Шарлот Лъм
Предателства (13)

Дванайсета глава

Клодия се събуди с главоболие, гадеше й се. В първата секунда не си спомни какво се бе случило. Опита се да отвори очи, но клепачите й не помръднаха. Опита отново. Завъртя глава и чу някакво пращене. Тогава се сети. Очите й бяха превързани с нещо хладно и стегнато.

Първата й мисъл бе, че са й направили операция на очите.

После откри, че устата й също е залепена. Сега вече бе будна и мислеше трескаво. Къде се намираше?

Спомни си всичко — от мига, в който седна на една пейка в Кан, до момента, когато някакъв мъж бе забил в ръката й игла.

Мислите й продължаваха да препускат. Явно бе загубила съзнание. Не помнеше нищо друго. Сигурно бе припаднала.

Но къде беше сега? Не виждаше и не можеше да помръдне, нито да извика.

Като мумия в гробница, помисли си още по-изплашена. Само дето лежеше настрана, подпряна отзад с възглавница, за да не се претърколи от леглото на пода.

Поне можеше да чува. Не бе напълно откъсната от външния свят. Наблизо тиктакаше часовник. Прозорецът проскърцваше от вятъра. Но не се чуваше никакъв шум от улично движение. Тя съзнателно застина съвсем неподвижно, насочвайки цялото си внимание към звуците. Не се чуваше и морето. Явно бе някъде навътре в сушата. В някое затънтено провинциално място…

Наблизо се чу приглушен глас. Бавно се премести в посока на гласа. Неочаквано главата й се блъсна в стена. Присви се от болка.

Чувстваше се много зле. Не посмя да помръдне повече, но сега чуваше гласа по-ясно. Мъжки, нисък и дрезгав. Тя явно лежеше до стената на съседната стая.

Мъжът или си говореше сам, или разговаряше по телефона. Гласът му звучеше познато, Клодия бе сигурна, че го е чувала и преди.

Не можеше да си спомни къде.

— Хепбърн обади ли се вече? — изръмжа мъжът и устата на Клодия съвсем пресъхна.

Говореха за Хю.

Мълчание, после мъжът попита:

— Още колко трябва да стоя тук? Искам да се махна от Южна Франция и да се върна в Париж възможно най-скоро.

Това бе мъжът, който бе забил игла в ръката й. Но преди това…

Беше чувала този глас и преди.

— Какво да правя с тялото, след като я убия? — попита онзи.

Паниката се надигна в тялото й, помитайки всички мисли и чувства. В главата й отекваше само една дума… „убия, убия“.

Щеше да я убие.

Започна да й се гади. Разтрепери се неконтролируемо. Как щеше да я убие? Дали щеше да я боли много?

Или щеше да стане изведнъж, за секунди? Ако й удареше някаква инжекция, би била по-лесна смърт от другите. Ами ако прережеше гърлото й? Щеше да предизвика агония. Ако я застреляше, всичко щеше да свърши за секунди, но какво щеше да стане, ако тя не умреше веднага, ако той я оставеше да умира бавно и в мъки? Гласът прекъсна трескавите й мисли.

— Не! Тя трябва да умре! За това не може да има спор. Нали ти казах, че видя лицето ми! Няма да я оставя жива, за да ме натопи.

Само да можеше да помръдне! Да се бори, да се бие с него, дори просто да извика за помощ. Но не можеше да направи нищо. Можеше само да лежи и да чака. Да чака смъртта си.

Образът на Бен нахлу в главата й. Не искаше да умира.

Замисли се за силното му, загоряло тяло в сините води на басейна, за това как се бяха любили в стаята й. Прониза я болезнен копнеж по него. Обичаше го. Желаеше го от мига, в който го видя за пръв път — на кея на Сена. Тя бе съвременна жена. Вярваше, че знае какво иска от живота и умее да го постигне.

Срещата с Бен я бе върнала към примитивните й инстинкти. Плътта й жадуваше за него. Желаеше го с помитаща сила.

Къде бе той сега, в тази минута?

 

 

Хю зави по Шьомен де Крьо и намали, загледан в колата, паркирана пред вилата. Наоколо нямаше никой. Беше последен модел тъмносин фиат.

Вратата към двора се отвори още щом Хю се приближи — явно Луиз бе забелязала автомобила му през прозореца.

Той паркира и тръгна по стъпалата, като ги прескачаше две по две. Луиз отвори вратата с развълнувано изражение:

— Той се върна.

— Кой? — Мъжът се втурна край нея, прекоси кухнята и се затича към дневната. Сърцето му биеше до пръсване, стомахът му се присвиваше от страх и тревога.

Дали Роджър бе дошъл лично, за да му постави ултиматума си?

— Как кой! — възкликна Луиз зад гърба му, явно в неведение за това, което се бе случило с Клодия и за причината Хю да е толкова нервен. — Нейният младеж, разбира се.

Той явно бе слушал разговора им, защото в този момент се появи на площадката. Черна риза с разкопчана яка, без вратовръзка, черен панталон, черни обувки.

