйоркчани. Какво да ги правиш?

— Има цял куп държави, където не се случват подобни неща. В интерес на истината, там подобни неща въобще не стигат до съдебната зала.

— В Русия например такова нещо не може да се случи. Нито пък в Китай. Какво да кажем пък за Израел? По дяволите, министър-председателят просто вдига телефона и щрак, мандалото пада. Капакът на ковчега също.

— По дяволите, Сам, предшественикът ми имаше много по-голям избор в подобни ситуации. Аз съм с вързани ръце. Използваха… ооо, как се казваше… водил си го на сутрешните ми брифинги. Маккена? Маккинли? Нещо такова.

— Маккензи. Чарли Маккензи.

— Точно така. Него имам предвид.

„И кой може да ме обвини, че съм интерпретирал погрешно президентската воля? Мамка му, стори ми се, че иска да се разправим с онзи гаден камилар. Излиза, че съм сбъркал. Добре де. Всички правят грешки. Трябва да се проявява разбиране“.

С изключение на Чарли. Чарли не беше човек, който прощава и забравя.

„Рано или късно ще бие тъпана и ще ме посочи с пръст. Така че решението трябва да е лесно, нали така? Избираме отговор от колона А или колона Б. Или Маккензи ще иде по дяволите, или аз. Аз нямам избор и трябваше да му видя сметката още преди две години“.

Гласът на пилота долетя от уредбата:

— Започваме слизане към летище „Албъкърки“. Моля пътниците да приведат стюардесите в изправено положение.

Сам отвори стреснато очи и каза на празния салон:

— Това момче е съвсем изперкало.

Погледна през илюминатора и се намръщи на познатия пейзаж: изгърбените планини Сандия на изток, двете лошо проектирани градски магистрали, които се пресичаха в центъра, и неизбежните задръствания, прострели се с километри.

Колелетата докоснаха пистата. Фалконът, собственост на Управлението и предоставен на Сам с благословията на Клод, намали ход и се придвижи към централния терминал. Екип от местното подразделение на ЦРУ се затича да посрещне височайшия гост.

Бяло-синият „Сайтейшън“ на Чарли стоеше вляво от тях. Самият Чарли го очакваше на стълбичката. Докато самолетът на Сам паркираше, проклетият стар динозавър слезе по стълбичката и стъпи на пистата. В походката му не личеше никакво накуцване. Защо ли?

Сам откопча колана си, разкара двамата тайни агенти от очите си с раздразнен жест и се показа на вратата на самолета. Насили се да се усмихне. Престоят му във Вашингтон го улесни поне за това.

— Хайде, Чарли, качвай се. Ще те черпя едно малко.

Чарли поклати глава и остана на едно крило разстояние от самолета на Сам.

— Не, Сам. Мисля си, че е по-добре ти да дойдеш при мен. На моя самолет има по-малка вероятност от скрити микрофони. Вероятността от горили с патлаци в тоалетната пък е никаква.

Сам се изсмя. Той също имаше богат опит в подобни ситуации.

— Разбира се, че идвам с телохранители. Те са си част от поста ми. Микрофони и записващи устройства обаче нямам. Освен това се обзалагам, че барът ми е по-добре зареден от твоя. Хайде, Чарли, нали сме приятели.

Чарли присви очи в характерния си стил на инатливо муле. Цялата му физиономия сякаш казваше: „Ще го направим както аз искам или…“ Думите му потвърдиха това предположение:

— Сам, нямам време за игрички. Довлечи си задника на самолета ми.

Сам усети как кръвта нахлува в главата му. Тоя мръсник Чарли безспорно искаше точно това.

— Не можеш да ми заповядваш, Чарли. В тази страна приемам заповеди от един-единствен човек.

Грациозен като Фред Астер, Чарли измъкна един „Смит енд Уесън“ 40-и калибър иззад гърба си и с плавно и премерено движение го насочи към гумите на самолета на Сам. И изстреля всичките петнадесет патрона от пълнителя. Гумите се спихнаха със свистене и фалконът се килна наляво. Чарли измъкна празния пълнител, напъха демонстративно нов на негово място и се намръщи.

— Не искам да идвам на твоя самолет, Сам. Повреден е.

— Господи! — възкликна Сам. — Ти си луд бе!

Чарли вдигна пистолета и го насочи към един от резервоарите под крилото.

— Всъщност самолетът ти не изглежда безопасен. Струва ми се, че всеки момент може да се подпали.

