Емил Зола
Земя (26)

2.

Зимната оран привършваше. В този мрачен, студен февруарски следобед Жан пристигна с плуга си на своята голяма нива в местността Корнай, където му оставаше да работи цели два часа. Трябваше да довърши оранта на част от нивата, която искаше да засее с жито от шотландски сорт; щеше да направи опит по съвета на бившия си господар Урдьокен, който дори му предостави няколко хектолитра семе.

Жан веднага очерта първата бразда на мястото, където вчера бе спрял да оре; и като заби палешника, стиснал дръжките на плуга, той подвикна на коня с дрезгав глас, с който го подтикваше към работа:

— Дий, хей, дий!

Поройните дъждове след горещите слънчеви дни бяха втвърдили почвата толкова надълбоко, че палешникът и черяслото мъчно отлепваха пласта, който разрязваха в почвата. Чуваше се скърцането на дебелите буци, опрели се на лемежа, който ги преобръщаше и заравяше под тях тора, покрил нивата. Понякога някакво препятствие или камък раздрусваше плуга.

— Дий, хей, дий!

И Жан с обтегнати ръце се стремеше браздата да бъде идеално права, толкова права, като изтеглена с връв; с наведена глава и затъващи крака в браздата конят му теглеше равномерно и без прекъсване. Когато плугът се задръстваше, той го очистваше старателно от калта и тревите, а после плугът се плъзгаше отново, оставяйки зад себе си раздвижената като жива земя, повдигната, дебела и оголена чак до утробата й.

Стигнал до края на браздата, Жан обърна и започна нова. Скоро го обхвана някакво опиянение от цялата тази раздвижена земя, която изпускаше силна миризма — миризмата на ония влажни кътчета, където кълнѝ семето. Тежкият му ход и втренченият му поглед още повече го зашеметяваха. Никога нямаше да стане истински селянин. Той не беше се родил на тази земя, оставаше си онзи бивш градски работник, войникът, който бе участвувал в похода в Италия; и това, което селяните не виждаха, не чувствуваха, той го виждаше и чувствуваше — големия тъжен покой на равнината, мощния дъх на земята под слънцето и под дъжда. Винаги си бе мечтал да се оттегли на село. Но колко глупаво е било да си въобразява, че в деня, в който ще захвърли пушката и рендето, плугът ще удовлетвори неговата мечта за спокоен живот! Земята наистина беше спокойна и добра за тия, които я обичат, обаче селата, лепнали се върху нея като гнезда на паразити, и човеците-насекоми, които живеят от плътта й, бяха достатъчни, за да я опозорят и отровят. Той не си спомняше да е страдал в миналото толкова, колкото от идването си в Бордери, което бе отдавна…

Жан трябваше да повдигне малко колелцата, за да облекчи плуга. Леко изкривяване на браздата развали настроението му. Той обърна, натисна повече и извика на коня си:

— Дий, хей, дий!

Колко страдания в тия десет години! Най-напред — дългото очакване на Франсоаз, после битката с Бюто и Лиз. Нито един ден не бе минал без неприятности. А и в този час, когато имаше Франсоаз, две години след като бяха сключили брака, можеше ли да се каже, че е наистина щастлив? Продължаваше да я обича, но добре бе разбрал, че тя не го обича и че никога не ще го обича, както той би желал, от все сърце и душа. Двамата си живееха в добро разбирателство, домакинството им процъфтяваше, те работеха и спестяваха. Но не това бе всичко; той я чувствуваше далечна, студена, заета с друга някаква мисъл, когато в леглото бе в обятията му. Тя беше бременна от пет месеца, носеше в утробата си едно от ония деца, създавани без удоволствие, които носят само мъка на майките си. Тази бременност дори не бе ги сближила. Той страдаше най-вече от едно все по-избистрящо се чувство, породено вечерта при влизането им в къщата — чувството, че ще остане чужд на жена си: човек от друг край, израснал другаде, не се знае къде, човек, който не мисли като тия от Рон, който й изглежда устроен различно и който няма каквато и да било връзка с нея, макар че от него е забременяла. След сватбата, разгневена срещу Лиз и Бюто, един съботен ден бе донесла от Клу облепен с марки лист хартия, с който да завещае всичко на своя съпруг; бяха й обяснили, че къщата и земята ще се върнат на сестра й, ако умре, преди да има дете, единствени парите и мебелите влизали в съпружеската обща собственост; после, без да му даде някакво обяснение по този въпрос, тя изглежда се бе разколебала и листът стоеше още в шкафа съвсем бял; от това той изпита тайно голямо оскърбление, не че беше заинтересован, но защото виждаше в това липса на любов. Всъщност сега, когато очакваха раждането на детето, за какво бе нужно завещание? Но все пак чувствуваше се огорчен всеки път, когато отваряше шкафа и забелязваше обгербвания лист хартия, станал ненужен.

