Емил Зола
Земя (2)

2.

Къщата на господин Байаш, нотариус в Клоа, се намираше на улица Груез, вляво, ако се върви към Шатодюн — малка, бяла, едноетажна сграда, на чийто ъгъл бе окачен единственият фенер осветяващ гази широка павирана улица, безлюдна през седмицата, оживена в събота от наплива на селяни за пазара. Двете табелки с емблемата на нотариуса отдалече се виждаха да блестят сред белите ниски постройки; а зад къщата една тясна градинка се спускаше чак до река Лоар.

Помещението, което служеше за канцелария, се намираше вдясно на вестибюла и гледаше към улицата. В този съботен ден малкият писар, петнадесетгодишен слаб и бледен хлапак, беше вдигнал едно от муселиновите пердета, за да гледа преминаващия свят. Другите двама чиновници — възрастен, шкембелия и много мръсен, а вторият по-млад, мършав и измъчен от болна жлъчка — пишеха върху двойна, почерняла чамова маса, съставляваща цялата мебелировка заедно със седем-осем стола и чугунената печка, която започваха да палят едва през декември, дори да завалеше сняг още на 1 октомври, празника на вси светии. Рафтовете по стените и зелените папки с олющени ъгли, претъпкани с пожълтели документи, изпълваха помещението с миризма на разложено мастило и на стари книжа, разядени от прах.

Седнали неподвижно един до друг в тази канцелария, двама селяни — мъж с жена си — чакаха търпеливо, с благоговение. Гледката на многото книжа и най-вече на писарите, които скърцаха бързо и едновременно с пера, ги караше да бъдат сериозни и да мислят за пари и за съдебни процеси.

Жената — тридесет и четири годишна, много мургава, с приятно, но обезобразено от голям нос лице, беше скръстила изсушени от работа ръце върху черната си вълнена блуза, гарнирана с кадифе; живите й очи шареха из ъглите, представяйки си всички ценности, които се криеха там; в същото време мъжът — пет години по-възрастен, рижав и тих, облечен с черни панталони и съвсем нова дълга блуза от синьо платно — бе сложил върху своите колене кръглата си плъстена шапка и седеше невъзмутимо, без никаква мисъл да въодушевява широкото му землисто, грижливо обръснато лице, от което две големи светлосини очи се втренчваха като очи на почиващ вол.

Една врата се отвори. След като бе обядвал с шурея си, фермера Урдьокен, там се появи господин Байаш, доста зачервен, още свеж за своите петдесет и пет години, с дебели устни, с дълги набръчкани клепачи, такива, че погледът му винаги изглеждаше засмян… Носеше лорнет и имаше манията постоянно да подръпва дългите сиви косми на бакенбардите си.

— О, вие ли сте Делом! — каза той. — Значи дядо Фуан реши да направи делба?

Жената отговори:

— Ами да, господин Байаш… Всички сме си определили среща тук, за да се споразумеем, а и вие да ни кажете как да постъпим.

— Добре, добре, Фани, ще видим… Едва е един часът, трябва да почакаме другите.

Нотариусът размени още няколко приказки с тях, попита за цената на житото, която спадаше от два месеца, изрази приятелско внимание към Делом като към земеделец, който притежава двайсетина хектара, един ратай и три крави. После влезе в кабинета си.

Писарите не бяха вдигнали глави, скрибуцаха досадно с перата си; а Деломови пак зачакаха неподвижни. Щастливка беше тази Фани; тя, която се надяваше да получи от баща си Луи Фуан повече от три хектара, се бе омъжила за влюбен в нея почтен и богат човек, без дори да е забременяла от него. Всъщност съпругът й не се разкайваше, защото не би намерил по-интелигентна и по-работлива стопанка; самият той се съгласяваше за всичко; беше ограничен, но твърде спокоен и справедлив човек, та затова в Рон често го викаха за съдник при разни спорове.

В този момент малкият писар, който гледаше към улицата, запуши устата си с шепа, за да не прихне, и прошепна на съседа си, много мръсен и стар шкембелия:

— О, Исус Христос!

