Люис Пардю
Дъщерята на Бога (6)

5.

Зои седеше на ръба на провисналото метално легло и пъхаше в ушите си усукани от тоалетна хартия запушалки. Под нея ръждясалите пружини скрибуцаха в унисон с металната рамка, върху която бе сложен дюшекът на бучки. Но жалните звуци глъхнеха в тракането от перката на вентилатора, заварен в металната врата. Отсреща в стаята изживял времето си компютър се мъдреше върху надрано метално бюро, неговият вентилатор пък хъхреше като вехт сешоар. От време на време мониторът изпращяваше в наситения с влага въздух, вонящ на мухъл и разлети промишлени разтвори. В ъгъла жужеше електрическа печка, но почти не прогонваше зимния мраз. Зои беше облечена с дебел скиорски пуловер на снежинки, вълнен панталон върху чорапогащник и два чифта плътни вълнени чорапи.

Съвсем скоро звуците, отекващи в голите бетонни стени, започнаха да отслабват — напоените с лосион за ръце запушалки в ушите й набъбваха и се уплътняваха.

Шумът притихна. Зои си позволи усмивчица на задоволство. С поредната импровизация постигна своето в положение, което смяташе за безнадеждно. Сети се за баща си — заварчик, механик и надарен, но неосъществил заложбите си скулптор, който я научи да си служи с всички негови инструменти въпреки възраженията на майка й, че това не приляга на момиче. Зои поклати глава и намръщено се вторачи в ръцете си.

После (както в края на всеки ден, преди да й донесат вечерята) затвори очи и се опита да си припомни. Дните се сливаха в седмици, а те — в месеци. В паметта й се запечата отчетливо всичко, освен първите дни, когато онези руснаци пристигнаха от Москва с цяла торба дрога.

Ровичкаха в съзнанието й, защото търсеха картината, използваха опиати, от които паметта й се разпиля подобно на листове, изхвръкнали от папка. Всяка вечер Зои съсредоточено възстановяваше поредната страница и я подреждаше на мястото й.

Първата подкожна инжекция й навлече нежелан сън, както чакаше асансьора в „Еден о Лак“. Последва кратко затъмнение, усещаше ръце, които я крепят, и чуваше гласове — някои говореха на немски, други на руски.

„Бездруго сме дошли, да докопаме и професора“ — предложи някой на немски.

Зои се опита да изкрещи, но кошмарът й бе отнел гласа.

„Не — отсече властно друг на немски. — Точно в момента ще бъде излишен товар. Две тела означават двойни главоболия. Ако жената ни каже, че той знае нещо, няма проблем да го приберем по-късно.“

И тогава дори звуците потънаха в мрак.

Зои се опомни в помещение на стар промишлен склад, което се превърна в нейна затворническа килия. Отначало нямаше храна, затова пък студът изобилстваше. След това имаше предостатъчно топла храна и одеяла. Дни на лишения се сменяха с удобства, отчаянието се редуваше с надежда, а настроението и късметът й зависеха от поредните разпитващи. Каза им всичко, което знаеше, но те все още бяха убедени, че тя има сведения и за картината. И тогава насилиха съзнанието й. Дрогата превърна времето в налудничаво съновидение за полуосветена, полуосмислена, полузапомнена недействителност.

Челото й се набръчка от усилията да възстанови дните, които й откраднаха, но те все си оставаха мъчително недостъпни. Усещаше смътната тежест на спомените, но пред мисления й взор сцените не бяха отчетливи.

— Проклятие… — промърмори тя.

Нищо не се изясняваше, освен откъслечните първи спомени за Талия — тя казваше, че ще има полза от опитен човек да й помага в подреждането, описа и оценяването на творбите, които са изнесли от имението на Вили Макс.

„Дайте й шанс — прозвуча плътният успокояващ глас на Талия в онази сивкава мътилка на първото събуждане. — Слушайте… ако не свърши работа, пак ще можете да я натоварите за Рига в петролен варел. Но засега главата и ръцете й са ми по-полезни закачени на тялото.“

Милата Талия.

Сама в тишината, която успя да си осигури, Зои се поклащаше върху леглото и пак се бореше с изгубените спомени.

Но вместо тях изплува лицето на Сет. Мислената й представа за него вече избледняваше като снимка, оставена на слънце. Месеците бяха изтрили детайлите. Тя се разплака първия път, когато осъзна, че образът му чезне от паметта й. И тогава се случи нещо странно. Колкото по-бързо избледняваше лицето на Сет, толкова по-ярко виждаше очите му. Сега забелязваше в тях и най-мъничките ивички цвят и структура, но сред най-приблизителни очертания на лицето. Сякаш някой художник го бе скицирал на платно и бе нарисувал с бои единствено очите.

