Шарлот Лъм
Предателства (5)

Четвърта глава

Антиб

Началото на лятото, 1999

Значи така смятат да играят, помисли си Хю, застанал до прозореца на кабинета си.

Рано или късно той очакваше някаква реакция. Издателите му знаеха за книгата. Преди седмица бе говорил с шефа на фирмата по телефона. Джарвис бе удивен, в първия момент дори не повярва, зададе му стотици въпроси. Тази книга бе толкова различна от всичко, което бе писал до този момент.

Новината щеше да се разпространи почти мигновено. Оттогава той очакваше някой да се свърже с него, да опита да го вразуми, да го моли да промени решението си. Не че би обърнал внимание на подобни молби, не би се отказал от книгата в никакъв случай, но все пак щеше да му хареса да го умоляват. Да, щеше да му хареса да ги види на колене, признали, че точно той има власт над тях.

Не се бе случило нищо такова. Само тази груба атака — като предупреждение за това, което ще последва. Не това бе очаквал.

Дръпна се от прозореца и раздразнено закрачи из стаята. Погледът му се плъзна по снимките и картите на стените. Огромна карта на Франция със забодени червени, сини и бели кабарчета, карта на Испания с няколко кабарчета около Барселона и крайбрежието, друга карта на Португалия, на която бяха маркирани Лисабон и границата с Испания. Около всяка карта висяха снимки на хора и пожълтели изрезки от вестници.

Спря и се загледа в снимката на херцога на Уиндзор, застанал редом с Хитлер в Берхтесгаден, провинциалното имение на фюрера край Мюнхен. Двамата мъже се усмихваха един на друг, докато тълпа от хора ги приветстваха.

О, трябваше да предвиди как ще реагират, когато научат новината! Познаваше ги прекалено добре, за да отгатне начина им на мислене.

Край картата на Франция бяха забодени пощенски картички на различни градове, Париж и зеленият пояс около него, кралският дворец Версай — в бяло и златисто като сватбена торта, мрачната окървавена крепост Венсен, булевардите в центъра на града — „Шанз Елизе“ и „Рю де Риволи“, площад „Конкорд“ и Триумфалната арка.

Славата. Тя бе запечатана в сърцето на всеки французин. Славата от войната, славата на Франция. Дори и сега. Нацията почти не се бе променила през последните няколко века.

Погледът му се плъзна по картата и се задържа върху горещия юг, познатите долини и гори, които толкова обичаше. В тази част бе закачил снимки на Антиб през лятото, направени от самия него, на Кан през зимата: хотелите като снежни каньони зад палмите, виещите се улички на полуострова.

По-надолу висеше пощенска картичка от края на деветнайсети век, ръчно рисувана, избеляла и странно незначителна: една оградена с дървета алея при средновековните гробници Лесалискан в Арл. Много художници я бяха рисували, би могъл да избере някоя по-ясна репродукция на Ван Гог или Гоген, но той бе предпочел усещането за онова отминало време, странната лиричност, която картичката притежаваше.

Работеше по тази книга от години. Събираше материали от всевъзможни източници в Англия и Франция. Но не бе написал и дума, докато не прочете онези няколко реда в колонката за светски новини в „Таймс“.

Точно те го подтикнаха към действие. Времето бе дошло. Трябваше да започне с писането.

От години знаеше какво трябва да направи. Кога ли бяха открили опасността, която ги грозеше? Бе обмислял това много пъти, чудеше се кога ще се свържат с него и какво ще му кажат.

Нямаше да ги послуша, разбира се. Те напълно заслужаваха това, което той се канеше да им причини. Бяха съсипали живота му. Бе чакал години наред момента, в който да им отмъсти.

* * *

Клодия се обади за резервация на летището веднага след като говори с Хю. Извади късмет — имаше билет за следващия полет до Ница. Едва не изпусна самолета си обаче заради ужасно натовареното движение по парижките улици, допълнително усложнено от неочаквано изсипалия се дъжд. Когато валеше, повечето шофьори се изнервяха, поемаха глупави рискове, губеха всякакво желание да отстъпват или да проявяват търпение, французите мразеха да отстъпват. Инстинктът им ги караше да се вкопчат в победата, вместо да се отдръпнат и да позволят на някой друг да мине напред. Шофьорът на таксито й се държеше, сякаш бе тръгнал на завоевателна мисия.

