Алберто Матиоли
Големият Лучано (2) (Павароти, истината за него)

2

В началото на петдесетте години най-вероятно малцина в Модена и със сигурност никой от средата на Павароти не е чел Грамши и неговата теория за мелодрамата като единствена автентична артистична национална италианска форма, равностойна на епичните романи, които никога не сме имали. Но ако почти никой не се е занимавал с теорията на мелодрамата или както го наричаха доскоро, „лирика“, почти всички са я практикували.

Това са годините, в които операта, вече приключила като развитие най-малко от времето на „Турандот“ на Пучини (неслучайно останала незавършена, като доказателство за последното издихание на един полумъртъв жанр), все още съществува като количествен феномен. Години, през които оперните театри са много повече от днес, през които се окачват табели, обявяващи вечери „с народни цени“, през които в малките провинциални градчета снимките на големите оперни певци за сезона се окачват по витрините на най-луксозните магазини. Виолети в бяло и черно и Радамес с коремче се кокорят на главната улица в очакване да бъде открит оперният сезон, изключително важно социално събитие, започващо точно на двайсет и шести декември с ревю на елегантността и пудра „Коти“, в красивата зала в бяло и златно, гордост за целия град. В италианските оперни театри формата и модата на осемнайсети век продължава до петдесетте години, докато в „Ла Скала“ съвременността като вкус и репертоар изгрява с помощта на госпожа Мария Менегини Калас.

Пее се. В сравнение с днес се пее много повече и много повече се пее опера. Бездруго светът е бил доста по-тих от днешния: телевизията току-що прохожда, радиото е малко разпространено, трафикът не съществува. Голяма е възможността да чуеш на улицата тенор, който тихичко тананика ария от опера или просто някаква песничка. Именно Джили, най-известният тенор на трийсетте и четирийсетте години, поп иконата на фашизма, истинският предшественик на Павароти и на триумфите му с „Мама“ и „О, соле мио“, е въплъщение на мита за тенор от народа, измислен от Карузо в началото на века. Джили не е само оперна звезда. Пее всичко, макар с позата и гласовата постановка на тенор, по същия начин, по който непрекъснато участва в ужасни филми. Е, нека подминем неубедителната игра и шкембенцето на полицейски началник. В основата е разпространената страст към пеенето: да се слуша, но и да се практикува. И операта си остава нещо изключително обичайно, познато, народно. Още преди да стане Павароти, Адуа Верони разказва: „Никога не съм имала слабост към операта и затова бях черната овца в семейството.“ Но независимо от този факт показателно е, че когато малката Адуа се разболява и се налага дълго да лежи, държи в ръцете си Романи и Пиаве, така че „изчетох всички либрета и знаех сюжета на всяка опера“.

Не е по-различно и в дома на Павароти. Звездата тук е татко Фернандо. Да не ти се вярва, че във всяка биография се появява хлебарят-баща, който докато меси хляба, пее с прекрасния си тенор, но е така. Истината е, че Фернандо пее (най-вече в църквата) и гласът му е доста добър. Навярно не „много по-добър от моя“, както често повтаря синът му, но безспорно добър, напомнящ донякъде гласа на Галиано Масини, хамалин от пристанището на Ливорно, превърнал се през трийсетте години в звезда от „оперите с ножове“, както ги определя Родолфо Челети, като „Селска чест“ и „Палячо“. С една дума, Фернандо е бил „неделен“ тенор, но уважаван и ценен. Дори при сравненията със сина му: „Два големи гласа. Правеха състезание за горно до, печелеше този, който викаше повече. Може да изглежда странно, но тембърът на Фернандо бе по-хубав. Гласът на Лучано бе по-слаб. Но в музикално отношение синът бе по-точен от бащата“ — това са спомените на Леополдо Ронкалия, фотограф, който пее като бас в същия хор. Забавно е да си помислим, че състезателното конче на Фернандо може да е било „Nessun dorma!“, превърнала се по-късно във визитна картичка на неговия син. На Фернандо обаче определено му липсват здрави нерви. Лесно се смущава и се притеснява: изключено е да се мисли за кариера на солист. Дори пеенето в църковния хор го напряга. Майка ми разказва, че през петдесетте години често е слушала един, а понякога два тенора, да пеят на неделната меса в „Санта Мария деле Асе“, малка, не особено важна църква в центъра на Модена. Пеели, скрити зад централния олтар, недостъпни за погледите на миряните. Това били Фернандо и Лучано Павароти.

