Шарлот Лъм
Предателства (8)

Седма глава

Още преди да влезе в къщата, чу двамата мъже да спорят, но не можеше да долови какво точно казват. Гласовете им, повишени и сърдити, подплашиха кацналите в градината гълъби и чайки и те бързо отлетяха. Тази част на полуострова бе толкова спокойна и тиха, че нетипичният шум отекваше надалеч. Обитателите на съседните вили, зад оградите от кипариси и каменните зидове, сигурно чуваха шума и се чудеха кой крещи. Повечето вили се даваха под наем на немци, англичани или американци, които идваха тук заради тишината и спокойствието. Богаташите не обичаха нищо да смущава почивката им. Нали затова бяха дошли в Антиб — за да се чувстват в безопасност и разкош.

Луиз изненадана погледна към прозорците на дневната:

— Кой си позволява да крещи на Хю по този начин? Знаеш ли чия е колата отпред, Клодия? Не я разпознах, но мисля, че и друг път съм я виждала, паркирана отпред. Не помня точно кога.

— Вчера, точно след като пристигнах.

— Да, май си права! Имаш добра памет! Не мисля, че щях да си спомня. Познаваме ли собственика на колата? Дошъл е да види Хю, но Хю ми каза да не го пускам. Беше англичанин. Със сигурност имаше английски акцент, но Хю не искаше да говори с него, нито да го вижда.

Луиз отиде да извади покупките от багажника. Охранената й котка — Бел — се появи откъм цветните лехи в дъното на градината и веднага се отърка в краката й. Луиз се наведе да я погали по копринената козина и котката изви доволно гърба си.

— Аха, усещаш мирис на риба, а? Добро обоняние имаш! Е, ще трябва да почакаш, докато направя рибената чорба.

Клодия отнесе двете пазарски торби в кухнята. Остави ги върху работния плот, без да разопакова покупките, и изтича по стъпалата към дневната.

Прозорците бяха отворени и в къщата навлизаше хладният бриз откъм морето.

Хю, облечен в тъмносиня риза с отворена яка и бледосин памучен панталон, бе с гръб към нея. Бен стоеше срещу него, обърнат с лице към вратата. В първия момент никой от двамата не я забеляза — и двамата бяха прекалено заети с кавгата помежду си.

— Как можеш да откажеш? Ще ти отнеме само два-три дни. Идваш със самолет, прекарваш само няколко минути с него, после се връщаш. Какъв е проблемът? Ако ти се свидят парите за билета, аз ще го платя.

При тази хаплива забележка Хю реагира като ужилен от оса:

— Няма нужда от обиди, по дяволите!

Бен се намръщи:

— Добре, съжалявам, детинско беше да се заяждам. Но истината е една — той умира. Каквото и да ти е направил, сега е на смъртно легло и иска да те види, преди да умре. Има нужда да чуе, че му прощаваш.

— Смъртта не може просто така да измие злото, което той ми причини! Почакай теб някой да те предаде, а после виж как ще се чувстваш! — След малко добави рязко: — Приемам, че са ти разказали цялата история?

Бен поклати глава.

— Майка ми каза, че е прекалено лично, за да ми го разкаже.

Хю се засмя дрезгаво:

— Има си хас! Хелена никога не е разкривала неприятните истини, освен по принуда. Чудесно умее да защитава спокойствието си!

— Стига толкова! Няма да слушам неприятни забележки за майка си! — избухна Бен. Лицето му бе станало моравочервено. Ръцете му се свиха в юмруци. Бе очевидно, че обича майка си и е готов на всичко, за да я защити. На Клодия й хареса това, то бе показателно за характера и произхода му.

Раменете на Хю също се напрегнаха, сякаш бе готов да се нахвърли срещу младия мъж, но всъщност остана неподвижен.

— Тя изстрада толкова много през последните месеци. Не е лесно да се грижиш за болен на смъртно легло. Отслабнала е поне десет килограма. Никога не е била особено силна, но сега изглежда ужасно бледа и измъчена.

Клодия пристъпи напред и Бен я забеляза. Изражението на лицето му накара и Хю да се обърне към нея.

— Какво, за бога, е станало с косата ти? — попита Бен. — Изглеждаш, сякаш някоя крава я е дъвкала.

Тя вдигна ръка към косата си и се намръщи.

— Някой ми отряза кичур коса, докато бях в Антиб.

— Какво?! — възкликнаха двамата в един глас, после се спогледаха намръщено.