Фани живо се наведе към ухото на своя мъж:

— Виж какво, остави всичко на мене… Много обичам татко и мама, но не искам да ни ограбят. Трябва да се пазим от Бюто и от този негодник Хиасинт.

Тя говореше за двамата си братя, беше видяла през прозореца, че идва по-големият, Хиасинт, когото целият край познаваше под прякора Исус Христос, един мързеливец и пияница, дето, след като се завърна от военна служба (беше участвувал в африканските походи), се отдаде на скитничество; отказваше каквато и да е редовна работа, живееше от бракониерство и мародерство, сякаш все още изнудваше някакво треперещо от страх бедуинско племе.

Влезе едър здравеняк в разцвета на своите четиридесет години, с къдрава коса, с дълга брада на масурчета, с лице на Исус, но на един Исус пияница, който изнасилва момичета и ограбва хора по пътищата. Дошъл още от сутринта в Клоа, той вече беше пиян, с окаляни панталони, с отвратително изцапана блуза и с парцалив каскет, вирнат на тила; пушеше евтина, влажна, воняща пура. Обаче замъглените му очи бяха хубави и в дъното им имаше незлоблива закачливост, издаваща откритото и добро сърце на този нехранимайко.

— Значи бащата и майката още ги няма? — попита той.

И понеже мършавият писар с пожълтялото лице му отвърна с надменно поклащане на глава, остана за миг неподвижен с очи към стената, стиснал в ръка димящата си пура. Дори не погледна сестра си и шурея си, които се правеха, че не са го видели, когато влезе. После, без да добави нито дума, той излезе, отиде да чака вън на тротоара.

— О, Исусе Христе! О, Исусе Христе! — повтори с неестествен бас малкият писар, обърнат към улицата, развеселен от прякора, напомнил му множество смешни истории.

След има-няма пет минути пристигнаха най-сетне и Фуанови — двама стари хора с бавни и предпазливи движения. Някога много здрав човек, сега седемдесетгодишният баща беше толкова измършавял и тъй се беше смалил от изнурителния труд и голямата алчност за земя, че тялото му се бе превило, сякаш устремено към тази страстно желана и притежавана земя. Въпреки това, с изключение на краката, той беше още здрав, поддържаше се добре, прилични бяха белите му бакенбарди, наподобяващи заешки крачета, а дългият нос, характерен за целия му род, изостряше изпитото му лице със силно набръчкана кожа.

Жена му, която не го оставяше да направи сам нито крачка, беше по-ниска и до него изглеждаше дебела — имаше голям корем в начална фаза на воднянка, жълтеникаво лице с кръгли очи и валчеста уста, стегната от многобройни бръчки, като кесия на скъперник. Тъпа, превърната на послушно и работливо животно в домакинството, тя винаги бе треперела пред деспотичната власт на своя съпруг.

— А ето ви и вас! — провикна се Фани, като стана.

Делом също се надигна от стола си. Исус Христос се появи зад старите, като се клатушкаше мълчаливо. Той смачка върха на пурата си, за да я изгаси, после мушна смрадливия фас и джоба на блузата си.

— Значи, събрахме се — каза Фуан. — Липсва само Бюто *… Никога навреме, никога като другите, проклетникът му с проклетник!

— Видях го на пазара — заяви Исус Христос с прегракнал от ракията глас. — Ще дойде…

Бюто, по-малкият двадесет и седем годишен син, получи този прякор заради вироглавството си — непрекъснато се бунтуваше, упорствуваше за всичко, държеше на своите хрумвания, които никой не споделяше. Още като хлапак не се разбираше с родителите си; а по-късно, понеже успя да си намери работа, избяга от къщи, за да се наеме отначало във фермата Бордери, а след това във фермата Шамад.

Но бащата продължаваше да го хока, когато Бюто влезе живо и весело. У него големият нос на Фуанови бе сплеснат, а долната част на лицето му завършваше с мощни челюсти като на кръвожадно животно. Слепоочията му бяха косо очертани, горната част на главата му се изостряше и в закачливо засмените му очи се криеха хитрина и жестокост. От баща си бе наследил необуздаността на желанията, стремежа към притежание, подсилени от неумолимото скъперничество на майката. При всеки спор, когато двамата старци го обсипваха с обвинения, той им отговаряше: „Да не сте ме правили такъв!“

— Не знаете ли, че има пет левги от Шамад до Клоа — отвърна той на упреците. — Пък и какво, пристигам едновременно с вас… Пак ли върху мен ще се нахвърлите?