Така или иначе, ние можем да добием някаква представа за гласа на Фернандо. Издателят от Болоня Бонджовани издава през осемдесетте години една плоча 78 оборота „Гласовете на Модена“. Събрани са различни арии, има няколко на певицата Валентина Бортоломази, леля на Мирела Френи (първият съпруг на Френи е постоянен партньор на Павароти, пианистът и диригент Леоне Маджера, който от своя страна има един прачичо баритон, Луиджи Бертадзони, пял е Карузо. Прачичото разказва, че е загубил гласа си в Санкт Петербург: наложило му се да прекара една мразовита нощ на балкона на някаква дама, чийто мъж се прибрал в неподходящ момент. Цялото това преплитане на пеещи роднини и бракове между професионалисти показва колко малък е светът на старата италианска опера). И така, за Бонджовани Фернандо изпява една от старите арии Caro mio ben на Джордани. Италианските певци продължаваха смело да използват партитурите им за своите рецитали, Фернандо вече не е в разцвета на силите си — роден е през 1913 година — и със сигурност е бил притеснен от звукозаписното студио, но не може да се отрече, че гласът му е интересен, тембърът му е по-плътен от този на сина му. Има няколко случая, в които Фернандо пее с вече Големия Лучано. Именно бащата изпълнява малката роля на селянина в „Луиза Милер“, издадена от Лучано през седемдесет и пета година в партньорство с Монсерат Кабайе. През осемдесет и първа двамата се появяват на един рецитал на сцената на „Метрополитън“ в Ню Йорк. А през осемдесет и шеста Фернандо дебютира и в ролята на Парпиньол от „Бохеми“, поставена в Модена по случай двайсет и пет годишната кариера на сина му. Неговият герой казва само: „Ето играчките на Парпиньол“, но въпреки това Фернандо много се вълнува. Най-сигурното свидетелство обаче е един видеозапис от 1979 година. Баща и син са в църквата „Дуомо“ на Модена, изпълняват Panis angelicus, произведение, което може да трогне и най-отявления атеист. Веднага се разбира кой е професионалистът, но е ясно също така, че и дилетантът е много добър.

Имаше и все още има изход за един добър тенор, страдащ от сценична треска при солово изпълнение, и това е хорът. Затова Фернандо пее в хора „Росини“, най-представителната гражданска трупа, основен доставчик на гласове за „масовките“ (масовки, до голяма степен зависещи от желанието на импресариото) през театралните сезони на Театъра на кметството в Модена, станал през 1957 година общински, минавайки под директното ръководство на Общината. Историята на хора „Росини“ е дълга и в никакъв случай не е за пренебрегване. Основан е почти тайно през март 1887 година. В местната преса няма съобщения за това. Не е представителен, пише историкът Паоло Маренци: „кой ще се занимава с някаква група, съставена от граждани с неизяснен произход, които стоят малко по-високо в социално положение от пролетариата и по-ниско от буржоазията, ръководена на всичко отгоре от някакъв декоратор Матиоли“ (мисля, че няма никаква връзка с пишещия тези редове). Но още през 1892 година „Росини“ печели във Варезе първия си конкурс. След това, в началото на двайсети век запада, възражда се отново през 1921 година, през войната се разпада, но после хористите пак се събират. Хорът съществува и до днес.

