Шарлот Лъм
Предателства (12)

Единайсета глава

Франция

1999

Полицаите пристигнаха на следващата сутрин, за да потърсят отпечатъци и да направят снимки. Разпитваха Клодия половин час, после говориха с Хю и Луиз. Доста се ядосаха, когато разбраха, че Бен вероятно е напуснал Франция.

— Получи спешно обаждане от майка си — баща му може да умре всеки момент, трябваше да си отиде у дома — обясни им Клодия.

— Трябвало е да остане, докато говорим с него!

— Винаги може да дойде отново, за да вземете показанията му — увери ги Хю. — Той ми е племенник, няма да е проблем да се свържете с него.

Това ги поуспокои, особено след като не откриха никакви отпечатъци и разбраха, че нищо не е откраднато. Веднага класираха случая като неособено важен за разследване.

— Често се връщат отново, ако не са успели първия път, така че бъдете нащрек и не забравяйте да спускате щорите, преди да се е стъмнило.

— Няма, не се притеснявайте — кимна Хю. — Втори път няма да се опарим.

— Точно така. Вашето име и адрес не бяха ли в бележника на мъжа, който бе застрелян на плажа преди няколко дни?

— Застрелян? Мислех, че се е удавил.

— Не, беше прострелян в главата. Мислим, че може да е бил престъпник. Ако онова е било списък на подходящи къщи за обир, може би партньорът му е опитал да ограби дома ви. Ще трябва пак да поговорим с него. Да видим къде е бил снощи.

След като полицаите си тръгнаха, Хю се качи в кабинета си, а Клодия седна да изпие чаша кафе. Телефонът иззвъня. Тя изтича да го вдигне с надеждата да й се обажда Бен, но се оказа Зигфрид, който звучеше много разтревожен.

— Имаме проблем. Пати загуби месечните счетоводни книги. Носеше ги със себе си, защото ги попълваше. Сложила ги в една голяма черна чанта и някой откраднал чантата.

Клодия изпъшка.

— Ама че работа! Сигурна ли е, че не я е забутала някъде у тях?

— Не, един моторист грабнал чантата от ръката й, докато вървяла през Монмартр. Наистина са загубени. Какво да правим? Черновите на сметките също бяха там, дневникът на заявките, всичко. За щастие знаем, че за днес нямаме поети ангажименти, но имаше нещо за събота.

— Добре, ще се върна — реши Клодия. — Ще опитам да взема полет днес следобед. До скоро!

Тя позвъни на летището в Ница и си направи резервация за полета в четири часа, после се качи в стаята си да събере багажа.

Докато слизаше по стълбите с пътната чанта, срещна Хю. Той изгледа въпросително чантата.

— Реши да приемеш предложението ми за почивка ли?

— Не, трябва да замина за Париж по спешност. — Разказа му за кражбата. — За щастие имам копия на счетоводните книги в апартамента си, но ще трябва да поговоря с Пати и Зигфрид, да видя банковите извлечения и да проверя заявките. Не искам всичко да се обърне с краката нагоре само защото са откраднали чантата на Пати.

— Може би няма да е зле, ако останеш в Париж известно време. Там сигурно ще е по-безопасно за теб.

Тя поклати глава.

— Не, ще остана само колкото се налага. После ще се върна тук. Предполагам, ще ми отнеме само два-три дни.

— Честно казано, ще ми е по-спокойно, ако не си тук.

Тя го целуна по бузата.

— А на мен ще ми е по-спокойно, ако съм сигурна, че не си в опасност, така че ще се върна.

Всъщност Клодия се забави в Париж по-дълго, отколкото очакваше. Отне й три дни да подреди всичко във фирмата си. Пати се бе справила много добре с ежедневната работа и педантично бе изпращала всички чекове в банката, но със загубата на счетоводните книги бе предизвикала пълна бъркотия, защото така не бяха сигурни на кои от доставчиците са платили предната седмица и на кои — не.

Четири дни по-късно Клодия пътуваше в самолета за Ница. Оттам взе такси до Антиб и пристигна в едно прекрасно лятно утро. Луиз й направи чай и двете седнаха да си побъбрят в градината.

— Нищо не се е случвало, откакто замина. Само дето Бен се обади по телефона на Хю.