Но те й стигаха. Както си седеше и мислеше за Сет, тя разбра, че винаги са й стигали, защото отразяваха истински човека вътре. Тя се бе научила да наблюдава очите му, както други поглеждат към небето, за да познаят какво ще е времето. И неговите очи бяха променливи като небето. Щом той потънеше в мислите си, ставаха тъмносини, стигнеше ли до изтощение от работа — сивееха, от тъга или униние добиваха синьо-зелени оттенъци, а когато се любеха, тя ги виждаше почти чисто зелени.

И спомените нахлуха като потоп, понесли такова чувство на загуба, че по сила почти достигна болката от последните месеци. Тя се опитваше да чуе отново гласа му или да усети ръцете му на гърдите си, но той бе изчезнал, останали бяха само очите му. Бореше се да преглътне напиращите сълзи. Толкова искаше да е с него.

Зои потисна тъгата и сълзите, отметна глава назад и с двете си ръце разтърка шията, за да се освободи от напрежението в тила. Отвори очи. Над нея носещите греди, ръждивите железни тръби и пръскачките на пожарогасителите образуваха правилни сенчести фигури по пожълтелите от времето дъски на пода в канцеларията над нейната стая.

В същия миг движение привлече погледа й. Зои се обърна — вратата се отваряше бавно. Тя побърза да извади хартиените топчета от ушите си и се изправи, когато нейният грамаден надзирател застана за малко в рамката на вратата. Този подобен на пън великан имаше ръце и крака, които по дължина не подхождаха на прекалено едрото тяло. В огромната му длан почти се губеше обичайната кесия с храна за вкъщи от „Мьовенпик“ — нейната вечеря.

— Добре дошли в ресторант „Бастилията“. Аз съм Андре, салонният управител — заговори Зои на английски, защото знаеше, че той разбира само руски. — Сам ли ще бъдете на масата?

Както всяка вечер, той изви едната си четинеста вежда към нея, после се зае с огледа на стаята. Кимна й и тя се подчини, като се премести в отсрещния ъгъл на килията. Застана до похлупеното гърне под леглото, а той сложи кесията на очуканото бюро до вехтия компютър. После обиколи помещението, търсеше по всяка повърхност следи от нейни опити да подготви бягство. Чудовището й хвърли мимолетен победоносен поглед и тръгна към вратата. Но вместо да излезе веднага, както обикновено, се дръпна встрани и кимна.

Миг по-късно Талия Яструбинецкая се появи със сребърен поднос в ръцете, на който имаше порцеланов сервиз за чай. До красивия емайлиран чайник нелепо стърчеше още една кесия от „Мьовенпик“.

— Казах си, че можем да обсъдим докъде си стигнала с описите — кимна жената към компютъра, щом влезе.

И докато поставяше подноса на канцеларски шкаф с две чекмеджета до бюрото, тя намигна.

Зои се намръщи. Вярно, понеже нямаше книги и списания, повечето си време като затворничка прекарваше пред клавиатурата на старата машина с процесор 486. Така утешително привичната красота на изкуството отнасяше мислите й далеч от мърлявата килия. Зои часове наред въвеждаше бележките си от проучването през изминалия ден, отбелязваше установените факти и съставяше възможно най-пълната история на произведенията. Задачата й се улесняваше от нагласата на нацистите с тяхното анално ориентирано либидо, които си бяха представяли пътя към Валхала настлан с труповете на нисшите раси, но и с точно документиране на ограбените от тях съкровища.

Само че усети тежест в гърдите от безпокойството. Талия рядко се вясваше в тази стая, и то само за да остави книга или архивна папка. И никога не се застояваше излишно. Нещо не беше наред.

— Е — колебливо отвърна Зои, — няма нищо особено от началото на деня, защото обикновено върша тази работа, след като се нахраня.

— Ами тогава да ядем! — подкани Талия с искрено въодушевление, което проявяваше само към шедьоврите и към храната, едва ли не, без да я интересува дали е вкусна.

С внушителен ръст и пищно тяло, Талия беше на четиридесет и няколко години, имаше дълга къдрава рижа коса и изражение на кротко блаженство. Тя беше дъщеря на застаряващ търговец на художествени ценности от Минск, който не можел да си плаща дълговете към лихвар от московската мафия. Вместо да наредят някой да пребие стареца, както най-често постъпвали, главатарите го принудили да влезе в общ бизнес с тях — възползвали се от неговите доскоро законни дела, за да продават тихомълком откраднати творби и антиквариат. Така стигнали и до Кройцлинген. Като помощничка на своя баща Талия бе поела цялата му работа в свои ръце.

