Джо Гарбър
Вихрушка (6)

5.
Пътни работи

Сряда, 22 юли

05:45 Централно време

Чарли викна достатъчно високо, за да се чуе през вратата на килера, в който се криеше Ирина:

— Добро утро, Мич!

И отвори широко вратата на стаята.

Мич Конрой пристъпи накуцвайки с две чанти покупки и мазна кутия понички, притисната до гърдите.

— Добрутро, господин Маккензи. Закъснях ли?

— Идваш на минутата. Точно шест без петнадесет. Точността е добродетелта на кралете. — Мич бе със сив панталон, бяла риза и спортно яке и приличаше на дребен търговец — продавач на коли, застрахователен агент или управител на магазин за обувки. Чарли бе сигурен, че горилите на Шмит не са обърнали внимание на бившата родео звезда, която ходи бавно, за да скрие накуцването си. — Това да не е закуска? Бог да те поживи. И стига с това „господине“. Приятелите ми викат Чарли.

— Дадено. Ще се опитам да го запомня, господин Маккензи.

Мич остави чантите на пода, приседна на ръба на леглото и се усмихна като послушно кученце.

Чарли се позасмя на реакцията на простодушния каубой и седна до него. „Този човек е добър — каза си. — Дори не подозира каква неблагодарна роля е приел да изпълнява, при това съвсем доброволно“.

— Виж, приятелю, сигурен ли си, че искаш да се нагърбиш с тази работа? — попита Чарли просто за да успокои съвестта си.

Мич отвори кутията и се видяха четири чаши димящо кафе и десетина тестени изкушения. Той махна пластмасовия капак на една от чашите и избра поничка с розова захарна глазура.

— Май е единствената, която ми предлагат от доста време.

Чарли също си взе кафе, огледа поничките и избра една, която му се стори най-нискокалорична.

— Ще се наложи да се изправиш срещу доста гадни копелета, Мич. Не е изключено да те поотупат.

— Занимавам се с родео, откакто станах на шестнадесет. Никой човек не може да ми направи онова, което конете вече ми направиха два пъти.

Облиза пръстите си и посегна към нова поничка.

— Просто исках да се уверя, че знаеш с какво се захващаш — продължи Чарли и побутна един плик към него. — Прехвърлих БМВ-то на твое име. Талонът и всички други документи са в плика. Вътре са и двадесет и петте хиляди, които обещах. Не ги профуквай всичките в казиното, когато стигнеш до Вегас.

— Не съм комарджия. Най-много да гледам някое кино и да се почерпя в ресторант.

— Умно момче си ти, Мич. Добре, хайде сега да повторим всичко още веднъж.

Мич кимна.

— Значи, сър, както казахте, купих си маскировъчна униформа като вашата. Освен това си взех обувки с ток, за да изглеждам по-висок. Намерих един магазин до щатския колеж, дето продават гримове, перуки и разни такива, така че купих и от тях. Ей сега влизам в банята и като изляза, ще си приличаме като две капки вода. Е, поне отдалеч. После слизам по стъпките със същия сак като вашия, измъквам се през задната врата…

— БМВ-то е паркирано под едно дърво точно до аварийния изход. Наблюдават го.

— Ще куцукам бързо и ще гледам в земята. После се качвам в готината ви кола. Винаги съм искал да си взема германска машина. — Усмихна се по детски. — До Вегас са към хиляда километра. Ако хвана обиколните пътища, няма да стигна преди мръкване. Стигна ли, отивам в „Мандалай Бей“, мятам ключовете на пиколото и още щом вляза в хотела, си мушкам перуката и всичко останало в сака. Регистрирам си се с моето име и чакам, докато не се обадите или докато не минат три дни.

— Ако те спре някой друг, освен полицията, какво правиш?

— Казвам истината. Казвам си всичко. Даже и за хубавото момиче.

Чарли огледа подозрително поничките. Все още бе гладен, така че избра една с шоколадова глазура и маслен крем.

— Много е важно да кажеш за момичето. И се постарай да ги убедиш, че точно аз съм ти платил да идеш оттук до Вегас с, новото БМВ. Ти нямаш нищо общо с тази история, Мич. Просто са ти платили да свършиш работа. Ако го проумеят, вероятно ще се отървеш леко.

— Няма проблем. А сега… — Мич бръкна в джоба си и извади сгънат плик. — Тук са документите на колата, която ви купих. Голяма таратайка. Доста поочукана. Хората тук по-скоро ще ходят пеша, отколкото да се качат в японска кола, така че я взех на сметка.

— Трябва да ме закара само до летището. Между другото, не вярвам да си имал проблеми да ми наемеш частен самолет, нали?

— Като размахах пачката със стотачки, си счупиха краката да ми прислужват. Ще го докарат от Далас. Ще ви чака точно в седем. — Мич бръкна в задния си джоб. — Като стана на въпрос, останаха ми доста пари от онези, дето ми ги дадохте вчера.

— Задръж ги.

— Не мога. Това са почти две хилядарки.

— Прибирай ги тия проклети пари. За теб са.

Мич кимна, вдигна чантите с дегизировката си и тръгна към банята. След пет минути излезе. След още пет излезе и Чарли.

 

 

Когато се върна, Ирина седеше до масичката. Бе успяла да излапа три понички и ядеше четвъртата. Чарли тъжно забеляза, че е изпила и всичкото кафе.

