Джо Гарбър
Вихрушка (5)

4.
Покерът на лъжците

Вторник, 21 юли

17:00 Централно време

— Харесвам косата ти. Цветът ти отива — каза Чарли. Никога през живота си не бе вярвал на блондинка.

Ирина му махна нервно с пистолета. Устата й бе пълна с Биг Мак.

Чарли се облегна на стената в банята, белезниците изтракаха в тръбата на мивката. Съвсем по план, тя го взе за заложник. Както и очакваше, го окова със собствените му белезници. Предвидил бе, че ще го разпитва, и се случваше точно това.

— Просто се опитвам да съм любезен — усмихна се той. — Както и да е, за да отговоря на въпроса ти, ще кажа, че те открих съвсем лесно. ФБР, щатската полиция, с една дума всички са убедени, че си тръгнала на изток. Смятат, че отиваш към залива, където ще се опиташ да откраднеш моторница и да се добереш до Куба. Тъпо предположение, но от друга страна, си имаме работа с тъпи хора.

Внимателно бе подбрал тона си. Искаше да звучи като раздразнителен стар глупак.

— Сега кретените дишат собствения си пушек и се опияняват от мисълта, че са богопомазани. Знаеш ли, че всъщност баща ми измисли стратегията за Куба — всичко това с демонизирането на Кастро, с изобразяването му като превъплъщение на всичко отвратително, долнопробно и зло. Идеята бе да убедим вас, руснаците, че го мислим за истинска заплаха. Шараните в Кремъл глътнаха не само стръвта, но и цялата кука. И започнаха да затрупват онзи клоун с пари. Ха! Той само това и чакаше! И след като Съветският съюз смени тактиката, Фидел разбра какво трябва да направи. Вярно е, че не е най-умният човек на света, но все пак има някакъв мозък в главата. Две години след като Елцин взе властта, Кастро бе готов да мине от другата страна.

Чарли се опитваше да се представи като безобиден стар бърборко, с много спомени за разказване. Надяваше се, че се справя, но не беше чак сигурен. „Не можеш да разбереш какво си мисли един човек, когато устата му е пълна с хамбургер“.

— Източникът ми, който между другото е вторият по важност човек във вашето посолство, ми каза, че Фидел бил извадил писалката, готов да подпише едва ли не всичко, което му пратим. Нещастникът вероятно щял да подаде молба за американско гражданство, стига да поискаме. Конгресът обаче се притеснявал от всички измишльотини за него. Прибавете към това и факта, че захарното лоби пилее доста пари по политиците и със сигурност не иска кубинска конкуренция. На всичкото отгоре Бил Клинтън беше прекалено безгръбначен, за да им се опъне.

Ирина пак размаха пистолета. Чарли се усмихна вътрешно. Беше успял да каже повече от нещата, които държеше да каже. Другото можеше да почака. Той мина на „ти“ и продължи:

— Извинявам се. Просто обяснявам откъде знам, че няма да тръгнеш към Куба. Добре, ще започна отначало. Ченгетата откриха отмъкнатия син форд. Когато стигнах до магазина, вече бяха накарали всеки касиер да провери дали колата му не липсва. Това, разбира се, не даде резултат. След това тръгнаха да обикалят магазините един по един и да питат управителите дали случайно някой от служителите им не е дошъл на работа днес. Е, разбира се, откриха двама. Няма нужда да ти обяснявам, че тутакси надуха сирените и хукнаха да проверяват дали въпросните хора са си останали у дома с главоболие, или с пистолет, опрян в главата.

Усмихна се лукаво. „Аз съм просто старият ти хитър дядко, миличка, и можеш напълно да ми вярваш“.

— Аз обаче не съм толкова глупав. Не е в стила ти да вземаш заложници. Тръгнах да търся магазин с надпис „Набираме персонал“. Открих един. За спортни стоки и други такива неща. Говорих с управителя. Както и очаквах, рано сутринта, точно когато си откраднала форда, е интервюирал един каубой, Мич Конрой. — Чарли преправи гласа си, за да звучи като управителя. — „Вярно е, че ще е много хубаво да наемем професионален състезател за продавач в магазина, но участник в родео просто не е подходящ за приключенския имидж, който се опитваме да наложим“. Автобиографията с домашния адрес на Мич все още стоеше на бюрото на оня надут глупак. Позволих си да я открадна. После просто се отървах от колата си (тя и без това беше натъпкана с бръмбари), както и от преследвачите. И ето, че извади късмет — вече съм тук.

Озари я с най-лъчезарната си момчешка усмивка, уверен, че е успял да я убеди какъв стар глупак е, дотолкова изкуфял, че да разкрие двоен агент в посолството в Хавана. Тя беше шпионин. Със сигурност щеше да поиска да научи още.

— Моля? Не чух добре, устата ти е пълна с храна… А, колата ми? Е, това беше лесно. Дадоха ми един „Експлорър“, регистриран на мое име. Пообиколих наоколо и открих цяла улица с автокъщи. Влязох в шоурума на БМВ и казах на продавача, че имам едно четири по четири на малко километри и искам да го продам. Той пита на колко малко. Аз му викам на петдесет и шест, а той: „Да, сър, това наистина са малко километри“. Предложих да сменя „Експлорър“-а и да, прибавя още тридесет и осем хиляди за един нов „Х5“. После направо извадих чантата с парите и почнах да ги броя на бюрото му. Той реши да ми върти глупави номера, да бърбори как трябвало да пита шефа си, да накара монтьорите да прегледат форда и тем подобни глупости.

Опитните актьори използват цялото си тяло, за да пресъздадат правдиво образа на героя. Чарли не можеше да използва лявата си ръка, понеже беше окована в белезници, но даде всичко от себе си, за да заблуди руската шпионка. Издаде челюст и размаха назидателно пръст.

— Викам му: синко, предлагам ти два пъти по-голяма комисиона от обикновеното; ето ти тридесет и осем хиляди; отивам отсреща да си взема два сандвича и да си ги изям с кеф в новата си кола; като се върна, или отпред ще ме чака ново Х5 с ключове на таблото, или отивам в шоурума на „Мерцедес“ и си вземам М-класа. Мисля, че малко го разочаровах. На път беше да вземе повече пари, отколкото е виждал в живота си, с една-единствена продажба, а аз искам да разваля всичко. Направо му опропастих деня. Както и да е. Когато се върнах, БМВ-то ме чакаше. Подписах формулярите, качих се в колата и изчезнах. Докато ти купувах обяда, засякох светофара на паркинга. Знаех кога точно да се разкарам от автокъщата. Един от преследвачите ми от ФБР се опита да мине на червено, но нямаше късмет. Преди колегите му да успеят да заобиколят катастрофата, вече имах няколко километра преднина и сменях номерата на колата.

Ирина облиза пръсти, натъпка в устата си цяла шепа пържени картофи и надигна картонената чаша с кока-кола. Чарли не бе сигурен, че е разбрал правилно реакцията й, но пък думите й прозвучаха окуражително:

— И твърдиш, че не са те последвали? Казваш, че си дошъл тук сам?

— Както вече споменах, в храстите отвън не се крият командоси. Дойдох сам-самичък. Сега сме си само двамата.

Тя разви втория хамбургер.

— Лъжеш. Лъжеш и като казваш, че не си дошъл да ме арестуваш.

— Още като ме окова с белезниците за тръбата усетих, че си нямаме доверие — забеляза Чарли и добави наум: „Божичко, толкова е хубаво да казваш истината на хора, които ти нямат доверие“.

— И защо трябва да ти вярвам?

— Първо, защото идвам без оръжие. Второ, ако исках да те хвана, хамбургерът, който току-що изяде, щеше да е натъпкан с достатъчно приспивателни, за да повали и слон.

Ирина се ококори. Пусна хамбургера и вдигна капака на тоалетната.

— Ще си бръкна в гърлото, за да повърна.

— Хайде сега, глупости! И двамата знаем, че ако в сандвича имаше приспивателни, досега да хъркаш на пода. Успокой се и си дояж. Храната ще ти е полезна.

— Хамбургер? — Ирина го изгледа невярващо. — Полезен?!

Чарли изсумтя. „Добре — помисли си. — Вече се шегуваме. Има напредък“.

— Виж, както вече ти казах, когато завря пистолета си в лицето ми, аз не съм човекът, за когото ме мислиш, и не върша онова, което смяташ, че правя.

Ирина пусна капака на тоалетната и отново седна. Наведе се напред и завря дулото на пистолета под брадичката на Чарли. „Ооо, май се поизсилих с напредъка“.

— В такъв случай кой точно сте вие, господин Маккензи? В портфейла ви открих служебна карта на ЦРУ със снимката ви и съм почти сигурна, че не е фалшива.

„По дяволите. Не е повярвала и на думичка от представлението ми. На нищичко. Сега нямам друг избор, освен отново да бъда себе си“.

— Не е фалшива. Преди малко се опитах да обясня всичко, но ти просто не ме слушаше. Този път — сопна се той — пробвай да се съсредоточиш. Първо, цял живот съм работил за Управлението. Второ — те ме прецакаха. Трето — мисля да им го върна. Четвърто, ти си шансът ми за реванш. Пето, с тази сделка възнамерявам да изчистя доброто си име.

