Шарлот Лъм
Предателства (10)

Девета глава

Тя опита да се надигне и да го избута. Докато се бореше с него, той успя да затисне раменете й към пода, след което насила раздалечи коленете й. Халатът й се разтвори. Очите му блеснаха похотливо в тъмнината. Гледката го възбуди и разгорещи.

Не! — искаше й се да изкрещи. Бореше се разярено с него, удряше го в лицето и гърдите.

Той наведе глава и влажната му уста се вкопчи в гърдата й.

Клодия се паникьоса. В ужаса си постъпи съвсем инстинктивно. Протегна ръце към лицето му и заби двата си палеца в очите му.

Той изпищя.

— Кучка! Шибана кучка! Боли!

Удари я през лицето, толкова силно, че главата й се завъртя. Ушите й заглъхнаха. Мъжът се вкопчи в китките й и ги затисна заедно над главата й.

Тя се извиваше и дърпаше, но не успя да освободи ръцете си.

Той се изсмя на безпомощните й усилия. Пак наведе глава към гърдите й, но този път ги ухапа. Клодия изпищя от болка.

Усети, че смъква панталона си с една ръка. Беше се намърдал между бедрата й и другата му ръка я опипваше между краката.

Тя се протегна, потрепери, но преди той да успее да я обладае, на долния етаж се чу трясък.

Мъжът бързо оправи панталона си и се изправи, за да посрещне новодошлия.

Клодия непохватно уви халата около тялото си. Дори и в тъмнината тя веднага разпозна широките рамене на Бен. Той се нахвърли срещу нападателя й.

Успя да му забие само един юмрук, преди мъжът да грабне медната ваза от масичката на площадката. Стовари вазата върху главата на Бен и Бен се строполи, без да издаде звук.

Клодия достигна ключа на осветлението. Примижа от внезапната ярка светлина.

Нападателят извърна лице, така че Клодия да не го види, прескочи тялото на Бен, побягна надолу по стълбите, след което изскочи през отворената врата към градината.

Клодия разплакана коленичи до Бен.

— Бен… о, Бен…

Той се размърда леко, надигна глава и се огледа:

— Къде е?

— Избяга.

Бен опипа главата си.

— С какво, по дяволите, ме удари така?

— С това. — Посочи му вазата. — Много ли боли?

— Ще го преживея. — Клодия го подхвана през кръста и той опита да се изправи. — Ами ти? — попита я. — Направи ли ти нещо?

Клодия видя изражението на лицето му.

— Канеше се да ме изнасили, когато ти се появи.

— Но не успя, нали? — Чу облекчената му въздишка.

Тя поклати глава.

— Не, само ме удари няколко пъти. — Тя се насили да се засмее. — За да смекчи съпротивата ми. — Не му разказа подробности за болезненото хапане и ужасното опипване.

— Цялата трепериш — забеляза Бен и я прегърна. — Естествено. Божичко, това продължи прекалено дълго! Този път аз ще се обадя на полицията.

Тя се опита да му възрази:

— Не, недей, Бен! Не искам да говоря с тях. Изчакай Хю да се върне.

— Хю няма да им се обади, нали? Не знам какво точно става тук, но е крайно време то да спре.

Той слезе долу, затвори стъклената врата и натисна бутона на щорите. Те се спуснаха от външната страна на стъклата.

Краката на Клодия трепереха толкова силно, че не можеше да се задържи права. Седна на най-горното стъпало и извика умоляващо:

— Не се обаждай на полицията, Бен! Моля те! Хю ще се вбеси, ако го направиш.

— Ау, много ме е страх от него! — присмя се той и вдигна слушалката на телефона. Набра само три цифри. Номерът за спешни случаи, сети се Клодия. — Свържете ме с полицията, моля.

Клодия слуша минута-две, после изтича в стаята си и затръшна вратата след себе си. Още трепереше.