— Баща му? — попита Клодия разтревожено и Луиз кимна.

— За съжаление починал е, но Бен е успял да пристигне навреме, за да го види жив. Това е било поне малка утеха, предполагам. — Луиз я погледна лукаво. — Искаше първо да говори с теб, но му казах, че се е наложило да заминеш за Париж по работа и че ще се върнеш скоро. Звучеше доста разочарован.

Хю се зададе откъм къщата.

— Ето те и теб! Нали ти казах да останеш в Париж!

— И аз ти казах, че ще се върна, за да те държа под око!

Той се намръщи.

— Успя ли да се справиш с проблемите?

— Надявам се. Пати се извини хиляда пъти, но всъщност вината не е била нейна. Полицаите намерили чантата в една кофа за боклук, заедно с разкъсаните ни книги. Защо просто не са ги оставили в чантата? За какво им е трябвало да ги късат?

— Злоба. Чиста злоба. Джебчиите мразят хората, които имат нещо повече от тях — било пари, работа или кредитни карти. Затова задържат нещата, които ще им свършат работа, и съсипват всичко останало. — Хю погледна часовника си. — В колко часа ще обядваме, Луиз?

— След десет минути, не се тревожи! Навън или вътре?

— По-добре тук, такъв чудесен ден е. Бялото вино изстудено ли е? Ще си налея една чаша, докато чакаме.

— Аз ще го донеса. — Клодия последва Луиз в къщата. Там постави върху една табла чаши и бутилката шабли, което се изстудяваше в хладилника.

Двамата с Хю бъбреха и отпиваха от виното. Изядоха с удоволствие простичкия обяд, приготвен от Луиз — домати с моцарела, нарязани на тънки филийки и подредени като ветрило, поръсени с пресен босилек, сьомга с лимон, задушени пресни картофи и зелена салата.

— Погребението на бащата на Бен минало ли е вече? — попита тя предпазливо.

— Вчера — отвърна Хю с равен, студен глас.

Не се осмели да попита нищо друго, усещаше, че той не желае да говори с нея по този въпрос.

 

 

Два дни по-късно Хю предложи на Клодия да обядват в Кан. Бе прекрасен ранен следобед, много горещ, но с приятен хладен бриз откъм морето.

Хю остави колата на скъпия паркинг до пристанището и двамата тръгнаха пеш към „Кроазет“ — булеварда с хотелите, скъпите жилища и луксозните магазини с вълшебни имена, като Диор, Шанел, Армани.

Сезонът още не бе в разгара си, така че градът не бе задръстен от хора и коли, но движението тук бе натоварено по всяко време на годината и им се наложи да почакат доста, докато успеят да пресекат булеварда.

Зад тях някой извика:

— Хю? Хю Хепбърн?

Клодия понечи да се извърне и усети как Хю се напряга. Тя стрелна поглед към него. Напълно безизразно, лицето му се обърна към кея.

Гласът идваше откъм голяма бяла яхта, завързана наблизо. На палубата стоеше висок мъж с посребрена коса.

— Значи най-накрая се появи лично, Роджър — каза Хю ледено.

Мъжът се засмя, сякаш Хю се бе пошегувал.

— Е, нали знаеш, че по това време обикновено обикалям Средиземноморието. Ела на борда да пийнем и да хапнем по нещо. Сам съм, компанията ти ще ми достави удоволствие.

— Благодаря, но сме тръгнали да обядваме в ресторанта отсреща.

— Мога ли да се присъединя към вас в такъв случай?

Хю погледна Клодия:

— Ще имаш ли нещо против?

Тя поклати глава, несигурна какъв отговор очаква от нея Хю.

— Това е кръщелницата ми Клодия Гийон — представи я на мъжа Хю.

— Очарован съм да се запознаем, Клодия. — Той погледна към другия мъж на палубата. Висок, силен на вид, с безупречно бели шорти и риза. Онзи се преструваше, че полира вече излъскания месингов парапет, но от време на време хвърляше бързи погледи във всички посоки, като куче пазач, подушило опасност.

— Тим, слизам на брега. Ще съм в ресторанта отсреща.

— Да, сър. — Безизразно лице, остър поглед. Моряк ли беше? Не приличаше на такъв.

Докато пресичаха улицата, Хю попита:

— Предполагам, че това беше бодигардът ти? — Роджър кимна.

