Шарлот Лъм
Предателства (4)

Трета глава

Антиб

3 септември 1939

Слънцето изгаряше голия му гръб, докато вървеше край басейна. Времето се задържаше удивително хубаво като за началото на септември. На Ривиерата бе обичайно още в края на август есента рязко да настъпи. Разбира се, след това отново се стопляше, а зимата бе много мека, за разлика от Англия, където мъглите и дъждовете преминаваха в сняг и лед.

От мисълта за английския дъжд по гърба му полазиха тръпки. Така му се искаше да поязди по пътеките на Уиндзор, между дъбовете и вековните брястове, докато тихо ръми мек и приятен английски дъждец.

Но вече бе направил своя избор. Освен това обичаше слънцето. Затова бяха тук, в Антиб, където лятото бе най-дълго.

Изгревите бяха невероятно красиви. И тази сутрин бе излязъл да се наслади на гледката, под предлог, че извежда кучето на разходка. Оранжевият кръг изплува от небето, докосна самия връх на полуострова и се заизкачва над хоризонта. Той постоя неподвижен, отдаден на това пиршество за очите. Въздухът бе хладен и свеж и подейства ободряващо на трескавата му кожа. Не спа добре предната нощ. Някои нощи почти не успяваше да мигне. Отдавна страдаше от безсъние, но откакто напусна Англия, положението още повече се влоши.

Сутринта започна разходката си с бърз ход, но не пропусна да забележи паяжините между дърветата — сигурен белег, че есента настъпва.

Градините отвън се опасваха от ивица гъсто разположени един до друг борове и фурми. Той си проправи път между тях, загледан в тъмните сенки между дънерите на дърветата, една от които се отдели и се превърна в човек.

— Guten Morgen, Hoheit.^[1]

Той подскочи стреснато и рязко отвърна:

— За бога, Стиви, никакъв немски. — Секунда по-късно се усмихна радостно. Познаваха се от 1918-а, от сватбата на брата на Стиви, с когото служеха в един полк. Стиви доста неохотно изпълняваше задълженията си на шафер, облечен в шотландска поличка, също като него — кума на младоженеца. Когато се сетеше за Стиви, винаги си спомняше симпатичното намусено русо момче, което крачеше зад булката по пътеката, следвано от облечените в бледорозови рокли шаферки. Първите впечатления никога не се забравят.

— Благодаря ти, че дойде. Някой видя ли те?

— Не, сър.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Като младеж Стиви много приличаше на Адонис. Сега бе впечатляващ мъж със стегната по военному стойка. Широкоплещест, слаб и много атлетичен, въпреки първите сребристи нишки в русата му коса. Може би слънцето на Ривиерата бе виновно за това. Стиви прекарваше всеки почивен ден край басейна на вилата си.

— По това време няма жива душа наоколо, сър. Само прислужниците са станали, но те са прекалено заети във вилите и градините, за да забележат нещо.

С изключение на „Отел дю Кап“, разположен сред доста просторна градина, и два-три по-малки хотела, в тази част на полуострова имаше само вили с големи градини. Хората в тях будуваха до малките часове на нощта и спяха до късно сутрин, докато прислужниците им почистваха, миеха, окопаваха.

— Прав си. Виж, Стиви, искам да се погрижиш за едно нещо. Не трябва да попада в чужди ръце. Можеш да си сигурен, че ще претърсят багажа ми.

— Разбира се, сър. Вече получих повиквателна да се върна в полка си, тръгвам за Англия утре следобед. Но във вилата имам таен сейф. Никой няма да го намери, даже и да претърсят навсякъде. Има ли някакви съобщения, които да предам, преди да замина?

— Едно писмо, което трябва да се кодира и изпрати по радиостанцията. Ела довечера, щом изгаснат светлините на „Ла Крьо“. Аз ще ти отворя. Не чукай, просто ела от страната на морето, качи се на терасата и чакай край прозорците на библиотеката. Аз ще се ослушвам. Внимавай много, Стиви. Трябва да си абсолютно сигурен, че никой не те е проследил. Аз съм под наблюдение, но не и след като изгасим лампите в къщата.

Стиви се засмя и показа белите си зъби.

— Знам, виждал съм ги, като си тръгват, французи ли са или от нашите?

— От нашите. Паркират колата си на алеята и ни наблюдават с бинокъл. Дори и пощальонът ги е забелязал и споменал нещо по техен адрес пред иконома ни. Набиват се на очи от километър. Няма никаква полза от тях! Така е, като не преминават през подходящо обучение.

— Няма да мина по пътя, ще се прехвърля през оградата, както обикновено. Няма да ме забележат.

Сред боровете и откъм пътеките нищо не помръдваше. Чуваше се само гукането на гълъбите и чуруликането на жътварките в листата, но въпреки това той усети как настръхва от напрежение.

— Помни: имат очи и уши навсякъде. Предпазливостта никога не е излишна. До довечера!

Не бе направил и крачка, когато Стивън изчезна между боровете, бързо и без никакъв звук. За разлика от мъжете, които наблюдаваха вилата, той бе обучен перфектно.