Клодия въздъхна облекчено едва когато пристигна здрава и читава на летището. Другата добра новина бе, че самолетът не закъсня. Прелетяха през няколко тъмни буреносни облака и щом минаха от другата страна на Алпите, слънцето грейна ярко на фона на ясното синьо небе.

Когато излезе от летището в Ница, Клодия веднага усети южняшката жега. Започна да се поти на опашката за такси. Чака десет минути, докато дойде нейният ред. И тъкмо се качваше в колата, когато зърна за миг познато лице. Погледна отново, за да е сигурна, че не си въобразява. След изминалите два дни нервите й бяха съвсем изопнати. Това не беше ли мъжът, който ловеше риба на кея пред дома й в Париж?

Ако не бе той, сигурно бе негов двойник — външността му бе твърде характерна. Острото мишо лице, което се оглежда неспокойно във всички посоки. Носеше евтин бежов дъждобран над евтин сив костюм.

— Да, госпожице? — погледна я намусено шофьорът на таксито.

Клодия се стресна.

— Какво? О, извинете. Антиб, моля. Шьомен де Крьо.

Колата потегли. Клодия се обърна да погледне още веднъж мишото лице. Той беше. Сети се, че единият мъж в апартамента й бе споменал как другият я е видял на кея сутринта. Спомни си как онзи на кея бе извадил забързано мобилен телефон, навярно за да предупреди колегата си, че тя се прибира.

И ето го отново. Не можеше да е съвпадение, че сега бе в Ница. Може би дори бе пристигнал със същия самолет. Не беше го забелязала, но на терминала на летището имаше стотици пътници. Може би и той не я бе видял. Освен ако не я бе следил през цялото време.

Тъкмо обръщаше глава напред, когато забеляза, че мъжът с мишото лице пресрещна друг пътник, излизащ от терминала. Клодия се разтрепери.

Бен?

Невъзможно.

Но бе точно той. Бен с неговия златист тен, симпатичен и сексапилен, с избелели дънки и черна тениска, подчертаваща всеки мускул на силното му тяло, преметнал пътна чанта през рамо.

Клодия видя как се усмихва и говори с мъжа с мишото лице. Стомахът й се преобърна. Започна да й се гади.

Двамата се познаваха.

Не можеше да е съвпадение. Той търсеше Хю. Както и двамата мъже в апартамента й.

Таксито й се включи в колоната, напускаща Ница. Вече не виждаше Бен, но в главата й пулсираха гневните въпроси, които щеше да му зададе, ако той се появеше във вилата.

Таксито зави по крайбрежната магистрала, водеща към Антиб. Движението бе ужасно — като в Париж.

Минаха по моста над река Вар и искрящото синьо на морето блесна отляво. Заредиха се известните забележителности: белите, пирамидално разположени апартаменти до плажната ивица в Кан, наподобяващи ято вкаменени чайки, забравената от времето крепост Воба фор Каре, голяма и грозна, някогашна граница на Франция. Хълмовете вдясно, осеяни от бели вили с керемидени покриви, изпъкващи сред пищната зеленина на кипарисите. Винаги когато се връщаше тук, я завладяваше същото чувство за болезнено удоволствие, носталгия, копнеж по дома, възхита от красотата наоколо. Бе родена в Париж и бе избрала да живее там, но тук бе домът й и винаги щеше да си остане така. Тези шумни, пренаселени, скупчени едно до друго селца и градове край морето. Прекалено много хора, прекалено много коли, претъпкани плажове, на които човек няма къде да стъпи от всичките полуголи и голи летовници.

Сега вече се говореше, че е опасно да се печеш на слънце, но жените на плажа явно не се притесняваха от това. Голите им гърди блестяха под дебелия слой плажно масло. Също толкова оскъдно облечени мъже се мотаеха безцелно по плажа. И вместо да заглеждат дръзко изложената плът, те се взираха в младите момичета с целомъдрени цели бански, любопитни какво се крие под тях.

Туристите се бутаха по тесните тротоари. Колите надуваха клаксоните, готови да премажат всеки, дръзнал да стъпи на пешеходна пътека. Шофьорът изпсува високо, когато един червен фиат, паркирал край тротоара, потегли неочаквано и се пъхна пред тях.

Французите обожаваха шума — колкото по-силен, толкова по-добре.