Светна лампите, седна на леглото и се втренчи в стената.

Чувстваше се омърсена.

Разтвори леко халата и се огледа. Видя моравия кръг от ухапаното.

Вратата се отвори. Клодия скочи и придърпа халата си.

— Първо се чука и после се влиза!

Бен се намръщи.

— Извинявай, не се сетих. Какви са тези червени следи, по дяволите? — Гледаше я напрегнато.

Тя обърна глава настрана:

— След колко време ще дойдат полицаите?

— Утре.

Главата й отново рязко се завъртя.

— Утре?

— Решиха, че случаят не изглежда спешен и били много заети. Оказва се, че са станали няколко обира, един мъж бил убит при сбиване в бар, така че не могат да изпратят никого тази вечер. Доста назад в списъка им сме — нищо не е откраднато, никой не е ранен.

— Не им ли каза, че мъжът се опита да…

— Не, стори ми се, че не искаш да говоря за това.

Усмихна му се признателно.

— Благодаря ти, Бен.

— Но според мен трябва да им кажеш. Не виждам причина да го криеш.

— Ами той не успя… така че няма да могат да вземат ДНК проби или нещо друго, по което да го разпознаят.

— Сигурно не. Е, осуетеният опит за кражба няма да привлече вниманието им, особено след като им казах, че крадецът е бил с ръкавици. Все пак поръчаха да не пипаме мястото, през което е влязъл, и да не разчистваме счупените стъкла. Не бяха оптимистично настроени за вероятността да го заловят. За нещастие аз не видях лицето му, нито чух гласа му. А ти?

Тя поклати глава.

— Нищо ли не каза?

— Не знам, не си спомням… — Чувстваше се объркана и не бе съвсем сигурна. — Може и да е казал нещо, не помня… А, да, ругаеше ме. Но не разпознах гласа му. Мога само да кажа, че със сигурност беше французин. Не видях лицето му. Тук беше тъмно и той носеше качулка. О… нищо не помня! Не мога… да мисля…

Бен приседна на леглото и я прегърна през раменете.

— Добре ли си? Силно ли те удари?

Тя поклати глава.

— Кажи ми за следите на гърдата ти, видях ги, Клодия.

Тя не отговори.

— Приличаха на следи от зъби.

Тя кимна, свела поглед.

— Той ли те ухапа? — Бен реагира, сякаш не можеше да повярва. — Ухапал те е там?

— О, стига, млъкни! — избухна тя и отново се разтрепери.

Бен я прегърна още по-силно.

— Всичко е наред, Клодия, вече си в безопасност… Аз съм тук… той си отиде. Шшшш… шшш…

Тя се обърна към него и усети топлината на тялото му.

— О, Бен… Бен, мислех, че… че той ще… нямаше да го понеса, бях изплашена до смърт.

Той я залюля в прегръдката си като бебе. Тя зарови обляното си в сълзи лице във врата му. Усещането за кожата му й подейства успокоително.

— Толкова се изплаших… толкова… — Нуждаеше се от него, искаше да остане завинаги в прегръдката му, да се чувства в безопасност. Когато бе малка и сънуваше кошмари, майка й я прегръщаше по същия начин, за да я успокои.

— Тук съм, вече никой няма да те нарани — прошепна той и тя повдигна лице към неговото. Устните й трепереха.

Той нежно ги целуна и тя обви силно ръце около врата му.

— Не ме пускай. Не ме пускай.

Устните им се вкопчиха и телата им пламнаха. Тя се притисна още по-силно към него. Бен политна назад и падна върху леглото. Тя падна с него, засмя се спонтанно и се вгледа в очите му.

Никой не бе я гледал така досега. Дъхът й почти секна.

При падането халатът й пак се бе разтворил. Бен внимателно плъзна ръка и погали кожата на корема й.

— Толкова си красива! Луд съм по теб. Знаеш го, нали?

