Люис Пардю
Дъщерята на Бога (13)

12.

Сет Риджуей лежеше по гръб и гледаше вяло в тавана през мрака. Както обикновено чаршафите бяха увити около него, усукани на въже, а завивката беше изритана на купчинка в краката му. Отново си изтри лицето, за да махне избилата пот по челото и над горната устна. Избърса си дланта в чаршафа и се обърна, опитваше се да намери по-удобна поза, за да заспи.

Но покоят не го спохождаше. В сънищата си виждаше плъхове, пълзящи по Тони Брадфорд, ръфащи късчета плът, после образът се промени в Ребека Уайнсток и той я зърна на кея, с ръка на гърлото, което вече липсваше.

Пак се завъртя на хълбок. Затвори очи, но както всеки път, пред него бяха ликовете на смъртта. Заспа веднъж през нощта, веднага след като се прибра вкъщи с картината. Но кошмарът прогони съня.

В този кошмар той спеше. После някой включи лампа. Сет отвори очи и се озова легнал на пода в склада на Катедрата по философия. Тони Брадфорд се беше надвесил над него.

„Ставай, лениво копеле! — кресна му Тони. Лицето му червенееше и се подуваше от гняв. Вените по шията му изпъкваха като дебели върви. — Ставай да си изнесеш лекцията!“

Думите на Тони зазвучаха толкова гръмовно, че престана да ги разбира, а лампата на тавана като че светеше все по-ярко. Стисна клепачи да се защити от нея, но тя сякаш ги прогаряше.

Болката избухна в гърдите и хълбоците му и в миг той отново попадна на улицата. Трафикантът на кокаин не се забави да стреля със своето „Узи“. Първият откос удари право в лицето партньора на Сет. Вторият се заби в гърдите на Риджуей и го завъртя на място, следващите куршуми го пронизаха отстрани и в гърба.

Тогава мракът се спусна бързо, но в кошмара имаше само светлина.

Сет отвори очи и видя лицето на партньора си върху тялото на Тони.

„Мръснико, да ме беше предупредил! — изръмжа партньорът му. — Ти трябваше да си го отнесеш. Ти трябваше да си мъртъв, а не аз.“

Сет се опитваше да стане, да обясни. Но нито краката му помръдваха, нито ръцете или устата. Беше парализиран.

„Ти си противен мърльо!“ Внезапно видя лицето на Ребека Уайнсток, но още звучеше обвиняващо гласът на неговия партньор. Сет усети сълзи на безпомощно отчаяние да се стичат по бузите му. Можеше да обясни, искаше, но думите не идваха и накрая вместо лицето на Уайнсток пред него беше Зои, чу нейния глас.

„Ти им позволи да ме отвлекат. Ти допусна да ме отмъкнат. Ама че ченге!“

После Сет почувства как се раздвоява. Едната част се зарея към тавана и сведе поглед към другата. Видя себе си свлечен в ъгъла с дупка от куршум в челото, а плъхове гризяха кървави ямички в тялото му. После усети смазваща, изгаряща болка, натиск от лапички с остри нокти, които драскаха по очите му, топли голи опашки, плъзгащи се по корема и слабините му. Събуди се с писък.

Отново отвори очи и се вторачи в светещия циферблат на часовника до леглото. Наближаваше три часа сутринта. Бе преживял кошмара преди почти три часа и разтърсващият ужас не бе стихнал. Очевидно нямаше шанс да поспи.

Седна на ръба на леглото и долови тъмнеещото си отражение в огледалото над тоалетната масичка на Зои. Украсената с дърворезба кутия за бижута, която й купи по време на пътешествието им до Британските Вирджински острови, бе оставена в единия край. Множество шишенца, лакове за нокти и други съдчета, които май всички жени трупаха, бяха събрани в другия край. И всички тези вещи сякаш го обвиняваха в нехайство.

Наклони се бавно и се надигна. Пружините на леглото заскърцаха в гръмка жалба и му напомниха, че Зои бе поискала да ги смени, за да не им шумят толкова, когато се любят. Нещо го стисна за сърцето — спомни си как лежаха заедно с долепени тела, преплели ръце и слели дъха си. Ще се случи ли някога пак?