Сам изруга наум. Тайната на успешните преговори се крие в това да оставиш противника пръв да отбележи точка. Това винаги кара насрещната страна да се чувства добре. Сам отпъди цяла банда самолетни техници от пътя си, махна на бодигардовете да си стоят по местата и заслиза по стълбичката. „Добре, докато лентата е в теб, ще правим каквото кажеш. В момента, в който се докопам до нея обаче, ще се наложи да предоговорим условията в споразумението си“.

Чарли прибра пистолета едва след като Сам се качи на борда на „Сайтейшън“ и вратата зад гърба му се затръшна.

Съветникът по националната сигурност си избра място в предната част на салона и метна кръвнишки поглед към домакина, който заровичка нещо из лаптопа си. Изглежда, влизаше в интернет безжично. Как им казваха на тези връзки? На кого му пука?

— Ще ми предложиш ли нещо за пиене в тази бракма? — изрепчи се Сам и почти веднага съжали за прокрадналата се в тона му нервност.

— Барчето е в дъното. Така и така ще ходиш, забъркай ми един джин-тоник.

Чарли включваше нещо зелено, може би мишка, в лаптопа.

Сам се изправи и без да показва гнева си, клекна пред барчето с напитки. Наля си водна чаша малцово уиски и приготви на Чарли джин с тоник, като наблегна на тоника. Върна се в предната част на салона и тръсна питието на Чарли под носа му.

— Добре, Чарли, хайде да поговорим.

Чарли чукна още няколко клавиша и се настани на една седалка от другата страна на пътеката.

— Добре, да поговорим.

— Ти си пръв.

„О, Божичко, това копеле се подсмихва!“

— С удоволствие. Знам всичко: „Вихрушка“, „ДефКон“, доктор Санджин Уинг, цялата история.

— Глупости. — Чарли се накани да противоречи, но Сам поклати глава с артистично съжаление и го отряза: — Чарли, наистина ли ме мислиш за аматьор? Хайде, признай поне някои от достойнствата ми. Знам как плетеш дребните си интрижки. Събираш разнородна колекция от недопечени парченца факти. Изплюваш ги едно по едно. Глупакът насреща ти вижда няколко трохи и си мисли, че си изял цялата торта, в резултат на което казва и майчиното си мляко. Ти, на свой ред, поглъщаш всяка необмислена думичка и я хвърляш обратно в лицето му. В този миг нещастникът е сигурен, че знаеш повече и от него. Нали така, Чарли. Сега се опитваш да извъртиш същия номер и на мен.

Чарли се усмихна и разпери ръце.

— Пипна ме на местопрестъплението, шефе! Правя пълни самопризнания. — Разсмя се. — Или поне щях да ги направя, ако не знаех, че „Вихрушка“ е материал за супер проводници, който става активен при около минус двадесет-тридесет градуса Целзий. Това е температурата, при която летят самолетите на десет хиляди метра. Под „самолети“ разбирам изтребители-бомбардировачи, то се знае. Кажи сега, Сами, това троха ли е, или торта?

Сам усети, че коремът го присвива.

— Продължавай.

— Департаментът по отбраната обаче има голям проблем. Преди известно време, в края на предишната администрация, ако не се лъжа, британците откриват, че са в състояние да прихващат самолети „Стелт“ посредством модулирани клетъчни радиосигнали. „Сименс“ и „БАЕ Системс“ изработват прототипи. Наричат ги „Селдар“. Вие, разбира се, се постаравате историята да не стигне до журналистите. В края на краищата сте на последната права да получите финансиране за „Вайпър“ и не ви се ще да подлагате на риск бъдещето на поредното ново и безумно скъпо супероръжие. Всъщност истината е, че всяка страна, която разполага с необходимата инфраструктура и инженерна мисъл, е в състояние да прихваща „Стелт“. Ето защо ви е нужно нещо ново, нещо по-добро. Трябва си „Стелт-2“, следващото поколение, и точно това трябва да е „Вихрушка“.

Сам кимна и пламенно се замоли Чарли да е казал всичко, което знае.

Господ обаче не го чу.

— В момента бомбардировачите „Стелт“ правят чудеса заради геометрията си и заради специалното си полимерно покритие. Това е добре, но не и идеално. Ако врагът настрои радара си както трябва или реши да използва онази измишльотина от клетъчните телефони, е в състояние да насочи противовъздушна ракета право към самолета. Но я си представи, че въоръжите същия този самолет със супер проводник? А-хааа! Съвсем друга история. Така нещата ще заработят идеално. Сигналът на радара просто ще се плъзне от единия край на самолета до другия. При това без да срещне никакво съпротивление. Все едно че минава през въздух. Нали така, Сам? Прав ли съм?

