Люис Пардю
Дъщерята на Бога (21)

20.

Банхофщрасе в Цюрих е дълга само километър и половина — от гарата до езерото. Но по нея посетителят може да види почти всичко, породило ширещата се по света шега за златото под тротоарите на този малък швейцарски град.

Тази улица е претъпкана с банки и бижутерски магазини. Банките съхраняват пари, скъпоценни камъни, злато и предмети, по-ценни от златото. Бижутерските магазини продават злато и скъпоценни камъни срещу пари, злато и понякога срещу предмети, по-ценни от златото. Банкерите и бижутерите отдавна са съюзници, но никъде връзките им не са по-тесни, отколкото на Банхофщрасе. Всички големи играчи присъстват тук: „Креди Сюис“, „Юнион Банк“, „Й. Фонтобел и Ко.“, „А. Саразен и сие“ и още много други.

А между внушителните здания на банките с техните набиващи се на очи фасади за пред публиката и врати от полиран махагон, зад който има броня, се гушат частните банки — малки, предназначени за избраници, най-потайните в поначало потайната банкова сфера. Върху месинговите табели на техните входове е изписано по едно не особено впечатляващо име като „Бертолдие и Синове“, или пък има поредица от имена като в адвокатска кантора. Никъде не се вижда признак, че зад вратата може да има банка. Ако посетителят не знае, няма работа тук.

Бижутерските магазини, редуващи се с банките, също постъпват така. Големите имат просторни витрини, с които привличат буржоазията, и (достъпни само чрез кодирани асансьори и упълномощени придружители) салони за онези, които най-вероятно току-що са се отбили в банкова институция с броня зад махагоновата врата.

Сет се разплати с шофьора на таксито в края на Банхофщрасе, където тя стигаше до езерото. Денят беше кристално ясен и през студения прозрачен въздух в далечината се виждаше една-единствена платноходка, дръзнала да излезе в мразовитата вода. От мястото, където стоеше той, платното приличаше на избеляла шапка на вълшебник, плъзгаща се по повърхността на езерото. Поспря и се замисли за един летен ден преди повече от шест месеца, когато взе под наем малка платноходка и стигна чак до Цоликон, докато чакаше Зои да се върне.

Обърна се рязко, за да прогони и тази картина заедно с гледката, която му я напомни. Тръгна забързано, подмина малък парк и навлезе сред все по-гъстата тълпа, излязла на коледни покупки. Днес беше 22 декември, оставаха още два дни за пазаруване преди празниците.

Тротоарите по улицата гъмжаха от купувачи, продавачи, лутащи се туристи, ученици във ваканция и тук-там безукорно облечени мъже и жени. Повечето жени носеха изобилие от кожи и величествено се движеха между лимузини, банки и бижутерски магазини.

Сет тръгна по-бавно, за да се изравни с движението на тълпата, и продължи по своя път към гарата. Спря за малко на тесен триъгълен площад, за да се ориентира по туристическата карта, която му дадоха на рецепцията, преди да излезе тази сутрин. Огледа се и завъртя картата в своята посока.

Вдясно от него беше старият град с криволичещите павирани улички, застроени със средновековни и ренесансови сгради. Магазинът на Йост се намираше встрани от една тясна пресечка, стигаща до Банхофщрасе два квартала по-нататък. Сет натика картата в джоба на палтото си и усети лъхащия на смърт хлад от барабана на своя „Магнум“.

За бога, помисли, когато пак се запромъква през навалицата, смъртта го следваше като сянка. Първо Ребека Уайнсток на яхтата, после Тони Брадфорд. А след това и свещеникът в парка край Амстердам.

И Зои.

„Я стига! Тя е жива. Трябва да е жива. Смърт. Смъртта те следва. Тя е мъртва. Мъртва. Признай си. Сам лъжеш себе си.“

Сет натика юмруците си по-дълбоко в джобовете, вървеше навел глава, вече по-припряно, сякаш за да избяга от терзаещите го мисли. Ако тя е мъртва… опита се да обмисли това „ако“, но не можеше да си представи живота без нея. Продължи да се провира.

Канеше се да свърне надясно по улицата към стария град, но чу нисък, приковаващ вниманието звук, витаещ мелодичен тон, който насити въздуха около него и намери отзвук във всяка частица от тялото му, не просто в слуха. Замря и се обърна, мъчеше се да открие източника на тези звуци, долитащи отвсякъде, но и привидно отникъде. И повечето хора наблизо спираха.

До него една жена се наведе и каза на дъщеричката си:

— Ето го.

Говореше на немски.

Посочи и детето незабавно започна да се промъква в тълпата, следвано от майката. Сет тръгна подире им.

На улицата отсреща брадат младеж на двайсетина години в традиционен алпийски костюм надуваше алпийски рог, а пред себе си бе сложил шапка. Дървеният инструмент, дълъг поне три метра и оформен като удължена тръба, сякаш грейваше от изсвирената поредица тонове, отекващи между зданията.

