Емил Зола
Земя (10)

5.

Две години бяха изминали в такъв деен и еднообразен живот на село; и Рон бе изживял неизбежното възвръщане на сезоните, вечния ход на нещата, все същата работа, все същия сън.

Долу, на пътя, на ъгъла при училището, имаше чешма с течаща вода, от която всички жени, в чиито къщи имаше само локви за добитъка и за поливане, идваха да си наливат вода за пиене. В шест часа вечерта там ставаше размяна на новините; и най-малките събития отекваха, коментираше се безкрай за всичко — за някои си, които били яли месо, за дъщерята на еди-кой си, забременяла на Сретение господне… През тия две години същите брътвежи се променяха със сезоните, подхващаха се и се повтаряха, говореше се за деца, направени предварително, за пияни мъже, за бити жени, за многото труд и многото беднотия. Бяха се случили толкова различни неща, а всъщност нищо особено.

Фуанови, които с подялбата на имота си бяха предизвикали доста вълнения, живуркаха така кротко, че бяха забравени. Работата не бе напреднала никак; Бюто упорствуваше и не се ожени за по-голямата дъщеря на Муш, която отглеждаше детето му. Обвиняваха Жан, че спи с Лиз, макар че може би не беше спал; но тогава защо продължаваше да посещава къщата на двете сестри? Случаят изглеждаше съмнителен. И времето на събирането край чешмата щеше да стане безинтересно, ако не се възкресяваше съперничеството между Селина Макерон и Флор Ланген, които жената на Бекю изправяше една срещу друга под предлог да ги сдобри. После, след пълно затишие, избухнаха две големи събития — предстоящите избори и въпросът за прословутия път от Рон до Шатодюн: те предизвикаха страшна буря от клюки. Пълните съдове с вода стояха наредени по земята, жените не си отиваха. Дори се стигна до сбиване една съботна вечер.

Впрочем тъкмо на другия ден господин дьо Шедьовил, депутат в предизборна обиколка, чийто мандат изтичаше, беше на обяд в Бордери. Макар и уверен в преизбирането си, понеже минаваше за правителствен кандидат, той се отнасяше с уважение към Урдьокен, който имаше голямо влияние сред селяните от общината. Веднъж депутатът бе ходил в Компиен; в цялата област го наричаха „приятеля на императора“ и това бе достатъчно; говореха за него сякаш е спал всяка вечер в Тюйлери. Този господин дьо Шедьовил, бивш хубавец, знаменитост от времето на царуването на Луи-Филип, таеше в сърцето си орлеанистки предпочитания. Беше се разорил с жени, не притежаваше нищо друго освен фермата си в Шамад близо до Оржер, където кракът му стъпваше само по време на изборите, недоволен от намаляващите приходи и обзет от закъснялата идея да забогатее чрез други сделки. Едър, още елегантен, наперен и с боядисана коса, той се държеше важно, въпреки че очите му блесваха при появата на всяка фуста; сега подготвял, разказваха, важни речи по въпросите на земеделието.

Предишната вечер Урдьокен жестоко се бе скарал с Жаклин, която искаше да присъствува на обяда.

— Твоят депутат, твоят депутат! Да не мислиш, че ще го изям! Значи… се срамуваш от мен?

Но той не отстъпи, на масата бяха сложени само два прибора, и тя бе сърдита, въпреки любезния вид на господин Шедьовил, който я бе забелязал; разбрал положението, непрекъснато въртеше очите си към кухнята, където тя бе отишла да се уедини, запазвайки достойнството си.

Обедът отиваше към края си; бе имало пъстърва от река Егр след омлета, а накрая — печени гълъби.

— Нас ни съсипва тази свобода на търговията, в която императорът се е встрастил — каза господин Шедьовил. — Няма съмнение, че работите вървяха добре след договорите от 1861 година и хората се възхищаваха на чудото. Но днес се чувствуват истинските последици, нали виждате как всички цени спадат. Аз съм за протекционизма, трябва да се защитаваме срещу чуждестранното.

Отпуснал се върху стола си, Урдьокен престана да яде и заговори бавно с помътен поглед:

— На житото, което се продава по осемнадесет франка хектолитъра, производствената цена е шестнадесет. Ако цената спадне още, ще бъде истинско разорение… А разправят, че всяка година Америка увеличава износа си на зърнени храни. Заплашени сме от истинско наводнение на пазара. Какво ще стане с нас тогава… Вземете мен за пример! Аз, който винаги съм бил за прогреса, за науката, за свободата! А ето че съм разколебан, честна дума! Да, бога ми! Не трябва да умрем от глад, нека ни покровителствуват!

После се залови отново с гълъбовото крилце и продължи:

— Вие знаете, че вашият съперник, господин Рошфонтен, собственикът на строителните предприятия в Шатодюн, е яростен привърженик на свободната търговия, нали?

