Люис Пардю
Дъщерята на Бога (27)

26.

Зад „Еден о Лак“ линейка с бели кръстове на червени полета по вратите доближи служебния вход. Отзад в кабината полковникът от КГБ Едуард Молотов седеше навъсен и за стотен път проклинаше лошия късмет, заради който му възложиха тази задача. Жената им избяга. И той получи от началниците си съобщение, че следващ провал няма да му бъде простен. Отново му заповядаха на всяка цена да залови жената заедно със съпруга й. Мъничка радост го споходи единствено, когато научиха от телефонен разговор, записан от техния човек в Париж, че и мъжът е в Цюрих. Молотов си погледна часовника — другата му група сигурно вече го е заловила. Знаеше, че ще си изчисти досието напълно, стига само да докопа картината. Точно такова беше намерението му.

Пак погледна копието от паспортната снимка на Сет и зашепна на двамата мъже, седнали отпред, и на другия до себе си:

— Вие сте санитари, не забравяйте. Помнете също и че искаме господин и госпожа Риджуей живи. Ако се наложи, ранете ги, но не ги убивайте. У тях има нещо, което ни е нужно.

В своята стая Зои остави телефонната слушалка.

— Не разбирам. Къде ли може да е? — Гледаше ту Стратън, ту Картиър, когато се върна към масичката в хола. — Сигурно вече хиляда пъти звъня в стаята му. Оставихме бележки на вратата, в кутията му за съобщения на рецепцията… и пак нищо. — Тя заби поглед в земята. — Къде може да е отишъл?

На масата имаше остатъци от храна. Зои седна и се зазяпа мрачно през прозореца. Ама че ирония, мислеше си. Ето я отново в действителния свят, за който така жадуваше през онези месеци, но още й липсваше нещо… което правеше света й истински. Сега разбираше колко зависи животът й от връзката със Сет. Докато не се съберат отново, все ще й се струва, че не е каквато беше.

Картиър прекъсна мислите й.

— Сигурен съм, че ще се обади скоро. Може да пазарува за Коледа.

Най-дългите изречения от устата му, откакто го срещна.

Зои се усмихна насила.

— Дано сте прав. — Говореше толкова тихо, че двамата мъже се наведоха напред да я чуват. — Разбира се. Коледа е.

Погледна ги поред и пак потъна в себе си.

В този момент телефонът звънна. Зои вдигна слушалката.

— Ало?

— Зои? — чу тя гласа на Сет. — Зои, наистина ли си ти?

— Сет! — Нейният глас пресекна, ръцете й се разтрепериха. — О, боже! Ти си. Сет, толкова съм щастлива да те чуя. О, Богиньо… — Тя захлипа тихо. — Толкова ми липсваше, мили. Толкова ми липсваше.

Сълзите на мъката, които бе сдържала твърде дълго, рукнаха в потопа на облекчението.

— Зои… Зои! — заговори Сет тревожно. — Стегни се за минутка, имам нужда от помощта ти.

Сърцето й пропусна един удар. Чуваше тежкото му дишане в слушалката.

— Сет, къде си? Добре ли си?

Той се огледа. Стоеше в телефонна будка на Глориящрасе срещу входа на университетската болница. Студенти минаваха по двама-трима край него, някои с бели престилки, други явно бяха от по-долните курсове. Никой не му обръщаше внимание. Но това нямаше да трае дълго. Той беше убеден, че след броени минути ще го обявят за издирване.

В далечината, от посоката, където се намираше блокът на Йост, виеха сирени.

— Ъхъ, нищо ми няма… засега — отвърна Сет. — Аз съм в Цюрих и…

— Знам — прекъсна го Зои. — Къде в Цюрих?

Сет наклони глава, наостри слух — воят на сирена се усилваше. Приближаваше по склона, който той току-що пробяга на един дъх.

— Слушай, разполагаш ли с кола? — попита той напрегнато.

Зои се поколеба.

— Да, аз… имаме една кола. — Джордж Стратън въпросително се вторачи в нея. — Сет се обажда — обясни му тя.

— Какво? — сепна се Сет.

— Говорех с Джордж Стратън. Той работи за правителството… и ми спаси живота.

— Какво е направил?!

В този момент полицейска кола нахлу с вой в полезрението му, следвана плътно от линейка. Техните мигащи лампи приличаха на извънземен кораб в очите на Риджуей.

— Няма значение — отсече той. — Скъпа, трябва да ме изведете оттук колкото се може по-скоро.

— Откъде да те изведем? — уточни Зои.

— Аз съм срещу университетската болница… на склона над стария град по източния бряг. Аз…

Втора полицейска кола се показа бавно иззад ъгъла — нито светлини, нито сирена. Полицаят на седалката до шофьора осветяваше с прожектор стените и тротоарите. Дали някой не е съобщил за него? Колата беше само на стотина метра, ослепителният лъч на прожектора режеше мрака.

— Трябва да тръгвам — избълва Сет. — Да се срещнем при „Гросмюнстер“.

— Къде? — не разбра Зои.

Ченгето с прожектора като че се взираше право в Сет.

— При „Гросмюнстер“. Това е голяма църква. Когото и да попиташ, ще те упъти.

Без да чака отговор, той тръшна слушалката и се изниза в нощта.