Джо Гарбър
Вихрушка (2)

1.
Сладко отмъщение!

Вторник, 21 юли

07:00 Източно време^[1]

05:00 Планинско време^[2]

Чарли Маккензи надникна над рамките на очилата за четене — стъклата им приличаха на полумесеци. Сгъна заплашително „Вашингтон Поуст“, макар да се съмняваше, че изглежда заплашителен, и посегна към кафето си. Вестник, кафе, мързелива котка в скута и спокойна сутрин, през която да им се наслаждава — нима това не са изконни права на всеки човек?

Карли влезе с телефона в едната ръка, с другата притискаше двегодишния Джейсън към гърдите си.

— Татко — каза задъхано, — обаждат се от Белия дом! Съветникът по националната сигурност!

Очевидно дъщеря му не зачиташе особено човешките права, или поне тези на мъжете. Затова обаче Чарли можеше да обвинява само себе си. Мери до последния си дъх настояваше, че Карли определено не била наследила тази черта от характера си от нейното семейство.

Чарли се извърна в плетения стол и хвърли поглед през верандата към зелената морава, простряла се чак до залива Чесапийк. Прекрасна лятна утрин — слънчева, но все още прохладна. Страхотно време, с едно малко изключение — буреносните облаци, покрили челото на Чарли.

— Прати го да пасе.

— Татко!

— Бати и прасе — каза Джейсън.

Шестгодишната Моли, стиснала полата на майка си от другата страна, възкликна:

— Мамо, Джейсън говори мръсотии!

— Номерата на дядо ти. Писна ми вече! — изсъска Карли, хвърли телефона в скута на Чарли и побърза да отведе децата си далеч от източника на лошо влияние.

Чарли вдигна телефона до ухото си и каза меко, почти нежно:

— Добро утро, Сам.

Отвърна му угоднически глас, изричаше всяка сричка със зле прикрит фалш:

— Чарли! Толкова се радвам да те чуя! Слава Богу, че те хванах у дома! Виж Сега, изникна проблем, всъщност истинска каша, и президентът лично помоли да ти звънна…

Чарли го прекъсна с вежлив тон на човек, който прелива от добронамереност:

— Предай му най-сърдечните ми поздрави и му кажи да си го начука.

И прекъсна връзката. Слушалката на безжичния телефон изчурулика като птиченце.

„Осем секунди“, прецени той и погледна отвратително безвкусния си часовник — „Ролекс Президент“ от чисто злато. Цифрите на циферблата бяха от скъпоценни камъни. Беше му подарък от Филипинското правителство. Филипинците нямаха и капчица вкус.

„… три, четири, пет…“

За разлика, да речем, от италианците. Един италиански президент, не помнеше кой, те така и не оставаха на свобода достатъчно дълго, за да могат хората да запомнят имената им, му беше подарил безумно скъпа кафе машина „Фема“, изработена от сребро. Именно нейната амброзия галеше небцето му в момента.

„… шест, седем, осем…“ Дрън!

Точно на секундата. Чарли Маккензи никога не бъркаше. Натисна бутона на телефонната слушалка и се усмихна блажено — усмивка, достойна за човек, чакал обаждането на Сам цели две дълги години. Сега възнамеряваше напълно да се наслади на момента, в който тая шишкава мижитурка явно се нуждаеше от услугите му.

— Добре, Сам, щом безмозъчният глупак не може да се светне какво да направи, кажи му първо да си вземе вибратор.

Мазният тон на Сам бе изчезнал.

— Чарли, нямаме време за подобни разговори.

— „Вибратор“ по принцип е синоним на „съветник по националната сигурност“, но този път нещата са по-различни.

Сам реши да се направи на искрен:

— Работата е спешна. Дори думата „криза“ не може да…

— Трябва обаче да е с по-мощно моторче — може би някое от онези, с които работят парните чукове, ще свърши работа.

Искреността също се изпари. Дойде ред на отчаянието.

— Добре де, добре. Кажи какво искаш и го получаваш — предаде се Сам, но побърза да добави: — Без извинение, разбира се.

Чарли прокара длан по наболата си брада. Трябваше да се избръсне, преди Сам да цъфне на вратата му. А това щеше да се случи сл-е-е-ед — той хвърли поглед към часовника си — петдесет и седем минути.

— Та казваш, каквото искам, така ли, Сам?

— Всичко, което е по силите ми.

„Да, със сигурност е отчаян. Значи вървим в правилна посока“.

— Десет милиона.

До ушите му достигна едва чуто: „Мамка му“.

— Според статистиката най-вероятно ми остават още тридесет и пет години на този свят. Десет милиона правят към двеста и осемдесет хиляди годишно. Не е чак толкова много, като имаш предвид десетилетията ми вярна служба.

— Ако ги обърнеш в държавни ценни книжа, лихвата е триста хиляди.

— Ей, Сам, като си толкова добър математик, защо не можете да вържете бюджета в Белия дом, а? — изсумтя Чарли.

— Стига си се занасял — отряза го Сам, изкашля се и опита следващия подход: — Няма да се трогнеш, ако апелирам към патриотизма ти, нали?

Чарли си представи изражението на мазното лице на Сам — пресметливо, с присвити очи. Винаги бе такова.

