Джо Гарбър
Вихрушка (4)

3.
Появява се г-н Шмит

Вторник, 21 юли

09:30 Централно време

Ирина го разгада. Само за секунди направи разказа си по картинка и разбра какъв човек стои насреща й.

В Института я бяха обучили добре: гарнираха обучението със стари американски филми. Холивуд знаеше най-добре как да представи образа на публиката чрез външен вид, жестове и мимики. Стойката, интонацията и изражението превръщат сервилния иконом от „Остатъкът на деня“ в Ханибал Лектър, канибала епикуреец. Палава танцьорка на канкан от „Мулен Руж“ си слага пудра и сухарско облекло и се превъплъщава в една от най-невротичните писателки на нашето време.

„Животът е сцена, а хората актьори…“ Кой в такъв случай е актьорът, хванал я да бърника по колата му?

Каубой от миманса. Никога не играе главна роля, но винаги е от добрите. Прилича на Слим Пикънс, Уорд Бонд, Бен Джонсън. Беше гледала подобни герои в много американски филми, прожектирани в тъмната им класна стая.

Здрав, мускулест, макар и с леко коремче, мъжът безуспешно се опитваше да прикрие накуцването си. Около очите му се виждаше цяла плетеница бръчици — сигурен знак, че работи на открито. Кожата му обаче беше бледа — значи не беше излизал на слънце от месеци.

Дрехите му бяха лесни за разгадаване — евтини и чистички, купени наскоро, вероятно от разпродажба. Нови панталони в цвят каки, вероятно взети заради нарасналата талия. Бяла тениска, върху която още личеше как е лежала сгъната на рафта — навлечена без гладене. Каубойските му ботуши обаче бяха шити, а не лепени, вероятно правени по поръчка. И още нещо скъпо — масивна сребърна катарама, украсена с тюркоази и лаписи. Около камъните беше написано нещо, но тя не успя да прочете какво. Дали катарамата не бе някаква награда, от състезание, да речем?

Нямаше брачна халка. Гледаше я с гордостта на мъж, свикнал с женското внимание.

Явно беше спортист, не можеше да е другояче. „Счупил е крак на състезание и няколко месеца е лежал на легло. В какъвто и спорт да се е състезавал, най-вероятно родео, травмата е била толкова жестока, че вече е немислимо да продължи. Лечението е било дълго и скъпо. Останал е с малко пари и без работа. Носи нови панталони и тениска, защото старите дрехи вече не му стават, а може би и защото са били не по-малко екстравагантни от ботушите, или защото тази сутрин е искал да направи добро впечатление. Ходил е на интервю за работа в магазина“.

Видя възможността и се вкопчи в нея.

— Ей, госпожице, на вас говоря.

Ирина говореше перфектен английски. Липсата на акцент издаваше, че е чужденка, макар и никой да не бе в състояние да разбере точно откъде идва. Ако заваляше думите, щеше да успее да прикрие дори липсата на акцент.

— Не е твоят пикап. Мой си е. Да’н мислиш, че не си знам пикапа?

— Госпожице, казвам ви, че колата не е ваша.

Твърдите нотки в гласа му поомекнаха и той дори заговори донякъде любезно. Доловимата разлика в тона подсказа слабост и я насочи как да се възползва от нея.

Ирина отметна глава, остави косата си да падне върху лицето й и му хвърли закачлив поглед.

— Мойта е. Ей ми ги и ключоветеее… опаааа. — Дамската чанта тупна на земята и съдържанието й се разсипа. Мъжът погледна надолу. Ирина мушна шперца в джоба си. — Ооофф, видя ли се’а к’во стана.

Клекна. В топлите кафяви очи на мъжа блесна кавалерство. Той клекна до нея и почна да помага с прибирането на разсипаните вещи — портмоне, пила за нокти, четка за коса и кутийка тампони, подаде й ги с леко неудобство.

— Виж. Виж се’а. Ключовете. Мойте ключове от пикапа. Нал’ ти казах.

— Госпожице, моите уважения, но това не са ключове от додж. Ето, тук пише „Форд“.

Каза го спокойно и вежливо — каубой и джентълмен, винаги любезен с дамите.

Тя вдигна ключовете пред носа си, присви едното си око и се опита да фокусира другото върху тях, но без успех.

— Уффф, май си прав. — Изправи се и мъжът последва примера й. — Днеска зех на сестра ми колата. Уффф, съжаля’ам. — И залитна напред и уви ръце около врата му. — Исфинявай! — Изправи се несръчно и позволи на гърдите си да се отъркат в тялото му. — Нещо се обърках. Снощи купонясвахме. Само келнерките. Шефът напра’о ще откачи, като види колко сме изпоркали. Опаааа. Май пак ще си търся работа на борсата.

Мъжът се усмихна.

— Явно е било голям купон.

— Пихме, докато не свърши всииичкото пиене. И после си тръгнахме. Сега и аз да си намеря колата и да си ходя — Ирина се насили и успя да се оригне. — Опаааа!

Той реагира на глуповатото й държание точно както се очакваше:

— Според мен не сте в състояние да карате. А и полицаите въобще не са снизходителни към пияни шофьори.

— А, хич не ми пука. Само им давам телефона и забра’ат за глоби. Пък и да ти кажа, ня’ам нищо против да излизам с истински мъже — ей такиз кат’ теб, с големи мускули.

И му пусна пиянско-съблазнителна усмивка. Той като че ли затърси подходящия отговор, макар че явно мислите му вървяха в правилната посока.

— Колата ми, тъй де, на сестра ми колата… уффф… де ли се е дянала? Тя е един такъв голям форд, ван. Качвам се, подкарвам към магистралата и като стъпя там — няма проблеми.

— Ако питате мен, не бива.

Ирина се подсмихна вътрешно. Физиономията му показваше, че е налапал въдицата.

— Дан’би да имаш друга идея? Кажи де? Ша ме откараш вкъщи ли? Ста’а. Добре го измисли.

Отново се облегна на него и забеляза, че бузите му са се зачервили. След секунда-две щеше да е неин.

Той присви устни.

— Всъщност мога. Проблемът е, че ако те закарам с колата ти до вас, после трябва да си викна такси, за да се върна. Точно сега разходите ще ми дойдат в повече.

Ирина го изгледа. Изгледа го с онзи поглед.

— Не бе. Имах предвид твойто вкъщи, не мойто.

 

 

След половин час Мич Конрой, който наистина се оказа бивш участник в родео, спря пикапа си на препълнен с коли паркинг. В багажника, под парче стар брезент, лежеше отмъкнатата тайна. „Изненада е — осведоми Ирина новия си познат, докато местеха кутията от форда. — Не гледай, щот’ ша я развалиш“.

Кварталът бе неугледен — варосани къщи, изсъхнали морави, задрямали в сенките кучета. Местиш се тук, когато животът ти раздаде лоши карти; оставаш, ако си заложил всичко на губеща ръка. Последна спирка — оттук автобусът е за депо.

Мич отключи страничната врата и каза:

— Ще прощаваш за бъркотията. Не си падам по домакинстването. Пък и откакто се махнах от предишната къща, нещата хич не са цветущи.

— Ня’а проблеми.

Разбира се, че имаше. Ръждясалата мивка преливаше от мръсни чинии. Кухненската маса бе декорирана с картонени опаковки от пица за вкъщи. Малката всекидневна, изглежда, не бе чистена, откакто са се изнесли предишните собственици — според Мич преди около месец. Личните му вещи още седяха в кашони, виждаха се единствено няколко трофея от родео.

— Спалнята е ей там. Ако… ъъъ… искаш да се поосвежиш, банята е зад онази врата.

Ирина кимна толкова енергично, че косата падна върху лицето й. Още преди да тръгнат от магазина, му каза, че трябва да иде до някоя аптека. „Женски работи, нали се сещаш. Ще ми трябват, като идем у вас“. Мич спря пред аптеката с изражение на човек, който си няма понятие от „женски работи“ и не съжалява за това. Ирина влезе вътре и се върна с кафяв хартиен плик, сега го стискаше в ръка.

Банята напълно оправда очакванията й — малко по-голяма от килер, с емайлирана душ-кабина, тоалетна чиния, видяла и по-добри времена, и мивка, която направо си плачеше за търкане. На стъклена поличка над мивката се мъдреха самобръсначка, пяна за бръснене, гел, четка и паста за зъби.