— Кой? — настоя Хю.

— Не знам, не видях. Усетих нещо да докосва косата ми. Когато се обърнах, някакъв мъж се отдалечаваше тичешком. Видях само гърба му. Дори не бях разбрала, че е отрязал от косата ми, докато Луиз не забеляза.

Хю се намръщи:

— Това никак не ми харесва.

— Някой фетишист — предположи Бен. — Някой ненормалник, който се възбужда, като краде кичури коса от жени. Изглежда, че е използвал бръснач, което звучи още по-откачено.

— И опасно — отбеляза Хю рязко. — Мъж, който разнася бръснач и напада жени с него, е много опасен. По-добре да се обадим в полицията и да им съобщим за случилото се. Може да е някой, който се вихри навред из Ривиерата.

— Не! — възрази тя. — Не се обаждай на полицията. Не съм ранена, просто се притесних. — Пое си дъх, после смело попита: — Вие двамата за какво спорехте?

— Ти откога ни подслушваш? — изръмжа Хю. Думите му прозвучаха, сякаш бе опитвала да научи някаква тайна, сякаш бе врагът, от когото тайната трябваше да се опази. Изгледа го, изплашена и шокирана.

Хю вдигна ръка в неумел опит да се извини и за миг затвори очи.

— Извинявай. В ужасно настроение съм. Виж, изпрати го, ако обичаш. Разговорът ни приключи, така че той си тръгва.

— Не съм свършил!

— Аз обаче съм. Затворих вратата към семейството си още преди ти да се родиш. Нямам намерение никога да я отворя! Не изпитвам нищо срещу теб лично. Но баща ти не означава за мен нищо.

— За бога, той умира. Няма ли капка човечност у теб?

Хю се засмя нервно:

— Не ми говори за човечност! Имаше време, когато исках да го убия, когато се молех да умре от някаква ужасна болест! Сега просто не ме интересува дали ще живее, или ще умре. Това е напредък, не мислиш ли?

Бен гледаше като втрещен.

— Не мога да повярвам, че го мразиш толкова!

— По-добре повярвай. Защото го мразя. Сега ще напуснеш ли дома ми, ако обичаш?

— Само ако ме изслушаш. Това е последното, което ще ти кажа, обещавам! Той ме помоли да ти предам колко много съжалява и че те моли за прошка, че иска да се помирите, преди да умре. Щом си напуснал Англия още преди аз да се родя, значи не си го виждал от двайсет и осем години. За бога, това е един човешки живот — моят живот. Не помня да съм те виждал, нито дори да съм чувал да споменават името ти.

Хю подметна хапливо:

— Виновните предпочитат да забравят прегрешенията си.

— Какво толкова ти е направил?

Хю сви рамене:

— Не съм аз човекът, който ще ти каже. Попитай него. Попитай майка си.

— И двамата ли са замесени? — изви вежди Бен. — Да не би баща ми да е отнел майка ми от теб? И ти ли си бил влюбен в нея, преди да се оженят?

Хю не отговори. Бен продължи:

— Той каза, че си дава сметка какво ти е причинил и че иска да ти се извини лично. Станало е толкова отдавна. Би трябвало да си го превъзмогнал досега.

— Не. Не. Не! — извика Хю.

Обърна се и бързо се отправи към горния етаж. След минута се чу как затръшва вратата на кабинета си. Бен погледна изумено Клодия:

— Какво, по дяволите, може да му е причинил баща ми?

— Баща ти?

— Неговият брат.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Неговият брат?

— Престани да повтаряш всяка моя дума, по дяволите!

— Баща ти е брат на Хю? — Това обясняваше приликата, която бе забелязала още първия път.

В очите му блесна насмешка.

— Проумя ли го най-сетне? Бавно загряваш, но все пак успя!

Тя го изгледа сърдито. Първо Хю я обиди, сега и Бен. Защо мъжете си позволяваха да държат такъв тон на жените — като учители, които говорят със сарказъм и подигравки на глупавите си ученици?

— Не ми говори по този начин! За мен е шок да науча, че Хю има някакви роднини — никога не е споменавал за тях. Мислех, че е кръгъл сирак. Как се казва баща ти?

— Рейф.

— Рейф? Звучи като френско име. Има ли френска кръв в семейството ви? Често съм се чудила. Хю много прилича на французин, дори кожата му е тъмна. Винаги съм си мислила, че има френски прадеди, но той не е споменавал подобно нещо.

