Шарлот Лъм
Предателства (3)

Втора глава

Нахлузиха нещо на главата й. Тя протегна ръка да го издърпа и докосна нещо топло, меко, космато. Какво, по дяволите, бе това? Опита да изпищи, но гласът й се сподави.

— Млъквай! — изръмжа някакъв мъж съвсем близо. — Затваряй си устата! — Той изви ръцете й и ги върза зад гърба й с нещо като лейкопласт.

Клодия изпадна в паника. Не можеше да диша. Опита да се бори, но безуспешно. Дишането на мъжа продължаваше да се чува обезпокоително близо. Дори през това, което нахлузиха на главата й, тя усещаше мириса му на чесън и вино — грубо, евтино вино, от тези, които се продават наливно в супермаркетите. Не би използвала такова дори за готвене.

— Ако не искаш да свършиш с куршум в главата, кучко, да не си гъкнала! — повтори мъжът.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й, опипаха и стиснаха гърдите, ханша, бедрата й. Носеше ръкавици, тънки кожени ръкавици — все едно я докосваше разгорещено животно.

— Не е зле, кучко — измърмори. — Не са никак лоши циците ти. Аз си падам по циците, не по краката. Мисля, преди да тръгнем, да се повеселя с теб, скъпа. Това ще ти хареса, нали?

Клодия потрепери от отвращение и страх. Опита да се освободи от ръцете му. Друг глас изръмжа наблизо:

— Вържи я и ела да ми помогнеш. Не си дошъл да си правиш кефа.

— Добре, идвам. Ще се занимая с теб по-късно, скъпа, не мисли, че съм свършил.

Той я пусна. Тя политна и падна. Но не се строполи върху пода, а върху канапето. Главата й се замая от рязкото движение. Остана така, разтреперана.

Със завързани ръце и без да може да вижда, Клодия се страхуваше да помръдне. Ако опиташе да избяга, щяха да я хванат още преди да е стигнала до входната врата.

Предния ден бе чела за някакъв обир, при който жертвите били нахвърляни като наденички, докато крадците опустошавали дома им. Открили ги едва на следващия ден. Една жена била умряла от задушаване. Според изявленията на полицаите това се случвало всеки ден в заможните квартали на Париж.

Чуваше как мъжете минават от стая в стая и отварят шкафове и чекмеджета. За трети път претърсваха апартамента й — ако това, което търсеха, бе тук, защо не го бяха намерили вече?

О, боже, какво щяха да направят с нея след това? Не можеше да понесе мисълта за това, което я очакваше.

Когато ги чу да се връщат, плувна в ледена пот.

Те спряха наблизо. Единият сграбчи ръцете й и рязко я изправи. Тя залитна назад и усети как гърбът й се допира до мъжа. Между краката й се вряза коляно. Тя загуби равновесие и почти падна.

— Казах ти, че ще се върна, скъпа.

От мириса му й се догади. Другият мъж ядосано се намеси:

— Стига си се занасял! Край на игричките! Слушай, госпожичке, искаме да ни отговориш на няколко въпроса, и то веднага! Къде е тайният сейф? Къде е? Не ни губи повече времето! Кажи ни доброволно, за да не те бием!

Гласът й прозвуча съвсем тихо изпод торбата:

— Не знам за какво говорите.

— О, знаеш, и още как! Рано или късно ще ни кажеш. Спести си болката. Къде е сейфът, казвай!

Мъжът, който я държеше, я придърпа към себе си и похотливо притисна тяло към нейното. Дори и през дрехите Клодия усети възбудата му.

В гърлото й се надигна писък, но тя успя да го овладее. Нямаше да му покаже страха си, въпреки че цялата трепереше.

— Няма сейф — прошепна.

— Не те чувам! Кажи го пак!

— Тук няма сейф — извика през гънките на торбата, която мъжът продължаваше да стяга, сякаш искаше да я удуши.

— Не мога да разбера какво казва тя! Престани да си играеш с нея, чуваш ли! Дошли сме да вършим работа, не да се забавляваме с кучката!

Усети как пръстите му се движат по тила й. Торбата около врата й се разхлаби.

— Повтори пак!

Тя пое дъх и преглътна.

— Кълна ви се, няма сейф. Тук няма нищо ценно. Няма нито бижута, нито антики.

Удари я по лицето. Ушите й закънтяха, а очите й се напълниха със сълзи.

