Алберто Матиоли
Големият Лучано (3) (Павароти, истината за него)

3

Може би най-важната година в живота на Лучано Павароти е 1961. Причините са две — дебютира в операта и се жени. Жени се, защото дебютира. Вече не е безпаричен младеж, който се учи да пее, а тенор, изграждащ кариерата си (въпреки че още известно време е безпаричен). Кариерата му започва на 29 април на annus mirabilis в театъра на Реджо Емилия. Както вече беше казано, наградата от конкурса е участие в постановка на „Бохеми“ на Пучини. На сцената „Бохеми“, но и в живота са бохеми тази група от дебютанти, които един месец живеят в комуна, опитвайки, очаквайки, мечтаейки. Режисьор е Мафалда Фаверо, известно сопрано, оттеглила се отскоро от пеенето. На премиерата дирижира Франческо Молинари-Прадели, едно важно име в италианската музика. На генералната репетиция след „Che gelida manina“ спира оркестърът и на неизвестното тенорче, което пее, казва: „Младежо, ако утре вечер пеете така, това ще бъде вашият триумф.“ Между другото, след тринайсет години със същия Молинари-Прадели Павароти ще има най-жестокия скандал в своята кариера. На генералната репетиция на „фаворитката“ в Общинския театър на Болоня маестрото, подразнен от шумните овации към тенора (в италианските театри генералните репетиции винаги се радват на много публика, често повече, отколкото на „истинските“ представления), започва все повече и повече да забързва темпото, докато в последното действие Павароти спира да пее това, което се е превърнало в един галопиращ Доницети. Следва истерична криза на маестрото и неспирни крясъци: „Спазвайте темпото!“, докато Тенора, чиято фигура вече е достигнала внушителни размери, слиза от сцената и тръгва към диригента. Краят е: Молинари-Прадели, барикадиран в гримьорната си, продължава да крещи „Спазвайте темпото!“ и бесният Павароти, едва удържан от присъстващите, за да не разбие вратата. Изведнъж тенорът се успокоява и си тръгва с думите: „Не, маестро, отивам да вечерям!“

Но да не избързваме. От „Бохеми“ в Реджано, за Павароти първото от безброй други изпълнения в същата опера, след години ще се появи един запис на живо, безусловно некачествен. Звукът не е много добър. Молинари-Прадели се прави на Тосканини, останалите правят каквото могат, но Рудолф вече е Рудолф на Павароти, най-добрият след войната. Разбира се, по-нататък ще го пее по-добре (безспорен връх ще си остане изпълнението му с фон Караян, Френи, Панерай и Гяуров, един от най-добрите записи, правени някога на опера), гласът му е малко незрял, певецът е неопитен, понякога поема прекалено много въздух, не познава номерата на занаята и може би е прекалено съсредоточен върху пеенето, за да играе. Но започва: „Nei cieli bigi/guardo fumar dai mille/comignoli Parigi“ и това е Рудолф. А горното до от „Che gelida manina“ е прекрасно.

Наистина е триумф. Разбират го дори критиците, въпреки че този от „Газета ди Реджо“ пропуска шанса на живота си. Малцина са тези, на които се пада възможността да коментират дебюта на Павароти, но той пише следното: „Тенорът Лучано Павароти пя с достатъчно добър вкус и видима музикалност, демонстрирайки прекомерно гласовите си данни. Навярно се хареса повече от колегите си.“ Навярно. Със сигурност се харесва много на един специален зрител, дошъл на всичкото отгоре — още едно доказателство за фактора „късмет“ — в Реджо Емилия, за да чуе друг певец. Става дума за Алесандро Зилиани, знаменит тенор през трийсетте години, занимаваш се в момента с импресарска дейност. Тогава Зилиани отива да гледа „Бохеми“ заради Колин, тъй като басът Дмитрий Набоков е син на автора на „Лолита“ Владимир Набоков. Зилиани разбира веднага, че този, който трябва да бъде „хванат“, е тенорът. Разказва вездесъщият Маджера: „Сякаш бе изпаднал в силен шок, като в транс непрекъснато повтаряше: «Джуси Бьорлинг, Джуси Бьорлинг!»“ Бьорлинг бе фантастичен тенор от Швеция, в САЩ е между най-известните, но е пял много малко в Италия, можеше да има по-дълга кариера, ако не бе прекомерната му страст към бутилката. Наистина гласът на Павароти напомняше онзи ясен, звънлив тенор на Бьорлинг. Зилиани нахлува в гримьорната на Павароти и го ангажира за своята агенция.