— Проблеми? — попита тя.

Той седна, надникна в картонената кутия и реши, че няма сила на света, която да го накара да изяде още една от тези гадости.

— Никакви. Момчето от нощната смяна още е на рецепцията. Платих му стаята и пак задряма.

— А Мич? — Чарли усети колебанието в гласа й. — Ще се справи ли?

— Разбира се. Ще побеснеят, като разберат какво е станало, но това с нищо няма да промени факта, че съм ги пратил за зелен хайвер. Ако го спрат по пътя, сигурно ще се отърве само с разкървавен нос. Никой няма сметка да го трепе.

— Надявам се, че си прав, Чарли. Той е с добро сърце.

Вече не го наричаше „господин Маккензи“. Това му хареса. „Разбира се, че е нормално да си говорим на «ти», след като сме прекарали нощта заедно, и проклет да съм, но не заспах лесно…“

— Чарли?

„Господи, нима си личи?“

— Какво?

— Чувствам се ужасно гузна за онова, което направих с него. Ти гузен ли си за това, което направи с мен? — Въпросът го хвана неподготвен и той тутакси надяна непроницаема маска. — Имам предвид снимките. Това, че се възползва от слабостта ми и ми погоди номер. Струва ми се, че не е по-различно от онова, което аз направих с Мич.

Чарли се замисли за миг и присви устни.

— Добър ход, Ирина. Всъщност направо първокласен. Ако ме накараш да изпитвам угризения на съвестта, значи вече си спечелила предимство. Поздравления, току-що отбеляза точка.

— Не отговори на въпроса ми.

— Две точки. Сега се приготви и аз да отбележа. Отговорът е, че ако изпитваш угризения, значи трябва да смениш работата. В нашия занаят единствените емоции, на които имаш право, са гордост, когато печелиш, и съжаление, ако изгубиш.

— И все пак не ми отговори.

Чарли се изсмя, макар да не му бе смешно.

— Гейм, сет, мач. Да, изпитвам угризения. Беше беззащитна. Възползвах се от това. Въпреки че е част от играта, се чувствам гадно. Доволна ли си?

— Всъщност не. Аз също се чувствам виновна. Вината се е загнездила в душата ми.

Изгледа го безстрастно.

„Мразя тази работа. Наистина, наистина я мразя“. Той си пое дълбоко дъх.

— Самото признание те прави по-добър човек от деветдесет и девет процента от хората, ако това въобще е някакво успокоение.

Тя избягна погледа му.

— И сега какво? Ще ме арестуваш и ще върнеш скъпоценната „Вихрушка“ на собствениците й, така ли?

— Много се лъжеш. Не си прави илюзии, Ирина. Ако „Вихрушка“ е важна за националната сигурност, както подозирам, няма да ти позволя да напуснеш страната с нея. — В очите й заблещукаха пламъчета, „Добре — каза си Чарли, — покажи малко твърдост, малката“. — От друга страна, нямам никакво намерение да връщам нито теб, нито проекта на никого, преди да разбера с какво си имам работа. Казвал съм го преди, ще го кажа и сега — не бива да съдиш за нещата по външния им вид. Нямаше да ме повикат от дебрите на ада и със сигурност нямаше да наемат Йохан Шмит, ако зад тайната не се крие друга тайна. Точно втората тайна е важната. Ако я разгадая, може и да получа онова, което искам. Ако успея и ти ми помогнеш, тогава може и да се споразумеем някак си.

— Не възнамерявам да правя сделки с теб, Чарли.

В тона й не пролича и капчица колебание. Решимост и нищо повече. Чарли щеше да се разочарова, ако бе чул нещо друго. Предната нощ предприе мощна атака срещу най-неукрепеното място в крепостта й. Тя се защитава като лъвица. Единственото, което постигна, беше да посее семенце на съмнение в собствените й сили. То обаче нямаше да поникне, докато Ирина не започнеше да се съмнява в мотивацията си. „И от този миг, скъпа, ще ми принадлежиш“.

— Съгласен. Аз ще се занимавам със сделките. — Той погледна инкрустирания си със скъпоценни камъни часовник. — Виж, след малко трябва да тръгвам. Искаше ми се преди това да ти задам няколко въпроса.

Това определено я изненада и тя объркано попита:

— Оставяш ме тук? Значи мога да правя каквото си искам?

„Пипнах те!“

— Да. В момента Шмит и хората му натискат газта до дупка и са по петите на Мич. Следят го, защото си мислят, че съм аз и че ще ги отведа право до теб. — Пусна самодоволна усмивчица. — Така, според компютърната система на „Мариот“ в момента тази стая е празна. Камериерките няма да се появят преди девет. Ако искаш да се пробваш, най-добрият ход е да изчакаш няколко часа, после да скокнеш до „Хилтън“, да освободиш стаята си и да хванеш пътя. Лично аз ще съм по-доволен, ако си стоиш на място. Така ще е по-безопасно. Но ако си решила да бягаш, няма да те спирам. Тръгни в девет и в късния следобед си във Финикс. До десет вечерта можеш да стигнеш до Сан Диего или Лос Анджелис.

Тя примигна объркано. Той почти долови тракането на колелцата в мозъка й, докато се опитва да разгадае мотивите му. Ирина отвори уста, но не каза нищо.