— Миналия път вече го направи. Сега просто ще взема парите, благодаря.

— По дяволите, Чарли, знаеш, че няма откъде да извадя десет милиона…

— Ще ги вземеш от президентския фонд. От онази безотчетна безконтролна сметка, която Конгресът захранва веднъж годишно. Още от времето на Милард Филмор^[3] всички я използват да плащат поръчкови убийства и да финансират, цитирам: „борци за свобода“.

— Много добре знаеш, че тази администрация изцяло подкрепя правото на живот и свободното съществуване.

Злите езици говореха, че безупречно напудрената външност на Сам прикрива ужасно избухлив нрав. Чарли обаче обичаше да си играе с фойерверки.

— Единственото нещо, което подкрепя всяка администрация, е преизбирането.

— Божичко, какво те е превърнало в такъв циник?

— Животът, прекаран в служба на президента.

Последва продължително мълчание, нарушавано единствено от почти недоловимото потропване на пръсти по бюрото от другия край на линията. Чарли се усмихна. Изчака. И точно както предполагаше, Сам се предаде:

— Десет милиона. Добре. Мога да ги намеря. Няма да е лесно, но мисля, че…

— Мислиш? Май ти се случва за пръв път, Сам. Да заговорничиш — да, да кроиш планове — да, да интригантстваш — да. Но да мислиш… Нее, май ти е за пръв път.

— Просто искам да кажа, че ще отнеме време.

— Така е. Дори знам колко. Точно пет минути. След това ще проверя швейцарската си банкова сметка. Ако от вчера е набъбнала с десет милиона в зелено, ще ти вдигна телефона. Ако не… — Чарли искрено съжали, че Сам не може да види вълчата му усмивка — няма да вдигам. Айде, чао.

— Не! Чакай! Не знам номера на сметката ти!

— Стига глупости! Досието ми лежи на бюрото пред теб, а сметката ми фигурира още на първата страница.

— Ъъъъ… да бе, така е, ама…

Телефонът изчурулика весело като пойна птичка, която скоро ще бъде нахранена.

Чарли си допи кафето, захвърли недочетения вестник на масичката и влезе в къщата: от верандата се влизаше директно в бърлогата му. Лаптопът му „Епъл“ вече работеше и усърдно претърсваше интернет пространството за двусмислена информация: за хората от типа на Чарли тя винаги беше ужасно привлекателна.

Той натрака интернет адреса на швейцарската си банка, намери страницата и вкара паролата си в момента, в който хилядата долара, които държеше, за да не му закрият сметката, нарастваха и се превръщаха в десет милиона хиляда долара и нула-нула цента.

Бръкна под бюрото и издърпа едно кабелче. Екранът на компютъра премигна. Модемът му вече не бе свързан с ултрабързия кабелен интернет на Управлението, който любезно му позволиха да продължи да ползва, след като го изритаха оттам. В момента Чарли влизаше в световната мрежа чрез обикновена телефонна линия.

Е, може би не съвсем обикновена.

Въпросният телефонен кабел влизаше в пода, проникваше в мазето и оттам поемаше по една пластмасова тръба, за да измине сто и тридесет метра до мазето на съседа. Чарли плати на един познат хакер да върже телефона му към резервната линия на съседа, която се ползваше единствено от бавачките на децата, и то в спешни случаи. Работата бе свършена късно след полунощ или по-точно много рано сутринта.

Чарли дори не можеше да си представи колко агенции, служби и бюра следят интернет връзката му. Никой от тях обаче нямаше представа за тайния кабел.

Натисна няколко клавиша. Десетте милиона от швейцарската банкова сметка се разбягаха в различни посоки и се изпокриха в най-различни миши дупки, от които компютърни програми щяха да ги пренасочат към няколко безупречни финансови институции.

Сам нямаше да си върне парите. Нямаше дори да разбере къде са изчезнали.

Телефонът иззвъня.

— Здрасти, Сам.

— Наред ли е всичко?

— Дотук добре — отвърна Чарли, като натърти на „дотук“.

Както се и очакваше, Сам измърмори някаква мръсотия.

— Какво още искаш?

— Знаеш, че социалната ни система е страшно пробита. Дъщеря ми получава жълти стотинки, за да отглежда децата си. Онази сифилитична гадина в човешки облик, която се разведе с нея, още щом името ми се появи по вестниците…

— Колко още искаш, Чарли? Спести ми лирическите отклонения и просто кажи колко още.

— Още десет милиона.

— Защо ли не съм изненадан? Ще се чуем след пет минути.

Така и стана. Правителството на Съединените щати обедня с двадесет милиона — дребна сума на фона на обичайния ход на нещата: лудешко харчене, безумно пилеене на средства от страна на конгресмените, напразни опити за запълване на бездънни бюджетни ями и тъй нататък.

Или поне Чарли така си мислеше.

Вдигна телефона и каза доволно:

— Браво на теб, Сам.

— Да ти го начукам — отвърна безрадостният глас отсреща.

— Да ти се връща. Чуй сега един съвет от мен. Не си и помисляй, че можеш да проследиш къде са отишли парите.

— Агенцията за национална сигурност е в състояние да открие всичко.