Дебютът е успешен, импресариото е намерен, след осемгодишен годеж на Павароти не му остава нищо друго, освен да се ожени. Приятното събитие става на 30 септември 1961 година, разбира се, в Модена. Щастливката се казва Адуа Верони и според Павароти страстта е пламнала преди шест години: „Горе-долу по същото време, когато започнах да уча с Пола, отидох на някакво тържество в дома на приятели, по едно време се реши, че всички гости трябва да изпеят по нещо. Хубава непозната девойка изпълни нещо от «Риголето». Беше ужасно. Помислих си: «Това момиче има нужда от мен.» Казваше се Адуа Верони, беше от Модена и трябваше да се дипломира за учителка. Беше възторжена и много мила. Започнахме да се срещаме и се сгодихме.“ Проста и банална история, без буйни страсти и шеметни преживявания. Всъщност Адуа е идеалната съпруга за Лучано. Подредена, точна, конкретна толкова, колкото той е бил — и ще става все повече — егоцентричен, ентусиазиран, капризен. Разбира се, има и любов.

Даниеле Руболи откри едно стихотворение „Стъпки по асфалта“, написано от госпожица Верони през петдесет и пета година, посветено на бъдещия й съпруг: „Моите стъпки — оставят следи — върху мекия асфалт. — Но мисълта ми — в тези тъмни редове — усеща как бавно минава — една песен за любовта. — И в зениците ми — се отразява твоето лице — и мисълта за ласките — чувствам ги — докато стъпвам — по мекия асфалт.“ Не е зле за жена, която с годините ще се превърне в доста сериозна бизнес дама.

Уинстън Чърчил завършва своите „Спомени за младостта“ с фразата: „Ожених се и от тогава живях щастливо.“ Валидно ли е и за Павароти? Може би да. През тези трийсет и пет години семеен живот Адуа Верони безусловно е била отлична съпруга. При тях разпределянето на задачите е по традиционния и най-общо казано, успешен начин: той обикаля света, за да пее и да печели, тя стои вкъщи, за да управлява парите и децата. Раждат се три дъщери: Лоренца (1962), Кристина (1964) и Джулиана (1967), държани винаги далече от сцената, дори само затова, защото баща им е този, който я запълва изцяло. Между качествата на Адуа е и това да затваря очи за постоянното присъствие на различните „секретарки“ на мъжа й. И когато вече няма как да се преструва, че не вижда, най-напред предупреждава мъжа си, после решително отрязва.

Но да не избързваме. За момента, през шейсет и първа, Лучано и Адуа са млади, влюбени, като стотици други, с много ентусиазъм и с малко пари. Някои моменти са трогателни в тяхната обикновеност на нормални младоженци. Ето разказа на Адуа за първия контакт на съпруга й с „Ла Скала“, събитие, забавило се доста: „Един ден, бях в апартамента ни, чух Лучано да ме вика от улицата. Показах се и го видях под прозореца. В едната си ръка размахваше договора с «Ла Скала», прочут с червения си цвят, щях да го позная и от по-голямо разстояние; в другата ръка държеше метална сокоизстисквачка. Беше уред като тези в баровете, от много време Лучано искаше да го имаме, но смяташе, че не можем да си го позволим. От тогава благодарение на «Ла Скала» в дома на Павароти никога не липсваше фреш от портокали.“ Но сега със статута на „официален“ тенор и подкрепящата го съпруга Павароти може да тръгне да завладява света.