Защо Роджър Морел се движеше с бодигард? Някой богаташ ли беше? Щом имаше толкова голяма яхта, сигурно бе доста заможен.

— Как е баща ти? — попита Хю и Роджър въздъхна.

— Здравето му е много крехко, но е цяло чудо, че е още жив. Получи удар преди двайсет години. Повечето хора не биха го преживели, но не и той. Оттогава почти не става от леглото. Години наред не можеше да говори и да се движи. Постепенно възвърна речта си.

— Чудесно — каза Клодия, трогната.

Той й се усмихна:

— И ние много се зарадвахме. Разбира се, невинаги е с ума си. Понякога е съвсем объркан. Това е проблемът. Наели сме сестра да се грижи за него. Трябва някой постоянно да го наглежда. Синът ми, Гай, седи с часове при него, удивително търпелив е.

Сервитьорът донесе менюто и записа поръчките им за пиене. Хю попита:

— Колко деца имаш, Роджър?

— Три. Гай е най-големият, той е историк. Пише книга за семейството ни. Имам и две момичета, вече са омъжени. Клариса роди момче миналата година и го кръсти Стивън — на баща ми.

Хю погледна Клодия.

— Бащата на Роджър е генерал, служил е тук, във Франция, по време на Втората световна война. Генерал Морел. Един от нашите герои от войната.

Роджър се взря в пристанището, яхтите и синьото небе над тях. Тим още стоеше на палубата и ги наблюдаваше.

— Той помни ли още войната? — попита Хю и Клодия долови лекия сарказъм в гласа му.

На повърхността всичко изглеждаше съвсем безобидно — размяна на любезности между приятели. Но за какво говореха всъщност?

— Години наред не си спомняше нищо — отвърна Роджър спокойно. — Мислехме, че е получил сериозно увреждане на мозъка, но напоследък започна да си спомня разни неща от миналото. Всъщност само за това говори — за миналото. Има отделни проблясъци, но все пак… някои дни е по-добре, в други сякаш рухва стремително.

— Учудвам се, че не си в Лейлъндс. Бих предположил, че ще искаш да си с него възможно най-много, щом би могъл да умре всеки момент.

Клодия се изненада от този рязък упрек към мъжа, чийто баща умираше. По изражението на Роджър отгатна, че той е засегнат от забележката на Хю, но гласът му си остана спокоен.

Равен и спокоен като на политик, овладян, свикнал да прикрива чувствата си.

Как би могъл някой да се довери на подобен човек? — помисли си тя изведнъж. Как би могъл някой да отгатне какво всъщност се крие зад усмихнатото му лице?

— Прекарвам с него цялото си свободно време, понякога съм там по цели седмици. Но не мога да пренебрегна работата си, знаеш това. По време на парламентарните сесии трябва да съм в Лондон. Много съм зает. Ходя в Лейлъндс винаги когато мога, но преди две седмици изкарах грип. Последица от стреса, така каза лекарят. Чувствах се изтощен, имах нужда от почивка, от промяна на въздуха, ако щеш. Оставих сина си да се грижи за баща ми. Звъня им всеки ден, за да научавам как е. — Той замълча и на спокойното му лице изведнъж се изписа гняв. — Много обичам баща си!

Хю се намръщи.

— Знам, че е така. Винаги сте били сплотено семейство.

— И няма да позволя нищо да го разтревожи и нарани, Хю.

Погледите им се срещнаха за миг и напрежението помежду им нарасна. После Хю се обърна към Клодия и й каза:

— Роджър е член на британското правителство.

Тя се канеше да го попита кое точно министерство оглавява, но в този момент пристигна сервитьорът и им поднесе замразения плодов сироп. Добре са го направили, помисли си тя, като погледна кристализираната портокалова смес и изящните листенца, поставени за украса. Бяха сложили лимон, портокал и грейпфрут, откри тя, след като го опита.

— И е много амбициозен — добави Хю тихо, когато сервитьорът се отдалечи. — Нали така, Роджър? Надяваш се някой ден да стигнеш до самия връх. Винаги си се стремил настървено към успеха, дори и в училище. Това ви е семейна черта, нали? Наследил си я от баща си. А като те познавам, не се съмнявам, че ще се добереш до върха. Каквото и да ти коства, каквото и да се наложи да направиш.

