Емил Зола
Земя (18)

6.

От два дена Жан бе зает с нивите, които Урдьокен притежаваше близо до Рон. Там фермерът бе закарал парна вършачка, наета в Шатодюн от един техник, който сновеше с тази своя машина от Бонвал до Клоа. В каруцата си с два коня Жан пренасяше снопите от околните копи, после отнасяше зърното във фермата; а в това време машината пухтеше от сутрин до вечер, изпълваше околността със своя силен и непрекъснат шум, като дигаше към небето златист прах.

Жан се поболя от мъка да търси начин за среща с Франсоаз. Измина вече месец, откакто я бе имал точно тук, в това жито, което сега вършееха; но тя, изплашена, непрекъснато му се изплъзваше. Обземаше го отчаяние, че никога няма да се съберат. Желанието му ставаше все по-силно, страстта го завладяваше. Карайки конете си, той се питаше защо да не отиде в дома на Бюто и без заобикалки да поиска Франсоаз за жена. Още не беше скаран с тях открито и окончателно. Винаги ги поздравяваше, когато минаваше край тях. И щом като в него се породи тази идея за женитба, като единствен начин да има отново момичето, той решително се убеди, че това е негов дълг, че ще бъде нечестен човек, ако не се ожени за нея.

Въпреки това още на другата сутрин, застанал до машината, Жан отново се изплаши. Никога нямаше да направи решителната стъпка, ако не бе видял Бюто и Франсоаз да вървят заедно към нивите. Той си спомни, че Лиз винаги е била благоприятно разположена към него и че пред нея по-малко ще трепери; затова изтича веднага в дома й, след като повери конете си на един приятел.

— Я, вие ли сте, Жан! — извика Лиз весело от леглото си. — Не ви виждаме вече. Какво се е случило?

Той се извини. После набързо и грубовато, като всички срамежливци, той заговори по въпроса; отначало тя помисли, че й прави някакво признание, защото й припомни, че я бил обичал, че на драго сърце щял да я вземе за жена. Но изведнъж добави:

— Значи именно затова ще се оженя все пак за Франсоаз, ако ми я дадат.

Тя го изгледа толкова изненадано, че той започна да мънка:

— О, знам, тази работа не става така… Исках само да ви кажа.

— Боже мой! — отвърна тя най-после. — Изненадана съм, защото съвсем не съм очаквала това поради вашите години… Преди всичко трябва да се узнае какво мисли Франсоаз.

Той беше дошъл с твърдото решение да каже всичко, надявайки се, че ще направи сватбата неизбежна. Но някакво угризение на съвестта го възпря. Ако Франсоаз не се е изповядала на сестра си, ако никой нищо не знае, имаше ли право той да говори пръв? Тази мисъл го обезкуражи, засрами се заради своите тридесет и три години.

— Разбира се — прошепна той. — Ще трябва да се говори с нея, няма да я насилваме.

Впрочем, след като престана да се учудва, Лиз започна да го гледа весело; очевидно предложението на Жан й се хареса. Дори се показа съвсем благосклонна.

— Ще стане така, както тя поиска, Жан… Аз не съм на мнението на Бюто, който намира, че тя е много млада. Тя кара осемнайсетата си година, толкова е яка, че може да вземе двама мъже вместо един… Освен това, макар и да се обичат, по-хубаво е двете сестри да са самостоятелни, нали така? Сега, когато тя е вече жена, аз предпочитам на нейно място да си имам слугиня, на която да заповядвам… Ако тя каже да, оженете се за нея. Вие сте добра партия, много често най-старите петли са най-хубавите.

Думите й прозвучаха като неволен вик срещу това бавно неразбирателство, увеличаващо се непреодолимо между нея и по-малката, срещу тази враждебност, която се засилваше от всекидневните малки обиди, срещу този таен бацил на ревността и на омразата, които тлееха, откакто тук бе дошъл един мъж с всичките си желания и апетити на мъжкар.

Ощастливен, Жан й лепна по една голяма целувка на бузите, а тя добави:

— Точно днес ние кръщаваме малката и на вечеря ще ни бъде на гости семейството… Аз ви каня, ще поискате ръката й от дядо Фуан, който й е настойник, ако Франсоаз е съгласна да се омъжи за вас.

— Разбрано! — извика той. — До довечера.

И с големи крачки той се върна при конете си, които разкарва целия ден, размахвайки камшика си, чиито плясъци кънтяха като изстрели в празничен ден.