Още не ги виждаше, но в залива на Кан блестяха Ил де Лерин, двата острова със странна тайнствена история, само на двайсет минути с лодка от брега. Мъжът с желязната маска е бил затворен на Света Маргарита, Клодия бе виждала миниатюрната килия, където той бе живял десет години. Сигурно е било кошмарно преживяване. Дълго след училищната екскурзия до острова тя и приятелките й не спираха да обсъждат тази история. Кой ли е бил затворникът? Защо са го карали да носи маска, защо са затваряли и всеки, зърнал лицето му?

Един от най-вълнуващите моменти за нея всяко лято бе, когато двамата с Хю вземаха кошница за пикник и се качваха на претъпкания с туристи ферибот, за да прекарат деня на острова. Отделяха се от тълпата и отиваха при един скалист залив, където плуваха, заслепени от белотата на скалите. По-късно навлизаха във вътрешността на острова, сред дълбоките сенки на гората. Намираха си някоя прохладна полянка сред боровете, изяждаха храната, дремваха кратко, излежаваха се по гръб, загледани в синьото небе през клоните на дърветата. Накрая се замъкваха до ферибота и потегляха за дома уморени, но щастливи.

— С всеки изминал ден става все по-зле — отбеляза шофьорът на таксито през рамо. — Истински ад. Един бог знае защо идват тук. Аз например почивам през зимата, в Норвегия. Обичам снега. Бели планини, спокойни хора, празни пътища. Карам ски, ям вкусна храна край камината и си почивам от тази лудница.

Завиха към малкия горист полуостров, където бе разположен Антиб. Тесни, виещи се пътища се изкачваха до върха на хълма, където бе засенченият от борове площад около старинния фар, чиято светлина бе осветявала морето векове наред.

— Как точно се стига до Шьомен де Крьо?

Клодия се наведе напред да му обясни и таксито зави по широкия крайбрежен булевард, по който се бяха разхождали толкова много известни личности през двайсетте — Коул Портър, Скот Фицджералд, Рудолф Валентино и много други.

Богаташите и знаменитостите вече не се тълпяха тук. Други курорти ги привличаха сега. По цялата брегова ивица от италианската граница до Прованс се появяваха много нови плажове, строяха се нови хотели и вили — с мраморни подове и високи фоайета, но с неудобни, малки стаички, в които човек не може да се завърти.

Много от старите вили на полуострова бяха съборени. На тяхно място предприемачите построяваха десетина по-малки. Така печелеха цели състояния, без да ги е грижа за безвъзвратно изгубения стил и елегантност на старите сгради. Градините около новите вили бяха съвсем малки, разбира се.

— Това е модерният живот, евтин и долнопробен — бе казал веднъж Хю. — Всичко красиво трябва да бъде разрушено, за да дойде на негово място грозотата. Безкрайни редици от грозни блокове и вили.

— Парите са в основата на всичко това — беше му отвърнала Клодия. — Предприемачите не се интересуват от нищо друго, освен от печеленето на пари. А в наши дни никой не може да си позволи да наема персонал, освен по някоя прислужница за по два-три часа на ден и градинар, който да почиства басейна, да полива и прекопава градината веднъж седмично. Затова не им трябват големи градини и много стаи. Но поне местните хора, които работят, печелят добре. Особено прислужниците. Летовниците се избиват да им плащат стотици франкове на седмица за привилегията някой да измете пода и да смени чаршафите.

— Не казвай това на Луиз! Ще поиска повишение.

— Сигурна съм, че тя знае как стоят нещата, но работи при теб от толкова години, че възприема къщата като свой собствен дом. Ти си нейното семейство. Тя няма роднини, нито дом, за който да плаща. Повечето прислужници са омъжени жени с безработни братя и сестри. Ако трябва да се свърши нещо спешно — да се поправи счупен прозорец, да се боядиса някоя врата, прислужницата винаги има някой роднина, който може да се отзове незабавно. Разбира се, на тях се плаща по специални тарифи. Така че всички местни тук припечелват добре.

— Откъде знаеш всичко това?

— Приятелите са ми разказвали. Миналите дни отдавна са си отишли — когато богаташите са имали многобройна прислуга, огромни вили и градини. Единствените, които съжаляват за това минало, са самите богаташи. Те вече не са толкова богати и не могат да си позволят онзи стил на живот.

Той я бе изгледал намръщено и сърдито. Хю лесно се мръщеше. Черните му вежди се извиваха саркастично и очите под тях пламваха гневно.

Затова ли физиономията на Бен й се бе сторила така позната? Очевидно и той лесно избухваше.

