Люис Пардю
Дъщерята на Бога (22)

21.

Следяха го. Вече нямаше съмнение. Сет Риджуей поднесе към устните си чашата с елзаско пино гри и над ръба й се взря в мъжа, който седеше в дъното на грил бара. Висок към метър и деветдесет, с толкова късо подстригана къдрава кестенява коса, че приличаше на полицай или военен. Слабото ъгловато лице не издаваше определена възраст — и това е присъщо за строеви офицери, посветили се на тренировки цял живот, за да останат във върхова форма. Риджуей внезапно си спомни за седемте килограма, които наддаде след изчезването на Зои, за лоената гънка около кръста си.

Мъжът отсреща проявяваше точност и увереност в движенията си, които издаваха сила, макар че тялото му беше скрито под широко вълнено палто. След като го свали, остана по делови костюм и възтясна вратовръзка със съвършен възел, а под сакото му лесно можеше да се скрие оръжие. И макар че ги делеше главната зала на препълненото заведение, напрежението в леденосините му очи личеше.

Сет бавно остави чашата на масата и насочи престорения си интерес към печеното с гарнитура в чинията. Побутваше картофите с вилицата и си мислеше, че онзи човек не е професионалист в проследяването. Лесно се издаваше, очите му гледаха пронизващо, не ги отделяше от Сет и случайно срещаше погледа му. Освен ако… някой не искаше да му покаже, че е следен. Но кой? Някой, свързан със свещеника, вървял по петите му в Амстердам? Или някой желаещ да го убие?

Отхвърли последната догадка. Ако мъжът имаше такова намерение, щеше да го изпълни досега, още когато Сет вървеше през безлюдния парк до църквата „Свети Петър“. За пръв път го зърна там, броени минути след като запрати Феликс Йост върху неговото шери и кристал.

Изкачваше стъпалата в края на „Ин Гасен“ и вече съжаляваше за проявената избухливост. Тъкмо реши да се върне, да се извини на Йост и да предложи компенсация за щетите, обаче видя този мъж.

Сет спря и за разлика от някой професионалист, който би го подминал, човекът също се закова на място изненадан, неуверен какво да стори.

Сет продължи нагоре и отписа срещата като случайност. Но мъжът вървеше подире му и през двора над „Ин Гасен“, около църквата и през двора от другата й страна. Сет свали дясната си ръкавица и не пускаше дръжката на револвера. Мъжът може би носеше оръжие със заглушител, може би негов съучастник чакаше зад следващия ъгъл. Щяха да си получат заслуженото, каквото и да бяха намислили. Но нищо не се случи.

Преследвачът имаше предостатъчно възможности да го убие и да избяга, без никой да види. Но той само продължи непохватното си наблюдение. Сет пак го стрелна с поглед през залата. Онзи като типичен аматьор се криеше зад брой на „Нойе Цюрихер Цайтунг“. И от толкова далеч Риджуей успяваше да разчете заглавията.

Изведнъж се сети какво трябва да направи. Пусна вилицата върху чинията си, порови в джобовете за пари, за да си плати сметката, остави банкнотите на масата, изправи се без бавене и прекоси залата. Бързо пъхна ръка в дълбокия джоб на скиорското си яке и напипа дръжката на револвера. Стисна я, провря показалеца си в предпазната скоба и го сви около гладката студенина на спусъка.

Чу силното шумолене на вестника в ръцете на мъжа, долови изненадата и объркването на лицето му, щом го видя да идва. Стреснатият човек обърна чашата чай пред себе си в опита да се надигне.

— Не си правете труда да ставате — каза му Сет на немски и протегна лявата си ръка във възпиращ жест. Мъжът застина в леко присвита поза. — Хайде, седнете си на стола. — Сет продължи по-тихо: — В джоба на якето си имам много мощно оръжие. — Видя как погледът отсреща се впи за миг в скритата му ръка и очите се разшириха от уплаха. — Насочено е към вас и ще разкъса в тялото ви дупка колкото чиния, ако само си помислите да направите нещо, което аз не съм ви разрешил преди това. Схванахте ли какво ви казвам?

Мъжът кимна невъзмутимо.

— Какво искате?