През 2000 година театрите по света, в които има оперни представления, са много повече, отколкото през шейсетте години, затова „гладът“ за добри певци е много по-голям. Джетовете ускориха времето, а Интернет улесни връзките. Да приемем, че открием друг Павароти, той дебютира днес и за кратко време ще може да пее в „Ла Скала“ и „Метрополитън“, като фатално бързо разшири репертоара си. За театрите може би ще е добре, но в никакъв случай и за певеца. Гласът е много деликатен инструмент и трябва да се разработва спокойно. Интелигентен певец с добър глас — две качества, които не се срещат често при един и същи човек — трябва освен това да притежава и спокойствие.

Навярно Павароти е имал много недостатъци, но притежаваше спокойствие и направи своето дълго и плодотворно странстване в провинцията. Години наред пя във Форли и Карпи, Мантуа и Реджо Калабрия, Дъблин и Белград. Това, разбира се, не са места, които ще ти донесат голямата слава. В същото време бе достатъчно мъдър, за да разшири репертоара си. След „Бохеми“ веднага идва „Риголето“ (дебютът е през шейсет и първа в Карпи, малко градче с добър театър). Джакомо Лаури-Волпи казваше: „За тенор, който знае да го изпее (а Лаури-Волпи знаеше), херцогът на Мантуа е като сметка в банката“, тъй като непрекъснато поставят „Риголето“, ролята е много трудна, за да бъде изпята добре, тъй че ангажиментите са сигурни. После идва Алфред от „Травиата“ (Белград, 1961), Едгард от „Лучия ди Ламермур“ (Амстердам, 1963), Пинкертон от „Мадам Бътерфлай“ (Реджо Калабрия, 1963). Разбира се, след като Павароти става Павароти, „Травиата“ и „Бътерфлай“ изчезват от репертоара му: ако си звезда, няма да пееш с удоволствие в две опери, при които дори да си перфектен, триумфът неизбежно е за примадоната (Фернадо де Лука — отличен Алфредо, когато пее в „Травиата“, съобщава на всички, поискали да го чуят: „Тази вечер имам слива в устата.“) Така или иначе Павароти се качва на първите си важни сцени, да бъдем наясно, прави го, като замества някого или при възстановяване на стари постановки. През 1963 излиза на сцената на „Ковънт Гардън“ в Лондон на мястото на Джузепе ди Стефано и е „открит“ от Джоан Ингпен, чула го случайно преди това в „Бътерфлай“ — в Дъблин и в Щатсопера във Виена. За „Ла Скала“ трябва да чака още две дълги години. Представя се на 28 април 1965 година с Херберт фон Караян, замествайки Джани Раймонди в „Бохеми“ на Дзефирели (е, малко и на Пучини). Премиерата й е била четири години преди това, а „Ла Скала“ продължава и досега нахално да я предлага. Според Маджера правят съвещание в Жълтата зала, за да решат кого да включат на мястото на Раймонди. Артистичният директор Франческо Сичилиани защитава горещо кандидатурата на Джакомо Арагал, но Караян, без да спори, налага Павароти. Успехът е невероятен. Знае се, че Арагал с изумителната си техника, немного стабилна психика, но прекрасен глас, по онова време е тенорът, от който Павароти се страхува най-много, а те са връстници. Съществува съперничество. Потвърждава го първата нова постановка в „Ла Скала“ с участието на Павароти, „Капулети и Монтеки“ на Белини през 1966. Дирижира младият, но вече изключително прочут Клаудио Абадо. Той взима чудновато решение, от което след това се отказва. Ролята на Ромео е писана за мецосопран, през 1830 година това е все още нормално, но сто трийсет и шест години по-късно е доста екзотично (днес с възраждането на белкантото е отново нормално). Така че Абадо решава ролята да бъде изпята от тенор и да използва съперничеството между двамата изключителни до Жулиета на Рената Ското. „Ла Скала“ представя Арагал като Ромео и Павароти като Тибалд. Една плоча със запис на живо документира тези представления. Белини най-вероятно нямаше да се съгласи и резултатът е любопитен, тъй като сме свикнали на един Ромео с женски глас, но не може да се