— Моите уважения, Сам, но Агенцията за национална сигурност е сбирщина кривогледи компютърджии. Единственото, което са в състояние да направят, е да събират информация. Това не е разузнаване. Тънкостта на разузнаването е да разчетеш информацията, да отсееш зърното от плявата, да наместиш парченцата на пъзела…

— Стига, Чарли. — Сам почти бе изгубил търпение. Думичката „почти“ не се нравеше особено на Чарли, но той възнамеряваше скоро да коригира това. — Положението е изключително сериозно. Не помня да е имало подобно нещо през всичките години, откакто съм тук. След като вече ти платих, се надявам да ми спестиш нравоученията си и да ми кажеш какво да правя.

— О-о — усмихна се Чарли. — „Какво да правя?“ Май нещо бъркаш, Сам. Единственото, за което си плати, е удоволствието да говориш с мен. Ако наистина искаш да свърша нещо, ще се наложи да ми дадеш аванс.

„Почти“ изчезна. Замени го „напълно“. Чарли отдалечи слушалката от ухото си, докато ругатните спрат. За жалост, Сам бе просто ядосан, а не побеснял, както се надяваше Чарли. Явно трябваше да се постарае още.

— Приключи ли, Сам?

— Да, приключих, гадино подла. Юда Искариотски. Какво искаш още, по дяволите?

— Скромен аванс за услугите, които мога да окажа на страната си.

— Имаш думата ми, че…

— Вече имах думата ти само седмица, преди да ме изриташ като мръсно коте. Нали не си забравил изявленията си пред сенатската комисия, Сам? Помниш ли показанията си пред сенатската комисия? „Не, сенаторе, Белият дом нямаше никаква представа какво се случва“. „Да, сенаторе, цялата неприятна история е дело на безотговорен агент, действал по самоинициатива“. „Напълно съм съгласен с вас, сенаторе, агентът следва да получи възможно най-строгото наказание“. Помниш ли всичко това, Юда Искариотски?

— Мисля, че двадесет милиона долара са достатъчни, за да оправят недоразумението.

„Сигурно трябва да го разбера — помисли си Чарли. — Той наистина няма съвест“.

— Така е. Дългът е погасен. Фактурата е платена. Сега остава да си купиш опция за бъдещите ми услуги.

— Ще ти се. Не забравяй, че представлявам президента на Съединените американски щати. Най-могъщият човек на света. Ясно ли ти е? И ако не искаш да пострадаш…

— Как ще пострадам, като ме ритнеш с нос в коляното ли? Слушай, Сами, става въпрос за моите услуги, което означава, че си дошъл на пазара. Единственият въпрос, който има значение, е: купуваш ли, или само гледаш?

След продължително мълчание Сам каза, без да крие болката в гласа си:

— Добре, Чарли, добре. Ще получиш онова, което искаш. Каквото и да е то.

„Брей, явно наистина са го загазили“ — помисли Чарли и каза:

— Обади се на шефа на ЦРУ. Искам да направим конферентен разговор.

— Директорът на ЦРУ не знае за случая, който ще обсъждаме.

„Мамка му! Явно по някои въпроси кабинетът на президента не вярва дори на ЦРУ!“

— Няма нужда да му казваш за какво плаща. Просто му кажи да плати.

Сам изръмжа примиренчески. След секунди личната секретарка на шефа на ЦРУ бе на телефона. Още няколко секунди и нейното място зае директорът.

Сам стисна зъби и каза каквото се очакваше от него:

— Клод, включихме те в конферентен разговор с Чарли Маккензи.

Клод си пое шумно дъх. Чарли се чувстваше все по-добре с всяка секунда.

Сам продължи да натиска:

— Чарли ще поиска… не, ще ти каже да направиш нещо. Искам да го направиш. Без въпроси и без забавяне. Президентът ще подкрепи всяка твоя стъпка.

„Какво ти минава през главата, Клод? — попита го мислено Чарли. — Сещаш ли се как точно президентът подкрепи мен?“

— Разбира се — обади се Клод с тон на човек, който очаква да стане жертва на групово изнасилване и знае, че не може да направи нищо, за да се предпази. — Казвай, Чарли. С какво мога да съм ти полезен?

— Става въпрос за зет ми. Всъщност за бившия ми зет. Помиярчето, което се ожени за дъщеря ми, защото си мислеше, че така ще направи по-добра кариера. В момента, а който разбра, че е сбъркал, я заряза, заедно с двете им деца.

В гласа на Клод се прокрадваха оптимистични нотки. Може би в крайна сметка щеше да избегне груповото изнасилване.

— Искам само да ти кажа, Чарли, че според мен поведението на Дон е осъдително и ми се ще поне веднъж…

— Той вече е история. Сега. Веднага. Искам да го викнеш в кабинета си и да го уволниш. На минутата.

Спасение! Облекчението просто струеше от устата на Клод:

— С удоволствие.

— После ще се разболее от проказа. Никой няма да иска да го докосне. Нито в държавния, нито в частния сектор. Няма да си намери работа като консултант при никой от приятелите на Управлението. Няма да бъде нает от никоя от фирмите, използвани от Управлението за параван. Той е прокажен и единствената работа, която ще успее да си намери, е да чисти воайорските кабинки на някой бардак.