Използва тоалетната по предназначение и въздъхна дълбоко. Пожела си онова, което предстои, да не е по-трудно от вече стореното.

Мич изглеждаше свестен, всъщност дори почтен човек. Засега се държеше любезно и мило. Сухото му чувство за хумор и заобиколният начин, по който се изразяваше, й допадаха. Успя дори да спечели съчувствието й с бедите, стоварили се на главата му след счупения крак. При други обстоятелства…

Други обстоятелства обаче нямаше. Единственото положение бе сегашното. Ирина искрено съжали за болката, която трябваше да причини, но нямаше избор.

Наистина нямаше. Беше дала обет. Щеше да го изпълни единствено ако занесеше диска и кафявия сандък у дома. Преди година се закле на библията на майка си: „Обещавам пред себе си и пред Бог да го надмина. Ще го надмина и ще го накарам да ми отдаде чест. Ще го накарам да застане мирно пред мен и да ми козирува!“

Щеше да изпълни обещанието. Нямаше сила на света, която да я спре.

Огледа се в огледалото. Отсреща не бе Ирина Колоденкова. Чие беше това безпощадно лице? Къде бе виждала тези строги очи и това студено изражение? Възможно ли беше да е на деспотичния капитан от руския флот?… Наплиска лицето си.

После влезе в спалнята и възкликна весело:

— Опала!

Издаде хълбок вляво и вдигна ръка над главата си в превзета и предизвикателна манекенска поза.

Видът на спалнята — спартанска, очевидно обитавана от мъж — я сепна и за един кратък миг я пренесе от неугледното тексаско бунгало в безрадостната стая от детството й. Тя затвори очи и преглътна мъчително.

Мич седеше на леглото. Бе свалил единствено ботушите си.

— Леле-мале. Ама ти наистина си много готина.

Ирина потръпна и пристъпи напред с неохотата на актьор, накаран да играе насила в тъпо представление.

— Ооо… — Строполи се на леглото, готова да изиграе ролята, която не искаше да играе. — Много си сладък. Обзалагам се, че и целувките ти са сладки.

Знаеше, че думите й звучат пресилено и кухо.

Мич обаче очевидно не долови неискреността й.

— Има само един начин да проверим.

Ирина се опита да мърка като котка и се заборичка с катарамата на колана си.

— Чакай… чакай да смъкна тези парцали. Божичко, Мич, тук е страшно горещо. Нямаш ли си климатик?

— Имам, ама за нищо не става.

— Включи го, моля ти се! И ела да се включиш в мен.

Сега сигурно очакваше да се изкикоти. Ирина положи всички усилия да оправдае очакванията му.

Мич отиде до прозореца и щракна копчето на някаква антика, която минаваше за климатик. Ирина разкопча колана и копчето на дънките си.

— О, мамка му, ципът заяде! — каза и додаде глезено: — Нали знаеш как се разкопчават ципове, Мич? А?

— Мисля, че знам.

Той се усмихна широко. Приближи се до нея и започна да се навежда. Беше точно там, където трябва, в позата, в която Ирина го искаше. Замахна да го изрита в слабините.

Въпреки лошото счупване и тлъстините около корема обаче Мич си бе останал атлет. Лошото падане от кон му бе коствало кариерата, но не и рефлексите. Той се извъртя вдясно, отстъпи назад и с лекота избегна удара. Ритникът на Ирина увисна във въздуха.

— Мамка му — въздъхна той, но за нейна изненада не я изгледа гневно. — Очаквах нещо подобно, но искрено се надявах да бъркам.

Ирина отново метна кичур коса пред очите си и се опита да го изгледа дяволито.

— Само си правя майтап.

— А, не. И няма нужда да се преструваш на пияна. Бездруго не ти повярвах още на паркинга.

— Не съм пияна. Само съм малко замаяна — отвърна тя и отвори широко сините си очи. Без успех.

Мич сложи ръце на кръста си и я изгледа с искрено съжаление.

— Още като усетих дъха ти на паркинга, се усъмних. Не миришеш като човек, който е пил цяла нощ.

— Заради гаргарата. Правя си гаргара след всяка свирка. Снощи ми се наложи цели шест пъти.

Той се подсмихна тъжно.

— Хубав номер, но пред мен няма да мине.

Ирина не каза нищо, макар че в главата й препускаше цяла орда мисли. Нямаше как да го надвие със сила. Макар да бе достатъчно силна, той беше по-здрав. Колкото и да беше пъргава — той се справяше по-добре. Единственото й предимство бе затъкнато в дънките, отзад на кръста. Не беше сигурна обаче дали ще има сили да натисне спусъка, ако се наложи.

Мич не изръмжа, нито се намръщи. Просто изглеждаше тъжен.

— Защо не ми кажеш какво става? Преди да съм повикал полиция? Ако наистина имаш обяснение и то не е поредната лъжа, сега е времето да ми го кажеш.

— Аз съм руска шпионка — отвърна сухо Ирина. — Работя за ФСС — Федералната служба за сигурност — новото име на КГБ.

— Да бе — отбеляза разочаровано Мич.

— Истинското ми име е Ирина Колоденкова и съм…

Телефонът беше върху скрина за дрехи. Мич отстъпи назад и протегна ръка към него. Ирина измъкна пистолета и го хвана с две ръце.

— Стой!

Мич спря.

— Виж, скъпа, както и да се казваш, нямам нищо ценно за крадене. Което пък ме кара да се питам защо въобще си ме избрала за игричките си.

— Свали си панталона.

— Виж това вече няма да го направя.

Ирина натисна спусъка. Телефонът се пръсна.

Мич каза единственото, което можеше да каже при това положение:

— Добре де.

„Това май е всичко за днес, мила, освен че те обичам и ми липсваш“. Чарли винаги завършваше ежедневните си писма до единствената жена в живота си по един и същ начин. „Ще ми се да имах адреса ти, скъпа, ще ми се да знам в коя поща да го пусна, за да го получиш. Не знам обаче нищо, така че ще ти пратя само онова, което мога — целувки.

Обичаме те — Чарли, Карли, Джейсън и Моли“.

Изпрати писмото до мъртвата си съпруга по единствения известен му начин — изтри го.

Изгаси компютъра и в същия миг телефонът иззвъня. Чарли взе слушалката от гнездото й в подлакътника на самолетната седалка.

— Кажи, Сам?

Притисна слушалката до ухото си и се загледа през люка на гълфстрийма. Двумоторният самолет се носеше над Тексас — скучен хълмист пейзаж, любим единствено на местните. Чарли прецени, че пилотът скоро ще започне спускане.

— Откъде знаеш, че съм аз?

Чарли изгледа замечтано диктофона си. Нямаше начин да го доближи до слушалката и да запише думите на Сам. Самолетът бе предназначен за важни особи и бордовите телефони разполагаха с подслушвателни устройства. В момента, в който доближеше дигитално устройство на по-малко от десет сантиметра от слушалката, Сам със сигурност щеше да чуе предупредителни сигнали в своя телефон.

— Че кой друг ще ми звъни на борда на правителствен самолет, пратен да изпълнява секретна задача?

— Прав си — отвърна раздразнено Сам и раздразнението му погали ушите на Чарли.

— Добре, Сами, казвай какво искаш?

Самолетът имаше тринайсет разкошни кожени седалки, дванайсет, от които — празни. Чарли се изтегна доволно и изпружи дългите си крака на мокета.

— Мислех си, че е добре да знаеш, че в крайна сметка посветих Клод в операцията.

Думите на Сам прозвучаха колебливо — думи на човек, който неохотно признава нещо, което е обещал да не прави.

Чарли вдигна чашата с лимонада от ореховата масичка пред себе си. Стипчива и прясно приготвена: за пасажерите на правителствения самолет — само най-доброто.

— Чудесно решение. Управлението не е онова, което беше, но все пак разполага с няколко компетентни хора. Клод, разбира се, е продажно копеле, но ще съумее да повери работата на правилните момчета — каза Чарли и продължи наум: „Само преди два часа, копеле лъжливо, ми се закле, че «Вихрушка» е толкова голяма тайна, че дори и директорът на Централното разузнаване не трябва да я знае. Сега обаче явно си размислил. Я ми кажи, Сам, в колко дълбоки лайна си нагазил всъщност?“

— Радвам се, че си съгласен с решението ми. Работата е там обаче, че Клод иска да отменя заповедите ти.

