Джо Гарбър
Вихрушка (10)

9.
От какво са направени спомените

Четвъртък, 23 юли

12:00 Планинско време

Петък, 24 юли

14:00 Тихоокеанско време

Повечето труповете бяха на цветнокожи. Имаше само няколко бели наемници като Шмит.

Трябваше да е лесен и бърз преврат, но всичко се обърка и стана касапница. Оцеля само той. Взрив от минохвъргачка го прати в безсъзнание. Когато се свести под развалините на обгорялата училищна стена, другарите му вече ги нямаше.

Всъщност бяха по-далеч, отколкото му се искаше да иде.

Беше само на осемнадесет и участваше в първата си битка. Повдигна му се от гледката на мъртъвците наоколо. Половината от тях, почти половината, не бяха умрели в бой. Мъжете, паднали достойно в битка, не лежат проснати в стройни редици с прерязани гърла и наврени в устата тестиси. Врагът ги бе заловил живи, за да ги убие мъчително и да се изгаври с телата им.

Не се срамуваше от страха си. Ако заловяха и него, щеше да умре в мъки.

Чу шегите и победоносния им смях съвсем близо. Пушеците от сринатото село го скриваха от погледа им. Запромъква се по корем между мъртъвците, униформата му подгизна от чужда кръв. После взе от устата на един мъртвец… взе… отначало повърна, но се насили да го направи. Просна се и остана препариран в масовата касапница, а победителите минаха тържествуващо между победените и ритаха труповете им ей така, за удоволствие.

Молеше се. Мракът не бе далеч. Ако оцелееше до залез-слънце, тъмнината щеше да прикрие бягството му. Помоли Бог да изпрати нощта по-бързо.

Ухилените черни касапи продължиха да се разхождат наоколо. Йохан Шмит се мъчеше да не се разплаче.

Времето минаваше. Минута? Час? Нямаше представа. Някъде привечер чу тропот на ботуши, стъпваха върху строшено стъкло. Стъпките се приближиха. Бяха двама и идваха… спряха… Наведоха се над него.

Усети на врата си целувката на студен метал. Напика се от ужас… и другото също. Не искаше да умира, макар и да усещаше, че заслужава да умре заради този позор.

— Ей, хлапе, мама защо те е пуснала на война? — обади се глас с американски акцент, в който не личеше нито милост, нито прошка.

— Някой жив ли си намери, Чарли?

Вторият глас бе с невъзможен тексаски акцент. Така говореха каубоите, на един от които Шмит се бе възхищавал на живо по време на съботно матине в родината си.

— Рибата е много малка, Джак. Мисля да я пусна обратно във водата.

Никой не бе сметнал очилата на Шмит за привлекателна плячка и той отвори очи зад дебелите стъкла. Мъжът, който бе приклекнал над него, бе висок, широкоплещест, русокос. За разлика от другия, от тексасеца, не носеше отличителни армейски знаци.

— К’во? Да не се мислиш за добрата фея? Ще правиш подаръци на тоя сополанко ли?

Тексасецът бе полковник със златни кленови листа на ревера. Нашивката на ръкава показваше, че е от елитната специална оперативна група. Шмит премигна объркано. Този полковник, полковник Джак, имаше най-големите предни зъби, които бе виждал в устата на човешко същество.

— Как се казваш, момче? — попита онзи, на когото викаха Чарли, и свали пистолета си от врата му. Шмит едва не припадна от облекчение.

— Шмит. Йохан Шмит.

Устата му бе пресъхнала. Думите излизаха трудно.

— Аз съм Чарли Маккензи, Йохан, и сега ще ти дам един съвет. Ако искаш да се преструваш на умрял, недей да се сополивиш.

Шмит преглътна сълзите си.

— Още един съвет. Прибирай се у дома при мама. Ти си смотаняк, Йохан Шмит. Такъв си роден и такъв ще си останеш. Не ставаш за войник.

Американецът прибра пистолета в кобура си и се отдалечи заедно с полковник Джак.

Това бе първият път, в който Йохан Шмит си обеща, че при първа възможност ще убие тоя Маккензи.

Вторият път бе в Русия, две години след разпадането на Съветския съюз. Шмит, по онова време изгряваща звезда в наемническия бизнес, имаше поръчка да вземе един пакет северно от Новосибирск и да предаде специалната пратка на клиент в Пакистан.

Бе решил да не носи излишен багаж. Малък екип от петима, без лични вещи. Влизат бързо, изпълняват задачата и се измъкват още по-бързо.

Попадна в капан. Специалните части го чакаха. Бяха събрали все закоравели ветерани от афганистанската война. Хората на Шмит нямаха никакъв шанс. Петима срещу петдесет.

Разпитът мина… трудно. Да, това бе точната дума. Но той прие наказанието си стоически, с пълното съзнание, че заедно с хората си е по-ценен жив, отколкото мъртъв. В края на краищата се намираха в новата Русия, където се зараждаше предприемачески дух и всичко, което може да се продаде на печалба, се пази повече или по-малко непокътнато.

Успокоен от мисълта, че ще остане жив, Шмит им даде информацията, която искаха. Боят, който им хвърлиха, бе по-скоро ритуал, закон на занаята — нито прекалено ревностен, нито повърхностен. Най-сетне им омръзна и го зарязаха вързан за един стол в обичайната тъмна стая.

Събуди го светлината. Мигновено позна гласа.

— Проклет да съм. Пак ли ти? Значи не послуша съвета ми, така ли?

Маккензи.

Светлината бе силна. Той лекичко отвори очи, съвсем мъничко: зрението му бе увредено отдавна при експлозия в една селска църква.

Този път американецът носеше униформа на руските специални части. На кръста му висеше тежък чешки пистолет. Шмит го мразеше и не скри чувствата си.

— Виж, синко, знам какво си мислиш и си напълно прав. Имам информатор. В твоята организация ли е? В Пакистан ли е? Съжалявам, но никога няма да получиш отговор на въпросите си. Ще ти кажа само, че всеки път, когато някой тъпанар се опита да отмъкне десет килограма плутоний, ще го спра. Ако за целта трябва да сключа сделка с руснаците, ще го направя. Виждам обаче, че няма нужда да ти обяснявам всичките тези неща, защото вече си се досетил. Виждам и още нещо. Пише го на челото ти с големи букви. Искаш ли да знаеш какво е? Ще ти кажа. Всъщност една-единствена дума: смотаняк. Да, такива ми ти работи, Йохан Шмит. Роден си смотан, живееш смотано и единствената причина, поради която не си мъртъв смотаняк, е, че си късметлия. Връщай се в Южна Африка, момче, и като стигнеш там, не мърдай никъде. Бог ми е свидетел, че в този бизнес няма да постигнеш нищичко.

Този път Йохан Шмит изрече клетвата си:

— Ще те убия.

Маккензи се изсмя и излезе. Шмит тихичко се помоли на жестокия си бог: срещни ме отново с този човек. Моля те, Боже, нека се срещнем пак.

Бог изпълни молбата му.

Афганистан 2001. Задачата му бе да придружи един принц от Саудитска Арабия, всъщност един от финансистите на Ал Кайда, от Кандахар до безопасно място в Иран. Малко след три сутринта гърдите на принца експлодираха. Над равнината отекна подигравателен глас:

— Шмит! Ей, Йохан Шмит, тъп холандец такъв! Божичко, колко си смотан!

В отговор Йохан изкрещя няколко смъртни заплахи и изпразни един пълнител напосоки. Маккензи се разсмя и извика някакви обиди.

Заради всичко това пребиването на Чарли му достави огромно удоволствие. Йохан съжали, че се налага да спре, но в интерес на истината знаеше, че ще му достави по-голямо удоволствие да гледа как омразният противник умира в гърчове от болка.

— Ако имаш някакви последни думи, сега е моментът да ги чуем.

— Да, имам. Пусни някаква свястна музика на тази щайга. Така де, Майербер? Божичко. Опитай се да покажеш малко класа, смотаняк такъв.

 

 

Сам наблюдаваше притеснено Шмит. Той не бе човек. В него не личеше нищо човешко. Приличаше на восъчна статуя, в чиито черти не блести и капчица живот. Седеше като манекен, между гърба му и облегалката имаше поне няколко сантиметра разстояние. Със същия успех можеше да е препариран и пълен с памук.