Надзирателят излезе в коридора и затвори вратата. Резето се плъзна на мястото си със силата на напомняне.

— Ама че отношение — промърмори Талия, озъртайки се за миг към вратата. Произношението й напомняше по-скоро за Ню Йорк, а не за Минск. Тя полека се завъртя, за да обходи с поглед цялата стая. — Наистина трябва да направиш нещо с тази дупка.

Повечето хора от рода й били сред руските евреи, които получили изходни визи по времето на щатския президент Джими Картър. Само нейният овдовял баща останал в родината си. Не бил добре със здравето, а и обичал да търгува с произведения на изкуството. За да замине, трябвало да разпродаде всичко на загуба и да изпадне в бедност заради тежките емигрантски такси, наложени от съветските власти. Не тръгнал, а изпратил нея да живее при лелите и братовчедите си в Ню Йорк, платил й обучението в университета „Кълъмбия“. По-късно Талия научила, че взел тези пари от московски лихвари, уверен в смъртта си, преди да настъпи времето за връщането им.

— Не си дошла тази вечер, за да си говорим за вътрешен дизайн — подхвърли Зои и отиде до бюрото.

Талия сви рамене, грабна кесията от „Мьовенпик“, донесена за Зои, и я тикна в ръцете й.

— Вземи. Да сложиш някое килце на тези кости. — Обърна се рязко и взе своята кесия. — Хайде! Сядай, сядай!

Талия й придърпа единствения стол в стаята и се съсредоточи в изваждането на собствената си вечеря. Зои постоя още малко, премести стола там, откъдето виждаше по-добре другата жена, и взе от кесията сандвич със студен пълнеж и пластмасова чаша със зеленчуков бульон. Сложи ги на бюрото, отвори бульона и отпи.

Талия си седеше до сребърния поднос, нападна стръвно съвсем същия сандвич. Механичната какофония запълни тишината в помещението. Талия се огледа към вратата, остави сандвича и се примъкна към Зои.

— Само тук можем да си поговорим — каза й тихо. — Иначе навсякъде сме под наблюдение. — Зои кимна. — Притискат ме да приключвам. Нещо им е дръпнало конците и искат колкото се може по-скоро да разчистим тук.

— Но какво е станало?

— Де да знам. Дали не ги е подгонила полицията? Може би дори твоят съпруг, ако е толкова кадърен детектив, какъвто го описваш.

Зои се ободри от мисълта, че Сет я търси. В сънищата си го виждайте как застава на прага на нейната килия.

— Още колко време имаме? — попита тя.

— В най-добрия случай седмица.

— Но нали тепърва трябва да проучим всички онези фигури на богини!

Неочаквано за Зои плячката от Кройцлинген включваше и тежък сандък със стотици статуетки, фигурки и други изображения на Великата богиня (някои ги наричат „Венери“), които представяха период от над десет хилядолетия, още от палеолита и неолита. Най-невероятната находка в една поначало изумителна сбирка.

— Ще минат месеци, докато свършим тази работа както трябва — възмути се Зои.

— Нямаме месеци — увери я Талия. — Има и друго — за тях са най-важни фалшификатите, които ти отдели от другите части на колекцията. Доста са ядосани, че според теб толкова много неща са имитации.

— Да вървят на майната си — промърмори Зои. — Ще го преглътнат някак. — Изля в гърлото си голяма глътка бульон, който изстиваше бързо в помещението. — И какво им пука? — Попи устните си с хартиена салфетка. — Продават откраднати творби на хора, които знаят, че купуват крадена стока. Какво ще им направят купувачите? Да не би да се оплачат в полицията?

— Не забравяй, че някои от купувачите наистина са от полицията — предупреди я Талия.

Зои поклати глава и допи бульона.

— Може и да са крадци — продължи другата жена, — но искат и занапред да продават произведения на същите колекционери и уредници на музеи. Както чух, уредили са си достъп до някои от складовете на Ермитажа, където има какви ли не творби, събрани с грабеж от Съветите, което и досега не се признава.

— Звучи правдоподобно — мрачно промълви Зои и отхапа от сандвича.