Сет се подпря на перваза на прозореца в спалнята и зяпна улицата. Дъждовните облаци се бяха разпръснали и оставиха звездите да прогарят сияйни дупчици в небосвода.

— Защо, Господи? — попита той и стъклото леко се замъгли от дишането му. — Какво съм сторил, та да заслужа това? Молех се, опитвах се да бъда нравствен, добродетелен. Защо позволи това да се случи?

И отново се опита да потисне мислите, които го навестяваха все по-често — може би няма Бог. Или може би на Бог му е все едно.

Отсреща на улицата вместо онази тойота бе спрял черен седан американско производство, в който седяха двама мъже. За секунда се подразни от наблюдението, но бързо му мина. Стратън само си вършеше работата.

Напълно буден, той се върна до леглото, бръкна отдолу и извади картината. Сложи пакета на леглото и го разтвори. Подържа рамката в тъмата, пресегна се и натисна бутона на нощната лампа. И отново разгледа картината.

Точно каквато я описваше Уайнсток. Алпийска ливада, нарисувана в топлите жълти оттенъци на флорентинските майстори. Вдясно изпъкваше скална стена, имаше и нещо като вход на мина в далечината до левия ръб. Той не можеше да открие никакъв намек в самата картина.

Тя беше поставена в обикновена черна рамка от дърво и закрепена отзад с кафява хартия.

Обърна рамката и се взря в овалната лепенка на единия ъгъл на хартията. „Якоб Йост и синове, изящни рамки за изящно изкуство. Аугустинергасе II, Цюрих.“

Не откъсваше поглед от етикета. Името на магазина, в който са рамкирали картината, беше единствената следа, с която разполагаше. Питаше се защо ли това е направено в Цюрих, а не някъде в Германия? Пак прочете лепенката. Имаше някаква бележка, но заради избледнялото мастило не успяваше да я разчете. Поднесе картината по-близо до лампата. Бележката си остана нечетлива, но той обърна рамката под подходящ ъгъл към светлината и различи дата — 19 май 1937 година, и поредица цифри: 16 — 16. Преди нахлуването в Полша, преди зверствата на Холокоста, когато Хитлер все още бил уважаван европейски лидер, а хората от неговата страна още можели да пътуват свободно, без да им пречат сражения или граници с вражески държави. Отишли са в Цюрих с картината. И още какво са носели?

За пореден път разгледа картината. Мислите му се отплеснаха. Цюрих се славеше с банките и постоянството си. А в съзнанието на Сет имаше мрачния облик на мястото, където Зои изчезна. Нацистите пък са били прословути с трупането на злато и други ценности. Нямаше ли основания да предположи, че са заминали за Цюрих преди войната, за да открият сметки и да установят връзки с банките? Може би Хитлер или Щал, или друг нацист случайно е носел картината при такова пътуване и също случайно е наминал покрай магазина за рамки на хер Йост.

Ако нацистите изобщо заслужаваха похвала за нещо, това беше тяхната методичност. При тях рядко е имало случайности. Шансът картината да е била носена просто ей така беше нищожен.

Кимна на себе си, вдигна слушалката на телефона, набра централата и помоли за международна справка. Искаше да научи дали Якоб Йост или някой от синовете му още се занимава с бизнес в Цюрих.

Апаратът звънна два пъти, преди той да остави слушалката върху него. Стратън (или някой друг) вероятно се е прикачил към телефона. Не се знаеше кой може да слухти по тази линия. Нищо не пречеше да се обади от автомат на летището.

Бързо нахлузи кадифен панталон и пуловер. Извади от куфарчето инструментите и сложи вътре и картината, и мократа пачка банкноти по хиляда долара, която му даде Уайнсток.

Премести се до масичката и извади от кутията за бижута на Зои горната табличка. От дъното взе паспорта си и внушително снопче швейцарски франкове, които бе донесъл от Цюрих. Разсеяно отвори паспорта и плъзна поглед по визите отзад. Швейцария, Англия, Холандия… всяка голяма страна в Европа и повечето малки наред с печати от островчетата в Карибско море, които той и Зои бяха обикаляли. За малко си представи онези мирни дни на плаване из Карибите, после рязко затвори паспорта и започна да си събира багажа.