Чарли присви очи. „Какво да правя сега, по дяволите? Ами както винаги — да блъфирам“.

— Прекрасно. Ще кажа на пилота да обръща.

— Не! — възкликна Сам. — Друго имах предвид. Исках да кажа, че, ъ-ъ-ъ, Клод иска да заловиш Колоденкова жива.

„Чудех се колко точно време ще ви трябва, малоумници, докато се сетите за това“.

— Прав е. От доста време вече се разхожда на свобода, така че може и да се е свързала с нейните хора. Ако не я разпитаме, няма как да разберем дали вече не си е изпяла песента за твоята „Вихрушка“.

— Същото каза и Клод. Това, което искаме… това, което трябва да направиш, е да не…

— Ще ти я докарам жива. Бездруго си мислех да го направя от самото начало.

— О?

„Да не би да долавям учудване в думите ти, Сам? Сега ли ти хрумва, че може и да не изпълня заповедите ти дословно?“

Сам понижи тон:

— Според Клод трябва да изчакаме до петък по обяд. Ако не успееш да я върнеш дотогава, има голяма вероятност „Вихрушка“ вече да е в нечии други ръце. Така че — петък по обяд. След това… вече знаеш.

— Стрелям на месо.

— Нещо такова. Имам предвид, че след петък по обяд вече няма да имаш изключителни права над проекта.

— Ако не мога да хвана новобранец от ФСС за четири дни, значи е време да ме избавят от мъките ми и да пратят трупа ми във фабриката за лепило.

— Нямам съмнение в това.

„Опааа, май сам си го изпросих“, каза си Чарли.

— Хайде да те оставя да… — продължи Сам.

— Чакай, чакай, не бързай толкова — отряза го Чарли. — Тъкмо съм те хванал на телефона, искам да те питам разни неща.

Колебливият и предпазлив отговор на Сам дойде като музика за ушите му:

— Разбира се. Казвай.

— Ще започна с това, че ужасно се дразня, когато ме лъжат. От този момент не искам нищо друго, освен истината. В противен случай ще има последствия.

„Последствия. Хубава дума. Многозначителна. Плашеща“.

Сам тутакси стана хлъзгав.

— Обиждаш ме, Чарли. Мислиш ли, че ще те лъжа?

„Да, при всяка удала ти се възможност“.

— Вярно е, че премълчах някои факти.

„Много те бива да омаловажаваш“.

— Но това е продиктувано единствено от грижа за националните интереси.

„Готов съм да се обзаложа, че личните ти интереси са по-важни от националните“.

— Не виждам причина да ти казвам неща, които не са директно свързани със задачата ти.

„Абсолютно всеки гаф в историята на американските разузнавателни служби — включително проклетият Халид Хасан — е предизвикан от това, че някой тъп бюрократ е решил да спести информация на хората от предната линия“.

— С удоволствие ти казвам всичко, което мога, но разбери, че…

— Стига дрънка глупости, Сам. Твоите хора ми пратиха плановете на базата, откъдето е изчезнала „Вихрушка“. Трябваха ми само линийка и часовник, за да разбера, че Колоденкова и Гришин не са имали време да ровичкат из тайните ви. Оградата е на петнадесет минути пеша от лабораторията. Като съпоставиш времето на първата експлозия с часа, в който е експлодирал вторият генератор, ще разбереш, че двамата са разполагали с не повече от десет минути, а най-вероятно само пет, за да претарашат лабораторията. Следиш ли ми мисълта, Сам? Разбираш ли накъде бия?

— Това не променя факта, че…

Чарли продължи да натиска:

— Разбира се, че го променя! Ти ми представи нещата така, че да си мисля: „Момичето знае нещо толкова важно, че трябва дай запушим устата“. Истината обаче, истината, Сам, е, че двете хлапета са нямали време за нищо друго, освен да се завъртят в лабораторията и да грабват каквото им попадне. Момичето може и да е задигнало нещо важно, но вероятността да знае с какво точно разполага, е едно на сто.

— За мен тази вероятност е прекалено голяма.

— Може би. Но тя не ти дава право да убиваш хора.

„Луд ли съм, Сам? Със сигурност си мислиш, че съм луд“.

— Това решение ще го взема аз.

„Да, но на куково лято“.

— Излъга ме, Сам. При това неведнъж. Втората лъжа е, че началникът на базата е трябвало да повика помощ по радиото.

— Не е лъжа, а самата истина. Не виждам какво…

— Плановете, Сам, плановете на базата. На тях се вижда всяка сграда, всеки път, всеки канал, всяка водопроводна тръба. Онова, което не се вижда обаче, са телефонни кабели, шушумиго такава. Няма нито телефонни стълбове, нито подземни кабели.

— Сигурно е пропуск.

— Баба ти е пропуск. Единствената причина, поради която на плановете няма кабели, е, че те просто не съществуват.

— Какво намекваш?

„Божичко, как мразя тези глупави игрички. Знаеш какво съм разбрал. Аз пък знам, че ти знаеш. Ти се сещаш, че знам. Въпреки това се инатиш като магаре на мост, нали?“

— Намеквам, че става въпрос за електромагнитно оръжие, това намеквам. Ако облъчиш противниковия самолет с електромагнитна радиация, електрониката му се разпада: уредите за управление, системите за прихващане, бордовите компютри, дори устройството за катапултиране. Самолетът се превръща в летяща тухла.

— Май четеш много научна фантастика.

— Така ли? Тогава защо Пентагонът се хвали във „Форбс“, че танковете ни, въоръжени с електромагнитно оръжие, са в състояние да обезвреждат ракети, които летят към тях с триста метра в секунда? Стига, Сам, това оръжие е като мокър сън за генералите — лъчеви пушки, също както в „Стар Трек“, само дето са истински. Оръжието може да е адски опасно и адски тъпо, но със сигурност не е научна фантастика.

— И какво те кара да мислиш, че „Вихрушка“ има нещо общо с лъчевите оръжия?

Чарли въздъхна отегчено.

— Каза ми, че войниците от охраната на лабораторията не успели да повикат помощ цели четири часа, защото радиопредавателите отказали. Всеки средностатистически идиот ще попита: „Че защо не са звъннали по телефона?“ Отговор: защото електромагнитната радиация топи кабели, усилватели и предаватели. Така че не ме обвинявай в разтръбяване на държавни тайни, Сам. Ти си този, който се изпусна.

Сам вкара в действие любимата си ругатня.

Чарли пресуши лимонадата. Униформеният стюард тутакси дотърча с кана в ръка и предложи да му налее отново.

— На теория лъчевите пушки са страхотни. В действителност — не стават за нищо. В момента, в който освободиш радиацията в пространството, тя се разпръсква на всички страни и поразява каквото намери по пътя си. Включително собствените ти самолети. Мисля си, че флотата го показа красноречиво, когато някакъв идиот се опита да действа с убийствени микровълни в Лонг Айланд. Резултатът бе четири свалени самолета, които се опитвали да излетят от „Джей Еф Кей“.

— Никой не може да го докаже.

— Да се обзаложим ли? — попита Чарли, като се опита да вложи в думите си цялото си притворство. За щастие успя.

— Стават грешки — измърмори Сам. — Освен това той спря, след като първите два самолета паднаха. Другите два не са наша грешка.

Чарли хвърли поглед към дигиталния брояч на записващото си устройство. Стетоскопът, закрепен бързешком към слушалката, почти скриваше екранчето. Имаше още достатъчно време, в случай че Сам решеше да изтърси нови инкриминиращи самопризнания. Устройството бе достатъчно просто, за да не привлече вниманието на сложните машинки, с които Чичо Сам търси шпионска техника.

— Слушай, Чарли — подхвана отново Сам, вече наистина раздразнен. — Забрави лъчевите пушки. Забрави всичко, освен едно-единствено нещо — платих ти сума пари, за да свършиш съвсем проста работа: хвани Колоденкова и върни „Вихрушка“.