И всички започнаха да се карат, да крещят с пронизителните си високи гласове, сякаш се намираха на открито; те разискваха своите въпроси съвсем свободно, като че ли се намираха в дома си. Обезпокоени, писарите ги поглеждаха накриво, а нотариусът отвори вратата на кабинета си и каза:

— Значи всички сте тук? Хайде влезте!

Кабинетът му гледаше към градината — тясна ивица земя, която се спускаше до река Лоар; отдалече се забелязваха тополи с окапали листа. Над камината между купищата папки имаше часовник с махало от черен мрамор; и нищо друго освен махагоново бюро, шкаф за папки и столове.

Веднага господин Байаш седна зад това бюро, като в съдебна зала; а селяните, влезли един след друг, се двоумиха, поглеждаха столовете, трудно им беше да решат къде и как трябва да седнат.

— Ами хайде, сядайте!

Едва тогава, подбутнати от другите, Луи и Роз Фуан се настаниха на два стола на първия ред; Фани и Делом отидоха до тях, разбира се, един до друг; Бюто се уедини в ъгъла до стената, а само Хиасинт остана прав пред прозореца, закривайки го с широките си рамене. Обаче нотариусът, отегчен, свойски го подкани:

— Ама седнете де, Исусе Христе!

После пръв заговори за работата:

— И така, дядо Фуан, вие сте решили приживе да поделите имота си между вашите двама синове и дъщеря?

Старият не отговори, другите стояха неподвижни и настъпи пълна тишина. Впрочем нотариусът бе свикнал с мудността на клиентите си и също не бързаше. Неговият род заемаше тази длъжност от двеста и петдесет години в Клоа; Байашови я наследяваха син от баща; като стари местни жители те бяха свикнали със своята селска клиентела, която имаше навик да размишлява, потайно да бъде предпазлива, да потъва в дълго мълчание, да се пази от излишни думи и от препирни. Байаш беше отворил едно ножче и стържеше ноктите си.

— Така ли е? Трябва ли да вярваме, че сте се решили? — повтори най-сетне, втренчил очи в стареца.

Фуан се обърна, изгледа всички, преди да отговори, като подбираше думите си:

— Да, май е така, господин Байаш… Нали ви бях говорил за това по време на жътвата, а вие ми бяхте казали да помисля повече; и аз пак се размислих, та рекох все пак да стигнем дотук.

И обясни защо, като замълчаваше или прекъсваше, разказвайки разни случки. Но това, което не казваше, това, което потискаше от вълнение в гърдите си, беше безграничната тъга, глухата омраза, режещата тялото му тяло болка, загдето трябва да се раздели със своя имот, придобит преди смъртта на баща му, след това обработван с всички сили и увеличаван. Всяка нива представляваше месеци само хляб и сирене, зими без огън, лета, преминали в изгарящ труд, утоляван само с по няколко глътки вода. Беше обичал земята като жена, която те погубва и заради която си готов да убиеш. Ни съпруга, ни деца, никой — нищо човешко освен земя! А ето, че е остарял, че трябва да отстъпи тази любима на синовете си така, както неговият баща му я бе отстъпил, вбесен от своята немощ.

— Та, господин Байаш, трябва право да си кажем, краката не вървят вече, ръцете и те не са по-добри, а, дявол да го вземе, земята страда!… Можеше още да се изкара, ако се разбирахме с децата…

Той хвърли поглед към Бюто и към Исус Христос, които не помръднаха, загледани пред себе си, сякаш се намираха на сто левги далечина от това, което той казваше.