— Суров човек си ти, Чарли.

— По-скоро справедлив.

— Вярно. Точно затова винаги съм те харесвал. — „Лъжец!“, изкрещя Чарли, но само мислено. — Знаеш ли, май ми се ще час по-скоро да се захвана с това, което искаш. Сам, погрижи се президентът да научи, че Управлението с удоволствие ще съдейства.

Клод се изключи от конферентната връзка. Сам натърти, че проблемът му не е за телефон, да не говорим пък за имейл или факс, и каза, че един хеликоптер очаква разпорежданията му на моравата пред Белия дом. Щял да бъде при Чарли след четиридесет и пет минути.

— Четиридесет и пет минути — повтори Чарли и на лицето му изгря най-лъчезарната усмивка, която се бе появявала там, откакто бе излязъл от затвора.

 

 

Ирина караше.

Не знаеше къде е. Не знаеше къде отива. Знаеше само, че трябва да кара по ужасното шосе, проснато в пустошта. Да следва безкрайната асфалтова лента в мрака, все по-далеч и по-далеч от смъртта зад гърба си.

Не беше на пътя. Телом може би да, но не и духом. Беше някъде преди около четири часа, които й се струваха като четири минути, на мястото, където Доминик се превърна в червена мъгла. Престана да бъде веселият й, засмян колега, с когото споделяха досадно дежурство, и се трансформира в празно пространство, в милиарди невидими прашинки, разлетели се в милиарди посоки.

Нямаше време да извика.

Тя също забеляза елена. Първо бе неподвижен и вдървен, омотан в жиците. Когато го погледна пак обаче, танцуваше.

Бе мъртъв и въпреки това танцуваше сарабанда в мъртвешка прегръдка.

Всичко започна с глух тътен някъде в далечината, приличаше на взрив на снаряд. Възвишението на хоризонта се обагри в бледа светлина, която затрептя и изгасна. Доминик отби черокито от пътя и спря на банкета. Той й подаде камерата с инфрачервен обектив и взе очилата за нощно виждане.

В подножието на възвишението завиваше двулентов път, минаваха по него всяка седмица. Знаеха какво се крие зад възвишението — строго охранявана ограда, по която тече електричество. Ако се изкатериш по скалистия склон, в далечината се разкрива пейзаж с няколко сгушени сгради и площадка за хеликоптери, но не и самолетна писта.

Липсата на писта означаваше, че нямат интерес. Те се занимаваха със самолети. Огледите на останалите безименни бази, разпръснати из американския югозапад, бе работа на други.

И все пак чуха взрив. Доминик реши, че трябва да хвърлят едно око. Можеше и да видят нещо, което да придаде вкус на иначе сухите им и до болка познати доклади:

Приложеният файл съдържа нощни дигитални изображения, направени в периода 27-и до 31-ви близо до зони 57 и 12 в Ню Мексико. Изображения от 1 до 6 показват изменения в корпуса на бомбардировачите Б-2, които са в процес на изпитания. Изображения 7 и 8…

Всичко друго щеше да е по-интересно от това. Всичко.

Облечени с евтини джинси, сини памучни ризи и удобни ботуши, двамата с Доминик се закатериха по каменистия склон. Земята бе още мокра от следобедната буря. Качването беше трудно — склонът се издигаше на сто и двадесет метра, но разстоянието до върха бе не повече от двеста метра.

Все пак и двамата бяха млади и във форма. Успяха да се справят без особени усилия.

Мислеха просто да надникнат през оградата. Евентуално да направят някоя и друга снимка, ако забележат нещо интересно. Човек никога не знае. Може да ти излезе късметът. Случва се дори и при шпионите.

Изкачиха възвишението. Оградата бе току под краката им.

И тогава го видяха.

Еленът. Еленът и тъмнината. Бе станал жертва на електричеството в опита си да прескочи оградата. Сладникавата миризма на овъглено месо все още се носеше наоколо. На Ирина й се повдигна.

Доминик вдигна ръка и мълчаливо посочи една скъсана жица. Жицата — и убийственото електричество, което течеше по нея — бе паднала в изровена от водата дупка. Силният дъжд си бе проправил път в почвата точно под оградата. Дупката бе дълбока тридесетина сантиметра и пълна с дъждовна вода. Прекъснатата жица беше паднала във водата и беше станало късо съединение. Токовият удар бе поразил генератора на малката военна база като мълния.

— Пожар — прошепна Доминик.

На, километър и половина по-надолу, до единствения асфалтиран път в базата, се издигаха буйни пламъци. Постройката с генератора? Сигурно.

Двамата се провряха под оградата и слязоха от каменистия склон сред опърпани пустинни храсти и кактуси.

На територията на секретната база.

Самата база бе малка — едно помещение за войниците, двадесетина по-малки постройки, които вероятно се ползваха от цивилния персонал, гараж за камионите, столова и едноетажен бетонен бункер без прозорци, който, за разлика от всичко друго, изглеждаше солиден.

По покрива на бункера проблясваха тънки антени. Стените бяха от бетон, набразден с метални нишки. Единствената врата бе бронирана.