Жан се спря, остави коня си да отдъхне. А самият той се опита да се отърси от замайването в ледения въздух. С бавен поглед обходи пустия хоризонт и огромната равнина, в която надалече други впрягове потъваха под сивото небе. Изненада се, като забеляза дядо Фуан да идва от Рон по новия път, отдал се пак на отдавнашен спомен, на порива си да види отново някой кът в нивята. После наведе глава, вгледа се за миг в разтворената бразда, в разпорената земя под краката си; тя беше жълтеникава и плътна в дълбочина, преобърнатите буци блестяха под дневната светлина като подмладена плът, а отдолу под тях торът образуваше леговище на тлъсто плодородие; и размишленията му ставаха смътни — какво странно хрумване да се разравя така земята, за да се яде хляб; каква мъка, че не се чувствува обичан от Франсоаз и за още по-сериозни неща: за това, което щеше да поникне тук, за малкото му бебе, което скоро ще се роди, и за целия този труд, който се полага, без често пъти човек да се чувствува по-щастлив. Хвана отново дръжката и се провикна с гърления си глас:

— Дий, хей, дий!

Жан довършваше оранта си, когато Делом, връщайки се пешком от една съседна ферма, се спря край синора на нивата.

— Кажете бе, Капорал, знаете ли новината… Изглежда, че ще има война.

Той изпусна плуга, надигна се изненадан и учуден от този удар, който го засегна право в сърцето.

— Война, как така?

— Ами с прусаците, както ми казаха… Писали са вестниците.

С втренчени очи Жан виждаше отново Италия, битките там, онази сеч, от която толкова щастливо се бе измъкнал без нито една рана. А сега какво пламенно желание имаше да живее спокойно в своя дом! Но ето, че тази новина, донесена тук на пътя от един минувач, тази представа за войната разпали цялата му кръв.

— По дяволите! Ако прусаците се опитат да ни правят мръсно… Няма да ги оставим да ни пакостят.

Делом не беше на това мнение. Той поклати глава, заяви, че това щяло да бъде страшно избиване, ако отново се появят казаците, както след Наполеоновия поход. Нищо добро не носела войната, по-добре било да се разберат.

— Това, което говоря, се отнася за другите… Депозирал съм пари при господин Байаш. Каквото и да стане, Ненес, който утре ще тегли жребий, няма да отиде на война.

— Разбира се — заключи Жан, успокоен. — Аз също не съм длъжен вече, а освен това съм женен понастоящем, малко ме е грижа, нека се бият!… О, значи с прусаците! Е, добре, ще им теглим един пердах и това е!

— Довиждане, Капорал!

— Довиждане!

Делом си тръгна, но се спря по-далече, за да съобщи отново новината, каза я за трети път още по-нататък! Така заплахата от предстояща война прелетя равнината Бос, разстлала се тъжно под сивото небе.

След като свърши оранта, Жан реши да отиде веднага в Бордери, за да вземе обещаното семе. Разпрегна, остави плуга в края на нивата и скочи върху коня си. Отдалечавайки се, си спомни за Фуан, потърси го, но не го видя. Навярно старецът се е подслонил на завет от студа зад някоя копа слама, останала в нивата на Бюто.

В Бордери, след като завърза коня си, Жан напразно се провикна; всички трябва да бяха излезли на работа; той влезе в празната кухня и когато тупна с юмрук по масата, чу най-сетне гласа на Жаклин откъм зимника, където преработваха млякото. Дотам се слизаше през един отвор, който се намираше до самото стълбище, толкова лошо направен, че винаги се страхуваха да не стане някое нещастие.

