Алберто Матиоли
Големият Лучано (7) (Павароти, истината за него)

7

Развитието на темата „Павароти и жените“ е доста сложно. Вече видяхме, че Лучано винаги е имал едно много специално поведение към другата половина на човечеството, някакво спонтанно, естествено и в крайна сметка невинно харесване, за което съпругата му Адуа бе абсолютно наясно. Сигурно е обаче, че не е само това. Мъжът не е само ловец — тук можем да дадем множество ярки примери (според представата на хората италианският тенор е като тореадора или футболиста, мачо) — но може доста лесно да си загуби ума. С други думи, да се влюби, сантиментален тенор. Трудно е, когато разглеждаме този аргумент, да не се плъзнем към клюките. Много от „говори се“ са само приказки — нито са били, нито могат да бъдат доказани. Светът на звездите е терен, пълен с капани. Ето защо ще се ограничим с разказа на истории, до известна степен демонстрирани, ако не официални.

И още една уговорка: от 1961 година Павароти е женен за Адуа Верони. Както вече се убедихме, това е брак по любов, благословен от църквата и от раждането на три дъщери, приет добре и от двете фамилии (и след развода Адуа продължава да живее в една и съща вила с бившите си свекър и свекърва и със сестрата на съпруга си). Солиден брак. Не знаем какво мисли Адуа за кръшкането на Лучано. Тя е сдържана и интелигентна жена, доказала го е с начина, по който отглежда практически сама трите си дъщери, превърнала се впоследствие в делова дама, способна не само да ръководи капиталите на съпруга си, но и сама да печели. Демонстрира го със своята агенция за певци, ръководи я години наред. Именно защото е интелигентна, трудно можем да повярваме, че не е знаела нищо за „фаворитките“ на съпруга си. По същата причина никога не е правила коментари по въпроса. Най-вероятно е мислела, че увлеченията минават, но бракът остава, затова винаги се е преструвала, че не знае.

Истинската криза, довела до драматичния развод почти по сценарий на телевизионен сериал, с открити писма до вестниците, публични кавги и спорове за собствеността, избухва едва когато поредната връзка на Лучано не се ограничава в личното му пространство, а става обществено достояние, със снимки и интервюта в илюстровани списания. Изправена пред дилемата да спасява брака или достойнството си, Адуа прави това, което би направила всяка жена, която държи на себе си: след като предупреждава съпруга си, включително и чрез пресата, избира да спаси достойнството си и раздялата е налице. Но да не избързваме.

В продължение на цели трийсет години бракът на Павароти се развива според стандарта, утвърден от старата Италия: мъжът е навън, работи и печели; жената е вкъщи, отглежда деца и ръководи домакинството; не забелязва или се прави, че не забелязва това, което върши съпругът между две представления. Моделът не е феминистичен, изобщо не е модерен, но е действащ. Разбира се, докато Павароти обикаля света, теренът е свободен за така наречените „секретарки“.

Според разказите на оперните ветерани и познавачи на задкулисните истории, в края на шейсетте, първата Павароти-гърл е една госпожа, доста добра в мелодрамата, по-късно собственичка на фестивални и театрални пресофиси. Тя е колекционерка на оперни знаменитости и най-вече на тенори (но, изглежда, и един диригент не е останал безразличен). Тя придружава често Павароти, който все още не е звезда от световен мащаб, но млад, пъргав и безусловно предопределен за голяма кариера, с една дума — чаровен.

Но за Павароти голямата любов идва в началото на осемдесетте години. С име и фамилия — Маделин Рене. Маделин не е просто красавица, с лице и тяло на модел, но е също така млада, непринудена, елегантна и много решителна, по онзи усмихнат, но категоричен начин, характерен за американките. Мъж на четирийсет и пет години не може да устои на такава жена. Тя иска да направи кариера на сопран и е добре подготвен музикант, има диплома от престижното Джулиард Скул в Ню Йорк и се явява на конкурса „Павароти Войс Интернешънъл Компетишън“. Тогава Павароти я забелязва и тя става негова приятелка. Не е някакво момиченце, привлечено от звездния блясък. Маделин е всичко друго, но не и неподготвена, както що се отнася до живота, така и до пеенето, въпреки че не успява да стане звезда. Седем години историята й с Павароти е истинска идилия. Официално тя е „секретарка“. Това не дава представа за цялото натоварване, което с годините става все по-тежко и сложно, като се започне от задължението да се занимава и грижи за Павароти и се премине през кореспонденцията с феновете му, до приготвянето на леки закуски „в движение“. Освен че е негова приятелка, тя е и негова ученичка, всъщност единствената.