— Ами как да наемам чужди хора, те да ограбят дома ми! Не, ратаите струват много скъпо, изяждат печалбата от ден на ден… Аз, значи, не мога повече. Ето на̀, този сезон от цялата земя, дето я имам, само за една четвърт намерих сили да обработя — точно толкова жито, колкото трябваше за нас, и трева, колкото за двете крави… Така че сърцето ме боли, като гледам как се зяносва тази хубава земя. Да, по-добре всичко да зарежа, отколкото да гледам, че се похабява.

Гласът му секна, той направи жест на мъка и на примирение. До него жена му, покорна и смазана от половинвековно послушание и труд, мълчеше.

— Онзи ден — продължи — Роз падна в млякото, когато го подсирваше. Аз капвам, дори като пътувам с каручката до пазара… А пък земята не мож я отнесе със себе си, когато си тръгнеш от този свят. Трябва да я върнеш, трябва да я върнеш… В края на краищата ние доста сме работили, искаме да си умрем спокойно… Нали така, Роз?

— Точно така, добрият бог вижда! — каза старата.

Отново настъпи мълчание, много дълго мълчание. Нотариусът привършваше с рязането на ноктите си. Най-сетне постави ножчето върху бюрото и каза:

— Да, причините са основателни, в повечето такива случаи човек се решава да направи дарение… Трябва да добавя, че така семейството прави икономия, защото наследственият данък е много по-голям от тоя при прехвърляне на имота.

Бюто, въпреки че проявяваше привидно безразличие, не можа да се въздържи:

— Значи е вярно, господин Байаш?

— Ами, разбира се, ще спечелите няколкостотин франка.

И другите се раздвижиха, дори лицето на Делом просветна, а и бащата и майката също изглеждаха доволни. Нямаше съмнение, че работата ще стане така, щом като ще струва по-малко.

— Остава да ви предупредя за практическите последици — добави нотариусът. — Много благоразумни хора не одобряват приписването на имоти, намират го за безнравствено, защото смятат, че по този начин се рушат семейните връзки… Наистина могат да се посочат отвратителни случаи, понякога децата се отнасят много лошо, след като родителите им са се отказали от имота си…

Двамата синове и дъщерята примигваха и го слушаха с отворени уста и разтреперани бузи.

— Нека татко си запази всичко, ако мисли така! — каза сухо Фани, много разчувствувана.

— Ние винаги сме си изпълнявали задълженията — каза Бюто.

— Нито пък работата ни плаши — заяви Исус Христос.

С жест господин Байаш ги успокои:

— Оставете ме да се доизкажа! Аз знам, че сте добри деца и честни труженици; така че с вас няма опасност родителите ви да се разкайват един ден.

Той не влагаше никаква ирония, повтаряше приятелските фрази, които с професионален навик изричаха устните му. Но майката като че ли не бе го разбрала и присвитите й очи сновяха между дъщерята и двамата синове. Беше отгледала и тримата без прояви на нежност, със суровостта на домакиня, която упреква децата си, че много ядат и й пречат да пести. Ненавиждаше най-малкия, откакто ги бе напуснал, щом започна да печели; никога не можа да се спогоди с дъщеря си, защото не приличаше на нея, израсна дръзка, наследила от баща си интелигентността, която я направи горделива; погледът й се смекчаваше, само когато се спираше върху първородния, този нехранимайко, не взел нищо от нея, нито от баща си, кой знае откъде израснал бурен, и затова може би тя му прощаваше и го предпочиташе.

Фуан също бе отгледал децата си едно след друго, вътрешно обезпокоен от мисълта какво ще сторят те с неговия имот. Мързелът на пияницата по-малко го тревожеше от сластолюбивата алчност на другите двама. Той поклати треперещата си глава — защо ли се кахъри, щом като вече е стигнал дотук.

— Сега, когато делбата е решена — подхвана нотариусът, — трябва да определите условията. Съгласни ли сте да плащате рента?

Изведнъж всички станаха отново неподвижни и мълчаливи. Загорелите лица добиха сурово изражение, сериозно и непроницаемо като на дипломати, решаващи съдбата на някоя империя. После изпитателно се изгледаха, но никой не проговори. Бащата отново трябваше да обясни:

— Ние, господин Байаш, не сме говорили по този въпрос, чакахме да се съберем всички… тук… Но е много просто, пали? Аз имам девет хектара и половина в настоящия момент, както се казва. Така че ако ги дам под наем, ще получа значи деветстотин и петдесет франка, по сто франка хектар…

Бюто, най-нетърпеливият, подскочи на стола си:

— Как така по сто франка на хектар? Подигравате ли се с нас, татко?