Тя присви очи и го огледа подозрително.

— И защо са натоварили провалил се агент със случая ми?

Сопнатият тон на Чарли се превърна в ръмжене:

— Защото съм много, много добър — отвърна той и ноздрите му се разшириха. Стори му се, че е налучкал верния тон. — И защото се притесняват ужасно много за нещата, които си отмъкнала. Прекалено много. Щом са я докарали дотам да наемат мен, значи ме предпочитат пред възможността да изгубят задигнатото. — Оголи зъби, но гримасата определено не бе усмивка. — Тази дребна подробност ме заинтригува. Според мен се опитват да скрият нещо. Ако успея да открия какво е това „нещо“, ако ми помогнеш…

Това определено я изненада.

— И защо да помагам на човек, който иска да ме арестува?

Дойде време мъничко да я постресне.

— Защото в противен случай ще те убият.

— Глупости! — Ирина тръсна глава. — В Америка не екзекутират чужди разузнавателни агенти. Показните процеси са чудесно средство за пропаганда.

— Искаш ли да ти кажа откъде знам, че смятат да те убият?

— Убеди ме, ако можеш — отвърна тя с насмешка.

— Аз съм човекът, когото изпратиха да те застреля. — Откровена лъжа, разбира се, тъй като Сам бе отменил тази част от сделката. Не че Чарли възнамеряваше да я застреля дори и да му бяха наредили. Лъжа или не обаче, думите му произведоха желания ефект. Ирина Колоденкова млъкна, поразена от чутото. „Е, най-после май отбелязах точка“.

Пистолетът й все още бе насочен към главата му, но нямаше съмнение, хватката й не бе така уверена. Тя си пое дъх, после каза:

— Сега вече трябва да те застрелям. Да, така ще е най-добре.

Чарли се усмихна. „Добра реплика — помисли си, — но изпълнението не струва. Хубаво, че не си станала актриса, моето момиче“.

— Това ще е най-глупавото, което можеш да направиш — отбеляза спокойно.

Дулото на пистолета потрепна. Ирина не бе победена, но със сигурност се чувстваше разколебана.

— Защо?

— Защото аз съм единственият, който е в състояние да те измъкне от тази каша.

— Така ли мислиш? — Очите й блеснаха. Цветът на бузите й се върна. В погледа й просветна гняв.

„О-па — помисли си Чарли, — май изпуснах нещо, което не трябва“.

— Мислиш си, че съм слабо и беззащитно момиченце, което не може да се оправи само. Така ли е, господин Маккензи? В такъв случай грешиш.

Не му остана друг шанс, освен да се хвърли с рогата напред.

— Може би. А може би не. Добра си, Ирина. Нямаше да стигнеш дотук, ако не беше умна, повратлива и бърза, с една дума — отличен тактик. Мислиш в движение и сграбчваш попадналите ти възможности. Не, че те критикувам. По дяволите, ако ти бях шеф… — „Или пък баща, но това засега няма да го споменавам“, — щях да се гордея с теб. Просто искам да кажа, че си нова в професията и не знаеш какво са способни да извадят другите отбори насреща ти. Трябва ти опитен човек, за да ти каже как да се справиш с тях. Трябва ти стратег. Трябвам ти аз.

— Мога да се справя много добре и сама, господин Маккензи.

— Дори и за момент не съм си помислял, че е другояче. — „Подкрепи я, вдъхни й увереност“. — Проблемът е там, че „много добре“ едва ли ще е достатъчно. Те наистина искат да те хванат и ще изпратят най-доброто, с което разполагат, за да постигнат целта си. — „Размишлява. Добре. Нека сега я извадим от равновесие“. — Ще ти дам още една причина, поради която се нуждаеш от помощта ми. Нямаш никаква представа какво точно си откраднала. Какво е проект „Вихрушка“ и какво има на диска.

— Презентацията на „ДефКон Ентърпрайзис“ ли?

Чарли една сдържа радостта си. „ДефКон“ значи? Сега вече имам име, а това е много повече, отколкото ми даде Сам.

— Точно така. Знаеш ли, че ако се опиташ да прочетеш диска, той ще се самоунищожи?

— Разбира се. Не съм глупава. — Тя отново вдигна дулото на пистолета. — Освен това се лъжете. Много добре знам с какво разполагам.

„Добър блъф, госпожице“.

— Знаеш толкова, колкото и аз. Нищо и половина, кръгла нула. И двамата сме на тъмно. Можем да сме сигурни само в едно — задигнала си нещо, за което са готови да те убият.

— Лъжеш се, ако мислиш, че знаеш какво знам и какво не знам.

— Глупости. Пратиха ми подробна карта на базата, в която си влязла, както и план на ограбената лаборатория. Измерих разстоянията и засякох времето от момента, в който генераторът е отказал, до мига на задействане на резервния. Дори и при най-добро стечение на обстоятелствата, ако приемем, че с колегата ти сте стигнали до оградата в момента, в който е дошъл токът, сте престояли в лабораторията не повече от десет минути. Може би и по-малко. Откраднала си диска, защото презентацията ти се е сторила интересна. Взели сте „Вихрушка“, защото… защо… предполагам, че колегата ти е бил инженер и е отгатнал какво представлява проектът.

— Да, така е. И ми каза.

— Не, не ти е казал. — Чарли вече бе сглобил пъзела. Виждаше цялата картинка. С оглед на времето и разстоянието просто нямаше как да се е случило по друг начин. — Нямали сте време да си говорите. Наоколо е гъмжало от войници. Най-много да сте си разменили по някоя реплика. Щом сте излезли от лабораторията и сте хукнали към оградата, със сигурност сте мълчали като риби. Доминик Гришин може и да е знаел какво носи — или поне да се е досещал. Но не ти е казал. Не ме лъжи, Ирина. Ти имаш всички качества да бъдеш добър шпионин, но просто не си достатъчно опитна, за да преметнеш стара лисица като мен.

В очите й се появи примирение и тя кимна.

— Каза, че си добър в работата си. Виждам, че е така.

„Добре, сега вече определено имаме напредък“.

— Благодаря. Сега вече ще направиш правилния избор, нали?

— И какъв е той?

— Ти как мислиш? — попита Чарли и вдигна вежди. „И ето, Чарли отбелязва нова точка! Сигурно очакваше бащински съвет от моя страна, от рода на онези, с които баща й я е потискал през целия й съзнателен живот. Не, миличка, няма да падна в този капан“. — Виж, аз съм в занаята от доста време. Знам какво щях да направя в твоето положение. Знам също, че на твоята възраст последното нещо, което щеше да ми хрумне, е да се доверя на враг заради твърдението му, че има да си връща на своите. Така че, както вече споменах, избери най-правилното решение според теб. Ако е правилно — чудесно. Ако ли не — аз ще съм наблизо, за да ти подам ръка.

Тя се усмихна. „Прекрасна усмивка!“

— Май няма да стане така. Ще останеш прикован към мивката още доста време. Аз вече ще съм далеч.

— Със сигурност. Но аз ще те последвам.

— Не знаеш къде отивам.

— Да се обзаложим ли?

 

 

Тя караше по празната магистрала, хванала волана с една ръка. Навън цареше мрак, в душата й — също.

Да си руснак значи да си роден в горчилка и единственото ти наследство да са цели векове потисничество. Да си дете на нация, превила гръб под постоянния тормоз на царе, партийни апаратчици, избрани клептократи и техните мафиотски структури. Без значение колко радости ти поднася животът, лошите предчувствия и подозренията непрестанно тровят мислите ти. Недоверчив към живота, примирен със смъртта, гледаш външния свят така, както бедно дете зяпа витрината на магазин за играчки, разяждано от завист и жажда за удоволствия, до които никога няма да се добере.

Нямаш надежда. Единствено сигурно е отчаянието.

Сега обаче, точно в този миг, Ирина имаше шанс да се издигне над предреченото от съдбата. На една ръка разстояние от нея стоеше постижение, недостъпно за обикновените хора. Трябваше просто да се протегне и да го вземе. Това щеше да е победа, която никой не можеше да оспори или омаловажи.

„Добрите оценки не са достатъчни. От собствената си кръв не очаквам нищо, освен съвършенство. Седни тук, моето момиче, сега ще ти покажа как трябва да се решават тези задачи…

За да си част от печеливш отбор не е необходимо просто да си добър. Само добър флотски треньор може да те направи отличен атлет…

Държавата те цени високо за олимпийския медал. След четири години ще приветстват друг. Ти ще си забравена…“

Отново щяха да я ценят, отново щяха да я приветстват. Щяха да я оценят за успех, който никой не може да отрече, никой не може да забрави. Ирина стисна зъби. „Ще ме поздравиш, татко! Ще застанеш мирно и ще отдадеш чест на висшестоящия!“

 

 

Направи грешка. Тръгна да бяга. Врагът й го очакваше. Грешка е да правиш онова, което врагът очаква от теб.

А какво не очакваха да направи? Никоя полиция не може да претърси всички скривалища. Трябваше да открие място, на което нямаше да се сетят да я потърсят.

Ако онзи Маккензи казваше истината, а той сигурно я казваше, американците бяха съсредоточили усилията си на изток, въпреки че, без съмнение, ловците й бяха плъзнали във всички посоки на компаса.