— И ти си красив, Бен. Но… Хю… знаеш ли защо мрази родителите ти?

— Забрави за Хю.

— Не е нещо, което той ще забрави. Те са го наранили сурово. Не мисля, че някога ще им прости.

Той се намръщи:

— Всичко е станало преди трийсет години и няма нищо общо с нас.

— Не, но те са твои родители, а Хю ми е почти като баща и…

Бен я бутна да легне, коленичи над нея и я целуна нежно, после отново и отново, докато тя не престана да мисли за всичко друго, а тялото й се разтопи от докосванията му.

Устните му се спуснаха по врата й, по рамото и той съвсем леко целуна мястото, където стоеше червеният белег.

— Ако можех с целувки да излекувам болката! Бедничката ми! Не ти причинявам болка, нали? Кажи ми, ако искаш да спра, само една твоя дума и… Ммм… кожата ти ухае като мед… къпала си се, нали? Усещам уханието на сапуна по кожата ти. — Ръката му продължи да обхожда тялото й. — Кажи ми, ако искаш да спра. — Устните му следваха пръстите и в същото време той се разсъбличаше.

Тя изстена от наслада. Неговите ласки щяха да променят начина, по който щеше да си спомня тази вечер. Споделените копнежи, удоволствието — получено и дадено — щяха да прогонят лошите спомени. Тя очакваше да се любят от мига, щом го бе видяла за пръв път. Извика, пометена от сладостната мъка.

— Последен шанс да размислиш — прошепна той, надвесен над нея. — Не или да?

— Да. Да.

Изви тяло, за да го посрещне, докато той бавно, съвсем бавно я обладаваше. Точно за това бе копняла. Сега празнотата в нея бе изчезнала. Двамата се сляха, останаха неподвижни за миг, за да се насладят на усещането за пълнота, сплели ръце и устни.

— Познаваме се само от няколко дни, но мисля, че съм влюбен в теб — каза той почти толкова изненадан и объркан, колкото бе и тя. — Откачено ли ти се струва?

— Не, струва ми се чудесно. Аз също те обичам. — Тя погали гърба му, широките му силни плещи, стегнатия ханш.

— Скъпа… толкова силно те желая — промърмори дрезгаво и отново започна да се движи. Всички мисли напуснаха главата й. Останаха усещанията, горещината на телата им, напрегнатото дишане. Ритъмът се засили, двамата стенеха и трепереха, вкопчени един в друг и плувнали в пот.

— По-бързо, по-бързо! — изплака тя, пометена от огнения стремеж към върха в този миг на пълна забрава. Вълните на насладата я връхлетяха така силно, че се изплаши да не се пръсне на малки парченца.

Бен я настигна само след миг и цялото му тяло се разтресе неудържимо.

— Клодия… О, боже…

Едва сега тя осъзна колко силен шум вдигаха. Бен се отпусна отгоре й и зарови пламналото си лице в рамото й.

Къщата бе напълно тиха. Щом дишането им започна да се нормализира, чуха гласове на долния етаж. Бен се претърколи настрана и седна в леглото.

— Върнаха се! Не можаха ли да постоят още малко! — изруга ядосано.

— Бързо. Заключи вратата! — Клодия се ужаси, че Хю или Луиз може да се появят в стаята.

Той стана и бързо изтича до вратата, за да я заключи.

Клодия се изкикоти, като го видя как търчи гол към вратата, после скри устата си с ръка и също стана. Отиде да си извади дрехи. Бен вече се обличаше.

— Ужас! Какво ще правим, ако Хю се качи и опита да отвори вратата?

— Моли се да не го направи.

Тя се изправи пред огледалото и среса косата си. Бен застана зад нея и целуна врата й.

— Обичам те.

Погледите им се срещнаха в огледалото.

— И аз те обичам, Бен.

— Побъркали ли сме се?

— На кого му пука?

Откъм долния етаж се чу ядосаният вик на Хю:

— Какво, по дяволите, е станало тук? Целият под е в стъкла.