Ирина чуваше виковете на войниците в далечината. Стори й се, че не са много. Всички търчаха на стотина метра от тях и се опитваха да се преборят с огъня. Дори и оттук обаче се забелязваха нажежените до червено и изкорубени от топлината метални плоскости. Странно, че бяха направили помещението за генератора от такива тежки материали.

Вратата се отвори и Доминик се ухили. Явно бяха забравили да я заключат, притеснени от пожара.

Влязоха. „Аз съм мишчица — каза си Ирина. — Мъничко мишле, много предпазливо, защото котката може да е наблизо“. Сетивата й бяха нащрек. Дебнеше и за най-тихия звук, най-незабележимото помръдване, най-лекия намек, че в помещението може да е останал някой.

Никого нямаше. Беше празно — и ако правилно разчиташе физиономията на Доминик, готово за тарашене.

Но дали щяха да намерят нещо ценно?

Промъкнаха се покрай няколко работни места, отделени с гълъбовосиви шумоизолиращи прегради. Празни бюра, черни телефони и пластмасови контейнери за входящи и изходящи документи.

Вляво имаше пет кабинета с индийски рисунки по стените. Шефовете винаги имат отделни кабинети. В тях може да се намери нещо ценно. Шефовете обаче, също както и обикновените служители, обитаващи бюрата, грижливо бяха прибрали и заключили всичко ценно, преди да излязат.

Ирина си помисли, че двамата с Доминик правят глупости. Надали някой е бил на работа в този късен час. В охранявана военна база, където се съхранява секретна информация, всичко, което си струва краденето, се заключва в сейфове много преди времето за вечеря. Никой не работи до два след полунощ. Никой.

И въпреки това вратата бе отключена. Имало бе някой тук. Кой? Що за мазохист трябва да си, за да работиш в този вампирски час?

— Компютърджии — каза Доминик. — Те изобщо не спят.

Тя кимна. Разбира се, че беше така. Очевидно.

Вдясно от тях една двойна врата водеше към лаборатория с редица работни маси. По тях бяха нахвърляни безразборно инструменти, микрочипове, заплетени кабели. Мониторите по масите светеха. Лабораторията очевидно имаше резервно захранване от самостоятелен генератор, та информацията да бъде предпазена от токови удари.

Доминик бе инженер и блясъкът в очите му й подсказа, че всичко, което се случва в лабораторията и трепти по мониторите, му е ясно: чертежи на „Аутокад“, схеми на електрически вериги.

— Дай апарата — прошепна той.

Ирина му подаде фотоапарата. Колегата й фокусира, поигра си малко със светломера, нагласи обектива и натисна копчето.

Фотоапаратът не издаде и звук. Бяха им зачислили десетмегапикселов „Хамамацу“. Можеше да прави снимки дори само на звездна светлина, което в крайна сметка бе и основната част от досадната им работа.

Доминик смени настройките и направи три снимки на монитора под различен ъгъл. После се премести към следващия компютър и повтори упражнението.

Ирина го последва. Изображенията върху мониторите не й говореха абсолютно нищо. Мечтаеше да учи икономика, но точно тогава над руската икономическа доктрина надвиснаха черни облаци. Така че тя записа математика.

Погледът й падна върху една графика. Доминик я изгледа с безразличие и погледна следващия монитор. И се втренчи в седемнадесетинчовия екран. Изображението представляваше триизмерна фигура, разположена по три оси — хикс, игрек и зет. Зачуди се каква ли формула е в основата на толкова сложна графика. Прочете лаконичния надпис над нея: „Функциите на реактивността са неинтуитивни“.

Доминик не преставаше да се мести от монитор на монитор и да ги фотографира. Някак мързеливо и без да съзнава особено какво прави, Ирина протегна пръст и натисна един клавиш, за да види следващата страница. Заглавието гласеше: „Тези функции могат да бъдат приближени по алгоритмичен път“. Страницата под заглавието бе запълнена от дълга формула. Ирина знаеше, че може да я разчете, стига да има време.

Разчитането на смисъла зад формулата обаче бе нещо съвсем друго.

Освен ако…

… документът на компютъра не беше…

На менюто над отворения прозорец на монитора пишеше: „ww_draft.ppt“.

РРТ? „Пауър Пойнт“? Възможно ли беше?

Тя придвижи стрелката на мишката върху менюто. Сърцето й спря. На монитора пред нея бе отворена обикновена презентация на „Пауър Пойнт“.

Ирина извъртя документа до заглавната страница. Сега вече сърцето й заплашваше да не тръгне никога повече.

Вихрушка

Междинен доклад

ДефКон Ентърпрайзис

Секретност: КАТРАНЕНОЧЕРНО

Ползването или разпространението на този документ без разрешение се наказва с доживотен затвор

„Катраненочерно“ бе една от най-високите степени на секретност, използвани от американското правителство. Каквото и да беше „Вихрушка“, едно бе сигурно — правителството на Съединените щати го смяташе за голяма тайна.

Ирина Колоденкова, на двадесет и четири, се бе натъкнала случайно на мечтаната находка само два месеца след началото на първата си официална мисия като агент на руската ФСС — Федералната служба за сигурност.

Ново преместване на стрелката на мишката. Още две щраквания. Авторът на презентацията за всеки случай я бе записал на диск. Дискът беше в компютъра. След секунди смени местоположението си и се настани в джоба на ризата на Ирина.