— На теб ти харесва това, което става тук? — попита Хю хапливо.

— Не, разбира се, че не ми харесва! Мразя тълпите туристи, колите, постоянното строителство. Но не мога да променя нищо, така че предпочитам да не му обръщам внимание. Това е единствената разумна реакция, освен ако човек не реши да се заеме с политика, за да промени положението.

— И пак няма да стигне доникъде! Всички политици са корумпирани и служат на собствените си интереси. Дават големи обещания какво ще направят, ако човек гласува за тях, но после само лапат, като всички останали.

Хю бе разочарован, не вярваше на никого, освен на писателите и художниците. Откакто го помнеше Клодия, той разсъждаваше по този начин. Тя често се чудеше какво ли му се е случило в Англия. Какво го бе превърнало в огорчения самотник, какъвто беше? Дали се бе скарал със семейството си, за което никога не говореше? А може би изобщо нямаше семейство? Може би бе осиротял като дете? Или бе предаден или отхвърлен от някоя жена?

Или пък — всичко това накуп? А може би тя разсъждаваше прекалено романтично. Може би Хю бе мрачен и разочарован по рождение? Може би това бе в природата му.

Таксито зави към Шьомен де Крьо. Алеята бе толкова тясна, че по нея не можеха да се разминат две коли, и свършваше пред вилата. Гъсто разположените дървета скриваха напълно двора на вилата.

Шато де ла Крьо, в което години наред бе живял херцогът на Уиндзор, се намираше вдясно от алеята. Вляво бе Бастид — бяла вила, построена на няколко нива и с керемиден покрив. Шофьорът спря пред вратата на оградата. Клодия му плати, слезе и свали чантата си. Заради високата ограда и дърветата тук бе сенчесто и хладно. А когато слънцето залезеше, алеята изглеждаше направо зловещо.

Клодия натисна звънеца.

— Да? Кой е? — Гласът на Луиз прозвуча почти до ухото й.

— Аз съм, Клодия.

— Скъпа! Изчакай минутка, ей сега ще ти отворя.

След секунди двете високи дървени врати започнаха да се отварят и Клодия влезе в градината. Чу зад гърба си шума от друга кола и погледна за миг назад. Вратите вече се затваряха, но тя зърна бял ситроен, който в момента спираше отпред.

Може би Бен или двамата мъже я бяха настигнали? Или беше някой друг? Може би някой местен търговец.

Клодия изтича по каменните стъпала към вратата на кухнята, предпазвайки се от бодливите клони на бадема, който й харесваше най-много през март, отрупан с розови цветове.

През прозореца на кухнята забеляза, че Луиз отново говори по домофона. Когато Клодия стигна до най-горното стъпало, Луиз закачи слушалката, отвори вратата и прегърна Клодия.

— Как си?

— Чудесно, а ти? — Луиз изглеждаше по-стара в сравнение с предния път, кожата й се бе сбръчкала като зимна ябълка, златиста, но набраздена и хлътнала. Кафявите й очи обаче блестяха ярко и както винаги, тя излъчваше жизненост. Усилената работа я поддържаше в добро здраве. От нея се носеше ухание на чесън и подправки — какво ли бе сготвила?

— О, аз съм си постарому. Я да те видя!

Тя хвана Клодия за раменете и отстъпи крачка назад, за да я огледа. Светлата къса къдрава коса ограждаше лицето, което не можеше да се определи като красиво, защото чертите не бяха класически съразмерни. Очите бяха прекалено широки и раздалечени, носът — прекалено малък и вирнат, устните — прекалено пълни. Нищо не си подхождаше. Лицето й бе невъзможна колекция от странни черти. Като момиче Клодия все си мечтаеше да има класическо лице с идеални пропорции и права черна коса до раменете.

— Добре изглеждаш. Но си слаба, прекалено слаба — ядеш ли изобщо?

— Като вълк — излъга Клодия. Обичайно бе човек, който готви по цял ден, да няма апетит.

Луиз също знаеше това и запремига подозрително.

— Познавам те. Готвачите никога не ядат достатъчно. Е, поне докато си у дома и аз готвя, ще се погрижа да ядеш. За вечеря ще има задушено месо със зеленчуци.

— Усетих аромата му още от улицата! — Клодия вдъхна чудесното ухание на чесън и патица, подправки, солено свинско, домати, тулузки наденички и боб. — Ммм, ухае страхотно! — Никоя друга храна на света не притежаваше това силно незабравимо ухание — уханието на Юга.

