Люис Пардю
Дъщерята на Бога (10)

9.

Едноетажният мотел се свираше на тясно парче земя между кърпения асфалт на Тихоокеанската крайбрежна магистрала и терен, осеян с дерета, които стръмно пропадаха към малка плажна ивица. В тъмнеещата вечер светеше мъждива табела „Има свободни места“, за да примамва напразно клиенти, които минаваха предимно по Пета междущатска, десетина километра навътре в сушата, и се отбиваха в по-новите мотели от големи вериги, наредили се нагъсто по отбивките.

Налегнатият от скука администратор, който регистрира преди час Риджуей, Стратън и останалите от групата, седеше равнодушно. Зяпаше през бронираното стъкло как колите се мъкнат покрай него и фаровете им прогарят малки мимолетни дупки в тъканта на мрака. Ако посещаемостта тази вечер беше типична, значи приемаше в мотела по някой залутал се пътник, който е сбъркал отбивката от Пета междущатска и е кривнал твърде далеч на запад, или може би морски пехотинец от близкия Кемп Пендълтън с гаджето му или чужда съпруга. В края на краищата можеше да предложи само четири стаи.

Мотелът имаше такъв вид, че местните хора сигурно очакваха скоро да бъде закрит или след ден-два да се срути в океана. Изглеждаше, че тук се изреждат непрекъснато собственици и администратори, без да се застояват толкова, че да познават лично кореняците. Никой и представа си нямаше, че мотелът има все същия собственик, откакто Агенцията за национална сигурност го купи през 1963 година.

Администраторът даде на Стратън ключ за апартамент откъм гърба на мотела с изглед към океана. В тих летен ден се виждаше Пасификът от Сан Онофре до Оушънсайд, с накацали по вълните сърфисти, рибари и платноходки. Но тази вечер стихващата буря ръфаше мотела, напъхваше под вратата и в пролуките на прозорците тихи въздишки и свирукания. Стратън дръпна пердетата, за да спре течението, но те се поклащаха леко с всеки порив.

— По дяволите — излая му Риджуей, — нямаше право. Никакво!

Часове на безумие. Сцената неспирно се превърташе пред очите на Сет: вътрешността на лимузината, телохранителят на Ребека Уайнсток стене от болка на предната седалка, главата на убиеца се отмята назад, мускулите на лицето му се отпускат, а после — изтриването на кръвта от блесналия туристически нож.

Риджуей мигновено позна Стратън. Но преди да каже каквото и да е, бе издърпан от лимузината и натикан в чакаща кола. Мокър, тресящ се от студ, Сет трепереше отзад в седана, който вихрено излезе от паркинга — караше Джордан Хайгейт, партньорът на Стратън, който бе седнал до него.

Насочиха се на юг и излязоха от Марина Дел Рей. Спряха в търговски център до Лонг Бийч, където Хайгейт влезе и след половин час се върна с комплект дрехи, хартиена кесия с тоалетни принадлежности и — най-важното — с горещо кафе. Ръцете на Риджуей подскачаха толкова силно, че се наложи Стратън да му държи чашата, за да отпива по малко като детенце.

В колата цареше мълчание, докато Хайгейт караше вещо на юг, отбягвайки задръстените магистрали. Сет пиеше сгряващото кафе, преоблече се, но ревниво запази окървавения халат с банкнотите по хиляда долара в джоба.

През първите три четвърти час се задоволяваше с факта, че е жив, сух и полека се стопля. Но щом тялото му се сгря, благодарността премина в подозрителност, а след като Стратън обясни, че двамата с Хайгейт работят в Агенцията за национална сигурност, го обзе и гняв.

— Значи неслучайно се натъкнах на теб в Цюрих — установи Сет. Взираше се мълчаливо в Стратън, а гумите на колата съскаха по мокрите улици. — Следял си ме още откакто се прибрах оттам.

Стратън кимна.

— От деня, когато влезе в консулството.

— Използвал си ме като примамка с надеждата да се появи някой. С надеждата да спипаш хората, които днес дойдоха на яхтата ми.

Стратън пак кимна.

— Проклет да си, човече! — кипна Сет. — Какво ти дава правото да си играеш на господ с живота ми?