Наистина семейство Бюто кръщаваше детето, но със закъснение. Защото, първо — Лиз искаше напълно да се възстанови, за да може да яде на угощението; второ — обзела я бе амбициозната мисъл, господин и госпожа Шарл да бъдат кръстници; те от снизходителност бяха приели, обаче трябваше да чакат връщането на госпожа Шарл, която бе заминала в Шартр да помогне в заведението на дъщеря си: провеждаше се есенният панаир, та дома на улица Жюиф не оставаше никога празен. Впрочем, както Лиз бе казала на Жан, щяха да бъдат в семейна среда: Фуан, Крантата и Деломови, както и кръстникът и кръстницата.

Обаче в последния момент големи трудности създаде абатът Годар, който не преставаше да сипе гнева си срещу Рон. Той се бе помъчил да се примири търпеливо с неудобствата — шестте километра пеш при всяко богослужение и заядливите изисквания на това село без истинска вяра, надявайки се, че общинският съвет най-сетне ще си позволи лукса да си учреди собствена енория. Но сложил край на примирението си, не можеше повече да се самоизмамва, всяка година съветът отхвърляше предложението за ремонтиране дома на свещеника; кметът Урдьокен заявяваше, че бюджетът бил вече много обременен, само помощникът Макерон подкрепяше кюретата с някаква скрита амбициозна цел. Така че абатът, загубил всякаква надежда, започна да се отнася сурово към Рон, изпълняваше само най-необходимите обреди, без да глези хората с повече молитви, свещи и тамян за удоволствие. Поради това беше в непрекъснат конфликт с жените. Най-вече през юни стана истинска битка по повод първото причастие. Пет деца, от които две момичета и три момчета, изучаваха катехизис — той им проповядваше в неделните дни след богослужението; и понеже за изповядване трябваше да се връща отново в Рон, абатът поиска самите деца да отиват при него в Базош-льо-Доайен. Така избухна първото негодувание на жените: благодарим! Три километра на отиване, още толкова на връщане! И кой знае как щеше да свърши това, щом като момичетата и момчетата тичат заедно? После избухна страшна буря, когато той решително отказ да отслужи в Рон тържествена литургия с хор и прочее. Имаше намерение да я отслужи в своята енория, петте деца били свободни и можели да присъствуват, ако желаели. В продължение на петнадесет дни жените мрънкаха гневно на чешмата: как може така! Той ги кръщава, той ги жени, той ще ги погребе тук, а не иска да ги причести както трябва. Абатът се заинати и отслужи само обикновена служба без пеене, отпрати причестените без нито едно цвете, без нито една молитва за утешение; дори се отнесе грубо с жените, когато те, възмутени до сълзи от тази претупана набързо служба, го замолиха да изпълни вечерното богослужение. Отвърна им, че няма да направи нищо повече. Дал им това, което бил длъжен, те щели да имат и тържествена литургия, и вечерня, въобще всичко в Базош, ако коравите им глави не били се надигнали срещу бога. След това скарване неизбежно бе скъсването на връзките между абата Годар и Рон, най-малкото сблъскване щеше да предизвика пълен разрив.

Когато Лиз се яви при свещеника за кръщенето на малката, той каза да го насрочат за неделя след богослужението. Но тя го помоли да дойде във вторник в два часа, защото кръстницата щяла да се върне от Шартр именно в този ден, сутринта. Най-после той се съгласи, като я посъветва да бъдат точни, защото е решил (изкрещя абатът) да не чака нито минута.

Във вторник, точно в два часа, абатът Годар беше в църквата, задъхан от умора и измокрен от ненадеен проливен дъжд. Още никой не бе дошъл. Видя само Иларион при входа на храма да разчиства единия край на мястото за кръщаване, задръстено със стари счупени плочи, които отдавна бяха струпани там. След смъртта на сестра си недъгавият живееше от подаянията на хората, а свещеникът, който от време на време му даваше монети от по двадесет су, бе решил да му възложи това почистване, за което много пъти бе вземано решение и което все се отлагаше. Няколко минути той прояви интерес към работата, след което се чу първото гневно избухване:

— Аха! Подиграват ли се с мене? Вече е два часът и десет минути.

Като се вглеждаше към другата страна на площада в къщата на Бюто, безмълвна и сякаш заспала, забеляза полския пазач, който чакаше в преддверието, пушейки с лулата.

— Звънете де, Бекю! — извика му той. — Накарайте ги да дойдат тия мудни хора.