Север, юг, изток, запад, очакваха да побегне нанякъде. Онова, което не очакваха, беше…

Тя пусна десния мигач на доджа, престрои се в дясната лента и излезе от магистралата на първия възможен изход. Направи ляв завой, после пак наляво, качи се на магистралата в обратна посока и пое към града, който бе напуснала само преди час.

„Знаят, че съм била там. Сигурни са, че съм се махнала. Какво е най-неочакваното нещо, което може да направи един беглец? Отговорът е: да не бяга“.

Нямаше да бяга. Щеше да стои на място. Това беше единственият ход, който нямаше да предвидят.

Освен това, сгълча се тя, само глупак ще тръгне да бяга през нощта в тази пустош. В мъртвите часове нейната кола сигурно щеше да е единственото движещо се нещо на територията на Ню Мексико и Аризона. Лесно забележима, лесна за спиране. Със същия успех можеше да нарисува мишена на покрива.

„Скрий се. Намери си мотел. Изчезни от полезрението им“.

Какъв мотел? На практика имаше неограничен избор. Можеше да си позволи всичко.

На тръгване от къщата на Мич странният господин Маккензи извика след нея:

— Колата ми е отключена. На задната седалка има подарък за теб.

„Подарък“ бе меко казано. Тя откри голяма кафява кутия за обувки, на която с елегантен шрифт бе написано: „За Ирина Колоденкова“. Кутията съдържаше петдесет хиляди долара в стодоларови банкноти, тексаска шофьорска книжка с нейната снимка, но с името на друга жена, както и две кредитни карти — „Виза“ и „Мастър Кард“. Върху шофьорската книжка бе залепена следната бележка: „Ирина, кредитните карти са издадени от израелска банка и са напълно прозрачни, т.е. абсолютно безопасни и непроследими. Парите са изпрани. Шофьорската книжка е дело на най-добрите специалисти от Мосад. Късмет, Чарли“.

Тя зяпна. Маккензи въобще не бе очаквал, че ще му хване вяра. Беше дошъл в къщата на Мич без оръжие, с пълното съзнание, че ще го плени и с пълното съзнание, че след това ще избяга.

„Каква игра играе? Наистина ли иска да отмъсти на своите?“

Поклати глава. Не можеше да отговори на тези въпроси. Явно той си имаше някакъв свой план — план, който сигурно бе опасен, както и самият Маккензи. Най-доброто, което можеше да направи, бе да му се изплъзне, както възнамеряваше да се изплъзне на всички останали, застанали на пътя й към победата.

 

 

След час видя табела, че следващият изход от магистралата е към летището.

„Чудесно. Край летището със сигурност ще има мотели. Всички ще бързат за някъде, така че лесно ще се смеся с пътниците“.

Слезе от магистралата и се включи в шосе с четири ленти. След три светофара стигна до Т-образно кръстовище. Вляво бе пътят към летището, а вдясно — редица мотели с познати имена: „Рамада“, „Дейс Ин“, „Мотел Сикс“, „Мариот Кортярд“ и най-сетне „Еърпорт Хилтън“, най-големият, по-скоро хотел, а не мотел, в който лесно щеше да се смеси с тълпата.

Спря на паркинга и погледна сака си. Не беше особено обемист и щеше да мине за пътническа чанта. Рецепционистът може въобще да не го забележеше.

Така и стана. На рецепцията стоеше жена на средна възраст, с маслинена кожа, вероятно мексиканка. Попита я само дали има резервация („Не. Отмениха полета ми. Идвам направо от летището“.), дали предпочита стая за пушачи, или непушачи („За непушачи, ако обичате“.) и каква кредитна карта ще използва („Виза“, каза Ирина и подаде картата, издадена на името на Каролайн Сьондерсторм).

Над рецепцията висяха пет часовника — един с местното време, а другите с времето в Токио, Лондон, Лос Анджелис и Ню Йорк. „Колко претенциозно“, помисли си Ирина. Въпреки че може би американците не възприемаха особеностите на часовите зони като останалите хора по света.

— Благодаря, госпожице Сьондерсторм. Стаята ви е четиристотин и четири. Трябва да напуснете до дванадесет. Закуската е между седем и десет и се сервира в лоби бара. Асансьорът е вляво, веднага след ресторанта. Приятно прекарване при нас.

Ирина кимна любезно, взе си чантата и тръгна към асансьора.

Автоматичната врата на фоайето зад гърба й се отвори с едва доловим звук и плътен басов глас с немски акцент каза:

— Тази вечер се наспете добре, господа. Ще мине доста време, преди отново да опитате удобно легло.

Мъжът бе слаб, блед, с властна осанка. Въпреки че навън бе нощ, носеше тъмни очила. Ирина не успя да види очите му. Не знаеше защо, но бе сигурна, че са студени и сиви като водите на Северно море.

Другите мъже се скупчиха около него — двама африканци, един арабин и петима-шестима бели с войнишка подстрижка. Никой не изглеждаше като мъжа с тъмните очила, но по някакъв начин всички много си приличаха: прекалено добре тренирани тела, заплашителни мускули, набиваща се на очи самоувереност. Движеха се с хлапашка нахаканост и говореха с нескрито презрение:

— Ще мине доста време, преди да видим жена. Щеше ми се тази вечер да мога да си поиграя с онова рускинче.

— Търпение, господа. Търпението винаги се възнаграждава. Най-вече с апетитни млади шпионки.

Мъжете продължиха да обсъждат апетитите си и начина, по който ще ги задоволят.

 

 

Чарли едва не изпусна купона. Заради Колоденкова. В момента, в който измъкна резервния ключ за белезниците от чорапа си, забеляза, че нещо с ключалката не е наред. Проклетото момиче я бе натъпкало с дъвка.

„Притворна, непочтена и хитра. Все качества, достойни за уважение у една жена“.

Онова, което не му се стори достойно за уважение, бе неприятната работа по изтръгването на ръждясалата тръба от стена, както и изгубеното време да полива дъвката с гореща вода, за да омекне. Като добавим и останалите неприятности: освобождаването на побеснял каубой от гардероба, където лежеше овързан на топка; укротяването на въпросния каубой; убеждаването му да направи нещо неблагоразумно опасно и свързването на телефонни кабели от шейсетте години към лаптопа, за да може да изпрати спешни имейли на един израелски приятел и на един хакер, подвизаващ се под името Парния чук… е, търпението му си имаше граници.

Заради всичко това успя да изпълзи по корем върху една ниска барака близо до пистата на летището чак към девет вечерта. Както и очакваше, забеляза няколко подозрителни самолета до главния хангар. За щастие бе пристигнал навреме, за да види през бинокъла си кацането на един частен реактивен самолет. Фактът, че на опашката на самолета бе изрисувано добре познатото му лого — стилизиран червен орел, който се спуска върху плячката си, — не го направи чак щастлив.

Самолетът спря. Двигателите му изгаснаха, стълбичката от задната врата се разгъна автоматично. Оттам се появи лошата новина от плът и кръв, големият шеф, самият Йохан Шмит. Надянал неизбежните тъмни очила, Шмит поспря, подуши въздуха сякаш да го опита, после вдиша дълбоко.

Чарли отвори уста като риба на сухо. „По дяволите — изруга наум. — Сам е наел това чудовище! Никой не прибягва до услугите му, освен ако не си е изкарал акъла от страх. Мамка му, що за ужасия е тази «Вихрушка»?“

Русокосият Шмит слезе от самолета с грациозна походка. Беше облечен в шит по поръчка тропически костюм. Последваха го деветима наемници, грозни като смъртта. Запътиха се към пет различни коли. Четирите изглеждаха съвсем обикновено, макар Чарли да бе готов да се обзаложи, че двигателите им са подобрени. Петото возило, което явно Шмит бе запазил лично за себе си, не бе нито обикновено, нито анонимно — военен автомобил мерцедес „Геландеваген 500“.

Дори колите втора ръка струваха два пъти повече от цивилните си братовчеди. Един господ знае за колко ги продаваха в завода. Заплашителен, напомпан с мускули, с физиономия на лошо момче, „Геланденваген“-ът бе проектиран да бие „Хамър“ под път и над път. Развиваше над сто и деветдесет километра в час, вдигаше сто за седем секунди и се катереше по наклони като планинска коза. Брониран, усилен достатъчно, за да преживее и три превъртания през таван, и с достатъчно сили, за да дърпа слон. Да, малката играчка на Шмит придаваше ново измерение на словосъчетанието „страшна кола“.

Чарли коригира фокуса на бинокъла и огледа останалата част от летището. „Гълфстрийм GV“, който го бе докарал тук, бе все още до хангара. До него се виждаха два „Фалкон 50“, от идентификационните им номера личеше, че са самолети на Управлението, както и един стар „Лиърджет“. ФБР? Може би. Два хеликоптера, които определено бяха на Бюрото, също се мъдреха на пистата. По-притеснителни му се сториха петте бойни хеликоптера, боядисани в маслиненозелено. „Няма военни обозначения. Май не са собственост на Националната въздушна охрана“.

Върна бинокъла към Шмит и хората му, които вече се трупаха около колите. „Проклет да си, Сам. Мислех си, че ще намеря само един-два наемнически самолета. Но Шмит и бандата му? По дяволите, ако ми е останала и капчица здрав разум, ще си плюя на петите и ще забравя, че изобщо съм се забърквал в това“.