И те си поговориха за този индустриалец с хиляда и двеста работници — един едър, интелигентен и много деен млад човек, всъщност твърде богат и напълно готов да служи на империята, но който поради огорчението си, че не бил подкрепен от префекта, сега упорствуваше да участвува в изборите като независим кандидат. Той нямал никакви шансове, избирателите от селата го считали за обществен враг, щом не е с правителството.

— По дяволите — подхвана господин Шедьовил. — Той иска само едно: хлябът да бъде евтин, за да плаща по-малко на работниците си.

Фермерът, който се готвеше да си налее чаша бордо, върна бутилката върху масата.

— Това е страшното! — извика той. — От една страна, ние, селяните, за които е нужно да продават зърното си на една насърчаваща ги цена, а от другата страна, индустрията, която тласка към спадане на цените, за да намалява надниците. Това е ожесточена война, която можете ли да ми кажете как ще завърши?

Наистина това бе ужасният проблем на деня — антагонизмът, който раздрусваше тялото на обществото. Въпросът превишаваше възможностите на бившия красавец, който само поклати глава уклончиво.

Напълнил чашата си, Урдьокен я изпи наведнъж.

— Не му виждам края… Ако селянинът продава на хубава цена житото си, работникът мре от глад; ако работникът има какво да яде, селянинът мре… Тогава? Не знам дали няма да се изядем едни други!

После, поставил двата си лакътя на масата, той въздъхна облекчено; щеше да излее с ирония своето тайно презрение към ония собственици, които не обработваха земите си и не знаеха нищо за земята, от която живееха.

— Вие ми бяхте поискали факти за вашите речи… Е добре! Най-напред ваша е грешката, че имението Шамад губи. Робике, фермерът, който го стопанисва, се е отпуснал, защото договорът му изтича, и той подозира, че имате намерение да увеличите наема. Хората никога не ви виждат, подиграват се с вас, крадат ви и това е съвсем естествено… Освен това за вашето разорение има и една още по-проста причина: ние всички се разоряваме, защото равнината Бос се изтощава, да, изтощава се плодородната Бос, нашата кърмачка, нашата майка!

Той продължи. Например на младини районът Перш, от другата страна на Лоар, бил беден, неплодороден, почти без жито и затова жителите му по време на жътва ходели да работят в Клоа, в Шатодюн, в Бонвал; а днес, благодарение на високата производителност, на работната ръка, ето че Перш преуспява, ще надмине Бос; без да се смята, че там хората забогатяват от отглеждането на добитък и снабдяват пазарите в Мон-Дубло, Сен-Кале и Куртален с коне, волове и свине. Бос преживявала само от овцете си. Две години преди това метилът ги бил унищожил, равнината Бос преживяла страшна криза, толкова голяма, че ако този бич продължел, тя щяла да загине.

И той започна да разказва за своята борба, за своята история, за тридесетте години, които бе прекарал в битки със земята, от които излизал все по-беден. Винаги му липсвали капитали, не могъл да тори нивите така, както би желал, само варовитата глина била по-евтина и никой друг освен него не се занимавал с този проблем. Същата история с животинските торове, използували само оборския тор, който бил недостатъчен: всичките му съседи се подигравали с него, като го виждали да прави опити с химически торове, чието лошо качество всъщност често оправдавало присмехулниците. Въпреки разбиранията си за сеитбооборота, той трябвало да възприеме местния, тригодишния сеитбооборот без угар, откакто изкуствените ливади и плевелите се били разпространили. Били започнали да възприемат само една машина, машината за вършеене. Това смъртоносно затъпяване било неизбежна последица на рутината. И ако дори той, прогресивният и интелигентният, се е подвеждал, защо да бъдат обвинявани дребните собственици, които били твърдоглави и неприязнено настроени срещу новостите? Един селянин по-скоро би умрял от глад, вместо да вземе от нивата си шепа земя и да я занесе за изследване при някой химик, който би му казал какво има в повече или в по-малко, какъв тор е необходим, какво да се сее, за да има резултат. От векове селянинът взема от почвата, без никога да е помислял какво да й даде, не признавайки друго освен тора от двете си крави и единия кон, дори и този тор е пестял като скъперник; после всичко е вървяло наслуки, сеел е в каква да е почва, пониквало е нещо, ако ли не, псувал е небето. В деня, в който най-сетне ще бъде просветен, той ще обработва рационално и научно земята си и реколтата ще се удвои. Но дотогава, такъв, какъвто е, невежа и инат и без едно спестено су, той ще съсипе земята. Та поради това равнината Бос, бившата житница на Франция, равната и безводна Бос, която е раждала само жито, бавно загивала от изтощаване, изморена от пускане на кръв от всички вени, за да изхранва един глупав народ.