Сам не се опита да го заговори. Бръмченето на хеликоптера и без това щеше да заглуши думите. Пък и единственото, за което можеха да си говорят, бе Чарли, а Сам нямаше да го понесе.

Божичко, ако преди две години нещата бяха минали както трябва, без излишен шум, сега всички щяха да си живеят щастливо и безметежно. Президентът щеше да получи каквото иска (макар че, строго погледнато, той не знаеше какво точно иска). Сам пък щеше да получи потупване по рамото затова, че е взел правилно, макар и незаконно решение.

Нещата обаче не минаха както трябва. Сам направи… ъъъ… грешка. Може да се случи на всеки. Всъщност, ако погледнем обективно, и той бе станал жертва на обстоятелствата като Чарли.

„Чарли, президентът ще те подкрепи сто процента. Гарантирам ти пълен президентски имунитет. Имаш както моята дума, така и неговата. Но трябва да действаш веднага, на минутата, защото копелето вече е на път към дома и камилите си. Мамка му, Чарли, в този момент бедуинът пътува към «Джей Еф Кей».“

На стъпалата на съдебната зала Халид Хасан бе посрещнат не от кой да е, а от самия посланик в ООН на глупавата им държава. Посланикът лично уреди чартърен самолет, който да пренесе ислямския отмъстител от бърлогата на Сатаната до спокойствието на палатките и стадата. На всичкото отгоре предложи на героичния Хасан собствените си лимузина и шофьор, за да може оправданият (но все пак виновен) терорист да стигне до самолета.

Чарли хукна по петите му. Знаеше какво търси: лимузина линкълн с дипломатически номера.

Откри я на магистралата „Ван Вик“.

В десет и половина вечерта в четвъртък нямаше особено движение. Чарли задмина целта си на скорост. След това изви волана, включи на първа, дръпна ръчната и даде газ до дупка.

Блокира две от трите платна. Тактиката работеше безотказно.

Лимузината спря с писък.

Чарли вече бе извън колата, стиснал „Хеклер и Кох“. В сърцето му нямаше капчица милост. След като изпразни два пълнителя от по четиридесет патрона в предното стъкло на лимузината, хвърли две осколочни гранати на предната седалка.

Мотото на Чарли бе: ако ще вършиш работа, върши я както трябва.

Полицията не закъсня. Е, не дойде достатъчно бързо, разбира се. Чарли спокойно, подкара на юг, слезе от магистралата на първия изход, мина през Куинс и заряза колата, собственост на Управлението, в най-съмнителната част на квартала. Остави ключовете на таблото. Типично за Ню Йорк, тридесет минути по-късно колата се намираше в най-близката автомобилна морга, в процес на разглобяване.

Пазарът на скъпи резервни части винаги е оживен, така че резервните части от въпросната кола бяха готови за него точно след час.

Чарли дори не си направи труда да изтрие отпечатъците от волана. Бяха му обещали да се измъкне чист от кашата.

Жалко за гражданина с дигитална камера на седалката до него. Жалко за снимките. Жалко за новинарските рубрики и глутниците журналисти, които се втурнаха по следата като бесни псета. Да горят в ада дано.

Жалко и за холандския посланик, който отивал към „Джей Еф Кей“ по магистралата „Ван Вик“, докато Халид Хасан се насочил към летище „Нюарк“ през тунела „Линкълн“.

„Пробив в информационната система, дезинформация, обикновена грешка. Съжалявам, очистил си погрешния човек, Чарли. Съчувствам ти с цялото си сърце, честна дума. Но трябва да разбереш, сигурен съм, че разбираш, че вината не е моя. Просто стават грешки, няма какво да се направи, това е“.

Ами президентският имунитет?

„Има малък проблем с него. Всъщност не е малък. Пред избори сме. Пресата е полудяла. Тъпите ни съюзници вдигат вой до Бога колко леко си се отървал. Половината сенат крещи, че замазваме положението. Президентът не може да помогне, Чарли. Ако го направи, гласоподавателите ще решат, че е замесен. Не можем да позволим това да се случи. Знаеш, че не можем. С вързани ръце сме. Разбираш ме, нали?“

Не.

Е, и двамата знаеха, че цялата история ще свърши зле. Един от тях щеше да падне ранен, а другият, задоволил чувството си за мъст, просто щеше да продължи, без дори да се сърди.

Такива мисли се въртяха из главата на Сам в мига, в който Шмит попита Чарли има ли последни думи и, както можеше да се очаква, Чарли отвърна с обида.

— Опитай се да покажеш малко класа, смотаняк такъв.

Шмит махна с ръка и изсъска на човека с бормашината:

— Почвай!

— Чакай малко, имам последни думи и за Сами. — Гласът му звучеше немощно, но въпреки това всяка сричка се чуваше ясно: — Ей, малоумнико, според Шмит някой от психопатите му е разбил информационната ми банка. Една от информационните ми банки. Една от десетте. Сам, с голямо удоволствие искам да ти съобщя, че остават още девет.

„Копеле мръсно!“

 

 

Чарли знаеше къде се намира. Повече или по-малко.

Беше идвал тук и преди. Повече или по-малко.

Преки доказателства: из главата му се носеха приятни розови облачета.

Косвени доказателства: приглушени гласове; приглушени по начин, по който го правят на едно-единствено място; в далечината се чува жужене на електронни уреди, измерващи сърдечна дейност, мозъчна активност, кръвно налягане и дишане. Също и миризмите. Човек никога не забравя подобни миризми: миризмата на място, което е почистено с необичайно старание, почистено, докато чаршафите не се пропият с онази едва доловима миризма на химикали, стерилизирани винилови матраци и синьо-зелени дрехи, които сноват наоколо като призраци.

Някой бе забил игла на система в ръката му.

Някой го бе натъпкал с успокоителни.

„Господи, как мразя болници!“

Успя да отвори очи. Някакъв човек в неизбежната бяла униформа шепнеше нещо на дребна пълничка сестра. Чарли измърмори:

— Познавам те.

Мърдането на устните се оказа доста трудно.

Човекът с бялата манта се извърна. От джоба му стърчаха лекарски слушалки. Естествено.

— Добре дошли в света на живите, господин Маккензи.

„Чувал съм тази реплика сто пъти. Сигурно я учат в университета“. Познаваше лицето и заровичка в паметта си за името. Беше… кой… някакъв лекар, но как ли се казваше?

— Вие сте онзи приятел на сина ми?

— Дейвид Хауард.

„Точно така. Как можах да забравя? Среден на ръст, с белези от акне, към четиридесет и пет, от онези хора, на които не им личат годините. Сигурно е заради усмивката. Трудно е да отгатнеш възрастта на човек с хубава усмивка“.

— Сестра, запишете, че пациентът е контактен.

— Грешка — обади се Чарли. Явно имаше малък проблем с езика, тъй като вместо „ш“, казваше „с“. — Трябва да запише „контактуем“.

— Всъщност точната дума е „сприхав“, но не можем да го пишем в картона ти.

„Скот специализира при него преди десетина години. Голяма клечка в резервата. Оженил се за индианка. Без съмнение отличен лекар. Също… също какво? Пропускам нещо, нещо важно. Господи, как се мразя такъв“.

— Господин Маккензи, с удоволствие трябва да ви информирам, че нямате счупени кости, което си е направо удивително, като се вземат предвид пораженията. Липсват и сериозни вътрешни наранявания. Във всеки случай поне ние не открихме такива, въпреки че някои от органите са сериозно травмирани. Ще направим още изследвания, разбира се.

„Също е и пилот. По дяволите, също е и пилот!“

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да стегна един стар досадник, който не оценява усилията ми.

„През цялото време не престава да се усмихва. Това е добре за един лекар“.

— Трябваше да си в раздрънкания си самолет. Трябваше да…

— Сестра, ще ни извините ли за момент? Да, и моля затворете вратата на излизане. Ще ви извикам, ако има нужда. — Той хвана китката на Чарли и премери пулса. — Успокой се, Чарли. Когато крещиш, пулсът ти скача на сто и двадесет, а кръвното ти сигурно също излиза от нормите. За човек, който току-що излиза от упойка…

„Унасям се. Пак отивам в страната на сънищата! Не! Не, по дяволите! Трябва да остана буден!“

— Къде е Ирина? Защо не летиш с нея?