Клодия мислеше трескаво.

— Стой тук. Ще ида да му обясня.

— Не, няма да се крия тук, докато той ти крещи!

— Ще се запита какво сме правили горе.

— Нека се чуди. И двамата сме възрастни. Не го засяга. — Бен отвори вратата и тръгна надолу, а Клодия го последва.

— Ти ли си влязъл по този начин в къщата? — изръмжа Хю насреща му, а тялото му се напрегна враждебно.

— Не. В къщата бе влязъл крадец.

Луиз ахна ужасена:

— О, не! Имах лошо предчувствие още като видях счупеното стъкло. Какво стана? Взели ли са нещо?

Хю се взираше разтревожен в Клодия:

— Добре ли си?

Тя кимна.

— За щастие Бен ме чул да викам.

— Бил си тук, когато крадецът е влязъл, така ли? — Гласът му зазвуча още по-ядосано: — За бога, колко пъти съм ти казвал да спускаш щорите веднага щом се стъмни? Знаеш колко е опасно! Крадците само това чакат!

— Съжалявам, забравих.

— Забрави? Как може да си толкова глупава?

— На всеки може да му се случи да забрави — прекъсна го Бен.

— Сигурно ти си бил тук и си я разсейвал? — сопна му се Хю.

— Не, не беше тук! Отидох да си взема вана и… просто забравих, Хю. Съжалявам, наистина беше глупаво.

Той въздъхна.

— Добре. — Но пак се обърна навъсен към Бен: — А ти какво правеше тук?

— Бях спрял колата си отвън. Мислех, че всички сте излезли, защото никой не ми отговори, когато позвъних на вратата. После чух Клодия да пищи, така че се покатерих на покрива на колата и оттам се прехвърлих през оградата. Крадецът явно е минал през оградата отзад, защото иначе щях да го видя.

Хю гледаше разтревожено Клодия.

— Какво стана, Клодия? Ти беше още във ваната ли?

— Чух, като счупи стъклото, и слязох по стълбите. После го видях как пъхна ръка, за да си отвори отвътре, и побягнах обратно нагоре. Сигурно тогава съм изпищяла.

— Аз я чух. Изкатерих се и успях да се появя точно когато онзи я бе съборил на пода и… и я нападаше.

Луиз извика уплашено, после притисна ръка към устата си.

— Нападаше я? — попита Хю веднага.

— Опита се да ме изнасили — каза Клодия, защото предпочиташе да изрече думите сама, вместо да ги чуе от Бен.

Луиз бързо отиде до Клодия, прегърна я и й зашепна успокоително:

— Бедничката ми, о, бедничката ми.

— Аз дръпнах копелето настрана, сбихме се, но той ме удари с някаква метална ваза — ей онази на пода, не я докосвайте. Обадих се на полицията…

— Какво си направил? — изръмжа Хю.

Бен продължи невъзмутимо:

— Но се оказа, че са прекалено заети и ще дойдат едва утре. Казаха да не пипаме уликите, преди да са проверили за отпечатъци от пръсти. Не че ще има някакви отпечатъци — мъжът бе с ръкавици. Очевидно бе професионалист.

— Нямал си никакво право да звъниш на полицията. Това е моят дом и…

Бен го изгледа с хладен и презрителен поглед:

— Някой трябваше да го направи. Не искам да мисля какво щеше да се случи с Клодия, ако не бях се появил. Просто успях да дойда навреме.

Луиз съвсем пребледня:

— Наистина ли си добре, скъпа? Нарани ли те онзи мъж?

— Не, Бен го спря навреме. — Клодия не искаше да говори за това. Не искаше и да мисли за случилото се. Опитваше се да го изтрие от паметта си и да остави там спомена за преживяното с Бен.

Хю прокара пръсти през косата си. Слепоочията му бяха покрити с капчици пот.

