Алберто Матиоли
Големият Лучано (17) (Павароти, истината за него)

17

След развода с Адуа дойде и този с Бреслин. Бяха работили заедно трийсет и пет години, но през 2002 година настъпи краят на тяхното сътрудничество. Последното действие бе „Тоска“ — доста екстравагантна постановка в Берлин, за която ще говорим по-късно. В книгата си Бреслин разказва искрено, че от известно време отношенията им не са както някога, взаимното доверие — също. Новият мениджър, ръководещ танца на Павароти по земното кълбо, бе Тибор Рудас.

Навярно никога не е било стопроцентово вярно това, с което се хвали Бреслин на първите страници от своята книга: „Ако му кажех — скачай, той скачаше.“ Но в областта на бизнеса бяха добра двойка, с отлични рефлекси, внимателни с парите и без илюзии от рода на „изкуство заради изкуството“. Още през деветдесет и трета Бреслин нанесе удар на своя клиент, заявявайки пред „Ню Йоркър“: „След една-две години Лучано може да приключи с участието си в оперни постановки. Ще прави само концерти. Сигурен съм в едно нещо: Павароти повече не иска да научи нищо ново.“ Абсолютно вярно, но, разбира се, Тенора не бе щастлив да го прочете. После, както знаем, Бреслин написа спомените си (цитирахме ги доста обширно). Притесненията за знаменития му приятел започват още от дългото заглавие: „The King & I: the Uncensored Tale of Luciano Pavarotti’s Rise to Fame by His Manager, Friend and Sometime Adversary“ тоест: „Кралят и аз: нецензуриран разказ за създаването на славата на Лучано Павароти, написан от неговия мениджър, приятел и понякога противник“. Добре рекламирана, книгата предизвика доста шум още преди да бъде публикувана, благодарение на откъс, излязъл във „Вашингтон Поуст“.

Павароти прояви спортния си хъс. Въпреки че бе описан като някакво нахално, разглезено и капризно момченце, той се съгласи да даде интервю на съавторката на книгата Ани Мидгът и то бе публикувано в отделна глава, изяснявайки някои неща и отричайки много малко от написаното. Като цяло потвърди странната си слабост към „Хербертино“: „Бяхме двама братя. Давахме си взаимно житейски съвети. С никой друг никога не съм бил толкова близък. В операта бях женен за Херберт.“

Точно така, операта. В началото на двайсет и първи век Павароти се занимаваше все по-малко с нея. Това е нормално за тенор на шейсет и пет години, но театрите все още го търсеха, тъй като името му на афишите гарантираше пълен салон, ако не заради друго, то поне заради напрежението, свързано с него: ще пее ли или няма да пее? Ако пее, то как?

Павароти вече участваше само в „Тоска“ на Пучини: от сценична гледна точка тя май е по-лека от „Бохеми“ (в края на краищата Каварадоси не трябва да прави кой знае какво, другите правят всичко) и безусловно по-лека от оперите на Верди. През януари 2002 година в един труден за него момент след смъртта на майка му пя с огромен успех в четири представления на „Тоска“ в „Ковънт Гардън“ в Лондон.

Следващата „Тоска“ бе предвидена в Метрополитън опера в Ню Йорк през пролетта на същата година. Няма смисъл да казваме, че очакването бе изключително напрегнато. След трагедията от 11 септември театърът, както и изобщо спектакълът made in USA, бе в криза и очевидно ставаше дума за глътка кислород. Освен това всички знаеха, че Тенора няма повече подписани договори с „Метрополитън“. Дебютира там през шейсет и осма, а след това пее през всички сезони, като се започне от 1970–1971. След трийсет години непрекъснато присъствие (рекордът на Карузо е седемнайсет) името на Лучано Павароти не можеше да бъде прочетено в програмата за 2002 — 2003 година. Така че бе вероятно двете представления на „Тоска“ в сряда, осми май и следващата събота да бъдат последната възможност за нюйоркчани да чуят любимия си тенор. За представлението в събота „задължително присъстващите“ бяха платили по две хиляди долара за място. Това бе и последното представление за сезона.

