Емил Зола
Земя (8)

3.

Измина един месец. Старият Фуан, определен за настойник на Франсоаз, която навлизаше в петнайсетата си година, склони нея и сестра й Лиз, която беше десет години по-голяма, да си запазят само една голяма ливада и да дадат под наем земята си на братовчеда Делом, за да я обработва и поддържа съвестно. Сега, когато двете момичета останаха сами, без баща и брат в къщата, би трябвало да вземат ратай, но това беше извънредно скъпо, поради увеличаващата се цена на работната ръка. Впрочем Делом им правеше просто услуга, задължаваше се да прекрати договора след омъжването на една от двете, което би наложило да си разделят наследството.

Обаче Лиз и Франсоаз, макар че дадоха на братовчеда си коня, който сега им бе излишен, задържаха двете крави Колиш и Бланшет, а също и магарето Гедеон. Те си оставиха също така десетина ара зеленчукова градина, която по-голямата сестра се задължаваше да поддържа, а пък малката щеше да се грижи за животните. Наистина и това изискваше много труд, но те се чувствуваха доста силни. Благодарение на бога щяха да се справят.

Първите седмици бяха много тежки, защото трябваше да поправят щетите от градушката, да прекопаят и да посадят отново зеленчуци; та това именно тласна Жан да им окаже помощ. Създаваше се връзка между него и двете сестри, откакто бе докарал умиращия им баща. На другия ден след погребението той отиде да види как са. После започна да ходи да разговаря с тях все по-свойски и любезно. Един ден следобед измъкна лопатата от ръцете на Лиз, за да довърши прекопаването на една алея. И оттогава като приятел той им посвещаваше часовете, през които не бе зает във фермата. Стана човек от къщата, от тази стара наследствена къща на Фуановци, изградена преди три века от някой прадядо, когото дълбоко почитаха. Когато приживе Муш се оплакваше, че е изтеглил лошия дял при подялбата, и обвиняваше, че е обран от сестра си и брат си, последните му отговаряха: „Ами къщата! Нима ти не взе къщата?“

Горката разнебитена къща, разкривена, пропукана и разклатена, кърпена навред с парчета дъски и гипс! Трябва да е била построена от песъчлив варовик и кал; по-късно две стени били преправени с хоросан; най-сетне в началото на века се решили да подменят сламата на покрива с малки керемиди, които днес бяха изпочупени. Така тази къща бе издържала и още се държеше, потънала един метър под земята, както са строили всички къщи някога, навярно за да бъдат по-топли. Но неудобството им бе, че по време на силни бури биваха наводнявани; и макар хората да се мъчеха да почистват утъпканата земя на пода, в тази изба винаги оставаше кал по ъглите. Обаче тя беше най-вече съобразително разположена, обърната с гръб на север, към огромната равнина Бос, откъдето духаха страшните зимни ветрове. В кухнята, която беше откъм нивото на пътя, имаше само едно прозорче с капак, а пък от другата страна, тази на юг, се намираха вратата и прозорците. Би казал човек, че къщата прилича на ония рибарски колиби по брега на океана, които нямат нито един отвор към водата. Брулена от ветровете на Бос, тя се бе наклонила напред, превита като много стара жена със схванат кръст.

Жан бързо се запозна с обстановката. Той помогна да се изчисти стаята на покойния — едно кътче на тавана, преградено с дъски; там имаше само стар сандък със слама, превърнат в легло, стол и маса. Долу той стоеше само в кухнята, избягваше да влиза с двете сестри в тяхната стая, през чиято винаги отворена врата се виждаше алкова с двете легла, големият орехов долап, великолепната кръгла маса с резба, навярно останала от замъка, откъдето е била задигната някога. Имаше и една друга стая зад нея, но толкова влажна, че бащата бе предпочел да спи горе; не обичаха да прибират там дори и картофите, защото те веднага поникваха. Обитаваха най-вече кухнята, това голямо опушено помещение, където в продължение на три века са живели едно след друго поколенията на Фуановци. Кухнята лъхаше на непрекъснатия тежък труд, на оскъдната храна, на постоянните усилия на един род, който едва не е умирал от глад, като се е съсипвал от работа, без да има през декември едно су повече, отколкото през януари. Една врата, водеща направо в обора, поставяше кравите в близост до хората; но когато тази врата биваше затворена, пак можеха да ги наблюдават през едно стъкло, взидано в стената. По-нататък беше конюшнята, където Гедеон бе останал сам, после един навес и дърварникът; така че нямаше нужда да излизат навън, от кухнята шареха навред. Навън дъждът пълнеше локвата, която бе единственият източник за поене на добитъка и за поливане. Всяка сутрин трябваше да слизат долу на пътя при чешмата, за да взимат вода за пиене.