И започна първият спор около цифрите. Имало половин хектар лозе — то наистина можело да се даде под каем за петдесет франка. Но възможно ли било да се вземе такъв наем за шестте хектара орна земя, да не говорим за трите хектара естествени ливади, поляните край река Егр, чието сено нищо не струвало? И самата орна земя съвсем не била добра, особено онази част покрай платото, защото плодородният пласт съвсем изтънявал към долината.

— Виж какво, татко — каза Фани с упрек, — не трябва да бъдем измамени.

— Струва си по сто франка хектара — повтаряше старият упорито, като се пляскаше по бедрата. — Още утре мога да ги дам под наем по сто франка за хектар, ако искам… А колко струва според вас, значи? Кажете да видим колко струва?

— Струва шестдесет франка — каза Бюто.

Фуан, излязъл извън кожата си, поддържаше своята цена, хвалеше земята си прекалено — била толкова хубава, че сама раждала жито; но Делом, мълчалив дотогава, заяви със своя важен тон на почтен човек:

— Струва осемдесет франка, нито су повече, нито су по-малко.

Изведнъж старецът се успокои.

— Добре! Нека вземем осемдесет франка, ще направя жертва за децата си.

Но Роз, която го бе подръпнала за края на блузата му, само с една дума изрази своето скъперничество:

— Не, не!

Исус Христос не проявяваше интерес. Сърцето му бе изстинало към земята, откакто прекара пет години в Африка. Изгаряше само от едно желание — да получи дела си, за да има пари. И затова продължаваше да се клатушка с присмехулен и надменен вид.

— Казах осемдесет — викаше Фуан — и само осемдесет! Никога думата ми на две не е ставала: заклевам се пред бога… За девет хектара и половина това прави седемстотин и шестдесет франка, кръгло осемстотин… И така за издръжка ще ми давате осемстотин франка, така е справедливо!

Бюто избухна в силен смях, докато изумената Фани изразяваше възмущението си с клатене на глава. А господин Байаш, който по време на спора разсеяно гледаше към градината, се обърна към клиентите си и се престори, че ги слуша, докато придърпваше с привичен жест бакенбардите си, зашеметен от храносмилането на хубавото ядене, което бе погълнал.

Този път обаче старият имаше право: така бе справедливо. Но децата, възбудени, увлечени от желанието да приключат пазарлъка на колкото се може по-ниска цена, ставаха ужасни, пазаряха се, кълняха се като селяни, които купуват прасе.

— Осемстотин франка… — присмиваше се Бюто. — Значи ще живеете като буржоа?… Охо, с осемстотин франка могат четирима да се изхранят! Я си кажете направо, че искате да пукнете от преяждане.

Фуан още не се бе разсърдил. Намираше, че спазаряването е нещо естествено, той просто отстояваше на тази очаквана съпротива, но и сам се разпалваше, упорито защитаваше изискванията си докрай.

— И още нещо! Една минута… Запазваме до смъртта си къщата и градината, разбира се… А освен това, понеже няма да обработваме земя и не ще имаме двете крави, искаме да ни давате всяка година едно буре вино и сто наръча дърва, а всяка седмица десет литра мляко, една дузина яйца и три буци сирене.

— О, татко! — мъчително изстена Фани, поразена. — О, татко!

Бюто беше престанал да спори. Скочил изведнъж, той закрачи с резки движения, дори бе нахлупил каскета си, готов да си тръгне. Исус Христос също бе станал от стола, загрижен от мисълта, че всички тези истории могат да провалят делбата. Само Делом бе равнодушен, подпрял нос с един пръст и заел поза на дълбок размисъл и голямо затруднение.

И затова господин Байаш намери за необходимо да ускори малко преговорите. Той разтърси глава, за да прогони дрямката, и като подръпна бакенбардите си по-силно, каза:

— Трябва да знаете, приятели, че виното, дървата, а също сиренето и яйцата се дават по право.