— Не сме дошли да се майтапим!

Дали щяха да я измъчват? Да я убият? Никога не се бе чувствала толкова изплашена. Страхът замъгляваше мислите й, бе като вцепенена в очакване на това, което ще последва.

— Сега ме чуй добре: знаем, че това, което търсим, е у него и искаме да ни го върне. Кажи му го!

— Дай ми само десет минути с нея и ще я накарам да проговори — каза мъжът, който я държеше. — Когато свърша, ще каже и майчиното си мляко.

— Само си търсиш извинение да я изчукаш. Откакто я видя навън сутринта, лигите ти потекоха. Не ме интересува какво правиш с жените в свободното си време. Но тук сме по работа, не за удоволствие. Набий си това в главата, тъпо копеле!

— Виж това тяло! Ти не я ли искаш? Виж, добре, може да минеш пръв. Малка награда и за двамата. После всичко ще си изпее.

— Нямаме време! А и не мисля, че тя знае нещо. Ако е само наемателка, той нищо не й е казал. Аз никога не доверявам тайни на жена. Те не могат да си държат устата затворена.

— Просто не харесваш жените. Да не си гей, а?

Другият му изръмжа като куче:

— Искаш ли ритник в топките? Проблемът ти е, че забравяш за какво сме дошли. Пусни кучката! Трябва да се омитаме.

— По дяволите!

Онзи я пусна. Клодия се строполи на пода и изплака от болка.

Някъде над нея другият каза:

— Кажи на Хепбърн да ни го върне. Разбра ли? Следващия път няма да спра приятеля си. А тогава ще предпочиташ да си мъртва. Той не е от много милите.

Другият мъж се разсмя дрезгаво.

— О, ще й хареса толкова, че ще ме моли за още. Всяка жена понякога обича да е малко по-грубо. И ти си така, нали, скъпа?

Един крак я срита в ребрата и тя се присви от болка, стенейки.

— Добре, стига ти толкова. Слушай внимателно, госпожице. Кажи на Хепбърн, че трябва да ни върне онова. Или ти ще платиш за упорството му. Както виждаш, приятелят ми обича да бие жени.

Двамата тръгнаха към вратата. Тя лежеше разтреперана на пода и слушаше как стъпките им се отдалечават. Входната врата се отвори, после щракна тихо.

Клодия не смееше да помръдне от ужас да не се върнат. Когато се увери, че са си заминали, се изправи с мъка на краката си, наведе глава и започна да я тръска, докато торбата се изхлузи. Лампите в целия апартамент светеха.

Подпря се за момент на облегалката на един стол и изчака дишането й да се успокои. Зъбите й продължаваха да тракат от шока. Лицето й бе пламнало, но в същото време цялата трепереше от студ. Ребрата я боляха при всяко вдишване.

И как щеше да освободи китките си? Бяха стегнати с широка лента лейкопласт.

Завлече се в кухнята, успя да извади един нож от чекмеджето, плъзна го зад гърба си и започна бавно да срязва лентата. Слой след слой, тя се разкъсваше.

Когато и последният пласт се сцепи, пусна ножа обратно в чекмеджето. Раздвижи ръце. Седна и масажира китките си няколко минути, докато се възстанови нормалното им кръвообращение. После бързо отиде до входната врата и постави веригата. Едва сега въздъхна с облекчение.

Вече можеше да се обади на полицията.

Взе слушалката и набра номера. Не й отговориха веднага и докато слушаше сигнала, Клодия осъзна, че не е безопасно да замесва полицията.

Първо трябваше да говори с Хю.

Дали той бе замесен в нещо незаконно? Нещо опасно?

„Кажи му да ни го върне“ — така й бяха казали.

Да върне какво? Какво искаха от Хю?

И кои бяха те или за кого работеха?

Не можеше да се обади на полицията, преди да поговори с Хю.

С разтреперани пръсти набра номера на вилата в Антиб, но никой не отговори на обаждането й.

Страхът отново стегна гърлото й.

Беше толкова късно! Къде можеше да са по това време на нощта?

Дали не бяха нападнали и вилата? Дали с Хю и Луиз не се бе случило нещо?

Дали да се обади на полицията в Антиб? Да ги накара да проверят какво става във вилата?