Отслабнал ли беше? Или бе зрителен ефект от това, че бе целият в черно? Лицето му бе посърнало, под очите имаше сенки от недоспиване, а устните бяха напрегнати.

— Направи ни кафе, Луиз, моля те — помоли Хю.

— Къде е Клодия? — попита тя, като надзърна през прозореца към градината.

Той не й отвърна. Двамата с Бен се изправиха един срещу друг на стълбите като кучета, готови да се хвърлят в бой.

— Какво правиш пак тук? Мислех, че те виждам за последен път през живота си.

— Не отговори на Луиз. Къде е Клодия?

— Махай се от къщата ми! Нямам какво да говоря с теб. — Хю го избута встрани и влезе в дневната, отиде до прозореца и се втренчи в късчето море, което се виждаше между боровете. Тази гледка всеки път бе различна. Денят бе горещ, но сега морето изглеждаше неспокойно, по-тъмно от обикновено, а на небето се скупчваха облаци. Може би се задаваше буря?

Бен заяви през зъби:

— Няма да си тръгна, докато не ми кажеш къде е Клодия.

— Не знам.

— Какво значи това?

Усети тревогата в гласа на племенника. Той се тревожи за нея, помисли си Хю, тя не му е безразлична, явно държи на нея.

Луиз донесе кафето след минута, остави подноса на масичката, но не се върна в кухнята. Хю усещаше присъствието й зад гърба си. Бе чула думите му.

— Нещо не е наред, нали? Нещо се е случило на Клодия? Моля те, кажи ми. Плашиш ме.

— Не исках да те изплаша. — Обърна се към Луиз и се усмихна неумело. — Съжалявам. Разделихме се в Кан и след това не съм я виждал. Може да ни се обади всеки момент, за да отидем да я вземем отнякъде.

— Казваш, че е срещнала някоя приятелка ли? Жан ли? Та тя ще роди всеки момент, толкова е наедряла. Видяхме я в Антиб миналата седмица и Клодия обеща да й се обади и да й гостува.

— Не знам кого е срещнала или къде е отишла. Каза, че отива да пазарува — нищо повече. Но когато отидох да я взема от уреченото място, нея я нямаше. Ние ще си налеем кафето, Луиз. Ти сигурно имаш и друга работа.

Тя се поколеба. Не искаше да ги остави, но сви рамене и се върна в кухнята.

Бен наля кафе и за двамата. Хю седна, взе чашата си и отпи. Кафето опари езика му. Болката бе почти добре дошла. Тя поне бе реална. През целия път от Кан дотук се чувстваше като в сън.

— Най-добре е да ми кажеш всичко — настоя Бен. — Изглеждаш ужасно.

Хю повдигна глава.

— Ти също. Виж се в огледалото. Блед си като мъртвец. — После се намръщи, спомняйки си откъде идва Бен. — Извинявай, шегата ми бе неуместна. Бях забравил.

Брат му бе мъртъв. Този факт наистина го порази. Смъртта бе окончателна. Никаква възможност за промяна, за прошка, за забрава, никога вече нямаше да бъдат братя, както в детството си, когато търчаха заедно по поляните, яздеха понита, ловяха риба, лежаха в тревата и наблюдаваха буболечките и птиците. Рейф бе по-милозлив, разстройваше се при вида на орел, сграбчил някоя малка птичка в ноктите си.

Бен срещна погледа му.

— Погребахме го преди два дни.

Хю не каза нищо. Дребното, слабо, нежно момче, което бе негов брат, сега бе мъртво. Не можеше да повярва. Така смъртта бе по-близо и до самия него. Потрепери и се втренчи през прозореца. Копнееше да избяга навън.

Бен безмилостно продължи, решен да го принуди да се изправи лице в лице с истината:

— Валя цял ден. Проливен английски дъжд. Типично време за погребение. Всички подгизнахме, докато стояхме на гробището. Намокрихме се до кости и бяхме целите в кал.

— Но какво правиш тогава тук? Не трябва ли да си в Англия? Кой ще говори с адвокатите, кой ще се погрижи за семейната собственост, за финансовите въпроси? Кой ще отговори на писмата със съболезнования? Нима остави всичко това на… нея? Сигурно се нуждае от подкрепата ти.

— Адвокатите ще се погрижат. Платих всички чакащи сметки. А и тя имаше нужда да се махне оттам, да види слънце. Изтощена е. Доведох я тук.

Хю си пое дъх и пребледня:

— Тя е тук? Къде?

— В „Отел дю Жарден“. Оставих я да поспи. Пътуването много я измори, нуждаеше се от няколко часа почивка.

Хю пак се обърна с гръб към Бен.

— Нямам намерение да се виждам с нея. — Гласът му звучеше суров, но не съвсем равномерен. — Да не си посмял да я доведеш в дома ми. Не искам да я виждам, ясно ли ти е?

— Само за това ли можеш да мислиш? За себе си и за чувствата си? Аз мисля за майка си. Доведох я тук, защото виждах, че трябва да се махне оттам, за да не се побърка. Ако я беше видял, щеше да разбереш, че е на ръба на пълния срив. Той умираше бавно, а тя го гледаше. Имаше нужда да смени обстановката, аз имах нужда да видя Клодия. Дойдохме във Франция, за да убием с един удар два заека. През цялото време ужасно се тревожех за Клодия, трябваше да я видя, за да съм сигурен, че е добре.