— Ела! Бързо! — викна Доминик толкова силно, че Ирина подскочи.

Видя, че е стигнал до другия край на лабораторията.

Зад него се виждаше врата… не точно врата, а вход към трезор, целият от масивна стомана, с колело за отваряне в центъра. От двете страни на колелото имаше ключалки с шифър. Нямаше начин да проникнат вътре. Разполагаха само с броени минути, а отварянето на подобен трезор отнемаше часове.

Доминик посочи нещо голямо и кафяво, сложено върху специална поставка. От двете му страни се виждаха кутии с газ, етикетите им сочеха, че са пълни с диметилов етер. От кутиите тръгваха тръби, стигаха до тавана на лабораторията и изчезваха в него. „Явно провеждат някакъв експеримент“, помисли си тя и притича до колегата си.

Той се усмихваше широко. За пръв път го виждаше толкова доволен.

— Това — каза самодоволно той — означава, че повече няма да сме костенурки!

Костенурки. Ирина сви устни. И американците, и руснаците използваха една и съща дума, която в никакъв случай не беше комплимент.

Костенурките се движат бавно, извили врат към небето. Точно на това животно с насмешка бяха оприличени най-нисшестоящите оперативни агенти. Онези, които се скитат нощем по безлюдни шосета близо до секретни военни бази с досадната задача да правят размазани снимки на прототипи на бойни самолети, толкова секретни, че летят единствено след залез-слънце.

Чирашка работа. От една страна, лесна задача за начинаещи агенти, от друга — сравнително безопасна в днешните времена, когато старите врагове се превръщат в недоверчиви съюзници срещу опасността от терористи. Нека костенурките събират първоначална разузнавателна информация. Излиза по-евтино от сключване на договор за инспекция във военна база, а и не изисква мъчителна ратификация от сенати и парламенти…

„Какво ли е намерил Доминик — запита се Ирина, — което да ни измъкне от праха на костенурките?“

Дланта му лежеше върху матово кафяв сандък, дълъг почти два метра, широк един и висок петдесетина сантиметра. Бузите му бяха порозовели, а в очите му грееше възторг. Беше открил нещо важно.

Да му каже ли за диска? „Не. По-късно. Ще му кажа после. Сега е прекалено възбуден, прекалено горд, че е направил удара на шпионската си кариера“.

— Какво е това?

Доминик занарежда припряно:

— Нямаме време за приказки! Трябва да изкараме това оттук! Помогни ми да го изнесем. Хвани другия край. Внимавай, тежко е!

Много тежко. Поне тридесет килограма. Ирина изпъшка.

— Скоро ще включат резервното захранване. По-бързо!

Заслепяващата светлина ги обля, преди да стигнат оградата. Доминик и Ирина спряха вцепенени, окъпани от пламъците на стотици ледени слънца.

И Доминик умря. Прострелян от петдесетмилиметрова картечница, монтирана на предния капак на военен джип. Куршумите накъсаха тялото му, накълцаха го на парченца и ги запокитиха из въздуха, като понесени от кървава въртележка.

Ирина се просна по очи и запищя за милост. Куршумите свистяха над главата й, но сякаш не бяха насочени към нея, а другаде. Насили се да вдигне глава. Точно пред очите й, на по-малко от пет метра, еленът все така висеше на оградата, но вече съживен от убийственото електричество. Отдалеч, вероятно от позицията на стрелеца, животното приличаше на човек, който се опитва да се преметне през оградата. Горкото животно.

Макар и мъртво, то танцуваше.

Картечните откоси скъсаха друга жица на оградата. После още една. Оживяла от убийствените двадесет хиляди волта, тя изплющя пред очите й. Изви се, изпращя и хищно посегна към лицето й. Трябваше да бяга. Не можеше. Куршумите продължаваха да пищят над главата й. Жицата се гънеше, опасна като кобра, истинско въплъщение на смъртта.

Замръзна. Не можеше да се движи, не можеше да диша, можеше само да гледа. Жицата се протегна към нея още веднъж, сякаш бе жива и страшно искаше да я докосне. После, като че ли разочарована от неуспеха, се сви срамежливо в пълната с дъждовна вода дупка под оградата.

Светкавица раздра небето. Резервният генератор изгърмя.

Ирина извлече натъпкания един Бог знае с какво тридесеткилограмов сандък под оградата, издърпа го нагоре по склона и го смъкна до джипа.

Няколко куршума направиха задното стъкло на сол. Тя запали и натисна газта до дупка.

Спря само веднъж. Слезе на потънал в мрак паркинг пред избелял от слънцето мотел, остави джипа, премести чантата си и тежкия кафяв сандък в багажника на някакво волво комби, запали го с кабелите и отново потегли в нощта.

И сега караше.

 

 

Сам летеше в личния хеликоптер на президента — „Марин Корпс Едно“. Бе натъпкал масивния си задник в още по-масивната седалка на шефа. Страшно удобно. При нормални обстоятелства щеше да е доволен от живота.

Но не и днес.