Прехапа колебливо устни. Местната мафия контролираше почти всичко на Ривиерата: и законния бизнес хотелите, казината, търговията с бижута, и тъмния, който се прикриваше под лъскавия живот — наркотиците, незаконния хазарт, проституцията. Ако Хю по някакъв начин се бе забъркал в нещо незаконно, нямаше да се зарадва, ако Клодия намесеше полицията.

Ами ако се бе заел с разследване на мафията в Южна Франция?

Остави телефона. Щеше да опита да се свърже с Хю по-късно.

Притисна ръка към ребрата, където болката бе най-силна, и обиколи апартамента. Не бяха оставили никакви следи от присъствието си. Освен върху нея. Бяха професионалисти.

Как би могъл Хю да се забърка с тях? И в какво?

В банята се съблече, за да огледа доколко я бяха наранили. Над диафрагмата имаше голяма синина. Докосна я и се сви от болка.

Имаше още няколко синини на хълбока, от страната, на която бе паднала, и тъмночервени следи от пръсти там, където мъжът бе стискал ръцете и раменете й.

Огледалото не отрази душевните й рани.

Почувства се омърсена. Взе душ — горещ, колкото можеше да изтърпи, и опита да спре да мисли за мъжа, който я опипваше и притискаше тялото си към нейното.

Изсуши се, облече нощница, наля си чаша бренди и го изпи на две глътки, въпреки че алкохолът опари гърлото й.

Почувства се малко по-добре.

Отново набра номера на Хю. Този път се включи телефонният секретар. Сигурно двамата с Луиз се бяха върнали и веднага си бяха легнали.

Без да губи време, тя веднага заговори:

— Хю, в апартамента имаше крадци. Не знам какво търсеха, но казаха да ти предам да им го върнеш — нямам представа какво значи това. Вратата и прозорците не бяха разбити, не знам как са влезли, носеха ръкавици. Сигурна съм, че не са оставили никакви отпечатъци. Не е взето нищо. Да се обадя ли на полицията? Хю, позвъни ми веднага, щом можеш.

Тя затвори, напълни си грейка с вода за леглото и натрупа няколко стола пред вратата.

Така не можеха да влязат, без да я събудят, и тя щеше да успее да се обади на полицията.

Докато лежеше, се заслуша в нощните звуци на града: далечната сирена на полицейска кола, приглушения шум на колите, някакви гласове на кея, женски смях.

Не можеше да заспи, бе прекалено изплашена и разтревожена, цялото тяло я болеше. Да можеше да спре да трепери! Въпреки горещия душ и брендито, отново й бе студено. Затвори очи и започна да диша равномерно, за да се успокои. Вдишваше през носа, после издишваше през устата. Нямаше да си позволи да мисли за случилото се, просто дишаше.

Постепенно започна да се стопля и тялото й се отпусна.

Сякаш пет минути по-късно я събуди силен звън на вратата.

Седна в леглото, разтреперана. Изправи се бавно, наметна копринения си халат и с удивление установи, че слънцето е изгряло.

В първия момент не можа да разбере откъде се е взела пирамидата от столове пред входната врата, после си спомни предишната нощ и сърцето й се разтуптя уплашено.

Дали се бяха върнали?

Но те нямаше да звънят на вратата.

Дали не бе Хю?

С треперещи пръсти отмести столовете. Звънецът продължаваше да звъни настойчиво.

Трябваше да го спре. Главата й се цепеше от болка. Отвори рязко вратата и надникна през веригата.

— Бен? — В облекчението си веднага я свали.

Той се втренчи в нея със същото недоумение, с което го гледаше и тя.

— Какво правиш тук? — попита го. Сега изражението му се бе променило. Той я огледа навъсено от глава до пети, с презрително свити устни — зачервеното й от съня лице, нощницата, разрешената коса.

Но защо я гледаше по този начин?

— Откъде намери адреса ми? Рекс ли ти го даде?

Той я бутна настрани и влезе, без да каже дума.

— Хей, какво мислиш, че правиш? — Озадачена и ядосана, тя затвори вратата и тръгна след него.

Той обикаляше апартамента и оглеждаше всяка стая. Клодия не можеше да повярва, че фотографът се държи толкова невъзпитано. На вратата на спалнята й Бен спря, погледна леглото, после нея и от изражението на лицето му я побиха ледени тръпки.

— Къде е той?