Бедите започнаха още от първото. Както често се случва преди големи провали, малкото репетиции минаха добре (знае се, че ако генералната репетиция е пълен провал, премиерата ще бъде изключително успешна: необяснимо е, но е така), а последната — в понеделник, с костюми, направо отлично. Два дена по-късно Павароти бе настинал. В сряда, до седем вечерта, положението беше неясно. Но този път я нямаше пилешката супа на мама Тъкър, за да спаси болното му гърло и Каварадоси трябваше да се предаде: „Няма да пея.“ Бе сменен от Франческо Казанова, тенор от Южна Америка, пристигнал, за да играе с Мария Гулегина. Той спаси представлението и бе заслужено аплодиран. Ясно е обаче, че това засили още повече напрежението на публиката от събота. Битката за билети стана още по-люта. „Ню Йорк Таймс“ изпрати трима репортери да отразяват събитието на първа страница. Грубиянският „Ню Йорк Поуст“ публикува заглавието „Шишкото няма да пее“. Три хиляди сгъваеми столове са подредени на площада в Линкълн Сентър за тези, които не са успели да си осигурят билет. След това, в късния следобед, в последния момент, когато все още е възможно да се намери заместник, да се заведе в театъра, да му се сложи костюмът и да се изпрати на сцената, Павароти казва, че няма да може да пее. Според Бреслин Джо Волпе, тогавашният административен директор на „Метрополитън“, му предлага въпреки всичко да отиде в театъра, да се появи на сцената, да се извини и да обещае, че ще се върне. Павароти отказва и това, което би могло да бъде лошо стечение на обстоятелствата, се превръща в катастрофа. Още повече Волпе, принуден да обяснява пред препълнената зала, че Павароти няма да пее, но дори и няма да се появи, разказва всичко: „Опитах се да убедя Лучано да дойде тук и поне лично да ви каже колко съжалява. Казах му, че това е най-лошият начин да сложи край на хубавата си кариера.“ Но както ще видим, не става така. В операта често се случва нещастието на един певец да донесе успех на друг. А също и в мелодрамата „шоуто трябва да продължи“. Тук продължава благодарение на Салваторе Личитра, трийсет и три годишен, вече известен в родината си заради изпълнението му на ролята на Манрико в „Трубадур“ на Мути в „Ла Скала“, онова без до от „Pira“, защото Мути иска на всяка цена да влезе в историята или поне в хрониките като диригент, научил певците да спазват изискванията на Верди (сякаш и на децата не е ясно колко неисторично и нереалистично е в италианската опера от деветнайсети век да се спазва всичко написано). Тази вечер Личитра става звезда и от другата страна на Атлантика. До пет часа следобед се разхожда спокойно в Сентрал Парк. В шест е в „Метрополитън“, където още не са сигурни Павароти ще пее ли или няма да пее. Час по-късно разбира, че ще го замества. Благодарение на самообладанието си пее спокойно, посрещнат и аплодиран като Спасителя на оперното отечество. Ефектът „роди се звезда“ се потвърждава, когато „Сони“ подписва с него договор за ексклузивни права, въпреки че пет години след тази незабравима вечер Личитра не оправдава всички очаквания.

След изключително скандалната история с „Тоска“ Павароти, разбира се, иска да пее, за да покаже, че все още може. Бреслин се захваща за работа — това е последното нещо, което прави за него — и му осигурява ангажимент в „Тоска“ в Дойче опера в Берлин през следващата година. И това участие е предшествано от трагедия: смъртта на баща му и трудното раждане на Николета. Но от артистична гледна точка и самата „Тоска“ е трагедия. Примадоната Карол Ванес е болна, по време на репетициите се скарва с баритона и си тръгва, заместена е от Елиан Коело. Спектакълът е постановка от 1969 година и не е показван на сцената от незапомнени времена. Той е прашен и объркващ. Коело и баритонът Хуан Поне в ролята на Скарпия не са нищо повече от съвестни професионалисти. И все пак това пътешествие до Берлин може да се окаже последно участие на Павароти в представление. Първите две действия той пее горе-долу добре. Доста ноти изобщо не се чуват, а нормалното си от „La vita mi costasse!“ може изобщо да не е опитал да го изпее. Но „Recondita armonia“ бе приемлива, а диезите от „Vittoria! Vittoria!“ бяха достойни за Павароти от най-доброто му време. Мога да го кажа, защото присъствах.