Гласът му беше спокоен и уверен. Сет си рече, че макар да е аматьор в проследяването, се държи необичайно хладнокръвно въпреки заплахата. Само хора, срещали опасността и оцелели, са способни на това.

— Аз би трябвало да ви задам този въпрос — натърти Сет. — И понеже оръжието е в моята ръка, защо вие не отговорите пръв?

Издърпа срещуположния стол и седна. Мъжът кимна.

— Подайте ми портфейла си — заповяда Сет. Ръката на другия припряно посегна към джоба на сакото. — Бавно! По-бавно. Не искам изненади от джобовете ви.

Човекът кимна, леко наклонил глава настрана, извади тънък кожен портфейл от вътрешния джоб и го плъзна по масата. После се облегна нехайно на стола си и се зае да оглежда преценяващо Сет, който само с лявата си ръка разгъна портфейла на масата и порови в съдържанието му. Имаше пари — швейцарски франкове на стойност по-малко от стотина долара, магнитна карта за паркинг, няколко кредитни карти и швейцарска шофьорска книжка на името на Якоб Йост. Сет се вторачи в човека отсреща.

— Вие сте Якоб Йост?! — попита с нескрито недоверие.

Мъжът кимна.

— Аз съм син на мъжа, когото потърсихте по телефона преди няколко дни. Якоб Йост втори… или младши, както казвате в Америка.

Подбирайки думи, докато отчаяно се стараеше да разплете мислите си, Сет сложи шофьорската книжка в портфейла и го побутна към Йост.

— Не разбирам — смънка Сет. — Защо ви хрумна… защо вървяхте след мен?

— Защото човек, представил се за вас, дойде в дома ни снощи. С него имаше още хора и те искаха да сторят зло на моя баща. Този мъж вече не е между живите. Приятелите му също — съвсем делово добави Йост.

— Но кои бяха те? Защо?

— Не носеха документи и говореха немски с руски акцент. Предполагам, че са работили за КГБ.

Сет кимна.

— Логично… — Запъна се. — Не, няма никаква логика. Не виждам смисъл във всичко това. Но поне се връзва с останалото. Наскоро се опитаха да ме убият. Помислих, че и вие…

— Че може да съм един от тях ли? — Сет кимна и Якоб Йост се усмихна за пръв път. — Не, господин… Риджуей, нали? — Сет пак кимна. — И двамата сме от другата страна на огневата линия.

Протегна му ръка над масата. Сет я погледна недоверчиво. Хитрина ли беше? Напомни си, че документи се фалшифицират лесно. А най-умелите убийци са и най-способните актьори. Взираше се в дружески подадената ръка и си спомняше Уайнсток, свещеника в Амстердам, Джордж Стратън.

Всички дойдоха при него като приятели и доказаха, че заслужават доверието му… Стратън му спаси живота. Другите двама умряха.

Сет неохотно реши, че трябва да се довери и на този човек. Пренебрегна студената тръпка, плъзнала по гръбнака му, полека пусна дръжката на револвера и извади ръката си от джоба.

— Така да бъде — промълви, щом докосна топлата суха длан на Йост. — На една страна сме.

— Това е добре — отвърна Йост, стисна ръката му и я пусна. — Защото човекът до съседната маса има още по-мощно оръжие от вашето и то е насочено към главата ви.

Риджуей мигновено изви глава надясно и се вторачи в набит мъж с дълга права кестенява коса. Той му се усмихна, сведе поглед към скута си и веднага пак се взря в Сет, който проследи движението и незабавно забеляза края на заглушител под гънките на голяма хартиена салфетка.

Сет отново се обърна към Йост и го видя да кима на дългокосия мъж. Онзи също кимна, пресегна се надолу и взе от пода малка раница в горскозелено. Скри пистолета със заглушител вътре, остави банкнота на масата и излезе, без повече да ги погледне.

— Не допускате рискове, а? — подхвърли Сет.

— Господин Риджуей, аз съм много, много предпазлив човек.

— Но сега рискувате, не е ли така?

Сет отново съсредоточи цялото си внимание в мъжа отсреща. Извитите вежди на Йост все едно изписаха на челото му неизречения въпрос.