— Прадядо ми се оженил за французойка, с която се запознал по време на Първата световна война във Франция. Тя умряла много преди да се родя, но Хю сигурно я е познавал като дете. Баща ми казва, че Хю учил една година в Сорбоната, след като завършил университета в Оксфорд. Сигурно тогава му е харесал френският стил на живот, а може да се е интересувал от Франция заради френската жилка в кръвта си. Може баба му да го е научила на френски още като дете.

— И за нея не ми е разказвал никога. Не е споменавал никого от семейството си. Знаеш ли, това, което му е причинил баща ти, сигурно е било много сериозно, щом го е накарало да напусне Англия и никога повече да не се върне там. В някои отношения обаче той си е англичанин. Още носи английски дрехи през цялото време, чете най-новите английски книги. Какво може да му е направил баща ти?

— Ще трябва да попиташ него. Баща ми не ми каза нищо. Просто заяви, че се скарали, преди аз да се родя, и че не е говорил с Хю оттогава. Дори до миналата седмица не знаех за съществуването на Хю. Баща ми бе научил адреса му в Париж от семейния адвокат, който явно е поддържал връзка с него през цялото време. Но Хю не отговорил на нито едно от писмата, които баща ми му написал, след като научил, че е неизлечимо болен. Предполагам, че Хю ги е получил?

— Ако са пристигнали на адреса на апартамента, аз веднага съм ги препратила. Понякога пристигат писма от Англия, винаги ги препращам. Значи затова не си знаел, че той всъщност живее тук почти постоянно.

Бен кимна.

— Знаех само това, което Бенскин — това е семейният адвокат — ми каза. Дори се опитах да се свържа с издателите на Хю, но те отказаха да ми дадат каквато и да било информация, просто ме насочиха към Бенскин, с когото вече бях говорил. Мислиш ли, че ще можеш да го убедиш да дойде в Англия, за да се види с баща ми?

Клодия погледна към стълбите за горния етаж и се намръщи:

— Не знам. Никога не съм го виждала толкова разстроен. Не знам дали ще иска да говори с мен. Добре е ти да си тръгнеш. Помоли Луиз да ти отвори външната врата, за да излезеш. Къде си отседнал? Ще ти се обадя, ако Хю промени решението си.

— В Антиб. Хотел „Александр“.

Смътно си спомни хотела. Старомоден, с избледнели от времето зелени дървени капаци на прозорците, на Площада на Републиката. Имаше доста добър ресторант на първия етаж, който се простираше и на площада отпред. Двамата с Хю понякога ходеха да вечерят там през лятото, под шумолящите дървета и странната жълта светлина на поставените в стъклени кълба лампи на ресторанта. Почти непрекъснато между масите се появяваше някой да забавлява гостите: ту певец с акомпанимент на акордеон или китара, ту мим с бяло лице, ту танцьори, жонгльори или гълтачи на огън. След като завършеха представлението си, те обикаляха масите с шапка, за да съберат пари от доволната публика. Повечето хора им даваха — приятно бе да те забавляват, докато вечеряш.

— Знаеш ли къде е? — попита Бен и тя кимна.

— Ще ти се обадя утре.

Мъжът тръгна по стълбите към кухнята.

Клодия взе от масичката вестника и се отправи към кабинета на Хю. Поколеба се, преди да почука на вратата.

Обикновено се чуваше лекото бръмчене на компютъра, тихото шумолене по клавишите. Колко пъти бе стояла така през годините, заслушана в шумовете от стаята, без да дръзне да почука, умираща от любопитство да прочете това, което Хю пише, или да научи нещо за самотните часове, които той прекарва в кабинета.

Животът на Хю й се струваше изпълнен с тайнственост и блясък. Копнееше той да я пусне в кабинета си. Болезнено й се искаше първа тя да прочете книгите му, но така и никога не събра куража да го помоли за това.

Приятелките й в училище бяха луди по една тетралогия, която Хю бе написал петнайсет години по-рано — странни фантазии за друг свят под земята, в който бледи таласъми живеят в паралелен на човешката вселена свят. Хю бе измислил всичко да изглежда толкова истинско — животът им в пещерите и тунелите в планините или под океаните. Сякаш го познаваше, сякаш се чувстваше като у дома си в уютните къщички на тези същества.