Клодия започваше да си мисли, че живее в кошмар. Целият й свят се бе обърнал с краката нагоре и тя изобщо не знаеше какво ще последва.

И Бен ли бе част от тази история?

— Кой? — попита войнствено.

— Знаеш за кого говоря! Живее тук, така че не ме лъжи!

— Живее тук? Кой?

— Хю Хепбърн.

Значи не бе съвпадение, че с Бен се бяха срещнали два пъти вчера. Той нарочно се бе мотал по кея. Сигурно е знаел, че тя ще приготвя вечеря за Рекс Валъри. Никакво съвпадение. Всичко е било планирано.

А най-лошото бе, че тя го бе харесала. Много.

— Хю е собственик на апартамента — съгласи се тя изморено. В края на краищата нямаше смисъл да лъже. — Но той не е тук, той…

— Тогава къде е? — Очите му отново се заковаха на леглото. — Очевидно снощи е било използвано само едното легло, значи вие двамата сте спали в него. Къде отиде той?

— Какво, по дяволите, говориш? Та той не живее тук. Аз съм под наем в апартамента му.

Бен я изгледа навъсено, после черните му очи блеснаха.

— Под наем? Той не живее тук?

— Не, не живее. Аз живея тук. Сама!

— Тогава къде живее той?

— В Антиб.

Беше й се сторил толкова забавен, толкова чаровен! Колко лесно можеше да се заблуди човек!

— Дай ми пълния му адрес и телефонния номер. — Той извади бележник и химикал.

Клодия го изгледа ядосано.

— Как пък не! Хю не обича неканени гости. Кажи ми къде си отседнал и аз ще му предам, че искаш да говориш с него. Той сам ще ти се обади, ако иска да се видите.

— Вчера оставих писмо за него в кутията. Видя ли го? Препрати ли му го?

Очите й се разшириха.

— Да, изпратих го. — Значи писмото бе от Бен? Не се бе сетила за това. Но как да се сети? — Той ще се свърже с теб, ако иска.

— Не мога да чакам. Трябва да го видя днес. Трябва да говоря спешно с него. Позвъни му и му го кажи.

Начинът, по който й говореше, я вбеси. Тя погледна часовника до леглото. Беше малко след осем. Хю винаги ставаше рано. Закусваше в седем, после се разхождаше край морето и в осем вече седеше на бюрото си.

— Сега пише, а не обича да го прекъсват, докато работи! Сигурно е включил телефонния секретар и ще прослуша съобщенията едва когато спре за обяд.

— Тогава остави му съобщение. Кажи му, че ще взема следващия самолет за Ница и че ще пристигна във вилата му следобед. А сега ми дай адреса му.

Любопитството й надделя.

— Ти всъщност познаваш ли го? Той познава ли те?

— Не сме се срещали.

Изгледа го с презрителна усмивка.

— Но искаш да му направиш снимки, предполагам? Той няма да се съгласи, никога не дава интервюта и мрази да го снимат.

— Нали е бил журналист по-рано?

— Точно затова. Знае как журналистите изопачават думите на събеседника си.

— Е, аз не искам интервю, нито да го снимам. Въпросът е личен и няма да го обсъждам с теб. Трябва да говоря с него.

— Ако не го познаваш и не искаш да го снимаш, защо той да реши да те приеме?

— Просто му кажи, че Бенедикт иска да говори с него.

— Бенедикт? Не Бен?

— Бен е съкращение. Той ще се сети кой съм. Сега ще ми дадеш ли най-после адреса?

— Можеш да изчакаш, докато получи писмото ти. Няма да отнеме повече от ден-два.

Очите му пламнаха гневно.

— Нямам време. Въпросът е спешен. Мислех, че още вчера ще получи писмото и че през деня ще ми се обади, но не стана така. Затова дойдох тук толкова рано тази сутрин. Исках да съм сигурен, че няма да го изпусна. Трябва да говоря с него възможно най-скоро.

Любопитството на Клодия бе силно провокирано. Какво си бе наумил? Дали имаше нещо общо с крадците? Може би той ги бе изпратил? Или и той търсеше това, което търсеха те? Дали не го бяха изпратили, защото не се бяха справили сами?

Не можеше да е съвпадение, че той се появи тук точно тази сутрин. Сигурно всичко бе свързано. Какво, за бога, искаха всички тези мъже от Хю? Навярно бе нещо важно, нещо изключително важно.