— Добре, Ирина, сега ще ми отговориш ли на няколко въпроса?

— Само ако и ти отговориш на моите — отвърна тя предпазливо. — Защо нае самолет? Къде отиваш?

— В Калифорния. Там са офисите на „ДефКон Ентърпрайзис“. Самолетът ще ме откара дотам и обратно за нула време. — Тя кимна недоверчиво. — Сега е мой ред да задавам въпроси. Кажи ми всичко, което видя, когато задигна „Вихрушка“. Всяка подробност, колкото и дребничка да е.

Ирина заразказва. Чарли се облегна на стола и сплете пръсти зад тила си. Изпразни мозъка си и го превърна в чист лист, на който Ирина да пише. Помъчи се да се отпусне. Да излезе от собствения си свят. Да влезе изцяло в нейния.

Зарея се в мрака на пустинята като невидимо привидение. Под себе си съзря двама души, промъкваха се през тъмнината като бухали. В кървавочервените отблясъци на огъня танцуваха сенки. Двамата проникнаха в строго охранявана сграда.

Две любопитни котки, заинтригувани от отворения шкаф, плахо пристъпиха към жертвата. Мишката бе тлъста и бавна. Скочиха отгоре й.

Мракът се превърна в светлина. Лъчи на прожектори раздраха небето. Гневни куршуми засвистяха в убийствен дъжд. Зайците хукнаха подплашени от ловния рог и прясна кръв обагри пясъчния склон.

Ирина млъкна. Чарли тръсна глава и се върна от онзи свят в измерението на обикновените хора.

Ирина беше пребледняла. Съжали я. Не беше лесно отново да преживееш целия този ужас. Но тя, като добър войник, му бе дала онова, от което се нуждаеше. Възхити й се. „Което — добави мислено — може да се превърне в проблем“.

Тя сложи ръце на кръста си и попита:

— Сега аз ще ти задам въпрос и искам да ми отговориш откровено.

„По дяволите, доста бързо се възстанови“.

— Казвай.

— Какво направи с диска, който открадна от мен?

Чарли замръзна. За миг не беше способен нито да мисли, нито да действа. После избухна в смях.

— Знаеш ли, никога досега не съм си намирал майстора. Но ти… Божичко! — Посегна към сака си, прокара пръст по един невидим ръб и отвори двойното дъно. — Ето — каза и й подаде диска. — Достатъчно си умна, за да си заслужиш наградата.

Ирина се наведе над масичката, взе диска и го хвърли през рамо.

— Искам истинския.

— Много си добра! Наистина си много добра. — Чарли засрамено разкопча ризата си, бръкна под нея и извади диска от един таен джоб. — Този ли е?

Тя кимна рязко и пусна диска в джоба на ризата си.

Доста усилия му костваше да не се разсмее. Дискът, който й даде, бе от левия джоб на ризата му. Дискът, който искаше тя, бе скрит от дясната страна.

— Добре, сега вече сме квит. Трябва да тръгвам. Искам да уточня още две неща. Първо: сигурна ли си, че генераторите бяха покрити?

— Не съм казвала, че са покрити, обясних само, че бяха поставени в дебела метална обвивка. Парчетата, които се разхвърчаха при взрива, бяха доста тежки. Според мен това не е толкова важно.

— Аз ще реша кое е важно. Второ: спомена, че от покрива на лабораторията висели някакви метални съдове. Помниш ли какво имаше в тях?

Тя притисна пръст към устните си. „Какъв чаровен жест“, помисли си Чарли.

— Не, светлината бе лоша и… чакай малко, спомням си… нещо… май беше анестетик.

— Етер?

— Диметилов етер, да. Защо мислиш, че е важно?

— Не може да е било анестетик. Не и в такава лаборатория.

Очите й блеснаха.

— Охладителна течност?

— Втечнява се при минус четири — отвърна Чарли: не бе пропуснал брой на „Сайънтифик Американ“, откакто навърши четиринадесет. — Замръзва някъде под тридесет и осем, може би към шестдесет.

— И защо ще им трябва нещо толкова студено?

— Помисли. Умна си, ще се сетиш.

Тя щракна с пръсти.

— Ха! Измислили са някакъв нов свръхпроводим материал.

„Дяволски умна! Момиче, ще трябва да те държа под око“.

— Видя ли, че се сети. Материал, който провежда електричество без съпротивление. Електроните просто пробягват през него, без да го усетят.

— Но практическото приложение на свръхпроводниците е нулево, дори и за така наречените „свръх-топлинни“. Те са просто интересен факт, играчка за експерименти.

— Не са само играчка. Ако са използвали етера, за да охлаждат сандъка, който си задигнала…

— Не съм сигурна, че е сандък, Чарли. Пренасях го вече три пъти. Няма капак, нито ключалка. Мисля, че е монолитно.

Чарли отново затвори очи.

— Отливка. Не е нито метална, нито пластмасова, нали? Някаква керамична смес. Да, сигурно е смес. — Бе близо, толкова близо. Всички парченца на пъзела бяха пред очите му. Просто трябваше да ги разбърка, да намери точното подреждане и да открие чистата, неопровержима, абсолютна истина…

„Няма време!“ Главата му рязко подскочи.