Десет минути по-късно двамата мъже в черната кола се напрегнаха, щом той излезе енергично от къщата и пусна саковете си в багажника на волвото. Седна зад волана и запали двигателя. Превключи на скорост, обърна внимателно, подкара полека по улицата и спря до черния седан. Смъкна стъклото на прозореца и подкани с жест двамата да направят същото.

— Предайте на шефа си, че заминавам за Амстердам — подхвърли Сет, махна им небрежно с ръка и отмина.

След час с усмивка приключи разговор от телефонен автомат на международното летище на Лос Анджелис. Якоб Йост и синовете още бяха в бизнеса, но синовете принадлежаха към следващото поколение. Казаха му, че старецът бил жив, но се оттеглил. Сет спомена името на художника и заглавието на картината, те обаче нищо не говореха на Якоб Йост младши. Обеща да ги съобщи на баща си, който сигурно би поискал да разговаря за тях с господина от Америка.

„Убеден съм, че ще поиска — рече си Сет на влизане в почти безлюдната закусвалня. Наля си от машина чаша мошеническо, скъпо и убийствено горчиво кафе. — Чудя се обаче и кои други хора биха искали да разговарят за тях.“

Седна до масичка с пластмасов плот, за да изчака полета. В душата му се пробуди надежда. За пръв път повярва, че има някакъв шанс да намери Зои. Отговор на молитвите му, или просто събитията следваха своя ход? Погледна през прозореца и опита да се помоли. Думите му се изплъзваха.

 

 

Зои потисна безпокойството, свило гърлото й, и изви гърба си назад в отчаян опит да прогони болките и преумората, впили се безмилостно в нея след цял ден на крака. Двете с Талия почти половин денонощие разопаковаха и подреждаха огромната колекция на Макс от „Венерини фигурки“. Някои датираха от двадесет хилядолетия преди новата ера.

Щом привърши с протягането, Зои огледа залата, попиваше жадно с очи стъписващата картина, разпиляла надалеч преградата от придирчивост, която тя бе издигнала между душата и професията си. Обкръжаваха я като малък батальон от свети жени — над триста статуетки покриваха равните повърхности. Всяка имаше етикет с каталожен номер, описание и препратки към още по-големи каталози. Бяха изработени от обикновена или гледжосана глина, алабастър и лята мед. Голям фриз, издялан от алабастър и по-късно изкъртен от стената на храм в Мала Азия, беше в отделен сандък и тепърва щяха да го вадят.

Сведе поглед към Венера отпреди девет хиляди години, изработена от печена глина и висока трийсетина сантиметра. Гърдите, коремът и половите органи на жената изпъкваха необичайно. Богинята седеше, отпуснала ръце върху издялани пантери. Според съвременните представи за тялото, въплътените в най-древните статуетки жени изглеждаха болнаво тлъсти.

Гледката я пренесе в толкова отдавнашния загадъчно първобитен свят и отклони мислите й от спотаения в душата й страх, който тегнеше над съня й нощем и твърде често смазваше духа й денем. Вместо в наближаващия завършек на идните няколко дни, тя се вживяваше в красотата, сътворена от отдавна отишлите си майстори, и в света, който те се бяха опитали да осмислят чрез тези съхранени изделия.

— Завладяващо, нали?

— Ох! — подскочи Зои.

Гласът на Талия я стресна и мигом я върна в настоящето.

— Извинявай. — Другата жена също се взря във фигурата. — И на мен ми е една от любимите. Толкова е изчистена, с липсата на изкусност и украса, направена е от местната пръст и изпечена в жаравата на огън, който в онези далечни времена сам по себе си е бил загадъчен.

— В онези далечни времена… — тихо повтори Зои, приковала поглед в статуетката.

— Мисля си, че може би край точно такъв огън във временния бивак някоя се е вторачила в пламъците и е видяла отблясъците на огромен неразбираем свят, който е я уплашил до полуда. И ето така… — китката й в бяла ръкавица махна към фигурата — … ето така се е справила с чувствата си.