— Хей, кой е?

Жан се бе навел от първото стъпало на стръмната стълба и Жаклин го позна.

— Я гледай, ти ли си, Капорал?

Той също я виждаше в полумрака на мандрата, осветявана през един отдушник. Тя работеше сред гюмове и буталки, откъдето суроватката се изливаше в каменно корито; бе със запретнати чак до мишниците ръкави, голите й ръце бяха побелели от каймак.

— Слез де… Да не би да те е страх от мен?

Говореше му на „ти“ както преди, смееше се със своя привлекателен глас. Но той, смутен, не мръдна.

— Дойдох за семето, което господарят ми обеща.

— О, да, знам… Почакай, качвам се.

И когато се появи на светло, Жан я намери съвсем свежа, лъхаща хубаво на мляко, с голи и бели ръце. Жаклин го гледаше с красивите си порочни очи и накрая попита с шеговит тон:

— Е, няма ли да ме целунеш?… Да си женен, не значи да си невъзпитан.

Жан я целуна шумно, мъчейки се да покаже, че двете целувки по бузите й просто са израз на добро приятелство. Но тя го развълнува, спомените нахлуха с лек трепет по цялото му тяло. Никога с жена си, която толкова много обичаше, не бе изпитал това чувство.

— Хайде, ела — подхвана Жаклин. — Ще ти покажа семената… Представи си, че дори и слугинята е на пазара.

Тя прекоси двора, влезе в хамбара, зави зад куп чували; семето беше тук до стената накуп, оградено с дъски. Той я бе последвал, задъхан малко, загдето бе насаме с нея до дъното на този забутан кът. Веднага престорено прояви интерес към семената от този хубав шотландски сорт пшеница:

— О, колко е едра!

Но тя загугука и веднага подхвана темата, която я интересуваше.

— Жена ти е бременна, разбирате се двамата, нали?… Но кажи, хубаво ли е с нея? Така приятно ли е, както с мен?

Жан се изчерви цял. На нея й стана много забавно, остана доволна, че го развълнува така. После сякаш някаква мисъл я помрачи внезапно.

— Знаеш ли, аз си имах доста неприятности. За щастие всичко мина и се измъкнах благополучно.

Наистина една вечер Урдьокен видя в Бордери да пристига ненадейно неговият син Леон, капитанът, който от години не се бе появявал.

Още първия ден този капитан, дошъл да разузнае, бе осведомен, а и сам установи, че Жаклин заема стаята на майка му. За миг тя се бе разтреперила, защото упорито бе започнала да желае да се омъжи и да стане наследница на фермата. Обаче капитанът направи грешка, като изигра стария номер: той поиска да отърве баща си от нея, като устрои играта така, че баща му да го изненада, легнал с нея. Не беше умно измислено. Тя яростно защити честта си, крещя, ля сълзи, заяви на Урдьокен, че си отива, понеже не била вече уважавана в неговата къща. Разрази се яростна сцена между двамата мъже, синът се помъчи да отвори очите на баща си, с което окончателно обърка нещата. Тръгна си два часа по-късно, като извика от прага, че предпочита да загуби всичко и че ако някой ден се завърне, то ще бъде само за да изгони тази курва с ритници.

Жаклин направи грешка, като си въобрази, че след тази си победа може всичко да рискува. Уведоми Урдьокен, че след подобни обиди, за които целият край дрънка, тя била длъжна да го напусне, ако той не се ожени за нея. Дори започна да подрежда сандъка си. Но фермерът, още съкрушен от разрива със сина си и още по-разгневен, загдето тайно се обвиняваше и сърцето му кървеше от болка, едва не я преби с две плесници; и Жаклин престана да говори, че ще си отиде, разбра, че беше много избързала. Обаче, независимо от всичко това, сега бе станала пълна господарка; без да се прикрива, спеше в съпружеската стая, хранеше се отделно заедно с господаря, заповядваше, уреждаше сметките, защото държеше ключовете на касата и бе станала толкова самовластна, че Урдьокен се съветваше с нея, преди да вземе някакво решение. Той западаше, беше много остарял, тя много се надяваше да потуши напълно последната му съпротива и да го доведе до бракосъчетание, когато съвсем го изтощи. Докато го чакаше да лиши сина си от наследство, както бе обещал в гнева си, тя се мъчеше да го накара да направи завещание в нейна полза; и вече се чувствуваше собственичка на фермата, защото бе изтръгнала обещанието му една вечер в леглото.