— Ирина, трябва да тръгвам. Преди да замина, обещай ми да се скриеш в „Хилтън“. И че ще ме чакаш да се върна.

Тя поклати глава.

— Сигурна ли си? Ще се върна от Калифорния най-късно към четири-пет следобед. Ако се съюзиш с мен, ще си в много по-голяма безопасност. Мисля си, че ще направим добър екип.

Ново поклащане на глава.

— Както искаш. Но внимавай, за Бога. Ако те хванат, те чакат само страдания.

— Няма да ме хванат.

Чарли се изправи и вдигна сака с лявата ръка.

Улови се, че иска да залепи една целувка на бузата й за довиждане. Не можеше да си го позволи.

Хвърли поглед през рамо, отиде до вратата и хвана дръжката.

Очите й проблеснаха, лицето й се изопна.

— Вече никога няма да ме видиш!

Чарли се усмихна и излезе. Разбира се, че щеше да я види. Знаеше къде ще отиде. По дяволите, знаеше дори кога ще пристигне там.

 

 

Черният додж си беше пещ на четири колела и привличаше слънцето като магнит. Ирина наду климатика до дупка и обърна духалките към лицето си. Мич сигурно правеше същото.

Споменът за нежния каубой я накара да се усмихне — спокойни кафяви очи, тяло, което излъчва сигурност, пасваща му толкова добре, колкото и широкополата шапка. „Няма и капчица съмнение във възможностите си. Самоуверен до краен предел, също като Чарли. Но Чарли парадира със самоувереността си, носи я на ревера си като значка. Мич няма нужда от това. Държи самоувереността в себе си, тя е част от достойнството му“.

И двамата бяха достойни мъже — Чарли горд рицар, който не крие доблестта си; Мич — непретенциозен и скромен; толкова различни, но същевременно без излишна самовлюбеност и чувство за… непогрешимост. Без значение какви са фактите, той никога не признава, че е сгрешил. Ако по някаква случайност е преценил погрешно, вината е или в нечий нечетлив почерк, или в скапаната сметачна машина, или в момиченцето, което си играе наоколо и го разсейва.

Грешките бяха лесно обясними. Казваха се Ирина.

Помисли си, че сигурно ще е по-щастлива, ако е толкова безгрижно самоуверена, колкото Мич или Чарли. Че ако не й се налага постоянно да доказва правотата си, ако умее да губи с достойнство, ще е по-добра в онова, което върши. Но беше дете на баща си. Също като него, не беше способна да се самообвинява. Също като него, винаги трябваше да приписва грешките си другиму. Също като него, да обвинява…

„Обвинявам баща си за собствените си грешки“.

Лоши мисли и неподходящо време да се занимава с тях. Не можеше да си позволи лукса да се съмнява в себе си.

Отърси се от спомените — хипнотично състояние, предизвикано от безкрайната скучна магистрала и еднообразния пейзаж — и се зачуди колко ли градуса е вън.

Тридесет и осем? Повече? Нямаше представа. Знаеше единствено, че пустинята е смъртоносна и безмилостна.

Земята около магистралата бе безжизнена пустош. Далечните скали подчертаваха враждебността й: издигаха се в трептящия от жегата въздух като колони, оцветени в охра, канелено кафяво и отровно зелено. Останалото бе само прашасали ниски храсти, кактуси и тук-там жилави лозови пръчки, декорирани с дребнички мъртви листа. Земя на влечуги, враг на всичко човешко.

Огромен камион я задмина и пикапът се люшна от въздушната струя. Ирина бе заковала стрелката на километража на сто и двадесет, така че камионът се движеше поне със сто и петдесет. Това бе най-бързата магистрала на запад и шофьорите по правило не спазваха ограниченията на скоростта. Може би инстинктите ги подтикваха да не се застояват в пустош, която посреща с неприкрита враждебност всяко човешко присъствие.

Часовникът на таблото показваше, че са минали десет минути след пладне — 11:10 планинско време. Беше глупаво да продължи по магистралата. За три часа се бе натъкнала на три патрула — стройни полицаи с габардинени униформи. Първите я пуснаха да мине, на другите два поста я спряха. Може ли документите ви? Разбира се. Тук пише, че косата ви е руса. Беше руса, но ми омръзна и оставих естествения й цвят. Май не сте оттук, а? Не, от Юта съм. Прибирам се. Карайте внимателно. Да, благодаря, лек ден.

След сто и петдесет километра, в Ню Мексико, трябваше да изостави магистралата. Малките пътища сигурно не бяха така строго охранявани, пък и имаше повече места за криене, ако станеше някоя беля.

Хвърли поглед към разпънатата на седалката до нея карта и реши да поеме по първия възможен път на север. Той криволичеше из хълмиста местност с малко на брой и отдалечени едно от друго градчета.

Север. Да, имаше логика. Всъщност не можеше да обясни защо има логика, по-скоро интуицията й подсказваше, че северната част на щата е по-безопасна от южната. „След като мина Галъп, трябва да завия на запад. После прекосявам границата с Аризона и започват само празни пътища и индиански селца. Там ще е по-безопасно“.

Стрелката на резервоара показваше, че й остава само една осма. Трябваше да зареди, преди да навлезе в пустошта.

Една зелена табела показваше, че изходът за щатски път 24 наближава. Смяташе да поеме по него. Под зелената табела се виждаше указател за близка бензиностанция.