— Ах, никой не се интересува! — извика той грубо. — Да, синовете ни ще видят това, фалита на земята… Знаете ли вие, че нашите селяни, които някога събираха су по су, за да купят късче земя, за което са мечтали с години, днес купуват акции, испански, португалски, дори мексикански? А не биха рискували дори сто франка, за да наторят един хектар! Те вече нямат доверие. Бащите работят по навик като пребити животни, дъщерите и синовете само мечтаят да изоставят кравите, да се отърват от орането и да се измъкнат в града… Но най-лошото е, че образованието, знаете ли, прословутото образование, което трябваше да спаси всичко, поощрява тази емиграция, това обезлюдяване на селата, като прави децата глупаво суетни и мечтаещи за фалшиво благоденствие… Ето на̀ в Рон те имат за главен учител тоя Лекьо, един юначага, избягал от работа, изпълнен със злоба срещу земята, която е трябвало да обработва. Е добре де, как искате вие той да възпитава своите ученици и да обича условията, в които те живеят, когато всеки ден се отнася с тях като с диваци, недодялани хлапета, и ги праща в бащините им колиби с отвращението на образования човек?… Спасението, господи, спасението сигурно ще бъде, ако имаме други училища, ако образованието се свърже с практиката, ако имаме различни курсове по земеделие… Това е, господин депутат, фактът, на който ви обръщам вниманието. Настоявайте в тази насока, може би спасението е в тези училища, ако вече не е късно.

Господин Шедьовил, разсеян и отегчен от толкова силните доказателства, побърза да отговори:

— Без съмнение, без съмнение.

Прислужницата донесе десерта, мазно сирене и плодове, като остави широко отворена вратата на кухнята. Тогава той забеляза красивия профил на Жаклин, наведе се, намигна и се размърда, за да привлече вниманието на привлекателната личност; после продължи с медения си глас на бивш покорител на женските сърца:

— Но, вие не ми казахте нищо за малките стопанствата?

Той развиваше текущите идеи: малките стопанства, създадени в 1789 година, облагодетелствувани от закона, призовани да възродят земеделието; в края на краищата всички да бъдат собственици и всеки да вложи знанията и силите си в обработването на своя парцел.

— Това не ме вълнува! — заяви Урдьокен. — Първо, дребната собственост съществуваше и преди 89 година, и то почти в също толкова голямо съотношение. Второ — много може да се говори, и хубаво, и лошо, за раздробяването на земята.

Поставил лакти върху масата, той ядеше череши, като плюеше костилките им, и отново се впусна в подробности. В Бос дребната собственост, съставена от наследства с размер под двадесет хектара, била 80 на сто. От известно време почти всички надничари, тия, които работели във фермите, купували парцели от големите раздробени имения, които обработвали през свободното си време. Това наистина било чудесно, защото така работникът се свързвал със земята. И можело да се добави в защита на дребната собственост, че тя създава много по-почтени, много по-горди и много по-образовани хора. И в края на краищата тази дребна собственост произвеждала сравнително повече и по-добро качество, защото собственикът полагал всички усилия. Но и колко неудобства, от друга страна! Най-напред това добро качество се дължало на изключителния труд — бащата, майката и децата се съсипвали от работа за постигане на целта. После раздробяването изисквало повече транспорт, следствие на което се повреждали пътищата, увеличавали се производствените разноски, без да се смята изгубеното време. Всъщност използуването на машини изглеждало невъзможно в твърде малките парцели, които все още страдали от прилагането на триполната система, препоръчвана от науката, защото нелогично било да се сеят последователно две зърнени култури — овес и жито. Накратко казано, пълното раздробяване на земята до такава степен вече изглеждало опасно, че след като било законно облагодетелствувано още на другия ден след революцията от страх да не бъдат възстановени големите владения, сега трябвало да се улеснява търговията, като се облекчават данъците.

— Слушайте — продължи той, — започна и се изостри борбата между едрата собственост и дребната… Едни, като мен, са за едрата, защото изглежда, че тя е в съгласие с науката и прогреса, употребявайки все повече и повече машини, и ускорява оборота на едрите капитали… Други — напротив, разчитат само на собствените си усилия и препоръчват дребната собственост, мечтаят за някакво си съкратено издание на земеделието, при което всеки сам си произвежда тора и обработва педята си нивица, сортирайки семената едно по едно, определяйки съответната земя, и накрая, отглеждайки всяко растение едно по едно под похлупак… Коя от двете страни ще победи? По дяволите, ако се съмнявам! Знам много добре, както ви казах, че всяка година големите разорени ферми около мен се раздробяват, попадат в ръцете на черни банди, и дребната собственост положително взема надмощие. Освен това в Рон имаше много интересен пример: една стара жена получава много добър доход за себе си и за мъжа си от земя, по-малка от един арпан. Да, това е баба Кака̀, както са я прекръстили, защото не се двоуми да изсипва гърнето на мъжа си и своето върху зеленчуците си, както казват, че правели китайците. Но това е възможно само в градинарството, не виждам как зърнените храни ще растат в лехи като репичките; и ако за да се издържа, селянинът трябва да произвежда от всичко, в какво ще се превърнат нашите хора, които произвеждаха само жито в равнината Бос, нарязана на квадратчета?… В края на краищата, който бъде жив, ще види чие ще е бъдещето — на едрата или на дребната собственост…

Сам се прекъсна, за да извика:

— Ами кафето не е ли за днес?