— Въпросът изобщо не е в това дали имам право — чу Риджуей гласа на Стратън. Сега му отговаряше в стаята. — Това вече го предъвквахме. Ще ми се да овладееш някак гнева си, за да обсъдим положението.

— Няма какво да обсъждаме — отсече Сет.

Хайгейт стоеше безстрастно до вратата, а Риджуей нескрито оглеждаше откъде би могъл да се измъкне. Стратън забеляза.

— Дори не помисляй, че ще си тръгнеш. Сградата е сигурна като сейф. Стоманени врати, бронирани стъкла, филтриран въздух. Тази врата е с електронна ключалка. Никой няма да излезе, без администраторът отпред да натисне съответния бутон, а няма да го стори, ако не му кажа правилния код. Никой не излиза. И никой не влиза. — Той се намести по-удобно. — Не виждам никаква причина да не поговорим за всичко това… и как да сътрудничим…

Риджуей поклати глава и застана срещу него.

— Ама ти си голяма работа. Затваряш ме в същинска килия и очакваш да седя спокойно, за да си бъбрим? — Завъртя глава и се извърна. — С други хора може и да ти мине номерът, господин Стратън, но не и с мен. Вече нямам какво да обсъждам с теб.

— Ние обаче можем да ти помогнем много — упорстваше Стратън. — Нуждаеш се от нас, за да намериш жена си.

— Да ми беше казал в Цюрих — изръмжа Сет. — Още тогава можехме да действаме съвместно.

— И това вече го изяснихме — търпеливо го прекъсна Стратън. — Тогава не знаехме каквото знаем сега.

— Да ми беше казал каквото знаеше.

— Не можех…

— Можеше — ядосано се сопна Сет. — И всяка морална норма те задължаваше.

Стратън сякаш се загледа в мислите си. Накрая въздъхна.

— Трябваше да спазвам изисквания за сигурност — каза едва ли не на себе си. — Бях длъжен да получа разрешение и достъп. Това беше… и все още е поверителен въпрос. Минава време, докато получиш необходимото разрешение.

— Онзи проклет от Бога пожар не беше секретен! — избухна Риджуей. — И изчезването на Зои — също! И какво шибано поверително, Бог да го порази, имаше в цялата тази история?

— Няма защо да богохулстваш — тихо го укори Стратън. — Това не ни помага да оправим нищо.

Сет го зяпна невярващо и поклати глава.

— Слушай, ясно ми е, че си разгневен — подхвана пак Стратън. — Имаш пълно право. Както и да си недоволен. Но най-сполучливият начин да я открием, е ти и аз да действаме съвместно. — Риджуей необуздано тръсна глава. — Спасих ти живота. И това ли нищо не означава за теб?

— Използва ме като примамка. Спаси ме, да, но в положение, което би могъл да не допуснеш. Набърка се в личните ми тайни, подслушвал си телефона ми, следил си ме навсякъде, поставил си яхтата ми под наблюдение, за да ги хванеш, когато се появят. Които ще да са те. И толкова кадърно си свърши работата, че горе-долу всички измряха, малко оставаше и аз да съм сред тях. Затова ли да ти имам доверие?

Сет врътна глава и отпи от кафето.

Стратън стана и отиде до масичката. Посегна за пластмасова чаша, но се отказа. Пусна я на масичката и се тръшна уморено на кресло в псевдоскандинавски стил. Разтърка лицето си с длан и се облегна.

— Чудя се дали не трябваше да оставя онзи тип да те изкорми като шофьора.

— Може би трябваше — тутакси отвърна Сет. — Защото ще ти бъда дяволски безполезен.

Стратън поклати глава.

— И какво да направя?

— За кое?

Стратън затвори очи за миг и изкриви лице. Вдиша дълбоко и издиша шумно.

— Какво да направя, за да действаме заедно?

Риджуей поклати глава печално, отиде с чашата в ръка до леглото и седна срещу него.

— Не ме разбираш. Нямам ти доверие. Не работя с човек, комуто не се доверявам.

— Риджуей, възхищавам се на принципите ти. Само че светът не може да си позволи да ги спазва. Оказахме се замесени в нещо, което може да наруши равновесието в западния свят, а има вероятност ключът към решението да е у теб. Но ти държиш да си останеш вкопчен в любимите си принципи, докато светът около теб пропада в ада!