Прекъснаха го със залп от остри думи:

— Яйца с пиленца в тях, може ли?

— Нима ние пием виното си? Нали го продаваме!

— Нищо да не работиш, а да си стоиш на топло, докато децата ти се съсипват.

Нотариусът, който бе слушал много други подобни, продължи бавно:

— Не бива да говорите така… Дявол да го вземе! Исусе Христе, седнете си де! Закривате ми светлината, досадно е!… Нали се разбрахме с всички ви? Ще давате рента и в натура, защото иначе ще ви сочат с пръст… Остава само да уточним сумата…

Най-сетне Делом направи знак, че иска думата. Всички седнаха по местата си и се приготвиха да го слушат внимателно. Той заговори бавно:

— Прощавайте, но ми се струва справедливо това, което иска бащата. Може да му се дадат осемстотин франка, защото иначе за осемстотин франка той би дал под наем имота си… Само че не правим такава сметка ние, другите. Той не ни дава под наем земята, той ни я преотстъпва, така че трябва да направим сметка и да знаем от какво той и майката имат нужда, за да живеят… Да, не повече, само това, от което имат нужда, за да живеят.

— Наистина — наблегна нотариусът, — обикновено такава база се определя.

И започна друга безконечна кавга. Обсъдиха живота на двамата старци и изброиха нуждите им. Изчислиха хляба, зеленчука, месото; пресметнаха дрехите, откъсвайки и от памука, и от вълната; стигнаха дори до малките удоволствия, до тютюна на бащата — дневния разход от две су намалиха на едно су след безкрайни взаимни обвинения. Щом като не работи, човек трябва да се ограничава. Нима майката също не би могла да се откаже от кафето? Спориха и за кучето, този стар дванадесетгодишен пес яде много, без да е полезен; отдавна е трябвало да му се тегли куршумът. Приключили веднъж сметката, те отново я прегледаха, потърсиха и съкратиха още две ризи, шест носни кърпи годишно и по един сантим дневно от това, което предвиждаха за захар. Така, кастрейки и съкращавайки, правейки и най-дребни икономии, стигнаха до петстотин и петдесет и няколко франка, една сума, която възбуди и изкара децата извън кожата им, защото се инатяха и не искаха да дадат повече от кръглата сума петстотин франка.

Най-сетне Фани се измори. Тя не беше лоша дъщеря; като по-милостива от мъжете, защото сърцето и кожата й не бяха загрубели от полската работа, тя предложи да приключат, готова на отстъпки. Исус Христос вдигна рамене, много щедър с парите, изпаднал дори в пиянско умиление, той бе готов да предложи от свое име допълнителна вноска, която, разбира се, никога нямаше да плати.

— И така — попита дъщерята — приемаме ли петстотин и петдесет?

— Ами да! — отвърна той. — Трябва да се поразпуснат малко старците!

Усмихната и просълзена от обич, майката погледна първородния си син; в това време бащата продължаваше борбата си. Отстъпваше крачка по крачка, бореше се срещу всяко намаляване, упорствуваше за някои цифри. Под студената упоритост, която проявяваше, в душата му се надигаше все по-голям гняв срещу настървяването на тези деца, които бяха плът от плътта му, които искаха да се угоят от неговата плът, да му изпият кръвта, докато е още жив. Забравяше, че и той бе изял баща си. Ръцете му започнаха да треперят и той изруга:

— Ах проклето семе! Отгледал си ги, а сега ще ти вземат залъка от устата!… Отвратен съм, честна дума! Предпочитам да гния вече в земята… Значи не искате да бъдете любезни, не искате да дадете повече от петстотин и петдесет?

По този начин се съгласяваше, но жена му отново го дръпна за блузата, като му прошепна:

— Не, не!

— Не става дума само за това — каза Бюто след кратко двоумение, — ами парите от вашите икономии?… Ако си имате пари, нали не трябва да приемате нашите.

Гледаше втренчено баща си, запазил този удар за накрая. Старецът силно пребледня.

— Какви пари? — попита той.