На Жан тук му бе приятно, без да се пита кое го привлича. Веселата закръглена Лиз го посрещаше хубаво. Все пак нейните двадесет и пет години я позастаряваха, тя бе погрозняла най-вече след раждането. Но имаше големи здрави ръце, работеше така сърцато, вдигаше шум, викаше и се смееше, че веселеше всички. Жан се отнасяше към нея като към жена, не й говореше на „ти“, докато напротив продължаваше да се обръща на „ти“ към петнадесетгодишната Франсоаз, която считаше за хлапе. Въздухът навън и тежката работа не бяха я още загрозили, беше запазила хубавото си продълговато лице, вироглавото си чело и под него изразителни очи и дебели устни, осенени от преждевременен мъх; и макар да имаше хлапашки вид, тя също бе жена и, както казваше сестра й, не бе необходимо много да я ласкаеш, за да й направиш дете. Лиз я беше отгледала след смъртта на майка им; оттам идеше тяхната голяма любов, силна и шумна от страна на голямата, пламенна и сдържана у по-малката. Тази малка Франсоаз беше известна с упоритостта си. Неправдата я разгневяваше. Кажеше ли: „Това е мое, а това е твое“, не би отстъпила, дори да й туреха нож на гърлото; тя обожаваше Лиз, защото бе убедена, че трябва да я боготвори. Всъщност Франсоаз се проявяваше с благоразумие, послушание, нямаше лоши помисли, само че преждевременната й зрялост я караше да се отпуска, правеше я малко лакома и мързелива. Един ден и тя започна да говори на „ти“ с Жан като с добър и по-голям приятел, който я забавляваше, понякога я закачаше и лъжеше нарочно, поддържайки неверни неща, за да я накара да се горещи.

В един неделен следобед през горещия вече юни Лиз работеше в градината, плевеше граха, а под една слива беше настанила заспалия Жюл. Слънцето я грееше отвесно, тя се задъхваше, превита надве, скубейки плевелите, когато зад оградата се чу глас:

— Какво правите? Не си ли почивате поне в неделя! Тя позна гласа, изправи се със зачервени ръце, с пламнало от прилив на кръв лице, но все пак засмяна.

— Ама, разбира се! И в неделя, както през седмицата, работата сама не се върши!

Беше Жан. Той мина покрай плета и влезе в двора.

— Я оставете; аз ще свърша тая ваша работа!

Но тя отказа, скоро щяла да привърши; освен това ако не правела това, щяла да се залови с нещо друго; можело ли да безделничи? Макар и да ставаше сутрин в четири часа, а вечер да шиеше на свещ, никога не виждаше края на работата си.

За да не й противоречи, той застана под сянката на съседната слива, внимавайки да не седне върху Жюл. Гледаше я свита надве с тия високи бедра как придърпва полата си, която се надигаше и откриваше дебелите й крака, и как с гърди до земята тя шареше с ръце, без да се безпокои от налялата се с обилна кръв шия, която се издуваше.

— Много е хубаво — каза той, — че имате здраво тяло!

Тя се почувствува поласкана, дори се засмя самодоволно. Той също се смееше, като й се възхищаваше истински, намирайки я смела и яка като момче.

Никакво сексуално желание не го обземаше при вида на надигнатия задник, обтегнатите прасци на тази жена на четири крака, потна и лъхаща на пощръкляло животно. Мислеше си просто, че с подобни крайници, човек върши много работа. Естествено е, че в домакинството една толкова здрава жена е равна на мъжа си.