През 1955 година между първите му тенори са Фернандо и Лучано Павароти. И двамата взимат участие в най-голямата му победа: стават първи на Международния музикален фестивал „Айстедфод“ в Ланголен, Уелс. Това е голям хоров конкурс, който се провежда в толкова типичния Уелс, че чак ти изглежда нарисуван, една зелена Аркадия, където всички пеят и хорът е част от националната идентичност точно толкова, колкото и бирата. Участието на хора е внимателно подготвено. Диригентът Ливио Бори е отличен професионалист, а за последните репетиции в Модена пристига самият Виктор Венециани, митичният хоров маестро от времето на Тосканини в „Ла Скала“. По-късно поради расистки закони е уволнен. По време на пътуването има невероятни случки, като изпълнението им на една пейка в Дувър по желание на един митничар меломан. По този начин си спестяват проверката на багажа, пълен с бутилки вино. Успехът е невероятен: хористите от „Росини“ се представят, пеят и побеждават. Събитието е забележително: следва триумфално завръщане, изпълнение на хора от „Аида“, честване в кметството и надписи по оградите („Модена!“). На снимките заедно с маестро Бори се виждат Фернандо, вече понапълнял, и Лучано, висок, атлетичен и слаб. За него това е първото пътуване в чужбина. А четирийсет години по-късно, на 9 юли 1995 година, Лучано Павароти ще пее на фестивала „Айстедфод“ заедно със стария си хор. Четирима от предишните хористи все още са в състава, а сред публиката, развълнуван до сълзи, е Фернандо. В много отношения това е една невероятна вечер, нещо повече от обичайните галаконцерти на Най-добрия. Под широкия навес, разположен на огромна зелена морава, с десет хиляди ентусиазирани слушатели вътре и още пет хиляди пред огромните екрани, на сцената е оркестърът на Би Би Си и хорът пее заедно с бившия си хорист. На другия ден при чекирането на аерогарата в Манчестър една стюардеса пита Фернандо, дали случайно не е роднина на знаменития тенор. Като отговор Фернандо и присъстващите хористи изпълняват „Ghirlandeina“ — химна на хора и родния им град.

Всички наричаха Лучано Павароти „маестро“ и той наистина беше, но певецът никога не е учил в консерватория и ако безусловно бе голям певец, съвсем резонни са съмненията дали беше и голям музикант. Но Лучано Павароти наистина бе „маестро“. Образованието му е гимназиално. Дипломира се без особени усилия и без особени проблеми, след което си задава въпроса, познат на всички току-що завършили гимназия: какво да правя?

Реалните възможности са три. Първата е да продължи да учи. Както вече знаем, семейството му не се къпе в злато, но е готово да го издържа, докато завърши университета. Любопитното е, че специалността, която избира, е доста далече от изкуството — математика. „Математиката ми вървеше и ми харесваше достатъчно, за да не изключвам възможността да се занимавам с нея през останалата част от живота си.“ Втората възможност е футболът. Всички си представяме Павароти от времето на неговата известност, да го кажем така — онзи, с обилните форми. Но като млад той има атлетична фигура, обещаващ футболист е от един малък отбор в Модена. Да замине за Рим и да учи, за да преподава физкултура — тази възможност не е била толкова невероятна дори само заради това, защото времето за обучение е по-малко, отколкото при математиката. Но „обичах живота си в Модена и не исках да заминавам за Рим“. Така или иначе, семейството не остава без преподавател по физкултура: това е професията на сестра му Габриела. Години наред тя преподава в една класическа гимназия и е обичана много от учениците си. Остава третата възможност, пеенето. Най-рискованата естествено. Да опиташ да направиш оперна кариера е едно, съвсем друго е да успееш и процентът на успелите е доста малък. За да направиш голяма кариера на това поприще, са необходими желание, обучение, здраве и късмет. Павароти сключва договор с родителите си. Да го издържат до трийсетата му година, ако до тази възраст не е успял да постигне нещо като тенор, ще се откаже и ще започне да работи, за да се издържа. Всичко това се решава след много спорове в семейството, тъй като майка му го подкрепя, но баща му е против. Не само според Херберт Бреслин (прочутия мениджър на тенора, отстранен по-късно и превърнал се в негов биограф с една не особено доброжелателна, но забавна книга), дори след като Павароти става Павароти, Фернандо е настроен критично: „Успехът на сина му не го направи по-малко скептичен, винаги беше готов да дава съвети и да коментира пеенето на други тенори, според него по-добри от Лучано.“ Съперничество между тенори? Истината е, че както често се случва в Италия, конкретно в Модена, разговорите се провеждат на маса. Но Павароти разказва, че присъдата е била предизвестена: „С баща ми, който казваше «не» и майка ми, която каза «да» решението беше «да».“

И тук разбираме, че Павароти наистина се е родил с риза. Защото всеки начинаещ оперен певец, за да се утвърди, трябва да познае различни числа от тотото и ако сгреши първото, бърка всички останали. А първото число е да се намери добър учител. Ако учителят не е подходящ, можеш да имаш всички качества, за да станеш новия Карузо, но никога няма да ти се случи това. Така че продължаваме да твърдим: деветнайсетгодишният Лучано е имал голям късмет, когато на 19 юни 1955 година пее „Ch’ella mi creda libro e lontano“ от „Момичето от Златния запад“ на Пучини пред Ариго Пола, който, разбира се, го взима веднага. Това е то, Лъки Лучано не може и да мечтае за по-добър педагог.