Качествата на Павароти като учител по пеене можем да определим като доста противоречиви. За другите хора може да е странно, но познавачите на операта знаят, че много рядко голям певец е и отличен учител по пеене (такива са фактите, като се започне от Порпора и Гарча младши до Матилда Маркези, така и не стават певци, във всеки случай не стават големи певци). Лекциите на Павароти са единствено практика, той няма способността да теоретизира и мисля, че никога не е знаел как да обясни по какъв начин се получават някои божествени звуци. Години наред Маделин има привилегията да бъде слушана от Лучано, обаче не е съдено да узнаем каква е ползата от това обучение. По-късно от „пеене за Павароти“ преминава към „пеене с Павароти“. Заедно с него дебютира в „Бохеми“ в Сан Диего през 1980 година. Много американци са възмутени, тъй като звездата съвсем непринудено добавя едно представление към предвидените, за да даде възможност на любимката си да пее. Изобщо не обръща внимание на протестите на примадоната, изпълняваща ролята на Мими, Диана Совиеро. Маделин често пее в дует с Павароти по време на концертите му по света. Включително един концерт в Модена на 5 март 1982 година, практически пред цялото му семейство. И за този случай Адуа никога не е признала, не признава и сега, че всъщност си е затваряла очите. Тя казва следното на Бреслин: „Той винаги отричаше, и тя също отричаше. И аз по най-глупашки начин им вярвах. Естествено, имах някакви съмнения, но той винаги изглеждаше толкова искрен.“

Най-големият успех на Маделин навярно е когато се появява редом с Лучано в „Медисън Скуеър Гардън“ в Ню Йорк, за да замени мистериозно заболялата Съдърланд. И така, младата певица се изправя пред двайсет хиляди човека и пее без проблеми, ясно доказателство, че дори ако гласът й не е златен, нервите й са стоманени. Като цяло обаче кариерата й в театъра е скромна. Появява се в „Метрополитън“ един-единствен път в „Аида“, във второстепенна роля. Години наред с Лучано са постоянна двойка — има намеци в пресата и различни снимки на папараци. Връзката им обаче никога не поставя брака му в криза, дори затова, защото като оставим настрана концертите, когато Павароти се връща в Модена или в удобната лятна вила на Пезаро, за да бъде баща и съпруг, Маделин има благоразумието да остава от другата страна на Атлантика.

Така или иначе, тя го напуска. Историята приключва през 1986 година, горе-долу по времето, когато Павароти прави турнето в Китай, за да отпразнува двайсет и пет години от дебюта си на сцената. Маделин се е запознала с мъжа, който по-късно ще й стане съпруг, журналиста Андрея Монти, по-късно главен редактор на „Панорама“. Познатият ни клюкар Бреслин разказва, че през някаква неуточнена нощ на 1987 година от Чикаго в Ню Йорк му се обадил Павароти, разказал му, че Маделин го е изоставила, че ще се омъжи за друг и че той след малко ще се хвърли от прозореца. Следва бурна сцена с „Хербертино“, хванал първия сутрешен самолет за Чикаго, пристигнал задъхано в хотела на своя човек и посрещнат от новата секретарка (секретарка и нищо повече) Джована Кавалиере, а наоколо царели тишина и покой. Последвалата сцена е направо за филм. Джована: „Вие защо сте тук?“ Херберт: „Обади ми се Лучано, беше изпаднал в истерия, каза, че ще се хвърли от прозореца!“ Джована: „Как ще стане това? Та той изобщо не може да се промуши.“ Действително, тенорът е в покоите си, сладко спи, кризата е преодоляна. Теренът е свободен за Джуди Ковач. Ковач е унгарка (или австрийка, това така и не се разбра) и работи в архива на Щатсопера във Виена. Именно тук тя се запознава през 1986 година с Лучано — тенорът пее в „шведската версия“ на „Бал с маски“ на Верди под палката на Клаудио Абадо. Скромна, стеснителна, без певчески амбиции, Джудит остава редом с Павароти седем години. Тя също официално е секретарка и преводачка. Не ни е дадено да разберем дали става дума за някаква голяма страст, тъй като госпожица Ковач винаги е отказвала да говори с журналисти и дори да бъде включена в книгата на Бреслин. Джо Волпе, дългогодишен главен мениджър на „Метрополитън“, разказва единствения действително добър анекдот за тази дълга и мълчалива връзка. Годината е 1992, „Метрополитън“ открива сезона, отбелязвайки едновременно двайсет и пет годишнината от дебюта както на Доминго, така и на Павароти. По този случай е организирана една от онези вечери — „от всичко по малко“, от които всички истински меломани ги втриса, но пък се харесват много на американците, особено на тези, готови да платят астрономически цифри, за да прекарат „отворена нощ“ в „Метрополитън“. Та значи Лучано пее с костюм, избрал е първо действие на „Отело“, а Пласидо — първо действие на „Валкирия“. След това, колкото и да е болезнено, трябва да го кажа, двамата си разделят трето действие на „Трубадур“: Доминго трябва да изпее арията „Ah, si, ben mio“, а Павароти следващата кабалета „Di quella pira“. И така: вечерта трябва да започне, публиката пълни театъра, оркестърът се настройва, останалите участници се гримират и тогава Волпе открива, че Павароти е изчезнал. Оказва се, че точно в този момент Джудит, наричана свенливо от Волпе „неговата асистентка“, е решила да си тръгне (по-късно тя наистина прави това и се завръща във Виена, последните новини за нея са, че се е посветила на скулптурата), а Павароти, без да се замисля, хуква след нея по Шейсет и пета улица, вече гримиран и облечен като Отело. Представете си сцената, в която най-известният тенор в света, целият черен (не само като състояние на духа), търчи по улицата, преследвайки своята секретарка. Вълнуващо е. Жалко, че не са присъствали нито един журналист или фотограф. Такъв материал може да продаде всеки вестник.