Риджуей се надигна от леглото и отиде до масичката.

— Ти си маниак — подхвърли на Стратън, — такъв е и онзи твой човек. — Пак си напълни чашата с кафе. — Не за пръв път чувам хората да говорят така. „О, в момента не можем да си позволим принципност — имитира Сет гласа на Стратън. — Престъпниците и смахнатите са се развилнели. Необикновените времена налагат необикновени хора.“ Казвали са го и нацистите, и комунистите, и всеки десен диктатор. Всичко това вече съм го чувал. В стаята за отдих на участъка, по улиците, на служебни събрания. И аз сериозно съм умувал над това. Дори се изкушавах да изляза от рамките на закона, за да раздавам правосъдие, както аз си го представям. Но така от ченге щях да се превърна в престъпник. Или си от едните, или от другите, трето няма. Стратън, ти също си един вид ченге. Защо не започнеш да се държиш както подобава?

Лицето на Стратън се сви в циничната усмивчица на проститутка, слушаща проповед на някой от Армията на спасението.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил с теб — отвърна на Риджуей. — Но фактите този път са уникални. Историята е толкова странна, че ми е трудно да повярвам.

— Ами защо за начало не провериш как аз ще преглътна някои от тези факти? — предложи Сет. — Я да видим няма ли да ти помогна да ги видиш поновому.

— Не мога да ги споделя с теб, ако не обещаеш да не разгласяваш каквото си чул.

— Виж какво, ясно ти е, че с това няма да се съглася — подразни се Риджуей. — Защо не зарежеш за малко правилата, заплахите и секретите си и не ми кажеш нещо, в което, току-виж, повярвам?

Внезапна пелена от дъжд връхлетя стената на мотела и забарабани като залп от сачми. Мъжете се смълчаха, заслушани в стихията навън.

— Мога да ти кажа истината — проговори Стратън след малко, — но едва ли ще ти е лесно да повярваш.

Риджуей се вглеждаше изпитателно в неговото широко открито лице, търсеше издайнически признаци. „Ако кучият син лъже, значи е адски надарен актьор.“

— Ще се задоволя с истината — отговори накрая.

Стратън закима признателно. Вторачи се в краката си и задъвка долната си устна. Неочаквано Риджуей видя не злия манипулатор отпреди миг-два, а умислен, почти прехласнат по професията си човек, който подбира думите си.

— Моето звено в АНС засече множество разговори, свързани с някаква операция на КГБ и московската мафия, споменаваха се заграбени от нацистите произведения на изкуството и религиозен предмет. А вече се знае, че заради неспирната поредица от финансови кризи Матушка Русия има голяма нужда от западна валута. Властите са отчаяни и са готови да вземат долари, германски марки… каквото и да е, с каквито ще средства да е придобито, без да задават въпроси. Информацията ни е откъслечна, само каквото успяхме да скалъпим от прихванати телеграми и подслушани телефонни разговори. Според наши източници се провеждат множество подобни операции в търсене на пари на всяка цена. Е, както се оказва, в една от тези операции на отчаянието е включена група на КГБ заедно с техни съюзници от мафията, които пък са свързани със „Соколите“ на Жириновски… типовете, които почти успяха да ти видят сметката сутринта. Подобно на всички останали, те също искат да докопат пари, но тази сбирщина симпатяги се натъкнала на стари разузнавателни доклади относно картини, ограбени от нацистите през Втората световна война. И самите картини струват толкова, че горе-долу стигат да извадят Русия от блатото. Но по-важно е, че една от тях била използвана от нацистите, за да изнудват Ватикана през войната.

Намусеното изражение на Риджуей се смекчи.

— Картина ли? — Спомни си думите на Уайнсток минути преди да бъде убита и се размърда неловко. — Разкажи ми още за нея.

— Не знам нищо особено — отвърна Стратън. — Изглежда, е нарисувана от някакъв второразреден художник на име Щал… но това не е съществено. От значение е фактът, че в Курията на Ватикана има секретен отдел, който от векове издирва религиозната реликва. Научихме, защото КГБ подслушва техните телефони, а ние — телефоните на КГБ.