Извърна се надясно, огледа терминала, а после насочи бинокъла към пистата. Зачуди се къде ли ще спи Шмит тази вечер и се взря към пътя за летището и по-точно към продължението му след Т-образното кръстовище, където бяха наредени хотелите. „Хм, дали Йохан не си е запазил стая в моя хотел? Е, това вече със сигурност ще създаде условия за страхотна касапница… какво… олеле, само не и това…“

Един черен додж чакаше на светофара на Т-образното кръстовище под светлината на уличните лампи. Зад волана седеше жена с кестенява коса.

„Не, само това не! Не, не, не, не!“

Светофарът се смени, пикапът тръгна и след малко, спря на паркинга пред „Хилтън“.

„Мамка му, мамка му!“

Конвоят от коли на Шмит вече се отправяше към изхода.

„Каква е вероятността да идат в «Хилтън»? Пет хотела. Едно от пет. Не, по-лошо. Той е на разноски на Сам, така че няма да отседне в «Мотел 6». Кучият му син!“

Чарли скочи. Беше оставил спортното БМВ на един черен път близо до края на пистата — път, до който се стигаше само от летището. Нямаше достатъчно време да заобиколи терминала; единствената му надежда да изпревари Шмит беше да кара напряко и стигне до мотелите преди тях.

„Хайде да видим дали БМВ-то си струва парите“.

Четири по четири, с окачване, каквото може да се очаква от немски инженери. БМВ-то се справи добре. Освен това пръстта бе спечена. Нямаше защо да се тревожи, че гумите ще затънат. От друга страна, бабуните, вдлъбнатините и камъните можеше да са проблем…

„Опаа! Откъде на майната си дойде това?“

Можеше да вдигне най-много тридесет, защото в противен случай воланът изскачаше от ръцете му.

„Много се влача, много се влача“.

Светлините на петте коли се отдалечаваха от летището. Чарли все още бе на сто метра от пътя, когато конвоят мина пред него.

Той настъпи газта. БМВ-то полетя напред. Късметът бе на негова страна. Равният терен в този участък и липсата на препятствия му позволиха да кара по-бързо…

„Мамка му!“

Фаровете му осветиха канавка между пътя и полето. Той направо скочи на спирачките. БМВ-то поднесе. Вдигна се облак чакъл, камъчетата затропаха по ламарините. Муцуната на БМВ-то се килна напред. Чарли се вкопчи във волана, стомахът му се преобърна, колата се заби в канавката. Кракът му отскочи от спирачката, той грабна скоростния лост и включи на първа. БМВ-то се плъзна настрани, готово да се преобърне. Той завъртя волана, за да овладее колата. По дъното на канала минаваше бетонен шлюз. Предната броня се натресе в него. Ударът предизвика заря от искри, вдигнаха се чак до страничното стъкло. Колата се плъзна наляво и Чарли стисна зъби.

Чарли сграбчи волана с една ръка, откопча предпазния колан и се наклони надясно. Колата се люшна. Чарли опря рамо в седалката, извъртя волана наляво и пак го изправи. Колата потръпна, балансът се промени и БМВ-то тупна на четири колела.

Чарли натисна газта до дупка и се изправи. В носа го удари миризмата на изгоряла гума. „Зацепи!“

Ускори. Петдесет километра в час. Шестдесет. Седемдесет. Гледаше наляво и на светлината на силните фарове търсеше точното, идеалното…

Малко напред нямаше камъни. Наклонът не беше лесен, но по-добър нямаше да се появи. Чарли зави натам. Предните гуми захапаха твърда земя. Чарли държеше волана здраво и сигурно. Километражът показваше осемдесет. Ако станеше нещо, никакви въздушни възглавници нямаше да му помогнат.

Заопипва трескаво за предпазния колан.

Светът се наклони на една страна. Колата се закатери по наклона. Когато стигна до ръба на канавката, някакъв камък задра отдолу, четирите колелета за миг останаха във въздуха, след това тежко тупнаха на асфалта.

Беше на пътя, в безопасност.

Колоденкова съвсем не можеше да се похвали с подобен късмет. Конвоят на Шмит вече бе отминал пресечката. Чарли изруга едва чуто и изгледа как колите една по една завиват към паркинга на хотел „Хилтън“. Момичето надали имаше повече от няколко минути преднина.

По закона на Мърфи, точно преди да завие към паркинга, го спря червен светофар. Господин Мърфи се намеси отново и постави до светофара патрулка с полицай, който тъкмо настройваше радара си, за да лови непредпазливи състезатели.

Точно тук нямаше да успее да мине на червено. Чарли изруга.

Светлините на светофара се смениха. Той натисна внимателно газта и направи ляв завой, като прилежно пусна мигача — просто шофьор за образец. Влезе на паркинга на „Хилтън“ и първото, което видя, бе краденият черен додж на Мич Конрой.

Второто бе танцовата стъпка на Шмит и горилите му, които влизаха във фоайето на хотела.

Нямаше време за паркиране. Чарли спря току пред входа, остави ключовете на таблото и се втурна към портала.

Ето ги! О, Божичко, всички бяха тук. Десетима убийци на рецепцията, кикотеха се, а само на три метра от тях Ирина Колоденкова бе замръзнала като заек, хипнотизиран от светлината на фарове. Шмит просто трябваше да вдигне глава и да я види. Щеше да я познае на мига. Боядисаната коса и нескопосаният грим нямаше да заблудят професионалист като него дори за секунда.

Нямаше избор, нямаше план, нямаше време — единственото, което можеше да направи, беше да импровизира.

— Хей, Шмит! Да, да, на теб говоря, тъп холандец такъв!

Десетимата се извърнаха към него. Деветима посегнаха към кобурите под саката си. Шмит просто се намръщи, после измърка:

— Я, Чарлз Маккензи. Каква изненада.

И вдигна ръка, и махна на хората си да оставят оръжието на мира.

Рецепционистката се ококори от страх и понечи да вдигне телефона. Един от хората на Шмит протегна мечешката си лапа и придърпа апарата към себе си.

— Спокойно, скъпа.

Рецепционистката изчезна някъде под плота.

— Чарлз, направо съм поразен — каза Шмит с гробовния си, лишен от всякаква емоция глас; Чарли се зачуди дали не практикува тембъра си всяка вечер.

— Разбрах, че си тръгнал на лов. А сега те намирам тук, в моя хотел, като пророк Даниил в ямата на лъвовете. Кажи ми, Чарлз, как успя да ме откриеш толкова бързо? Съмнявам се, че съм престоял в този прокълнат град повече от петнадесет минути.

Чарли разполагаше с богат арсенал от гадни усмивчици. Избра най-дразнещата. Пасна точно.

Ирина беше пребледняла и мигаше безпомощно.

Дори само тембърът на Шмит, който идваше като от отвъдното, звучеше като смъртна заплаха.

— По-добре кажи какво си намислил, Чарлз. Кажи как успя да ме откриеш тук.

Чарли намигна, което накара съперника му да стисне устни.

— Търговска тайна. Ще ти кажа обаче, че съм отседнал малко по-нагоре. В „Мариот“. Закуската в „Мариот“ ми харесва. В „Мариот“ знаят колко може да огладнее един клиент рано сутринта. — Каза го три пъти. „Мариот, Мариот, Мариот“. Дали го беше разбрала? Нямаше представа. — Трябва да го пробваш, Йохан. Вероятно дори предлагат банани за маймунската ти менажерия. — Чарли махна презрително към придружителите на Шмит. — Обзалагам се, че умеят да ги белят с крак. — Наемниците се намръщиха до един. — Между другото, Йохан, да не забравиш да се обадиш на Сам. Предполагам, че газ пикае, откакто копоите му ме изпуснаха. Ако му кажеш, че съм в „Мариот“, може да спи малко по-добре, макар че искрено се надявам да не е така.

Ирина разбра посланието му. Отстъпи назад. Провисналите дънки, широката тениска и небрежната прическа определено не привличаха много погледи. „Добре“, помисли си Чарли. Без значение защо беше решила да се облече като прошляк, в момента изборът й на дрехи бе просто чудесен.

— Самюъл вероятно ще иска да научи какво си си наумил и защо си избягал от хората му.

— Не е негова работа. Нито пък твоя.

— Напротив, Чарлз, напротив — отвърна Шмит и започна да се обръща. — Ела да седнем в лоби бара и да си поговорим. — След миг щеше да се изправи очи в очи с Колоденкова. — Колегите ми ще ме регистрират.

Чарли го спря в последния момент и бе възнаграден с пребледняло от гняв изражение.

— Колегите ти могат да регистрират каквото си поискат, тъй като от време на време свалят тъпите слънчеви очила от лицето си, за разлика от теб. Винаги съм се чудел какво ли се крие зад черните стъкла? Готов съм да се обзаложа, че са розови заешки очета… нали се сещаш как се оглеждат зайците — ту наляво, ту надясно, за да могат тутакси да съзрат приближаването на вълка. — Чарли завърши тирадата с широка подигравателна усмивка, която сякаш казваше — „а вълкът съм аз“.

Шмит стисна устни.