Домофонът отново иззвъня продължително, сякаш някой натискаше звънеца, без да спира.

— Кой е там?

Луиз сви рамене с невъзмутимо изражение.

— Някакъв англичанин. Говори френски като паток. Иска да види Хю, но Хю ми каза да не пускам никого. Така и ще направя. Жул си е в бърлогата и ще се намеси, ако се наложи или ако някой опита да се изкатери през оградата.

Луиз отиде до телефона и каза рязко:

— Стига сте звънили, господине, губите си времето. Вървете си.

Клодия надникна през прозореца. Въпреки високата ограда, виждаше се част от белия ситроен, паркиран пред вратата, където стоеше някакъв човек. Вятърът развяваше черната му коса. Сякаш усетил, че го наблюдават, той отстъпи няколко крачки назад.

Едва познаваше този мъж, но силното физическо привличане я завладяваше всеки път, щом го зърнеше.

Извърна се, ядосана и на себе си, и на него, и попита:

— Хю в кабинета си ли е?

Луиз кимна.

— Ще ида да го видя. После ще ти помогна с приготвянето на вечерята.

Лицето на Луиз грейна от удоволствие.

— Може да приготвиш предястието — какво ще кажеш за пъпеш и папая в черешов ликьор? Получава се добър контраст, нали? А и Хю не обича тежките храни.

— Чудесно. — Клодия я целуна по бузата и усети любимото ухание на лавандулов сапун и одеколон. Луиз си ги купуваше от Грас, когато ходеше да пазарува там веднъж месечно, направо от фабриката, в която ги произвеждаха. Така си спестяваше половината пари, които иначе би дала в някой от местните магазини. В градината също растеше лавандула, която сушаха на слънце, а после поставяха в малки платнени торбички. Пъхаха торбичките между чаршафите, в чекмеджетата и скриновете, окачваха клончета сушена лавандула на тавана в кухнята, за да прогонва мухите и да ароматизира въздуха. И сега няколко клонки прошумоляваха всеки път, щом се отвореше външната врата. Вече бяха съвсем изсъхнали, но още изпълваха кухнята с аромата си.

Клодия изтича по виещата се стълба до стаята, която Хю ползваше за работен кабинет. Той явно бе чул стъпките й, защото отвори вратата още преди тя да почука.

Младата жена обви ръце около врата му и го целуна три пъти по всяка буза — обичайният семеен поздрав, който си разменяха. В някои части на Франция хората се целуваха по два пъти от двете страни. Човек трябваше да е запознат с местните порядки. Ритуалът бе дълбоко вкоренена и важна част от тях, той скрепяваше семейните връзки, изолираше чужденците също така категорично, както и акцентът им, и показваше по недвусмислен начин кой не е част от общността.

— Как си? — попитаха едновременно — още един ритуал, неизменен за всички краища на Франция.

Слабото му тяло бе облечено в износен бледосив панталон и тъмносиня риза. Английски стил. Непогрешим. Носеше и панталона, и ризата с етикет „Савил Роу“ от години. Това бе в Лондон, знаеше го. Хю имаше и няколко костюма, купени оттам, всичките стари, но още елегантни, макар и не по последната френска мода. Това бяха английски делови костюми, тъмни, вълнени, на тънко райе, с перфектна кройка и идеален шев.

Кожата му бе почерняла от слънцето, а косата, някога гарвановочерна, сега бе посребрена. И той като Луиз се бе състарил. В паметта й и двамата изглеждаха на възрастта, на която бяха в юношеството й. Дълги години като че ли оставаха непроменени. Сега времето вече започваше да нанася своя отпечатък и Клодия се разстрои от този факт. Искаше й се те да си останат такива, каквито ги помнеше, завинаги.

— Видях таксито ти, когато пристигна. — Тъмните му очи, толкова подобни на очите на Бен, обходиха лицето й. — Добре ли си?

Тя кимна.

— Мисля, че преодолях шока от нахлуването в апартамента, а за ритника в ребрата ми напомнят само една-две синини. — Докосна с ръка мястото, все още я болеше от всеки допир, но нямаше да си го признае. Не искаше Хю да се тревожи прекалено много.

Мъжът се намръщи още повече.

— Съжалявам, че ти се е наложило да изтърпиш всичко това. Не го очаквах, иначе щях да те предупредя.