Навярно по асоциация, у него се породи някаква идея и той неволно изпусна една новина, която бе решил да пази в тайна.

— Видях Бюто завчера.

Лиз бавно се изправи, но нема̀ време да го разпита. Франсоаз, връщайки се от доилната в дъното на яхъра със запретнати и побелели от мляко ръце, чу гласа на Жан и се разгневи:

— Ти си го видял… Ах, тази свиня!

Омразата й към Бюто нарастваше и вече не можеше да чуе името на братовчеда си, без да се възмути, сякаш самата тя имаше да му отмъщава за сторено й зло.

— Разбира се, че е свиня — заяви спокойно Лиз, — обаче нищо няма да променим, като го наричаме сега така.

И като постави юмруци на хълбоците си, тя попита:

— И какво разправя Бюто?

— Ами нищо — отвърна Жан смутен, недоволен, че се е разприказвал много. — Говорихме по неговите въпроси, за това, което баща му разказва навред — че го лишава от наследство; а пък той казва, че имало време да почака, че старецът е още здрав, въобще пет пари не дава за нищо.

— А знае ли той, че Исус Христос и Фани са подписали акта все пак и че всеки е влязъл във владение на дела си?

— Да, знае го, а също знае, че дядо Фуан е дал на своя зет Делом под наем дела, който той, Бюто, не пожела да вземе; той знае, че и господин Байаш толкова се е разгневил, че се е заклел никога вече да не позволява да се теглят дяловете, преди да се подпишат документите… Да, да, той знае, че всичко е свършено.

— Аха! И нищо ли не каза?

— Не, нищо не каза.

Лиз мълчаливо се наведе, направи няколко крачки и започна да скубе тревата, показвайки само закръгления си надигнат задник; после като изви шия, тя добави с наведена глава:

— Искате ли да знаете, Капорал? Е добре! Свършено е, аз мога да си запазя Жюл и сама да си го гледам…

Жан, който досега й даваше надежда, поклати глава:

— Бога ми! Мисля, че имате право.

И той хвърли поглед към Жюл, когото беше забравил. Детето, стегнато в пелените си, продължаваше да спи; малкото му неподвижно лице беше обляно в светлина. Ето, кое бе затруднението — това хлапе! Иначе защо да не се ожени за Лиз, щом като тя се чувствува свободна? Тази мисъл му дойде изведнъж, като я гледаше как работи. Може би я обичаше и единствено удоволствието да я вижда го привличаше в къщата. Въпреки това остана изненадан, че не беше я пожелал, дори не бе се забавлявал с нея така, както си играеше с Франсоаз например. И точно когато повдигна глава, той забеляза малката, застанала права и разгневена под слънцето, с толкова блеснали и странни от вълнение очи, че се развесели от това откритие в своето смущение.

Но чу се звук от тромпет, един странен повик — „тутуруту“ и Лиз, оставяйки граха си, извика:

— Я виж! Ламбурдийо!… Имам да му поръчам една качулка.

От другата страна на плета по пътя се появи дребен, нисък човек, надуващ тромпет; той крачеше пред една голяма дълга каруца, теглена от сив кон. Беше Ламбурдийо, преуспяващ търговец от Клоа, който постепенно бе увеличил асортимента на модните си стоки, като започна да продава трикотаж, галантерия, обувки и дори кинкалерия, цял базар, с който обикаляше от село в село из един район от пет-шест левги. Селяните свикнаха да купуват от него всичко — от тенджерите до сватбените дрехи. Колата му се разтваряше и разтягаше, разкриваше множество чекмеджета и рафтове като истински магазин.

След като прие поръчката за, качулката, Ламбурдийо добави:

— А докато чакате, не бихте ли искали да видите хубави шалчета?

От една картонена кутия той вадеше и с плясък разгъваше към слънцето блестящи шалчета със златисти палми.