— Ватиканът е сред главните мишени на Жириновски — намеси се Джордан Хайгейт.

Сет се обърна към него — мъжът още стоеше изправен като прът до вратата с безизразното лице на страж пред Бъкингамския дворец.

— Руските ултранационалисти търсят начин да лишат Ватикана от влияние. И са решили, че каквото е вършило работа на Хитлер, ще е полезно и на тях. — Хайгейт отправи въпросителен поглед към Стратън, който му кимна. — Не е случайно съвпадение, че средството за натиск върху Ватикана ще послужи и срещу руската православна църква, а Жириновски и съмишлениците му искат тя да ги подкрепя, иначе няма как да постигнат пълното господство, към което се стремят. А това, както сам знаете, ще промени положението в света във възможно най-лошата посока. Не забравяйте, че Жириновски вече заплаши с окупация богатата на петрол ислямска държава Азербайджан. Той заявява, че цялата страна отново трябва да принадлежи на руснаците, дори ако се наложи пълно етническо прочистване. Всъщност цялата му предизборна програма се свеждаше до връщане на бившите колонии на Съветския съюз и прочистването им, за да бъдат безопасни за руснаците. Статиите и речите му са пълни с най-похвални препратки към Хитлер. — Хайгейт помълча. — Преди хората на Жириновски да научат за секретната специална група във Ватикана, те подобно на всички останали са смятали, че версиите как бил изнудван папа Пий XII са само един от по-скандалните слухове, свързани с Третия райх. И аз си мислех същото, преди да чуя записите и да прочета телеграмите. И макар да имаме само смътни догадки какво се случва, поне знаем, че е нещо важно.

— И какво се случва? — натърти Сет.

Стратън завъртя глава.

— Не знам. Наистина не мога да се досетя точно какво е значението на тази картина.

— Хм! Нали уж вие там, в агенцията, знаете всичко — кипна Риджуей. Пъхна и двете си ръце в джобовете на новия панталон, купен му от Стратън, и се облегна на стената до прозореца. — И как Зои бе забъркана във всичко това?

— Почти от седмица наблюдавахме Ребека Уайнсток — подхвана Стратън, — откакто чухме името й да се споменава в записан разговор на КГБ. Установихме, че тя е… тоест беше богата колекционерка на художествени творби от Австрия. Опитала се да купи колекцията в Кройцлинген, в която според КГБ се намирала толкова желаната от тях картина. Чрез съучастниците си, подчинени на Жириновски, те се добраха преди нас до Уайнсток и теб.

— А дали… във вашите сведения се споменава къде би могла да се намира Зои?

— Не — поклати глава Стратън. — Но се надяваме още да е в Швейцария и да е жива.

Сет дръпна встрани пердето и се загледа в мътилката на бурята. Яростта на стихията отразяваше като огледало най-съкровените му мисли. Реши, че трябва да сътрудничи с тези хора. Просто нямаше какво друго да стори. Сам никога не би я намерил. А АНС се славеше с безпощадност, от която би се възгордял и някой Борджия.

— Добре — промълви той и се обърна с гръб към прозореца. — Ще работя с вас.

Стратън се усмихна.

— Разчитах накрая да се вразумиш.

— Ще поставя обаче няколко условия — продължи Риджуей. — Действам самостоятелно. Споделяме информация. Не искам да ме следите. Ако руснаците ви надушат, не желая да подгонят и мен.

Стратън се помъчи да изглежда невъзмутим.

— Щом така предпочиташ. Надявах се на малко по-тясно взаимодействие.

Сет тръсна глава.

— Няма да го бъде.

Погледите им се срещнаха — всеки се мъчеше да прозре отвъд думите, които размениха.

Стратън се колебаеше. Хвърли поглед към Хайгейт, позяпа в тавана и пак погледна Риджуей.

— Става. Споразумяхме се.

 

 

Зои отиде с Талия в къта, отделен за галерия, и потъна в меката кожа на широкото кресло. Другата жена й подаде чаша вино и се настани на близкия диван от хромирана стомана и кожа.

Пет-шест пъти досега си отпускаха душите тук, обикновено във вечери като тази, когато работеха до късно. Съзнателно не докосваха най-прочутите марки и с тези предпазливи набези в откраднатата винарска колекция на Вили Макс си навличаха мръщене и зъбене от надзирателите, но по-тежки наказания нямаше.