Как би могъл да я предупреди, ако не е очаквал да се случи нещо? Дали искаше да каже, че е трябвало да го очаква? И защо е трябвало?

— Какво става, Хю?

Той извърна глава, изражението му бе неразгадаемо.

— Не питай.

Тя замълча и не зададе въпросите, които напираха в нея, въздъхна и се загледа през прозореца. Кабинетът на Хю бе на втория етаж и оттук се виждаше по-добре пътят зад оградата. Ситроенът още бе там, както и Бен, който крачеше напред-назад и наблюдаваше къщата.

— Това навън е Бен.

— Не съм сляп. Предположих, че е той.

— Но не го позна? — Опитваше се да налучка нещо с предположения. — Никога ли не си го виждал?

Хю я погледна раздразнено.

— Не, Клодия. Никога не съм го виждал. Той те е проследил дотук ли? С един и същи самолет ли пристигнахте?

— По всяка вероятност. Забелязах го на летището. Всъщност бях му дала адреса ти. Може да е чисто съвпадение, че идваме по едно и също време. Забелязах на летището с него и единия от мъжете, които ме заплашваха. Този, който ме върза и ме рита.

— И той ли е отвън сега? Ще го науча как се бият жени!

Клодия се изплаши:

— Не, не искам да пострадаш и ти. Освен това Бен, изглежда, е сам в момента. В ситроена няма втори човек. Просто видях мъжа с мишото лице да говори с него на летището.

— Мишото лице?

Клодия се засмя:

— Така го нарекох. Има лице като на плъх, остро и злобно. Точно когато таксито потегляше, го видях да говори с Бен — явно двамата се познават.

— Нима? — учуди се Хю със сдържания си английски акцент, който Клодия никога не успяваше да имитира. И той, както стилът му на обличане, бе идеален — типично английски, неизменен — и Клодия го обожаваше.

— Изглежда, Бен ги е изпратил да претърсят апартамента. Определено не мога да си представя, че той работи за тях. По-скоро е обратното. Какво търси той, Хю?

В този момент Бен се обърна и тръгна към ситроена. След минута колата направи обратен завой и изчезна по пътя.

— Отказа се, тръгна си!

— Ще се върне — измърмори Хю.

— Какво искаш да кажеш? Кой е той, Хю?

— Няма значение. Ела и седни тук. — Той мина зад бюрото си и седна на стария кожен стол. Като дете Клодия често се наместваше върху него и се въртеше, докато й се завие свят.

Днес тя се настани на изтърбушеното канапе, което той наричаше „кушетка за размишления“, и се облегна на старинните възглавници. Луиз навярно скоро ги бе прала и сушила на слънце, защото още носеха свежото ухание на лавандула.

— Клодия, помниш ли деня, в който почина майка ти? Бурята? Мълнията, която уцели комина и го събори, заедно с половината покрив?

… Денят, в който майка й почина. През целия ден бе задушно и горещо. Следобеда чуха първите глухи и далечни тътени на бурята и Хю заяви с облекчение:

— Най-после ще завали!

Клодия съвсем ясно си спомняше как гледаше през клоните на боровете искрящо виолетовото небе, озарено от светкавиците, сякаш целият свят се раздираше.

— Бурята ще е много силна — каза Хю, като излезе на терасата. Над морето вече валеше, дъждът приличаше на прозрачна сива завеса, която се спуска от небето и скрива хоризонта.

— Приближава се. Може би трябва да се приберем вътре.

— Ти влез. — Хю обожаваше бурите, но знаеше, че Клодия се страхува от тях. На юг бурите винаги бяха силни и помитащи. Тези бесни изблици на природата го въодушевяваха.

Висок слаб мъж в чудесна форма за годините си. Кожата му бе силно загоряла от дългите години живот на юг, единствено посребряващата коса издаваше истинската му възраст. Сигурно бе минал петдесетте, въпреки че Клодия не виждаше никаква промяна в него.

Обичаше го дълбоко, макар той да бе твърде резервиран по характер. И тя се бе научила да не показва чувствата си. Това бе още една от английските му черти. Смущаваше се, ако тя го прегърнеше или му кажеше нещо мило. Целият се напрягаше, а лицето му ставаше ледено. Клодия знаеше, че и той я обича, но се стеснява да го покаже.