Когато се върна в „Ла Крьо“, той се изкъпа в позлатената каменна вана с лебедови глави в двата края. Прислужникът му бе приготвил черна риза с къс ръкав и бели къси панталони, както му бе наредил — това бе една от тайните шеги, които само двамата с Уолис разбираха. Уолис му се усмихна, когато го видя да влиза в спалнята й, декорирана в розово и прасковено, изискано женствена и блеснала под лъчите на утринното слънце.

— Кафе, Дейвид?

Той я целуна по бузата.

— Благодаря, скъпа.

Образите им се начупваха, разцепваха и изкривяваха, отразени в безбройните огледала из цялата стая. Уолис бе поискала да лакират наново всички мебели. Находчивата идея бе типично в неин стил.

Дори и четките за коса върху тоалетката бяха лакирани, тя не ги използваше, разбира се. Използваше други — сребърни или с гръб от слонова кост.

На една полица бяха наредени различни спомени от времето, когато я бе ухажвал — първата покана, която й бе изпратил, част от любовно писмо, чифт дълги бели вечерни ръкавици, негови чорапи за голф. Някои хора поглеждаха подозрително — но само консервативните и ограничени хора, не истинските му приятели.

Прислужницата на Уолис донесе една дузина дрехи. Уолис дълго избира и се чуди, после се намръщи на малката черна рокля от Шанел.

— Не искам да изглеждам, сякаш съм в траур заради началото на войната!

Той мълчаливо поклати глава зад гърба на прислужницата. Трябваше много да внимават с подобни забележки. Всеки би могъл да ги чуе и предаде.

Уолис вече мразеше англичаните, особено аристокрацията. Те я бяха отхвърлили, бяха прогонили и двама им от Англия. Бърти и префърцунената му жена, дори мама.

Уолис се нацупи и на сребристата рокля на Скипарели. В крайна сметка избра кремава рокля от молино със семпла линия.

— Много те харесвам в този тоалет, скъпа — каза той и излезе, за да може тя да се облече.

— Мислех, че ме харесваш, независимо от тоалета, Дейвид! — изрече весело след него. Той все още не се чувстваше сигурен в предаността й, тя някак продължаваше да му се изплъзва.

В коридора се размина със секретарката й, понесла купчина писма, очакващи отговор.

— Добро утро, Ваше Кралско Височество. — Тя му се поклони леко, както Уолис изискваше от всички прислужници.

— Добро утро, Гъртруд. Нейно височество се облича, така че няма да е готова още поне половин час! Чудесна сутрин, не мислите ли?

Веселото му настроение видимо я изненада. Как можа да забрави! Днес трябваше да изглежда много сериозен. Това биха очаквали хората от него — тъга и тържественост.

Взе малкия асансьор до последния етаж. Секретарката му, Даяна Худ, го очакваше, за да се заемат с обичайната купчина писма.

Времето му бе стриктно разпределено. Първото нещо, което правеше всяка сутрин, бе да погледне графика, съставен от Уолис предната вечер. Какви събития трябва да посетят, кога е планирано да играят тенис или да плуват, кои посетители се очакват, къде ще обядват и вечерят и с кого. Бе свикнал да живее по график. Незапълнените моменти от деня го докарваха почти до паника. Трябваше да знае какво го очаква.

В Англия сигурно бяха нащрек в очакване на това, което ще се случи днес. Но на него всичко му бе известно от месеци, още откакто посети Германия и се срещна с Хитлер в Берхтесгаден. Тогава не бе сигурен, че ще има война, но бе видял, че тя е неизбежна. Бе направил всичко по силите си да не се стигне дотук. Никой не му бе обърнал внимание, нито го бе приел насериозно.

И ето ги отново на ръба на пропастта, която можеха да избегнат, ако онези старци се бяха опитали да проумеят нещата.

— Добро утро, Даяна! Днес ни чака доста работа, така че да се заемаме с нея веднага. Надявам се да успея да поплувам, ако свършим навреме.

— Да, сър.

Той закрачи нервно напред-назад. От време на време проверяваше кореспонденцията в папките си или преглеждаше бележниците си, за да е сигурен във всеки факт. Държеше в ръка писмото, на което отговаряха, после го пускаше на пода веднага щом свършеха с него. Даяна стенографираше всичко, без да сяда. Той не можеше да й позволи да седи в негово присъствие. Както Уолис казваше, трябва да се внимава за всяка условност. Не трябваше да забравя кой е, нито да позволи това на подчинените си. Обикновено когато привършеха с кореспонденцията, подът бе осеян с писма. Тогава Даяна ги събираше, за да ги подреди и класифицира.

Докато тя печаташе на машина продиктуваните писма, той наблюдаваше през телескопа си грейналото под слънчевите лъчи море и ослепителнобелите вили сред дърветата.

Всичко около него бе в синьо и бяло — сини завеси и столове, бяла дамаска на канапето. Тези морски цветове преобладаваха в цялата вила, но тук той бе предпочел да се заобиколи с неща, които да му напомнят за форт Белведере, дома му близо до Уиндзор. Искаше, накъдето и да обърне поглед, да вижда познатите предмети от Белведере. Корабен хронометър, принадлежал на баща му, месингова корабна камбанка, трофеи от турнири по голф и лов, снимки в сребърни рамки на родителите му, на роднини и приятели. Имаше нужда да се чувства у дома си. Така облекчаваше болката от изгнаничеството.