— Затова е толкова омайваща. Тоест ти говориш за произхода на религията. — Зои поклати глава. — Знам толкова малко за тяхната история…

— Праистория — поправи я Талия и взе статуетката. — Това е причината да знаем толкова малко.

— Именно. Никога не ми е било нужно да науча повече за изкуството до, да речем, хилядната година преди новата ера. Всъщност в моя занаят съвсем малко специалисти познават този период. Това е по-скоро археология, а не история на изкуството.

— Цялата история на изкуството е археология — натърти Талия. — Изкуството отразява културата, а тя на свой ред е начинът, по който хората се стараят да открият смисъл в живота. Само че повечето от нас разчитат на писмената история, за да намерят в нея загатвания за изкуството.

Зои кимна замислено.

— Представи си какво е било тогава. Тя — посочи глинената Венера — е оформена от ръце и ум, които са се гънели под товара на невероятно бурното развитие на знанието. По онова време е изобретено колелото, животните са били опитомени, хората започнали да рисуват по стените на пещери, първите малки групички откривали, че могат да отгледат растения, като засеят семената им…

— И тогава Бог е бил жена — прекъсна я Талия.

— Моля?

— Ами огледай се. Бог е имал цици.

Зои се намръщи.

— Ама че свят! — добави Талия. — Има бедра колкото моите, а в древността хората са я почитали като Богиня.

Разсмя се от сърце и цялото й тяло се разтресе под широкия пуловер и изопнатия панталон.

— Странно — промълви Зои. — Покрай Сет знам много за съвременните религии. — Тя се озърна. — И почти нищо за… — Обхвана с жест цялата стая. — Никога не съм се замисляла сериозно какво е имало преди. Искам да кажа, че си представях „Венерините фигурки“ само като един от многообразните дребни идоли в огромен пантеон… животни, купища култове и така нататък. Нали разбираш — не като същинска религия.

— Не като същинска религия… — повтори Талия, която обикаляше около масата и се взираше в подредените на нея женски образи. — Така е благодарение на моя народ. — Тя спря и отвърна на погледа на Зои. — Тората… също и Старият завет на християните са пълни с повели да бъдат опожарени храмовете на езичниците, да бъдат изгорени свещените им писания, да бъдат изтрити от лицето на земята. Но от мен да знаеш — петнадесет хилядолетия… може би и двадесет и пет или тридесет хиляди години преди Яхве да бъде споменат в Светото писание, Богинята е била жена. Великата богиня е била не просто част от култ към плодородието или само един сред какви ли не анимистични тотеми. Признавали са я като сътворителка на вселената, даряваща живот на всичко. И не само на едно място, а навсякъде по света. Ела с мен.

Тя с учудваща пъргавина се провря в проходите между масите. Зои побърза да отиде при нея.

— Виж етикета. — Талия сочеше Венера от теракота. — Тя е от Шумер, наричали са я Нана или Инана. А до нея — показа фигура, издялана от минерала серпентина — е великата Богиня на слънцето, почитана от ескимосите, върховната сътворителка също като при японците. — Талия не спираше. — В Индия, Арабия, Мала Азия, Австралия, Египет, Африка, навсякъде около Средиземно море Богинята е била жена. Наричали са я Изида — посочи изваяние от алабастър и продължи нататък. — Ищар, Ашера, Хатор, Анахита, Ау Сет, Ишара и още стотина имена, но изглежда все същата, независимо от културата и няма съмнение, че всички те са изображения на Великата богиня, която е сътворила света и всичко в него. — Спря толкова внезапно, че Зои едва не се блъсна в нея. — Ето ти единобожие от самото начало.

Бяха се озовали пред най-голямата фигура — каменна статуетка от Мала Азия, висока почти метър. Изобразяваше жена, която ражда овнешка глава и три бичи глави.

— Това е от началото на шестото хилядолетие преди новата ера. В тяхната култура овните и биковете са били символ на мъжете. Тази статуя ясно показва, че мъжът произхожда от жената, а не обратното, както е в историята за Адам и Ева.

Зои се наведе, за да разгледа отблизо подробностите.