Докторът бавно отстъпи назад и посочи левия си крак: бе стегнат с шина.

— Реших, че не е добре да летя със счупено крило. Не се притеснявай за приятелката си. Синът ти и друг път е карал самолета ми.

„Синът ми? Скот? О, Божичко!“ Чарли тутакси застана нащрек.

— Какво каза?

— Казах, че Скот кара приятелката ти. Преди десетина часа. Вече би трябвало да са в Калифорния.

Чарли се сети за всяка псувня, която знаеше. В момента всичките бяха безполезни, „Мамка му! Обещах на Мери, заклех се в честта си, че никое от децата ни, никое, няма да се забърка в кашите ми. А сега Скот е затънал до уши. Боже Господи, какво направих?“

— Кажи ми — прошепна той, — кажи ми какво точно се случи.

Докторът повдигна рамене.

— Всъщност няма много за разказване. Двамата със Скот ви чакахме на пистата. Тя — сега разбирам, че се казва Ирина — се появи точно в уречения час. Каза, че си я загазил, и поръча да се обадим на полицията и да им кажем, че си в каньона. Отдолу се чуваха изстрели. Скот реши, че държиш стрелците на разстояние. Така ли беше? Не? Добре, значи решението го взех аз. Казах на Скот, че ще се обадя на местната полиция, а той да отведе момичето на сигурно място. Отлетяха още преди да успея да докуцукам до хангара и да се обадя. След половин час полицията дойде. Спуснаха се в каньона и се върнаха с теб. Между другото, искат да те разпитат веднага щом си в състояние да отговаряш на въпроси.

— Някаква вест от Скот? Обади ли се?

Хауард поклати глава. Чарли разшифрова това като тревожен знак.

— Не. Преди да излети, каза, че няма да рискува с телефоните. Не го питах защо. Преди доста време сподели… всъщност… каза, че ти си от онези хора, за които не бива да се задават въпроси, защото… — Последва въздишка. — В края на краищата аз съм лекар, нали така. Знам, че пушенето е вредно. Точно сега обаче ми се иска да запаля.

— Запали си, не се притеснявай.

— Сестрата сигурно ще получи нервен припадък. Ще изчакам.

— Аз обаче не мога.

Чарли се опита да се надигне. „По дяволите, не чувствам крака си! Сигурно са ми вкарали успокоителни достатъчни да повалят и слон“.

Дейвид го изгледа спокойно.

— Между другото, ако се опиташ да станеш, ще допуснеш огромна грешка.

— С цялото ми уважение, докторе, или ще се махна оттук, или ще умра, докато се опитвам.

— Има такава вероятност.

Тялото му го предаде и Чарли се отпусна в леглото още по-слаб отпреди.

— Колко време ще трябва, за да престанат да действат успокоителните?

— Шест-седем часа, ако междувременно не наредя пак да ти надупчат задника.

— Тогава ще ти счупя и другия крак.

Усети, че дрямката се прокрадва към него. Успокояващо наркотично опиянение, неустоимо желание да затвори очи и да се предаде на забвението. „Не, в никакъв случай!“ Вкопчи се в матрака и се опита да се изправи.

Докторът закуцука към него. Усмивката не слизаше от устните му, при това изглеждаше напълно естествена.

— Чарли, Чарли, Чарли. Доста са те посмачкали. Да ти кажа ли колко е зле? Всяка неделя сутрин в травматологичното приемаме поне десетина пациенти. Събота вечер отиват в „Галъп“, напиват се като идиоти, зъбят се, бият се. Стават страшни мелета. Представи си бар, пълен с пияни мъже, всички до един с, подковани ботуши. Ако паднеш на земята, те скъсват от ритници. Когато те докараха, приличаше на човек, който е участвал в три такива сбивания едно след друго.

Чарли се бе вкопчил в дневната светлина с нокти и зъби. Не беше сигурен колко дълго ще издържи.

— Нали каза, че съм добре.

— Казах, че не съм открил травми, които заплашват живота ти. Все още. Ще направя още изследвания и кой знае, може да получа други резултати.

— Запиши си сега в тъпия картон: „Пациентът отказва по-нататъшно лечение. Настоява да бъде изписан незабавно“. После извикай сестрата и ми дай да подпиша декларация, че искам да ме изпишат. Не искам да имаш неприятности, ако умра.

— Чарли, не можеш да направиш нищо. Скот замина. Вече започва да се мръква и не знам…

Унасяше се. „Мамка му, мамка му, мамка му! Мозъкът ми заспива и не е в състояние да направи нищо“.

— Ще я убият. Ще убият и Скот. Онези, които ме пребиха. Имам време до утре по обяд да ги спра. Никой друг не може да го направи. Никой друг няма да го направи.

Дейвид Хауард прокара длан по челото му. Понечи да каже нещо, но се отказа. Чарли впи нокти в бедрото си с надеждата, че болката ще го задържи буден. Почти не усещаше пръстите си, въпреки че бе впил нокти до кръв.

Докторът се наведе над него.

— Няма да ти дам стимуланти. В твоето състояние просто не мога да го направя. Най-много да ти позволя малко кафе. След това ще те изслушам. Ако Скоти наистина е в опасност, ще те пусна от болницата. Всъщност нямам избор. Първо обаче трябва да съм сигурен, че си… че си… Чарли? Чарли? Чуваш ли ме?

 

 

Да.

С дадените ми правомощия ви обявявам за мъж и жена. Можете да целунете булката.

 

 

Мери, искам да ти кажа, че най-хубавото нещо, което ми се е случвало, е да се будя до теб.

 

 

Така ли? Сега ще ти покажа нещо по-хубаво.

 

 

Чарли, знаеш ли, че внуците ме правят дяволски щастлив.

Радвам се, че и аз имам принос за това.

Следващия път да направиш дъщеря. Дъщерите са прекрасно нещо, да знаеш.

Ще видим с Мери какво можем да направим по въпроса.

Искам да ти кажа и нещо друго. Всъщност не е много по-различно. Двамата с Оливия… напоследък си мислим разни работи. Решихме да учредим един фонд. За внуците де.

Недей. Прекалено многото пари…

Да, знам. Бог ми е свидетел, че знам. Богатството не е всичко на този свят. Парите правят нещата прекалено лесни. Ако не внимаваш, лесно ще изгубиш тръпката на живота.

Е, аз никога не съм имал подобни проблеми. С лесния живот имам предвид.

От друга страна, не си имал проблеми с липсата на тръпка, нали?

Откакто се появи Мери, не.

 

 

Татко никога няма да иде на почивка в Африка. Получава алергия от всички животни.

Не мога да си представя живота без котки. Господи, Мери, нима има по-ужасна съдба?

Значи можеш да си представиш живота без мен, така ли?

Съпругът ти току-що си запуши устата с крак. Мога да предложа целувка в знак на извинение.

Първо си махни крака от устата.

Хитруша такава.

Мммммм…

И аз се чувствам така. Знаеш ли, Мери, през целия си живот съм искал да правя точно това — да се изтягам в шезлонг, да гледам залеза над Серенгети, да посръбвам леденостудено питие, да целувам любимото си момиче и… ей, къде отиваш?

И аз винаги съм искала да направя едно нещо в Серенгети. Мисля обаче, че трябва да го направим в палатката.

 

 

Двама внуци и една внучка. Просто не знам защо толкова се гордея. В крайна сметка вие с Мери свършихте цялата работа.

По-точно Мери. Аз просто бях подръка.

Работата, Чарли, е там… ох, мразя да повдигам въпроса… че животът постоянно поскъпва. Вече имаш три деца, а държавната заплата не е чак толкова голяма. Искам да си помислиш дали не е време да дойдеш при мен във фирмата. Ще смениш обстановката, а и заплатата ще е доста по-добра.

Парите не са единственото, заради което живея.

Мисля за децата ти. За внуците ми.

Странно, аз също.

 

 

Какво е това, Чарли?

Чек от баща ти. Ужасно тлъста сума. Просто камара пари.

Казах му да не го прави. Върни го.

Сигурна ли си?