— Изглежда, правилно си постъпил. Опитвах се да държа полицията настрана. Но те са разбрали, че могат да ме атакуват чрез Клодия, за да постигнат своето. Мисля, че трябва да заминеш, Клодия. Докато всичко не свърши. Имаш нужда от почивка. Много пъти си казвала, че искаш да отидеш в Гърция. Това е идеалната възможност. Аз ще платя всички разноски.

Тя поклати глава. На лицето й бе изписана непреклонност.

— Няма да замина. Докато ме няма, може да те убият. Не, ще остана тук, с теб.

Бен се намеси:

— Кои са тези хора? И какво търсят в крайна сметка? Не може ли просто да им дадеш това, което искат?

В този момент се чу някакъв пронизителен звук. Всички се огледаха, сепнати и недоумяващи.

— Мобилният ми телефон! — сети се Бен и го извади от джоба на сакото си. — Ало?

— Ще ида да направя горещ шоколад, искате ли? — обади се Луиз.

— Чудесна идея. Благодаря ти — прошепна й Клодия.

Бен пребледня и лицето му се напрегна.

— Да. Разбирам. Не, не иска. Съжалявам, направих всичко възможно, но без успех.

Клодия усети как сърцето й се присвива. За какво говореше Бен? Дали в края на краищата не бе част от цялата тази зловеща история?

После той каза:

— Да, тръгвам веднага. Ще хвана първия полет, може би утре рано сутринта.

Клодия се вцепени от внезапен прилив на тъга. Той заминаваше. След всичко, което се бе случило помежду им тази вечер, той заминаваше, изоставяше я.

Значи толкова струваха приказките му за любов! Дали всичко не е било само преструвка, за да я вкара в леглото?

Тя потисна сълзите си. Нямаше да се разплаче пред него. Той не заслужаваше сълзите й. Бен затвори телефона и погледна Хю.

— Беше майка ми. Лекарите са казали, че положението на татко съвсем се влошава, остават му само няколко часа. Може да умре всеки момент.

Клодия прехапа устни, засрамена от това, което си бе помислила. Докосна ръката на Бен:

— Съжалявам.

— Благодаря — стисна ръката й той.

Лицето на Хю оставаше ледено и безизразно.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита го с горчивина Бен. — Той умира. Това нищо ли не значи за теб?

Хю излезе от стаята, без да отрони дума, отиде в кабинета си и затръшна вратата.

Бен остана, загледан след него. Лицето му бе болезнено бледо и под очите му имаше сенки.

Клодия си спомняше какво е да умира някой от родителите ти. Бе като ампутация, сякаш част от собственото ти тяло си отива, оставяйки сянка в душата ти. Болезнено напомняне, че всеки е смъртен, усещане, че си по-стар, че вече никога няма да бъдеш цял.

— Трябва да тръгвам — промълви той замислено.

— Разбира се, майка ти се нуждае от теб.

Той я целуна страстно.

— Защо не дойдеш с мен? Хю е прав, трябва да се махнеш оттук за известно време. Ела с мен, ще се запознаеш с близките ми. Искам да те опознаят.

— Моментът не е подходящ, Бен. По-късно с удоволствие ще се запозная с тях, но не мога да се натрапвам сега, в скръбта им. Майка ти ще се нуждае от теб. А и аз не мога да оставя Хю. Тревожа се за него, страхувам се, че може да му се случи нещо.

Той въздъхна.

— Добре, поговори с него, опитай да го убедиш да дойде в Англия или поне да се обади на майка ми, да й каже, че прощава на баща ми. Моля те, опитай.

Тя кимна, макар да осъзнаваше, че няма вероятност Хю да се съгласи или дори да я послуша. Бен погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Ще се опитам да си намеря билет за следващия полет. Ще ти се обадя.

Тя го изпрати до външната врата. Двамата се целунаха в сенките. Дали щеше да го види отново?