— Струва ми се, че това са две неща — отбеляза Чарли и добави мислено: „Е, сега вече те вбесих“.

— Много добре знаеш какво имам предвид — измърмори Сам.

Чарли се намуси. Рано или късно щеше да извади това тлъсто бюрократче от равновесие. Просто трябваше да се напъне още малко.

— Не съм много сигурен. В края на краищата си мислех, че знам какво имаш предвид, когато ми каза, че няма да ангажираш наемници. След като обаче изпратих няколко мейла от прекрасния самолет, който ми зае, се оказа друго. Източниците ми твърдят, че определени наемнически организации…

— Те просто са в готовност, Чарли. Погрижил съм се за подкрепления, за резервни варианти. Както вече казах, имаш време до петък на обяд. В случай, че дотогава не успееш да доставиш стоката… Е, вече знаеш, че имам и план Б.

Чарли изобщо не му повярва.

— Кой? Кого ползваш този път?

— Това няма никаква връзка със задачата ти.

— Не ми се струва така.

— Само ако не си изпълниш задачата.

— Чуй ме, Сам…

— Не, ти ме чуй — прекъсна го Сам с изтънял глас. Чарли се зачуди колко ли още му трябва, за да излезе от релси. Дали не можеше да му помогне с още едно побутване? — Има само едно… само две неща, които искам от теб. Проклетата рускиня и онова, което е откраднала. Не, нека са три неща. Третото е — да престанеш да ми лазиш по нервите.

Ако можеше да види пламъчетата в очите на Чарли, сигурно щеше да подскочи.

— Съжалявам, Сам, но ще се наложи да ти полазя по нервите още малко.

— Така ли?

— Седнал ли си удобно, Сами?

— Какви пък са тези глупости сега?

— Просто не ми се ще да паднеш и да се удариш. Всъщност ще ми се, но това е друга тема.

„Боже, какъв купон става само!“

— Давай по същество, приятелче. Казвай каквото ще казваш и ме остави на мира.

— Чутото няма да ти хареса.

— Хайде стига си се занасял!

— Добре. Стегни се.

Пронизителният тон изчезна. Сега вече Сам направо залая:

— Престани с глупашките си номера! Имам къде-къде по-важна работа от това да…

— Записах на видео всичко, което каза в кабинета ми тази сутрин. Дума по дума.

Дълго мълчание. Невярващо мълчание.

— Невъзможно. Хората от АНС претърсиха…

— От АНС не могат да намерят дори пишката на нудист. Повярвай ми, Сам, имам те на живо, и при това в цвят. Водеща новина. Централната емисия. Съветникът на президента по националната сигурност признава за участието си в аферата „Халид Хасан“!

Тишина. Едва чута дума:

— Изнудване!

— В никакъв случай — отрече Чарли. — Просто застрахователна полица. Преди да изляза от къщи, презаписах лентата на диск и качих записа в интернет. Скрих го на сигурно място, така че да не можеш да го намериш. Кодирал съм сайта и въобще не си прави труда да го разкодираш. И сега, с огромно удоволствие, мога да те уведомя, че ако си мислиш да ми въртиш номера, записът ще стигне до всички осведомителни агенции по целия свят. Телевизии, радио, вестници, списания, всички ще го имат. Как мислиш, че ще се отрази това на амбициите ти за президентското кресло? А?

Сам знаеше отговора. Загубата на вицепрезидентското място щеше да е само първото от цяла поредица неприятни събития. Така че каза онова, което Чарли искаше да чуе:

— Първо ще те убия.

— Това е глупаво, Сам. Всъщност направо тъпо. Държа спирачката на мъртвеца.

— Какво означава пък това, по дяволите?

— Питай Клод. Дори човек като директора на Централното разузнаване, лице с въпиеща липса на оперативен опит, трябва да знае какво е спирачката на мъртвеца.

Щрак. Чарли се усмихна широко, прекъсна връзката и спря касетофончето, което вече бе препълнено с палавите изявления на Сам. Намесата на флота в свалянето на два граждански самолета, използването на наемници на американска територия и най-важно от всичко — смъртна заплаха към еманацията на смиреност, г-н Чарлз Маккензи. „Изнудване ли? Сам, смешник такъв, нямаш и хабер какво е изнудване!“

Сгъна стетоскопа и го прибра в чантата между краката си. Въздъхна блажено, отпусна се в седалката и затвори очи. Щеше да е щастлив, ако успее да разкървави физиономията на Сам. Още по-добре — да го тикне зад решетките до края на живота му. Но да го унижи публично…

— Извинете, господине, наред ли е всичко? — долетя гласът на стюарда иззад рамото му.

— Да — отвърна Чарли. — Защо си мислиш, че нещо не е наред?

— Ами, ъъъъ… как да кажа… бяхте малко… издавахте някакви странни звуци…

— Смеех се, момче. Просто се засмях.

 

 

Ирина дъвчеше устни. Кухнята на Мич приличаше на бойно поле. В хладилника се мъдреше единствено кутия пресечено мляко. Шкафовете също бяха пусти. Обитаваше ги самотна кутия корнфлейкс. На дъното имаше само няколко лъжици ядки, примесени с буболечки. Ирина бе гладна, но не чак толкова, за да яде такива гадости. Захвърли отвратено кутията.

Мич очевидно съществуваше единствено благодарение на заведенията за бързо хранене. Проблем. Можеше да рискува и да излезе от къщата за няколко минути, да рискува и да иде до заведенията за бързо хранене, които бе видяла по пътя дотук. Но в никакъв случай не можеше да рискува да я видят в черния пикап. Продавачката в „Тако Бел“, момчето зад тезгяха на „Пица Хът“ можеха да разпознаят колата. „Добър ден, госпожице. Приятелка сте на Мич ли? Гледам, че ви е дал пикапа, пък той го дава само на най-добрите си приятели“.

Нямаше смисъл да се залъгва — всички наоколо познаваха Мич и пикапа му. Останките по кухненската маса красноречиво говореха какъв редовен и уважаван клиент на заведенията за бързо хранене е.

Достатъчно беше да попадне на любопитен продавач, да не успее да отговори на някакъв въпрос и ето ти приятелче на Мич, което се е разтревожило достатъчно, за да намине покрай него или дори да се обади в полицията.

Не, прекалено рисковано бе да ходи за храна. Трябваше да издържи, докато не падне нощта, и отново да тръгне на път. На магистралата имаше колкото щеш ресторанти. Никой нямаше да й обърне внимание, никой нямаше да заподозре, че кара краден пикап.

Гладна и изнервена, Ирина избута празните картонени опаковки от масата на пода. Едно малко зелено пакетче привлече вниманието й. Вдигна го. Дъвки. И познай — останала бе само една.

Реши да я запази за по-късно — да има с какво да си залъже стомаха, като се събуди.

В края на краищата сънят е по-важен от храната. Будна бе вече от двадесет и четири часа и мускулите я боляха от напрежение. Само още няколко минути и щеше да легне да спи, спи, спи.

Попипа косата си. Почти беше изсъхнала. Беше й отнело повече време от очакваното.

Беше я боядисала с купената от дрогерията боя и нямаше друг избор, освен да се опита да я подсуши максимално с хавлия и да остави другото на сухия въздух в Тексас. Човек като Мич нямаше сешоар, разбира се.

Излезе от кухнята, мина през хола и влезе в спалнята. Надникна в гардероба. Мич си кротуваше вътре — неподвижен, почти мумифициран от здравото тиксо, с което го бе овързала. Слава богу, вече се бе умирил и не се опитваше да крещи. Дребните удоволствия в живота… Не й се искаше да му запушва устата. Вече бе повърнал два пъти, както можеше да се очаква след удар в слънчевия сплит. Ирина знаеше, че ако му запуши устата, спокойно може да се задуши в собственото си повръщано.

Върна се в банята и се огледа в огледалото. Косата й се бе получила по-добре от очакваното. Златистият цвят бе заменен от блестящо кафяво, почти цвят на кестен, който й придаваше… по-американски вид. По-обикновен. Такъв, че да я смеси с тълпата.