Освен ако не мислиш, че можем да си купим повече щастие, отколкото имаме.

Никога.

Дай ми го, Чарли. Ще му напиша бележка. По-добре да е от мен, отколкото от теб.

 

 

Това е подарък по случай дипломирането, Чарли.

Вече сме говорили по тази тема.

Аз накарах внука си да кандидатства медицина, а ти ще трябва да плащаш следването му, защото нямаш друг избор.

Дяволски си прав.

О, Чарли, стига си упорствал. Заради кого си мислиш го правя? Заради теб? Заради Скот? Не, правя го заради себе си. Правя си подарък, като пращам Скот в един от най-добрите американски университети. Направи ми това удоволствие. Животът ми вече си отива. Не отказвай на стареца малкото удоволствия, които му остават.

Знаеш ли, че си удивително изобретателен лъжец.

Краставите магарета през девет баира се подушват.

В такъв случай да оставим Мери да реши.

Добър ход, но вече го обсъдих с дъщеря си.

Тоест изгубих битката, така ли?

Точно така. Приеми поражението с достойнство.

 

 

Как изглеждам без коса, Чарли?

Красива както винаги. Не, по-красива.

Казват, че пак ще порасне. След като приключим с химиотерапията, косата ми ще израсте.

Пукната пара не давам за косата ти. Само оздравявай по-бързо.

 

 

Господин Маккензи, съжалявам, че трябва да ви го кажа, но молбата ви за помилване е отхвърлена.

Жена ми умира.

Написах най-добрата препоръка, която можах. Комисията по предсрочно освобождаване я резолюира положително. Седем гласа „за“. Нито един против. Вашингтон отхвърли молбата. Случва се за пръв път. През всичките си години в правораздавателната система не съм виждал подобно нещо. Ако мога да направя нещо друго… господин Маккензи, имате пълната ми и безрезервна подкрепа.

Не й остава много. Скоро ще е погребението. Вижте дали ще ме пуснат да присъствам. Готов съм да ида и с белезници, само да съм там.

 

 

Здравей, любима. Донесох ти цветя. Най-големия букет, който успях да намеря. Има всякакви. Рози, карамфили, лилии, гладиоли и какво ли още не. Само да можеше да ги видиш. Ти обичаше… обичаше цветя. След децата, котките и може би мен, най-любими ти бяха цветята. Сега ще са близо до сърцето ти. Ето, ще ги сложа тук до камъка. Може би ще усетиш аромата им. Надявам се да е така. Ще ти нося нов букет всяка седмица. Разбрал съм се с хората тук. Не се тревожи за парите. Баща ти помага. Аз също ще идвам. Вероятно всеки ден. Няма къде другаде да ида. Освен това винаги съм искал да бъда близо до теб. Можем да си говорим. Все още имаме да си кажем толкова много неща. Всичко онова, което така и не успяхме да си кажем. Особено пък аз. По дяволите, Мери, толкова много те обичам. Винаги си заслужавала по-добър от мен.

 

 

Вече спи, докторе. Успокоителните отслабват.

Оставете го да поспи до сутринта. Не го будете преди това. Не е млад, а и му предстои дълго лечение.

 

 

Дъбове, маслини и палми предпазваха улиците на крайния квартал Ливърмор от жадните лъчи на калифорнийското слънце. Ирина караше внимателно под сенките.

Ако не знаеше адреса, един от десетината, наизустени за спешни случаи, нямаше да обърне внимание на къщата.

„Мисли по руски — нареди си тя. Трябва да започна да мисля като рускиня. Прибирам се у дома и вече не трябва да мисля като американка“.

След минути щеше да е в безопасност в невзрачна къща, на обикновена улица, близо до първата спирка на метрото, което щеше да я отведе към триумфа.

Къщата бе малко по-напред, вдясно. Тя намали скоростта и я огледа.

„Мисли като рускиня“.

„Квартира-ловушка“ — простичка къща от камък и дърво, типична за средната класа. Боядисана в сиво–синьо и бяло, с прозорче с наполовина дръпнато перде, с малка градинка отпред, обрамчена от жив плет, входна врата без прозорци, боядисана в шоколадово. Тук могат да живеят Джордж и Сю или Алис и Майк. Фамилията им сигурно ще е Джоунс или Форд, или Смит, защото само американци с едносрични фамилии могат да живеят на подобно място.

Така изглеждаше къщата. Външният вид често лъже.

„Квартира-ловушка“. В превод — капан.

Домакинята сигурно щеше да говори английски с по-голяма лекота от Ирина. Предната седмица или предния месец, или когато там я е срещнала мишката, сигурно е говорила по същия начин като съседката, макар и да е изглеждала доста по-добре от нея.

Вътре мишката ще открие успокоително позната мебелировка. Вероятно купена от „Сиърс“ или „Левиц“. Нищо прекалено лъскаво или набиващо се на очи. Мишките се чувстват добре в такава обстановка. Това е смисълът на упражнението.

Е, разбира се, мишката може леко да се притеснява от съпруга. Сю или Алис обаче са го успокоили, че няма нищо притеснително. По време на продължителните телефонни разговори или размяната на имейли, започнала безобидно, тя се е оплаквала от постоянните пътувания на съпруга, а по-късно е започнала да прави откровени намеци. Най-сетне посещението в къщата е дошло някак естествено в тих и спокоен следобед.

„Компрометирующие материали“.

Видеокамера зад огледалото в спалнята и още една в лампата. Микрофон, скрит в нощното шкафче. Бюро на тавана. Двама потни агенти, взрели се в мониторите, разменят обичайните шеги, докато чакат мишката да захапе сиренцето.

„Компрометирующие материали“ означава компрометиращи материали.

Подобни жени се наричат малки птички или „лястовички“, за да сме по-точни. Званието се присъжда след завършване на специално училище. Една от привлекателните страни в работата на мъжете офицери от КГБ, сега вече ФСС, е да служат като живи модели за упражнение на завършилите това училище.

Или още по-добре, да ги вземат за домашно.

„Лястовици“. Шегите, свързани с тази дума, са неизброими. Няма значение дали са на английски или руски. Мъжете винаги се смеят. Жените — не.

Кожата на Ирина бе студена като лед. Споменът е като нож във всяко човешко сърце. Спомените, свързани с предателство, проникват най-дълбоко.

Не! Никакви спомени. Никакви спомени за миналото, то така или иначе не може да се промени! Трябваше на всяка цена да съсредоточи цялото си внимание върху единственото, което имаше значение в момента: бягството.

Мина покрай къщата и я огледа с периферното си зрение.

Сигнал за опасност? Не.

Ако мишият капан бе пълен, трябваше да има сигнал — нещо простичко и безобидно като самата къща. Тук, в квартал Ливърмор, приютил най-голямата американска ядрена лаборатория, сигналът за опасност бе детско велосипедче с три колела до външната врата.

Няма ли колело, няма и опасност. Квартирата не е разкрита. Може да влезе спокойно. И да се превърне в победител, с диска на „Вихрушка“ в джоба.

Разбира се, при това положение Чарли щеше да е победен.

„Това няма значение! Лицето на победения противник е без значение! И престани вече да мислиш като американка!“

Обитателят на тази простичка американска къща нямаше да посмее да използва телефона, така че щеше да изпрати куриер до резидентурата в Сан Франциско, на час път с кола на запад. Малко по-късно щяха да изпратят обикновена наглед кола, пълна с оперативен гардероб или с нова дегизировка. Щяха да я изведат от страната през Канада, за да я пратят в Москва.

И тогава, най-сетне, щеше да спечели уважението на баща си. Колкото и малко да струваше уважението на такъв човек.

Спря на ъгъла и се огледа наляво и надясно. Пусна десен мигач като всеки добър гражданин и предпазлив шофьор. „Карай още три пресечки — каза си Ирина и несъзнателно превключи на английски — и остави колата там. Няма да я намерят скоро, макар че все някога ще го направят и Скот ще си изпати“.

Неприятно, но неизбежно.

Преди четири часа синът на Чарли нае морскосинята тойота от летище „Чико“. Разбра, че шофьорската книжка и кредитните й карти са компрометирани, и взе колата от свое име. Не зададе никакви въпроси и не каза нищо, освен че според него баща му щял да одобри.

