Джо Гарбър
Вихрушка (12)

Епилог
Есента на следващата година

Несправедливостта е сравнително лесно поносима; боли от справедливостта.

Х. Л. Менкен

Повечето кашони бяха пълни. Носачите щяха да дойдат утре. Ако можеше да се вярва на транспортната фирма, след две седмици покъщнината на Маккензи щеше да пристигне в ранчо с прекрасен изглед към океана близо до село Сан Карлос до Кабо.

Седнал между кашоните, Чарли пишеше последното писмо до жена си.

През последните месеци ней пишеше толкова често. Животът се променяше, всъщност вече се бе променил. Продължаваше напред. Мери сигурно го разбираше.

Беше толкова съсредоточен да изпипа всяка дума и израз, че не чу стъпките зад гърба си. Макар и бременна в петия месец, с издут като плажна топка корем, тя се движеше като котка и целувката й го стресна.

Чарли се засмя.

— Ей, можеше и да е на по-приятно място от бузата.

— Разбира се, че може. Просто трябва да се изправиш.

Той я взе в обятията си и получи може би най-хубавата и нежна целувка през живота си. Като се изключеха целувките на Мери, разбира се. Чарли Маккензи се почувства с четиридесет години по-млад.

— Аз съм най-щастливата жена на света.

Чарли прокара пръст по челото й и по тънкия бял белег, който щеше да носи завинаги.

— Даже не можеш да си представиш колко. — Той се намръщи, като си спомни пожара и мъглата, лицето на сина си в огледалото за обратно виждане, спомни си колко безсмислени му се струваха усилията на Скот да съживи мъртвата Ирина и колко безполезна изглеждаше лекарската чанта, взета от самолета.

Пожарникарите от Сан Карлос обаче я бяха закарали в градската болница все още жива. След четиринадесетчасова операция Скот припаднал. Опасността обаче вече била преминала, пък и пристигнал медицински екип от Сан Луис Обиспо.

Онзи ден имаше само един герой, един-единствен, и Чарли дяволски се гордееше с него.

Гордееше се и с Ирина, която носеше в утробата си още един Маккензи и след четири месеца животът на малкия щеше да започне в Сан Карлос — селото, в което буквално бе започнал и новият живот на майка му.

Той се вгледа дълбоко в очите й и вкуси още веднъж спомена за идеалната целувка, точно такава, каквато искаше — пълна с любов и без ни най-малък намек за секс. „Благодаря на Бог, че го преживя. Аз също“.

Скот влезе в стаята.

— Татко, моля те, престани да сваляш жена ми.

Ирина хвърли строг поглед на съпруга си.

— Хей, внимавай. Лесно мога да те сменя.

Скот повдигна вежди и кръстоса ръце на гърдите си. Чарли му смигна. Не му бе лесно да се държи настрани от Ирина през месеците, в които Скот непрестанно се грижеше за нея. Ограничи посещенията си, навестяваше я рядко, колкото да ги насочи в правилната посока. Сериозно предизвикателство. Скот се бе влюбил в нея в мига, в който я бе зърнал. На Ирина също не й трябваше много време, умно момиче излезе… по дяволите, жена… тутакси разпозна истинската същност на Скот, а именно значително подобрена версия на баща му — Чарли, версия 2.0.

Да, разбира се, знаеше, че още я обича. Винаги щеше да я обича. Сега обаче, а може би от самото начало, бе заместител на добрия баща, който тя никога не бе имала. Нищо лошо. Напротив. Той също се чувстваше страхотно. Всъщност доста по-добре, отколкото ако просто се бе възползвал от едно красиво момиче в разцвета на силите си. Да я върже за стар глупак, почти два пъти по-дърт от нея? О, не!

Гордееше се с безукорното си поведение… и съжаляваше за него. Съвсем мъничко.

Ирина знаеше точно какво е направил. Никога не я бе заблуждавал. Нямаше и да го направи. Отсега нататък, до края на живота си, нямаше да й се налага да се пита какво е добро и лошо. „Единственият въпрос, който трябва да си задам, е: какво ще прави Чарли“.

Ирина видя как физиономията на красивото му лице се променя от обичлива в удивена. Карли нахлу в стаята, следвана по петите от двете си деца. Очите й хвърляха мълнии. Джейсън бе пременен в къси панталонки, синя риза и червена раирана вратовръзка. Моли бе накичена с жабо. Ирина направо хлъцна, като чу колко струва дрешката, но това се оказа нищо в сравнение със състоянието, прахосано от Карли за нейния собствен тоалет — шапка, ръкавици и всичко, което се полага за визита във Вашингтон.

— Татко! — избумтя Карли като тръбата от деня на Страшния съд. — Няма да се срещаш с президента в такъв вид!

Чарли бе навлякъл широк сив панталон и кобалтовосиня риза без яка.

— Точно това възнамерявам да направя — избумтя в отговор той.

„О, Чарли, това май не е правилният тон“.

— Не зададох въпрос, а изтъкнах факт.

Ирина го изгледа състрадателно. Щеше да изгуби и го знаеше. Той махна театрално с ръка и се опита да постигне компромис:

— Спортно сако, бяла риза, но без вратовръзка.

— С вратовръзка.

— Без.

— С вратовръзка! — Тя размаха заплашително пръст и Ирина си помисли, че това е най-страшното оръжие, което е виждала. — Няма да допусна децата ми да застанат пред всички журналистически камери в Америка, а дядо им да изглежда като… като… — Яростта я задави и Карли не успя да довърши изречението с подобаваща обида.

— Добре, добре — предаде се Чарли, макар и да не му стана много приятно. — Ще сложа онази тайландската, дето е направена от четиристотингодишна коприна. Когато ми връчи опрощението, поне ще се кефя, че вратовръзката му е по-евтина от моята.