Тя намали, пусна мигача и отби по изхода. На следващия кръстопът се появи малко градче: нищо особено — невзрачни сгради с дървени порти, няколко магазина, пожарна, църквица.

Когато баща й излезеше на плаване, майка й я водеше в църквата. Коленичеха в окадените от тамян храмове. Молеха се под позлатените икони на светлината на съзвездия от восъчни свещи, мълвяха молитви на полуразбираем език, приемаха опрощение от свещеници със златни и пурпурни епитрахили.

Баща й научи, когато Ирина стана на единадесет. За пръв път го видя да удря майка й. Беше по-скоро слаб плесник за респект, отколкото наказание. Наказанието бе запазено за Ирина.

Тя извърна очи и продължи да кара.

Бензиностанцията бе вдясно от нея: „Арко — отворена двадесет и четири часа в денонощието“.

Познаваше веригата — малки спретнати бензиностанции със суха храна, готови сандвичи и студени напитки. С Доминик често купуваха провизии за нощните си обиколки от подобни места. Доминик… тя винаги се смееше на сравненията му между денонощните бензиностанции, обикновените квартални магазини и „Събуей“ — сякаш беше критик от кулинарно списание. Вече никога нямаше да се смее на шегите му.

Спря до една колонка и каза високо, макар никой да не можеше да я чуе:

— Когато баща ми ми отдаде чест, Доминик, победата ще е и твоя.

Мич бе зарязал бейзболна шапка в мрежичката на задната седалка. Тя си я сложи и прибра косата си под нея. Влезе в блажената прохлада на магазина, подаде на момчето зад тезгяха една от стотачките на Чарли и каза:

— Сто на пета колонка. — Досущ като американка.

Отегченият тийнейджър с карирана риза взе банкнотата, провери дали е истинска и се задоволи единствено да отвърне:

— Пета колонка.

Явно бе повтарял това милион пъти.

Ирина излезе и напълни резервоара с 92-октанов бензин. Стори й се правилно да се грижи добре за пикапа. Мич сигурно щеше да одобри.

Помпата изключи автоматично.

Ирина отново влезе в бензиностанцията и заразглежда рафтовете с чипс, кроасани и фъстъци. Почти цялата задна стена на помещението бе заета от остъклен хладилник, натъпкан със сандвичи и газирани напитки. Запотените стъкла обаче не позволяваха на клиентите да видят марките на продуктите.

— Четиридесет на шеста.

Ирина замръзна.

— Ти оправи бензина, аз ще взема нещо за ядене.

— Вземи и бира. Може и „Милър“.

Всичките й нерви се разкрещяха.

— Никаква бира на работа. Кобрата ще ни скалпира, ако разбере.

Бяха двама, с издути от мускули бели тениски, бичи вратове и оглупели от стероидите очи. Първият проговорил… бе онзи… онзи, който във фоайето на „Хилтън“ се бе изхилил. „Аз викам да й го вкараме на тая кучка във всички дупки, и то заедно. Трима на един е винаги по-весело“.

— Ето ти още двайсетачка — изръмжа той и подаде на момчето зад тезгяха новичка банкнота от бял плик.

— Ще го напълним догоре.

Момчето отново провери дали банкнотата е истинска, после каза с невъобразима досада:

— Шестдесет на шеста колонка.

Човекът с парите излезе, а колегата му тръгна между рафтовете с откровено предизвикателна походка. Тя се обърна към него. Нямаше избор. Ако я видеше в анфас, може би тежкият грим щеше да успее да скрие самоличността й. Но в профил…?

В профил гримът не помага. Щеше да познае извивката на челото, линията на челюстта, носа — сигурно разполагаха с всякакви нейни снимки и щеше да я познае на мига.

Откраднатите от „Мариот“ кърпи, които бе навила около кръста си, за да промени талията, нямаше да го заблудят. Нищо нямаше да го заблуди. Обърнеше ли се в профил, беше изгубена.

Взе голям пакет чипс и пакетче дъвки и тръгна към изхода. Той безцеремонно тръгна насреща й. Нямаше никакво намерение да отстъпи. Щеше да я принуди да се мушне покрай него, да се отърка в тялото му, да се свие, но не и да избегне докосването.

Гърдите й се тръкнаха в бицепса му. Тя мерна подигравателната му усмивка. Докато се промушваше покрай него, той пусна ръка по задника й. Ирина надви желанието да му отвърне. По-добре да го остави да се радва на мръснишките си удоволствия, отколкото да си търси белята.

Провря се покрай него и забърза към касата.

— Пета колонка — каза и побутна чипса и дъвките към продавача. Младежът явно не я чу. Лицето му бе напрегнато, очите му мигаха нервно към машинката за проверка на фалшиви банкноти. — Пета колонка. Ще ми дадете ли рестото? — Той трепна, смотолеви нещо неразбрано и отвори касата.

Върна й десет долара повече. Ирина пъхна парите в чантата си и излезе.

Един бял минибус „Сиера“ бе паркиран зад пикапа й. На калобраните му бе изрисуван силует на гола жена. Тя попипа козирката на шапката си, уж да я нагласи. Човекът до буса въобще не вдигна глава.