Чувстваше се ужасно. Още по-зле, отколкото преди Бен да се появи. Не можеше повече да спори. Хю трябваше да се справи с него. Вилата бе добре охранявана и защитена. По време на ремонта й бе инсталирана електронна алармена система. Ремонтът, след като коминът се срина от онази буря, в деня, когато майка й почина. Тогава Хю купи най-скъпата алармена система и периодично я осъвременяваше.

Скъпите вили в Антиб бяха под постоянна заплаха от крадци. Предното лято една от съседните къщи бе изпразнена почти напълно, докато собствениците й прекарвали уикенда в Париж. Съседите видели как товарят мебелите в камион, но помислили, че собствениците се изнасят.

Предпазните мерки на Хю обаче се простираха много по-далеч. Обикновено или той, или Луиз си бяха вкъщи. Ако отсъстваха и двамата, както се бе случило предния ден, Жул — градинарят наглеждаше къщата от апартамента си над гаража. Оградата бе висока три метра и по горния й ръб имаше жица, по която течеше ток, така че ако някой я докосне, да задейства алармената инсталация. От време на време случайно кацнали птички също задействаха алармата, а веднъж една кафява катеричка бе убита от тока.

Ако Бен все пак успееше да се покачи на оградата, или жицата, или Жул щяха да се погрижат за него.

Жул не бе висок, но бе набит, мускулест мъж към петдесетте, с физиономия на дружелюбна горила, мургав, космат и с кожа, набръчкана от слънцето и вятъра.

Той работеше за Хю от години, двамата мъже взаимно се харесваха и често играеха заедно кегли. Жул бе запознал Хю с местните хора — с французите, които живееха и работеха в Антиб, а не с летовниците. Хю ценеше приятелството на местните жители и предпочиташе да не забелязва туристите и обитателите на луксозните вили.

— Хайде! — настоя Бен. — Дай ми адреса!

— Бастид де ла мер, Шьомен де Крьо, Антиб.

Бен го записа бързо и вдигна поглед.

— Страхувам се, че обядът се отменя, трябва веднага да замина.

Тя го изгледа недоумяващо и възмутено.

— Нима си мислеше, че бих излязла с теб след всичко това?

Той се намръщи и хвана ръката й, сякаш се опитваше да я успокои.

— Виж, извинявай, че се държах така отвратително. Направих си погрешни заключения, когато ми отвори вратата в този вид! Нямах ни най-малка представа, че Хю не живее тук. Нито че е дал апартамента под наем. Не очаквах да те видя. Помислих си, че… — Погледът му отново обходи тялото й и в очите му проблесна лека възбуда.

— О, стана съвсем ясно какво си помислил! — прекъсна го, вбесена от погледа му, тя. Мразеше всички мъже.

— Клодия, наистина съжалявам. Харесах те от пръв поглед. Затова и се ядосах толкова. Помислих, че си любовница на Хю и че си ме направила на глупак.

— Глупости! Ти ме направи на глупачка!

— Наистина не трябваше да си правя такива прибързани заключения. Доста съм избухлив и в момента толкова ми се е струпало на главата — лични проблеми, не мога да ти обясня какви. Какво ще кажеш да се върна в Париж след две-три седмици? Може ли тогава да се срещнем пак, да поговорим, да се опознаем по-добре?

— Сигурно се шегуваш! Не искам да те видя повече. А сега напусни апартамента ми! — Тя отиде до входната врата. При всяко по-дълбоко вдишване гърдите още я боляха. Дали нямаше някое счупено ребро?

Бен забеляза разхвърлените столове и спря.

— Какво, по дяволите, си правила?

— Не е твоя работа. Хайде, изчезвай! — Тя го избута през отворената врата, затръшна я зад гърба му и веднага дръпна резето.

Отне й няколко минути да постави столовете по местата им — всяко навеждане я караше да се свива от болка.

Защо Хю още не й се бе обадил? Досега би трябвало да е изслушал секретаря си. Може би е забравил? Това не би я изненадало. Когато пишеше, той забравяше за целия свят.

Дневният му режим бе неизменен: седеше зад бюрото си всеки ден до обяд. После хапваше салата на терасата над градината с изглед към басейна.