Бекю, много пиян както винаги, увисна на въжето на камбаната. Свещеникът отиде да облече стихаря си. Още в неделя беше приготвил кръщелното по данни на регистъра и разчиташе да извърши церемонията сам без помощта на децата от хора, които го караха да проклина. Когато всичко бе приготвено, той отново изгуби търпение. Изминаха още десет минути, камбаната продължаваше да звъни упорито и раздразнително, нарушавайки дълбоката тишина в безлюдното село.

— Но какво правят? За ушите ли трябва да ги доведем! Най-сетне видя, че от дома на Бюто излиза Крантата, която крачеше като стара зла кралица, права и суха, подобна на кол, въпреки своите осемдесет и пет години. Голяма неприятност тревожеше семейството: всички поканени бяха дошли с изключение на кръстницата, която очакваха напразно още от сутринта; господин Шарл, смутен, повтаряше непрекъснато, че било много чудно, че получил вчера вечерта писмо и че положително госпожа Шарл, може би задържана в Клоа, щяла да пристигне всеки момент. Обезпокоена, като знаеше, че свещеникът съвсем не обича да чака, Лиз реши най-сетне да му изпрати Крантата, за да го накара да почака още.

— Какво става? — попита я той отдалече. — За днес ли е, или за утре?… Нима си представяте, че добрият бог е на ваше разположение?

— Ще дойдат, господин свещеник, ще дойдат — отвърна старата жена със своето невъзмутимо спокойствие.

Точно в този момент Иларион изнасяше последните останки от плочите и мина край тях, опрял до корема си огромен камък. Клатушкаше се върху кривите си крака, но не се огъваше, беше твърд като скала и с толкова силни мускули, че можеше да влачи цял вол. Заешката му устна се лигавеше, обаче нито капка пот нямаше по грубата му кожа.

Абатът Годар, възмутен от равнодушието на Крантата, се нахвърли върху й:

— Я ми кажете вие, понеже сте ми паднали в ръцете, нима проявявате милосърдие, вие, която сте толкова богата и имате само един внук, като оставяте това момче да проси по пътищата?

Тя отвърна сурово:

— Майка му не ми се подчини и затова аз не признавам детето й.

— Е добре, аз съм ви предупреждавал доста и пак ви повтарям, че ще идете в ада, ако сърцето ви е зло… Онзи ден, ако не му бях помогнал, щеше да умре от глад, а днес бях принуден да му създам работа.

При думата ад Крантата леко се усмихна. Както обичаше да казва, тя знаеше много, адът бил на тази земя за бедния народ. Обаче видът на Иларион, който носеше плочите, я накара да се замисли повече, отколкото заплахите на свещеника. Тя бе изненадана, никога не би повярвала, че е толкова силен с тия мършави и криви крака.

— Щом иска работа — подхвана тя най-после, — може все пак да му се намери.

— Неговото място е у вас, приберете си го.

— Ще видим, нека дойде утре.

Разбрал какво казва, Иларион започна така силно да трепери, че едва не премаза краката си, като изпусна парчето от плоча, което носеше. И когато се отдалечи, отправи към баба си бърз поглед като на бито, ужасено и покорно животно.

Измина още половин час. Изморен от биенето на камбаната, Бекю отново запали лулата си. Смълчана и невъзмутима, Крантата продължаваше да стои там, сякаш нейното присъствие бе дължимата учтивост към свещеника. В това време той, все по-раздразнен, всяка минута излизаше пред вратата на църквата и през празния площад хвърляше искрящ поглед към къщата на Бюто.

— Ама че звънете де, Бекю! — изкрещя той изведнъж. — Ако след три минути те не бъдат тук, аз си отивам!

Чак тогава, при лудешкото биене на камбаната, което накара да излетят с грачене столетните гарвани, семейството на Бюто и гостите им започнаха да излизат един по един и да преминават през площада. Лиз беше отчаяна, кръстницата все още не пристигаше. Бяха решили бавно да се отправят към църквата с надеждата, че така ще я накарат да дойде. Бяха на по-малко от сто метра, когато абатът Годар им извика:

— Кажете, че искате да се подигравате с мене! Аз съм любезен, а вие ме карате цял час да чакам!… Побързайте, побързайте!

И той започна да ги тика към помещението за кръщаване; най-напред майката, която носеше новороденото, бащата, дядото Фуан, чичото Делом, лелята Фани и най-накрая господин Шарл — много важен, в черен редингот като кръстник.

— Господин свещеник, щом сте толкова добър, може ли да почакате още съвсем малко? — попита Бюто с пресилено смирение, прикриващо хитростта му.

— Кого да чакаме?

— Ами кръстницата.

Абатът Годар почервеня, можеше да се помисли, че е получил удар. Той измърмори, задушавайки се:

— Вземете си друга!