Заглавието на първата книга — „Хората от лабиринта“ — се бе превърнало в заглавие на цялата поредица. Децата си правеха клубове на лабиринта, пишеха пламенни писма на автора, използвайки странния език, който той бе измислил за съществата, носеха значки с образите на главните герои и какво ли не още. Възрастните бяха не по-малко запалени.

Предната година бяха излезли два критически труда, посветени на Хю и неговите фантазии. Създателите им бяха почти убедени, че такъв свят наистина съществува и че Хю го е посещавал или че самият той е таласъм. Тъй като авторът никога не даваше интервюта и не позволяваше да го снимат, тези теории изглеждаха доста правдоподобни. Потайността му бе част от мистериозния чар на тетралогията.

Той се забавляваше с реакциите към книгите му:

— Глупаци! Трябва да идат на психиатър!

Но и двете критически книги се бяха продали в доста голям тираж, което повлия положително и на неговите продажби.

Никоя от другите му книги не бе имала такъв отзвук. Приятелките на Клодия отчаяно настояваха тя да ги запознае с Хю, за да му зададат всички въпроси, които ги измъчваха. Но когато той се запозна с тях, със сериозно изражение им съобщи, че не му е позволено да разказва за лабиринта и хората, живеещи в него. Всъщност Клодия често стоеше пред кабинета му, заслушана в танца на пръстите му върху клавишите на компютъра.

Сега откъм стаята не се чуваше нищо. Дали изобщо бе вътре, или бе отишъл в спалнята си?

Клодия прехапа устни. Дали да рискува да почука? При нормални обстоятелства не би дръзнала. Веднъж така се бе разгневил, задето го е прекъснала, че тя не би посмяла да повтори грешката си.

Натисна предпазливо дръжката на вратата.

— Махай се! — изръмжа той. — Кой е?

Тя преглътна нервно. Отвърна му с разтреперан глас:

— Клодия. Хю, добре ли си?

— Той отиде ли си?

— Да. Качих се да те питам… реших, че може да искаш да поговорим.

— Не искам. Сега работя. Сутринта работата ми бе смутена и изостанах от графика си.

— Хю, мисля, че трябва да видиш днешния вестник… Има нещо…

— По-късно ще го видя!

В отчаянието си тя изстреля на един дъх:

— Един от мъжете, които идваха в апартамента ми, е бил убит! Снимката му е на първа страница!

— Какво? — Вратата се отвори. Той взе вестника от ръката й и се намръщи. Беше блед. Обикновено той си вземаше душ и се бръснеше рано всяка сутрин. Промяната в навиците му означаваше, че нещо много сериозно е ангажирало мислите му.

— Това е мъжът, който заплашваше да ме изнасили! Написали са името му, виждаш ли? Хю, бил е частен детектив. Как мислиш, кой го е наел? Дали те са го убили? Или някой друг? — Страхуваше се да спомене за съня си. Ами ако не е било сън? Ами ако този мъж е бил убит тук, в градината?

Без да отделя поглед от вестника, Хю заяви:

— Кажи на Луиз, че ще обядвам по-късно от обикновено. Загубих прекалено много ценно време тази сутрин. Не искам повече да ме безпокоят, ясно ли е?

Вратата се затръшна пред лицето й.

Клодия подскочи от изненада. Усети, че е плувнала в пот от нерви. Когато се държеше така, Хю я плашеше. Не посмя да му каже и дума повече.

Отиде в стаята си, застана до прозореца и започна да вдишва дълбоко топлия летен въздух. Опитваше се да се успокои. Погледна надолу да види дали Бен си е тръгнал. Колата му я нямаше.

Синият басейн проблесна примамливо под яркото слънце. Клодия веднага усети копнеж да се потопи в хладната му вода. Съблече се, пусна дрехите си в плетения кош за пране, облече обикновен черен бански костюм и пъхна краката си в чифт черни сандали. Пътеката до басейна бе от чакъл, като малка бе нарязвала краката си толкова пъти, че вече никога не стъпваше боса на нея.

Застана пред огледалото и тъжно уви отрязания кичур около пръста си. Трябваше да направи нещо с косата си. Взе ножица и внимателно подряза неравните краища, после среса косата така, че по-дългите кичури наоколо да скрият отрязаното. Косата щеше да порасне след няколко месеца, но дотогава щеше да й създава проблеми.

— По дяволите! — помисли си и се извърна. Слезе долу, загърната в черен хавлиен халат и с пъстра плажна кърпа в ръка.