Сякаш не му стигаше, че Агенцията за национална сигурност ей сегичка ще започне да мучи за липсващите двадесет милиона. Не, на всичкото отгоре съвсем скоро трябваше да обсъжда „Вихрушка“ с последния човек на света, който трябваше да знае за нея. Най-лошото от всичко обаче бе уникалната каша, която само едно гадно копеле на цялата шибана планета бе в състояние да оправи — Чарли Маккензи.

Старият мръсник бе не само най-добрият, не, той бе единственият в състояние да се справи с работата. Всички, които можеха да се мерят с него, бяха пръснати из клоаките на Третия свят, за да гонят терористи. Единствените останали в страната агенти бяха или бюрократи, или новобранци. С една дума — напълно безполезни за деликатна операция като връщането на „Вихрушка“ на собственика й.

Което оставяше Сам без избор — трябваше да се оправя с този гадняр.

Чарли бе потомствен кадър. Второ поколение агент. Баща му бе от служителите, подбрани лично от Дивия Бил Донован^[4]. По време на дългата си кариера на „пират“ старецът на Чарли бе направил една-единствена грешка — да се довери на Хенри Кисинджър. Сега, четвърт век след като бе напуснал Вашингтон, бившият съветник по сигурността продължаваше да пътува навсякъде в компанията на двама мускулести бодигардове. Сам се зачуди дали пък старият Хенри не се страхува от Чарли? Ако имаше поне малко мозък в главата, би трябвало да се страхува.

„Бащичко — помисли си Сам. — Във всяко отношение. От гаден — по-гаден. Отвратително интелигентен. Смел като лъв. Справедлив до безразсъдство“.

Справедлив ли? Не, по-скоро уверен в собствената си правота. Чарли бе последен отломък от онова досадно поколение, което наистина вярваше в нещо. Абсолютно неконтролируем, изобщо — от хората, които най-малко искаш да видиш във Вашингтон.

„Мамка му!“

Надникна през прозореца. Куполът на Белия дом вече почти не се виждаше — обвит в сиви облаци някъде далеч на хоризонта. Вече бе зад околовръстното. Пред него проблясваха вълничките на залива Чесапийк. При други обстоятелства щеше да си помисли, че гледката от хиляда и петстотин метра височина е приятна, може би дори красива. Точно сега обаче не можеше да й се наслади. Сега най-проклетият му враг го очакваше и без съмнение се облизваше доволно пред перспективата да се изправи насреща му.

Съвсем скоро Сам щеше да се изправи пред бърлогата на Чарли и дори самата мисъл за срещата го караше подсъзнателно да стиска юмруци. Маккензи притежаваше старо имение, наследство от баща му, разпростряло се върху двадесет и пет акра. Това обаче бе всичко. Уволнен, без право на пенсия, той сигурно не можеше да си плаща дори имотните данъци. Ако всичко се бе развило според плана на Сам, Чарли щеше да е принуден да продаде имението и да се оттегли във Флорида.

Или пък в Аризона. Аризона щеше да е по-добре. По-далеч от Флорида.

Само дето сега Чарли се бе сдобил с нещо, което не си беше правил труда да получи през цялата си кариера — златно яйце. Ако АНС не извадеше късмет (не ставаше дума за съобразителност; в случая с Чарли съобразителността въобще не играеше), златното яйце щеше да храни Чарли до края на окаяното му съществуване.

Освен това същият този Чарли, който вече знаеше прекалено много, щеше да е на една ръка разстояние от вашингтонските журналистически хиени до края на дните си.

Сам присви гнусливо устни, сякаш току-що бе сдъвкал особено кисел лимон.

Не трябваше да става така. Когато хванаха Чарли без гащи, трябваше да го покрият с одеяло, да го натъпчат в сандък и да го пратят далеч, далеч оттук.

По-далеч дори от Аризона.

Проблемът беше, че не можеш да въртиш такива номера на Чарли. Той имаше прекалено много високопоставени приятели и главната буква съвсем не беше случайна. Рейгън например, най-фрапантният пример, просто го обожаваше. „Добре е — разсъждаваше на глас Холандеца, — че в този град има поне един човек, на който му стиска да ми противоречи. — После обаче бързаше да добави: — Макар че един е напълно достатъчен“.

Влиятелните приятели останаха с Чарли до края. Не успяха да го отърват от затвора, но успяха да му осигурят възможно най-добрата сделка при създалите се обстоятелства. А обстоятелствата си бяха, да си го кажем направо, наистина шибани.

 

 

Всичко мина като по ноти. Чарли трябваше да се измъкне сух от водата.

Е, разбира се, журналистите вдигнаха обичайния шум, „Ню Йорк Таймс“ бе възмутен, „Вашингтон поуст“ бе ужасен, а чуждестранната преса заклейми Америка като страна на Дивия запад, където властва законът на джунглата, линчуват се хора и тем подобни глупости. Нищо ново под слънцето.

„Новото“ се оказа цифров фотоапарат, току-що купен, настанен на предната седалка на някой си Натаниел Уинстън — случаен шофьор, оказал се на точното място в точното време. Господин Уинстън, предприемчив търговец в аукционна къща, извади фотографиите си на търг. Ен Би Си дадоха най-високата оферта, но Уинстън продаде снимките на „Фокс Нюз“. От „Фокс“ му обещаха, че освен парите ще получи и четиридесет и пет секунди екранно време.