— Е? По три франка, почти без пари!… Сто су двете! Лиз и Франсоаз, които поемаха шалчетата през глоговия плет, където се сушаха пелени на Жюл, ги разглеждаха със силно желание. Но бяха благоразумни, нямаха нужда от тях, за какво да харчат пари? И ги връщаха, когато изведнъж Жан се реши да се жени за Лиз, въпреки малкия. Така че, за да ускори работата, той извика:

— Не, не, задръжте го, аз ви го подарявам! О, ще ми причините мъка! От добро приятелство, разбира се!

Нищо не бе казал на Франсоаз, която настоятелно връщаше на търговеца своя шал. Той я забеляза, домъчня му, като я видя да побледнява със свити устни.

— Ама и ти, глупачке! Задръж го… Искам да ти го подаря, не се инати!

Оборени, двете сестри все още продължаваха да отказват, но и да се смеят. Ламбурдийо вече протягаше ръка през плета, за да прибере стоте су. И пак тръгна. Конят зад него потегли с дългата каруца, а дрезгавият звук на тромпета заглъхна в завоя на пътя.

На Жан му хрумна мисълта да реши въпроса си с Лиз веднага, като разкрие чувствата си, обаче му попречи една непредвидена случка. Навярно конюшнята не е била добре затворена, защото изведнъж забелязаха магарето Гедеон весело да хруска стрък моркови сред зеленчуковата градина. Впрочем това дебело, силно, рижаво магаре с голям сив кръст на гръбнака беше дяволито и обичаше да си прави шеги: с муцуната си то много добре повдигаше мандалото. И влизаше в кухнята да търси хляб, а по начина, по който мърдаше дългите си уши, когато му се караха, личеше, че разбира. Щом видя, че са го открили, то зае невинна и добродушна поза; после, заплашено с вик и пропъдено с жест, магарето се измъкна, но вместо да се върне в двора, побягна в тръс по пътеката към дъното на градината. Така че започна истинска гоненица и когато Франсоаз най-сетне го хвана, то се сви, за да натежи повече и по-бавно да върви. Нищо не помагаше, нито ритниците, нито ласките. Наложи се Жан да се намеси, да го тласне изотзад с мъжките си ръце; защото откакто бяха започнали да го командуват двете жени, то се отнасяше с пренебрежение към тях. Жюл се събуди от шума и зарева. Случаят бе пропуснат. Този ден Жан си тръгна, без да говори с Лиз.

Изминаха осем дни, Жан стана въздържан и боязлив. Не че решението му се виждаше лошо… напротив, размишляваше, виждаше по-добре предимствата. И едната, и другата страна само щяха да спечелят. Той не притежаваше нищо, а пък тя бе обременена с детето — това изравняваше положението им; той не правеше някакви сметки за своя изгода, а бе загрижен еднакво както за нейното щастие, така и за своето. Освен това женитбата му с нея щеше да го принуди да напусне фермата и да се отърве от Жаклин, която вече отблъскваше, страхувайки се от връзката им. Така че твърдо бе решил и чакаше удобен случай да се обясни на Лиз, търсейки думите, които ще каже като момче, което дори полкът не беше научил да лицемери с жените.

Най-сетне един ден към четири часа Жан се измъкна от фермата и реши да говори. В този час Франсоаз откарваше кравите си на вечерна паша; избрал бе това време, за да бъдат насаме с Лиз. Обаче още в началото се яви пречка. Фрима, като услужлива съседка, точно тогава помагаше на младата жена в кухнята да залее бельото с пепелява вода. Предната вечер двете сестри бяха натопили пране. Още от сутринта пепелявата вода, ароматизирана с корени на перуника, вреше в един котел, закачен на кука над бездимен огън от тополови дърва. Та със запретнати ръкави и повдигната пола Лиз гребеше от тази вода с жълта, глинена паница и поливаше бельото, което изпълваше коритото: на дъното бяха чаршафите, над тях кърпи и ризи, а най-отгоре пак чаршафи. Фрима не вършеше кой знае каква работа — дърдореше и внимаваше на всеки пет минути да вдигне и изсипе в котела кофата, която непрекъснато се пълнеше с вода от прането.