Всички се спогледаха; Делом и Фани поклатиха глава, Фуан заяви:

— Не може, ще я обидим.

— Хиляди извинения, абате — каза господин Шарл, който счете, че трябва да обясни случая като благовъзпитан човек, — по наша вина е, без да искаме… Моята жена ми писа категорично, че ще се завърне тази сутрин. Тя е в Шартр…

Абатът Годар подскочи, излезе от кожата си и този път загуби всяка мярка.

— В Шартр, Шартр… Съжалявам ви, господин Шарл, че сте в тази каша. Но това не може да продължава, не, не! Няма да търпя повече…

И продължи гневно:

— По всякакъв начин унижавате бога в мое лице, все някакво ново оскърбление всеки път, когато дойда в Рон… Е добре! Доста пъти съм ви заплашвал, но днес си отивам и няма вече да се върна. Кажете това на вашия кмет, потърсете си свещеник и му плащайте, щом искате да си имате… Аз ще говоря с негово преосвещенство, ще му разкажа какви сте и съм напълно уверен, че той ще одобри моята постъпка. Да, ще видим кой ще бъде наказан. Вие ще си живеете без свещеник като говеда…

Всички го слушаха с любопитство, а всъщност напълно равнодушни, като практични хора, които не се страхуват от гнева и наказанието божие. За какво трябваше да треперят и да се унижават, да изкупуват опрощение, щом като вече споменаването на дявола ги разсмиваше и бяха престанали да вярват, че вятърът, градушките и гръмотевиците са в ръцете на един отмъстителен господар? Нямаше защо да си губят времето, по-добре беше да уважават стражарите на правителството, които бяха по-силни.

Абатът Годар забеляза, че Бюто се подсмива, че Крантата го гледа с пренебрежение, че Делом и Фуан, хора с уважение и тежест, също са много студени; а понеже и всички други се изплъзваха от влиянието му, той докара до край скъсването на отношенията.

— Знам, че кравите ви са по-религиозни от вас… Сбогом! И топнете го в някоя локва, за да кръстите това дете на диваци!

Той изтича да хвърли стихаря си, прекоси църквата и така изфуча като буря, че изумени, хората за кръщенето нямаха време да кажат дори една дума, а гледаха с отворени уста и облещени очи.

Но, положението стана още по-трагично, защото тъкмо когато абатът Годар навлизаше в новата улица край Макерон, видяха по пътя да се задава една двуколка, в която седяха госпожа Шарл и Елоди. Госпожата обясни, че се била спряла в Шатодюн, защото искала да целуне скъпата си внучка, а пък там й позволили да я вземе за два дни. Много съжалявала, че била закъсняла, и толкова била отчаяна, че дори не се отбила в Розбланш, за да остави куфара си.

— Трябва да се настигне свещеника — каза Лиз. — Само кучетата не се кръщават.

Бюто изтича и чуха как той изтрополява в бяг по улицата край Макерон. Но абатът Годар беше напреднал, минал моста и изкачваше склона, Бюто го забеляза едва на хребета при завоя на пътя.

— Господин свещеник! Господин свещеник!

Най-сетне той се обърна и зачака.

— Какво?

— Кръстницата е тук… Не се отказва така едно кръщаване.

За миг той остана неподвижен. После със същите бесни крачки тръгна надолу по склона, следвайки селянина; и така влязоха в църквата, без да разменят нито дума. Церемонията бе претупана, свещеникът миропомаза детето, поръси солта и грубо го напръска с вода. После бързо попълни регистъра.

— Господин свещеник — каза госпожа Шарл, — нося една кутия бонбони за вас, но тя е в куфара…

Той благодари с жест и си тръгна, след като повтори, обръщайки се към всички:

— И този път — сбогом!

Семейство Бюто и гостите им, изумени от това бързане, го гледаха как изчезва в дъното на площада, полетял с черното си расо. Цялото село беше по нивите, бяха останали само три хлапета, които смучеха бонбони. Сред голямата тишина се чуваше само далечното пухтене на парната вършачка, която не спираше.

Щом като се върнаха в дома на Бюто, пред който стоеше двуколката с куфара, се споразумяха сега да изпият по чашка, а после гостите да се върнат за вечерята. Бе четири часът — какво биха могли да правят заедно чак до седем? И когато поставиха на масата в кухнята чашите и двата литра вино, госпожа Шарл поиска непременно да свалят куфара й, за да поднесе подаръците си. Тя го отвори, измъкна роклята и шапчицата, които всъщност поднасяше доста късно, после извади шест кутии бонбони, които даде на родилката.