Клодия ги гледаше, озадачена и несигурна. Усещаше, че си разменят някакви съобщения, но продължаваше да не ги разбира. Дали Хю просто се присмиваше на Роджър, или го заплашваше? И с какво?

— Баща ти също е все още жив. Видях го неотдавна, точно преди да замина — каза Роджър. — Здравето му обаче е доста крехко, а смъртта на Рейф явно е била тежък удар.

Клодия се напрегна и се вгледа в Хю, опитвайки се да отгатне как му се отразява споменаването на брат му. Лицето му бе бледо, но безизразно.

— Не си ходил на погребението, доколкото разбирам? — попита Роджър.

Хю поклати глава.

— Не си. И баща ти предполагаше, че няма да се появиш. Когато му казах, че ще пътувам насам и че може да те срещна, помоли ме да ти предам нещо. Иска да помниш, че човек трябва да бъде предан първо на семейството си.

— Дори когато самото семейство те е предало?

— Семейството винаги е на първо място.

— Дори преди краля и родината ли, Роджър? — Сарказмът му се бе върнал, но другият мъж отговори бързо и сърдито:

— Очевидно ти смяташ така — в края на краищата нали смени родината си и се премести във Франция преди толкова много години. Продължаваш да живееш тук. Или смяташ да се върнеш у дома някой ден?

— Не. Сега Франция е моят дом.

— Можеш да изоставиш семейството си, Хю, но не можеш да го замениш. Човек си остава такъв, какъвто е роден. Ти си англичанин. Такава кръв тече във вените ти.

Хю се усмихна иронично:

— Искаш да кажеш, че предателството е в гените ми, в кръвта? Да, сигурно е така.

— Някой не беше ли казал, че патриотизмът е последното убежище за мошениците?

— Доктор Джонсън, но той със сигурност би се съгласил, че истинският патриотизъм започва с преданост към приятелите и семейството. Ако предадеш тях, няма да се поколебаеш да предадеш и родината си.

Лицето на Роджър Морел почервеня от гняв.

— Аз не бих предал родината си. Не бих предал, когото и да било. Обичах жена си. Не се ожених повторно, когато тя почина. Преди да си ме попитал, ще ти кажа, че нямам любовница. И със сигурност не бих предал родината си.

Замълчаха, после Хю някак омекна:

— Наистина не си представям, че можеш да предадеш някого. Сигурен съм, че си добър син и баща.

— Надявам се да е така. Моето семейство е моят живот.

— Тогава как би се почувствал, ако някой нахлуе в апартамента ти, претърси навсякъде, а после набие и изнасили дъщеря ти?

Клодия задържа дъха си, разтреперана. Недей, искаше й се да извика на Хю. Не му говори за това! Не мога да понеса да се говори за това!

Роджър не я погледна. Гласът му бе съвсем спокоен:

— Бих се разгневил ужасно. Бих побеснял.

Сервитьорът се появи с основните им ястия. Настана мълчание. Клодия се взря в порцията си заек с горчица. Боцна едно парченце с вилицата си и го опита като професионален дегустатор. Заекът бе идеално сготвен, а сосът с дижонска горчица бе ароматен и леко лютив. Вкусно, заключи тя, но знаеше, че би могла да го приготви по-добре.

Когато приключиха с яденето, Роджър попита:

— Ще искате ли десерт?

Клодия и Хю поклатиха глави. В менюто имаше само банални пудинги, шоколадов мус, крем карамел и ябълкова тарталета. Навярно ги купуваха от друго място. Човек можеше да открие същите десерти по цялото крайбрежие.

— Тогава елате да пием кафе на яхтата. Не можем да говорим тук, Хю. Прекалено много хора могат да ни чуят. — Роджър се обърна и направи знак на сервитьора да донесе сметката. — Аз черпя.

— Не, аз ще платя — възрази Хю.

Клодия реши да ги остави насаме. Роджър очевидно искаше да поговори с Хю без чуждо присъствие.

— Ще ме извините ли? Не ми се пие кафе. Искам да си купя някои списания. Ще отида до вестникарската будка на „Кроазет“, после ще седна на някоя пейка наблизо. Ела да ме вземеш оттам, Хю.