Талия затвори очи и задържа виното в устата си, преди да глътне. Щом отвори очи, подхвърли:

— Сред най-големите чудатости, които опознах в Ню Йорк, е американският начин — особено сред някои мъже — да убиеш цялото удоволствие от пиенето на вино.

Зои килна глава встрани.

— Чудатост ли? В какъв смисъл?

— Мисля, че се страхуват от него — обясни Талия. — Изпитват неловкост от чувствеността на виното… ако щеш, наречи я и сексуалност. — Тя разклати наситенорубиновата течност в чашата си и се загледа в нея. — Стремят се да мислят за виното, не да го чувстват. Тъкмо чувството ги плаши до смърт, затова го заличават от виното, като превръщат всичко в числа: дават му оценки, разлагат го на киселини и захари, пишат до безкрай за производителя, климата, валежите в лозята. Искат да го колекционират, а не просто да го пият. Имат си самозвани жреци и светци — познавачи, колекционери, маниаци на виното, които с жаргона си изключват непосветените от своя кръжец. Имат си и догми кои вина са добри и кои — не, кои с каква храна се съчетават, в какви чаши се сипват — такива ритуали, че могат да задминат и световните религии. Имат си книги и списания, които наизустяват, все едно са свето писание. Прекланят се пред идеята за виното, а не пред преживяването да го пиеш… пълни щуротии. — Талия махна пренебрежително с ръка. — Приличат на тълпа поклонници на Мун с промитите си мозъчета. Проблемът им е, че заради тези педантични глупости, които мислят само с лявото полукълбо, нито веднъж не успяват да преживеят чувствеността, никога не си позволяват самото удоволствие. И освен това според мен го правят нарочно — продължи Талия. — Боят се от онова, което не могат да измерят, защото измерването означава контрол. Страхът от усещанията, жалкият ужас от всичко, което чувстваш, противопоставено на другото — ето защо религиите, в които господстват мъжете, са отстранили Великата богиня. Тя е била чувствена, сексуална. Мъжкарите са искали Бог да им е по мярка, досущ както постъпват с виното.

Талия поспря, за да отпие още малко.

— И стигаш до тези заключения само защото някои мъжаги не се радват на виното истински? — слиса се Зои.

Другата жена сви рамене.

— Свързано е с преживяване на неописуемото, с чувстване вместо мислене — в този смисъл между виното и Творецът на нашата вселена има много общи неща. И двете са чувствени, трябва да бъдат доловени, преживени, а не разбрани и анализирани до смърт. Логиката е изградила западната цивилизация, само че не може да обхване изцяло безкрайното или чувственото. А същността на Богинята е била в творението — на света, на живота. Размножаването е сексуално и от прастари времена е функция на жените, мъжете пък са знаели, че нямат власт над това. Ето ти проблем. Изпитвали са потребност да наложат контрол и понеже не са можели много да сдържат нагоните си, решили да подчинят на властта си обекта на тези нагони. Повечето закони за секса контролират поведението не на мъжете, а на жените. Мъжете прелюбодействат и им се разминава с намигане и кимане. Жените биват приковани към позорния стълб, стават изгнаници или изгарят на кладата. Епоха след епоха словесните шарлатани в религиите, чийто център е мъжът, не са могли да понесат неразбираемо чувствената природа на Великата богиня — сътворителка, затова постепенно я изтласкали встрани в местно божество на плодородието, а секса превърнали от приятно духовно преживяване в дребна мръсотийка. Май това е горе-долу единствения начин, по който горните им глави са можели да контролират някак долните.

— Ама че теория… — поклати глава Зои и вкуси поредната глътка от виното.

— Е, имах доста време да стигна до моята обобщаваща теория за дървеняците — отвърна Талия. — Но не това е причината да отмъкна бутилка от избата. Искам да чуя за твоя приятел фалшификатора.

— Да, тъкмо се заговорихме за дървеняци… — промълви Зои.

— Лоша работа — съчувствено промърмори Талия.

— Не, всъщност много хубава — палаво се усмихна Зои. Остави чашата на масата и разпери ръце като рибар, показващ колко голяма риба е изтървал. — Ей толкова вдървена.