— Крия очите си, тъй като повечето хора… се притесняват от погледа ми.

Чарли изсумтя по възможно най-презрителния начин.

— Виж, Йохан, колата ми е отпред и дори не си направих труда да я загася. — Ирина кимна разбиращо и отстъпи назад. — Освен това става късно, а се нуждая от сън, за да поддържам красотата си. Вярвам, че утре сутрин ще те видя. Без съмнение в огледалото за обратно виждане.

Гласът на Шмит прозвуча като леденостуден режещ вятър:

— Няма да ме видиш. Съвсем скоро ще те убия. Но това сигурно го знаеш.

Колоденкова стигна почти до края на коридора, извън полезрението им. Никой не я забеляза. Сега, ако имаше мозък в главата, а Чарли знаеше, че има, щеше да излезе през задната врата и да го чака около БМВ-то.

— Да, да, да. Помня последния път, когато ми го обеща.

— Това е последният път.

— Супер. Гледай този път да си спазиш обещанието. — Чарли разпери ръце и откри гърдите си. — Хайде, Йохан, сега му е времето. — Лицето на Шмит се изопна. — А, извинявай, забравих, че не можеш да го направиш очи в очи. — Обърна се с гръб. — Така по-добре ли е? Хайде, малкият. Всячески се опитвам да ти помогна.

Усещаше десетте чифта очи на убийци, впити в тила му, и започна бавно да брои до шестдесет. Когато стигна до тридесет, вече му се повдигаше. На петдесет му се искаше да се метне зад рецепцията. Беше си наумил да стигне до шестдесет и щеше да го направи, без да потрепери и да се огъне. Щеше да остане непоклатим като скала, докато не изтечеше и последната секунда от тази ужасяваща минута. Петдесет и седем, петдесет и осем, петдесет и девет, благодаря ти, Господи, шестдесет.

— Нямаме участник, познал правилния отговор, така ли? Е, винаги съм казвал, че си смотаняк.

Чарли се изсмя и се запъти с куцукане към вратата. Беше сигурен, че хората на Шмит ще си спомнят куцането му утре сутринта.

Едва като излезе от хотела, си позволи да избърше студената пот от челото си.

„Повече няма да го правя този номер“.

Шмит надали щеше да се помайва много. Само след секунди щеше да прати копоите да дебнат около „Мариот“. Чарли обаче искаше да изиграе още една сценка, преди противниците му да хукнат към колите си.

Отвори багажника на БМВ-то, издърпа сака си с бойната готовност и го разкопча. Извади химикал и прилежно надписа „САМО за пътни разноски“ на четири плика. Във всеки натъпка по пет хиляди долара от белязаните банкноти на Сам.

Отвори с шперц четирите коли, последвали мерцедеса на Шмит от летището, и сложи по един плик под всяка седалка до шофьорската. Издърпа седалките възможно най-напред. На сутринта безмозъчните горили щяха да дръпнат седалките назад, за да се настанят и… изненада.

Едва не се изсмя на глас.

Тъкмо затвори вратата на последната кола, когато от сянката на дърветата изникна силует. Изплашен женски глас прошепна:

— Как успя да ме откриеш? Как са ме намерили те? Във фоайето се шегуваха с мен, казаха, че ще…

— Без въпроси — изръмжа Чарли. — Ще излязат всеки момент. Просто влизай в колата ми. Не се тревожи за доджа и за „Вихрушка“. Тук са в безопасност. Засега ще се занимават само с мен.

— Не. Не мога…

Нямаше време, нито пък търпение.

— Просто се качи в колата ми, по дяволите. Ако не го направиш, ще те хлопна по главата и ще продължим спора, като се свестиш.

 

 

Сам се стовари в креслото зад огромното си бюро. Смокингът му лежеше смачкан на пода. Развързаната папийонка висеше безпомощно под яката на разкопчаната му риза. В този късен час нямаше много други желаещи да работят. Всъщност, освен него в сградата бе само охраната, свързочниците и някои от по-младите служители, болезнено амбициозни, също като него на техните години.

Тази вечер не му се ходеше на никакви коктейли, но нямаше избор. Вашингтон на първо място е град, основан на социални контакти. Онези, които не уважават хората, занимаващи се с набиране на средства, са уязвими. Не един държавен служител бе изгубил работата си, защото е пропуснал да пие по чаша неоправдано скъпо калифорнийско вино с правилните хора.

От девет до пет просто преглеждаш папки. Истинската работа започва с коктейлите вечерта.

В случая на Сам — малко преди полунощ. Цялата каша с „Вихрушка“ (да не говорим за проклетия Чарли Маккензи) го накара да изостави текущата си работа. Трябваше да навакса. Утре президентът щеше да чете важно обръщение, а подготвената му реч не ставаше за нищо. Сам избута встрани цял куп бележки с пропуснати телефонни обаждания… по дяволите, три от тях бяха от доктор Санджин Уинг, а той със сигурност можеше да се попържи до сутринта… и зачете: „Напредъкът на преговорите в Близкия изток…“

„Напредък?“ По дяволите! Тази дума не ставаше. Гласовете на двадесет милиона фундаменталисти зависеха от това да няма и намек за напредък.

С болезнена гримаса Сам с много труд набра на омразния компютър думата „Развоят“. Мразеше тази машинария и така и не се научи да пише. Презираше от дъното на душата си младите контета с лаптопите им, палм устройствата, мобилните телефони, с които влизаха в интернет, и…

Телефонът иззвъня. Не беше офисният му телефон, нито пък директната връзка с президента. Другият телефон. Онзи телефон.

Вдигна слушалката и чу слаба музика. Класическа музика, нещо познато: хор от някаква жабарска опера. Скръцна със зъби. Познаваше само един човек, който не слуша нищо друго, освен опера…

— Добър вечер, Самюъл. Обажда се Йохан Шмит.

Дори и когато се опитваше да поздравява любезно, Шмит успяваше да вкара в тона си някаква заплаха.

— Здравей, Йохан. Радвам се, че се обади. Имаш ли с какво да се похвалиш?

Шмит бе толкова безчувствен, че в сърцето му нямаше нищо друго, освен желание за убийство. Ако, разбира се, въобще имаше сърце.

— Не особено. Открих Чарли. Наел е стая в „Мариот“ на летището. Изпратих два екипа. Няма нужда да се притесняваш, че ще се изгуби пак.

Сам въздъхна облекчено.

— Имаш ли представа какво е правил, откакто изчезна?

— Отказа да сподели. Във всеки случай, каквото и да е правил, е пострадал. Определено накуцваше.

— Радвам се да го чуя. Познаваш го лично, нали?

— Да, имаме някои съвместни преживявания.

Сам не долови в тона на Шмит никаква промяна.

Въпреки това настръхна.

— Внимавай. Той е опасен.

— Това ни е обща черта.

Синусите на Сам запулсираха.

— Някакви вести от Колоденкова?

— Не. Има време.

— Нямаме никакво време!

— Знам, Самюъл. Просто така се казва.

— А, ясно. Виж, Йохан, имам лоши новини. Дъщерята на Маккензи е в израелското посолство. Намира се под закрилата на Мосад и…

— Мосад? Доста необичайно. Евреите рядко се съгласяват да предоставят на агенти от друго разузнаване „товар“. Обикновено с тази дума…

— Да, Клод ми обясни какво означава. И каза, че в случая с Чарли са се съгласили.

— Знаеш ли дали привилегиите на Чарлз са толкова големи, че да му гарантират и оперативна помощ?

— Няма да идат толкова далеч.

— Жалко. Имам един клиент в Дубай — плаща доста добри пари за гениталии на агенти от Мосад.

Сам усети, че нещо в гърлото му се надига.

— Но явно този път няма да успея да му направя такъв подарък. А защо въобще се занимаваме с дъщерята на Маккензи?

— Въпросът не е в нея, а в Мосад. Те очевидно контактуват с Чарли.

— В такъв случай бих те посъветвал да им запушиш устата. Колкото по-изолиран е Чарлз, толкова по-големи изгледи за успех имам. Работата ми ще е много по-лесна, ако той може да разчита единствено на самия себе си.

Болката се усили. Запълзя нагоре и започна да дълбае костите над очите му.

— И какво да направя? Да им взривя посолството ли?

— Може и така, щом предпочиташ. Въпреки че действията, до които прибягваше в миналото, също вършат работа. Просто обяви няколко души от техните за персона нон грата. Изгони двама-трима и ще оставят Чарлз да се оправя сам.

— Не вярвам. По времето, когато евреите планираха йерихонското казино, Чарли отиде там, за да преговаря за предоставяне на разузнавателна информация. Докато беше там, една от важните клечки в Мосад попадна в сирийски капан и го закараха в затвора „Тадмор“. Знаеш ги какви са сирийците — електрически игли в пениса, камшици с пирони в…

— Старите изпитани начини винаги дават резултат.

Сам положи доста усилия, за да не реагира на тази забележка, и продължи:

— И значи Чарли изведнъж изчезна. Без разрешение, разбира се. Два дни по-късно цъфна с тъпашка усмивка, с краден сирийски джип и с еврейския големец в багажника. Оттогава Мосад са способни да минат и през огън за него.

— Жалко. В такъв случай поне се опитай да разбереш каква информация му дават. Ще ми е доста полезно.