Инцидентът стана в последното действие. Либретото предвижда Каварадоси да излезе на сцената след вдигането на завесата. За да си спести разходката обаче, ние виждаме още от самото начало Тенора, седнал удобно на едно услужливо „забравено“ кресло до замъка Сант Анджело. Не е толкова лошо, убедителността никога не е била силната страна в играта на Павароти. Лошото започва след това, когато оркестърът изсвирва началните тонове на темата „E lucevan le stelle“. Навярно Павароти никога не е чувал този пасаж, защото обикновено, когато започва, Каварадоси е още в гримьорната си — пие чай, разпява се и стиска палци. Но тази вечер, чул музиката от своя романс, Лучано започва машинално да я пее с цели десет минути по-рано. Обърках се, когато немецът, седнал до мен, ме погледна изумено, размахвайки ръката си в най-класическото италианско „Какви ги върши?“. След това разбрах, че е емигрант от Сицилия, и всичко ми се изясни.

Във всеки случай след няколко фрази, както му подсказаха Господ и суфльорът, Павароти млъкна, а когато дойде моментът на „Е lucevan le stelle“, запя, или поне го маркира. Не беше толкова зле. Въпреки това овациите бяха големи, но вкусът им бе леко тръпчив от носталгичната нотка на едно сбогуване, неназовано от никого. Беше ясно, че едва ли ще го чуем отново да пее в представление. След като всичко свърши, в гримьорните имаше толкова народ, дошъл да го поздрави, че дори не успях да се доближа.

Не можеше да свърши така и наистина не свърши. Бяха подновени контактите му с „Метрополитън“ и бе подписан договор за три представления на „Тоска“ през март 2004 година. В края на краищата от всички театри по света „Метрополитън“ бе най-много „негов“, там беше пял в 379 представления, в „Ла Скала“ — в 140, в „Ковънт Гардън“ — в 96, Лирик Опера в Чикаго — в 76, пак толкова в „Уор Мемориал Опера Хаус“ в Сан Франциско, в парижката опера — в 48 и в Щатсопера във Виена — в 45. И този път очакването бе потресаващо, успехът — също. На последното представление, на 13 март 2004 година, след вдигането на завесата, когато Павароти, накуцвайки, излезе на сцената, гръмнаха овации. След „Е lucevan le stelle“ спектакълът спря. След края на представлението овациите продължиха петнайсет минути, единайсет пъти го викаха отново на сцената, а от галерията разпънаха червен плакат с нарисувано голямо сърце и надпис WE LOVE YOU, LUCIANO. Ню Йорк бе простил бъркотията отпреди две години и поздравяваше за последен път своята звезда. Историята беше хубава, но това наистина бе краят й.