Талия се разкикоти така, че разля вино по роклята си.

— Хайде по-сериозно. Разкажи ми.

Зои си взе чашата, отпи от виното и продължи:

— Запознах се с Ерик в Амстердам през лятото между втори и трети курс в Калифорнийския университет. Бях на стаж в музея „Стедлик“ и живеех на квартира при холандско семейство в къща срещу Фонделпарк… това е нещо като техния Сентръл Парк… недалеч от музея. Доста скоро след като започнах работата си там, един от помощник-уредниците ме помоли да го придружа в обиколката за връщане на картини. Отхвърлени творби на художници, надяващи се да бъдат изложени в музея. — Зои бавно поклати глава. — Един от най-потискащите дни в живота ми. Толкова тъжно…

— Да отхвърлиш творбата означава да отхвърлиш твореца — кимна разбиращо Талия.

— И още как. Тъй… — въздъхна Зои. Затвори очи за миг, за да си представи отдавнашния ден. — Последното място, където трябваше да се отбием този ден, беше ширнала се тухлена сграда западно от Зедайк, главния квартал на „червените фенери“. Носехме няколко сюрреалистични картини от холандец на име Ерик ван Брьок.

— Ван Брьок ли? — учуди се Талия. — Той е известен. Картините му се продават за стотици хиляди.

Зои кимна.

— И според мен картините му бяха превъзходни… дори щом станах брокер, получих първите си комисиони от продажби на негови творби в САЩ. Но по онова време критиците оплюваха всичко, което прави.

— Критици! — озъби се Талия. — Злобни бездарни неудачници, които компенсират пълната си безполезност с ръфане на работата, свършена от хора, способни да творят.

Зои поизви вежди.

— Виждам, че май сме срещали едни и същи сред тях. — Засмяха се. — Както и да е, на последното място отидох сама. Качих картините до просторен таван на третия етаж в бивш спедиторски склад. За Ерик бях непозната и когато ми отвори, пролича му, че не се е настроил предварително как да ме посрещне. Лъщеше от пот. Очите му едни блестящо зелени, направо искрят. И беше страхотно висок като мнозина холандци — почти два метра. И с такива жилави мускули… като професионален баскетболист. — Зои поспря и затвори очи за миг. — Ръцете му пращяха от мускули, подаваха се от опръскана с боя фланела, на която бе откъснал ръкавите. Носеше и шорти, не закриваха почти нищо от тези негови невероятно мускулести крака. На шията си бе наметнал хавлия. — Тя отвори очи и погледна Талия. — По-навътре зърнах гири и щанги на протъркания дъсчен под. Целият беше плувнал в пот.

— Като те слушам как говориш, била си сразена на място.

— О, да! — кимна Зои с потайна усмивчица. — Просто настръхнах от него. Все едно останалият свят изчезна за мен. Може би заради миризмата на пот или вида на това съвършено тяло, но сякаш ме удари гръм. Изведнъж овлажнях. Тогава бях на двайсет години, за пръв път ми се случваше да се прехласна така.

Зарея поглед в пространството.

— И после? — подкани я Талия.

— Така се зашеметих, че изтървах и двете картини. Тропотът ни отърва от вцепенението. Щом погледна надолу и разбра защо съм дошла, той се наведе да си прибере картините и затръшна вратата под носа ми.

— Очевидно това не те е обезсърчило.

— Ами не. Ни най-малко. Бях омаяна. Всеки миг си мислех за него. Преди и след работа… и почти през всяка обедна почивка си седях в малък бар отвъд канала срещу неговото студио и го чаках да излезе. Съвсем скоро добих горе-долу ясна представа що за хора наминават при него — доставчици, хора от лимузини с шофьори или със свои скъпи коли. Осъзнах, че той не е някакъв си гладуващ художник. Проумях и че обожавам картините му.

— Преди или след като те удари хормонът?

— Преди… и далеч по-силно след това. И тъй, когато той излезеше от сградата, аз вървях след него.

— Тичала си подире му.

— Може и така да се каже. Но след около седмица установих, че всяка вечер към осем часа той отива да вечеря в индонезийско ресторантче на „Рембрандсплайн“. Точен като часовник.