Кой американец би устоял на подобно предложение?

Снимките на Уинстън бяха пълен боклук — правени през нощта и от прекалено голямо разстояние. Още повече — Чарли бе в контражур и никой не можеше да е сигурен, че е той.

Което обаче не попречи на водещия да заяви, без да рискува обвинение в клевета, че: „Заподозреният бегло прилича на небезизвестния заместник-директор по оперативната част на ЦРУ Чарли Маккензи. Може би няма да е зле полицейските органи да почнат да издирват човек с ръста и фигурата на господин Маккензи…“

Президентът се паникьоса.

В унисон с отколешните традиции на Вашингтон сложиха главата на Чарли на дръвника.

Е, почти.

На един етап от разследването се установи, че по време на деянието Чарли е бил под упойка заради възпален мъдрец. Специалният следовател така и не успя да накара зъболекаря да промени показанията си. Освен това разпечатките от кредитната карта на Чарли показваха, че във въпросната нощ той здраво е пиянствал, въпреки че никой от посетителите на бар „Маккан“ на Лексингтън Авеню не успя да го разпознае. Прибавете към всичко това и съответните адвокатски номера и чудото стана. От побъркан агент на ЦРУ Чарли Маккензи като с магическа пръчица се превърна в окаяна жертва, обезумяла от болка, замаяна от лекарства и алкохол и подтиквана от пламенно чувство за справедливост.

Сенатската комисия, сформирана да разследва случая, се остави да бъде убедена. Както и съдията, с помощта на влиятелните приятели на Чарли.

И когато Чарли се съгласи на сделка, Негова чест удари с чукчето и отсъди година и половина във федерален затвор с лек режим.

Чарли си мислеше, че няма да лежи и ден. Мислеше си, че президентът му е обещал имунитет. Но сбърка.

Излежа цялата си присъда, тихо и кротко, без да каже и дума. Не отвори уста дори когато жена му почина. Точно тогава Сам се разпищя. Според него мълчанието на Чарли можеше да бъде описано с една-единствена дума — заплашително.

 

 

Сега, на път за първата си среща с Чарли от две години, Сам скръцна със зъби. „Знаел е — помисли си. — През цялото време е знаел, че някога някъде нещо ще се прецака. И че няма да е от онези неща, които може да оправи всеки черноработник, защото черноработниците са по лев за кило. Че ще е от онези неща, които единствено шибаният Чарли е в състояние да оправи, защото никой друг не може да разгадае вражеските планове така добре като шибания Чарли.

Копеленце гадно. Това си е чиста проба мисловна телепатия. И точно благодарение на тази мисловна телепатия е разбрал, че единственото, което трябва да прави, е да си кротува в дупката и да чака голямото осиране.

Проклет да е!“

На Сам му трябваха само още няколко месеца, за да се докопа до най-голямата власт, за която бе мечтал. Президентът планираше да обяви новината официално през септември. Беше толкова близко, че вече усещаше вкуса й. Само дето нямаше да го опита. Ако не оправеха тази каша с „Вихрушка“ тутакси, нямаше да му дадат дори да подуши успеха. Точно обратното — щяха да го изритат в открития космос, да го превърнат в бележка под линия в голямата книга на историята и най-доброто, на което можеше да се надява, беше да го канят два–три пъти годишно в някое глупаво телевизионно предаване в неделя сутрин.

Ако искаше да оцелее, трябваше да се сдобие с най-добрия чистач на света. С други думи, трябваше му Чарли. Проблемът обаче беше, че копелето обичаше да си вре носа къде ли не и въобще не можеше да се разчита просто да донесе „Вихрушка“ на татко като добро куче. Не, той нямаше да спре дотам. Щеше да продължи да ровичка, докато не разбере какво точно е донесъл. А ако това станеше, Сам можеше спокойно да си тегли куршума.

„Е, какво пък толкова — помисли си. — Нямам особено голям избор“.

Номерът беше да запази спокойствие, да потисне избухливия си нрав и да не позволи на Чарли да го провокира по време на тягостните им преговори. А че преговорите щяха да са тягостни, нямаше никакво съмнение. Сам обаче щеше да ги доведе до успешен край. В крайна сметка работата му беше да води успешни преговори и нямаше равен в това.

После, след като Чарли се оправеше с „Вихрушка“… Сам щеше да уреди някой да се оправи с него. Да се оправи така, както трябваше още от самото начало.

Вече дори обмисляше една кандидатура — на независимия наемник Шмит. Хубавото при Шмит беше, че си беше имал вземане-даване с Чарли. Познаваше го от доста време и не пазеше хубави спомени, така че сигурно щеше да погледне на цялата работа като на съчетание на полезното с приятното.

Ръмженето на двигателите се промени и хеликоптерът започна да се спуска. Сам надникна през прозореца.

Долу се ширеше имението на Чарли в цялата си прелест — по-зелено от Ирландия през пролетта.

И Чарли бе там — висок, със сурова хубост и снежнобяла коса, тъкмо излизаше от задната врата и се насочваше към моравата. Когато хеликоптерът вече почти докосна земята, Сам вдигна ръка и помаха.

Чарли му обърна гръб, смъкна си панталоните и се надупи.

Задникът му лъсна като месечина.