Верен на правилото си никога да не отказва интервюта, в деня преди седемдесетгодишнината си, 12 октомври 2005 година, Павароти прие да разговаря с мен и това бе нещо като равносметка в края на кариерата му. Еквивалент на „Farewell tour“, голямото му турне за довиждане — четирийсет концерта по целия свят. Павароти бе спокоен, оптимистично настроен. „Да съжалявам? За нищо. Не, всъщност за едно нещо съжалявам, че никога не успях да отслабна. Но, искрено казано, от артистична гледна точка няма нищо, за което да съжалявам.“ „Кога разбрах, че ще стана тенор? На четири години, след като баща ми ми пусна плоча на Бениамино Джили, вече си го представях. Всъщност — в деня на моя дебют. А кога разбрах, че ще стана голям тенор? Първият път, когато се качих на сцената на «Карнеги Хол» в Ню Йорк.“ „Коя моя плоча ще се слуша и през следващото хилядолетие? Мисля, че «Бохеми» с диригент Караян, но не бих пренебрегнал и пълните записи на опери, които никога не съм пял на сцената, като «Мефистофел» и «Вилхелм Тел».“ И други любими неща. „Предпочитаната опера? Тази от дебюта ми, «Бохеми». Не се забравя първата любов.“ „Примадоните, които са ми били най-близки? С Мирела Френи наистина всичко беше добре. Бих казал също с Рената Ското. Навярно най-много — Джоан Съдърланд, иначе не бихме могли да запишем толкова много плочи.“ „Диригентите? Работих с всички най-добри. Но на този въпрос, докато беше жив Караян, отговарях, че големите диригенти се делят на две категории: Караян и другите.“ „Гласовете? Не е вярно, че вече няма добри, има, и то много хубави. Нов Павароти? Е, не че репертоарът ми беше безкраен, но тръгваше от «Сомнамбула» и стигаше до «Отело». Като вокална еластичност не знам кой би могъл да направи това, но който и да е — пожелавам му успех. Какъв се виждам след десет години? През зимата — в Модена, през лятото — в Пезаро. Ще преподавам — безплатно — това, което мисля, че знам да правя — пеене.“

На пръв поглед хоризонтът е спокоен. Скоро обаче ще започнат проблемите. Ахилесовата пета в здравословното състояние на Тенора винаги е било теглото. Този голям човек бе и много дебел. Първото му заболяване беше ишиас. Спомням си втория път, когато видях на живо Павароти в опера — „Трубадур“, а после в дните на музиката във Флоренция, на 10 юни 1990 година. Неговият Манрико бе изключителен за слушане (въпреки че „Pira“ ми се стори свалена с половин тон), но гротесков за гледане. После разбрах, че заради ишиаса ходи прегънат на две. Разбира се, бе доста странно да гледаш как младият герой тръгва да спасява майка си от опасност („Манрико!“ „Какво?“ „Ела, циганката вече…“ „О, Боже!“ „За мен…“), като накуцвайки напуска сцената, облягайки се на шпагата като на тояга. Този път наистина от великото до грозното имаше само няколко крачки, тези, с които да стигне до гримьорната.

След като горе-долу ишиасът е излекуван, започва дълга серия от операции. Първата се провежда на 20 юли 1998 година в болницата „Ленъкс Хил“ в Ню Йорк, за да бъде поставена протеза в горната част на лявата бедрена кост. Трябваше да се лекува нещо очевидно дори за непосветения, видял бегло Тенора в театъра или само по телевизията: от известно време Павароти накуцваше все по-сериозно. То беше следствие от недобре излекувано възпаление, прекарано на младини. С годините и натрупването на килограмите състоянието му се бе влошило. При това положение се налагаше операция. По стечение на обстоятелствата по същото време Павароти проведе успешно една от безбройните си диети и свали четирийсет от сто и четирийсетте си килограма. Операцията минава добре и само няколко дни по-късно „Ню Йорк Таймс“ съобщава новината, радвайки читателите си с две „мили“ подробности. Първата е, че стаята, в която лежи Тенора, е охранявана от униформен полицай, „за да не може никой нахалник да му поиска автограф или ария“ (едва ли е възможно при дадените обстоятелства). Втората е, че и Лиз Тейлър е прекарала същата операция след тежко падане по стълбите на огромната си вила.