Пола (1919–1999) е необикновена личност. Не познава баща си, който е починал три месеца преди той да се роди. Започва работа съвсем млад, научава се да свири на тромпет, а след това се разбира, че е тенор. И то добър тенор, въпреки че никога не става прочут певец. Имам чувството, че не е спечелил много от това, че е станал учител на Павароти. Разбира се, създава му авторитет и му осигурява много ученици, но всички забравят, че Пола е бил отличен певец. Доказателство са неговите плочи, не са останали много, но действително в този случай малкото е много добро. Гласът му е ясен, нежен, просто ангелски. Притежава отлична техника. Представител е на добрата стара школа. Някои „пианисими“ в края на „Аида“ не биха могли да бъдат изпети, ако не знаеш да пееш. Така че от четирийсет и пета до петдесет и втора Пола прави отлична кариера, независимо че по това време конкуренцията е много по-голяма от сега. Пее с Мария Калас (в „Травмата“ в Парма) и се представя в „Скала“ с „Фауст“. Партнира му една не по-малко знаменита певица — Рената Тебалди. Не преувеличавам, в днешно време тенор от тази класа ще бъде между първите. Това, което днес не може да се случи, е заробващият договор, връзващ младия Пола с неговия импресарио, който получава колосални комисиони. Затова през петдесет и втора Пола къса въжето, приема предложение от президента на Филипините и започва невероятна дейност за развиване на операта в Япония и Корея. В наши дни тези страни познават добре операта, но през петдесетте години това изкуство е напълно ново. Пола пее, обучава, изпълнява ролята на мениджър и на артистичен директор, създава театри и компании, снима, включително и един филм, „Великият певец“. След това се завръща в Модена и донякъде изпаднал от играта, решава да преподава. За това, че Пола е добър учител, свидетелстват не само успехите на различни негови ученици (освен най-добрия, можем да споменем Микеле Пертуси — бас и тенора Винченцо ла Скола), но и разказите на Павароти. На 26 декември 1995 година в Общинския театър на Модена се отбелязва петдесетгодишната кариера на стария му учител. „Мина много време, но когато искам да бъда в отлична форма, се разпявам така, както той ме учеше — казва Павароти. — И ако забравя — започват неприятностите. Две години обучение и всичко «гратис». Спомням си, когато за пръв път пробвах прословутите междинни ноти (тези, с които се качваш от основния регистър към високия, критичен момент при пеенето на тенора). Не се получаваха и аз му казвах: «Маестро, няма да мога.» А той ми отговаряше: «Разбира се, че ще успееш, успявах аз, дето съм обикновен християнин, ще успееш и ти — ти си звяр.» Докато учех с Пола, никога не съм имал съмнения. Беше правилно това, което ме караше да правя. Като начало, шест месеца разпяване. Абсолютна скука, но беше прав.“ Със сигурност деветнайсетгодишният Лучано е бил способен на много по-сериозно ангажиране и прилежност от звездата, в която ще се превърне. Обучението е лудо и отчаяно, но мъките на младия Павароти са отлична инвестиция за бъдещето: „Изпълнявах сляпо всички нареждания на Пола, ден след ден. Шест месеца се посветихме единствено на разпяването и на работа с вокалите, повтарях упражнения за отваряне на устата, за увеличаване на диапазона, за ясно произнасяне. И разпяване — часове наред, дни наред… никаква музика, само ноти и упражнения. Има много неща, които един младеж на деветнайсет години ще предпочете да прави, вместо безкрайно да повтаря «и, е, а, о, у».“

Уроците на Пола продължават две години и половина. След това маестрото сключва продължителен договор в Япония и изпраща Павароти при Еторе Кампогалиани, знаменит преподавател от Мантуа. Кампогалиани е по-скоро прочут като човек, с когото преглеждаш и преговаряш партитурите, пазител на свещените канони в оперната традиция, отколкото като учител по пеене. Неговите лекции посещава и Мирела Френи, по онова време тя все още е Фрегни с дебют, направен през 1955 година. Двамата, не, всъщност тримата, защото с тях е и Леон Маджера, тръгват от Модена с колата на Маджера и отиват при Кампогалиани, за да ги нахрани с изкуството на мелодрамата. На всичкото отгоре за Лучано има намаление на двете хиляди лири — хонорара на учителя.