После, като запали лулата си, заключи:

— Освен ако не унищожат и едните, и другите, и то веднага; впрочем това вече се прави… Кажете вие, господин депутат, не е ли вярно, че земеделието агонизира, че е мъртво, ако не му се притекат в помощ. Всичко го смазва — данъците, външната конкуренция, непрекъснатото поскъпване на работната ръка, отклоняването на капитала, който се стреми към индустрията и ценните книжа. О, наистина никой не се скъпи с обещанията, всеки е извънредно щедър с тях — префектите, министрите, императорът. А след като мине време, нищо не се получава… Искате ли да ви кажа голата истина! Днес всеки земеделец, който се пече на този огън, изяжда своите пари или парите на други. Аз имам няколко су в запас, това е хубаво. Но познавам хора, които вземат в заем двойно повече, отколкото им дава земята! Провалът съдбоносно наближава. Селянинът, който взима в заем, е загубен човек, ще трябва и ризата си да продаде. Миналата седмица пак изхвърлиха един от моите съседи — бащата, майката и четирите им деца останаха на улицата, след като изпълнителите на закона изядоха добитъка, земята и къщата… Обаче от години ни обещават създаването на аграрен кредит при минимална лихва. Да, ще го видим ли някога? А това положение отчайва дори добрите работници, стигнали са дотам, че да се двоумят, преди да се решат да направят дете на жените си. Благодарим! Една уста в повече, един бедняк, който да съжалява, че се е родил! Когато няма хляб за всички, хората не правят деца и нацията загива!

Господин Шедьовил, напълно смутен, се осмели да се усмихне загрижено, като прошепна:

— Вие не виждате нищо хубаво.

— Истина е, има дни, в които бих хвърлил всичко във въздуха — отвърна весело Урдьокен. — Вече тридесет години имам само неприятности… Не знам защо упорствувам, бих могъл да продам фермата и да се захвана с нещо друго. Навикът навярно, пък и надеждата, че положението ще се промени, а и страстта — защо да не си призная? Тази блудница земя, прегърне ли ви веднъж, не ви изпуска вече… Ето на̀, погледнете върху онази маса, глупаво е може би, но се утешавам, като я виждам.

С протегната ръка той сочеше една сребърна купа — покрита с муселинова кърпа, за да не кацат по нея мухи — получена като почетна награда на един земеделски събор. Тези събори, на които тържествуваше, крепяха неговата суетност, бяха една от причините, за да упорствува.

Въпреки очевидната умора на неговия гост, той се бавеше, не изпиваше кафето си; за трети път сипваше коняк в чашата си, после изведнъж извади часовника си и подскочи!

— Дявол да го вземе! Два часът е, а пък аз имам заседание в общинския съвет!… Става въпрос за прокарването на един път. Ние сме съгласни да платим половината, но искаме субсидия от държавата за останалото.

Господин Шедьовил беше станал от стола си, щастлив, че се отървава.

— Вижте какво, бих могъл да ви бъда полезен, ще ви издействувам тази субсидия… Искате ли да ви отведа до Рон с моя кабриолет, щом като бързате?

— Чудесно!

И Урдьокен излезе, за да нареди да впрегнат колата, оставена по средата на двора. Когато се върна, не намери депутата и най-сетне го забеляза в кухнята. Той беше блъснал вратата и стоеше усмихнат пред зарадваната Жаклин, на която правеше комплименти от толкова близо, че лицата им едва не се допираха; те двамата се бяха надушили, бяха се разбрали и красноречиво потвърждаваха това с взаимните си погледи.

Когато господин Шедьовил се качи на кабриолета си, Кониет задържа за миг Урдьокен, за да му пошепне в ухото:

— Виждаш ли? Той е по-любезен от тебе, не намира, че трябва да ме криеш!

По пътя, докато колата вървеше между житните нивя, фермерът отново заговори за земята, неговата вечна грижа. Сега той предлагаше писмени бележки с цифри, защото от няколко години водеше счетоводство. В цялата равнина Бос нямаше да се намерят други трима като него да правят такива сметки; дребните собственици, селяните, вдигаха рамене и дори не разбираха защо е необходимо. Въпреки това само счетоводството изясняваше положението, показваше кои култури бяха доходни и кои носеха загуба; освен това то сочеше производствената цена, а оттам и продажната. При него всеки ратай, всяко животно, всяка култура, дори всеки инструмент си имаха страница с две колонки — Разход и Приход, така че той постоянно беше наясно за резултата от своята дейност — добър или лош.

— Поне знам — каза той с груб смях — как се разорявам.

Но изведнъж се прекъсна, за да изругае тихо. От няколко минути, докато кабриолетът напредваше, той се мъчеше да разгадае сцената в далечината край пътя. Въпреки неделята, той бе изпратил, за да преобърне окосената люцерна, една нова машина, купена неотдавна. А ратаят, не познал господаря си в тази неизвестна за него кола, непредпазливо продължаваше да се подиграва на техниката заедно с трима селяни, спрели на пътя.