— Добре. Купи ми английски вестници, моля те. Каквито имат. — Той й подаде банкнота от двеста франка и тя я пъхна в джоба на дънките си.

Роджър се изправи и й протегна ръка.

— Радвам се, че се запознахме, Клодия. Надявам се отново да се видим. — Замълча за миг и добави, без да я поглежда: — Съжалявам за нещастното ви преживяване в Париж. Дано такова нещо не ви се случи никога повече.

— Дано! — обади се Хю.

Клодия с облекчение ги изостави. Тръгна покрай пристанището, загледана в редиците елегантни скъпи яхти край кея. Власт и пари — това означаваха те, някои от тях струваха милиони долари и се обслужваха от екипажи от по 4–5 човека. Играчки за богаташи. Клодия не можеше да си представи дори колко пари трябва да има човек, за да си купи такава яхта.

От години Хю притежаваше лодка, която държеше на пристанището в Антиб. Плаваха с нея всяко лято, но тя бе съвсем малка в сравнение с яхтите, закотвени в Кан, разбира се. Едва побираше трима човека и каютата бе толкова тясна, че в нея влизаше само Хю. За него лодката не бе символ на богатство или власт — не бе дори играчка. Той я използваше за риболов — хапваха от наловената риба и раздаваха останалото на приятели. Имаше много приятели сред рибарите. Но напоследък те оредяваха все повече. В морето наоколо вече почти не се намираше риба. Рибарските лодки трябваше да излизат по-навътре в морето и много от рибарите се отказваха. Напоследък все по-често се случваше в Антиб да внасят риба от Корсика или Алжир.

Клодия отиде до вестникарската будка, купи английски вестници на Хю и френски списания за себе си, после застана под дърветата. След няколко минути седна на една пейка близо до автобусната спирка и разгърна първото списание. Лъскавите страници с нови рецепти и красиви илюстрации веднага я завладяха. От време на време в тях попадаше на съвсем нов начин на употреба на традиционни съставки. Днес забеляза една алжирска рецепта за агнешко с мента, кайсии и кускус, комбинирани по странен начин. Звучеше страхотно. Някои от клиентите й в Париж, които напоследък много харесваха кускус, щяха да се зарадват на това ястие. Клодия реши да я залепи в тетрадката си, когато се върне във вилата. В Париж имаше вече десетина от тях.

Обръщаше страницата, когато някакъв мъж седна на пейката до нея. Стори й се, че е прекалено близо и се отмести, без да го погледне. От него се носеше силен мирис — смесица от чесън и тръпчив афтършейв, който й бе смътно познат. Тя се обърна да го погледне отново и усети как нещо убожда ръката й. Извика от болка и изненада. Върху кожата й имаше само малък червен белег.

— Какво ми направи?

— Какво ви става? — отвърна мъжът хладно и тя отново усети тревожното чувство за нещо познато. Беше чувала този глас и преди.

Разтри сърдито ръката си.

— Нож ли беше това? — Не беше го виждала, в това също бе сигурна. Трябваше да се махне надалеч. Понечи да се изправи, но той сграбчи ръката й и рязко я дръпна към пейката.

— Не ме пипай! — Отново опита да се изправи.

Но коленете й бяха някак омекнали и залитна. Мъжът също стана и я прегърна през кръста.

— Зле ли ви е?

Тя се опита да го избута, но движенията й бяха като на изтощен плувец. Какво й ставаше? Чувстваше се премаляла и замаяна.

В главата й се надигнаха тревога и страх. Какво й бе направил?

Опита се да тръгне сама, но той насочваше отпуснатото й тяло към една кола, спряна край тротоара, зад автобуса.

Мъжът се наведе и отвори задната врата. Клодия се насили да избяга, но не можеше да разсъждава трезво, камо ли да изпищи или да се бори.

Мислите й се движеха на бавни обороти и тя осъзна, че мъжът не я бе убол с нож, а с игла. Беше й инжектирал някакъв опиат.

Тялото й се катурна странично в колата и тя загуби съзнание.

 

 

Тим и Роджър слязоха долу. Хю остана на палубата и се подготви за разговора, който му предстоеше. Знаеше какво ще му каже Роджър и какво ще отговори той. Следващият половин час нямаше да е никак приятен.