Когато се обърна да влезе във вилата, странно осветена от бурята, една светкавица раздра небето и порази големия каменен комин на къщата. Той експлодира така шумно, сякаш бе дошъл краят на света. Парчета камъни и тухли се разхвърчаха във всички посоки, разбиваха се в керемидения покрив и падаха като порой върху терасата. Клодия се спаси като по чудо.

Стоеше като вкаменена, втренчена в разрушената къща. Едва когато шумът стихна и облаците прах се разпръснаха, а Хю се втурна към нея, Клодия осъзна, че майка й е вътре.

— О, божичко, не, мама! — изхлипа тя и побягна заедно с Хю по полираните дървени стълби.

Отломките от разрушения комин бяха паднали през тавана и бяха осеяли стаята на майка й и коридора на долния етаж.

Клодия огледа ужасена камъните по пода и чак тогава забеляза, че върху леглото няма нищо. Майка й лежеше, пребледняла и разтреперана. Клодия се втурна към нея, хвана разтрепераните й ръце и ги стисна.

— Всичко е наред, мамо, не се тревожи. Вече свърши.

Майка й сякаш изобщо не я виждаше. Просто се взираше в разрушената си стая.

— В шок е — каза Хю. — Ще се обадя на лекаря.

Докторът дойде почти веднага и сложи на майка й инжекция с успокоително. Клодия остана при нея още известно време. Когато се върна долу, намери Хю в дневната на първия етаж.

Тази стая бе сърцето на двувековната къща, построена първоначално като фермерско имение. Имаше големи дъбови врати и малки прозорци с дървени капаци.

Стените бяха построени така, че да издържат на силните ветрове. Те стояха непокътнати, дори прозорците не бяха счупени, но коминът, голямата каменна камина и железният грил бяха напълно разрушени. Стаята бе зарината с парчета камъни, желязо и тухли. Старинните килими върху мраморния под бяха разкъсани и зацапани, въздухът бе силно запрашен.

— Ще може ли да се възстанови? — попита тя, като се облегна на рамото му, благодарна за подкрепата.

— Да, макар че ще струва цяло състояние. Винаги става така със старите къщи. Поглъщат купища пари за поддръжка.

Разрушената камина изглеждаше много зловещо. Клодия почти не мигна цялата нощ, въртя се в леглото, става, за да се вслушва в тишината навън. Бурята бе стихнала, лунната светлина обливаше в сребристо градините наоколо, но Клодия продължаваше да се чувства неспокойна.

Няколко пъти ходи до стаята на майка си, за да провери как е, и я завари да спи дълбоко.

Когато на следващата сутрин й занесе чай и препечени филийки, намери я мъртва. Крехките й пръсти бяха стиснати, сякаш се бе борила — всъщност тя наистина се бе борила със смъртта през последните няколко месеца.

— Разбира се, че помня онзи ден. Как бих могла да го забравя? — Очите й се напълниха със сълзи. Мълнията, срутила комина им, не бе просто съвпадение или лош късмет. Майка й бе умряла в онази нощ. Разрушаването на семейното огнище се бе оказало предзнаменование за надвисналата смърт.

— Извинявай, постъпих нетактично. Да ти напомня така неочаквано…

Хю не вярваше в съдбата. Той разсъждаваше рационално. Клодия обаче смяташе, че има неща, които логиката не може да обясни или разгадае.

Сега тя просто изтри очи с опакото на ръката си и подсмръкна.

— Не, няма нищо. Малко съм разстроена заради всички неща, които станаха през последните дни. Продължавай, какво искаше да ми кажеш?

— Сигурна ли си?

— Да, слушам те.

— Добре. В деня след погребението се чувствах много неспокоен, трябваше да правя нещо, да си намеря някаква работа, която да ме разсее. Двамата с Жул започнахме да разчистваме дневната. Аз събирах камъните и ги товарех в количката, а Жул ги караше навън, където ги изсипваше на купчина. Помниш ли, че той после направи каменна градина от отломките? Докато бе в градината, забелязах нещо метално под една купчина тухли край комина.

Клодия се наведе напред, заинтригувана:

— Какво беше?

— Желязна кутия, горе-долу толкова голяма. — Той показа с ръце. — Явно е била скрита в комина и е паднала, когато се е срутил.

— Не си ми разказвал това!

— Щом видях какво има вътре, реших, че е по-разумно да не споменавам за откритието си на никого.

— Какво имаше вътре? Бижута? Пари?

— Нещо безценно. Не мога да ти кажа нищо повече, Клодия.