отрече, че дуетът, при който Ромео и Тибалд се предизвикват на дуел, те кара да настръхнеш. От приказното време на шейсетте години най-странните изпълнения на Павароти са тези от „Бохеми“, поставена в Анкара през 1963. Както се е правило навремето, а за щастие днес вече не се прави, гостуващият певец пее на своя език, а местните изпълнители — на техния. Павароти полага доста усилия да остане сериозен, когато чува, че на неговото пеене на италиански се отговаря на турски. Най-необичайната случка обаче става при представлението на „Риголето“ в Общинския театър на Пиаченца през 1962 и говори много за страстта, с която е била (може би все още е) приемана операта от любителите на мелодрамата в Падано. Павароти сменя местен тенор, отхвърлен по време на репетициите, но създал си вече достатъчно почитатели. Те правят всичко възможно, за да провалят представлението. Сопраното и баритонът се предават, но младият тенор от Модена изглежда непобедим. Да дадем думата на Маджера, разказал този епизод в книгата си „Лучано Павароти — истина и мит“: „Подстрекателите от балкона, принудени да млъкнат, правят съвещание през антракта (между второто и третото действие). Един от тях, някой си Дал Фабро, студент по фармация, водач на местната банда, е доста известен в Пиаченца заради способността си да се оригва по поръчка: успява да погълне огромно количество въздух и да го изхвърли с потресаващ шум. Разбрали, че няма как с освиркване и кашляне да попречат на успеха на младия тенор, взимат решение да бъде използван «специалитетът» на Дал Фабро. За удара е избран най-подходящият момент: мигът тишина след последния звук на «La donna e mobile». Това е прекъсване от секунда, при него една «добра» импровизация може да повлече цялата публика към овации — това е добре известно на всеки водач-клакьор — докато някакво подмятане или свирване могат да имат обратния ефект. Лучано (…) стига до последните ноти, те не са лесни дори за неговите възможности, преодолява ги «в полет» и се отнася в едно невероятно си. Отвратителното шумно оригване, долетяло от балкона, кара всички да замръзнат: публиката не смее да си поеме дъх. Докато тенорът изпява блестящо «Bella figlia dell amore», голяма част от публиката решава да го аплодират. Изпълнението му се превръща в триумф.“ Протестът срещу тенора се изразява с оригване: и Фелини не може да измисли нещо по-добро. Нека добавим, че малко след това Павароти ще се представи в една доста далечна (на хиляди километри) и различна среда — в Глиндеборн. Фестивалът в Глиндеборн е най-специалният музикален фестивал в света. Богатият бизнесмен Джон Кристи решава да построи малък театър в имението, наследено от дедите му. Мястото е близо до Източен Есекс, сред полето на Англия, толкова типична, че ти се струва излязла от страниците на Оруел или от който и да е роман на Агата Кристи. Кристи (имам пред вид Джон) се жени за едно моцартово сопрано, Одри Милдмей. Иска да направи частни представления за съпругата си. Сметки без кръчмар, като кръчмарят се казва Адолф Хитлер. Появата му на политическата сцена води до емиграцията на трима главни герои: диригентът на оркестъра Фриц Буш, режисьорът Карл Еберт и музикалният мениджър Рудолф Бинг. Те са тези, направили от фестивала в Глиндеборн музикална среща на международно ниво, притежаващ най-рядкото и ценно за всеки фестивал качество — собствен стил. В Глиндеборн е лесно да бъдеш подлъган от фасадата. Тук англичаните дават най-доброто от себе си. Паузите между различните действия са по един час, през който дами и кавалери в изискани вечерни тоалети на рояци се движат по съвършените английски морави, за да участват в съвършено сервиран пикник. Правят го толкова изискано, че са в състояние да убедят останалата част от света: най-големият шик е да ядеш желирано пиле и да пиеш бира, излегнат върху одеяло насред поляната.