— От години се съсипвам, за да го забавлявам — завърши тя, — не за хубавите му очи, нали разбирате.

Жан не можа да въздържи смеха си. Говорейки, с машинален жест тя бе заровила голите си ръце в житото; изваждаше ги и пак ги пъхаше, напластявайки по кожата си мека и фина пудра. Той гледаше това й занимание и изпусна на висок глас едно размишление, за което съжали после:

— Ами с Трон все още ли продължавате?

Жаклин като че ли не се обиди, отвърна непринудено като на стар приятел:

— О, много си го обичам това голямо животинче, но той никак не е благоразумен, наистина!… Ревнив ли е ще попиташ. Да, прави ми сцени, дава ме само на господаря, и то как! Мисля, че вечер идва да подслушва дали спим.

Жан отново се развесели. Но тя не се засмя, тайно се страхуваше от този колос, когото считаше за потаен и неискрен, като всички першеронци. Той я бил заплашил, че ще я удуши, ако му изневерява. Затова отивала при него винаги разтреперана, въпреки че много харесвала неговите грамадни ръце, и той можел да я смаже, нея тънката, между палеца и четирите си пръста.

После Жаклин кокетно вдигна рамене, като че ли искаше да каже, че е изхрускала и други като него.

— Но виж какво, Капорал, с тебе ми беше най-хубаво, ние така добре се разбирахме.

Без да го изпуска от чудния си поглед, тя пак се зае да разбърква житото. Той се почувствува отново под нейна власт, забрави, че е напуснал фермата, че е оженен, че чака да му се роди дете. Хвана я за китките, плъзна се нагоре по напудрените й с брашно ръце, и стигна чак до детинските й гърди, които ставаха все по-твърди, като че ли от прекалената близост с мъже; тя искаше точно това, още когато го забеляза горе на отвора — искаше пак да спечели някогашните му ласки, а също да изпита злорадото удоволствие, че го отнема от друга жена, от законната му съпруга. Жан вече я притискаше в обятията си, беше я катурнал, гугукаща, върху купа жито, когато една висока и мършава фигура — овчарят Сулас — се появи зад чувалите, като кашляше силно и плюеше. Със скок Жаклин се изправи, а в същото време Жан, задъхан, измърмори:

— Е добре! Това е, ще дойда да взема пет хектолитра… О, колко е едра, колко е едра тази пшеница!

Разярена, гледайки гърба на овчаря, който не си отиваше, тя прошепна със стиснати зъби:

— Прекалява наистина! Дори когато си мисля, че съм сама, той е тук и ми досажда. Затова ще го изхвърля!

Охладнял, Жан побърза да излезе от хамбара, в двора отвърза коня си, въпреки знаците на Жаклин, която по-скоро би го скрила в брачната стая, вместо да се откаже от желанието си. Но той искаше да се изплъзне и затова повтори, че ще дойде утре пак. Тръгна пешком, държейки животното си за юздите, когато Сулас, излязъл навън, за да го причака, му каза на вратата:

— Това ли е върхът на благоприличието, че ти пак се връщаш при нея?… Тогава направи й услуга, като я предупредиш да си затвори човката, ако иска и аз да затворя моята. О, голяма караница ще стане, ти ще видиш!

Но Жан излезе навън с груб жест, отказвайки да се намесва. Чувствуваше се много засрамен и разгневен от това, което не бе успял да направи. Той, който вярваше, че обича Франсоаз, никога не бе изпитвал с нея такова животинско желание. Нима обичаше повече Жаклин? Толкова силно ли го е разпалвала тази мръсница? Възкресяваше цялото минало, гневът му се усили, когато почувствува, че ще се върне да я види, въпреки че се бунтуваше. И разтреперан, скочи върху коня си, препусна в галоп, за да се прибере по-бързо в Рон.