Следващата тревога се вдига в петък, 7 юли 2006 година, и обикаля света. В този ден Тери Робсън, говорителят, прикрепен от ДЕККА към най-важния й артист, съобщава изключителната новина. Миналия вторник Лучано Павароти е бил опериран в Ню Йорк (по-късно се разбира и мястото — Център по ракови заболявания „Слоун-Кетъринг“) от рак на панкреаса. Операцията е минала добре, „туморът в панкреаса е изцяло отстранен“. Решението за операцията е взето по спешност от медицинския екип заради недобри резултати, получени след рутинни изследвания от предишната седмица. Естествено бяха анулирани всички ангажименти за текущата година, заедно със седем непосредствено предстоящи концерта в Шотландия и Англия, част от световния „Farewell Tour“. Светът, и то не само музикалният, се вълнуваше. От Берлин Пласидо Доминго изрази чувствата на всички, или поне на мнозинството: „Моля се за него. Винаги е успявал да преодолява здравословните си проблеми, вярвам, че и този път ще е така.“

Всъщност положението не е точно такова, каквото го описва Робсън. Туморът не е открит случайно, нито пък в резултат на рутинни изследвания. За по-малко от една година Павароти прекарва пет операции. Най-напред операция на врата. След това — на стомаха с опит да се намали теглото му — причина за повечето му здравословни проблеми. Но докато се възстановява в Барбадос, болки в гърба го карат да се върне спешно в Ню Йорк. От възпалението на гръбначния стълб изпада в кома и се налага да бъде опериран още два пъти. След това тъкмо започва да се раздвижва, подкрепяйки се с бастун, неочаквано кожата му пожълтява, отново влиза по спешност в болница, откриват рак и се взима решение веднага да бъде опериран. Тези, които са разговаряли с него малко преди поредната операция, го намират примирен, но мобилизиран: „Надявам се и този път да отърва кожата и да се върна у дома.“

Успява, връща се в Италия. Беше тъжна гледка — Павароти отслабнал, но все още внушителен, слиза от самолета и сяда в инвалидна количка. Животът му като болен се върти между преподаване на пеене на някое момче, дошло да бъде чуто от Маестрото, неизбежната игра на карти със стари приятели, игри с малката Аличе. Въпреки демонстративния оптимизъм (ДЕККА твърди, че вече подготвя нов диск с големите му арии) няма повече публични изяви. Появява се на видеосреща в Общинския театър на Болоня през една вечер, посветена на старата му съучастничка Джоан Съдърланд. Когато получава награда от фестивала в Иския^[1], говори с организаторите само по телефона.

Беше ясно, че едва ли някога ще го чуем отново да пее на живо. За последен път, поне в Италия, това се случи на церемонията по откриването на зимните олимпийски игри в Торино на 10 февруари 2006 година. Гримиран внимателно като Павароти, върху фрака — черно кожено палто заради студа, изпя за пореден път „Nessun dorma“, неговата музикална визитка. Но този път естественото си от „Vincero!“, този снаряд, пращан толкова често от него чак до Луната, не излезе с триумфална усмивка, а с почти болезнена гримаса.

Антуражът му повтаряше, че е добре, че се възстановява: „Живеем весело, не сме се затворили в тъгата“ — уверява Николета. Много шум вдига интервюто, дадено (а може би, не) от дъщеря му Джулиана пред немско илюстровано списание и веднага препечатано в Италия: „Баща ми знае, че ще умре скоро, и в нашите разговори често повтаря, че най-голямото му желание е да отиде при родителите си и най-после да намери спокойствие.“ По-късно тя опровергава, заявявайки, че „думите й са били изопачени, извадени от контекста им в търсене на сензацията“.