Беше спряла климатика само преди пет минути, но въпреки това вътре бе като в пещ. Воланът я опари. Тя запали и подкара — нито бавно, нито бързо, просто по-далеч от бензиностанцията.

Трябваше да си даде сметка, че опитен наемник като Шмит никога няма да концентрира силите си. Някои от хората му сигурно гонеха БМВ-то на Чарли към Лас Вегас, но едва ли всички. Останалите се бяха разпръснали из околността.

Колко ли души бе включил в операцията? Според Чарли повече от петстотин. Ако се бяха разделили по двойки, това означаваше, че в момента я търсят двеста и петдесет екипа.

Страхът не е страхливост. Срещата с двамата убийци на бензиностанцията я изплаши. В никакъв случай обаче нямаше да си позволи да падне в гладната паст на паниката. Победата идва само при онези, които овладяват страха.

Прецени позицията си с безмилостна обективност. Сама, обградена от многократно превъзхождащ я враг, никога нямаше да оцелее при сблъсък. Ако не можеш да победиш врага си в битка, трябва да го надхитриш.

Какво щяха да направят те? Каква беше тяхната стратегия за залавянето й в тази пустош с два пътя на кръст?

„Многобройни патрули — каза си Ирина. — На всеки екип е поверен малък отрязък от магистралата, вероятно не повече от осемдесет километра. Вероятно обикалят по съкратени маршрути и плетат гъста паяжина. Никой екип не е на повече от сто и петдесет километра разстояние от другите, а средностатичстически са доста по-близо“.

С двеста и петдесет коли щяха да завардят всяко пътче оттук до Калифорния. Никога нямаше да успее да им се изплъзне.

В главата й се стрелна ужасна мисъл. Сигурно вече я бяха видели. Може би не само веднъж. Боядисаната коса и тежкият грим бяха успели да заблудят шофьорите на няколко коли. Чиста проба късмет — не бяха имали време да я разгледат добре.

И докога щеше да продължи късметът й? Най-много още няколко часа. Със сигурност обаче не и два дни, които й трябваха, за да стигне крайната си цел — Сан Франциско и резидентурата на Западния бряг. Осемнадесет часа каране, напрежение всяка минута, в крайна сметка щеше дай се наложи да спре за почивка и…

Нещо бяло.

Някакво бяло превозно средство се приближаваше бързо в огледалото за обратно виждане.

Бял минибус „Сиера“.

Ирина знаеше за полицаите с радари и се придържаше към ограничението от деветдесет на двупосочния път. Колата зад нея караше поне със сто и двадесет.

Пред нея се простираше пустош, пресечена единствено от правия път. Нямаше отбивки, нямаше скривалища, гола пустиня.

Капчица пот залютя в ъгълчето на окото й.

Не можеше да им се изплъзне. Пикапите на Шмит може и да изглеждаха обикновени, но Ирина не си правеше илюзии, че колите на наемници, тръгнали на лов за хора, ще са с обикновени двигатели.

Сиерата растеше в огледалото с всеки миг. Шофьорът и пътникът до него бяха все още сенки без лица. Тя си представи похотливите им усмивки. Прецени шансовете си.

Беше се представила добре на обучението по шофиране срещу противник. Но те сигурно бяха не по-зле обучени от нея. Ако се опиташе да ги избута от пътя, щяха да знаят как да контраатакуват. Битката щеше да е равностойна и поради това — рискована. „Битката с равностоен противник е крайна мярка. Никога не влизай в битка, ако нямаш преимущество“.

Сега вече ги виждаше ясно, само на метри от задната й броня. Единият беше с очила, другият — не.

Ирина отвори дамската си чанта. Старият черен грубоват „Токарев“ легна успокоително в дланта й.

Наемниците ускориха в лентата за насрещно движение. По пътя караха единствено ловците и плячката им.

Ирина стреляше с дясната ръка и бе отличен снайперист. Деветдесет и три от сто изстрела попадаха в десетката. Виж, лявата ръка бе друга работа. Така и не бе успяла да усвои майсторството на стрелбата с две ръце.

Напрегната, но уверена, тя премести пистолета в лявата си ръка. На автоматична стрелба спусъкът подскача петнадесет пъти, за да изпразни целия пълнител. В такъв случай точността няма значение. Просто пращаш всички куршуми по целта и все някои я улучва. При тази скорост, дори да не е смъртоносен, изстрелът причинява достатъчно поражения.

Тя метна поглед вляво. Сиерата почти се беше изравнила с нея. Показалецът й галеше спусъка, палецът й се намести върху бутона за отваряне на прозореца. Ирина си пое дъх. Щеше да го изпусне точно преди изстрела.

Натисна бутона на прозореца. В кабината на колата нахлу горещ въздух.

Всеки момент. Само след миг шофьорът на сиерата щеше да ускори, за да закачи предната й броня със своята задна. Тогава щеше да дойде нейното време. Когато ускореше, той щеше да е най-уязвим и тя щеше да изпразни петнадесетте патрона от пълнителя в лицето на…

Сиерата бързо я подмина, прибра се в лентата пред нея и ускори.

Разстоянието между тях се увеличи. Не я бяха познали. Беше в безопасност.