Точно този следобед Франсоаз отиде да накоси един наръч люцерна за кравите си. Обикновено тя вършеше тази работа и затова така реши, разчитайки, че там горе ще намери своя мъж да оре; никак не обичаше да рискува, да ходи там сама от страх да не се сблъска с Бюто, който, побеснял, че цялата нива не е негова, непрекъснато търсеше поводи за зли свади. Взе една коса, а на коня щеше да натовари тревата. Но когато стигна в местността Корнай, Франсоаз се изненада, че не намери Жан, когото всъщност не бе предупредила: плугът бе там, а той къде ли можеше да бъде? И най-много се развълнува, когато видя Бюто и Лиз изправени пред нивата, размахали гневно ръце във въздуха. Навярно се бяха спрели тук, връщайки се от някое съседно село, облечени празнично, без да носят нещо. За миг бе готова да обърне гръб и да закрачи обратно. После се възмути от този страх, нали беше собственичка и имаше право да ходи в нивата си; и продължи да се приближава с косата на рамо.

Истината бе, че Франсоаз много се вълнуваше, когато срещаше Бюто, особено когато беше сам. От две години тя не му говореше вече. Но видеше ли го, не можеше да не почувствува как цялото й тяло се стреми към него. Може би от гняв, а може би от нещо друго. Неведнъж по този път, когато отиваше в люцерната си, тя го забелязваше по същия начин пред себе си. Бюто извръщаше два-три пъти глава за да я погледа със сивите си очи, по които имаше жълтеникави петънца. Изтръпваше леко, ускоряваше крачки, въпреки че й бе трудно, а пък той тръгваше по-бавно; и преминавайки край него, очите им се срещаха за миг. После, смутена, че го чувствува зад гърба си, се вцепеняваше, не можеше вече да върви. При последната им среща толкова много се изплаши, че когато се опита да скочи от пътя в люцерната, падна и се просна с цялата си дължина под натежалия си корем. А той прихна да се смее.

Вечерта, когато Бюто със злорадство разказа на Лиз как сестра й се е преметнала, в погледа и на двамата блесна една и съща мисъл: ако проклетницата беше пукнала с детето си, на съпруга нямаше да остави нищо; земята и къщата щяха да им се върнат. От Крантата знаеха за неподписаното завещание, станало излишно след забременяването. Но те никога нямаха късмет, нямаше никаква опасност съдбата да ги избави от майката и детето. И пак заприказваха за това в леглото, ей така просто да разговарят, защото хора не умират, когато само се приказва за тяхната смърт. При положение, че Франсоаз умре, без да остави наследник, всичко ще се уреди — какъв хубав акт на справедливост от страна на добрия бог! Лиз, упоена от злобата си, стигна дотам да се кълне, че Франсоаз не й била сестра, че тя би държала главата й на дръвника, ако от това зависело да си влязат в своя дом, откъдето мръсницата ги била така отвратително изхвърлила. Бюто не се показваше толкова алчен, заявяваше, че било достатъчно да видят малкото да пукне, преди да се роди. Тази бременност най-вече го разяряваше: едно дете — това бе краят на неговата упорита надежда, окончателната загуба на имота. Така че когато и двамата бяха в леглото и загасиха свещта, тя зловещо се изсмя, каза, че щом като ония още нямат деца, може и съвсем да нямат. Настъпи мълчание в тъмнината, после Бюто я попита защо му казва това. Прилепена до него, с уста към ухото му тя направи едно признание: миналия месец имала неприятността да забележи, че отново е забременяла; без да го предупреди, тя изтичала до Ласапен, една старица от Маньол, която минавала за магьосница. И тая Ласапен просто я очистила с една игла. Той я слушаше, без да я похвали или укори, и остана доволен чак когато проумя и подигравателно се изсмя на намерението й да се снабди с такава игла заради Франсоаз. Лиз също се развесели, прегърна го с двете си ръце и му прошепна, че Ласапен препоръчвала и друг начин. О, един друг много особен начин! Е, кажи де, какъв? Ето как: друг мъж можел да развали това, което първият е направил, трябвало само да обладае жената, като й начертае три кръста върху корема и произнесе отзад напред молитвата „Аве Мария“. Бебето, ако има такова, ще изхвърчи като вятър. Бюто престана да се смее; и двамата като че ли се съмняваха, но ги обзе старото суеверие, от което не бяха се отърсили — нали всички вярваха, че старата от Маньол бе превърнала една крава в невестулка и възкресила един мъртвец. И това трябва да е възможно, щом тя го твърди. Най-сетне Лиз пожела, много хитро, той да опита върху нея, като каже в обратен ред молитвата и направи три кръста, за да види какво ще почувствува. Не, нищо, разбира се. Защото иглата вече бе й свършила работа. Но виж, Франсоаз — това ще я съсипе. Той се изсмя. Ще може ли? Защо не, щом като вече е правил това с нея. Никога! Сега той се отбраняваше, обаче жена му от ревност забиваше кръстите си в тялото му. Заспаха прегърнали се един друг.