— От сладкарницата на мама ли са? — попита Елоди, която гледаше кутиите.

Госпожа Шарл за секунда се затрудни. После каза спокойно:

— Не, миличката ми, майка ти няма такива специалитети.

А като се обърна към Лиз:

— Знаеш ли, помислих за тебе, за бельо… Няма нищо по-полезно в едно домакинство от старото бельо… Поисках от дъщеря си, обрах каквото имаше в долапа.

При думата бельо фамилията се приближи — Франсоаз, Крантата, Деломови и дори Фуан. В кръг около куфара те гледаха как старата дама изважда цял куп парцали, побелели от пране, но въпреки лугата издаваха миризма на мускус. Тя започна с парцаливи чаршафи от фино платно, после женски разкъсани ризи, от които очевидно бяха извадени дантелите.

Госпожа Шарл разгъваше, тръскаше и обясняваше:

— Ех, чаршафите не са нови! Пет години са използувани, продължителното търкане на тялото в тях ги похабява… Както виждате, те имат по средата големи дупки; но краищата им са още добри, от тях може да се скроят много неща.

Всички се вглеждаха, клатеха одобрително глави, най-вече Крантата и Фани, чиито стиснати устни издаваха тайна завист. Бюто мълчаливо се подсмиваше, възбуден при мисълта за шегите, които би могъл да пусне, но се въздържаше от благоприличие; обаче Фуан и Делом, много сериозни, се отнасяха с уважение към бельото, което според тях беше истинското богатство след земята.

— Докато пък ризите — продължаваше госпожа Шарл, като ги разгъваше, — нали виждате, съвсем не са изхабени… О, да, нацепени, лоша изработка! И понеже невинаги могат да се закърпят, захвърлят ги в старото бельо. Но ти, Лиз, ще можеш добре да ги използуваш.

— Аз ще ги нося! — извика селянката. — На мене ми няма нищо, ако ризата ми е закърпена.

— А пък на мен — заяви Бюто лукаво, като намигна — много ще ми бъде приятно, ако ми направиш от тях кърпи за нос.

После всички шумно се развеселиха, когато малката Елоди, която не бе откъснала поглед от чаршафите и ризите, извика:

— О, каква чудна миризма, колко силно мирише… На мама ли е всичкото това бельо?

Госпожа Шарл не се подвоуми:

— Ама разбира се, миличка моя… Искам да кажа, че това е бельото на нейните момичета от магазина. Така е то в търговията.

Щом като Лиз прибра всичко в своя долап с помощта на Франсоаз, най-сетне чукнаха чашите си, пиха за здравето на кръстеното дете, което кръстницата бе нарекла Лор, както самата тя се казваше. После се увлякоха в разговори; след това чуха господин Шарл, седнал върху куфара, да разпитва госпожа Шарл; той гореше от нетърпение да узнае как вървят работите там и затова не дочака да остане насаме с нея. Все още се вълнуваше, продължаваше да мечтае за този дом, който с такава енергия бе основал някога, а пък сега толкова съжаляваше за него. Новините не бяха хубави. Наистина дъщеря им имала здрава ръка и умна глава; обаче нямало съмнение, че зет им Вокон, този мекушав Ашил, не й помагал. Прекарвал дните в пушене на лулата си, мърсял, чупел всичко: така пердетата в стаите били за пране, огледалото в малкия салон било спукано, навред по стаите имало петна, каните за вода и легените били нащърбени, а той нехаел; пък мъжката ръка била толкова необходима, за да бъде в ред мебелировката на къщата! При споменаването на всяка повреда господин Шарл въздишаше, отпускаше ръце и все повече побледняваше. Последното оплакване, пошепнато съвсем тихо, го съкруши:

— И на всичко отгоре той самият посещава онази от номер 5, дебелата…

— Какво каза, а?

— О, сигурна съм, видях ги.

Разтреперан, господин Шарл стисна юмруци, обзет от най-силно възмущение:

— Нещастник! Да изморява персонала си, да подяжда предприятието си!… Ах, това е краят на всичко!

С жест госпожа Шарл го накара да млъкне, защото Елоди се връщаше от двора, отишла да види кокошките. Изпразниха още един литър, куфарът бе отново натоварен в двуколката, зад която господин и госпожа Шарл вървяха пешком чак до дома си. После и всички други си тръгнаха, за да попрегледат къщите си, докато стане време за вечерята.