— Ами вложените пари, ценните книжа, дето криете.

Бюто, който само подозираше, че има такова скрито имане, искаше да се увери. Някои вечери му се бе струвало, че баща му вади зад огледалото малък свитък от книжа. През следващите дни бе тършувал, но не откриваше нищо, дупката бе празна.

Изведнъж бледото лице на Фуан силно почервеня от прилива на обзелата го най-сетне ярост. Той стана и изкрещя със страшен жест:

— О, дявол да те вземе! Значи сега и в джобовете ми тършуваш! Нямам нито едно су, нито една вложена пара. Защото много пари сте ми стрували, дяволи такива… Но какво ви засяга това, нима аз не съм господарят, бащата?

Той като че ли се извиси с това напомняне за своята власт. В продължение на години всички, жена му и децата, бяха треперили пред него, пред суровия господар на селското семейство. Лъжеха се сега, ако смятаха, че се е предал.

— О, татко! — поиска да се пошегува Бюто.

— Млъкни, дявол да те вземе! — продължи старият, все още с вдигната ръка. — Млъкни или ще те плесна!

Бюто тихо измърмори и се сви на мястото си. Беше почувствувал как ще изсвисти плесницата; обзе го детският страх и повдигна лакът, за да се предпази.

— То и ти, Хиасинт, недей се напъва да се смееш! А и ти, Фани, сведи глава… Само слънцето да свети, ще ви подредя аз както трябва!

Само той се бе изправил и ги заплашваше. Майката трепереше, сякаш се страхуваше от шамарите. Децата не помръдваха, не дишаха, покорени и укротени.

— Чувате, ли ме, искам рентата да бъде шестстотин франка… Иначе продавам земята си и ще вложа парите си срещу пожизнена рента. Да, за да изям всичко, а вие да не получите нищо след мене… Давате ли шестстотин франка?

— Абе, татко — прошепна Фани, — ние ще дадем всичко, което вие поискате.

— Шестстотин франка е добре — каза Делом.

— Аз — заяви Исус Христос — съм съгласен с това, което се иска.

Бюто, стиснал зъби от злоба, с мълчането си изглеждаше съгласен. А Фуан продължаваше да ги респектира, като ги оглеждаше със суровия си поглед на господар, комуто всички се подчиняват. Най-после той седна, като каза:

— Значи така, споразумяхме се.

Господин Байаш не се вълнуваше, отново задрямал, беше дочакал края на спора. Отвори очи и заключи миролюбиво:

— Щом като се споразумяхте, стига приказки… Сега, зная ли вече условията, аз ще приготвя акта… А вие от ваша страна измерете имота, разделете го и кажете на земемера да ми изпрати бележка с обозначение на дяловете. Ще теглите жребий, ние ще трябва само да впишем след всяко име кой номер му се е паднал и накрая ще подпишете.

Беше станал от креслото си, за да ги отпрати. Но те не помръдваха, двоумяха се, размишляваха. Дали това бе всичко? Не бяха ли забравили нещо, не бяха ли направили някаква грешка, която можеха още сега да поправят?

Удари три часът, тук бяха се застояли почти два часа.

— Тръгвайте си — каза им най-сетне нотариусът. — Други хора чакат.

И те трябваше да го послушат; той ги бе оставил да размишляват, а други селяни, неподвижни и вдървени, търпеливо седяха по столовете. В това време малкият писар наблюдаваше през прозореца една битка между кучета, а двамата му колеги продължаваха намусено да скърцат с перата си върху обгербвани книжа.

Навън семейството се спря за миг по средата на улицата.

— Ако искате — каза бащата, — измерването ще стане вдругиден, в понеделник.

Те се съгласиха с поклащане на глава и тръгнаха надолу по улица Груез на по няколко крачки един от друг.

После старият Фуан и Роз завиха по улица Тампл към църквата, Фани и Делом се отдалечиха по улица Гран. Бюто се спря на площад Сен Любен, за да се чуди дали бащата има, или няма скрити пари. А Исус Христос, останал сам, запали фаса на пурата и влезе, клатушкайки се, в кафенето „Добрият орач“.