Добре облечена жена доближи шапката, пусна в нея банкнота и се върна в множеството наоколо. Скоро още неколцина последваха примера й, а младежът изпълняваше простичките мелодии и сигнали, с които изолираните в планините групи хора общували от хребет до хребет, преди да бъде измислен телефонът.

Сет слушаше с цялото си тяло. Някой звук галеше ухото му, друг трептеше в гърдите му, трети — в главата. Накрая пусна петдоларова банкнота в шапката на младежа, после неохотно се насочи към улицата, която щеше да го отведе до магазина на Йост и (както се надяваше) до някакви отговори.

След по-малко от десет минути намери магазина на адреса записан на гърба на картината, която сега бе заключена в сейф на „Еден о Лак“. През последните десетилетия магазинът явно бе разширяван неколкократно и Риджуей откри входа на Аугустинергасе 13 в съседната сграда.

Отдръпна се до бордюра и огледа витрината. Очакваше да завари тясно и зле осветено магазинче, пълно с избелели от слънцето рамки. А завари търговско заведение, което в неговите очи по нищо не се различаваше от някой бижутерски магазин долу, на Банхофщрасе. „Якоб Йост и Синове, Изящно изкуство“ гласеше скромната табела от лъскав месинг, закрепена на стената от дялан камък на първия етаж от сграда от епохата на Ренесанса. Сега това беше галерия, а не обикновен магазин за рамки. Във фасадата на равнището на витрината бяха вместени няколко остъклени шкафа с картини в рамки. До нито една нямаше етикет с цена. Или не се продаваха, или бяха предназначени за онези, които знаеха как да наддават за изящно изкуство.

Сет се опита да укроти напълно вълнението си, прекрачи бързо по тротоара към галерията на Йост и влезе през двойната стъклена врата.

Озова се в елегантно огряна зала, чиито високи стени бяха покрити от пода до тавана с всевъзможни творби. Свързваше ги единствено фактът, че всички произведения изглеждаха ексцентрично скъпи. Подът беше пуст, с изключение на комплект мебели от тъмен махагон — шест кресла, тапицирани с виненочервен плюш, няколко светлокафяви масички и мраморна маса, която оформяше центъра на композицията. Върху две кресла бяха метнати кожени палта като мъртви животни.

Гарафа от гравиран кристал, наглед пълна с шери, бе поставена на сребърен поднос в средата на мраморната маса. Заобикаляха я в кръг кристални чаши за шери. В кръга имаше две пролуки. Сет плъзна поглед из залата и почти веднага забеляза две белокоси жени, поднасящи чаши към устните си. Между тях стоеше нисък дебел мъж на тридесет и няколко години, който им сочеше ту една картина, ту друга и говореше тихо и почтително. Двете жени кимаха, докато го слушаха.

— Господине, мога ли да ви бъда полезен? — попита някой на английски.

Сепнатият Сет се извъртя в тази посока. Вдясно сякаш от въздуха се бе появил по-млад, но също толкова дебел вариант на мъжа, развеждащ из галерията двете жени. С официалния си тъмен костюм и вратовръзката в приглушени оттенъци приличаше на погребален агент. Сет се вторачи продължително в него, опитвайки се да подреди мислите си. Не бе очаквал тази галерия „Якоб Йост и Синове“ с толкова висока класа… и изящество.

— Съжалявам, ако ви стреснах… — Мъжът се поколеба. — Вие сте американец, нали?

Очите му преценяваха всекидневните дрехи на Сет: сив вълнен панталон, високи обувки от черна кожа, тъмносин пуловер под червено скиорско яке. Погледът му показваше ясно, че макар да не одобрява подобно облекло в своята галерия, уважава чудатостите на американците, които честичко се оказват богаташи.

— Да — смънка накрая Сет, а пулсът му туптеше чак в ушите. — Тоест… да, американец съм, но добре разбирам немски, ако за вас ще е по-удобно.

Мъжът завъртя глава и му протегна ръка.

— Аз съм Феликс Йост. Учих две години в калифорнийския музей „Гети“. — Сет пое ръката и я стисна. Дланта на другия беше месеста, но силна и топла. — Радвам се на всеки шанс да упражнявам вашия език.

Сет кимна.

— Аз съм Сет Риджуей. Обадих ви се преди няколко дни и поговорих с баща ви за… за една картина.

Видя как очите срещу него се присвиха, после се отпуснаха. Сет бръкна в портфейла си и извади снимката на картината, която получи от Уайнсток.

— Искам да говоря с вашия баща за тази картина.

Даде снимката на дебелия млад мъж, който я разгледа изпод притворените си клепачи. Мълчанието се проточи. Откъм другия край на галерията се чуваше спорът на двете белокоси жени. Едната искаше да купи картина, защото била ценно капиталовложение. Другата нарече картината „мацаница“.

— Но, скъпа, това е забележително ценна мацаница — отвърна приятелката й.

Продължиха в същия дух, а тишината между Сет и Йост ставаше все по-неловка. Младият мъж като че нямаше желание да откъсне поглед от снимката.