Обаче на този фестивал операта се прави със спазване на класическите правила, като същевременно се дава воля на фантазията, базирана върху сериозна музикална и театрална подготовка. Репетициите са много дълги, внимателно се оглежда всеки детайл, спектаклите се подготвят отговорно. Колективната игра е по-важна от индивидуалните изяви и не се претупва музикалната подготовка. Очевидно за двайсет и девет годишния Павароти това е съвсем различно общуване. Пристига през лятото на 1964 година, за да пее в „Идоменей“ на Моцарт. Вече е голям тенор, но не е голям музикант и в никакъв случай не е добър актьор, никога не е пял Моцарт. Лечението Глинбърн му се отразява много добре. „Идоменей“ ще си остане единствената опера на Моцарт, в която той участва някога, но я научава много добре. Истината е, че за премиерата на операта в Мюнхен през 1781 година Моцарт пише ролята за кастрата Винченцо дал Прато, по-точно „нашия многообичан скопец Дал Прато“ както иронично го нарича в едно писмо до татко Леополд, обичан, но не от композитора, тъй като става дума за младо, неопитно кастратче, побъркало Моцарт по време на репетициите. Години по-късно за една втора постановка във Виена, в двореца Ауерсперг, Моцарт пренаписва партията за тенор. Точно това пее Павароти в Глинбърн, полагайки големи усилия. Сопраното Джудит Раскин си спомня: „При него музиката на Моцарт не се получаваше естествено, така както бе при Верди и Пучини. Положи много труд, за да направи своята роля в операта «Идоменей», и си личеше, че иска да стане.“ Разбира се, между две репетиции има време за малко почивка: „Интересът към всички хубавки девойчета, които се въртяха около театъра, му докара прякора Цвете на страстта.“

Цветето на страстта не забравя „Идоменей“ (а също така и хубавите момичета). Осемнайсет години по-късно, през 1982, нюйоркската „Метрополитън“ прави за него нова постановка на операта, режисьор е Жан-Пиер Понел, диригент Джеймс Ливайн и година по-късно е представена дори на фестивала в Залцбург. Разбира се, Павароти вече е повишен в главната роля на „Идоменей“. И тук обаче трябва да бъде решен един проблем с текста. В Мюнхен Моцарт разполага с тенора Антон Рааф. Въпреки че е немец и старичък, певецът е виртуозен професионалист. Резултатът: арията от три части „Fuor del mar“, пълна с брилянтните колоратури, определяни от Моцарт като „Geschnittenen Nudeln“ („накъсани талиатели“), от тогава са Голгота за всеки Идоменей и наслада за публиката му в редките случаи, когато тенорът успява да ги изпълни, без да заприлича на тенджера с врящ боб. Във Виена обаче операта е изпълнена от група благородници дилетанти и Моцарт пише опростена версия на арията. Когато в Ню Йорк журналистите питат Ингпен, прехвърлила се след време в „Метрополитън“, коя версия ще изпълни Павароти, отговорът е паметен: „Тази, която Лучано успее да научи!“

Разбира се, в края на краищата се спират на опростената версия. Но критиката сгреши, когато атакува неговия Идоменей от гледна точка на стилистиката. Понякога вкусовете на англосаксонците и германците се различават от нашия. Да чуеш в тази опера — в края на краищата тя е италианска — един италиански глас, пеещ по италиански, вместо измъчен тенор за оратория, е балсам за ушите, а в началото на осемдесетте години — нещо напълно необичайно. Освен това има доказателства и Павароти ги е направил добре: видеозапис на постановката на Понел и запис в студио с диригент сър Джон Причард. Ето какво пише критикът Елвио Джудичи (не можем да го обвиним, че няма слух): „Идоменей на Павароти е блестящ — отлична дикция, богатство от цветове, подчертаващи допълнително слънчевата красота на тембъра, наситена фраза, богата на нюанси, съдържание и вълшебни чувства.“ Но да не избързваме. В средата на шейсетте години Павароти още не е срещнал хората, променили живота му.