Пред кабинета на Хю спря за миг и го чу как крачи нервно напред-назад. Дали мислеше за убийството? Или се опитваше да прогони всички мисли, за да се концентрира върху новата си книга? Той много държеше на навиците си, пишеше всеки ден и докато работеше, успяваше да забрави всичко останало.

— Отивам да поплувам, Луиз — извика тя.

Не се чу никакъв отговор. Луиз сигурно бе погълната от обработката на онази риба — трябваше да отреже главите и опашките, да махне вътрешностите и да я измие добре. Щеше да използва изрезките за бульона, а после котката щеше да ги излапа. Луиз бе пестелива френска домакиня от старата школа — не ходеше в супермаркетите и не взимаше готова храна. Купуваше само пресни продукти, колкото по-евтини, толкова по-добре, и готвеше всичко сама.

Клодия пусна халата и кърпата на един шезлонг, изрита сандалите си и бавно слезе по мраморните стъпала във водата.

Призори водата винаги бе студена, но слънцето постепенно я затопляше. Прохладната вода подейства като балсам за нагрятата й кожа.

Преплува бавно дължината на басейна и тъкмо се обръщаше, когато чу шум от скок във водата. Някой се бе гмурнал откъм дълбокия край на басейна. В първия момент пръските й попречиха да види кой е, после забеляза черна коса, златиста кожа, широки голи рамене — и устата й пресъхна.

Веднага щом успя да проговори, тя се придвижи към него:

— Преди час ти казах да си тръгнеш! Какво правиш още тук?

Той плуваше по гръб редом с нея.

— Тъкмо си тръгвах, когато забелязах една странна кафява катерица да тича по електрическите жици, и спрях да я погледам. Не бях виждал такъв цвят катерица преди. В Англия са сиви или — много рядко — червени. Тукашните са и по-големи. После тъкмо се канех да си ходя, когато чух шумно плисване във водата и те видях в басейна. Изглеждаше толкова съблазнителна във водата, че реших да се присъединя към теб.

Изчервена, ядосана, глупаво възбудена от думите му, тя промълви смутено:

— Ти… ти… нямаш право. Това е частна собственост. Излизай веднага!

Тялото му се изви и тя потрепери безпомощно, когато краката му докоснаха за миг нейните. В този момент осъзна, че мъжът не носи бански костюм. Просто бе съблякъл всичките си дрехи и се бе гмурнал в басейна. Сърцето й едва не спря от шока.

— Ще си отида, не се притеснявай. Само да поплувам малко. — Бен заплува към далечния край на басейна.

— Ако не излезеш веднага от басейна и не си тръгнеш, ще извикам полиция! — заплаши го.

Той се обърна с грациозната непринуденост на някоя голяма риба. Телата им се сблъскаха във водата. Тя политна и се задави с вода, при което сграбчи раменете му, за да се изправи. Ръцете му се обвиха около нейните, краката му се преплетоха с нейните. Като някакъв безпощаден крокодил той я замъкна до дълбоката част на басейна, сякаш я водеше към смъртта й. Телата им се превъртаха във водата, докато накрая отново изплуваха на повърхността сред фонтан от пръски.

Клодия се вкопчи в него, обви ръце около врата му, завладяна от усещането за допира на тялото му към нейното. Вдигна глава към него, но слънцето я заслепи и видя само как лицето му се доближава към нейното.

Устните им се срещнаха.

Тя забрави всичко. Очите й се затвориха. Заля я водопад от ярки цветове и тялото й затрепери от чувствена възбуда. Ръцете му не спираха. Докосваха я навсякъде. Кипналата й кръв сякаш следваше пътя на пръстите му. Гърдите й се напрегнаха и зърната им набъбнаха под тесния бански. Бе готова да се предаде на съблазънта. Желаеше го до полуда.

Той отдели устните си и двамата се погледнаха втренчено.

— Сега знаеш колко много те желая. — Гласът му бе станал дрезгав. — Виждаш.

Тя погледна надолу и лицето й пламна от смущение при вида на възбудената му плът.

— Може да ни видят от къщата!

Вдигна глава към прозореца на Хю и й се стори, че долавя нечие движение зад стъклото, сякаш някой бързо се е дръпнал назад.

Клодия прехапа устната си:

— Мисля, че ни гледа!

Бен не се впечатли:

— И какво толкова? Ти си зряла жена, не си дете. Им ли значение какво ще си помисли той? Започвам да се чудя каква точно е връзката помежду ви. Той не ти кръвен роднина. Защо е толкова важен за теб?