Подаде й ключовете и се усмихна. В този момент не просто приличаше на младия Чарли, той бе Чарли. Ирина го целуна, а той така и не разбра защо.

Тя също.

Зави надясно, погледна в огледалото за обратно виждане и се замисли за лудешкия полет от Аризона. Малък самолет със съмнителна здравина. Повредено радио и примитивна навигационна система. Почти хиляда и сто километра друсане със скорост около двеста километра в час. Три кацания за презареждане, върхове на дървета, които почти закачат колесника, и задъхано хъркане на стария двигател. Върховете на Сиера, мастиленосиньото петно на езерото Тахо, продължително спускане покрай западните планински склонове, после Сакраменто и широката река, провинциалните ферми, овощните градини, жълто-кафяв пейзаж и малко колежанско градче.

Двамата със сина на Чарли си наеха стаи в „Бест Уестърн“. Платиха всичко предварително и в брой. Все още имаше от парите на Чарли, макар те, портфейлът на баща й и пистолетът да бяха единствените й лични вещи.

Купи си тоалетни принадлежности и дрехи от един универсален магазин. През цялото време не спря да се смее. Скот непрестанно я разсмиваше. Толкова приличаше на баща си по маниери, държане и външен вид.

Вечерята се оказа прекрасна. Все едно че беше с Чарли.

„А, ето там“. След поредната пресечка, напълно невзрачна, както и останалите, кварталът се промени. Доби малко по-богаташки вид. Къщите станаха по-солидни, явно обитавани от хора с изморителни професии. Паркираните коли се увеличиха. Успя да набута тойотата между един мръсен буик и моторизирана каравана с неизвестна марка.

Паркирай. Заключи. Вземи ключовете. Тръгни към мишия капан.

Въздъхна. Скоро всичко щеше да свърши и вече нямаше да има за какво да се тревожи.

„Само дето се притеснявам за Чарли. Скот каза, че не бивало да се обажда по телефона. Нито на приятеля си в болницата, нито на сестра си… как ли се казваше тя?… Карли. Може би трябва да намеря телефон. Преди няколко километра имаше бензиностанция. Там със сигурност ще имат телефон. Не, линиите се подслушват. Това е повече от сигурно. Ако аз ръководя операцията, това ще е първата ми заповед“.

Усети се, че отново мисли на английски. Реши, че после ще мисли на руски.

„Може би трябва да направя още едно кръгче около къщата. За всеки случай“.

Колко странно, че се притесняваше за Чарли. В крайна сметка той бе просто противник, с когото се беше справила. Между тях нямаше неуредени сметки, нямаше връзка, нямаше причини въобще да мисли за него. Съдбата му беше без значение, нали така?

„Обещах му да се върна. Защо ли?“

Защото той й имаше доверие. Защото бе пренебрегнал собствената си безопасност в името на нейната. Защото й бе дал компютърния диск, с който да откупи живота си.

„С който можеше да откупи своя живот“.

Едва не пропусна знака „стоп“. Скочи на спирачките и закова тойотата. На тротоара стоеше жена с бебешка количка и викаше ядосано. Ирина се отдалечи.

„Може и да го убият. Онзи Шмит го мрази. В хотела, в «Хилтън», казаха… той каза… обеща да го убие.

А Чарли му се подигра. Рискува живота си и му се подигра, за да ме спаси.

Защо го направи?

Трябва ли да има «защо»? За човек като Чарли сигурно никога. Може би единственото «защо» е заради това какъв е и как просто не може да бъде друг.“

Представи си го с вбесяващата му усмивка, застанал на прага на Мич Конрой с торба от „Макдоналдс“. Продължаваше да се усмихва дори когато го прикова към мивката. Изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото разтревожен, и въпреки че й бе враг, не можеше да отрече чара му. Чарът липсваше в онова хотелско лоби, изправен срещу Шмит; един срещу десет, без оръжие… не, всъщност с най-мощното оръжие — храброст, на която биха завидели дори лъвовете. И след това… и след това… знаеше за баща й. Знаеше много повече, отколкото изрече. Беше сигурна, че знае и най-лошото. Просто бе прекалено добър, за да изрече гласно истината, която без съмнение бе отгатнал. Достатъчно умен, за да я разбере, и достатъчно почтен, за да я остави само за себе си. Вместо това предпочете да говори за платноходки, което си бе достатъчно неприятно, но някъде дълбоко в себе си Ирина усети, че ще й спести онова, другото, и се почувства благодарна.

Караше я да се усмихва. Правеше го от чиста доброта. Тя не познаваше друг такъв мъж. И онази негова история за приказното място — малко селце на име Сан Карлос. Беше толкова хубава. Нима подобно място съществуваше? Дали боец като Чарли щеше да зареже доспехите и да се оттегли там с единственото намерение да отглежда котки?

„О, Чарли, Чарли, мислиш ли, че не знам какво направи? Мислиш ли, че не забелязах как пускаш приспивателните в чашата? Изпих ги доброволно, Чарли, хванах се на всичките ти уловки, защото се мислех за по-хитра от теб и винаги бях един ход напред. Но ти не се върза, нали? Не успях да те заблудя. Нито пък ти мен. Мислим по един и същ начин, Чарли, един и същ човек сме. Знаеш ли, че никога не съм чувствала човешко същество толкова близко, колкото чувствам теб сега? Как бих могла да те изоставя?“

Стисна зъби толкова силно, че я заболяха. Никога не си бе мислила, че ще пожелае да я обича мъж. Сега, когато го искаше, откри, че е необикновено тъжна.

„Не спечелих победа. Получих я на тепсия, и то от човек, който никога не ми е бил враг“.

Медалът, който щяха да й закачат, нямаше да е неин, защото не го бе заслужила. Щяха да я качат на платформа, облечена с униформа, редом с други офицери, окичени с медали, а под краката им щяха да маршируват парадни части. След реч, която щеше да превъзнася постиженията на друг, почетният гост щеше да стане и да закачи медал на униформата й. Церемонията го изискваше. Трябваше да спазят ритуала. Нямаше да е достатъчно да я наградят, щяха да настояват наградата да бъде връчена от човека, който я е превърнал в това, което е — верен и предан държавен служител, дъщеря, която е гордост не само за отечеството, но и за баща си. Той ще пристъпи напред в тъмносиня униформа с медни копчета.

Студена целувка по всяка буза.

Козируване. Козируване! Ще й козирува не защото я уважава, а защото се е превърнала в онова, което винаги е искал. Превърнала се е в точно негово копие.

 

 

Чарли затръшна капака на лаптопа и изключи тромавата бавна машина. Все още всичко го болеше. Компютърът бе най-доброто, което Дейвид Хауард успя да изнамери в Индианската здравна служба. Беше по-бавен от охлюв и лесен за управление като… Чарли изсумтя… като Бил Гейтс.

Най-ласкавото, което можеше да каже за компютъра, бе, че му свърши работа. С мъка източи от интернет файловете, пратени му от израелските експерти по болезнено бавната мрежа на телефонна компания „Навахо“.

В резултат на всичко това успя да изтегли последния документ чак в единадесет преди обед планинско време. Точно в момента, в който и последните байтове изтичаха капка по капка от мрежата, синият чартърен самолет „Стайтейшън“ кацна на пистата вън. „Кацна“ бе доста пресилена дума. Всъщност „контролирана катастрофа“ бе по-точно определение. Да успееш да накараш частен чартърен самолет да кацне на бабунеста писта насред кравешко пасбище си бе малък подвиг. Излитането бе голям. Проклетата машина почти влезе в каньона Мичъл и в главата на Чарли изплуваха молитви, които си мислеше, че отдавна е забравил.

Въпреки това пилотът заслужи парите си (доста пари, при това в брой). След малко повече от час и половина Чарли се приземи на летището на Сан Франциско.

Бе в убийствено настроение.

По време на полета прегледа всички компютърни файлове, изпратени му от приятелите в Мосад. Всичко си дойде по местата. Почти всичко. Остана една-единствена въпросителна: цената.