— И ти изведнъж откри колко харесваш индонезийската кухня.

— Гозбите им наистина са вкусни — отвърна Зои. — Първата вечер седях там, когато той влезе. Намуси ми се и излезе. Следващата вечер се престори, че не ме вижда, и отиде на възможно най-отдалечената маса в тясното ресторантче.

— А на третата вечер?

— Преди това… следобеда се отбих на „Калверстрат“ и си купих най-тънката, най-прозиращата, с най-голямо деколте плетена блузка. И то един номер по-малка, отколкото носех. И си я сложих без сутиен отдолу. По пътя дотам носех жакет, за да не ми налитат, но щом той влезе в ресторантчето, смъкнах жакета и се поизпъчих — бях репетирала целия следобед.

— Я да позная. Седнал е на твоята маса.

— Ъхъ — кимна Зои. — Веднага след като езикът му увисна до пода.

Разкикоти се заедно с Талия.

— И после? — не се стърпя другата жена.

— Е, не помня какво ядохме. Нищичко не помня и от разговора. Затова пък помня фойерверките в себе си, от които щях да се пръсна през нощта.

— Първият ти оргазъм, а?

— Първият без помощта на батерии — уточни Зои и Талия се подсмихна. — И така, срещахме се непрекъснато около месец — всеки път първо ресторантчето, после секса. Но с времето той започна да говори повече за своите творби, за критиците, за занаята на реставратора, от който според него получавал повечето си доходи. И колкото по-силно се ядосваше, толкова по-поразителен беше сексът след това.

Една сутрин… — Погледът й се замъгли за миг. — Помня, че беше през юли. Станах преди Ерик и се размотавах из студиото. Замъкнах се в стаята, където рисуваше собствените си картини. Помня, че през напръсканите с малко катран тавански прозорци проникваше чудесна холандска светлина и превръщаше цялото помещение в подобие на сияещ натюрморт от Вермеер — четки, бои и кутии, шишета с разтворители, шпатули.

Минах през стаята и през отсрещната врата отидох в неговото реставраторско студио. Половин дузина картини бяха сложени на стативи, всички в различен етап от почистване или реставрация. Спомням си картина на Сезан, изпратена му от германска галерия, и една на Гейнсбъро, тя пък беше от Америка. Ако ще критиците да мразеха Ерик, дори неговите врагове признаваха уменията му в почистването и реставрацията.

Зои сложи чашата си на масата от хромирана стомана и стъкло, стана и се протегна.

— Не бях прониквала отвъд това помещение, но онази сутрин стигнах до вратата в дъното, която винаги дотогава виждах заключена с катинар. Този път обаче катинарът висеше отворен на халката, затова влязох и се озовах в стая с още по-добро естествено осветление от студиото на Ерик. И тук като в помещението за реставрация изобилстваха стативи… с двайсетина шедьоври, които нито бях виждала, нито пък бях чувала за тях. Моне, Ван Гог, Мондриан… цели редици. Доближих и забелязах, че нито една картина не е подписана. А онази на Моне беше недовършена, на Ван Гог — също. И тъкмо ми светна в главата, чух стъпки зад себе си. Обърнах се и видях Ерик на прага. По лицето му се смесваха гняв, страх и изумление. За секунда зърнах в очите му отчаяние и желание да убива, но отмина толкова бързо, че и до днес се чудя дали не ми се привидя.

— Хората са убивали и за по-дребни неща от художествените си амбиции — вметна Талия. — Да не говорим пък за парите в тези далавери.

Зои кимна и бавно закрачи из стаята.

— И той беше достатъчно настървен. Ъхъ… — Плъзна показалец по древногръцки мраморен бюст от трети век и пак се обърна към Талия. — Но само каза: „Котенце, това е тайна между нас двамата. Съгласна ли си?“. Обви ръка около кръста ми и аз пак взех да се разтапям. Кимнах. Но незнайно откъде и как успях да събера сили и самообладание да се дръпна крачка назад и да сключа безценна сделка. „Съгласна съм — отговорих. — Тайната си остава между нас при едно условие — искам да ме научиш на всичките си хитрини.“ Е, човек би си помислил, че го шамаросах. Пак забелязах кръвожадното отчаяние за миг, после той отстъпи. — Зои пак седна в креслото. — Така приключихме със страхотния секс. Превърнах се в ученичка, в заплаха, в задължение и през остатъка от лятото леглото му сгряваха сменящи се начесто почитателки, каквито минаваха оттам и преди да се появя аз. Тогава ми стана ясно колко суетен е той всъщност и че не го интересува нищо, освен картините му — бездруго би ме зарязал след няколко седмици.