После, като се събудеше, щеше да се погрижи за веждите си. Щеше да ги удебели с помощта на купения грим и да подчертае извивките им. Щеше да направи нещо и за устните. На полицата я чакаше бледо червило, с което да притъпи червения цвят, действащ възбуждащо на мъжете. Оставаше да реши проблема с ноктите. Беше купила ален лак, но не беше много сигурна, че ще го използва. Никога не бе лакирала ноктите си. В интерес на истината, за пръв път използваше грим. Баща й бе против.

Попипа косата си за последен път. Стори й се достатъчно суха. Дори и да не беше, тя вече едва държеше очите си отворени.

Изтегна се на леглото на Мич и намести глава на възглавницата. Климатикът бръмчеше някъде в далечината. Успокояващо. Ненатрапчиво. Звучеше по-успокояващо дори от тишина.

Не знаеше дали сънува, защото нямаше спомени от сънища. Сънят я поглъщаше напълно и Ирина забравяше всичко.

 

 

— Хей, Мич! Знам, че си вътре. Пикапът ти е в гаража.

„Какво?“

— Отваряй, братче. Нося ти нещо — обади се пак мъжкият глас.

Тя метна сънен и объркан поглед към будилника на нощното шкафче. Беше малко преди четири и половина следобед.

— Стига се мота, отваряй — продължи да упорства мъжкият глас.

Ирина — бе напълно облечена — скочи от леглото. Дръпна горното чекмедже на скрина в спалнята. Вътре имаше поне дузина боксерки. Тя смъкна синята си риза и грабна една жълта тениска.

— Мич, няма да си тръгна, преди да си покажеш грозната физиономия — пусна типично мъжка шегичка непознатият.

Ирина свали сутиена и надяна тениската. Разроши косата си с пръсти. Грабна пистолета от нощното шкафче и го затъкна в колана на кръста си. Изтича до килера. Мич уморено се опита да каже нещо. Тя бързо залепи устата му с тиксо. В очите му все още не личеше омраза, което правеше нещата още по-трудни.

— Хайде, Мич. Какво се туткаш?

Последно. Дъвката. Тя я лапна и задъвка.

Присви очи до цепки, намръщи се и се опита да изглежда възможно най-ядосана.

Гласът и перфектното произношение щяха да са проблем. Знаеше, че не може по никакъв начин да докара фъфлещия говор на тексаска повлекана. Но може би все пак щеше да успее да изимитира второто по трудност нещо — произношение на нюйоркчанка, преселила се по тези земи.

Отвори вратата със замах и изсъска:

— Ей, к’во си се развикал?

Светкавична преценка. Висок мъж с благородна осанка. Възрастен, но не и стар. Точната дума бе „зрял“. Скъп панталон и още по-скъпа пясъчножълта спортна риза. Първокачествен мъжки екземпляр, който не се опитва да скрие достойнствата си. Но сдържан и добронамерен — мъж, който си позволи само бегъл поглед към едва скритите под тънката тениска гърди.

Държеше се като… приличаше на… изглежда, бе… Бизнесмен? Адвокат? Лекар? Със сигурност добре платен професионалист. А усмивката му? Защо се усмихваше толкова… не, не просто приятелски… по-скоро обичливо?

Мъжът насреща й вдигна лявата си ръка. Евтината венчална халка на безимения пръст подсказваше, че е тръгнал от низините, но скъпият златен часовник на китката демонстрираше докъде е стигнал. „Какъв е този човек? И… не мога да повярвам… какво държи?“

Бял хартиен плик. С емблемата на „Макдоналдс“. Храна!

— Това е за теб. Реших, че сигурно вече си изгладняла. Между другото, казвам се Чарли.

 

 

Сам затръшна слушалката. Чарли, проклетият Чарли, бе изчезнал от радара! Хитрото му копеле бе успяло само за два часа след кацането да зареже колата си, натъпкана с подслушвателни устройства, да се изплъзне на уж опитния екип на ФБР, изпратен да го държи под око, и да изчезне дявол знае къде.

И за да добави обида към причинената болка, бе изчезнал с пълна чанта небелязани дребни банкноти. На летището Чарли имаше един-единствен посрещач — куриер с кожена чанта, фрашкана с пари. По това време агентите не знаеха какво има в чантата. Сега вече знаеха и надеждата Чарли да прибегне до грижливо белязаните двадесет хиляди долара, дадени му от Сам, бе никаква. Тоя гаден пор нямаше да остави никаква следа.

— Ще го пречукам, ако ми падне.

Сам не осъзна, че говори на глас, докато не видя учудено повдигнатите благороднически вежди на Клод и клатенето на главата му.

Сам още не бе сигурен, че е постъпил правилно, като е посветил директора на Централното разузнаване в тайните на „Вихрушка“, макар и да нямаше намерение да му разкрива най-важната тайна.

— Знам, знам. Застраховката му. Тъпото видео в мрежата.

Сам разтърка носа си с надеждата да прогони болката в синусите. Чарли Маккензи. Желан като трипер. И по-труден за премахване.

— Клод, хората ти със сигурност могат…

— При други обстоятелства за нула време щяхме да го превърнем в зеленчук. Нали се сещаш — ще му докараме кома и следващите тридесет години ще вегетира в болнично легло. Но сега дори не смея да си го помисля. Особено пък ако ти е казал, че държи спирачката на мъртвеца.

— Какво, по дяволите, е „спирачката на мъртвеца“?

Директорът на Централното разузнаване сплете пръсти.

— Возил ли си се някога в нюйоркското метро, Сам?

— О, стига глупости!

Клод изтупа невидима прашинка от раираната си вратовръзка.

— Според мен не си. Рядко ти се случва да се сблъскваш с обикновените хора, нали? Не че те критикувам. Както и да е, за да се движи мотрисата, машинистът дърпа едновременно два лоста. Когато лостовете са дръпнати — влакът се движи. Ако ги отпусне внезапно — да речем, получи инфаркт или нещо такова — спирачките се задействат и мотрисата спира. Това е спирачката на мъртвеца. Чарли използва подобен механизъм. Предполагам, че е уговорил някакъв сигнал. Може би праща имейл всеки петък на един и същ адрес или пък влиза в точно определен интернет сайт веднъж месечно. Съмнявам се, че някога ще разберем. Единственото, което знаем, е, че ако не изпрати сигнала, скритото видео ще бъде автоматично разпратено „до всеки журналист по света“.

— И не можеш да направиш нищо?

— Ще е чиста загуба на време. Чарли е приятелче с поне половината от хакерите в мрежата. Сигурно са му направили непробиваема защита.

— Въпреки това искам хората ти да почнат работа! — заяви Сам и тресна с длан по бюрото. — Искам да разполагаме с възможността да се отървем от това копеле, ако… — На устните му изгря усмивка. Хрумна му нова идея. — Ами децата му? Ако ги пипнем, ще имаме противоотрова.

— Вече го обмислих — въздъхна Клод. — Най-малкият му син е антрополог. Запилял се е някъде из Борнео, един господ знае къде. Ще ни трябват месеци, за да го открием. Другият — Скот — е хирург на работа в Индианската здравна служба в Аризона…

— Точно така — прекъсна го Сам. — Безплатна медицинска помощ за червенокожите. Писна ми да гледам това перо в бюджета. Накарай ФБР да го задържат тоя пикльо. Да го приберат като важен свидетел по някакво дело или нещо подобно.

— Късно е. Младият доктор Скот Маккензи има свидетелство за управление на самолет. Тази сутрин е изчезнал от клиника „Три Търкис“ и е отлетял нанякъде със собствената си „Чесна“. В момента се опитваме да го издирим, но не е толкова лесно. Има хиляди писти, където може да приземи самолетчето си. Трудно ще го открием.

Чарли присви очи.

— И какво, Чарли го е предупредил, така ли? И как е станало? Мислех си, че подслушваме всеки телефон, до който се докосне.

— Може да е звъннала дъщеря му. Тя е в израелското посолство от…

— Каквоооо!?! — Сам чак подскочи. — Къде е? — Едно преспапие на цветчета се разби в отсрещната стена. — Защо, мамка му, само ми кажи защо… — Кошчето му за боклук разпръсна съдържанието си по синия мокет. — Защо никой не е споделил с мен тази прекрасна новина? — Посегна ли към ризата на Клод? Да, посегна, и още как. И ръката му вече не бе протегната длан, а свит юмрук. — Гадно мръсно педерастче, ще го…

„И какво ще направиш? — продължи мислено Сам. — Ще цапардосаш директора на Централното разузнаване? Ще направиш скандал в Белия дом?“

Шибаният Чарли Маккензи. Разхайтени копелдаци като Чарли винаги го докарваха до…

… чиста…

… неподправена…

… лудост…

„Преглътни я — нареди си Сам. — Стисни зъби и гълтай“.