Не си бе давал сметка колко много обича родината си, докато не я загуби.

Лек полъх на морския бриз донесе уханието на море и зеленина. Този аромат бе най-силен сутрин или след дъжд, уханието на борове и маслинови дървета, на хвойна и трева, примесен с мириса на билки, розмарин, мащерка, зелен пипер, лимон, мента и пелин. Ако човек настъпеше случайно някоя от тези билки, ароматът ставаше направо замайващ.

Където и да се намираше по света, ако затвореше очи и си спомнеше този сложен, прекрасен аромат, можеше да си внуши, че е тук.

Погледна крадешком часовника си. Единайсет без седем. Защо винаги избираха този час? Предната война бе приключила в единайсет сутринта. Спомняше си онзи сив ноемврийски ден, църковните камбани, които зазвъняха неочаквано, оголените дървета, изсъхналите листа в канавките, ситния дъжд, дивите възгласи по улиците, сълзите, напиращи във всички очи.

После започнаха празненствата. Шампанско, целувки, смях, танци — цяла нощ.

Тогава бе на двайсет и четири. И се чувстваше безкрайно стар. На последния си рожден ден бе навършил четирийсет и пет.

Боже господи! Оттук нататък животът щеше да го води все по-надолу и по-надолу.

Тръгна към асансьора — време бе да сложи банския си, за да поплува. Трябваше да изглежда спокоен и невъзмутим.

Вървяха към басейна, когато един от портиерите дотича, задъхан.

— Ваше Кралско Височество… спешно обаждане, британският посланик в Париж.

— Това е — промърмори тя, толкова тихо, че да не я чуе никой друг. Грациозна като котка, облечена в черния бански костюм, който нямаше никакво намерение да намокри, скрила очите си зад слънчеви очила, тя изглеждаше напълно спокойна. Но той знаеше, че това е само маска. Беше се мятала като в агония цяла нощ.

Той се върна във вилата. Дали в Лондон се бяха надявали, че това никога няма да стане? Че германците ще се предадат, ще се върнат назад, че войната няма да избухне?

Колко ли хора щяха да загинат този път? Замисли се за лицата, които бе видял в Уелс едва преди няколко години. Саждите, набити като мастило във всяка гънка на кожата, около очите и устата, измъчени, гладни, гневни мъже, които въпреки всичко пееха, за да приветстват пристигането му. Гледката бе извикала сълзи в очите му. Никой в Лондон не би си мръднал пръста да помогне на тези хора.

Всички политици слушаха, кимаха, въздишаха, усмихваха се любезно, но дълбоко в себе си оставаха безразлични и студени — знаеше това. Той умоляваше, протестираше, викаше, настояваше, че нещо трябва да се направи за Уелс…

Не бе направено нищо, съвсем нищо. А сега щяха да пратят същите тези мъже да се сражават и умират за родината, която не бе направила нищо за тях. Познатите приказки за войната, която щяла да постави край на всички войни — и ето колелото се завърташе отново.

Е, той поне нямаше за какво да се кори — не той ги бе въвлякъл в тази безцелна война с един народ, който им бе по-близък по кръв от всеки друг.

Никога не би тръгнал сам по този път. Би сключил мир с Германия. Корените му бяха в немската земя — той не забравяше това. Никога нямаше да го забрави.

И те го знаеха — онези старци в Лондон. Затова и взеха решението да се отърват от него. О, те щяха да си платят за това. За всички обиди и унижения, за студенината и безсърдечието. Скоро щеше да дойде и техният ред.

Вдигна слушалката на телефона.

— Ало?

Британският посланик в Париж звучеше уморено. Несъмнено бе стоял буден цяла нощ, точно като Уолис и него. Но официалният тон и дистанцираността си оставаха непроменени.

— Ваше Кралско Височество, не получихме отговор на ултиматума. Великобритания е във война с Германия.

— Какво искат от нас? Да се върнем у дома?

У дома, у дома! — запя сърцето му.

— Все още не съм получил никакви указания, сър — отвърна посланикът студено.

Но сега вече трябваше да му позволят да се върне в Англия, нямаше да дръзнат да го оставят тук.

— Е, благодаря, че ме уведомихте за новините така бързо.

Трябваше Бърти да му позвъни, не да кара някой друг да го направи. Опитваше се да говори с него от седмици, но не го свързваха. А някога бяха толкова близки! Студенината го нараняваше.

Той винеше нея, лицемерната домакиня, за която Бърти се бе оженил. Шотландка с ограничено провинциално мислене. Уолис я мразеше, и то съвсем основателно.

След прохладния сумрак в къщата слънцето навън заслепи очите му.

Уолис го гледаше напрегнато.

— Отиваме си вкъщи — каза той, като се насилваше да говори спокойно, после скочи в басейна. Вълничките се разпиляха във всички посоки.