Жан търпеливо чакаше, надявайки се, че тя ще си отиде. Но тя не си тръгваше, разказваше за своя нещастен парализиран мъж, който движел само едната си ръка. Било голямо страдание, никога те не са били богати; само че той, когато работел още, наемал земи, от които получавал доходи; обаче сега с голям труд тя успявала да обработи педята земя, която притежавали; преуморявала се, събирала животински фъшкии по пътищата, за да тори, понеже нямала добитък; отглеждала салати, фасул, леща; бавно, крачка по крачка ги поливала чак до трите сливи и двете им зарзали и успявала да извлече добър доход от малкото земя, защото всяка събота отивала на пазара в Клоа, прегърбена под тежестта на две огромни кошници, а пък тежките зеленчуци един съсед й откарвал с двуколката си. Много рядко се завръщала без две-три монети от по сто су, дори повече през сезона на плодовете. Но най-много се оплакваше от липса на тор: нито фъшкиите, нито курешките от няколкото заека и кокошки, които отглеждаха, й били достатъчни, и тя стигнала дотам, че да използува изпражненията на мъжа си и своите — човешки тор, който предизвиква отвращение дори и в селата. Това се беше разчуло, подигравали й се, наричали я баба Кака^[1], който прякор й пречел на пазара. Гражданките обръщали гръб на нейните моркови и прекрасни зелки, сякаш им се повдигало от отвращение. Въпреки добродушието си, тя излизала извън кожата си.

— Я ми кажете вие, Капорал, разумно ли е това?… Нима не е позволено да се използува всичко, което добрият бог ни е дал? Освен това нима изпражненията на животните са по-чисти?… Не, това е от завист, те ме мразят в Рон, защото моите зеленчуци са по-хубави… Кажете, Капорал, отвращавате ли се вие?

Затруднен, Жан отвърна:

— Бога ми, не ми се вижда много апетитно, хората не са навикнали с такова торене, може би е само от предубеждение.

Тази откровеност отчая старата жена. Макар и да не бе клюкарка, тя не можа да потисне огорчението си.

— Добре, те са ви настроили срещу мене… Ах да знаехте само колко са лоши, само ако подозирахте какво говорят за вас.

И тя заразказва какво се злословеше в Рон срещу младия мъж. Първо го ненавиждали, защото бил занаятчия, режел и рендосвал дървото, вместо да оре земята, после, когато застанал след ралото, започнали да го обвиняват, че е дошъл да яде хляба на другите в един чужд за него край. Кой знае откъде се бил домъкнал? Не е ли извършил някакво злодеяние в родното си място и затова не смеел да се върне там? А и шпионирали отношенията му с Кониет, разказвали, че някоя вечер те двамата ще скроят такъв номер на чичо Урдьокен, та да го ограбят.

— О, какви долни хора! — прошепна Жан, побледнял от възмущение.

Лиз, която загребваше с гърне от кипящата вода в котела, започна да се смее, като чу името на Кониет, което дори и тя споменаваше понякога на шега.

— И понеже започнах, по-добре е да отида докрай — продължи Фрима. — Е добре! Без да се стесняват, откакто идвате тук, разказват… Миналата седмица вие сте подарили на едната и на другата, нали, по едно шалче, с които са ги видели в неделя на литургията… Твърдят, много е неприлично, че вие спите и с двете!

Изведнъж разтреперан, но решителен, Жан стана и каза:

— Слушайте, лельо, ще кажа нещо пред вас, без да се стеснявам, да, ще попитам Лиз дали иска да се омъжи за мен… Чувате ли, Лиз? Питам ви и ако ми кажете да, ще ме направите много щастлив.

Точно в това време тя изсипваше лугата в коритото. Но не избърза, грижливо довърши заливането на бельото; после с голи ръце, мокри от парата, и със сурово изражение го погледна в лицето:

— Това сериозно ли е?

— Много сериозно.

Тя не изглеждаше никак изненадана. Всичко беше съвсем естествено. Само че не казваше нито да, нито не, навярно някаква мисъл я смущаваше.