Опита отново да се обади на Хю, но и този път се включи телефонният секретар. Направи си кафе, хапна плодове за закуска и погледна в дневника на поръчките, за да провери кога е следващият й ангажимент. За другата седмица имаше записано едно тийнейджърско парти, за което щеше да накара Пати да сготви някой необичаен южняшки специалитет.

Дали да не отиде в Антиб и да поговори с Хю лице в лице?

Дали Пати и Зигфрид щяха да се справят без нея?

След още един дълъг горещ душ схващането и болките леко я отпуснаха. Облече бели дънки и тъмносин пуловер и изчисти апартамента с маниакално усърдие, сякаш мъжете бяха оставили отпечатъците си навсякъде, въпреки че носеха ръкавици.

През час опитваше да се свърже с вилата и най-после, по обяд, Луиз вдигна телефона. Гласът й зазвуча радостно, щом разбра кой се обажда.

Дребна, чевръста, много дейна, Луиз работеше като готвачка на Хю от години, а когато майката на Клодия се бе разболяла, бе поела и задълженията на икономка. Тя помагаше в грижите за Мари Гийон, успокояваше Клодия и й вдъхваше кураж през онези ужасни месеци. Клодия смяташе, че никога няма да успее да й се отплати напълно.

— Как си, малка моя? Не си ни звънила от седмици! Вече си мислехме, че съвсем си ни забравила.

— Оставих ви съобщение на телефонния секретар — Хю не го ли чу?

— Сигурно не. Аз самата изключих секретаря току-що, но, разбира се, не съм прослушвала съобщенията. Хю не закуси днес. Беше направил кафе още преди да стана, хапна един портокал и се затвори в кабинета си. Съобщението спешно ли е? Да не е станало нещо?

— Ами… — Клодия се поколеба, не искаше да казва на Луиз нищо, преди да е говорила с Хю.

— Да не би да нямаш достатъчно ангажименти?

— О, имам предостатъчно. Снощи готвих за партито на Рекс Валъри.

— Наистина ли? — Луиз никога не ходеше на кино, но обожаваше да гледа филми по телевизията. — Какво му сготви? — попита нетърпеливо. Клодия се бе учила да готви в кухнята на вилата. Стоеше до Луиз и я гледаше как разбива яйца или сметана, как реже, маринова, задушава.

Клодия й каза и Луиз възкликна одобрително:

— Моята патица? И шоколадовата бомба, на която аз те научих? Чудесно. Жалко, че не съм била там. Той наистина ли е толкова чаровен, колкото изглежда във филмите?

— Наистина. Много е симпатичен.

— Вярно ли е, че е… нали се сещаш?

— Гей? — усмихна се Клодия. — Да, има приятел, с когото живее — един млад китаец, много шик, със златиста кожа.

Луиз цъкна с език.

— Е, всеки живее живота си.

При нормални обстоятелства Клодия би продължила с удоволствие да си бъбри с Луиз, но днес бе различно.

— Извинявай, Луиз, наистина трябва да говоря с Хю спешно, можеш ли да го извикаш?

— Разбира се, седнал е на терасата с чаша вино. Изчакай.

Гласът му прозвуча само след минута и й се стори странно английски, може би защото бе говорила с Бен същата сутрин.

Тя рядко се сещаше, че Хю е англичанин по рождение. Той живееше във Франция от толкова отдавна, че акцентът му почти не се усещаше.

— Клодия, как си?

— Добре, но…

— Случило ли се е нещо? — Бе усетил по тона й, че нещо не е наред.

— Да, случи се нещо доста стряскащо. Вкъщи влизаха крадци.

— Крадци? Взели ли са нещо?

— Не, но… Най-добре да започна отначало. Всичко започна предната вечер. Прибрах се вкъщи и целият апартамент миришеше на цигари. Знаеш, че не пуша, а и никой не бе идвал вкъщи, всъщност и да ми бяха идвали гости, пак нямаше да им позволя да пушат вътре.

— Значи някой е влизал в апартамента?

— Така си помислих. Но нямаше никакви следи, вратата си беше заключена, нищо не липсваше. Реших, че си въобразявам. Но когато се върнах от пазара на следващия ден, пак усетих мирис на цигари и този път на пода имаше пепел.

— Пепел?

— Реагираш точно като полицаите! Повярвай ми, на пода в твоята стая имаше пепел от цигари.

Гласът му прозвуча рязко:

— Извикала си полиция?