И оттогава ги ужасяваше мисълта, че това дете, което расте, ще им вземе завинаги къщата и земята; и срещнеха ли младата сестра, погледите им винаги се насочваха към корема й. Когато сега я видяха да идва по пътя, те я измериха с поглед и се изненадаха, като забелязаха, че бременността напредва и че не им остава много време.

— Дявол да го вземе — изкрещя Бюто, връщайки се към разораната нива, която разглеждаше, — крадецът хубаво е отхапал цяла крачка от нашето… Няма какво да се спори, ето го граничния камък!

Франсоаз бе продължила да напредва със същата спокойна стъпка, прикривайки опасението си. Тя разбра причината за гневните им жестове — плугът на Жан трябва да е засегнал техния парцел. Тук непрекъснато възникваха поводи за спорове, не минаваше месец без някакъв въпрос по това владение да не ги хвърли един срещу друг. Спорът не можеше да не завърши с побоища и дела.

— Ти чуваш ли — продължи той, като повиши глас, — вие сте навлезли в нас, ще ви дам да се разберете!

Но младата жена, без дори да обърне глава, беше влязла в люцерната.

— На тебе ти се говори — извика Лиз, разярена! — Ела да видиш междата, ако мислиш, че лъжем… Трябва да се направи сметка за вредите.

И пред мълчанието, пред престореното безразличие на сестра си, Лиз загуби всяка мярка, тръгна към нея с вдигнати юмруци.

— Я ни кажи, не се ли подиграваш с нас?… Аз съм по-голямата, ти трябва да ме уважаваш. Мога да те накарам да паднеш на колене и да ми искаш прошка за всички свинщини, които си ми причинила.

Застанала пред нея, побесняла от злоба, заслепена от омраза, тя изрева:

— На колене! На колене! Курво!

Все така смълчана, както вечерта при изгонването от къщата, Франсоаз плю в лицето й. И Лиз закрещя, когато Бюто се намеси и грубо я отстрани.

— Остави, това е моя работа.

О, да! Тя го остави. Той можеше да я пребие, да й счупи гръбнака като на лошо дърво; можеше да я накълца за храна на кучетата; можеше да се отнесе с нея като с развратница; тя няма да му попречи, а ще му помогне дори. И от този момент, оперила се, тя започна да дебне, гледаше Бюто да нареди сестра й така, че повече да не им досажда. Около тях под навъсеното небе се разстилаше огромната сива равнина, без да има жива душа.

— Хайде де, няма никой!

Бюто крачеше към Франсоаз, а тя, като гледаше суровото му лице и обтегнатите му ръце, помисли, че отива да я бие. Не беше изпуснала косата си, но трепереше; той хвана дръжката, издърпа косата от ръцете й и я захвърли в люцерната… За да му се изплъзне, тя можеше само да тръгне заднишком и така мина в съседната нива, отправи се към копата, която се издигаше там, сякаш се надяваше в нея да намери защита. Той съвсем не бързаше, като че ли също искаше да я изблъска там, разтваряйки бавно ръцете си с успокоено лице от безмълвна усмивка, която разкриваше венците му. И изведнъж тя разбра, че той не иска да я бие. Не, нямаше да я бие! Той искаше нещо друго, онова, което му бе отказвала толкова дълго време. Затова се разтрепери още повече, като почувствува, че е останала без сили — тя, която бе така храбра, която го удряше така силно някога и се кълнеше, че той никога не ще успее. А при това сега не беше онова момиче, бе навършила двадесет и три години в деня на свети Мартен и в този час бе истинска жена с червени устни, големи очи, подобни на сребърни монети. Беше изтръпнала и така размекната, че краката й се огъваха.