Не бе лесно. Въпреки това се справи. Вкусът не му хареса, физиономията на Клод — още по-малко. Пое си дълбоко дъх и вдигна гарафата с леденостудена вода. Клод потрепна. Сам искаше да стовари гарафата върху главата му. Вместо това си напълни чаша вода, изпи я и си наля нова.

— Аз, ъъъ, мамка му. Съжалявам, Клод! От алергията е. От хапчетата. Нещо не ми понасят. Трябва да ги сменя.

Клод задържа погледа си върху него. Сам успя да разчете смисъла му — Клод се опитваше да го прецени.

— Поуспокои ли се вече?

Сам се отпусна в креслото си и промърмори немощно:

— Да. Да, успокоих се. Извинявай. Искрено съжалявам. Божичко Клод, гълтам някакво безобидно хапче и ме хващат лудите. Кой е нашият човек в департамента на здравеопазването? Трябва да поговоря с него. Тези хапчета ме превръщат в обществен враг.

Бръкна в джоба си, извади кафява пластмасова тубичка с безобидни хапчета против алергия и демонстративно изсипа съдържанието й в пепелника.

Клод, изглежда, му се върза.

— Искаш ли да ти донеса нещо? Или да извикам някого?

— Не, благодаря. Последното, което ми трябва, е още химии. Ще се оправя. — Разбира се, че щеше да се оправи. При условие, че държи нещата под контрол, и при условие, че няма други неприятни изненади, и при условие, че онзи педераст Маккензи…

„Стига, Сам. Стегни се“.

Той изду бузи и шумно издиша.

— Виж, дай да забравим за това. Нека се съсредоточим върху проблема. — Впи очи в Клод и си придаде вид на най-разумното същество на света. — Как се казва дъщерята на Маккензи, Карли, нали? Защо не ми е докладвано, че се е скрила при еврейските ни приятели?

Клод все още изглеждаше изнервен и явно нямаше желание да предизвиква ново избухване.

— Всеки час пускаме доклади по имейл.

Сам прехапа език.

— Не съм ги видял. За какво става въпрос?

Сам не разбираше много от компютри, нямаше им никаква вяра и смяташе, че е под достойнството му да борави с тях. Секретарката му Джоузефин трябваше да разпечатва съобщенията от електронната поща, за да може после да й диктува отговорите. Днес обаче си бе тръгнала по-рано.

Слабостта на шефа леко развесели Клод и той отвърна:

— Карли Маккензи, придружена от двете си деца Моли и Джейсън, заедно с шест куфара, е влязла в израелското посолство днес по обяд. Предполагам, че ще остане там, докато… предполагам, докато всичко свърши. Не можем да я пипнем, Сам.

„Мосад — помисли си Сам. — Институтът за разузнаване и специални задачи“. Чарли отдавна беше гъст с тях. Щяха да предоставят убежище на дъщеря му и внуците му за колкото си поискат.

— Мислиш ли, че му помага?

— Не ми се струва вероятно. Чарли винаги тръби наляво и надясно, че не смесва работата със семейството. Ако някой в Управлението се опита… хмм… имаше един тип, Коул, който помоли жената на Чарли да пренесе една пратка. Чарли обаче разбра. Сега Коул пише само с лявата ръка. Дясната не му е от полза.

Сам забарабани с пръсти по бюрото.

— Ако дъщеря му не е замесена, откъде е взел всичките тези пари?

— От някого… предполагам, от израелците… може би са му ги превели чрез офшорна банка. После един куриер е долетял от Белийз и ги е предал на Чарли още на летището.

Синусите на Сам запулсираха. Очите му се насълзиха от болка.

— Искаш да ми кажеш, че сега трябва да почна да се притеснявам и от Мосад ли?

— Не, според мен не. Те няма да се намесят пряко. Пращането на пари е едно, а провеждането на операция на територията на Съединените щати — съвсем друго.

Сам притисна силно слепоочията си и промърмори:

— Страхотно! Чарли си говори с израелското разузнаване, а ние не можем да чуем и думичка. Вече му пратиха кофа прани пари, вероятно чиста кредитна карта и фалшив паспорт. Следващия път ще му пратят… Бог знае какво. Ето това ме тревожи.

Клод кимна.

— Другият тревожен въпрос, ако нямаш нищо против да попитам, разбира се, е как приема всичко това президентът?

— По-добре от очакваното — отвърна Сам и приключи темата.

Нямаше нужда да казва на директора на централното разузнаване, че веднага след сутрешния доклад по въпросите на сигурността обитателят на Овалния кабинет вежливо — вежливостта бе отличителна черта на тази почтена и потайна душа — описа съдбата, която очаква Сам, в случай че една наскоро открадната ценност не бъде върната: „Ще си вземем довиждане, Сам, по-скоро сбогом“.

Веднага след този изключително неприятен разговор, блед и разтреперан, Сам се върна в кабинета си и хвана слушалката на телефона.

Първо се обади на държавния секретар и на секретаря по отбраната. После се свърза с директора на ФБР. Продължи да звъни на всички, за които се сети — на всяка държавна служба, свързана с отбраната и сигурността, чак до охраната на градските паркове и градини. Предупреди всички, дори хаховците от департамента по земеделие.

Предпоследно се обади на Макс Хенкес — председател на съвета на директорите и изпълнителен директор на „ДефКон Ентърпрайзис“, главния изпълнител на проект „Вихрушка“.

Макс съвсем не бе във възторг от случилото се. Всъщност бе толкова бесен, че заекваше и не успяваше да каже нещо смислено. Всъщност какво друго можеше да се очаква? Сам с удоволствие го остави да си излее мъката. Макси обаче прекали:

— … повече от де… де… десет милиарда долара изхарчени за изследователска работа са в ръцете на мръсните ру… ру… руснаци! — изпъшка. — И за това си ви… ви… виновен ти, некадърник такъв!

А, не! Тоя човек трябваше да бъде поставен на мястото му, а то се намираше много, много, много стъпала по-долу от мястото на съветника по националната сигурност.

— Некадърник? Хубава думичка, Макс. Аз пък смятам, че ако някой идиот се беше сетил да заключи вратата на лабораторията, сега въобще нямаше да водим този разговор. И кой точно е некадърник? Искаш ли да ти кажа кой? „ДефКон Ентърпрайзис“, ето кой. А ти, Макс, си „ДефКон Ентърпрайзис“. Паричките текат към твоето бюро. Ако искаш да видиш истински некадърник, най-добре намери някое огледало.

— О… опитваш да обвиниш мен? След като собствените ти вой… войници…

— Стига, Макс. Още една думичка и ще ти осъдя директорския задник за престъпна небрежност и ще се запознаеш с болката отблизо.

Макс млъкна. Когато отново събра смелост да заговори, заекването вече го нямаше, за разлика от гнева:

— Не отричам, че и ние имаме вина за случилото се, но трябва да разбереш, че става въпрос за обикновен, нископоставен служител. Момичето е стояло до късно и е работило по доклад за състоянието на проекта, който е щяла да представи сутринта. Лично аз смятам за похвално, че един от служителите ни е работил извънредно, за да…

— За да напише презентация за руснаците. Това ли смяташ за похвално?

— Не, разбира се, че не. Просто казвам, че е била изморена. В два след полунощ вече е била превъртяла от работа. Чула експлозия. Изтичала вън да види какво става. Вижда пламъците. Хуква, за да помага. Мисля си, че това е достойно за уважение.

— Когато излезе от затвора, ще й дадем медал — подигра се Сам. Ролята на инквизитор му харесваше доста повече от положението на жертва, в което бе прекарал почти цял ден.

— Чуй ме, Сам…

— Не, ти ме чуй. Това е вторият случай, в който подчинените ти ми създават главоболия. Първия път беше онзи Уинг…

— Доктор Уинг е твой човек, нает с изричната ти препоръка. Със сигурност не можеш да обвиняваш „ДефКон Ентърпрайзис“ за грешките на сина му.