Прибра пистолета чантата с разтреперани пръсти. Беше натегната като пружина, готова за мига и може би в очакване да се случи. Това, че се размина с опасността, й донесе облекчение, но същевременно я разочарова. Нима беше толкова коравосърдечна, че разминаването с кървава схватка…

На петстотин метра пред нея сиерата спря край пътя. Шофьорът направи рязък обратен завой и ускори насреща й.

Вече нямаше време за пистолета. Ирина стисна волана с две ръце толкова силно, че вените й щяха да се пръснат от напрежение.

Сиерата профуча покрай нея. Шофьорът я изгледа настойчиво. Видя го добре.

Изсвириха спирачки. Тя хвърли поглед през рамо. Бялата сиера се плъзна и се извъртя на сто и осемдесет градуса.

Бяха я видели в профил. Знаеха коя е.

Тя натисна газта с всички сили. Стрелката на километража тръгна нагоре. Сто и десет. Сто и двадесет. Сто и четиридесет…

Сиерата беше по-бърза. Не можеше да я надбяга.

… сто и осемдесет. Двеста. Стрелката влезе в червената зона. Двигателят изръмжа. Успя да добута до двеста, но толкова.

Воланът омекна, сякаш предните колела не стъпваха на пътя. Пикапът на Мич не бе направен за такива натоварвания. Сиерата също, макар че по нея бяха работили допълнително.

Бяха близо, толкова близо. Виждаше лицата им, блясъка на белите зъби в полуотворените им усти.

Щяха да се опитат да ударят задната й броня. При тази скорост дори лекичко побутване щеше да им свърши работа. Щяха да успеят да запазят контрол благодарение на подобренията в двигателя и окачването, но тя — не.

Не можеше да направи нищо. Доджът просто не искаше да върви по-бързо. Опитът да спре на банкета си беше чисто самоубийство. Ако натиснеше спирачки, те щяха да се забият в задницата й и да я завъртят.

Единственият й шанс бе да намали бавно и да е готова с пистолета. Две оръжия срещу едно. Далеч от равностойно противопоставяне. Тя се стегна. Равностойно или не, тя беше не по-малко опасна от тях и нямаше да се даде лесно.

— Спрете! — проехтя металически глас от високоговорител. Изпищя сирена. — Намалете и спрете!

Тя надзърна в огледалото за обратно виждане и видя още една бяла кола зад сиерата, — със зелени ленти и сини буркани на покрива.

— Чувате ли, състезателите. Предупреждавам ви за последно. Спрете край пътя.

Мъжете в сиерата бяха толкова близко, че усещаше яростта им във въздуха. Шофьорът се опули и за миг се поколеба. Последва стискане на зъби и напрягане на мускули. Бе решил. Точно сега не мислеше да се съобразява с някакви селски ченгета. Бе настигнал плячката си и нямаше да я изпусне в последния миг… така че, майната ти, шерифе.

Сиерата се изнесе в лявата лента. Ирина зърна полицейската патрулка. В нея седеше само един полицай с решителна физиономия.

Сиерата ускори. Значи все пак мислеше да я изкара от пътя с удар в предния калник. Тя хвърли поглед наляво и забеляза как мускулестите ръце на шофьора се тресат — подготвяше се за маневрата.

„Изчакай го! Чакай!“

Дясната му ръка се плъзна нагоре по волана. Стисна го още по-силно. Каза нещо на спътника си.

„Сега!“

Ирина скочи на спирачките. Сиерата хвръкна напред, мина на сантиметри покрай бронята й, изскочи от пътя, прелетя през банкета и тупна на полето. Спирачките на полицейската патрулка зад нея изпищяха и колата поднесе. Ирина дръпна крак от спирачката и отново скочи на газта. Сиерата вдигна облак прах. Ирина натисна няколко пъти спирачката и уби скоростта. Чу изстрелите зад гърба си. Един, два… пет, шест.

Доджът спря. Ирина измъкна пистолета от чантата и изскочи на асфалта. Приведе се и тръгна из облака прах, стиснала оръжието с две ръце, готова да открие огън по първата появила се мишена.

Вятърът разгони праха. Изплуваха смътни очертания.

Предните врати на сиерата зееха. На твърдата пръст до нея лежеше мъж, главата му бе извъртяна в неестествено положение. Другият, все още жив, седеше отпуснат зад волана. Кръвта излизаше на тласъци от гърдите му, изтичаше на земята и се събираше на локвичка в прахта.

По пътя се олюляваше полицаят. Направи още две крачки, залитна и се строполи. Краката му изритаха конвулсивно. После тялото му се отпусна.

Шофьорът на сиерата, кръвта изтичаше от гърдите му, стискаше нещо в ръка и опипваше немощно таблото на колата.

Ирина хукна към него.

Той завъртя някакво копче, натисна бутон и вдигна микрофона до устните си. Опита да каже нещо, но от устата му потече кървава слюнка.

Беше сравнително далеч, трудна цел. Тя замръзна като паметник — извърната леко надясно, с присвити колене, прибрани лакти, сключени около дръжката на пистолета длани, пръст на спусъка, дълбоко вдишване, полуиздишване и меко, много меко обиране…

Извърши първото си убийство перфектно, с един изстрел. Фактът, че жертвата й така или иначе умираше, не я успокои. Отврати се от гордостта си заради точното попадение.

 

 

Сам крачеше към кабинета си черен като градоносен облак. Нисшестоящите се пръскаха от пътя му като пилци.