— Но ти почти не я познаваш!

— Познавам я отскоро, но това не е важно. Обичам я! И е крайно време да ми кажеш какво всъщност става. Виж, Хю, мога да пазя тайна, а мисля, че ти имаш нужда да споделиш с някого. Изглеждаш измъчен и изнервен.

Хю въздъхна:

— Така ли? Сигурно си прав, а може и да помогнеш. — Той се замисли, подбирайки внимателно думите си. — Проблемът е, че при мен има нещо, което един човек иска, и се страхувам да не е отвлякъл Клодия, за да ме принуди да му го дам.

— Клодия отвлечена? — възкликна Бен, а лицето му пребледня като тебешир. — Боже господи, трябва да се обадим на полицията. — Тръгна към телефона. — Трябва веднага да им се обадим.

Хю го дръпна за ръката:

— Чакай. Ако се обадим на полицията, онези може да я убият.

— Да я убият? — Бен го изгледа съвсем шокиран и едва не извика. — Тогава дай на копелетата каквото искат, за бога. Не рискувай живота й!

— Мислиш ли, че бих го рискувал? Просто чакам да ми се обадят и да ми кажат къде и кога да разменим документите за Клодия.

— Какви документи? Само това ли искат? Някакви документи? Мислех, че става въпрос за пари или бижута, за някаква картина или нещо ценно.

— Тези документи са много по-ценни, отколкото можеш да си представиш — каза Хю и му разказа за бурята в нощта, когато майката на Клодия бе починала, за срутения комин и за това, което той бе намерил в развалините.

Бен се намръщи.

— Ако това нещо е било в комина, то е принадлежало на генерал Морел, щом си купил вилата от него.

— Не можех да бъда сигурен чие е, преди да отворя металната кутия и да видя какво има вътре. Това е стара къща. Генерал Морел я е купил едва през 1930. Беше възможно документите да стоят в комина от преди това. Трябваше да ги прочета, за да съм сигурен на кого са принадлежали. А щом ги прочетох, разбрах, че не мога просто да ги предам на семейството на майка ти. Повечето документи са на немски. Въпреки че не знам немски, веднага разпознах подписа върху някои от тях. Адолф Хитлер.

Бен ахна.

— Хитлер? Но как генерал Морел се е сдобил с документи, подписани от Хитлер? Кога са били написани?

— Най-ранните писма са от средата на трийсетте. Последните са писани през 1939.

— Началото на войната? — подсвирна Бен. — Това звучи като бомба със закъснител. Иска ми се да ги погледна — за какво се отнасят?

— Предателство.

— Божичко! Не може да говориш сериозно? Генералът? Предател? Не вярвам. Сигурен ли си, че тези документи не са фалшифицирани?

— Ако не са истински, щеше ли Роджър Морел да прави всичко възможно да си ги върне?

— Роджър? — учуди се Бен. — Той тук ли е?

— Двамата с Клодия обядвахме с него днес в Кан. След това той ме покани на яхтата си, където настоя да му върна документите. Каза, че се държа като глупак, че е опасно да се ровя в тъмните ъгълчета, че само ще съсипя репутациите на хората и ще нараня все още живите. Казах му, че възнамерявам да публикувам тези факти и тръгнах да взема Клодия.

— Нали каза, че тя била с вас на обяда!

— На обяда — да, но когато Роджър намекна, че иска да говори с мен насаме, Клодия тръгна да си купи списания от вестникарската будка на „Кроазет“. — Хю се намръщи. — Сега си давам сметка, че той я подтикна да ни остави сами, а всъщност е искал да ни раздели. На яхтата ме остави на палубата и слезе долу да донесе кафето. Може тогава да се е обадил на някого, за да му каже къде се намира Клодия.

— Но… той е член на правителството!

— И ако публикувам документите, с кариерата му е свършено, ще трябва да подаде оставка. Отначало карах напред-назад с колата, после паркирах и тръгнах да търся Клодия пешком. Обикалях поне час, но нея я нямаше. Когато се върнах на пристанището, яхтата на Роджър тъкмо отплаваше.

— Мислиш ли, че са качили и Клодия?

— А ти? Точно затова очаквам обаждане от Роджър.

— Но защо да чакаме? Да му се обадим на яхтата!

— По радиостанцията ли?

— Не, чакай малко. — Бен тръгна към телефона. — Ще се обадя на Гай в Лейлъндс. Той трябва да знае как да се свърже с Роджър.

Хю изстена:

— Трябваше да се сетя за това! Явно мозъкът ми вече не работи, както по-рано. Мисля само как да си върнем Клодия жива и здрава.

— Аз също — каза Бен дрезгаво. — Ще му дадеш проклетите писма, нали?

Хю кимна.

— Кажи на Гай, че ще направя всичко, което поискат, само да върнат Клодия жива.

Бен грабна телефона.