— В момента рискувате с мен — отговори Сет. — Как да знаете, че не съм хитроумен агент на КГБ?

Този път веждите на Йост се събраха в една дълга линия, докато обмисляше въпроса. Изражението на очите му отразяваше редуването на мислите.

— Както и вие познахте, майн хер, че можете да ми се доверите — бавно започна той. — Ако не бяхте този, за когото се представяте, в никакъв случай не бихте се отказали от предпазните мерки спрямо мен. Съгласен ли сте? — Сет кимна замислено. — Добре. Предстоят ни важни уговорки, въпроси и отговори, преди да се срещнете с моя баща довечера.

Ослепителни слънчеви лъчи нахлуваха през прозорците на хола, който делеше спалнята на Зои от стаята на Рич Картиър в „Еден о Лак“.

Апартаментът улесни мерките за охраната й. Рич Картиър барикадира вратата откъм коридора в нейната спалня — неимоверната сила му позволи да я прегради с гардероба в стил Луи XIV. Освен през прозорците на отвесната стена, без корнизи или аварийни стълбища наблизо, до Зои можеше да се стигне само през хола. А Картиър, грамадният бивш парашутист, спеше в хола през нощта, там беше и Стратън. „Странни хора — мислеше си тя. — Загадъчни.“ Стратън обеща, че ще й обяснява, след като всички си починат. Тя се примири. Нали й спасиха живота.

Сега се протягаше лениво и за дълго затвори очи, за да се наслади на душевното блаженство на обречен затворник, избавил се по чудо. Отново изрече кратка благодарствена молитва — с всеки път привикваше, че може би разковничето е тъкмо във вярата.

Макар че едва минаваше един часът следобед, вече бе обиколила целия салон за красота в „Еден о Лак“. След дългия разкош на топлата вана фризьорката подряза косата й и я оформи в прическа, като не спря да цъка, но добрите обноски не й позволиха да попита мадам направо как е стигнала до толкова жалко състояние.

Докато фризьорката се суетеше около нея, маникюристката се трудеше над ноктите й пламенно като скулптор, нахвърлил се върху непокътнат мраморен къс.

После я подхвана жената с кремовете за лице, които ухаеха на умело приготвена плодова салата, дойде ред и на консултантката по разкрасяване, която помогна Зои да се почувства отново истинска жена. Накрая с нея се зае модната консултантка в хотела, която донесе каталози с модели и мостри от платове, взе й мерките и обеща да прерови всички бутици в Цюрих, за да подбере новите тоалети на мадам.

Зои обърна лицето си под слънчевата топлина и наведе глава, за да погледне надолу към езерото. През прозореца виждаше самотна платноходка, която се бореше с вълните да обърне към подветрената страна. Гледката я порази в сърцето. Къде ли беше Сет? Звънеше му неуморно, дори стана посред нощ, но той не отговаряше, чуваше само гласа му на записа. Искаше й се да има начин за прослушване от друг телефон на оставените съобщения. Може би от тях щеше да се досети къде е Сет сега.

Нетърпението напрягаше цялото й тяло, гъделичкаше я отвътре.

Къде ли е той, питаше се с неистовия копнеж на влюбените. Какво ли прави сега? Дали е отплавал към Каталина? При него беше два през нощта. Дали спеше дълбоко, а „Валкирия“ се полюшваше с вълните, закотвена в безопасността на Черешовото заливче?

С въображението си виждаше лицето му в съня, чувстваше готовите да рукнат сълзи от мекия напор на тъгата в гърдите си. Толкова приличаше на момченце, когато спеше. Уважаван професор, кораво ченге… всичко изчезваше от отпуснатото лице на мъжа, за когото тя знаеше, че в душата си все още е момче. Помнеше как той се усмихваше в съня, леко потръпваше като пале, подгонило заек насън. Помнеше и как якото, жилаво бивше ченге с твърдите мускули и дългите загрубели белези, за които не обичаше да говори, се сгушваше до нея и се унасяше.

„Къде си, Сет?“

Копнежът я погълна, проникваше във всичките й мисли и чувства. Къде ли беше той? Единственото нещо на света, което желаеше по-силно от това да разбере къде е Сет, беше да е там, при него.