— Проблемът са твоите отношения с него, не моите. — Тя го избута и преплува разстоянието до страничната стена на басейна, издигна се на ръце и облече халата си.

Бен също излезе от басейна и Клодия извърна поглед от голото му тяло.

— Можеш да използваш кърпата ми!

— Благодаря. — Водата се стичаше по краката му и образуваше локвичка върху плочите. Той набързо се изсуши и уви кърпата около кръста си.

— Къде са дрехите ти? — Дръпна се леко настрана, борейки се с желанието отново да го докосне. Мокрите му рамене проблясваха като златни под слънчевите лъчи.

— Ей там, под бора.

— Хайде, обличай ги тогава. Преди това обаче провери да не са ги полазили мравки. Градината е пълна с тях, почвата наоколо е много песъчлива, тук по-рано е било гора. По-големите мравки хапят много неприятно.

Вместо да отиде да вземе дрехите си и да се облече, той се разположи на един шезлонг, прозя се и се протегна. Имаше тънка талия и дълги мускулести крака.

— Не си девствена, нали?

Клодия усети как лицето й пламва. Отвърна му ядосано:

— Това пък какво те засяга? Искам да си отидеш! Веднага!

Той затвори очи, усмихнат.

Не можеше да отмести поглед от него, бе най-сексапилния мъж, когото познаваше.

— Откога?

— Какво?

— На колко години за пръв път прави секс? Аз бях на петнайсет. Получих първия си урок от майката на един приятел. Тя беше нимфоманка. Другите момчета ми бяха казали, но аз не им повярвах. Майките не правят така, мислех си. Моята е различна. Всъщност моята майка е много старомодна. Никак не си пада по шумните веселия. Двамата с татко винаги са предпочитали да са заедно. Но онази жена бе съвсем друго нещо. Прекарах по-голямата част от лятото в имението им в провинцията и тя ме прелъсти още първата нощ. Правихме го през целия август, в гората, в полето, в къщата.

Клодия не можа да скрие изумлението си:

— Ами съпругът й?

— Беше в армията, на хиляди километри разстояние през цялата година.

— Приятелят ти разбра ли какво правите?

— Разбира се. Той почти не ми проговори през последните две години в училище и като го видя сега, се преструва, че не се познаваме. Но други приятели, които им бяха гостували, ме попитаха дали съм го направил — тя беше прелъстила и тях. Така че за него не е било изненада. Трябва да е знаел що за стока е.

— Сигурно се е чувствал ужасно, горкичкият! Това би могло да го отврати от секса за цял живот!

— Е, поне от секса с жени. Той е гей.

— Нищо чудно! Ти как би се чувствал, ако майка ти…

— Знам, мислил съм по въпроса. Често се питах дали тя не е спала и с него.

Клодия потръпна от отвращение:

— Не може да говориш сериозно!

— Де да беше така! Ами ти? Хайде, аз ти казах тайната си. Сега е твой ред. Как стана първия ти път? Беше ли влюбена?

— Във всеки случай бях заслепена — призна тя иронично. — Бях почти на седемнайсет, той бе с една година по-голям. Капитан на училищния отбор по ръгби, висок метър и осемдесет и силен като вол. Би могъл да има всяко момиче от класа ми. Толкова се развълнувах, когато избра мен. Веднъж бяхме на рожден ден. Измъкнахме се от къщата и се любихме на лунна светлина в боровата горичка.

— Звучи много романтично.

— Ужасно болеше! Аз лежах върху проклетите борови иглички и освен това… ами няколко дни едва ходех. Казах ти, че бе като вол — не само в тялото, но и на акъл. Изобщо не му бе хрумнало, че щом съм девствена, трябва да действа по-внимателно. Аз от гордост не виках. Просто тихо си страдах. А той се похвали на всичките си приятели още на следващата сутрин. Мислех, че ще умра от срам.

— Горкичката! Надявам се, че си го зарязала.

— Той ме заряза. Щом спа с мен, прехвърли се на друга. — Тя се обърна към терасата. — Отивам да се облека. След десет минути да си изчезнал.

Той й помаха с ръка:

— Чао!

— Ако дотогава не си си тръгнал, Хю ще накара градинаря да те изгони.

Устните му се извиха присмехулно:

— Ще го чакам тук!