След време обаче, за да изкара нещо, Лучано започва да преподава: на хонорар в основно училище. И за да печели още нещо, се захваща да продава осигуровки. Той винаги е бил непринуден, освен това има чар, така че за кратко време започва да печели добре, дори много добре от осигуровките: „С лекота изкарвах по двеста и петдесет хиляди лири на месец. В края на петдесетте години това бяха добри пари и, разбира се, много повече от това, което съм имал когато и да било преди. Изкарвах ги, работейки само по четири часа на ден. Беше прекалено хубаво, за да продължи дълго. След няколко месеца усетих, че всичкото това дърдорене уврежда гласа ми. Говоренето може да бъде много по-вредно за гласа, отколкото пеенето. Така че с края на 1960 година настъпи краят на моята кариера като застраховател.“

Разбира се, призванието му е друго, но сякаш се бави реализацията. Да, участва в различни концерти тук-там, в Модена и градчетата наоколо. Но големият шанс все още не се е появил. Докато в началото на шейсет и първа, когато вече започва да се замисля дали да не се захване с нещо друго, явявайки се за втори път, печели конкурса „Ахил Пери“ в Реджо Емилия. Това е много важен успех, дори само защото в журито са големи певци от миналото като Мафалда Фаверо, Мария Замбони с незабравимата Лиу от „Турандот“, Мариано Стабиле — „фалстаф“ на Тосканини, и Джулия Тес, първата италианска Саломе. Освен това певческите конкурси се делят на две категории: тези, на които дават плакета и чек и не стават за нищо друго, дори само защото е невъзможно чекът да е с голяма стойност; другите ти дават роля в опера, тоест възможността най-после да разбереш какво можеш да направиш. „Пери“ бе от втория вид и така Лучано Павароти е включен в операта-награда „Бохеми“ на Пучини за едно представление през април същата година в Реджо Емилия.

Няма начин да се завърши разказът за формирането на един тенор, ако не се направи някаква равносметка. Сигурното е, че Павароти се научава да пее. Полупопконцертите през последните години може и да са заличили от паметта му този факт, но ще бъде несправедливо да се отрича, че техниката на Павароти е отлична. Може би не на изумителното ниво, постигнато от алхимици на звука като Карло Бергонци или Алфредо Краус, но добра и чиста. И с още едно предимство — „стара“. Допускам, че за това има заслуга и фактът, че единственото хоби на татко Фернандо (освен бутилката) е да слуша плочи, тъй че младият Павароти расте сред гласовете на тенори от старата школа на италианското пеене, вече доста позабравена — Джили, Шипа, Пертиле. Да не забравяме за Пола и Кампогалиани, разработили гласа му според старите правила точно когато през петдесетте години пеенето на тенорите е раздвижено от нахлуването на неореализма на Джузепе ди Стефано и Марио дел Монако, прекрасни гласове и необикновени личности, но безусловно неспазващи класическите закони. Не всичко е на едно и също ниво в начина, по който пее Павароти (например половинките тонове), но основата е изключително здрава. И все пак той никога не става голям музикант. В Италия през петдесетте години (а дори и през следващите) тенорът е преди всичко глас. Днес ни изглежда абсолютно необходимо оперният певец да бъде освен това музикант и актьор, но в онези години не бе така. Добре е, ако го могат, но ако не могат — не е страшно. Това обяснява защо Павароти винаги играеше лошо и никога не се научи да чете една партитура. Имаше, разбира се, отличен слух и природна музикалност, малко примитивна на моменти. Но той никога не ги усъвършенства. В резултат възниква скандал през лятото на деветдесет и седма година, когато „Кориере дела сера“ съобщава, че най-известният тенор в света не може да разчита партитурите и вместо тях използва листове с текстовете на ариите, върху които има дебело изписани забележки: тази сричка по-кратка, тази по-дълга, внимание, пауза и т.н. Той отрича гневно, докато се вихрят старите коментари за cote bete в операта, което открай време е било персонифицирано с тенор, тоест според безсмъртната дефиниция на Бърнард Шоу: „Който и да е файтонджия или амбулантен търговец, раздразнен в еротичните зони и пратен да ръмжи по света.“ Съмнението остава, но то е почти без значение. Никой не си спомня, че и Карузо не е можел да чете партитури и също е прибягвал до картони с надписи.