Но в момента се наслаждаваше на лекото полюшване на яхтата върху водата, на слънчевата светлина и блясъка на месинговия парапет. От доста време не бе излизал със своята лодка. Бе прекалено зает с новата книга. Двамата с Клодия трябваше да отидат за риба. За него нямаше по-голямо удоволствие от ден, прекаран в морето в началото на лятото, с добър, равен вятър в платната и блеснала от слънчевите лъчи вода.

Всъщност Роджър не бе виновен. Хю му се сърдеше за станалото през последните две-три седмици, но в същото време го съжаляваше. Лош късмет за Роджър — да му се стовари точно това на главата! Сигурно се чувстваше потресен и ужасен.

Мъжът се появи с поднос с кафе и бутилка френско бренди. Остави го на масата и се обърна към Хю с тренираната си усмивка на политик:

— Как го пиеш?

— Черно, без захар.

Роджър наля в две малки чашки.

— Бренди?

— Не, благодаря. Ще трябва да шофирам, забрави ли?

— Тя няма ли книжка? — Той замълча, очевидно напрягайки се да си спомни името. Накрая успя — още един от триковете му на професионален политик — каква ли система използваше, за да се подсеща? Асоциации? Азбуката? — Клодия?

Хю забеляза изражението му. Бе доволен от себе си.

— Проблеми с паметта ли, Роджър? — попита Хю, после съжали, че го е подразнил, защото видя страха и болката в очите на противника си.

— Винаги ми е било трудно да запомням имена. Не е по наследство. Татко загуби паметта си чак след удара.

— Да, разбира се. Сигурен съм, че имаш чудесна памет. Разбира се, Клодия има книжка и шофира добре. Хайде, сипи ми, но съвсем малко.

Двамата седнаха и за миг замълчаха, докато отпиваха от чашите си. Слънцето приличаше в гърба на Хю.

— Върни ми ги, Хю — каза неочаквано Роджър. — Било е толкова отдавна. Всички замесени са мъртви или скоро ще бъдат. Само ще съсипеш репутациите им и ще нараниш още живите.

— Съжалявам, но истината си е истина, Роджър. Хората имат право да научат какво точно се е случило.

— Не бъди толкова принципен! Не го правиш в името на справедливостта! Правиш го, за да си отмъстиш на Хелена. От години търсиш възможност да я нараниш така, както тя нарани теб.

Лицето на Хю се напрегна и пребледня от гняв и болка.

— Това няма нищо общо с нея или със собственото ми семейство!

— Разбира се, че има. Искаш да си отмъстиш на всички. Някога двамата с теб бяхме добри приятели, Хю — как можеш да обърнеш гръб на всичко това? Да ни предадеш?

— Не бих използвал думи като предателство, ако бях на твое място. — Хю бе толкова вбесен, че повиши глас и минувачите по кея започнаха да обръщат глави към тях.

Лицето на Роджър стана тъмночервено.

— По-тихо, дяволите те взели!

— Внимавай какво говориш, Роджър, ако не искаш да изгубя търпението си. — Хю остави чашата и се изправи. — По-добре да тръгвам.

Роджър също се изправи, ръкува се с Хю и хладно добави:

— Това е последното ми предупреждение, Хю. Ако не ми върнеш документите, ще съжаляваш!

— Не ме заплашвай, Роджър. Вече си си навлякъл достатъчно неприятности. Мъжът, когото намериха мъртъв на брега — той работеше за теб, нали? Клодия го разпозна. Бил е един от двамата, нахлули в апартамента й.

— Не знам за какво говориш! — Лицето на Роджър бе пребледняло и напрегнато до крайност. Той знаеше нещо за убийството. Дали бе по негова поръчка, или някой друг бе убил наемника му?

— Не бих предположил, че си способен на такива насилствени действия, Роджър. Замесен ли е още някой? И двамата знаем, че доста хора биха искали да ме накарат да млъкна. Да не би да съм изправен срещу тайните служби? Или може би френските тайни служби? Сигурно имат достатъчно причини да искат да погребат миналото.

— Какъв глупак си, по дяволите! Задаваш прекалено много въпроси! Опасно е да се завираш в тъмните ъгълчета, не разбираш ли? Прояви малко здрав разум. Или унищожи документите, или ми ги предай.