Алергията го подлудяваше, двете мартинита успяха единствено да разклатят хоризонта, а онова, което искаше да почеше, се намираше някъде зад очите му. Проклетите котки на Чарли бяха направили синусите му уязвими дори и за най-немощните вируси във Вашингтон.

Господи! Нима можеше да стане и по-зле?

Лесен въпрос. Китайците се бяха погрижили да отговорят положително. Надушили бяха проблемите с „Вихрушка“ и бяха изровили томахавката на войната. Само това му липсваше. Успокои ги с голяма мъка. Още повече щеше да му коства да ги държи в това състояние.

Затръшна вратата на кабинета си, отиде до бюрото и глътна един „Кларитин“ на сухо.

Седна и погледна купчината съобщения. Нямаше нерви да се занимава с тях. Искаше просто да се свие в леглото и да заспи. Запрелиства с неохота зелените листчета. Сенаторът от Оклахома. Доктор Санджин Уинг. Финансовият секретар. Доктор Санджин Уинг. Председателят на сенатската разузнавателна комисия. Г-н Кобра. Доктор Санджин Уинг…

„Мамка му!“

„Господин Кобра. 12:05.

Помоли да се обадите в офиса му по секретната линия. Каза, че знаете номера“.

Сам неохотно вдигна слушалката и колебливо набра номера на Шмит и осемцифрената парола, която му даваше достъп до гласовата поща на южноафриканеца. Съобщенията, оставени с безстрастен тон, винаги бяха записани на фона на прочувствена оперна ария.

Добър ден, Самюъл.

Не се притеснявай за гласовата поща, абсолютно сигурна е. Възнамерявам да записвам тук докладите за хода на операцията на всеки три часа. Моля те, опитай се да се запознаваш с тях навреме. Ако желаеш да говорим, знаеш номера на мобилния ми.

Относно положението ни в момента: държа да те осведомя, че наближаваме границата с Аризона и следваме помпозното возило на Чарлз. Крайната цел на пътуването му засега е неясна. Вероятно Тусон. Възможно е също да е Финикс. Не се и съмнявам, че има ясни намерения. Предполагам, че когато се приближи до целта, ще се опита да ни се измъкне. Имай пълна вяра в мен, че няма да го допуснем.

Все още не сме успели да зърнем госпожица Колоденкова. Убеден съм, че се е насочила на запад, противно на онова, което смята ФБР. Смешни са, както винаги. Съответно — поставил съм хора на всяко шосе оттук до Калифорния. Няма да успее да се изплъзне от мрежата ми.

За съжаление обаче имам и обезпокоителни новини. Когато приех задачата, ми каза, че си дал на Чарли прилична сума пари в белязани банкноти с поредни номера. Предполагам или ти, или ФБР сте уведомили за този факт полицията по места.

Несъмнено хитър ход, ако става въпрос за обикновен противник.

Чарлз обаче очевидно е успял да нареди картите в тестето в своя полза. И явно в моя вреда. Скроил е доста досаден номер с парите ти. По някакъв начин е успял да ги пъхне в ръцете на хората ми. Искаш ли да узнаеш последиците? Шестима са ги пуснали в обръщение, за да платят храна или гориво. В настоящия момент четирима от тях са зад решетките. Двама са мъртви.

Естествено един полицай също е в отвъдното. Всеки път, щом униформени служители на реда се месят в дела, които не са от тяхната компетентност, изходът е лесно предвидим.

В конкретния случай обаче моите подчинени, по твое изрично разпореждане, са били въоръжени с малокалибрено оръжие, поради което двама отлични войници вече не са между живите. Без съмнение това са рискове на професията, но въпреки това фактът е неприятен.

Моля те, разбери сериозността на положението. Полицай е застрелян от двама мъже, последвали съдбата му, защото са пазарували с белязани банкноти от необичайно наблюдателен продавач. Четирима други, използвали същите пари, са задържани. Въпросните четирима са арестувани в автомобили идентични по изработка и оборудване с този, в който са пътували покойните. Можеш да си представиш какъв фурор е предизвикало това откритие. Шерифи, градска полиция, пътни полицаи и тъй нататък действат изключително подривно. В интерес на истината, намесата им заплашва успеха на мисията.

Моля те, погрижи се за това, Самюъл. Това положение ме изнервя.

В заключение бих искал да те помоля да преосмислиш нареждането си да не нараняваме Чарлз. Понастоящем както аз, така и хората ми сме в доста отмъстително настроение. Искрено вярвам, че в момента, в който установим местоположението на Колоденкова, за всички ще е най-добре, ако имаме правомощията да го обезвредим по начин, който ще му попречи да продължи с досадните си номера.

Моля те, обмисли въпроса сериозно и ми се обади при първа възможност.

Сам глътна още един „Кларитин“ и придърпа един бележник с жълти листа. С времето бе открил, че взема трудни решения по-лесно, ако надлежно изброи плюсовете и минусите на всеки план за действие.

Махна капачката на скъпия „Монблан“ и се зае с писане. След пет минути се отпусна в стола си и огледа неочаквания резултат от анализа. Броят на минусите се оказа по-малък от очакваното.

И само един бе наистина важен.

„Шибаният интернетски тайник“.

Ако някой бе в състояние да го открие и разбие, Шмит щеше да е свободен да се разправи с Чарли.