Бюто не преставаше да я принуждава да отстъпва назад и най-сетне й заговори с тих и страстен глас:

— Ти добре знаеш, че между нас всичко не е свършено, че те искам, че ще те имам.

Беше успял да я притисне към копата, хвана я за раменете и я повали. Но тя започна да се отбранява отчаяно, както бе навикнала през дългата си съпротива. Той продължаваше да я държи, избягвайки ритниците.

— Понеже си бременна сега, глупаво животно, какво рискуваш?… Няма да ти прибавя още едно, бъди сигурна!

Тя избухна в плач, сълзи потекоха от очите й, изпадна сякаш в криза, престана да се защитава, отпуснала ръце и размахала крака като в нервен пристъп: така че той не можеше да я обладае, биваше отхвърлян при всеки опит. Гневът го озвери, той се обърна към жена си:

— Мързелано, дявол да те вземе! Какво ни гледаш!… Помогни ми де, хвани й краката, ако искаш магията да стане!

Лиз стоеше права и неподвижна на десет метра от тях, гледаше ту далечния хоризонт, ту Франсоаз и Бюто, без лицето й да трепне. При повика на мъжа си, тя не се подвоуми, отиде при тях, сграбчи левия крак на сестра си, издърпа го встрани и седна върху него, сякаш искаше да го смаже. Прикована така, Франсоаз се предаде със скъсани нерви и затворени очи. Въпреки това не загуби съзнание и когато Бюто я облада, тя изтръпна в толкова остра спазма от щастие, че го стисна до задушаване с двете си ръце, като изстена продължително. Прелитащите гарвани се изплашиха. Зад копата се появи сивата глава на стария Фуан, който се бе приютил там на завет. Той бе видял всичко и се бе изплашил навярно, защото пак се мушна в сламата.

Бюто се бе надигнал и Лиз го гледаше втренчено. Беше имала само една грижа — внимавала бе дали ще извърши всичко както трябва; обаче в разпалеността си той бе забравил и кръстовете, и молитвата Аве Мария в обратен ред. Беше изненадана, възмутена. Значи за удоволствие бе направил всичко това.

Обаче Франсоаз не й даде възможност за обяснение. Известно време тя остана на земята като изнемощяла от силата на тази любовна радост, каквато досега не бе изпитвала. Внезапно блесна истината: тя обичаше Бюто, тя никога не бе обичала и нямаше да обича друг. Това откритие я накара да се засрами, озлоби я срещу самата нея, разбунтува всичките й разбирания за правда. Бюто беше мъжът, който не бе неин, мъжът на тази нейна сестра, която тя ненавиждаше, единственият мъж, когото не можеше да има, без да бъде безчестна. Беше го оставила да отиде докрай и го бе прегърнала така силно, че той я бе почувствувал своя.

С един скок тя стана — блуждаеща, посърнала, разрошена, и изля цялата си мъка с прекъсвания:

— Свиня! Мръсник!… Да, и двамата сте свине и мръсници!… Вие ме похабихте. Има хора, които слагат под гилотината и за по-малко от това!… Ще кажа на Жан, мръсни свини! Той ще си уреди сметката с вас.

Бюто надигаше рамене присмехулно, доволен, че най-после е успял.

— Я остави тая работа, ти примираше от желание, много добре почувствувах как мърдаше… Ще повторим.

Тази шега разяри още повече Лиз и целия си гняв срещу своя мъж тя изля върху сестра си.

— Истина е, курво! Аз те видях. Ти го сграбчи, ти го насили… Нали казвах, че цялото ми нещастие идва от тебе! Сега посмей само да кажеш, че не си развратила моя мъж! Да, веднага на другия ден след сватбата ни, когато аз още ти бършех носа.