— Сигурно е принадлежало на този, който ти е продал вилата — отбеляза тя замислено. — Или на някой предишен обитател.

Хю кимна.

— И ти не си съобщил на предишния собственик за това, което си намерил? — Опита се да скрие осъдителната нотка в гласа си, но бе искрено шокирана. Никога не би предположила, че Хю е способен да извърши нещо нечестно.

— Не. — Пак хладният, сдържан английски акцент. И никаква следа от смущение или съжаление.

Тя отново обмисли фактите и се намръщи:

— Но очевидно някой е разбрал, че си намерил кутията. Иначе защо ще се опитват да се доберат до нея? Показал ли си я на някого? Давал ли си да оценят съдържанието й? Споменавал ли си за нея пред някого?

— Не съм казвал и дума.

— Тогава откъде са разбрали, че кутията е в теб?

Той се усмихна тъжно.

— Знаели са, че е тук, разбира се. Научили са, че съм правил ремонт и че коминът е бил изграден наново. Предположили са, че съм намерил кутията.

Клодия кимна замислено:

— Да не би да си купил вилата от родителите на Бен?

Хю я погледна стреснато:

— Не. Откъде, за бога, ти хрумна подобно нещо?

— Тогава защо Бен търси кутията?

— Ако изобщо я търси — намръщи се той, забил поглед в бюрото си.

Това я изненада.

— Какво искаш да кажеш? Защо иначе ще иска да те види така настоятелно?

— Няма значение. Виж, преди седмица някой хвърли камък по един от малките прозорци на салона долу. Обикновено Жул поправя тези неща, но тогава бе почивният му ден. Сложих една дъска на прозореца, докато поставят стъклото. Същия ден, докато бях в библиотеката в Кан, двама мъже дошли в къщата. Казали, че съм им се обадил да поправят прозореца. Луиз стояла при тях през цялото време, докато работили. Не са имали възможност да претърсят къщата, но направили някакъв коментар, че камината изглежда нова и Луиз им разказала за бурята.

— Значи така са открили, че целият комин е бил построен наново? И че сигурно си намерил желязната кутия. — Тя го погледна удивена. — Какво си помисли, когато Луиз ти разказа това?

Той се намръщи:

— От доста време се чудех кога и дали някой ще прояви интерес, така че не се изненадах.

— Но от кого всъщност купи вилата, Хю? Много се тревожа. Наели са твърде опасни хора. Може би заплахата е съвсем сериозна.

— Знам, взел съм предпазни мерки, повярвай ми. Но не мога да поема риска да ти кажа каквото и да било. Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко си застрашена. Повярвай ми.

— Вярвам ти, но се тревожа за теб.

— Докато това, което те търсят, е у мен, няма да посмеят да ми направят нищо. Те искат да си го върнат. А ако ме убият, няма да го получат.

— Но ако отново успеят да влязат в къщата, за да претърсят навсякъде…

— Няма да намерят нищо. Кутията не е тук. Тревожа се единствено за твоята безопасност, Клодия. Бъди предпазлива. Не излизай сама, след като се стъмни, и не пускай никого във вилата, освен ако не съм тук и сам не ти позволя.

Телефонът иззвъня и двамата подскочиха стреснато. Клодия се изправи.

— Не го вдигай! — извика й Хю. — Ще се включи секретарят.

Звъненето спря. Когато секретарят се изключи след няколко минути, Хю отиде да превърти касетата.

Клодия позна гласа веднага и лицето й побеля като платно.

— Това е мъжът с мишото лице!

— Кой?

— Единият от мъжете, които бяха влезли в апартамента ми. Този, който… — Млъкна, защото не искаше да говори за това, което мъжът бе направил.

Хю видя разтрепераните й ръце и помръкналото лице.

— Този, който те удари ли?

Той отново превъртя касетата, после стисна силно треперещата й ръка. Двамата изслушаха повторно съобщението, без да се поглеждат.

„Върни го. Не бъди глупак. Не можеш вечно да стоиш скрит в къщата. Рано или късно ще трябва да излезеш. И ние ще я пипнем. Няма значение колко дълго ще ни се наложи да чакаме. Ще я пипнем и никак няма да ти хареса това, което ще направим с нея. Говоря сериозно. Това не е игра. Имаш двайсет и четири часа. Ще ти се обадя отново утре.“

Хю отиде до прозореца и се взря навън, напрегнат и потресен, сякаш виждаше призраци в сумрака.