Последната сърдечна авантюра, намерила място по страниците на печата, най-вероятно изобщо не е вярна. Вината или заслугата е на модел от Триест, акостирала в Америка, Лучия Дебрили. През зимата на 1993 година, двайсет и седем годишна, тя решава да даде тласък на кариерата си и заявява, че е любовница на Павароти. Новината експлодира на митичната шеста страница на „Ню Йорк Поуст“, посветена на всякакви налудничави клюки. Разказва се как и защо се е родила любовта между Лучано и Лучия (госпожицата е с четири години по-млада от първородната дъщеря на певеца). Той може да бъде разбран, защото Дебрили е много красиво момиче. Нейните мотиви обаче са доста неясни: какво толкова привлекателно е открила в Тенора тази девойка, произхождаща от добро семейство, с връзки с поп звездите и най-висшите среди на страната. За автора на статията отговорът е прост: „Трябва да знаете, че за едно италианско момиче тенорът е като лекаря за еврейката. И той, абсолютно италиански тип детешар, няма как да не се чувства на седмото небе с това хубаво детенце.“ Павароти се оказва вкаран в сценария на „Сексът и градът“.

След като новината е подхваната от всички всекидневници в света, госпожица Дебрили решава да се впусне в подробни обяснения, разпространявайки все по-прекалени и невероятни декларации. Така например пресаташето й съобщава, че „всеки път, когато Лучия отива на концерт на Павароти, той й подарява една червена роза“. След това пред „Дженте“ тя казва: „Мисля за нас двамата като за две сродни души. Имахме щастието да се срещнем. Какво лошо има в това да призная, че всеки момент, прекаран заедно с Лучано, е като магия?“ И накрая, потресаващото интервю пред „Сънди Мирър“: „Лучано е Мел Гибсън и Том Круз събрани в едно. Той е Бог. Чувствам се като момиченце в прегръдките на сигурен защитник. Стотици привлекателни жени му се предлагат, сякаш е рок звезда. Лучано може да има всяка жена, но избра мен.“ Тя е нещо като закъсняла муза за Тенора, смазан от собствения си успех: „Извадих Павароти от черната дупка на депресията. Лучано ми каза, че съм го върнала към живота, че съм песента вътре в сърцето му. Аз съм тази, дала му отново жизненост и вяра в себе си като артист и като мъж.“ И други подобни.

Историята приключва сякаш не е била. Най-вероятно именно заради тези пресилени изказвания, а не заради опроверженията на Павароти: „В началото приказките й ме караха да се усмихвам. Както вече казах пред някои вестници, мога само да бъда поласкан, ако на моите години ме изкарат такъв любовник. Но вече се прекалява. Не само продължават приказките за мен и Дебрили, но започват да се появяват като гъби след дъжд имената на нови любовници.“ От друга страна, след като си Мел Гибсън и Том Круз в едно, това е най-малкото, което може да ти се случи.