— Да, прав си. — Сам бе стигнал до една от онези изключително редки житейски ситуации, в които единствената алтернатива е истината. Това обаче изобщо не му се нравеше. — Наричаме го С2 — С на квадрат или Супер-стелт.

— Обзалагам се, че го наричате „супер“ по друга причина — заради супер проводниците. Знаеш ли кое е най-интересното за тях? Те не само са невидими за радарите, но и осигуряват защита срещу електромагнитна атака, тоест предпазват те от високоенергийното електромагнитно оръжие. Мисля, вече установихме, че департаментът по отбрана направо си умира за електромагнитно оръжие. По-точно, изгаря от желание да има такова, но неприятната подробност, че никой не е в състояние да предвиди как ще се държат смъртоносните лъчи, след като са пуснати на свобода, го спира. Голям проблем. Натискаш спусъка на картечницата с електромагнитни вълни и тя превръща във въглен не само вражеския самолет, но и твоя собствен. — Чарли се усмихна гадно. — Как се справям, Сам? Добре ли е дотук? Имай предвид, че те храня със стопроцентова торта, никакви трохи.

Сам искаше да изскърца със зъби.

— Добър опит, Чарли. Нали не очакваш да потвърдя и думичка от тези твои… хипотези.

— Много добре знаеш, че не са никакви хипотези. Покрий самолетите си със супер проводник и ще се сдобиеш не само с невидима ескадрила, но и с ескадрила, която може да стопи изтребителите на врага, без да рискува нищо.

Сам се насили да си държи езика зад зъбите. Не възнамеряваше да каже на това копеле дори думичка.

— Е, кажи сега, Сами, прав ли съм? Това не са парченца факти. Изложих ти структурата на сериозен научен пробив. Както вече споменах, съм наясно с него. По дяволите, дори съм готов да се обзаложа, че материалът на „Вихрушка“ — който сигурно е сребърен флуроид, обогатен с квантови кристали — работи, защото сте вкарали в него нанотръби, които насочват радиовълните.

— Как разбра? — възкликна сащисано Сам. — По дяволите, тази информация е толкова секретна, че… — Осъзна, че се е подвел, и млъкна.

Чарли се изхили.

— Разбрах го точно преди секунди, за което съм ти задължен до гроб. Не ме гледай така, Сам. Бях почти сигурен, че съм го разгадал. Ти просто трябваше да го потвърдиш.

— Налучкваш, нали?

— Съжалявам, Сам, никога не налучквам. Просто се хвърлям с главата надолу в морето от информация, вадя полезните парченца и ги сглобявам. Искаш ли да знаеш откъде извадих точно тези парченца? От доктората на доктор Санджин Уинг за супер проводниците. Качих си го на компютъра. Знаеш ли как е озаглавен? „Нискотемпературни качества на бъкминстърфулърините^[2]“.

Сам побесня. От гърлото на звяра в него се изтръгна ръмжене, зъбите му заскърцаха. Ако пуснеше гладния хищник на свобода, ако му позволеше да пирува на воля, да разкъсва плът и да пие кръв, щеше да се почувства добре, адски добре, все едно прави секс, а може би дори щеше да му е и по-хубаво. Но не посмя. Чарли искаше точно това: да го ядоса, да го вбеси, да го накара да говори прекалено много. Въпреки това нямаше как да преглътне някои тежки думи. Трябваше да сервира на звяра поне малък ордьовър.

— Проклет да си! Дано гориш в ада!

— Малко е вероятно. Аз съм на страната на ангелите. Всъщност, Сам, за пръв път в живота си и двамата можем да сме на тази страна. Знам не по-зле от теб, че ако разработката на супер стелта попадне във вражески ръце — обзалагам се, че слитъкът, отмъкнат от Колоденкова, е прототип на вещество, което се произвежда дяволски трудно — противникът с един скок ще преодолее поне десетилетие научни разработки. Няма да ни настигне, но със сигурност доста ще се доближи. За да ни настигне, ще му е необходим дискът на Колоденкова. — Чарли бръкна в джоба си и извади бежов диск. — Ето това. — Сам се опита да го дръпне от ръцете му. Чарли се изсмя и го прибра. — Да, дааа. Така си и мислех. Тук е записано всичко полезно — химическата формула, резултатите от изпитанията, алгоритми и още куп неща.

— Дай ми диска, Чарли! Веднага ми го дай!

— Всичко си има цена.

— Винаги има цена. — Сам направи всичко възможно, за да изглежда сговорчив. — Какво искаш?