Останалата част от пъзела вече не бе загадка. Доктор Санджин Уинг, шефът на изследователския отдел в „ДефКон Ентърпрайзис“ и мозъкът на „Вихрушка“, отишъл на научна конференция в Токио от трети до седми февруари. Конференцията всъщност бе просто място за харчене на пари, които се признават за разход, посетена от учени от Индия, Англия, Германия, Норвегия, Сингапур и… ъъъ… Китай. Учените си седят в меките кресла и се разсейват.

Подобни конференции са едно от малкото развлечения, предлагани в света на науката — прекрасно извинение за изморените от работа изследователи да прекарат няколко дни далеч от лабораторията. Стотици такива се провеждат ежегодно. Поради това нямаше нищо странно във факта, че „ДефКон“ са финансирали посещението на доктор Уинг в Токио…

… нищо, освен това, че на седми февруари доктор Уинг не се появил за лекцията, която трябвало да изнесе.

Не се появил и участникът от Китай.

Двамата учени напуснали два дни по-рано — и гледай ти какво съвпадение — денят на заминаването им съвпаднал с деня, в който Китайската народна република информирала света, че синът на Уинг е арестуван за шпионаж.

Хлапето бе примамка. Таткото беше клъвнал.

Уинг направил онова, което момчетата в Пекин очаквали от него — тръгнал към Китай в компанията на пълния със съчувствие колега учен — състрадателен и приятелски настроен човек, който, освен че упражнявал същата професия, се похвалил и с връзки най-високо ниво.

За последното определено не излъгал, главно защото изкарвал хляба си в китайското Министерство на външния мир, с други думи — шпионската централа.

Всичко бе в четивото за из път, пратено му от Мосад, цялата история. Четеше го спокойно, защото хората се бяха постарали да го напечатат с големи тлъсти букви. „О, доктор Уинг, уважаеми колега, сигурен съм, че всичко това е глупава бюрократична грешка. За щастие братовчед ми Чан заема доста висок пост. Сигурен съм, че ако му обясним цялата ситуация, аз и вие заедно…“

Да бе.

И така, Уинг хуква към Китай, а китайците точат лиги. Може и да не са знаели точно какви изследвания провежда, но със сигурност са знаели, че работи в областта на отбраната. Това поне бе добре известен факт.

Те, разбира се, искали онова, което било известно на малцина.

На теория червените имаха пълното право да измъкнат всичко от Уинг — нали беше китайски гражданин по рождение. Според международното право те имаха пълен суверенитет над него. Можеха, а и бе трябвало да го изцедят като гъба.

И тук идваше интересното — вместо да го хвърлят в най-противния си затвор за „изясняване на обстоятелствата“, два дни по-късно китайците го пускат на свобода и поднасят извиненията си. „Това човече държи в яйцевидната си глава една от най-големите тайни — помисли си Чарли — и никой не се опитва да я измъкне оттам. Вместо това го пускат да си ходи по живо по здраво; Просто невероятно“.

Освен ако не бяха го продали.

И кой беше купувачът? Това беше лесно: добре известен дебелогъз съветник по националната сигурност, който се фука, че отговаря както за „Вихрушка“, така и за дипломатическите отношения с Китай. Сам отговаряше директно за благополучието на учения, когото лично бе назначил за ръководител на проекта „Вихрушка“, и освен това по някакво благоприятно стечение на обстоятелствата бе във всекидневна връзка с най-високопоставените хора в Китай.

„Сам, гадино такава, сключил си сделка с тях, нали? Какво си обещал на онези боклуци, за да ти върнат Уинг? Да смъкнеш митата ли? Да им позволиш да внасят забранени за внос технологии? Или може би си им предложил да ползвате «Вихрушка» заедно? От теб може да се очаква всичко. Каквото и да са поискали, си им го дал, нали? И когато разбера точно какво е това нещо…“

Дали щеше да получи президентско опрощение? Със сигурност. То обаче нямаше да носи подписа на президента Сам.

Въпреки че — това бе странно, съвсем нова мисъл — опрощението вече не бе главната му цел. Първата, и всъщност единствената му цел бе да се погрижи за сигурността на една млада жена — Ирина Колоденкова.

Разбира се, ако тя вече не бе под закрилата на руснаците.

Лоша карма. Беше сигурен, дяволски сигурен, че я е спечелил. От друга страна обаче бе също толкова сигурен, че хората на Шмит няма да стрелят по него. Беше сигурен, че ще успее да провокира Сам и да го накара да си изпусне нервите и да се раздрънка. Беше сигурен, че на Мич Конрой няма да се случи нищо лошо. Беше сигурен — и много други пъти беше сигурен. Дяволски сигурен прекалено много пъти в живота си.

Сега бе сигурен, че една руска шпионка, разполагаща с безценна тайна, ще зареже родната си страна и ще премине на негова.

„Изберете един отговор от колона А или от колона Б: (А). Ирина си отива у дома в Москва с диска или (Б). Йохан Шмит се докопва до нея. Ако се стигне дотам, мога ли с ръка на сърцето да кажа кой отговор ще избера?

Да, по дяволите, мога!“

Влезе в терминала на летището на Сан Франциско. Накуцваше и дъвчеше устната си. Нямаше избор, просто нямаше избор. Единственият изход от цялата каша беше да вземе диска и същевременно да се погрижи Ирина да не пострада. Крайният срок, даден му от Сам, бе изтекъл. Сега вече Ирина беше ходеща мишена и всеки, който я улучеше, щеше да вземе пари за това. Трябваше да я открие, по дяволите, трябваше! Дълг, отговорност, задължение, можеше да го нарича каквото си иска, но фактът си беше факт — тя беше негова грижа и никой друг нямаше да си мръдне пръста да я защити.

Имаше само един проблем. Не знаеше как да го направи.

Е, като за начало, знаеше поне, че трябва да се обади по телефона.

Мобилните му телефони отдавна ги нямаше. Останаха някъде в каньона, захвърлени в сака му заедно с два прекрасни пистолета, доста муниции и всичките долари, които не успя да натъпче по себе си. Доктор Хауард тръгна с още няколко души да търси чантата и що се отнася до Чарли, можеше да използва и последния намерен цент, за да ремонтира болницата.

Не че в настоящия момент парите имаха някакво значение. Единственото важно в момента бе рускинята. Беше достатъчно добра, за да е дъщеря на Мери, достатъчно добра, за да й е близначка, и по дяволите, целият свят можеше да иде да се гръмне, защото той щеше да я измъкне. Нямаше две мнения по въпроса.

Огледа летището. Не видя нищо изненадващо. Двайсетина скъпи костюма се мотаеха с чанти в едната ръка и мобилен телефон в другата. След разрушаването на Световния търговски център бизнесът с частни самолети просто процъфтяваше. Никой високопоставен директор не можеше да си позволи да изгуби два или три часа, за да се качи на „Континентал“, „Американ“, „Делта“ или която и да е от другите граждански компании. Всеки, който е някой, лети с чартъри.

В близкия край на терминала забеляза будка за вестници и до нея четири телефонни кабини. Не бяха кой знае колко уединени. Ако някой го чуеше, щеше да загази здравата.

От друга страна обаче и без това вече бе загазил. Надали положението му щеше да се влоши съществено, ако звъннеше на чуждестранен шпионин от обществен телефон, който със сигурност се подслушва.

Пусна четири монети от по двадесет и пет цента в автомата и набра номер, който никой почтен американец не бива да знае. Отсреща се обади плътен глас. Чарли го отряза още на първата сричка:

— Михаил, обажда се Чарли Маккензи! Чуй ме внимателно…

— Чарли! Страшно се радвам да те чуя. От друга страна, май не си много добре. Някои хора, Чарли, някои хора казват, че имат доста проблеми с теб.

„Гръм и мълнии, Сам и Клод вече са му звъннали“.

— Да, аз също имам проблем с тях.

— Те решават проблемите си дългосрочно, Чарли. Внимавай какви ги вършиш!

Михаил бе огромен човек, с широки рамене и гръден кош като четирикрилен гардероб. Гласът му звучеше като тъпан.

— Не се тревожи. Виж, нямам време за любезности.

— Аз пък разбрах, че нямаш никакво време. Чуй ме, Чарли, ще ти дам един добър съвет. Където и да си, иди другаде.