— Мога и го правя. Божичко! Това тъпо копеле дори не се опита да скрие намеренията си. Туристическата агенция, която ви обслужва, резервира билетите му. Вие там какво, слепи ли сте? Ей, хлапето на научния ръководител на проекта ни се кани да иде на екскурзия в Китай. Синът на човек начело на строго секретна програма е решил да се поомеша с комунягите. Това добре ли е, или зле? Кажи ми, Макс, колко трябва да си тъп, за да не си зададеш този въпрос?

— Нима е необходимо отново да разчепкваме въпроса? Мисля, че има по-важни неща, за които да си говорим.

Сам кимна. Хенкес току-що бе произнесъл думите, които искаше да чуе.

— Да. Да, така е. Въпросът е там, Макс, очевидният и наболял въпрос е там, че сме изправени пред голям проблем. Онова, което направи хлапето на Уинг обаче, го прави хиляда пъти по-голям. Разбираш ли ме?

Гласът на Хенкес все още звучеше ядосано, но гневът му вече миришеше на страх.

— Да, опасявам се, че те разбирам.

— Добре. Тогава трябва да разбереш какво следва. Мобилизирал съм доста униформени. И все пак недостатъчно. Нужни са ми малко по-различни умения. От онези, които притежават „тюлените“ или хората от Делта Форс. За жалост не мога да ги използвам. Всички са пратени някъде в чужбина. Пък и тези момчета… как да кажа, действията им са малко по-грубички, отколкото изисква сегашната ситуация. Не мога да си го позволя. Не и в Америка. Преследването на малоумни партизани в гнусните джунгли на Третия свят е едно. Мъртвите чернокожи отдавна не са новина. Виж, мъртвите бели са.

— Само не ми казвай, че вече са замесени и журналистите — отрони Макс с глас, в който вече нямаше гняв, само страх.

— Засега ги държим настрана. Но ако труповете почнат да се множат…

— И какво смяташ да предприемеш? С какво мога да помогна?

Беше на косъм от паникьосване. Точно както искаше Сам.

— Подизпълнители. Хора ефективни, но дискретни. Има един екип, който съм ползвал. Те ще свършат работа. Проблемът е, че не мога да им платя директно. Не мога да си позволя подобни хора да бъдат свързани с Белия дом чрез пари.

— Искаш от мен да ги наема?

— Уцели право в десетката.

— Няма проблем. И без това работим с десетки подизпълнители. Просто ще прокараме разходите през фирмата. Фирмата ми е готова да направи всичко, подчертавам, всичко, за да си върнем „Вихрушка“.

Чиста работа. Още един рунд брилянтни преговори, доведени до успешен край.

Сам каза на Макс да очаква — кавички консултантски договор, затварям кавичките, — до час на факса си. Ще дойде на бланка на „Специална консултантска група“ ООД и ще бъде подписан от управителя на дружеството. Макс просто трябва да го подпише и да го върне по факса. Дори няма нужда да го чете. Всъщност даже ще е по-добре да не го чете.

Макс разбра. Съгласи се.

Едва тогава Сам набра последния номер от списъка. Докато го правеше, го полазиха тръпки.

Сега, след два часа, не откъсваше очи от часовника. Скоро, всъщност точно след минута, огромният плазмен екран на телевизора му щеше да се включи автоматично. Тогава двамата с Клод щяха да видят програма, излъчвана за отбран кръг зрители. Опасни мъже щяха да получат инструктаж от още по-опасен мъж, с когото Сам бе разговарял, след като приключи с Макс.

Сам го познаваше, срещал го бе неведнъж и още усещаше странното чувство от ръкостискането с удивително студената му длан. Опита да си представи физиономията му. Странно, но не успя. Колкото и пъти да се опитваше да извика чертите му в съзнанието си, там се повяваше просто един тигър с празно сърце и безмилостна душа.

Въпреки това помнеше гласа. Такъв глас не се забравя лесно — нисък, гърлен, с южноафрикански акцент, подобен на ръмжене на гладен хищник.

Телевизионният екран оживя. Появи се червеният орел, избран за фирмен знак на „Специална консултантска група“ ООД. Обади се глас зад кадър:

— Моля подгответе се за инструктаж, който ще бъде проведен от изпълнителния директор господин Йохан Шмит.

— Добър ден, господа.

Бих искал всички да знаят…

Извинявам се, искам да помоля някой да пусне музика. Благодаря. А, отличен избор. Увертюрата от „La forza del destino“^[1]. Струва ми се уместно.

В такъв случай ще продължа. Искам всички в залата, както и всички, които наблюдават отвън, да знаят колко високо оценявам факта, че ни избрахте да участваме в тази необичайно важна мисия.

Както знаете, организацията ни мина през тежки изпитания. Преди няколко години един от консултантските ни екипи не свърши работата си с нужното качество. В резултат на това изгубихме ценен клиент. Бонусите станаха оскъдни, а облагите се броят на пръсти. Наложи се здраво да затегнем коланите.

Аз обаче работих усърдно да възстановя доверието на клиента ни към нас и направих всичко по силите си, за да го убедя във възможностите ни. Сега с удоволствие заявявам, че успях. Даден ни е втори шанс да се докажем.

Смятам за уместно да цитирам старата максима, че нямаме право на провал.

Моля, пуснете първата илюстрация.

Това е същността на мисията ни. Самият аз не знам каква е тя, а и клиентът ни изрично поиска да не се опитваме да разберем. Достатъчно е да кажем, че става въпрос за правоъгълен предмет, дълъг сто и седемдесет сантиметра, широк седемдесет и висок четиридесет. Тежи седемдесет и шест и половина паунда или двадесет и осем и половина килограма. Намирането на този предмет е от изключителна важност. Цената е без значение.

Следващата илюстрация.

Наглед обикновен диск. Той е втората ни цел, не по-маловажна от първата. Изключително важна подробност, господа — дискът не бива да се вкарва в какъвто и да било компютър. Той е защитен от секретни кодове. В момента, в който бъде поставен в четящо устройство, дискът разпознава дали е свързан със секретен сървър от изключително висок клас. Ако дискът не успее да се свърже с въпросния сървър, се саморазрушава за частици от секундата.

Още една изключително важна подробност — хората с технически способности измежду вас знаят, че подобни предпазни механизми могат да бъдат разрушени. Човек с подходящи знания и умения е в състояние да пробие всяка компютърна защита. В този смисъл, клиентът ни е изключително заинтересован да провери дали с диска е правено нещо, или не. Ако някой от вас се опита да пробие защитата на диска… клиентът ни ще остане изключително разочарован.

Аз също.

Следващата илюстрация.

А, сега вече привлякох вниманието ви, нали. Да, момичето е доста симпатично, въпреки грозната рокля. Моля, покажете следващите пет. Свиркайте и възклицавайте колкото си искате, господа, защото тази красавица е третата ни цел. Казва се Ирина Колоденкова и се състезава в отбора на руснаците. В папките с инструкции, които ще получите, след като приключа, е приложено досието й.

Компютърният диск и обемистият предмет, за които стана въпрос в началото, са в ръцете на госпожица Колоденкова. Ако се доберете до една от целите, значи имате всичко.

Да, има въпрос?

Ха! Разбира се! Естествено, че можете да я претърсите на голо, след като я заловите!

Претърсването трябва да бъде основно, така че по тялото на госпожицата да не останат непроверени тайници. Работата е там, че апетитната дама е ходила на забранени места. Възможно е в онзи момент да е разполагала с цифров фотоапарат. Подобни фотоапарати са в състояние да запаметяват снимки на малки магнитни носители. Със съжаление следва да отбележа, че такива носители могат да бъдат погълнати. Няма нужда да пояснявам, че клиентът ни живо се интересува от магнитните носители. Поради това е планирана щателна аутопсия.

Искам обаче да ме разберете пределно ясно — жената трябва да бъде заловена жива. Има вероятност да е говорила с друг агент, да е предала съобщение или просто да е пуснала снимките по пощата. Заради това трябва да я разпитаме. Разпита ще ръководя лично. Мисля, че ще свършим бързо. Жената е красива. Красивите жени са суетни. Колкото по-близко приближиш остър бръснач до лицето им, толкова по-словоохотливи стават.