— Охо! — казваше той. — Ето ви един налъм!… Троши и трови тревата. Честна дума, вече три овце умряха от него.

Селяните се кискаха, разглеждаха машината като някакво смешно и зло животно. Един от тях заяви:

— Тия неща са дяволски изобретения срещу бедния народ… Какво ще правят нашите жени, ако станат ненужни при коситбата?

— О, нека му мислят господарите! — подзе ратаят, като ритна машината… — Дий, ма кранто!

Урдьокен бе чул. Той разярено се подаде от колата и извика:

Върни се във фермата, Зефирин, за да ти уредят сметката!

Ратаят остана изумен. Тримата селяни си тръгнаха с ироничен смях, с подигравки, изказани на висок глас.

— Ето! — каза Урдьокен, като отново се облегна на седалката. — Видяхте, нали… Човек би могъл да каже, че нашите усъвършенствувани инструменти им вадят очите… Считат ме за буржоа, във фермата ми работят по-малко, отколкото другаде, под предлог, че мога да им плащам скъпо; а пък ги подкрепят другите фермери, моите съседи, които ме обвиняват, че в този край аз уча ратаите да работят лошо, озлобени, като казват, че скоро няма да се намират хора да им работят както през доброто старо време.

Кабриолетът влизаше в Рон през пътя за Базош-льо-Доайен и депутатът забеляза абата Годар, който тази неделя след литургията излизаше от Макеронови, вече обядвал. Грижата за преизбирането му го обзе отново и той попита:

— А какво е религиозното настроение в нашите села?

— О, изпълняват обредите и нищо повече — отвърна небрежно фермерът.

Накара да спрат пред кръчмата на Макерон, който стоеше пред вратата заедно с абата; Урдьокен представи своя помощник, облечен със стара мазна дреха. Обаче Селина, много спретната в своята басмена рокля, дотича, изтиквайки напред дъщеря си Берт, гордостта на семейството, издокарана като госпожица с копринен тоалет на малки лилави райета. Селото, което изглеждаше като мъртво, заспало лениво в хубавия неделен ден, започна да се събужда, изненадано от това необикновено посещение. Селяните излизаха един след друг, децата вървяха след полите на майките си. У Ланген бяха най-много развълнувани, той протягаше глава с бръснача в ръка, жена му Флор спря да тегли тютюн за четири су, за да прилепи лице до прозореца; и двамата бяха огорчени и разярени, като гледаха как тия господа слизат пред вратата на съперника им. Постепенно хората се приближаваха, образуваха се групи и цялото село Рон от единия до другия край знаеше вече за голямото събитие.

— Господин депутат — повтаряше Макерон, силно зачервен и смутен, — това наистина е чест за нас…

Но господин дьо Шедьовил не го слушаше, захласнат в хубавата Берт, чиито светли очи със синкави кръгчета го гледаха дръзко. Майката заговори за момичето — на колко години е, къде е учила, а то, усмихнато и любезно, покани господина да влезе, ако благоволи.

— Разбира се, скъпо дете — откликна той.

В това време абатът Годар, който се беше уловил за Урдьокен, още веднъж започна да го моли да склони общинския съвет да гласува бюджет, за да има най-сетне Рон свой свещеник. Той повдигаше този въпрос на всеки шест месеца с основателни причини… умората му, непрекъснатите спорове със селото, без да се смята интересът на култа…

— Не ми казвайте не! — добави той, като видя фермерът да прави уклончив жест. — Повдигнете този въпрос, въпреки всичко; аз чакам отговор.

И в момента, когато господин Шедьовил щеше да последва Берт, свещеникът се спусна към него, спря го с характерното си изражение на упоритост и добродушие.

— Прощавайте, господин депутат. Тук бедната църква е в такова състояние!… Ще ви я покажа, вие трябва да ми издействувате средства за ремонт. Никой не иска да ме чуе… Елате, елате, моля ви.

Много отегчен, бившият красавец се съпротивяваше, обаче Урдьокен, научил от Макерон, че повечето от общинските съветници са в кметството и го очаквали от половин час, каза безцеремонно:

— Така е, хайде идете да видите църквата… Ще убиете времето, докато аз свърша, и след това ще ме върнете у дома.

Господин Шедьовил бе принуден да последва абата. Групите се бяха уголемили. Мнозина тръгнаха след него. Хората ставаха по-смели, всички мислеха да му поискат по нещо.

Когато Урдьокен и Макерон се качиха насреща, в салона на общината, намериха само трима съветници — Делом и още двама. Салонът, просторна зала, белосана с вар, беше обзаведен с дълга дървена маса и дванадесет стола със сламени седалки; между двата прозореца към улицата, имаше шкаф, в който пазеха архивите и разни административни документи; а покрай стените бяха струпани ведра в случай на пожар, подарени от някакъв буржоа; не знаеха къде да турят тия кофи и те стояха тук излишни, защото нямаше помпа.