Карли напусна победоносно стаята.

Ирина погледна силуета си в прозореца. Не беше модерно облечена като Карли и бижутата й се изчерпваха със семпло златно колие. Не носеше грим. Може би някой ден, някой ден специален ден, щеше да изненада Чарли и да сложи подарените й от него бижута — златни със скъпоценни камъни. Но истинската им стойност бе, че жена му била казала да й ги подари. Ирина се усмихна като Джокондата и хвана свекър си за ръка.

— Мисля, че американците май не са чак толкова умни.

— Не, напротив, умни са — възрази Чарли и я притисна към себе си. — Няма гласоподавател в тази страна, който да не е в състояние да разпознае професионално направена постановка, като му я покажат по телевизията. Нито пък има гласоподавател, който да вярва на измислиците, разправяни от Вашингтон. Хората ни може би невинаги знаят каква е истината, но безпогрешно разпознават лъжата.

„Лъжа, дрън-дрън — помисли си Чарли. — Цяла планина лъжи с невероятни размери“. Конспираторите скалъпиха невероятна история как холандският посланик бил убит на магистралата „Ван Вик“ от терористична организация. Чист въздух под налягане, към който пришиха още един такъв — заместник-оперативният директор на Управлението Чарлз Маккензи, пример за пламенен патриот, героично се оставил да го обвинят несправедливо и да го вкарат в затвора, за да може силите на злото да се заблудят, че са в безопасност. Въпреки това обаче безстрашният Маккензи (вещо подпомаган от федерални служители, участващи в междуведомствена ударна група, за Бога!) продължил да се занимава със случая.

Въпросният случай кулминирал в отвличането на самолета на съветника по националната сигурност, по когото дълбоко скърбим, но който с цената на живота си помогнал възмездието да застигне враговете на американската демокрация.

Из Сан Карлос имаше изобилие от трупове, някои с автентични азиатски физиономии, за да придадат достоверност на приказката.

Приказката, от своя страна, бе съчинена поради необходимост и под напрежение, защото Чарли засекрети цялото съдържание на „Вихрушка“ в интернет. В допълнение предложи и чудовищните излияния на Сам по темата, дума по дума, включително изречението, което Белият дом не искаше да стига до ушите на никой гласоподавател: „Дори и да знае, пет пари не дава. Това няма да стане през неговия мандат“.

На Чарли ужасно му се искаше да бе зърнал физиономията на президента в момента, в който записите бяха пристигнали в Белия дом, придружени от подробен имейл, съдържащ пълен списък на новинарските агенции, които ще получат славните излияния на Сам.

Освен ако не бъдат изпълнени определени условия, разбира се.

Пълен имунитет за Скот, политическо убежище и гражданство за Ирина, опрощение и извинение за самия Чарли, такива неща. Наистина искаше много.

В края на краищата получи всичко, до последната думичка. Не че очакваше да е различно.

Един агент от тайните служби провря глава през вратата и каза:

— Току-що се свързаха с мен. Президентският хеликоптер ще кацне на моравата след три, повтарям, три минути.

— Татко — обади се отново Карли: бе се върнала със сако, риза и вратовръзка и ги размахваше като оръжия за масово поразяване.

Чарли добродушно смени дрехите си. Ирина му оправи възела на вратовръзката, а дъщеря му се погрижи за косата му благодарение на несесера, който всяка грижлива майка носи постоянно със себе си.

Чарли се усмихна на дъщеря си. Знаеше, че е щастлива, макар да не отвърна на усмивката му. В интерес на истината, беше просто на седмото небе. Закътаното калифорнийско село щеше да е чудесно място за Джейсън и Моли. Изпадналият й в немилост баща внезапно се бе превърнал в национален герой. Разполагаше със солидна банкова сметка, която щеше да сложи край на мъките й с чековете за издръжка. На всичкото отгоре се разбираше с Ирина. Това си бе божия благословия, тъй като животът в една къща с две враждуващи жени е ад. Освен това Ирина планираше след раждането на все още безименния Маккензи да направи докторат в Калифорнийския университет. Като чу това, Карли заяви, че и тя няма да има нищо против да прибави „доктор“ пред името си. Неизреченото продължение на мисълта бе, че в тези среди със сигурност има доста подходящи кандидати за женитба.

Е, ранчото бе достатъчно голямо за всички. Скот си бе намерил работа в местната болница, а брат му вече беше подал документи за преподавателско място на час път от селцето. За себе си Чарли реши, че отглеждането на котки е прекрасен начин да прекараш пенсионерските си години.

Годините обещаваха да са приятни. Щяха да ги финансират не само парите, изкопчени от Сам преди година, а и възстановената му пенсия от Управлението, както и чекът със заплати за три и половина години, който новият директор на ЦРУ трябваше да му връчи след няколко минути.

Всички излязоха на верандата. Джейсън изскимтя, че иска до тоалетната. Карли го перна зад ухото. Моли се усмихна, както винаги правят сестрите, когато братята им ядат пердах.

Ирина прегърна Чарли през кръста с лявата си ръка, а съпруга си — с дясната. Президентският хеликоптер увисна над ливадата и журналистическите камери тутакси се включиха, за да заснемат кацането. После операторите, поне тридесет на брой, бавно тръгнаха към къщата и фокусираха обективите върху националния герой и семейството му в очакване на президента на Съединените щати.

Чарли се обърна и се направи, че разкопчава колана си.

До ухото му прозвуча убийствен шепот:

— Татко! Да не си посмял!

— Разбира се, че няма да го направя, миличка — отвърна Чарли с половин уста. — Ще се държа, сякаш съм най-смиреният ангел божи.

И добави наум: „А работата ми е да наказвам грешници…“