Хю поклати глава:

— Върви си в Англия, Роджър. Ако нещо се случи, кълна се, че ще разкажа на полицията всичко и след това никоя сила на земята няма да може да върне духа в бутилката.

Слезе по мостика, без да се обръща повече назад. Роджър стоеше на палубата, под яркото слънце. Хю изпита някакво съжаление към него. Той бе добродетелен мъж, попаднал в капана на миналите грехове на собственото си семейство.

Хю взе колата си от паркинга до пристанището и подкара по „Кроазет“, без да поглежда към яхтата на Роджър.

Когато стигна до вестникарската будка, намали. Клодия не се виждаше никъде. Продължи напред, после обърна колата и подкара обратно, поглеждайки към магазините, с надеждата, че ще я зърне, загледана в някоя витрина.

Малко по-напред се бе освободило място за паркиране и той бързо го зае. Започна да обхожда околните улици. Дали не бе тръгнала по Рю д’Антиб, която бе успоредна на „Кроазет“ и по която бе пълно със скъпи бутици? Спря и погледна часовника си. Почти четири! Бе минал един час, откакто бяха излезли от ресторанта. Къде, за бога, бе отишла?

Дали не й се бе случило нещо?

Главата му се изпълни със страхове, от които кръвта му се вледени. Върна се в колата си и подкара край пристанището. Роджър не се виждаше на палубата. Яхтата му се оттегляше в открито море.

Пулсът на Хю се ускори. Спря на забранено място и побягна към кея, но бе прекалено късно. Разстоянието бе много голямо, за да скочи.

Бодигардът, Тим, бе на палубата и съсредоточено навиваше въжето, без да поглежда към сушата.

Хю му извика:

— Накъде сте тръгнали?

Тим се огледа, забеляза го и направи жест към ухото си, показвайки, че не чува добре.

— Закъде сте тръгнали? — извика Хю още по-силно, но в този момент яхтата започна да завива и Тим не му отвърна, само сви рамене и махна с ръка към Ница.

Хю не можеше да повярва. Не биха изоставили такова добро място в Кан, за да отидат до Ница. Никак не бе лесно да намериш добра позиция на кея, а по суша разстоянието между двете пристанища бе съвсем малко. Човек можеше да стигне с кола от едното до другото за около час.

Хю гледаше втренчен яхтата и се чудеше как да постъпи. Може би Роджър се бе отказал и смяташе да се върне в Англия.

Но къде бе Клодия?

Дали не е срещнала някоя стара приятелка и не са отишли да пият кафе? Или пък се е залисала и не е обърнала внимание колко е часът.

Роджър бе умен човек. Не би рискувал да отвлече Клодия. Не можеше да я е качил на борда. Или можеше? Дали не бе стигнал до границата на отчаянието?

Беше заложил прекалено много — кариерата, семейството, целия си живот.

Вилата вече е била продадена на Хю, когато старецът е разказал на сина си защо тази собственост не трябва да напуска семейството. Преди това Роджър получил пълномощно да се разпорежда вместо баща си и той подходил делово — набързо разчистил неуредените въпроси, модернизирал набора от акции, продал къщите, които стояли неизползвани и занемарени.

Когато баща му започнал да се възстановява от удара, Роджър най-после научил истината. Хю можеше да си представи какъв шок е било това за стария му приятел. Роджър бе консерватор и старомоден патриот. Сигурно е бил отвратен от признанията на баща си за действията му преди и по време на Втората световна война.

Колко ли време му е трябвало да осъзнае какво е пожертвал, за да вземе пари в брой?

Когато бяха млади, двамата с Роджър често играеха шах. Бяха равностойни противници, познаваха слабостите и силните си страни. По онова време бяха добри приятели. Хю още харесваше Роджър, но познаваше начина му на мислене и знаеше, че е способен на безмилостни действия. Роджър бе способен да отвлече Клодия. Но дали го бе направил?

Ако я бе отвлякъл и тя бе на борда на яхтата му, това предоставяше на Хю нова дилема.

Ако се обадеше на полицията да застигнат яхтата на Роджър в открито море, имаше голяма вероятност той да се отърве от нея, преди полицията да го настигне.

Беше способен на такава бруталност, за да се спаси. Щеше да убие Клодия и да я изхвърли през борда, за да е сигурен, че няма да свидетелства срещу него.