Щом като остана сам, Бюто, недоволен от загубения следобед, свали дрехата си и започна да очуква жито в оня край на двора, който бе с каменна настилка; имаше нужда от чувал жито. Но сам бързо се отегчи. За да се разпалва, му липсваше двойният ритъм на бухалките, които тупаха в такт; тогава повика Франсоаз, която често му помагаше в тази работа, защото имаше здрав кръст и ръце яки като на момче. Въпреки че това първобитно вършеене ставаше бавно и уморително, той упорито отказваше да си купи ръчна вършачка, казвайки като всички дребни собственици, че предпочитал да си вършее ден за ден, съобразно нуждите.

— Ей, Франсоаз, идваш ли?

Забила нос в телешкото рагу с моркови, Лиз, която бе възложила на Франсоаз да бди над свинското печено на шиш се опита да осуети изпълнението на това искане. Но Бюто, който беше в лошо настроение, каза, че ще отиде да ги напердаши и двете.

— Дявол да ги вземе тия женски! Ще дойда да ви фрасна с тенджерите по муцуните!… Трябва да се изкарва хлябът, понеже вие сте готови да изплюскате цялата къща с другите.

Франсоаз, която се беше преоблякла вече, за да не се изцапа, бе принудена да го последва. Тя взе бухалка с дълга дръжка и дрянова очуквачка, свързани с кожени скоби. Това беше нейната бухалка със загладена от триене дръжка, обвита стегнато с връв, за да не се изплъзва. С две ръце тя завъртя над главата си и стовари върху снопа бухалката, която изтрещя сухо с цялата си дължина. И вече не се спря. Издигаше бухалката нависоко, спускаше и я стоварваше с механично и ритмично движение като ковач, а Бюто, застанал насреща, бухаше след нея. Скоро двамата се разгорещиха, ритъмът се ускори и се виждаха само тия хвърчащи дървени парчета, които отскачаха и се въртяха зад главите им като някакъв непрекъснат полет на птици, завързани за краката.

След десет минути Бюто леко извика. Бухалките спряха и той преобърна снопа. После бухалките полетяха отново. След други десетина минути той даде знак за спиране и разтвори снопа, който шест пъти мина така под бухалките, докато всички зърна бяха изронени от класовете и сламата завързана. Снопите следваха един след друг. В продължение на два часа в къщата се чуваше само ритмичното чук-чукане на бухалките, което заглушаваше продължителното пухтене на далечната парна вършачка.

Сега Франсоаз бе със зачервени бузи, с подути китки, а цялата й кожа гореше, излъчваше топлина, която трептеше във въздуха. Силно дихание излизаше от разтворената й уста. Парченца от слама се бяха заболи в развяващите се къдрици на косата й. И при всеки удар, когато надигаше бухалката, дясното й коляно обтягаше полата, ханшът и гърдите се издуваха до спукване на дрехата й, очертаваха силно нейното здраво тяло. Едно копче на корсажа се скъса, Бюто видя бялата плът под загорелия врат и като че ли все повече се възбуждаше. Бухалките продължаваха да се спускат, зърното подскачаше, валеше като град под задъханото чук-чукане на двойката вършачи.

В седем часа без четвърт, при заник слънце, се появиха Фуан и Делом.

— Трябва да свършим — извика им Бюто без да спира. — Карай смело, Франсоаз.

Тя не изоставаше, удряше по-силно, увлечена от работата и шума. Така ги завари Жан, поканен на вечерята. Той изпита внезапна ревност, загледа се в тях, изненадал ги, сякаш съвокуплени в тази разпалена работа, сговорени да бухат точно там, където трябва, плувнали и двамата в пот, толкова разгорещени, толкова разпалени, сякаш не вършеят жито, а се мъчат да си направят дете. Може би Франсоаз, която се бе увлякла много, си бе помислила същото, защото се спря внезапно. Бюто, обърнал се веднага, за миг остана неподвижен от изненада и ярост.

— За какво си дошъл ти тук?

Точно тогава Лиз посрещна Фуан и Делом. Тя се приближи заедно с тях и извика с весел глас:

— Чакай, наистина аз не ти казах… Сутринта го видях и го поканих за тази вечер.

Пламналото лице на съпруга й стана толкова страшно, че тя добави за свое оправдание:

— Мисля си, дядо Фуан, че той иска да отправи към вас някаква молба.

— Каква молба? — каза старецът…

Почервенял, Жан смутено измърмори, че въпросът е спешен и от такова естество, че трябва да се реши пред всички. Бюто го прекъсна необуздано, беше разбрал за какво се касае от веселия поглед, който жена му отправяше към Франсоаз.

— Подиграваш ли се с нас? Тя не е за твоята уста лъжица, проклет хитрецо!