— Не разчитай на това. Чарли има доста приятели сред хакерите. Направили са му кодове, които не може да разбие дори АНС. Освен това си е направил нещо като таен сейф в интернет и ще го използва, за да… ъъъ… в случай, че… не, по-добре го забрави. Все едно въобще не съм го споменавал.

Шмит си пое дълбоко дъх. След миг заговори отново и Сам бе почти сигурен, че усеща в тона му хлад.

— Мисля, че имаме малък проблем, Самюъл. Май си пропуснал да ми кажеш нещо.

Сам присви очи. Дали да каже истината за тайната банка с информация на Чарли? В състояние ли беше Шмит да я обезвреди? Да обезвреди и Чарли, ако това беше правилната дума.

— Самюъл, Самюъл, знаеш, че можеш да ми имаш доверие.

Ако въобще имаше сила на света, която да е в състояние да обезвреди Чарли, то това беше Шмит, А ако наемникът се съгласеше да прибави към сделката и разбиването на тайното скривалище с информация в интернет…

— Познаваме се от доста време, Самюъл. Не бива да имаме тайни един от друг.

Вярно. Шмит наистина бе единственият човек на света, на когото Сам можеше да има доверие. Което, като се замислиш, си беше чисто самообвинение.

— Хайде, Самюъл, всичко, което ми кажеш за Чарлз, е от полза и за двама ни. Нещо повече, ако се случи така, че имаш, да речем, нови сметки за уреждане с него, мога да ти помогна. Знаеш, че с удоволствие ще подам ръка винаги, когато се забъркаш с него. Дори, приятелю, мога да го направя безплатно.

— Съмнявам се.

— И с основание. Както и да е. Винаги мога да ти направя отстъпка. Сега, Самюъл, кажи ми, моля те, какво те притеснява.

И Сам му каза.

 

 

— Е, успя да вкараш едно хубаво руско момиче в хотелската си стая — заяви Ирина с режещ глас. — Сега сигурно си мислиш, че можеш и да ме изчукаш.

Маккензи пропусна думите й покрай ушите си и увеличи телевизора. Тя разбра защо го прави — човешкият глас кара стъклата да вибрират и късовълнов сигнал, отразен от прозореца, може лесно да прихване вибрациите и да ги разчете. Звукът от телевизора обаче неутрализира тази възможност.

— Със сигурност си го мислиш. Сега съм в ръцете ти, жена ти е далеч…

— Жена ми е мъртва — отвърна Чарли, без да повишава тон. Просто обясняваше. — Левкемия. Изкара година и половина. Три пъти се подобрява, за да живеем с надежда, и четири пъти се влошава, за да разберем какво е отчаяние. Накрая тежеше тридесет и пет килограма. На никого не пожелавам такава смърт.

Ирина сложи ръце на кръста си. Знаеше какво се опитва да направи — да спечели съчувствието й. Съчувствието е първата крачка по пътя към капитулацията.

Очите му й се сториха малко по-мътни отпреди. Животът едва блещукаше в тях.

— Малко преди края дадох обет. Не съм се клел пред Бог. По онова време с него нещо не си говорехме. Направих го пред жена си. Бях й верен през всеки ден от брака ни и се заклех да остана верен и след като си иде. Мери не чу обета ми. Беше в болница. Аз бях… на друго място. Не е важно. Важно е само обещанието.

Неумелите лъжци нямат бъдеще в шпионския бизнес. Оцеляват единствено надарените. Маккензи със сигурност беше брилянтен лъжец. Защо тогава му вярваше?

Тя извърна глава и се опита да се стегне. Смъртта на съпруга, обичана или не, е без значение. Единственото, което имаше значение в момента, беше, че е пленена от човек, когото бе подценила. Нещо по-лошо. От мъж достатъчно възрастен, за да й бъде баща. Сега трябваше да открие слабите му места, да ги обърне срещу него и да ги използва, за да избяга.

— Как ме откри?

Маккензи й обърна гръб и смъкна прогизналата си от пот риза. Дали не се беше изпотил от страх при срещата с онези мъже? Дори и да беше така, не можеше да го вини.

След ризата дойде ред на също толкова мократа тениска. Под нея лъснаха бели като кости, грозни като смъртта и многобройни като снежинки белези. Тя понечи да извърне очи, но не успя.

— Ето какво се случва със самонадеяни глупаци — измърмори той. — Имам предвид с късметлиите. В института сигурно са те учили на това.

Останала без думи, останала без дъх, тя дори не искаше да си помисли колко болка е изтърпял този човек.

— Тези дългите, които вървят отляво надясно, се получават в бирманските затвори. Там задължително имат специалист по бойни изкуства на заплата. Топи бамбуковите пръчки в саламура, преди да почне да те бие. Присъдата ми бе двадесет и пет удара. Мислех, че ще умра. В интерес на истината обаче минах леко. Използвах канадския си паспорт. Нямаха представа, че съм американец, да не говорим, че съм шпионин.

С всичките тези белези приличаше на стар звяр, прекарал целия си живот в битки за оцеляване.

Той измъкна чиста тениска от сака си и продължи:

— Тук долу вляво можеш да видиш какви белези оставя войнишки нож. Човекът се опитваше да ме намушка в бъбреците и ако бе малко по-добър, сега двамата с теб нямаше да си говорим. Слава богу, острието се плъзна по ребрата ми. Е, лиших се от малко месо, няма как. Наложи се лекарите да ми закърпят мрежичка от кевлар, за да не ми изпаднат вътрешностите.

Тя преглътна сухо. Правеше го… за да я накара да го съжали. Да съжали враг? Никога!

Маккензи напъха главата си, в тениската.

— Виждаш ли резката отдясно? Тази вечер срещна човека, който ми я подари. Да. Йохан Шмит. Той обаче не го знае. Стреляше на сляпо в мрака и никога не бих му дал да разбере, че ме е улучил. Предпочетох да се изхиля и да пусна мръсна шегичка по адрес на майка му. Така се познават истинските мъже, нали? Разбира се.

Обърна се към нея. Изражението му нямаше нищо общо с това на истинските мъже. В очите му се четеше само мъка и самоирония.

— Рани, с които можеш да се гордееш, Ирина. Така ги наричат. Чуй обаче какво ще ти кажа. — Няма такова нещо. Единствените рани, които съществуват, болят, от тях тече кръв и ти казват по ужасен начин, че не си супермен, че куршумите не отскачат от гърдите ти, че си само парче месо и че пак си надценил възможностите си. И какъвто си самоуверен и суетен идиот, пак си направил тъпашка грешка и няма да мине много, преди да направиш нова, която ще се окаже последната ти. Или пък по-зле, ще е последна за някой друг. Добре дошла в моя свят, Ирина Колоденкова. Ако имаш поне мъничко мозък в главата, ще се преселиш на друга планета.

Намеренията му бяха прозрачни. Но тя нямаше да се остави да бъде прилъгана от толкова жалък план. Той искаше да я спечели на своя страна. Да се опитва, колкото си ще. Тя присви очи и попита отново:

— Не отговори на въпроса ми. Как ме откри?

Знаеше, че усмивката, с която й отговори, цели единствено да я подразни.

— Казах ти, че съм добър. Сега вече знаеш точно колко.

— Сложил си проследяващо устройство в пикапа ми ли?

— Глупости. Достатъчно умна си, за да провериш за такива неща.

Вярно. Освен това на таблото на прекалено лъскавия му джип също не бе видяла следящи устройства. Което означаваше…

— Имаш си помощник. Той ме е проследил.

Маккензи включи телефонния кабел в лаптопа си и се ухили.

— Не. Ако имах помощник, щеше да го видиш, докато дразнех Шмит и горилите му. Нямаше да се изправя сам срещу тези хиени, ако имах избор.

Лаптопът изщрака. Маккензи влезе в интернет.

— Значи е просто късмет. Открил си ме, защото си имал късмет.

— На твое място не бих вярвал на такива неща.

Пръстите му заиграха по клавиатурата. Той повдигна вежди срещу екрана и направи доволна физиономия.

А после самодоволството му изчезна.

— Какво правиш с този компютър? — попита тя уморено.

— Ами виж.

Тя застана зад гърба му. По екрана вървяха безсмислени комбинации от цифри — той явно източваше шифрован файл.

— Извинявай, че се занимавам с това сега — каза Маккензи, — но хората на Шмит ще се погрижат за подслушването на всички телефони в хотела. Искам да сваля тези неща, преди да го направят.

— Ти си глупак. И без това ще проверят всички разговори.

Веднага съжали, че го е подразнила. Маккензи имаше отговор. Такива хора винаги имат отговор.

— Разбира се. И най-вероятно ще намерят уебсайта, в който съм влизал. Не че това ще им свърши някаква работа. Виж сега… — Точенето на файла приключи, Маккензи щракна с мишката и екранът се промени. — Това е публично пространство за оставяне на съобщения. Едно от любимите места на хората, които се занимават с шифри. Всеки оставя кодирани съобщения и всички останали се опитват да ги разшифроват. Това е просто игра. За мен също. Двамата с дъщеря ми си играем с кодирани съобщения. Забавно е. Правим го вече почти двадесет години. Все още никой не е разгадал шифъра ни, въпреки че Бог ми е свидетел, доста хора са се опитвали.