Клодия го изгледа безпомощно. Погледът й обходи тялото му от краката до мократа черна коса. Беше мускулесто и стегнато. Жул бе много по-едър, но не се знаеше дали Бен няма да е по-бърз и безразсъден, ако се стигне до бой. Сигурно. Толкова приличаше на Хю!

— Защо си толкова досаден? — попита тя риторично и той се разсмя.

— Такава ми е природата — отвърна доволно на английски.

— Говори на френски!

— Защо, сигурен съм, че ме разбираш и че говориш английски достатъчно добре. След като си живяла с него през всичките тези години, би трябвало да си научила езика му. Толкова е типично за французите! Винаги се преструват, че не говорят английски, въпреки че всъщност го говорят съвсем прилично. Това сигурно е една от формите им на протест срещу световното господство на английския език.

— На американския по-точно — сопна му се тя на френски. — Англичаните отдавна не са световна колониална сила. Просто са имали късмет да насадят езика си в достатъчно много страни. Ако не бяха го направили, сега никой нямаше да си спомня за тях.

— Колко типично френска реакция! Но нали обичаш Хю, а той е англичанин. Показа ли му днешния вестник?

Този въпрос я втрещи. Бен не знаеше за съня й.

— Показа ли му го? — настоя той и Клодия се почуди дали и той не подозира нещо. Но мъжът не можеше да прочете мислите й, нито знаеше за металната кутия, освен ако не е притежавал вилата преди Хю. А това бе невъзможно.

Вероятно знаеше за Хю повече от нея. Защо е напуснал Англия като начало. Баща му може би му е казал.

Би трябвало да има сериозна причина Хю да не иска да се върне в родината си. А как можеше да е съвпадение, че Бен се е появил в Париж в деня, когато непознатите бяха нахлули в апартамента й?

— И как реагира той? — продължи с въпросите си Бен.

— Нямам представа! Показах му вестника, той го взе и се прибра в кабинета си, без да каже и дума. — Някакъв мигновен спомен нахлу в главата й. Един стих, който бе учила в училище. — „Тръгна, без да каже и дума. Аз останах разплакала.“

— Какво каза?

— Нищо.

— Каза нещо, чух те. Но нищо не разбрах.

— Просто един стих от Жак Превер.

— Кой?

— Не си ли чувал за него? Известен френски поет от средата на този век. Цитирах ти едно от най-известните му стихотворения — „Закуската“. Написано е изцяло в минало свършено — затова често го има в учебниците. Всяко френско дете знае тези стихове.

— Я го кажи пак.

— Тръгна, без да каже и дума. Аз останах разплакана. Стихотворението е за двама души, които се скарват, докато закусват. Много простичко и много вълнуващо.

Очите на Бен изучаваха лицето й.

— А ти?

— Какво аз?

— Разплака ли се?

— Глупости. Това са последните думи на стихотворението. Попита ме как е реагирал Хю, когато му показах вестника. А аз ти обясних, че той просто взе вестника, без да каже и дума, и се прибра в кабинета си. Не допуска нищо да прекъсва работата му сутрин. Навярно ще го прочете по-късно.

Бен продължи да я гледа втренчено.

— Ти се страхуваш от него, нали?

— Не се страхувам! — възрази тя, после въздъхна: — Разбира се, труден характер е, но аз го обичам много. Винаги е бил добър с мен.

— Но не е бил добър със семейството си.

— Сигурно има причина да…

— Каква причина може да извини мълчание от трийсет години? Неговите родители, моите родители — никой не го е чувал и виждал през цялото това време.

Не можеше да не се съгласи, че е странно.

— Чудя се какво ли е обяснението на всичко това — промълви замислена.

— Попитай го — опита се да я предизвика Бен. — Но не би посмяла да го направиш, нали?

Тя вирна брадичката си и очите й пламнаха:

— Грешиш! Ще го попитам още днес!

— Ела да обядваш с мен утре и тъкмо ще ми разкажеш какво си научила.

Клодия се изправи:

— Трябва да помогна на Луиз в приготвянето на обяда.

Той стисна китката й. Продължаваше да се излежава усмихнат на шезлонга и Клодия с мъка отмести поглед от красивото му тяло.

— Ще се срещнем ли утре?

— Къде? В колко часа?

— Ще те взема оттук по обяд. Мислех да обядваме във Валбон. Казаха ми, че там има доста добри ресторанти.

— Да. — Тя се поколеба, после кимна. — Добре, до утре.

Издърпа ръката си и влезе в къщата. След като си взе душ и се облече, забеляза с облекчение, че Бен си е отишъл. Градината бе празна.