— Господа — каза любезно Урдьокен, — моля да ме извините, у мен бе на обяд господин дьо Шедьовил.

Никой не мръдна и не можа да се разбере дали приемаха това извинение. Бяха видели през прозореца пристигането на депутата, а предстоящите избори ги вълнуваха; но нямаше защо много да избързват с приказките си.

— По дяволите! — сети се фермерът. — Ако останем петима, няма да можем да вземем никакво решение.

За щастие дойде и Ланген. Отначало той бе решил да не отива на съвещанието, защото не го интересуваше въпросът за пътя; дори се надяваше, че неговото отсъствие ще попречи на гласуването. После, тъй като идването на господин дьо Шедьовил раздразни любопитството му, той тръгна, за да узнае какво ще става.

— Добре! Ето че станахме шестима, ще можем да гласуваме — извика кметът.

И Лекьо, който изпълняваше длъжността секретар, се появи с отегчен и надменен вид, сложил под мишница дневника за вписване на решенията; нищо вече не пречеше да започнат. Обаче Делом бе заговорил тихо съседа си Клу, ковача — висок, мършав, черноок човек. Като се заслушаха в тях, всички млъкнаха. Бяха доловили в разговора им името на независимия кандидат господин Рошфонтен; и тогава всички, като се спогледаха, отправиха по някоя дума, подигравка или само гримаса по адрес на този кандидат, когото съвсем не познаваха. Те бяха за дисциплината, за поддържането на реда, за покорността към властта, която осигуряваше продажбите. Нима този господин мисли, че е по-силен от правителството? Нима ще повиши на 30 франка цената на хектолитър жито? Трябва да е много самонадеян, щом изпраща проспекти, като обещава благоденствие, без да се опира на нещо и без да разчита на някого. Бяха стигнали дотам, че го считаха за авантюрист, който обикаля селата, за да открадне от гласовете им, както би откраднал и парите им. Урдьокен, който би могъл да им обясни, че господин Рошфонтен е привърженик на свободната търговия и всъщност споделя идеите на императора, остави Макерон спокойно да се изяви като ревностен бонапартист, а Делом да се прояви с благоразумието си на ограничен човек; обаче Ланген в качеството си на тютюнотърговец не отваряше уста и свит в един ъгъл с мърморене преглъщаше своите смътни републикански идеи. Макар че господин дьо Шедьовил не бе споменат нито веднъж, всичко, което се говореше, беше в негова полза, утвърждаваше го като официален кандидат.

— Хайде, господа — подхвана кметът, — да бяхме започнали.

Той беше седнал пред масата на своето председателско кресло, един стол с по-широко облегало. Само помощникът му седна до него. От четиримата съветници двама останаха прави, а другите двама се облегнаха до един от прозорците.

Лекьо подаде на кмета лист хартия, пошепна му нещо на ухото и излезе с достойнство.

— Господа — каза Урдьокен, — ето едно писмо, което ни отправя главният учител.

Прочетоха писмото. Беше молба за увеличение от тридесет франка годишно, поради многото работа! Всички физиономии се помрачиха, проявяваха скъперничество с парите на общината, сякаш всеки от тях трябваше да ги вади от джоба си, и най-вече, когато се касаеше до училището. Не станаха дори разисквания, всички рязко отказаха.

— Добре, ще му кажем да чака. Много бърза този млад, човек… А сега да разгледаме нашия въпрос за пътя.

— Прощавайте, господин кмете, искам да кажа няколко думи за нашата енория… — прекъсна го Макерон.

Урдьокен, изненадан, сега разбра защо абатът Годар беше обядвал у кръчмаря. Каква амбиция тласкаше този човек да избързва така? Впрочем и неговото предложение сподели съдбата на искането на главния учител. Въобразяваше ли си той, че са толкова богати, за да си имат свой енорийски свещеник, и нима не беше достатъчно да ползуват кюрето на Базош-льо-Доайен: всички вдигнаха рамене, попитаха дали с това ще се подобри литургията. Не, не! Ще трябва да се поправи свещеническият дом, но собствен енорийски свещеник ще струва скъпо; достатъчно е другият да се използува половин час седмично.

Кметът, засегнат от предложението на своя помощник, заключи:

— Няма смисъл, съветът така решава… А сега за нашия път — трябва да свършим с този въпрос… Делом, имайте грижата да повикате господин Лекьо. Нима мисли това животно, че ние ще разискваме по неговото писмо чак до довечера?

Лекьо, който чакаше на стълбището, влезе много важен; и понеже не му съобщиха съдбата на неговото искане, той остана засегнат, загрижен, изпълнен с безмълвни ругатни: ах, тия селяндури, какво мръсно племе! Трябваше да вземе от шкафа плана на пътя и да го разгъне върху масата.