Ревността й избухваше много необикновено; снизходителността, която изпитваше преди към сестра си, се бе превърнала в ревност не толкова заради акта, колкото заради това, че й бе отнела половината от всичко в живота й. Ако това момиче, нейната кръвна сестра, не беше се родило, нима щеше да дели с нея всичко? Ненавиждаше я, загдето бе по-млада, по-свежа, по-желана.

— Ти лъжеш! — извика Франсоаз. — Много добре знаеш, че лъжеш!

— О, лъжа! Може би ти не си го искала, ти не си го преследвала чак в избата!

— Аз, аз! А и ей сега, нима пак аз? А ти, негоднице, ме държа! Да, щеше да ми счупиш крака. И виждаш ли, това аз не мога да разбера, вместо да се отвратиш, ти си искала да ме убиеш, развратнице!

Светкавично Лиз й отвърна с плесница. Тази грубост разяри Франсоаз и тя се нахвърли върху нея. Пъхнал ръце в джобовете си, Бюто се кискаше, без да се намесва, като горделив петел, за когото две кокошки се бият. Боят продължи разярено и злобно, бонетата им изхвърчаха, нанасяха си болезнени удари, всяка от тях търсеше къде да издере другата. Изблъскали се бяха в люцерната. В един миг Лиз изрева, Франсоаз бе забила ноктите си във врата й; и тогава видя пред очите си червено — ясно и твърдо намисли да убие сестра си. Вляво от нея бе забелязала косата, паднала напряко върху куп тръни с острието нагоре… Решението проблесна като светкавица и с всичките си сили тя блъсна Франсоаз. Залитайки, нещастницата се завъртя и падна вляво, като изпищя страшно. Косата се заби в хълбока й.

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! — измънка Бюто.

И това бе всичко. Една секунда бе достатъчна, за да стане непоправимото. Зяпнала от почуда, че така бързо бе станало това, което бе желала, Лиз гледаше как разрязаната рокля се залива с бликналата кръв. Дали желязото бе проникнало чак до бебето, та кръвта течеше така силно? Зад копата отново се показа бледото лице на стария Фуан. Той беше видял удара, неспокойните му очи мигаха.

Франсоаз престана да мърда и Бюто, който се приближи до нея, не посмя да я пипне. Духна вятър, смрази го до костите, той настръхна и изтръпна от ужас.

— Тя е мъртва, да офейкаме, дявол да го вземе!

Той хвана ръката на Лиз и двамата се понесоха в луд бяг по безлюдния път. Ниското мрачно небе като че ли падаше върху главите им; препускането им вдигаше такъв шум, сякаш цяла тълпа ги преследваше; и те тичаха през пустата и гола равнина — той с издута блуза, тя разчорлена с бонето в ръка; повтаряха едновременно едни и същи думи, ръмжейки като подгонени животни:

— Тя е мъртва, дявол да го вземе!… Да офейкаме, дявол да го вземе!

Крачките им се удължаваха, не говореха вече ясно, неволно мърмореха в такт с бягането си. Все пак в сумтенето им можеше да се доловят думите:

— Мъртва, дявол да я вземе!… Мъртва, дявол да я вземе! Мъртва, дявол да я вземе!…

И изчезнаха.

Няколко минути по-късно Жан се върна в тръс с коня си и бе потресен от мъка.

— Какво? Какво се е случило?

Франсоаз, отворила клепачи, не помръдваше. Гледаше го продължително с големите си печални очи; но не отговаряше нищо, сякаш вече беше много далеч от него, потънала в други мисли.

— Ти си ранена, кръв има по тебе, отговори ми, моля те!

Той се обърна към дядо Фуан, който се приближаваше.

— Вие сте били тук, какво се е случило?

Чак тогава Франсоаз проговори с бавен глас:

— Дойдох за трева… паднах върху моята коса… Ох, свършено е!

Погледът й се обърна към Фуан; на него казваше други неща — нещата, които само семейството трябваше да знае. Макар затънял, старият изглежда разбра и повтори:

— Това е истината, тя падна, нарани се… Бях тук, видях я.

Трябваше да се изтича до Рон за носилка. Като я понесоха, тя отново загуби съзнание. Не вярваха, че ще я занесат жива.