Михаил бе първокласен противник, един от най-добрите, и винаги почтен до мозъка на костите си. Чарли го смяташе за приятел. Господ му е свидетел, че след разпадането на Съветския съюз неведнъж излизаха да пият заедно.

— Ще те послушам, но първо искам да си поговорим за един от вашите агенти…

— Сигурно имаш предвид Колоденкова. Тя вече не е мой агент. Казаха ми го ясно. Казаха ми: „Михаил, ако почука на вратата ти, не отваряй“. Вече е персона нон грата. Лишиха я от гражданство. Тя е жена без родина. Обадиха ми се лично, Чарли, лично! Направо от Кремъл. Големият шеф. Някой от Вашингтон явно доста го натиска. Той, на свой ред, натиска мен. Натиска ме за Колоденкова. След това почва да ме натиска за теб. — В гласа му прозвуча нотка на съжаление. — Знаеш какво имам предвид, нали, Чарли?

Чарли знаеше.

— Ако се свържа с теб, трябва да… ъъъ…

— Вече го направих, Чарли. На това му викате „да нагазиш в лайната“, нали? Снощи монтираха устройството на телефона ми. В момента, в който чух гласа ти, натиснах копчето. Съжалявам, Чарли, ужасно съжалявам. Знаеш как е.

Михаил щеше да отвори бутилка водка в момента, в който оставеше слушалката. Чарли си знаеше човека и знаеше, че една бутилка няма да е достатъчна.

— Няма проблеми. Ще си останем приятели. Някой ден ще идем да пийнем по едно и да се посмеем на всичко това.

— По-скоро ще пийна едно, за да почета паметта ти. Ако не се покриеш веднага, много е вероятно да се случи точно това, приятелю.

— Изчезвам. Само още един въпрос. Тя свърза ли се с теб? Искам да знам дали Ирина Колоденкова се е обадила на някого в резидентурата?

— Не, Чарли. Имаш честната ми дума. Сега затваряй! Затваряй и бягай! Хората вече идват към теб.

Внезапно Чарли се почувства добре. Всъщност почувства се просто страхотно. Забрави всичките рани и болки и се ухили като хлапак. В следващите му думи прозвуча типичната арогантност на убеден в успеха си тип.

— Бъркаш, Михаил. Не идват към мен. Аз отивам към тях!

 

 

Сам не схвана значението на думите веднага. Чу ги, но не разбра какво точно означават. Военният полицай, застанал пред входа на самолета му, каза:

— Сигурен ли сте, че ви очакват, сър?

Сам се бе изтегнал омаломощен на една седалка и често отпиваше от чаша животоспасяващо малцово уиски. Не реагира по никакъв начин на репликата. Защо да го прави? Шмит най-сетне реши, че съветникът по националната сигурност повече пречи, отколкото помага, и го заряза. Сам се втурна в терминала на летището, обади се и нетърпеливо зачака пристигането на един „Гълфстрийм V“ с чисти дрехи на борда. Изрично каза, че трябва да има чисти дрехи. Никой, освен президента и може би двама пилоти не знаеше, че е в Сан Франциско. Така че, да повторим, защо трябва да се притеснява, че някакви неизвестни хора стоят пред самолета му и казват на охраната, че имат среща със съветника по национална сигурност?

Едва след като чу отговора на любезния въпрос на охраната, започна смътно да схваща какво точно се случва.

— Ако не ме очаква, значи е по-тъп, отколкото си мислех.

Скочи на крака. Нямаше време да вика за помощ. Освен това Чарли бе с пистолет.

По-точно с два пистолета. Единият бе насочен към Сам. Другият стоеше опрян в челото на ужасения охранител от военната полиция.

Сам не беше съвсем сигурен какво стана после. Всичко свърши доста бързо и освен това, да си го признаем, си изгуби акъла от страх. Единственото, което помнеше, бе, че седи като препариран на седалката и си мисли: „Това копеле се движи доста по-бързо, отколкото подобава на динозавър като него“.

По някое време военният полицай се оказа прикован към една седалка в самолета със собствените си белезници. Вторият бодигард на Сам, който бе в тоалетната, лежеше в безсъзнание на пода. В салона имаше и някакъв по-млад човек, но кой ли, по дяволите?

Който и да бе, след подадения сигнал от хората на летището затвори люка на самолета. Или може би го затвори, след като пилотът съобщи по радиоуредбата, че правилата за граждански полети са задължителни и за правителствените самолети.

Както и да е.

Последователността на събитията нямаше особено значение. Това, което бе от значение, беше, че самолетът набираше скорост на пистата, а Чарли стоеше само на сантиметри от лицето му и хрупаше ябълка. Стискаше огромен нож и го забиваше решително в ябълката само с едно движение на китката.

Сам разля сок по чистата си риза. Не каза и думичка. Реши, че ще е погрешен ход. Междувременно партньорът на Чарли отвори аптечката на самолета и се зае да бинтова главата на загубилия съзнание бодигард. „Мамка му! Лекар! Това е синът на Чарли! Малкото копеле дори прилича на баща си. Сега имам два пъти повече проблеми“.

Чарли казваше нещо. Сам не го слушаше. Разтърси глава и промърмори:

— Какво каза, Чарли, нещо се разсеях?

Чарли приближи гигантския си нож към лицето му и го завъртя няколко пъти, така че Сам да види колко е остър. „Този е същият като Йохан Шмит. Същият психопат. Мамка му! На какви хора плащам пари?“

— Казвам, Сам, че нямаме много време, а и търпението ми е на привършване. Или ще отговаряш на въпросите ми, или започвам да те режа на парчета. А, още нещо…

Чарли замълча, в очите му проблесна нещо, което хич не се хареса на Сам.

— Какво? — попита той, макар че въобще не му се щеше да чува отговора.

— Ще те нарежа по-бързо, отколкото синът ми е в състояние да те зашие.

Сам напълно му вярваше. Преди по-малко от двадесет и четири часа кучият му син чу как Сам нарежда на Шмит да го убие. Сега бе дошло време за разплата, освен ако не действаше много, много внимателно.

— Няма нужда от заплахи, Чарли. Ще ти кажа каквото поискаш.

— Къде е Ирина?

— Не знам.

— Грешен отговор.

Внезапно ръката на Чарли запуши устата му, а студеното като лед острие лекичко захапа лявото му ухо. „Божичко мили!“ Сам се опита да изкрещи. Ръката на Чарли се погрижи това да не стане. Сам се сгърчи и пробва да се отскубне. Чарли го държеше здраво. И се хилеше тоя шибаняк, цялата история явно му доставяше истинско удоволствие.

— Пак ще те попитам, Сам. За последно! Къде е Ирина?

Сам едва дишаше. Пред очите му танцуваха жълти и червени петна. Щеше да умре, по дяволите. Да умре в правителствен самолет, без да може да направи нищо…

— Казвай, Сам! Пребиха ме като куче, целият съм потрошен и всичко ме боли. Чувствам се ужасно и дори ангелите небесни няма да ме обвинят, че ще те накарам да страдаш повече, отколкото подозираш.

— Не знам, кълна се! Щях да ти кажа, ако знаех! Повярвай ми!

— Кажи ми само едно изречение, на което да повярвам.

— Тя не дойде. Направихме засада при руснаците, Шмит я направи, но тя не се появи. После му се обадиха по телефона. Някой му каза, че Колоденкова се е обадила у вас и е оставила съобщение на телефонния ти секретар. Божичко! Не ме наранявай! Моля те, казвам ти истината!

— Седем изречения. Постарай се повечко, Сам, или ще има последствия.

„Последствия? Ще има последствия? Каза го и преди. Кога ли? Май бе преди четири дни!“

— Нов въпрос, Сам. Какво е съобщението?

— Нещо в смисъл, че ти си нейният светец. Свети Чарли! Каза, че си бил свети Чарли.

Очите на опасното копеле проблеснаха. Дали пък в думите на руската кучка нямаше някакъв скрит смисъл? Дори да беше така, Сам не бе разбрал, Йохан също. В това поне бе сигурен.

— Къде е Шмит със стадото си дресирани маймуни?

— Не може ли да махнеш този гаден нож от ухото ми? Боли!

— Не!