Съветът добре познаваше този план. От години го премятаха тук. Но и сега всички се приближиха, облакътиха се, започнаха да размишляват още веднъж. Кметът изброи предимствата за Рон: лекият наклон ще позволява на колите да се изкачват до църквата; после — ще се спестят две левги от сегашния път до Шатодюн, който минава през Клоа; а общината ще плати само за три километра, тъй като съседите от Бланвил са гласували вече за другата част от пътя до съединяването му с шосето между Шатодюн и Орлеан. Слушаха го с приковани към плана очи, без да обелят нито дума. Пречка за осъществяването му беше преди всичко въпросът за отчуждаванията. Всеки гледаше своя интерес, безпокоеше се, искаше да узнае дали неговият имот ще бъде засегнат, дали ще може да продаде на общината няколко квадратни метра от земята си, за които да получи стотина франка. И ако самият той нямаше нивя, засегнати от плана, защо да гласува за облагодетелствуване на другите? Пет пари не даваше за тоя лек наклон, за този по-кратък път! Конят му ще се напъва малко повече и това е!

Така че на Урдьокен му бе необходимо да ги накара да говорят, за да разбере какво е мнението им. Той горещо желаеше този път, защото щеше да мине пред фермата му и да свърже много от парцелите му. Също Макерон и Делом, чиито земи щяха да останат край пътя, напираха за гласуването. Така че ставаха трима; обаче нито Клу, нито другият съветник бяха заинтересовани; Ланген пък рязко се противеше на проекта, първо, защото нямаше нищо да спечели и, второ, защото неговият съперник, помощник-кметът, щеше да спечели нещо. Ако Клу и другият, които се двоумяха, биха гласували против, щяха да бъдат трима на трима. Урдьокен се разтревожи. Най-сетне разискванията започнаха.

— Каква полза? Каква полза? — повтаряше Ланген. — Нали си имаме вече път! Какво е това удоволствие да се прахосват пари, да се изваждат от джоба на Жан и да се слагат в джоба на Пиер… А пък ти, ти нали обеща да подариш парче от твоя парцел?

Това беше лукава подигравка с Макерон. Обаче последният, който горчиво съжаляваше за изблика си на щедрост, излъга смело:

— Аз ли, аз нищо не съм обещавал… Кой ти е казал?

— Кой? Ами че ти, дявол да го вземе! И то пред хора! Ето на̀ господин Лекьо беше там, той може да потвърди… Нали, господин Лекьо?

Главният учител, който се бе разярил в очакване да узнае решението на молбата му, направи груб жест на отвращение. Нима го засягаха него техните мръсни разправии!

— Значи така! — продължи Ланген. — Щом няма почтеност към земята, по-добре да се живее в горите! Не, не! Не ми трябва вашият път! Той е една хубава кражба!

Като видя, че надеждата му ще се провали, кметът побърза да се намеси:

— Всичко това са брътвежи. Няма защо да навлизаме в личните спорове… Трябва да ни ръководи само общественият интерес, интересът на народа.

— Разбира се — заяви дълбокомислено Делом. — Новият път ще бъде в полза на цялата община… Само че трябва да се разбере още нещо. Префектът винаги ни казва: „Гласувайте една сума; после ще видим какво правителството ще може да направи за вас“. Ами ако не направи нищо, защо да си губим времето в гласуване?

Изведнъж Урдьокен реши, че трябва да каже голямата новина, която държеше в запас.

— По този повод, господа, съобщавам ви, че господин дьо Шедьовил се задължава да получи от правителството субсидия в размер на половината от разходите… Вие знаете, че той е приятел на императора. Ще трябва само да му поговори за нас по време на десерта.

Самият Ланген беше потресен, лицата на всички придобиха израз на благоговение, сякаш преминаваше светото причастие. Преизбирането на депутата беше осигурено във всички случаи: приятелят на императора беше най-добрият, този, който стоеше близо до извора на благата и парите, той беше познатият, почитаният, силният, господарят! Всичко това се изрази само с поклащане на главите. Тези работи се разбираха от само себе си, защо да се говори за тях?

Все пак Урдьокен беше загрижен от безмълвието на Клу. Той стана, погледна навън и като забеляза полския пазач, заповяда му да потърси дядо Лоазо̀ и да го доведе жив или мъртъв. Този Лоазо̀, стар и глух селянин, чичо на Макерон, когото бе направил член на съвета, никога не идваше на заседанията, защото, както казваше самият той, главата го заболявала. Неговият син работеше в Бордери и затова той беше напълно предан на кмета. Така че щом се появи изплашен, Урдьокен само му извика в ухото, че се касае за пътя. Всеки от съветниците вече бе започнал несръчно да попълва своята бюлетина, навел глава и закрил с ръце хартийката, за да не го видят какво пише. После пристъпиха към гласуване за половината от разходите; пуснаха бюлетините в малка, бяла, дървена кутия, подобна на църковна кутия за подаяния. Получи се великолепно болшинство — шест гласа „за“ и само един „против“, тоя на Ланген. Този път това животно Клу бе гласувало както трябва. Съвещанието бе закрито, след като всеки се подписа в регистъра под решението, написано предварително от главния учител, който беше оставил само място за резултата от гласуването. Всички си тръгнаха важно, без да се поздравят, без да си стиснат ръцете, и се разпръснаха по стълбите.