Ирина повиши тон.

— Дъщеря ти те е последвала в ЦРУ?

— Не — отвърна Маккензи, излезе от интернет, облегна се и сплете пръсти зад тила си. — Тя има музикално образование. Никое от децата ми няма нищо общо с правителството. За което съм ужасно благодарен.

— Децата ти? Колко имаш?

— Двама синове и една дъщеря.

Побиха я студени тръпки. Две момчета. Едно момиче. Властен баща. Знаеше как живеят подобни семейства.

Маккензи се настани по-удобно на стола, на лицето му се изписа хрисима усмивка.

— На младини исках да стана журналист. Завърших журналистическия факултет в Колумбийския университет. Все още поддържам връзки с журналисти. Те са свестни хора. Опитват се просто да научат истината. Естествено всички се опитват да ги излъжат. Това ми е познато.

Сигурно се държеше тиранично с децата си, моделираше ги като пластилин. Превръщаше ги в свой образ и подобие. Хората като него постъпваха точно така.

— Но баща ми ми изви ръцете и постъпих в Управлението. Доста ми хареса, поне в началото. В момента, в който спря да ми харесва, се бях превърнал в това, което съм, и нямаше връщане назад. За щастие обаче в някакъв момент си бях обещал, че децата ми могат да станат каквито си поискат и да следват своя път, а не моя. Ето например, най-големият ми син, Скот, кръстен е на дядо си по майка, стана лекар. Последните шест години помага на хора, които наистина имат нужда от това. Най-малкото ми дете, Майк, е антрополог. Вече започна да си изгражда репутация. Всъщност славата не го интересува. Обича работата си и това му стига. Гордея се с тях. Сигурно не е редно, защото по никакъв начин не съм им помогнал да направят избора си. От друга страна, ако си баща, не може да не се гордееш с децата си.

Не! Нямаше да повярва на това. Лъжеше я безочливо и се опитваше да представи в невинна светлина семейната си история, вероятно изтъкана от добре прикрито насилие и потисничество.

Чарли измъкна портфейла си и й показа снимка, напъхана зад едно от найлончетата. Двама хубави мъже, единият точно копие на баща си, застанали до намръщена жена с деликатни черти.

— Това са Скот и Майк. И дъщеря ми Карли. Единствено тя се забърка в глупости. Последното нещо, което искахме с Мери, беше да стане домакиня във Вашингтон. За жалост обаче тя тъкмо завърши и се влюби в един гаден тип, омъжи се за него и влетя със засилка в ада на коктейлите. — Въздъхна. — Е, всичко вече свърши. Има две страхотни деца… ето, чакай да извадя и другата снимка… Джейсън и Моли, сладки са, нали? Мен ако питаш, са доста прилична утешителна награда за скапан брак и още по-лош развод. — Прибра портфейла в джоба си. — Както и да е, надявам се, че животът на Карли в бъдеще ще е по-добър. Ако има нужда от мен, ще й дам каквото поиска. Но тя е наследила моя инат. Никога няма да помоли за нищо.

„Лъжец! Ти си долен лъжец и се опитваш да ме забаламосаш с приказки какъв добър баща и любящ дядо си. Всичко е измишльотина. Евтин маскарад. Изобщо не ти вярвам!“

— И сега ти изпраща кодирани съобщения, така ли? Научил си я на шпионския занаят още като дете? — попита с леден тон.

— Не, просто… Тя беше още на осем-девет и се опитваше да прочете „тайно“ съобщение в едно детско списание. Предложих да й помогна. Нещата се навързаха и скоро си измислихме собствен шифър. Само за нас. Аз доста често бях в чужбина и й пращах картички с шифровани съобщения. Глупаците от Управлението направо побесняваха, защото не можеха да прочетат какво съм написал. Ха! И все още не могат.

Лъжа! Нова лъжа. Сигурна беше.

— Невъзможно. Няма непробиваеми шифри.

— С едно-единствено изключение. През 1919 е написано кодирано съобщение, което все още никой не е успял да разчете. Двамата с Карли измислихме вариация на темата с помощта на компютър. Никой не може да я разбие. — И се усмихна, проклет да е, усмихна се мило. — Ако не ми вярваш, ще ти дам интернет адреса на сайта с шифрованите съобщения. Можеш да влезеш и да се опиташ да разчетеш шифъра. Ще оставя съобщение специално за теб. Псевдонимът ми е Грифон. Теб ще те кръстим Червената кралица…

— Не съм партиен член — изкрещя тя. „Но баща ми е. Несломим последовател на научния комунизъм, който ще празнува в деня, в който червеният флаг отново се развее на кърмата на кораба му“.

— Е, извинявай. В такъв случай ще те нарека Бялата кралица — разсмя се Маккензи.

— Губим си времето — продължи да крещи Ирина, макар да знаеше, че не бива да го прави. — Ти ни губиш времето! Писма от дъщеря ти. Нима няма по-важни неща…

Лекотата, с която Маккензи промени тона си, я хвана неподготвена. Гласът му внезапно стана стоманен, а физиономията и интонацията не закъсняха да го последват.

— За един баща няма по-важни неща. Във всеки случай не източих писмата. Едни… да ги наречем „приятели“, ми изпратиха цялата официална документация за „ДефКон Ентърпрайзис“. Докладите на „Дън и Брадстрийт“, папките на „С и Пи“, устава на дружеството, автобиографиите на директорите им и всички статии за тях, които циркулират в интернет.

Погледна екрана и присви очи, докато четеше страниците разшифрована информация.

— Компанията е основана в Калифорния по времето на Клинтън. Частна. Привлекли са външни инвеститори. Имат триста и двадесет служители и се занимават предимно с проучване и разработки. Изпълнителен директор е Максимилиан Хенкес, на петдесет и две. Завършил Масачузетския технологически университет, магистратура в „Слоун Скул“. Преди да основе „ДефКон“, работил за „Локхийд“. Финансовият директор също е кадър на „Локхийд“. Изпълнителният вицепрезидент идва от „Мартин Мариета“, а контрольорът — от „Дженерал Дайнамикс“. Всички са работили в областта на отбраната. Единственото изключение е главният научен ръководител — Санджин Уинг, беглец от Китай. Твърди, че е защитил докторска дисертация на тема супер проводници. Ето това вече е интересно…

Отново се отпусна назад и затвори очи. Устните му се раздвижиха беззвучно. Внезапно оголи зъби като гладна лисица. Отвори очи и те блеснаха — ярки, режещи, ужасяващо интелигентни. „Какво ли — запита се Ирина — съзира в тези микроскопични частици информация? Как е възможно някой да извади смислени изводи от толкова оскъдни и разпокъсани факти?“

Маккензи рязко хлопна екрана на лаптопа и го изключи.

— Тук има цели купища информация. Ще я прегледаме утре.

— Ние? — Едва се сдържаше да не избухне. Знаеше, че самообладанието му, небрежното му дружелюбие целят единствено да я очароват и съблазнят. Вбесяваше я фактът, че я мисли за толкова лесен обект.

— Надявам се. От друга страна, ако искаш да опиташ отново сама, това си е твое право. Няма да те спирам.

Искаше й се да го убие. Пистолетът й все още беше у нея. Арогантната му самоувереност не му бе позволила дори да я обезоръжи. Никога не бе убивала човек, но сега…

— Дори ще ти върна пистолета.

„Моля?“

— Като се успокоиш, разбира се.

Тя нервно опипа колана на панталона си. Пистолета го нямаше.

Раменете й увиснаха. Не, не беше победена. Никога нямаше да я победят. Но вече се намираше в отбрана — болезнено непознато положение.

Проблемът… проблемът беше, че се чувстваше изцедена. Денят адски я беше изтощил. Бе видяла смъртта, беше познала страха. И това бе изпило силите, които й бяха нужни за схватката с този вбесяващо хитър противник, и я бе направило уязвима.

— Виж, Ирина, аз не съм ти враг.

— Така ли? — викна тя. — Какъв си тогава?

— Просто човек, който иска да те предпази.

Тя изтри слюнката от устните си.

— Не ми трябва… ангел пазител!

— Независимо дали ти харесва, вече си имаш. Можеш да ми викаш свети Чарлз. — Погледът му отново помътня. Тя още не можеше да разбере какво означава това. — Всъщност не ми викай така. — Лицето му омекна и гласът му дойде сякаш отдалеч. — Само Чарли е по-добре.

Дали пък това не бе намек за слабост? Някаква уязвимост, от която можеше да се възползва?

— А защо не свети Чарлз — настоя тя.

Той се усмихна някак разсеяно, все едно в паметта му изплува приятен спомен.

— Така се казва едно място, малко градче, по-скоро село. Не е точно Свети Чарлз, всъщност пак си е Свети Чарлз, само че на испански: Сан Карлос — Сан Карлос до Кабо. Свети Чарлз на Носа. На Калифорнийското крайбрежие. С Мери… жена ми… прекарахме доста щастливи мигове там. Всъщност някои от най-щастливите. Мислехме си дори, като се пенсионираме, да заживеем там — толкова ни харесваше… — Гласът му затихна, светлината в очите угасна.

„Падна ми в ръцете — помисли си тя. — Самотен вдовец, който скърби за жена си. Мога да го разпердушиня, да го разкъсам на парченца“.