„Да ти го начукам, копеле гадно! Проклет да си!“ Четири дни непрестанен тормоз, жлъчен сарказъм, нетърпими обиди и непоносима арогантност. На Сам му дойде до гуша, просто му прикипя и: „Майната ти, майната ти, майната ти“. Внезапно премина границата, тръгна към някаква пропаст, кръвта му закипя и го обзе ярост, която не можеше да утоли дори и убийство. Обзе го пълна лудост и не му пукаше за нищо, способен бе на всичко и бе готов да го убие, да го убие, да го убие и да изпие шибаната му кръв.

— Шмит, Сам? Отговори ми на въпроса или ще съм принуден да ти направя нещо несравнимо по-ужасно от това, което направихте с мен. И още нещо, Сам — добави Чарли с поверителен тон, — онова, което ми направихте, бе просто отвратително.

„Труп, Маккензи, вече си труп в моргата. Ще те изкормя и ще ти изям трупа. Мъртъв си, знаеш ли? Мъртъв! Аз ще се измъкна оттук жив и цял, но ти, копеле гадно, ще си накълцан на малки парченца и ще те поднесат за вечеря на масата ми!“

Божичко, стана му по-добре. Щеше да му стане още по-добре, ако го кажеше на глас. Не, ако го изкрещеше с цяло гърло. Едва устоя на изкушението. Трябваше да напрегне цялата си воля. Единственото нещо, което го спря, бе ножът на Чарли и блясъкът в очите му.

— Остави няколко души на пост — каза Сам. Трудно изрече тези думи, защото другите напираха с всички сили да излязат. — Остави ги пред руското консулство. После тръгна на юг заедно с хората си. Отби се до летището само за да ме остави. Това е всичко, нищо повече не знам.

— По-добре да знаеш. Виж, глупак такъв, синът ми Скот… — Той кимна към младия лекар, което означаваше, че Сам е прав в предположението си. Това бе синът на Чарли, направен в същия калъп, и щеше да свърши също като баща си. „Първо ще убия синчето на този изрод. Шмит ще го изкорми и ти ще гледаш, Чарли. О, да, ще те накарам да видиш всичко“. — … се е опитал да проследи Ирина. Никога не съм го учил на занаята. Измъкнала му се е само след пет минути. После е дошъл направо тук. Знае как действам и е предположил, че ще пристигна с чартър. Когато си пристигнал, всъщност е очаквал мен. Каза, че си дошъл с конвой от джипове. Карали ги някакви горили…

Гласът на пилота долетя от радиоуредбата:

— Господа, пригответе се за излитане. Моля, затегнете здраво коланите, сгънете масичките и приберете всичко от тях.

„Пилотът. Има пистолет. Той е офицер от военновъздушните сили. Те винаги носят оръжие. Ела в салона, тъпо копеле, ела тук и простреляй този изрод в коляното. После го остави на мен“.

— От думите на Ирина предната вечер — повиши тон Чарли — Скот разбрал, че горилите са причина за всичките й главоболия. Както нейните, така и моите. Изритали дебелия ти задник на пистата и той не те изпуснал от очи. Когато те видял да се качваш на борда на този прекрасен самолет, дойде и ме намери. Лош късмет си извадил, Сам. Бях готов да се разкарам оттук. Ако Скот не те бе забелязал, ако не седеше тук да ме чака, сигурно щеше да прекараш остатъка от живота си с две уши, с по пет пръста на всяка ръка…

„Ще го хвърля от самолета. От три хиляди метра. На тази височина все още може да се диша, така че ще си крещиш на воля, Чарли, докато си хвъркаш надолу. Къде е шибаният пилот?“

— Внимавай с този нож! Излитаме. Ами ако вземем да се друснем?

— Както сам обичаш да се изразяваш — „стават грешки“. Сега ми кажи къде е Шмит.

Сам изрева. Вече не бе в състояние да говори спокойно. Изгуби контрол. Трудно му бе да каже онова, което трябва, вместо онова, което всъщност искаше.

— Тръгна към крайбрежието, копеле гадно! Каза, че ще разположи хората си по целия бряг и ще наблюдава пристанищата! Мисли си, че момичето ще се опита да открадне яхта! Мамка му, разкарай най-после този шибан нож!

Самолетът подскочи и се отдели от земята. По врата на Сам потече струйка кръв. Прииска му се да изреве като ранено животно. Вместо това се опита да каже всичко, което трябва, и да го каже искрено:

— Шмит прочете досието й тук в самолета. Същото досие, което получи и ти. Ох, идиот такъв, внимавай какво правиш. Гледа снимките поне сто пъти. Спомена, че според него момичето разбира от яхти и има някакъв проблем с тях. После каза, че Колоденкова ще отмъкне някоя яхта и ще тръгне сама към Бая. По дяволите, Маккензи, махни този нож!

Чарли присви устни. Сам усети, че острието се отлепя от лявото му ухо. Опита да въздъхне, но не успя. Дробовете му пухтяха като парен локомотив. Кръвното му сигурно поставяше рекорди. Хормоните търчаха из тялото му като побеснели. Можеше да скочи, да сграбчи тоя мръсник и да го направи на пихтия. Само да не бе този гаден нож…

— Дано да казваш истината, Сам.

— Истината ти казвам Чарли. До последната думичка. — Така беше. Може би не трябваше да го прави и да се попазари малко, преди да си изпее всичко, но честно казано, вече не даваше и пет пари.

— Татко?

Това беше малкото копеленце. С Чарли си приличаха дори по гласа.

— Сложи един бинт и на този червей, Скот.

— Прав ли е този Шмит, татко? Ирина наистина ли ще се опита да се добере до Мексико с яхта?

— Съмнявам се. За съжаление обаче Йохан, без да иска, е направил вярно заключение. Ирина наистина се е отправила към крайбрежието. Наистина ще се навърта около яхтите. И да, всъщност има… ааа… „проблем“ вероятно е точната дума… с яхтите. Също и с по-възрастни мъже… по дяволите, въобще с мъжете.

Сам не разбра и думичка. „Какви са пък тези фройдистки глупости сега?“

— Бъркаш, татко. Снощи си говорихме с нея, всъщност доста си говорихме. Каза ми всичко, което е направил баща й, но също така каза, че вече го е преодоляла. Вярвам й. Мисля си, че е… всъщност смятам, че е най-сериозната жена, която съм виждал.

„Хлапето си е паднало по руската брантия. Също както и това копеле баща му. Добре. След като Шмит я хване, ще я разпорим пред очите ви, духачи такива. Ще й направим аутопсия, вивисекция, ще й направим всичко, само и само да видя физиономийките ви омацани с нейната кръв!“

— Имаш ли представа как да я открием? Крайбрежието на Калифорния е към хиляда и петстотин километра.

Чарли облиза устни и отвърна колебливо:

— Имам предположение. Да се надяваме, че е правилно.

„Знаеш, че е правилно, копеле гадно. Четеш й мислите или правиш дявол знае какво, но аз ще си кротувам тук и ако извадя късмет, няма да прочетеш моите мисли, защото иначе…“

— А дали Шмит ще предположи същото?

— Може би — изръмжа Чарли. — Има достатъчно мозък в главата. Най-добре да се опитаме да стигнем до нея преди него.

Проклетият Чарли Маккензи държеше два ножа — по един във всяка ръка. Приличаха си като две капки вода. Сам стисна облегалките, кокалчетата му побеляха от напрежение.

— Което означава, че трябва да извърша много сериозно престъпление — продължи Чарли някак примирено. — По дяволите, Скот, въобще не исках да те забърквам в тази история.

— В момента искам да съм единствено тук и с теб.

„Малкото копеленце дори се хили по същия начин. Приличат на изгладнели псета“.

— Сам, имам една добра и една лоша новина за теб.

„Сега пък какво?“

— Добрата новина е, че не мога да те закопчая с белезници за седалката, защото са ми нужни и четирите чифта, които намерих у бодигардовете ти.

„Какво ли е намислило това копеле?“

— Лошата е, че не мога да ти позволя да станеш оттук.

Сам почти предвиди какво ще се случи. Почти тръгна да става от седалката. Почти щеше да успее, но не му достигна бързина.

Ножовете на Чарли се спуснаха надолу и приковаха двете му ръце към облегалките.

Шокът бе толкова голям, че Сам не успя да изкрещи. Поне за известно време.