— Сигурно доста те е заболяло.

Зои завъртя глава.

— Не особено. Тогава осъзнах и друго — че наистина съм се посветила на изкуството… от моята гледна точка. Сексът си беше хубав, отвори ми очите, накара ме да порасна, но от този ден изобщо нямаше значение, защото до края на лятото часове наред изучавах най-съвременните похвати на фалшификаторите… много от които и досега са неизвестни на специалистите.

— Забележително — похвали я Талия. — Той още ли имитира майсторите? И днес, когато собствените му творби се продават толкова добре?

Познатият шум от затръшната някъде из склада метална врата запълни паузата.

— Ето го — промърмори Талия и припряно разчисти следите от набега им във винарската колекция на Вили Макс.

Зои отнесе чашите в работната зона и ги скри под един рафт.

— Вече не се занимава с имитации — отвърна на Талия. — Но и те допринесоха за успеха му, колкото неговия талант.

— Как тъй?

— Ами той започнал да ги рисува заради парите, а после — за отмъщение.

— Отмъщение ли?

— Избрал си за жертви критиците, които го отричали… значи мнозинството от тях. Както и ти знаеш, те се увличат по модни веяния, вместо да разчитат на трезвата преценка и здравия си разум. Отначало целта му била да ги съсипе… и наистина постъпи така с двама-трима.

— Как?

— Например Фон Глайк в Хамбург беше един от най-злостните критици на Ерик.

— Фон Глайк… — тихо я прекъсна Талия. — Репутацията му беше унищожена от скандал с фалшификати.

— И неслучайно — увери я Зои. — По стечение на обстоятелствата Фон Глайк посвещаваше много време на гръмогласни декларации, какъв вещ познавач е на Джаксън Полак.

— Да бе, познавач на изкихана върху платното боя.

— Така си е — съгласи се Зои. — И Ерик започна да бълва „неоткрити“ неща на Полак… като отделяше около половин час на картина. А заниманията с реставрация му даваха възможност да „препира“ имитациите през ръцете на безсъвестни хора, за да не се разкрие кой в действителност е източникът. И както Ерик си бе намислил, Фон Глайк направо превъртя заради тези неизвестни доскоро творби на Полак, възвеличаваше ги, потвърждаваше автентичността им, направо се оливаше. След време Ерик пусна няколко анонимни сведения до галерии и колекционери, купили картините — подсказваше им за малки, скрити несъответствия, които нарочно бе нанесъл на картините.

— Отвел е Фон Глайк до ръба за ръчичката и после го е бутнал от скалата — промълви Талия. — Значи в някакъв смисъл самоубийството му е било убийство.

— На Ерик му беше все едно — продължи Зои, а звукът от стъпки се чуваше все по-наблизо в склада. — Харпър-Боулз в Лондон и Льо Пен в Париж се оказаха по-корави емоционално, но и с тяхната кариера беше свършено.

— Светът на изкуството не е загубил нищо — процеди през зъби Талия.

— Може би — подхвърли Зои и в този миг стъпките секнаха пред вратата. Издрънчаха ключове. — Е, според мен Ерик проумя, че да смазва критиците в крайна сметка не е толкова полезно, колкото да ги държи на каишка. Плъзна мълва (пусната от самия него, убедена съм), че е направил фалшификати, които ще изложат голяма част от критиците и особено онези, които са оплювали картините му.

— Той ги е изнудвал.

— Само в началото, струва ми се. Мисля, че това беше достатъчно, за да секне потокът от враждебни отзиви и да бъде оценено творчеството му по достойнство.

В ключалката на резето отвън изчегърта ключ. След секунда вратата се отвори и влезе Чудовището, единият край на белезниците, предназначени за Зои, вече бе закопчан на китката му.