Дъвка го дълго, после преглътна и каза:

— Е, добрата новина е, че май няма много фалшификати сред картините на импресионистите и другите образци на „упадъчно“ изкуство. — Тя поумува. — Но пък и не бихме могли да очакваме, че най-способните фалшификатори ще изработват много имитации на онова, което нацистите са забранявали. От друга страна обаче, според мен цяла една четвърт във всичко от Средновековието до началото на деветнадесети век е или пълен фалшификат, или е толкова старателно възстановено, че от практическа гледна точка си е ново-новеничко.

— Направо ще превъртят — предположи Талия.

— Ако си мълчим, няма — усмихна се Зои, за което получи втренчен недоумяващ поглед. — Повечето ги пропуснах — обясни тя. — Белязах фалшификатите с миниатюрно „ф“ в долния десен ъгъл на картините и по различни места на статуите и реликвите. Запазено е и в базата данни — отделно „ф“ в полето с описанието.

— Ех, че си коварна! — възкликна Талия щом осъзна смисъла на думите й. — Ако се прочуят, че пробутват имитации, повече никой няма да купува от тях…

— Бинго! — натърти Зои. — Освен това не могат да обвинят теб, защото аз съм разобличителката на фалшификати. От мен се иска само да оцелея и с тези типове е свършено.

Лицето на Талия се изопна… и Зои си припомни мрачната, премълчавана увереност, че не би доживяла да види замисъла си осъществен. Унинието се възцари за дълго помежду им.

Талия бе отседнала в хотел наблизо, дотам и обратно я съпровождаха хора от пленилата ги банда — уж свободна затворничка, превърната в заложница и напълно безпомощна заради заплахите им срещу нейния баща. Обясниха й недвусмислено, че тя и баща й ще преживеят ужасни дълги мъки, преди да умрат, ако се случи нещо необичайно — Зои избяга, нахълта полиция или някое съобщение бъде предадено тайно. Дори ако тя няма нищо общо.

— Както и да е. Ясно е, че очаквам с нетърпение да науча как разпознаваш фалшификатите. — Гласът на Талия прекъсна все по-тягостното мълчание. Тя разчисти малко място и напълни две чаени чаши с вдигащата пара напитка. — Утре трябва да се захванем, за да ни се махнат от главите.

— Размяната си я бива — отвърна Зои, докато сипваше мляко в чая си и отпиваше. — Всъщност не знам много за неолита и палеолита, а твоите знания край нямат.

Талия сви рамене скромно.

Жените посръбваха чая в тишина, всяка потънала в нежелани мисли за несигурно бъдеще, които не би искала да сподели.

— Все пак много ще се радвам да се заемем по-скоро с тези фигурки на богинята — изрече Зои накрая.

— И аз — съгласи се Талия. — За жалост онези гениални тежкари никак не си падат по… как ги нарекоха? „Купчина глинени дебели мацки.“

Зои си допи чая.

— Подхожда им… — процеди тя през зъби. — Можем да започнем тази вечер.

— С фалшификатите ли?

— Не, мислех си за богинята.

Талия завъртя глава.

— С тях не може да се излезе на глава. Първо всички съвременни неща. Чак тогава богините.

— Тогава не може ли тази вечер да се отървем от фалшификатите? Ще ни разрешат ли да работим до късно?

— Не виждам защо не — отговори Талия. — Напират да приключат. Искаха направо да пропуснат всички фигури на богинята. Изкрънках още една седмица, като ги убедих, че тези „дебели глинени мацки“ ще им донесат милиони. Казаха ми, че дори може би ще се наложи да се изнесат внезапно някой ден и трябва да са подготвени да почистят всичко за броени часове.

Гърлото на Зои се стегна от уплаха. И тя беше за „почистване“. Талия й спаси живота веднъж и от месеци я закриляше, бранеше я от крайностите на пленничеството, дори успяваше да направи дните й малко по-човешки с по някоя роза или чаша умело сварен чай. Но Зои знаеше, че и тя е затворничка като нея. Нямаше ключове, не можеше да идва и да си отива, когато поиска. Държаха баща й като заложник и Талия вече нямаше какво повече да стори, за да я опази.

Зои се помъчи да отпъди неизречените страхове, които сега тегнеха почти осезаемо във въздуха. И лицето на Талия се бе обтегнало от размисъл.

Зои се постара да ободри и себе си, и нея.

— Слушай, ако бяхме навън и работехме в някоя галерия на „Банхофщрасе“, можеше да ни блъсне мерцедес или друга кола, докато пресичаме. Никой всъщност не знае кога ще настъпи краят му, затова нека просто се възползваме от времето, което имаме… колкото ще да е то. Адски по-смислено е, вместо само да седим и да се вкисваме.