— Искам президентът да гарантира имунитета на Ирина Колоденкова.

Сам не повярва на ушите си. За момент дори изгуби дар слово, нещо, което му се случваше за пръв път. Най-сетне успя да изхрипти:

— Шегуваш се.

— Адски сериозен съм.

Сам поклати глава и каза много, много внимателно:

— Чарли, тая кучка проникна в строго секретна лаборатория. Открадна най-значимата научна разработка от атомната бомба насам. Един господ знае какво още е видяла. Един господ знае какви тайни е запечатала в главата си. И сега искаш президентът да я пусне да си ходи? Искаш жена, видяла и чула всичко това, да си иде в Русия? Да не си полудял?

— Няма да си иде в Русия. Работя по въпроса. Има някои слаби места в психиката. Почти съм сигурен, че ще я убедя…

— Не! Да не съм чул! Чуваш ли ме, Чарли? Не! Твърдо „не“! Никакви преговори. — И това си бе самата истина. Нещата бяха излезли от зоната на преговорите. — Няма да се пазарим. Няма какво да разменим. Няма да постигнем компромисен вариант. Ясно ли ти е? Платих ти добре, даже доста добре, за да свършиш определена работа. Обещах ти президентска реабилитация. Сключихме сделка. Сега просто искам да изпълниш задълженията си. Първо — дай ми диска. Второ, донеси ми слитъка от „Вихрушка“. После — Колоденкова. След като приключиш с това, работата ти е свършена и аз ще имам грижата за останалото.

— „Останалото“ — прошепна Чарли — е да я убиеш.

„И теб, стига да мога“.

— Не съм го казал, но и двамата знаем отговора.

— Ами ако не ти позволя?

„Ако момичето остане на свобода, китайците ще полудеят. А ако полудеят, по-добре да се самоубия“.

— В такъв случай ще отменя крайния срок, който ти дадох — петък. Просто ще вдигна телефона, ще звънна на Йохан…

Чарли го сграбчи за ръката и Сам изпусна мобилния си телефон на пода. След секунда апаратчето се превърна в разтрошена пластмаса под обувката на Маккензи.

— Не се будалкай с мен, Сам. Сериозно — не се будалкай с мен.

Сам го изгледа преценяващо. „Проклет да си, Маккензи. Защо не си налягаш парцалите? Поне докато Шмит не изрови шибания ти запис. След това въобще не си ми потрябвал“.

— Добре, Чарли, успокой се. Виж, и двамата знаем за какво всъщност става въпрос. — Пусна в ход най-очарователната си усмивка. — За твоята реабилитация, нали? До това се свежда всичко. Ползваш Колоденкова просто като разменна монета. Добре, Чарли, добре, разбирам те. Честно.

— Нищо не разбираш.

Подтекстът в тона му въобще не хареса на Сам и той заговори по-бързо:

— Смятам, че можем да измислим нещо. Да се опитаме да изработим по-благоприятна схема от онази, за която се разбрахме. След като се прибрах вчера в Белия дом, отново се замислих за положението ти. Безспорно имаш основателни причини да си недоволен. В интерес на истината, в твоя случай справедливостта не възтържествува. С пълно основание се гневиш. И знаеш ли какво направих, Чарли? Отидох право при шефа и си побъбрихме откровено, по мъжки. Направих го заради теб. Лично се заех с нещата, и то по своя инициатива. И знаеш ли какво се получи? Реакцията на президента не бе изцяло негативна. Докато разговаряхме, през главата му мина мисълта…

— Не е пътувала дълго.

— Това все едно не съм го чул. Та ето какво му хрумна: ако върнеш „Вихрушка“, ще направиш услуга на цялата нация и тя следва да бъде възнаградена много преди да са изминали три години. Това го каза той. И Бог ми е свидетел, че наистина го мисли. Ако си свършиш работата и намериш „Вихрушка“ и Колоденкова преди петък, ще получиш реабилитация. И то веднага. Добри новини, прав ли съм? Няма нужда да чакаш да седна в Овалния кабинет. Президентът ще подпише заповедта в минутата, в която Колоденкова е мъртва. Предложението не подлежи на обсъждане. Никакви условия, нито от твоя, нито от наша страна. Президентът иска единствено публично да се извиниш за случая с Хасан Халид и…

Гневът на Чарли експлодира с почти реален трясък. В следващия миг той се надвеси над Сам, намръщен като черен облак, самото олицетворение на Божия гняв. Думите му трещяха като гръмотевици:

— Разкарай се от самолета ми! — Гласът му прозвуча като изригване на вулкан, моментално във въздуха сякаш се разхвърчаха нажежени камъни. — Веднага! Ако не изчезнеш, ще те стържат от пода с шпакла!