— Когато се обадих, бе ми казано, че вашият баща с удоволствие ще ме приеме — промълви Сет накрая.

Следващата постъпка на Феликс Йост го завари съвсем неподготвен.

— Ето ви я! — изсъска галеристът и тикна снимката в ръката му. — Вземете си мръсотията и ни оставете на мира.

Сет прибра снимката и зяпна озадачен.

— Да не сте глух? — сопна му се Йост. — Тук сме почтени хора и няма да позволим вечно да ни тормози грешка, допусната преди четиридесет години. Махайте се! Махайте се или ще бъда принуден да се обадя на властите.

— Ъъ…

Сет търсеше думи, а никакви не му хрумваха. Какво се обърка? Името на гърба на картината беше единствената му следа, водеща към Зои, единствената нишка към значението на тази картина. Защо се промени отношението на Йост? Някой да не е говорил с него? За какво?

Галеристът го хвана за мишницата и се опита да го избута към вратата.

— Моля ви, господин Риджуей или който ще да сте, моля ви, вървете си! Не искаме никакви неприятности, затова не искаме да имаме нищо общо с картината, която споменавате.

— Но защо? — Сет освободи ръката си и се обърна срещу него. Йост беше с цяла глава по-нисък. — Не знам нищо друго за картината, освен че е свързана с изчезването на моята съпруга и със смъртта на поне трима души.

Йост се ококори, когато го чу.

— Именно затова с тази картина нищо общо не искаме да имаме.

От възбуда по навик премина към немския строеж на изречението. Пак сграбчи Сет и го тласна към вратата.

— Моля ви, не ме карайте да повикам полиция — изхленчи галеристът. — Но ще го направя, ако не си отидете.

Сет за втори път се изтръгна от ръцете му и остана с гръб към вратата, тресящ се от гняв и безсилие, вторачен надолу в лицето на Йост. Устните му шаваха отчаяно, все едно беше риба на сухо, а той се опитваше да прочисти от главата си безсловесната ярост.

Накрая опря длан в гръдния кош на галериста, покрит с мека пухкава плът, и го блъсна толкова мощно, че тантурестият мъж се запрепъва заднешком, размахал ръце като крила на вятърна мелница, и се стовари по задник върху чашите и каната от гравиран кристал на мраморната маса.

Звънливото трошене на кристал последва Сет в слънчевия ден навън и спря чак със затръшването на вратата зад гърба му.

 

 

— Няма го!

Игуменът трепна видимо, щом чу думите на послушника. Окаяното финансово състояние на енорията се изпари от мислите му. Той се бе загледал в двете кули на „Фрауенкирхе“, извисяващи се над покривите на стария Мюнхен. Обърна се бавно към младежа.

— Как тъй „няма го“? — попита проточено и гласът му режеше като бръснач.

Лицето на послушника заприлича на поръсено с брашно.

— Аз… — Опита се да прочисти свитото си от нерви гърло. — Ние почукахме на вратата, за да му занесем обяда. Той… той ни каза, че не се чувства добре. Прекара сутринта в леглото. Той… той е много…

— Болен, да, познавам историята на болестите му — нетърпеливо го скастри игуменът. — Дори по-добре от собствените си болести, така че продължавай!

— Помоли да го оставим на спокойствие тази сутрин и ние… ние предположихме, че спи. Знаете, правил го е и преди.

Послушникът с надежда търсеше някакви признаци на сговорчивост у своя наставник. Не ги намери в леденото лице на игумена и продължи:

— Потропахме преди малко. И когато не ни отговори, ние… ние се уплашихме да не е… умрял или нещо друго… влязохме в стаята и видяхме, че го няма.

— Няма го? Ей така? Няма го? — попита игуменът.

Младежът кимна.

Отговорът на игумена започна ниско, като тътен на далечния хоризонт, но гласът му постоянно набираше мощ и накрая думите гърмяха върху послушника с такава сила, че той се свиваше под ударите им.

— Възлагам на теб и още пет некадърни човешки същества, наричащи се свещеници, задачата да се грижите за крехък, полусакат старец и ти идваш да ми кажеш, че той е изчезнал под острия ви взор посред бял ден! Аз…

Игуменът се задави от ярост. Лицето му пламтеше, юмруците му потрепваха до хълбоците. Още дълго впиваше поглед в младежа, после му се тросна:

— Махай се! Ти и твоите приятелчета сте наказани да стоите в стаите си. После ще се разправям с вас.

Послушникът стърчеше като вкаменен.

— Вън! Веднага вън!

Младежът внезапно се раздвижи и избяга от стаята.

Игуменът пристъпи към вратата и я затвори безшумно. Върна се зад бюрото си и тежко се отпусна на стола. „Защо точно на мен? — питаше се, стиснал клепачи, които разтриваше с юмруци. — Защо?“

Посегна към телефона. Ръцете му се поколебаха пред слушалката, сякаш апаратът беше отровна змия. Сега трепереха по-скоро от страх, отколкото от гняв, докато набираха номера на ЦСВ. Кардинал Нилс Браун не приемаше хладнокръвно вести за провал.