Това грубо посрещане върна смелостта на Жан. Той обърна гръб, заговори на стария:

— Ето какво, дядо Фуан, много е просто… Понеже вие сте настойник на Франсоаз, трябва да се отнеса към вас, за да я поискам, нали така?… Ако тя е съгласна, аз много я искам. Моля да разрешите брака.

Внезапно развълнувана, Франсоаз изпусна бухалката си, която до този момент още държеше. Въпреки че трябваше да очаква това предложение, тя никога не бе си помислила, че Жан ще се осмели да я поиска така, и то веднага. Защо не бе разговарял с нея предварително? Чувствуваше се неспокойна, не можеше да каже дали е разтреперана от надежда, или от страх. И цялата тръпнеща от умора, с гърди надигащи се под разтворената блуза тя бе между двамата мъже, сгорещена от такъв прилив на кръв, че те чувствуваха как излъчваната от нея топлина достига до тях.

Бюто не даде възможност на Фуан да отговори. Той подхвана с увеличаваща се злоба:

— Какво? Имаш нахалството… Старец на тридесет и три години да се жени за една осемнайсетгодишна! Само петнайсет години разлика! Това не е ли отвратително?… Ще ти дам едни пиленца аз на тебе!

Жан започна да се разгневява.

— Какво те засяга тебе, ако аз я искам и тя ме иска! И се обърна към Франсоаз, за да се изкаже. Обаче тя стоеше все така изплашена и вцепенена, сякаш нищо не разбираше. Не можеше да каже „не“, но все пак не каза и „да“. Впрочем Бюто я гледаше като че ли искаше да я убие, да потисне нейното „да“ в гърлото й. Ако тя се омъжи, той щеше да я загуби, губеше също и земята. Внезапната мисъл за тази последица го разяри до крайна степен.

— Слушайте, татко, Делом, не се ли отвращавате от мисълта да дадете това хлапе на такъв стар негодник, който дори не е от нашия край и е дошъл кой знае откъде, след като е обикалял къде ли не?… Един пропаднал дърводелец, станал селянин, защото положително скрива някаква мръсна история!

Така Бюто избълва цялата си омраза към градския работник.

— И какво от това? Щом като аз я искам и ако тя ме иска! — повтори Жан, който се въздържаше и се бе зарекъл от учтивост да остави тя първа да разкаже за тяхната история. — Хайде, Франсоаз, кажи нещо.

— Ама така е! — извика Лиз, възбудена от желанието да омъжи сестра си, за да се отърве от нея. — Какво има да казваш ти, щом като те си подхождат? Тя няма нужда от твоето съгласие, тя е много добра, щом не те праща по дяволите… Досаждаш ни в края на краищата!

Тогава Бюто разбра, че работата ще стане, ако младото момиче заговори. Най-вече се страхуваше, че щом като узнаят за тяхната връзка, ще считат сватбата за разумна. Точно в това време Крантата влезе в двора, следвана от господин и госпожа Шарл, които се връщаха заедно с Елоди. Той ги повика с жест, без още да знае какво щеше да каже. После смело реши, започна да крещи, заплашвайки с юмрук жена си и балдъзата си:

— Дявол да ви вземе, крави такива! Да, и двете сте крави, курви!… Искате ли вие всички тук да знаете? Аз спя с двете. И затова те се подиграват с мене!… И с двете, казвам, с тия две курви!

Зяпнали, господин и госпожа Шарл се стреснаха, тия думи ги шибнаха в лицето като камшик. Господин Шарл се спусна към Елоди, която слушаше, сякаш искаше да я защити с тялото си; после тласна момиченцето към зеленчуковата градина, като също закрещя много силно:

— Ела да видиш салатите, ела да видиш зелките… О, какви зелки!

Бюто продължаваше, измисляше подробности, разказваше, че щом като едната си получела дажбата, идвал редът на другата; и описваше всичко с неприлични изрази, мръсни думи, които не са за произнасяне. Лиз, само изненадана от този внезапен пристъп, вдигаше рамене и повтаряше:

— Той е луд! Боже мой, как е възможно! Той е луд!

— Кажи му, че лъже — извика Жан на Франсоаз.

— Разбира се, че лъже! — каза спокойно младото момиче.

— О, лъжа аз! — подхвана пак Бюто. — О, не е истина значи, че при жътвата ти сама поиска в копата? Но сега, в този час, аз хубаво ще ви подредя и двете, мръсни твари!