— Не казвайте не заради Кониет — подзе той, — защото Кониет…

Тя го прекъсна с жест, знаеше много добре, че няма да има последици от тази шега във фермата…

— Има още и това, че аз съм гол като тояга, а пък вие притежавате тази къща и земя…

Тя отново направи жест, за да каже, че при нейното положение с дете, тя мисли като него — нещата се компенсират.

— Не, това не е всичко — заяви тя най-сетне. — Само че Бюто…

— Но щом той не иска.

— Разбира се, дори и приятелство няма, защото много лошо се държи… Но все пак трябва да говоря с Бюто.

След като помисли малко, Жан благоразумно каза:

— Както искате… Права сте, необходимо е заради детето.

А и Фрима, която също изливаше бавно изцедената вода в котела, смяташе, че трябва да одобри постъпката, като все пак се покаже благосклонна към Жан, това честно момче, което не беше нито вироглаво, нито грубо, обаче в този момент чуха, че Франсоаз се прибира с двете крави.

— Я ела тук, Лиз — извика тя, — ела да видиш… Колиш си нарани крака.

Всички излязоха; като видя как животното куца с предния ляв крак, който беше натъртен и окървавен, Лиз изпадна във внезапен гняв, в едно от ония груби избухвания, при които пердашеше сестра си Франсоаз като малко провинено момиченце.

— Пак си била невнимателна, нали?… Заспала си върху тревата, както миналия път.

— Ама не, уверявам те… Не знам какво е могла да направи. Бях я завързала за кола, оплела си е крака във въжето!

— Млъкни, лъжкиньо!… Някой ден ще убиеш кравата ми!

Черните очи на Франсоаз пламнаха. Много побледняла и възмутена тя измънка:

— Кравата ти, кравата ти… Можеше да кажеш нашата крава.

— Как така нашата крава? Хлапето имало крава!

— Да, половината от всичко, което е тук, е мое, имам право да си взема половината и да го унищожа, ако ми е приятно!

И двете сестри, застанали една срещу друга, се гледаха втренчено и заплашително като неприятелки. В дългогодишната им любов това бе първото мъчително спречкване поради противоречието мое — твое, което шибна като камшик: едната бе разярена от бунта на по-малката, другата се възмути от несправедливостта. По-голямата отстъпи, влезе в кухнята, за да не напляска малката. А след като прибра кравата в обора, Франсоаз се върна при останалите и отиде към нощвите, за да си отреже филия хляб; настъпи мълчание.

Междувременно Лиз се бе успокоила, обиденият израз на сестра й вече я смущаваше. Заговори й първа. Реши да сложи край на спора с неочакваната новина:

— Знаеш ли, Франсоаз? Жан иска да се ожени за мене, поиска ми ръката.

Франсоаз, която ядеше права пред прозореца, остана равнодушна, дори не се обърна.

— Какво ме интересува мене?

— Интересува те, защото ще ти бъде зет, и затова аз искам да знам дали ти харесва.

Тя вдигна рамене.

— Да ми харесва, че защо да ми харесва? Той или Бюто — все ми е едно, щом, щом като аз няма да спя с него!… Само че искате ли да ви кажа? Всичко това не е много честно.

И тя излезе, за да дояде хляба си в двора.

Обезпокоен, Жан се помъчи да се засмее като пред прищявка на разглезено дете; обаче Фрима заяви, че когато тя била млада, за такава постъпка биха нашибали до кръв с камшик подобна хулиганка. Но Лиз, останала сериозна, замълча за миг и отново се зае с прането. После заключи:

— И така, да свършим дотук разговора, Капорал!… Не ви казвам не, не ви казвам да… Това е положението, ще говоря с нашите хора, ще разпитам, ще помисля какво да правя. И ще решим нещо… Съгласен ли си?

— Съгласен!

Той й протегна ръка и раздруса нейната, която тя му подаде. От цялото й същество, плувнало в топла пара, лъхаше миризма на добра домакиня, миризма на пепел, ароматизирана с перуника.