Но това го знаем всички, нали?

Искам да повторя и подчертая: основната ми мисъл е, че госпожица Колоденкова трябва да остане жива и в сравнително добро здраве, докато не я разпитам лично. Това не означава, че не можете да се забавлявате с нея. Всеки войник има право да използва жените на врага както пожелае. Така че може да я използвате. В края на краищата никой няма да повдига обвинения.

Искам да добавя и една особено важна подробност. Времето е от изключително значение за мисията ни — и вече тече. В случай, че не успеем да заловим госпожица Колоденкова до петък на обед, което ми изглежда невероятно, всички ще бъдат по петите й. Ако конкуренцията я хване преди нас, ще изгубим бонуса си. Господа, сами разбирате, че това е неприемливо. Абсолютно неприемливо. Разбрахме ли се? Добре. Така, ако в петък следобед тази жена е още в играта, правилата се променят. Когато я видите, не „ако“, а когато я видите, трябва да я застреляте на място. Така ще спечелим наградата за главата й, макар и да съм сигурен, че всички ще сме по-щастливи да доставим удоволствие на клиента, като му я предадем преди крайния срок.

Напълно вярвам, че ще се справим.

Последната илюстрация.

Тук идва черешката на тортата. Името на този господин е Чарлз Маккензи. Някои от вас може би го помнят от заглавията във вестниците преди две години. По-опитните несъмнено не са забравили неприятностите, които фирмата ни имаше с него.

Внимавайте: господин Маккензи е както добра, така и лоша новина за нас. Доброто е, че той е най-способният ловец на хора сред благородните ни колеги. За наше щастие, той също е по петите на госпожица Колоденкова. Лично аз ще съм изключително изненадан, ако не успее да я открие. Следователно, проследим ли господин Маккензи, със сигурност ще стигнем и до госпожицата.

Проследяването му съвсем няма да е толкова лесно, колкото звучи. Той вече е успял да избяга от преследвачите си…

Да? Да, опасявам се, че е така. ФБР. Господа, моля, не се смейте. Нямаме много време, а аз разполагам с още доста информация, която трябва да научите. Добре, благодаря ви. Значи в момента не знаем къде е Маккензи. Той със сигурност обаче ще се появи. Няма друг избор. В момента, в който го направи, заставаме нащрек. От този миг ние, а не префърцунените момчета от Куонтико, поемаме задачата да го следим.

Сега идва ред на лошата новина. Лошото е, че господин Маккензи е нещо повече от умел преследвач. Колкото и да не ни харесва, Чарлз Маккензи е изключителен професионалист и майстор на всички техники, които така усърдно упражняваме. Действайте внимателно. Очаквайте неочакваното. Най-безобидното определение за него е — „опасен“.

Следващата лоша новина е, че според клиента ни Маккензи може да има собствени планове. Ако успее да се добере до госпожица Колоденкова и откраднатите от нея неща, Маккензи може да действа по начин, който уврежда интересите на клиента ни.

Въпрос? Да, кажете.

Вариантите са толкова много, че не искам да ги изброявам. Възможно е да използва Колоденкова като разменна монета. Другата опасност е да използва откраднатите от Колоденкова материали срещу клиента ни. Сами разбирате, че не е изключено да прибегне към шантаж. Не е наша работа защо го прави. Нашата работа е да изпълним задачата си и клиентът очаква да я свършим както трябва.

Моля? Не, категорично не. Маккензи в никакъв случай не бива да бъде премахнат. За съжаление имаме изрични указания в този смисъл. Казвам за съжаление, тъй като самият аз нямам нищо против да поработя над него. Тъжно е наистина, че няма да имам това удоволствие. Позволено ни е най-много да го обезвредим. Например да го простреляме в крака, но това, опасявам се, е максимумът.

Господа, добре съзнавам, че подобни нежелани ограничения увеличават вероятността от жертви в редиците ни. Единствената утеха, която съм в състояние да ви предложа, е фактът, че възнагражденията във фирмата ни нямат равни в бранша.

Да?

Отличен въпрос. Благодаря ви за него. Колкото и малка да е, възможността госпожица Колоденкова да бъде заловена от друга агенция все пак съществува. Издирва я както местната полиция, така и федералните служби. В случай, че някой от тях извади повече късмет, отколкото заслужава, ще се наложи да му отнемете пленничката. Ако въпросният служител упорства, имате пълното право да приложите съответната сила. Думата „съответна“ включва всичко необходимо, за да изпълните задачата си.

Да преминем към процедурни въпроси.

Първо за облеклото. Трябва да изглеждате и да се държите като обикновени граждани. Никакви военни униформи и за съжаление, никакви предпазни жилетки и автомати. Ще бъдете обикновени чиновници и бизнесмени. Също и туристи. Залагаме единствено на защитната окраска.

Следваща точка — носим само леко оръжие. Имате право да използвате единствено карабини калибър седемнайсет и двайсет и две. Отново се извинявам за неудобството. Мисията ни налага да разпитаме госпожица Колоденкова, поради което не можем да рискуваме някой да я направи негодна за това. Що се отнася до пистолетите, не бива да носите нищо по-голямо от калибър двайсет и пети. Използвайте ги единствено при крайна необходимост. И ако такава крайна необходимост настъпи, стреляйте, за да раните, а не да убивате.

Да? Прав сте. Ще ви бъдат раздадени гранати със задушлив газ. Ще разполагате също със сълзотворен газ, шокови палки и всякакви други несмъртоносни оръжия, които доставчикът ни може да осигури. Трябва да отбележа, че ще изпратим пет самолетни екипа с автоматични оръжия. Те ще използват единствено гумени куршуми, в съответствие с инструкциите на клиента ни.

Превозните средства отново са единствено граждански, с изключение на моята кола. Това означава никакви хамъри, което е жалко, тъй като жертвата ни вероятно се крие в пустинята. Успях, разбира се, да издействам автомобили с двойно предаване. С тях ще можете да се слеете с околната среда, още повече че в тази част на Америка се използват масово.

Следваща точка. Ще командвам цялата операция лично. Веднага след като приключим тук, се качвам на служебния самолет. Очаквам да кацна в Тексас около двадесет и един часа тамошно време. Началниците ви остават същите, с едно-единствено изключение. И то е: ако някой попадне дори на най-малък намек за местонахождението на Маккензи и Колоденкова, не докладвайте на прекия си началник, а директно на мен.

Както обикновено ще използваме оперативни имена. С оглед вероятността голяма част от мисията ни да се проведе в пустинята, предпочитам да използваме имена на влечуги. Моята позивна е Кралска кобра. Директно подчинени на мен ще са господата Нишикава и Ориц, както и госпожица Ягер, които ще са съответно Усойница, Копиеглава и Водна змия. Заповедите им са мои заповеди. Желанията им са мои желания. Не си и помисляйте, че може да е другояче. Най-сетне, без да повтарям неща, които вече знаете, искам да кажа, че фирмата ни далеч не е най-голямата в бранша. Надявам се, че един ден това ще се промени. Настоящата мисия е съдбоносна за нас и ще ни придвижи по-близо до целта. Освен това ще възстанови добрите отношения с клиента. Трябва да постигнем очакваните резултати. Трябва да успеем.

Вие — всичките петстотин души — сте елитни войници, проверени в битки, получили най-високи оценки и избрани измежду повече от четири хиляди кандидати от цял свят. Вие сте най-доброто, което може да извади фирмата ни. Вярвам безрезервно във вас. Вие също трябва да вярвате безрезервно във възможностите си. Гордейте се, господа! Гордейте се, че сте сред избраните! Гордейте се и няма начин да се провалите!

За да обобщя, ще кажа, че трябва да гледате на тази операция като на пластична хирургия. Не оставяйте никакви белези. Първата стъпка е да открием и проследим Чарлз Маккензи. Подчертавам обаче, че това е само първата стъпка. Няма да заслужим възнаграждението си, докато не осигурим Колоденкова и откраднатите от нея материали и докато не получа пълни и задоволителни отговори на въпросите си към нея.

Някакви въпроси?

Не? Отлично, господа. Нямам какво повече да добавя. По конете!