Това яростно безочие сковаваше, изумяваше Жан. Можеше ли той да обясни сега, че е притежавал Франсоаз? Изглеждаше му подло, най-вече ако тя не му помогне. А пък другите, Деломови, Фуан и Крантата бяха сдържани. Те не изглеждаха изненадани, очевидно мислеха, че щом като спи с двете, той наистина има право като господар да прави с тях каквото си иска. Щом като има права, ще си ги използува. И от този момент, почувствувал се победител, неоспоримо всесилен като собственик, Бюто се обърна към Жан:

— А ти, нещастнико, се осмеляваш да идваш в дома ми и да ме безпокоиш… Махай се сега от очите ми, веднага… Какво? Не искаш… Чакай, чакай!

Той хвана бухалката си и започна да я върти, а Жан има време само да вземе другата, бухалката на Франсоаз, за да се защити. Чуха се викове, някои се опитаха да се хвърлят между тях; но беше толкова страшно, че се отдръпнаха. Благодарение на дългите си дръжки, бухалките нанасяха удари на няколко метра, помитаха целия двор. Само двамата останаха по средата, отдалечени един от друг, увеличавайки кръга на въртящите се бухалки. Не казваха нито дума, стискайки зъби. Чуваше се само сухото плющене на дървените чукани при всяко отбиване на ударите.

Бюто бе нанесъл първия удар и ако не бе подскочил назад наведен, Жан щеше да се строполи с разбита глава. Изведнъж, с внезапно обтягане на мускулите си, той вдигна бухалката и я стовари, както при очукване на зърното. Обаче и другият също удряше, двете дрянови бухалки се пресрещаха, огъваха се при ремъците си в тоя бесен полет като ранени птици. Сблъскаха се три пъти по същия начин. Виждаше се само как бухалките се въртят и свистят във въздуха, винаги готови да се стоварят и пръснат черепите, които преследваха.

Все пак Делом и Фуан се спуснаха, когато жените изкрещяха. Жан бе паднал в сламата, след като Бюто подло му нанесе удар в краката, но за щастие той бе притъпен от досега на бухалката със земята. Жан успя да се изправи, размаха бухалката, побеснял от болка. Тя описа широк кръг и се спусна надясно, докато другият я очакваше вляво. Няколко сантиметра по-близо и щеше да му пръсне мозъка, но само ухото бе засегнато. Ударът се отклони, попадна върху ръката и я счупи. Костта изпука като строшено стъкло.

— Ах! Убиец! — изрева Бюто. — Той ме уби!

Обезумял и с кървясали очи, Жан хвърли оръжието си. После изгледа всички за миг, смаян от това, което така бързо бе станало тук; куцайки, с жест на гневно отчаяние той си тръгна.

Когато отмина ъгъла на къщата, обърнат към равнината, Жан забеляза Бъзлата, която бе наблюдавала битката, покачена върху плета на градината. Тя още се смееше, беше дошла да обикаля около това кръщене, на което нито баща й, нито тя бяха поканени. Колко щеше да му бъде весело на Исус Христос, ако бе присъствувал на този малък семеен празник, на това счупване лапата на брат му! Тя се превиваше, сякаш я гъделичкаха, едва не падна по гръб, толкова й бе забавно.

— Ах, Капорал! Какъв пердах! — извика тя. — Кокалът му направи клак! Беше много смешно!

Той не отвърна, с уморен вид забави хода си. Тя го последва, подсвирна на гъските си, които бе повела, за да има повод да обикаля и подслушва зад стените. Той машинално се отправи към парната вършачка, която в края на деня все още работеше. Мислеше си, че всичко е загубено, че не ще може вече да вижда семейството на Бюро, че никога няма да му дадат Франсоаз. Колко глупаво бе станало всичко! Само в продължение на десет минути: скарване, което не бе желал, нещастен удар точно в момента, когато въпросите се решаваха! И никога, никога вече! Пухтенето на машината продължаваше като вопъл на отчаяние.

Но ето че стана една среща. Гъските на Бъзлата, които тя прибираше, се намериха на едно кръстовище точно срещу гъските на дядо Сосис, които се спускаха сами към селото. Двата гъсока, които вървяха начело, се спряха изведнъж и навеждайки се настрани, обърнаха своите големи жълти човки една към друга; човките на гъските от двете групички последваха човките на своите водачи, а в същото време телата им се наведоха на съответната страна. За миг настъпи пълна неподвижност, би казал човек, че се извършва въоръжено разузнаване, че два патрула си разменят паролата. После, доволен и с опулени очи, единият гъсок продължи направо, а другият зави наляво; и всяко ято тръгна след своя гъсок по своя път с еднообразно клатушкане.