— Ах, щях да забравя! — каза Урдьокен на Лекьо, който все още чакаше. — Вашето искане за увеличение е отхвърлено… Съветът намира, че доста много разходи се правят за училището.

— Стадо животни! — извика младият мъж, позеленял от яд, когато остана сам! — Хайде, живейте си с вашите свине!

Заседанието бе продължило два часа. Пред общината Урдьокен намери господин дьо Шедьовил, който току-що се връщаше от обиколката си из селото. Най-напред свещеникът не го пожали и му показа мизерното състояние на църквата: покривът пропукан, прозорците счупени, стените голи. После, след като се измъкна най-сетне от ризницата, която имаше нужда от боядисване, започнаха да го дърпат жителите на селото. Съвсем одързостени, те предявяваха всевъзможни оплаквания или искания за облаги. Един го бе завел до общата вада, която вече не чистеха поради липса на средства; друг искаше покрита пералня на брега на Егр, и то точно на определено от него място; трети настояваше да разширят пътя пред вратата му, за да може да обръща колата си; стигна се дотам, че една стара жена заведе депутата в дома си, показа подутите си крака и го попита дали в Париж може да намери някакво лекарство. Объркан, задъхан, той се усмихваше, проявяваше благоразположение и всичко обещаваше. Ах, какъв добър човек, не се големее пред бедния народ!

— Е какво! Тръгваме ли? — попита Урдьокен. — Чакат ме във фермата.

Но точно в този миг Селина и дъщеря й Берт отново изтичаха пред тяхната врата, молейки господин дьо Шедьовил да влезе за малко; а той това и чакаше, вече дишаше свободно, доволен, че вижда пак хубавите светли и печални очи на младото момиче.

— Не, не! — извика фермерът. — Нямаме време, друг път.

И принуди объркания депутат да се качи в кабриолета; в същото време, обърнал се към свещеника, който бе застанал пред тях, каза, че съветът е оставил без последствие въпроса за енорията. Кочиашът шибна с камшик коня си, колата премина през сприятеленото и очаровано село. Разгневен бе само абатът, който измина пеша трите километра от Рон до Базош-льо-Доайен.

Петнадесет дни по-късно господин дьо Шедьовил бе избран с голямо мнозинство; и още в края на август той изпълни обещанието си — на общината бе отпусната субсидия за строежа на новия път. Работата започна веднага.

Вечерта след първата копка, Селина, отслабнала и посърнала, беше на чешмата и слушаше жената на Бекю, която, скръстила ръце под престилката си, разказваше безспир. От една седмица около чешмата бушуваше буря, предизвикана от тази голяма история с пътя; говореше се само за парите, които някои получили, и за завистливата злоба на другите. И така, жената на Бекю всеки ден държеше Селина в течение на това, което Флор Ланген говореше; не за да ги скара, разбира се, а обратното, за да ги накара да се обяснят, което беше най-добрият начин да се сдобрят. Та край чешмата жените се забравяха, стояха прави с отпуснати ръце, а до краката им — пълните с вода стомни.

— Значи тя казала, че помощникът и кметът тъй са уредили въпроса, че да се краде от парцелите. И още е казала, че вашият мъж е двуличник…

В този момент Флор излизаше от дома си със стомна в ръка. И когато дебелата отпусната жена отиде при тях, Селина веднага избухна с мръсни думи; сложила ръце на хълбоците си, Флор защити честта си, започна да я подрежда както трябва, подхвърли за лекото поведение на дъщеря й, обвинявайки и самата нея, че се търкаля с клиентите. Разплакана, Селина поиска да си тръгне и търсейки подпетените си обуща, успя само да каже няколко пъти:

— Каква мръсница! Каква мръсница!

Жената на Бекю се впусна между тях, помъчи се да ги накара да се целунат, обаче те за малко не се хванаха за косите. После тя подхвърли една новина:

— Впрочем знаете ли вие, че дъщерите на Муш ще пипнат 500 франка.

— Не може да бъде!

И изведнъж кавгата бе забравена, всички се събраха сред разпръснатите стомни. Тъкмо така беше! Пътят за Корнай, там горе, ще минава покрай нивата на момичетата на Муш и от нея ще отреже двеста и петдесет метра: по четиридесет су метъра излиза точно петстотин франка; а пък на останалия парцел, който ще бъде край пътя, цената ще се увеличи. Това се казва щастие.

— Значи така — каза Флор, — Лиз става хубава партия заедно с хлапето си… Тоя дангалак Капорал хубаво е подушил, щом като все още упорствува.

— Освен ако — добави Селина — Бюто не се върне при нея… И неговият дял се подобрява доста от този път.

Жената на Бекю се обърна и сръга жените с лакти.

— Шт! Млъкнете!

Беше Лиз, весело размахала стомната си. И шествието пред чешмата започна отново.