— Знаеше, че не си е отишъл, нали? — обвини тя Луиз, когато слезе в кухнята.

— Племенникът? — Погледна я с невинно изражение Луиз. — Каза, че иска да разгледа градината, не виждах причина да не го пусна, нали е от семейството!

Бен веднага бе съобразил как да спечели Луиз. За нея, както и за повечето французи, семейството бе свещено нещо, а домът бе крепост, в която рядко се пускат чужди хора.

— Ако наистина е този, за когото се представя! Как можем да сме сигурни?

— Показа ми паспорта си, не съм толкова глупава, че да не проверя. Поисках да го видя. Има същата фамилия като Хю. Освен това прилича на него. Защо не ми каза кой е още сутринта, в Антиб? Нали седяхте и си говорехте. Ясно беше, че се познавате добре. Сигурно си знаела кой е!

— Не знаех! Открих го току-що!

— Странно как не си забелязала приликата.

— Ти също не я забеляза.

— Казах ти, че ми изглежда познат.

Луиз се обърна към печката.

— Трябва да сложа мидите. Подай ми дъската, вече нарязах лука, чесъна и подправките. — Тя ги изсипа в голям тиган, добави бяло вино и малко вода и леко засили котлона.

Въздухът се изпълни с чудесно ухание. След малко Луиз намали огъня и остави бульона да къкри. На масата имаше голяма купа почистени миди. Луиз ги премести до печката.

— Ще прибавя мидите след десет минути. Ти ще направиш ли салатата или не?

— Ей сега. — Клодия натърка една голяма керамична купа с чесън, накъса маруля, прибави отгоре зелен боб, домати, нарязани на четвъртинки, репички, няколко черни маслини, твърдо сварени яйца, фино нарязан лук, отвори една консерва с риба тон и наръси с нея салатата, след това прибави малко аншоа, червен пипер, киселец и заля всичко със сос от бял оцет и зехтин, разбити с пипер и подправки.

— Какво ще кажеш?

— Изглежда страхотно. Сега иди се среши, изглеждаш, сякаш са те влачили през живия плет. Отрязаните краища са щръкнали.

Клодия изохка.

— Трябва да си запиша час за подстригване.

— Преди това извикай Хю да слиза за обяд.

Клодия огледа недоволно щръкналата си коса и бързо я среса с четката, опитвайки се да й придаде някаква форма. Нямаше нужда да вика Хю — чу го да слиза по стълбите. Лицето му бе напрегнато и мрачно. Клодия се почуди дали не я е видял с Бен в басейна.

Тя се изчерви, но се насили да зададе въпроса, както бе обещала на Бен.

— Хю, какво те е накарало да напуснеш Англия и никога повече да не се върнеш?

Мъжът отиде до прозореца и се загледа над градините към морето.

— Не искам да говоря за това, Клодия, най-добре смени темата.

Тя видя, че ръката му се е вкопчила в каменния парапет и кокалчетата му са побелели от напрежение. От кухнята дойде уханието на мидите, които вече бяха в тигана. Това напомни на Клодия за толкова минали лета. Мирисът на море, вино, чесън, който селяните в планините още слагаха под езика на новороденото, за да му даде сила и да го обича, когато порасне.

— Не може да оставиш брат си да умре, без да…

— Не искам да говоря за това!

Не трябваше да му задава повече въпроси. Настроението му бе прекалено опасно. Вместо това му каза:

— Ще хапнем съвсем лек обяд, мариновани миди и салата. Гладен ли си?

Той поклати глава. Това не бе изненадващо. Тя също не бе гладна.

Луиз изнесе храната на терасата. Вече бе подредила сламени подложки, прибори и чаши, а една бутилка се изстудяваше в кофата с лед.

— Хайде, сядайте! — извика им тя, когато постави голямата купа миди в средата.

Те я послушаха. Мидите се топяха в устата, крехки и ароматни от подправките. Изядоха всичките, дори и соса, в който се бяха готвили.

— Шоколадов мус или ябълков сладкиш? — попита тя, но и двамата отказаха десерта.

Докато пиеха кафе, чуха шум от кола. От терасата се виждаше само покривът на колата. Клодия затаи дъх.

— Защо, по дяволите, идват полицаи? — възкликна Луиз.

— По-добре иди да им отвориш. Ще ти обяснят — предложи й Хю спокойно.

Луиз бързо се отправи към вратата.