Това беше правилният ход. Началниците й очакваха да постъпи точно така. Но ако го направеше, с нищо нямаше да е по-добра от пристанищните курви на баща си.

Маккензи се отръска като мокро куче.

— Трябва да пийна. — Стана и отиде до минибара. — Искаш ли нещо?

Шансът отлетя. Знаеше, че трябва да се чувства гузна, че го е оставила да се изплъзне, но въпреки това през нея премина вълна на облекчение.

— Не. Да. Сода. Не, някакъв сок. — „Изгубих самообладание и трябва да се овладея“.

Той извади метална кутия портокалов сок, за себе си направи джин с тоник.

— Искаш ли лед?

— Не.

Маккензи й наля сок и й подаде чашата със салфетка. В очите му отново имаше блясък и нещо като усмивка на устните му. Изтървала го беше.

Той отпи от чашата си, въздъхна доволно и каза:

— Както вече споменах, аз съм на твоя страна. Поне в този момент. Човекът, от когото трябва да се пазиш, е оня, когото настъпих по опашката в „Хилтън“ — Йохан Шмит. Той е гадно копеле, може би най-лошото. Наемник и професионалист, има на разположение поне петстотин души. По някакъв начин успя да си издействаш най-опасната наемна организация. И като че ли това не ти стига, се налага да мислиш и за цивилните полицаи, за ФБР и за още цял куп държавни агенции. Доста хора искат да те хванат и аз май съм единственият, който прави изключение.

— Ще им избягам. — И щеше да го направи. Важно беше този Маккензи да го знае.

— Имаш предвид държавните чиновници ли? Със сигурност. Всъщност няма и капчица съмнение, че ще им се изплъзнеш, но Шмит е по-различен. Виж, в Америка нямаме нищо подобно на онова, което в твоята страна наричат Спецназ. Отлично обучените специални части, които вършат мръсната работа както вкъщи, така и навън, просто не са ни по вкуса. Тук играят законите на търсенето и предлагането, така че частната инициатива…

Това вече не можа да го понесе и избухна точно като баща си.

— Искаш да ми кажеш, че сте впрегнали на работа прехвалената си пазарна икономика?

Маккензи се усмихна.

— Да, може да се каже и така. Всъщност всичко се свежда до съвсем тъпа либерална философия. Да, съгласен съм, че Йохан Шмит е олицетворение на свободната пазарна икономика. Той и хората му са тук единствено заради парите. За тях понятие като патриотизъм, дълг и нормална човешка почтеност са без стойност. Мислят единствено колко ще спечелят, след като свършат работа. Печалбата, момичето ми, е най-мощната движеща сила на света. Щом го разбереш, ще осъзнаеш в каква голяма опасност всъщност се намираш.

Вярно, Шмит наистина бе опасен. Дори самият му вид я изплаши. Но хората му приличаха на обикновени разбойници. С тях щеше да се справи.

— Не си мисли, че копоите на Шмит са безмозъчни горили. Мутрите, които видя с него преди час, наистина не са особено интелигентни, но са изключително добре подготвени. Това са обикновени войници. Виж, офицерите са съвсем друго нещо. На всеки десет войници има един офицер и те са най-добрите, които могат да се намерят на пазара — умни, опитни и трудни за заблуждаване. Аз съм дяволски добър, но колкото и да вярвам в силите си, гледам да не се пречкам на пътя на подобни хора.

„Отново взе нещата под контрол. Как стана?“

— Според мен това трябва да направиш и ти, ако си решила да бягаш — продължи Маккензи. — Аз се омитам оттук още утре сутринта. Те ще тръгнат да ме следят, или поне ще си мислят, че го правят. Ако изчакаш, докато тръгна и ги повлека след себе си, би трябвало да успееш да се измъкнеш, без да те видят. След това… честно казано, не знам кой е най-добрият маршрут. Вероятно на югоизток. Нататък има повече движение, така че може и да се смесиш с тълпата. Да, май южната част на Аризона е най-добрият избор. Финикс, Тусон — големите градове винаги са удобно скривалище. Въпреки че според мен ще постъпиш най-умно, ако останеш тук и изчакаш да се върна.

Тя го изгледа. Не знаеше какво точно да каже, но знаеше, че никога, никога няма да послуша съветите му.

— Ако решиш да бягаш, по-добре си вземи прилични дрехи и изхвърли боклуците, които упорстваш да носиш. — Ирина премигна объркано. — Спри в хубав магазин и потърси марката „Сейнт Джон Спорт“. Мери изглеждаше страхотно в дрехите им и съм сигурен, че и на теб ще стоят добре. Хората на Шмит определено не търсят добре облечена мадама. Ако облечеш модни и скъпи дрехи, може и да им се изплъзнеш. Съмнявам се обаче, че в този град ще откриеш такъв магазин. По-скоро виж в Тусон, Финикс или Седона — във всеки случай в град, където има туристи.

„Защо ми помага? Намислил е нещо. Тук има уловка“.

— Добре, стана късно. Трябва да си лягаме. Съвсем целомъдрено. Предлагам да не се събличаме, защото Шмит е напълно способен да почука на вратата в три посред нощ. Преди да си легнем обаче искам да те питам нещо. Моля те, имай търпение. Ще ни отнеме само няколко минути.

Единственото й желание бе да се наспи. Ако можеше да забрави този ден — най-ужасния в живота й, — щеше да се справи с този човек и с хитроумните номера, които се опитваше да й погоди. „Или вече ми ги е погодил, но просто съм прекалено скапана, за да забележа“. Разтърси глава в опит да прогони умората.

Маккензи извади някакви снимки. И цветни, и черно-бели. Нареди ги на масичката. Бузите й пламнаха. Шокът и гневът бяха толкова големи, че се изчерви. „Как се осмелява? Как смее да ми показва това?“

— Снимките са правени основно на Бяло море и на Ладожкото езеро. Това е баща ти, нали? А това си ти. Това са майка ти и двамата ти братя.

Тя се заклатушка на ръба на пропастта. Огромна бездна. Краят й не се вижда. Снимките… не можеше да ги понесе. Този ужасен, ужасен ден… Доминик умира във фонтан от кръв, тя краде коли посред бял ден, после симпатичният тъжен Мич Конрой… Маккензи я откри неведнъж, а цели два пъти… вулгарните приказки на горилите на Шмит…

Не знаеше колко още може да понесе. Със сигурност обаче не можеше да понесе тези… тези… проклети снимки!

— Значи тук сте на почивка и всеки път баща ви е извеждал семейството на плаване. На първата снимка сигурно си на не повече от шест-седем. А на последната, която според мен е направена във Финландския залив, изглеждаш на около седемнадесет.

— Осемнадесет — успя да каже тя. В гърлото й заседна огромна буца. Ужасният спомен я лиши от дар слово. Ръцете й трепереха. Пареше я огънят на спомени, които искаше да забрави завинаги, не искаше нищо друго, нищо друго, освен да се разкрещи.

— Управлението, както между другото всяка шпионска служба на света, си умира да колекционира снимки на чуждестранни военни. Така са се сдобили с доста приличен албум от детските, та чак до младежките ти години. Има поне десетина снимки на семейството ти по време на почивка. Обикновено плавате с платноходка. Работата е там обаче… ето, виж всички снимки… работата е там, че докато всички останали са снимани на руля, фотографите не са успели нито веднъж да те уловят как управляваш лодката. Това ми се струва любопитно, Ирина. Просто се чудех…

Взрив. Къщата се разхвърчава на всички страни. Стените се срутват. Не остава нищо, освен пепел и овъглени греди.

— Никога! — изкрещя тя. — Никога! — Не заплака. Този човек… Никой не беше в състояние да я разплаче. — Нито веднъж! Само братята ми! Аз не! Никога не са ми давали! Той никога не ми даде шанс да се докажа и… — Преглътна мъчително болката си.

— Никога не ти е позволявал да застанеш на руля и да управляваш платноходката ли?

— Аз съм момиче. Не съм достатъчно добра.

— Това ли казваше?

— Винаги. За всичко. Никога не бях достатъчно добра!

— Значи така и не си разбрала?

— Какво да разбера?

— Дали е прав. Дали си достатъчно добра. Все още не знаеш.

— Знам.

— Само си мислиш, че знаеш.

— Не!

— Истината е… — той протегна ръка, за да я успокои, но тя я отблъсна, — че никога не можеш да си сигурна колко добра си всъщност.

Мразеше го. Силата на омразата я парализира. Отвори уста да каже нещо, всъщност да изкрещи, но спря.

Спря, защото видя какво ще последва. Съзря в очите му намека, трептящото привидение на неизречената истина.

Той знаеше още, знаеше тайната, знаеше какво направи баща й, знаеше за унижението, за срама, който тя отричаше, защото ако го признаеше, трябваше да крещи, да крещи, да крещи…

Беше изписано на лицето му. Пишеше още, че никога няма да каже онова, което знае, а ще го държи скрито в себе си, заключено дълбоко в душата му, така, както е заключено в нейната.

Ето, затова го мразеше най-много.

Зашлеви го. Зашлеви го с всичка сила.

Той просто я изгледа тъжно, сякаш по някакъв начин го беше разочаровала.