— По онова време още не са схващали връзката между секса и децата. Знаели са само, че жените и женските животни са раждали, създавали са живот. Само жените са можели да сътворят нови хора. Техните тела са били в съзвучие с природата, с луната, и проявявали всички различни загадъчни цикли като света наоколо.

— Сигурно затова още говорим за майката земя или майката природа.

— Точно така. Дори да се опиташ да скриеш Великата богиня, не можеш да се отървеш от нея. И не забравяй, че тези култури са се опирали на матриархат — наследяването и предаването на родовото име е ставало по майчина линия, защото не са и подозирали, че мъжагите имат нещо общо с това. Мъжете все пак са били ловци и закрилници заради силата и ръста си, но жените са изобретили земеделието, защото им е давало надежден източник на храна около дома.

— Затова ли тя държи някакъв зърнен клас? — Зои махна към ръцете на голямата статуетка. — Малко ми прилича на жито, но не мога да го позная.

Талия се наведе и примижа към каменния детайл.

— Дребен вид ечемик, един от предшествениците на съвременните сортове — кимна тя. — Ами да, права си за причината да го държи. Тя не само създава живот, но и дава храна.

— И какво станало? — Зои вдигна вежди недоумяващо. — Защо сега Бог е мъж?

— Отчасти защото Бог и виното много си приличат, а аз си мисля, че всичко е започнало, когато схванали ролята на сношението за зачеването на деца — подхвана Талия. — Или може би това се е съчетало със зараждането на земеделието. — Отвъд стените на тяхното студио се чу затръшването на врата в далечна част на склада. — Тогава започнали да осъзнават, че имат някаква власт над телата си и снабдяването с храна и че не всичко зависи само от фокусите на божеството.

— Знанието… — промълви Зои. — Отхапването от забранения плод, а?

— Може и така да се каже. Дотогава тези малки огнища на културата живели в доста добра хармония с природата, вземали каквото им давала тя и не се опитвали да контролират нейния ход или собствения си живот. Когато мъжете се досетили, че имат ключова роля, позагубили страхопочитанието си. Горе-долу по това време… — Талия сви пръст подканящо и се премести до съседната маса, където фигурките на богинята бяха по-стройни. — Виждаш ли това?

Зои се взря в излята от мед статуетка със сини очи от лапис лазули, а някакви кристали с кехлибарен оттенък бяха подредени в геометрични шарки по тялото й. До богинята стоеше по-дребна фигура, несъмнено мъжка.

— Ето, тази е от четвъртото хилядолетие преди новата ера — обясни Талия. — Мъжката фигура е един вид принц консорт. Великата богиня все още е върховно божество, но културата е стигнала до идеята, че Бог има и женски, и мъжки страни. Аз не тълкувам това като многобожие. Според мен въплъщава мъжкото и женското, а не две отделни божества.

Друга врата тресна в склада, този път дочуха и слаби гласове.

— В културата все още властвал матриархатът, макар че собствеността се владеела съвместно, но това била бронзовата епоха, появили се истински градове и те се разраствали толкова ускорено, че навлизали в чужди територии и посеви. Започнали сблъсъци. Преди това намирали сигурност в преклонението и търсенето на хармония с природата. Но копието и мечът се превърнали в основен инструмент на обществото. Значението на мъжкия елемент в Бог нараствало и…

В бравата бързо зачегърта ключ, вратата се завъртя към стената с оглушителен грохот. Първо влезе мъж с нормално телосложение, когото Зои познаваше под фамилията Сергиев, последва го великанското туловище на нейния надзирател. Изпревари ги вълна от студен въздух, която разпиля хартии и смрази не само ходилата на Зои.

— Колко навреме… — промърмори Талия на английски, после поздрави на руски двамата мъже, които й се начумериха.

Зои въздъхна и плъзна последен поглед по статуята със завръщането в мрачната действителност.

— Хайде! — излая Сергиев.

Както всеки път през толкова много дни, че не искаше и да ги брои, тя се обърна и протегна дясната си ръка. Грамадният надзирател застана до нея в подобна поза, едната халка на белезниците бе закопчана на дебелата като стълб китка, другата висеше разтворена.

Сергиев окова Зои. Без да продума, Чудовището закрачи към вратата.