Никой обаче не се учудва, когато на 8 август 2007 година се разбира, че Лучано Павароти е бил спешно транспортиран от Пезаро в Модена и настанен в онкологичното отделение на болницата в родния му град. Информационните бюлетини (малко) и новините, предавани от уста на уста (малко повече), говорят за Тенора, който се възстановява и няма проблем да се прибере у дома, но остава в болницата не по настояване на лекарите, а за негово спокойствие. Но когато най-после го пускат да си отиде вкъщи, добре информираните знаят, че се прибира, за да умре. Това става на 6 септември 2006 година между 5 и 5.10 ч. сутринта. Съобщението е разпространено от Тери Робсън и е подправено с „последни думи“, звучащи невероятно за всеки, който познава починалия. Павароти бил казал: „Мисля, че живот, посветен на музиката, е нещо прекрасно. Това е, на което посветих моя живот.“ След като в 6.41 ч. сутринта „Ройтерс“ съобщи новината, тя веднага обиколи света. Изказваха се големите по Земята, казвайки ритуалните баналности (може би най-малко банално е изказването на френския президент Никола Саркози: „Най-доброто въплъщение на народен тенор от времето на Енрико Карузо“). Между първите, съобщили новината са „Ал Джазира“ и „Нов Китай“, телевизии, радиа, мрежата на Интернет и вестниците по цял свят я повтарят — всеки, както иска и както може, с различна прозорливост и добър вкус. За „Осерваторе Романо“ е починал „един изключителен оперен интерпретатор, отвлечен от сирените на националния успех“, за „Ню Йорк Таймс“ е „титан на поп културата“. „Кориере дела сера“ се упражни с някаква изключително агресивна посмъртна критика. Щатсопера във Виена и „Фениче“ във Венеция спуснаха траурни знамена на фасадите си, а „Метрополитън“ в Ню Йорк — на завесата. При смяната на поста пред Бъкингамския дворец оркестърът на Гвардията свири „Nessun dorma“. За Павароти си спомниха диригенти на оркестри и рок звезди, режисьори и певци, политици и теолози (отец Антонио Рунджи: „Който пее хубаво, се моли два пъти“), принцове и парламенти (минута мълчание в мексиканския парламент). По стадионите и театрите се разнасяха овации, дисковете му в магазините се разграбваха.

Същата вечер ковчегът е откаран в катедралата на Модена, един невероятен космически кораб от камък, който почти хиляда години се е надвесил над града от площад със спираща дъха красота. За последното си представяне пред публика Павароти бе облечен като Павароти: фрак, бялата кърпа в ръцете, косата и веждите — по-черни от черното. Белият ковчег е потънал в рози и слънчогледи, с рисунки на малката Аличе. Отстрани тече плътен поток от опечалени хора, от четвъртък вечерта до събота на обяд — повече от сто хиляди души. Погребението в събота, на 8 септември в 15.00 часа бе представително: може би достатъчно за тези, които си мислеха, че покойният е преди всичко човек на спектакъла; навярно малко прекалено за тези, които биха предпочели не толкова шумно сбогуване. Пяха Райна Кабаиванска, Андреа Бочели, „неговият“ хор „Росини“, а флейтата на Андрея Гриминели разказва за Елисейските полета така, както си ги е представял Глук в неговия „Орфей“, античния мит за всички, които пеят. Но от нещата, свързани с музиката, най-трогателен бе моментът, когато прожектираха видеозапис отпреди много години: в същата катедрала Лучано и татко Фернандо пеят заедно. Колкото до Мирела Френи, развълнувана и компетентна, тя коментира за РАИ директното предаване на събитието.

В катедралата епископът на Модена Бенито Коки и министър-председателят Романо Проди показват, че не са надарени с уменията на красноречието. И двете речи — както религиозната, така и гражданската, си остават в границите на най-елементарната баналност, никакво мнение, никакъв образ, никаква спонтанна метафора. От тълпата, изпълнила площада и близките улици, ръкопляска трогната, разплакана — както можеше да се предвиди, но освирквания не се предвиждаха, а ги имаше: малко за Проди, повече за Леле Мора^[2], дошъл, за да внесе една вулгарна нота, от която нямаше нужда. Не бе особено представително присъствието на оперния свят, много повече бяха поп звездите. Само който не познава завистта и съперничеството, скритата жестокост, би останал учуден. Завърши с ковчега, изнесен сред аплодисменти, докато в небето се вееха трибагрените ни знамена, а от високоговорителите се носеше несравнимото „Vincero!“. Лучано Павароти бе погребан близо до родителите му и до сина, даден му от съдбата само за няколко минути. После, най-накрая, настъпи тишина. Сега наистина са квит с добрия Господ!