— Обадих им се, но те така и не дойдоха. Сигурно решиха, че съм луда — да се оплаквам от крадци, след като нищо не е откраднато. Предполагам, помислили са си, че някой мой познат е изтръскал пепелта, без да забележа. Толкова се ядосах, че изобщо не се сетих да им кажа, че едно от чекмеджетата на бюрото ти бе леко отворено. Някой бе преглеждал писмата в него.

— Защо, по дяволите, не ми се обади веднага?

— Опитах се! Телефонът звънеше и звънеше, но секретарят не се включи, така че не можах да оставя съобщение.

— А… да, с Луиз ходихме да помагаме в местния винарски кооператив, имаше приготовления за пролетния бал. После обядвахме с Жорж и Мишел в бара, върнахме се следобед, преоблякохме се и излязохме за вечеря. Сетих се да включа секретаря чак късно вечерта.

— Знам, тогава ти оставих съобщение — но явно ти не си прослушал касетата тази сутрин.

— Вярно, съжалявам. Сутринта веднага се залових за работа.

— Е, това не е всичко. Снощи готвих вечеря за едно парти и когато се върнах — беше след полунощ — крадците бяха тук. Двама мъже. Нахвърлиха се отгоре ми още преди да ги забележа, сложиха торба на главата ми и вързаха ръцете ми.

Хю изруга ядосано:

— Нараниха ли те?

Клодия опипа ребрата си и се намръщи.

— Нищо сериозно — по-скоро изживях шок, но освен един ритник в ребрата, не ми направиха нищо.

Той изруга отново:

— Копелета! Трябва да отидеш на лекар.

— Но какво може да направи лекарят? Счупените ребра сами си зарастват, а няколкото синини ще минат.

— Казаха ли ти какво търсят?

— Не, но пак претърсиха стаята ти, Хю. Преди да си тръгнат, ме попитаха къде е сейфът ти и аз им казах, че няма сейф. Попитах ги какво търсят, но те не ми обясниха, само казаха да ти предам, че трябва да им го върнеш. Не оставиха абсолютно никакви следи, всичко си бе на мястото, Хю, с нищо не можех да докажа, че са били тук. Носеха ръкавици, така че не оставиха дори отпечатъци от пръсти. И да бях извикала полицията, нямаше да открият нищо.

— Попитаха ли къде живея?

Тя се намръщи.

— Не, което е странно, това сигурно означава, че вече знаят къде живееш.

— Да — съгласи се той.

— Но това не е краят на историята, Хю. Към осем и половина тази сутрин ме събуди звън на вратата. Един англичанин ме избута, влезе и също огледа целия апартамент.

— Англичанин? Значи ли това, че другите двама бяха французи?

— Да.

— Този англичанин свързан ли е с тях?

— Откъде да знам? Може би. Но той бе съвсем различен — онези двамата бяха отвратителни, единият искаше да ме изнасили.

— Божичко! Не ми каза това!

— Не стана нищо, просто се заканваше. — Тя се сети за похотливото му опипване, но се насили да не мисли за това. — Англичанинът бе различен. Аз всъщност го познавах, Хю…

— Познаваше го?

— Да, запознах се с него на партито на Рекс Валъри — той е фотограф и правеше снимки за някакво английско списание.

Последва кратко мълчание.

— Знаеш ли името му?

— Бен. Не разбрах фамилията му.

— Бен? — повтори Хю почти без дъх, сякаш го бяха ударили силно в стомаха.

— Каза ми да ти кажа, че се казва Бенедикт — това говори ли ти нещо?

Хю попита рязко:

— Как изглежда?

— Ами светъл е като теб и… — Изведнъж й хрумна нещо и тя промълви замислено: — Всъщност изглежда като теб на снимките ти от младини. Може ли да ти е роднина?

— На колко години е според теб?

— Малко по-голям от мен. Под трийсет.

Хю пак замълча, после рязко заяви:

— Виж, скъпа, бих искал да дойдеш тук, за да съм сигурен, че си в безопасност. Не искам да рискуваш да стоиш в апартамента сама следващите няколко дни.

— Хю, какво означава всичко това? Ти знаеш причините, нали?

— Ще ти обясня, като дойдеш. Приготви си багажа и тръгни веднага. Вземи самолет до Ница, после такси от летището. И, Клодия, бъди нащрек, не говори с непознати, бъди много внимателна.