Сам долови иронията в ситуацията. Двама яростни противници, опитващи се усилено да изкарат другия от равновесие. И кой избухна пръв, а? Не устоя на порива да вгорчи допълнително живота на Чарли:

— Ооо, я се успокой. Предлагам ти съвсем разумно, не, предлагам ти направо щедро…

Чарли бе стиснал юмруци и заплашваше да ги пусне в действие всеки миг.

— Извинение! Искаш извинение! Нямам за какво да се извинявам! Единственото, което направих — и то против волята си, — бе да следвам нарежданията на някакъв дебелогъз бюрократ от Белия дом, и то защото си мислех… мислех, че нарежданията идват директно от президента… мислех, че се ползвам с президентски имунитет… мислех, че са ми казали истината… мислех, че правя нещо доблестно за страната си! Трябва ли да се извинявам за това? Кажи ми, тъпако, трябва ли да се извинявам?

Сграбчи Сам за ръката, вдигна го от седалката и го избута до вратата на самолета.

— Дължите ми реабилитация, дължите ми нещо повече от реабилитация. Не възнамерявам да се извинявам, за да получа онова, което ми се полага по право.

Всичко се случваше прекалено бързо. Чарли действаше с ураганна скорост. Сам не успя да се окопити, не успя да измисли как да го укроти и въобще не откри противодействие на почти свръхестествения му гняв. Опита се да каже нещо, каквото и да е, само и само да спаси положението. Думите отказаха да излязат от устата му. Не беше съвсем сигурен, че иска да ги каже. Препъна се на няколко пъти, докато слизаха по стълбичката. Най-после стъпиха на пистата и гласът му се върна, и той каза онова, което му се искаше да каже много отдавна. Още докато го изричаше, разбра, че самоконтролът му се изплъзва, изплъзва, изплъзва…

— Да ти го начукам, Чарли! Не забравяй обаче, че сключихме сделка!

— Натикай си я в задника тъпата си сделка!

Двама тайни агенти изхвърчаха от самолета на Сам.

И двамата измъкнаха пистолетите си с добре заучени ловки движения, и двамата ги насочиха към Чарли, и двамата обраха мекия спусък.

— Разкарайте пистолетите — извика заповеднически Сам.

Чарли го запрати по очи на пистата. В ръката му за втори път се появи „Смит енд Уесън“. За втори път изпразни целия пълнител. За втори път федералното имущество стана на парчета. Току-що сменената гума изпусна и самолетът клекна на една страна.

Сам вдигна глава. Чарли стоеше надвесен над него. От дулото на пистолета му се виеше струйка синкав дим.

— Неграмотен глупак такъв! Видя ли онази зелена топчица, която сложих на лаптопа, докато правеше питиетата? Беше цифрова камера. Качи целия ни разговор в интернет. Ако нещо се случи с Ирина, каквото и да е, ще го дам на журналистите. До последната думичка. Стелт, супер стелт, електромагнитните оръжия и кроежите на съветника по националната сигурност за убийство на двадесет и едно годишно момиче.

„Мъртъв си, Маккензи — отвърна Сам, макар и не на глас. — От този миг си труп. Йохан Шмит ще ти е гробар, а аз ще се изпикая на гроба ти“.

Чар ли се обърна и тръгна към самолета си. Един от тайните агенти попита съветника по националната сигурност какво да правят.

— Оставете го — изсумтя Сам и се изправи.

Преглътна гнева си и думите, които не се бе осмелил да изрече. „Краен срок! Петък по обяд. Или ще ми доведеш Колоденкова, или ще открия ловния сезон. Ще обещая големи пари на онзи, който ми я доведе. Ще им дам разрешение да стрелят на месо, да я провесят с главата надолу и да я одерат като сърна. Ще закача главата й над камината в кабинета си. Край с игричките, Маккензи. Край! Майната ти! Краен срок. Чуваш ли ме! Краен срок!“

— Сделка! — не се стърпя да извика. — Имаме сделка. Имай късмет да не я спазиш!

Чарли тъкмо влизаше в самолета. Обърна се и му показа среден пръст. След минута самолетът му излетя, направи мързелив кръг в небето, насочи се на северозапад и изчезна.

Доста по-късно един хеликоптер със стилизирана глава на орел на корпуса кацна на пистата до самолета на Сам.

Йохан Шмит, привикан от пълното с трупове и останки от коли дере, кимна отривисто в знак, че е разбрал новите си заповеди.