Емил Зола
Земя (17)

5.

— Дано Колиш не се отели едновременно с мен! — повтаряше Лиз всяка сутрин.

Влачейки своя огромен корем, Лиз се забравяше в обора, загледала с тревожни очи кравата, чийто корем също се беше увеличил прекомерно. Никога това животно не се бе издувало до такава степен, че да прилича на бъчва върху изтънелите си крака. Деветте месеца изтичаха точно в деня на свети Фиакр — Франсоаз бе имала грижата да запише датата, на която я водѝ на бик. За беда обаче Лиз не знаеше точно кога, предполагаше само, че ще бъде приблизително по същото време. Това дете се бе вмъкнало така чудновато, без да го искат! Обаче ще похлопа сигурно около свети Фиакр, може би в навечерието, може би на другия ден, и затова тя повтаряше отчаяно:

— Дано Колиш не се отели едновременно с мен!… Ще стане една бъркотия! Ах, дявол да го вземе! Добре ще се наредим!

Глезеха я много тая Колиш, която имаха от десет години. Беше станала член на семейството. През зимата всички се навъртаха около нея, нямаше друго отопление освен топлото изпарение на нейните хълбоци. А и самата тя бе много нежна към Франсоаз. Лижеше я с грапавия си език до зачервяване, захапваше с предните си зъби края на полата й, за да я привлече и задържи до себе си. Така че колкото наближаваше денят, в който ще се отели, още повече се грижеха за нея, не й липсваше топла кърма и извеждане навън в подходящо време; наглеждаха я всеки час. Грижите не бяха само защото я обичаха, но и заради стойността й от петдесет пистола — млякото, маслото, сиренето, едно истинско съкровище, което можеше да им се изплъзне, ако я загубят.

 

 

От жътвата бяха изминали петнадесет дни. В домакинството Франсоаз водеше обичайния си живот, сякаш нищо не се бе случило между нея и Бюто. Той като че ли бе забравил, а самата тя избягваше да мисли за тия неща, които я безпокояха. Жан, когото тя срещна и предупреди, не идваше вече у тях. Причакваше я край плетищата, молеше я да се измъква вечер и да отива при него в рововете, които й определяше. Но тя отказваше изплашено, прикривайки недружелюбността си с привидна голяма предпазливост. Обещаваше му, че може би по-късно, когато нямали да имат такава нужда от нея в къщата. А една вечер, когато я изненада на път за Макерон да купи захар, тя отказа да го последва зад църквата; говори му през цялото време за Колиш, за костите на кравата, които започнали да пукат, и за задника й, който се разтягал — положителни признаци, с които той се съгласи, че това нямало да продължи дълго време.

И ето че точно в навечерието на свети Фиакр Лиз почувствува след вечеря силни родилни болки в момента, когато бе в обора и заедно със сестра си гледаха кравата, която, разкрачена от издутия корем, също се измъчваше и мучеше тихо.

— Нали ви казах! — извика тя гневно. — Ах, дявол да го вземе!

Свила се на две, тя бе хванала и притискаше корема си за наказание; караше му се, казваше му да я остави на мира. Нима не можел да почака? Имаше чувството, че мухи я хапят по слабините, че болките започват от кръста и слизат към коленете. Отказваше да легне, тропаше и повтаряше, че иска да прибере тоя корем.

Към десет часа, когато сложиха малкия Жюл да спи, Бюто, отегчен, че още нищо не става, реши да спи; а Лиз и Франсоаз остави в обора да се въртят около Колиш, чиито болки се увеличаваха. Двете сестри бяха започнали да се тревожат, работата никак не напредваше, макар че по отношение на костите бе готова. Отворът бе достатъчен, а телето не излизаше? Те галеха кравата, окуражаваха я, даваха й лакомства и захар, които тя отказваше, навела глава и раздрусала силно задницата си. В полунощ Лиз, която досега се бе превивала от болки, изведнъж се почувствува облекчена: не беше още време за нея, фалшива тревога, блуждаещи родилни болки; обаче тя бе убедена, че е забавила раждането така, както би потиснала друга някаква нужда. Така тя и сестра й останаха да бдят цялата нощ, полагаха грижи за Колиш, грееха парцали, които слагаха парещи върху кожата и. В това време другата крава, Ружет, която бяха купили на пазара в Клоа, учудена от горящата свещ, ги наблюдаваше с големите си сини очи, натежали за сън.

На разсъмване, виждайки, че все още нищо не става, Франсоаз реши тичешком да отиде да повика съседката им Фрима. Тя бе известна с познанията си, беше помогнала на толкова много крави, и затова в трудните случаи прибягваха на драго сърце до нея, за да не търсят помощта на ветеринарния. Още щом влезе, Фрима се намръщи:

— Няма хубав вид — прошепна тя. Откога е така?

— Ами от дванайсет часа.

Старата жена продължи да се върти около животното, огледа го отвред, като леко клатеше глава и правеше кисели гримаси, които плашеха двете сестри.

— Все пак — заключи тя — ето, че бутилката се подава… Ще трябва да почакаме, за да видим.

След това целият следобед измина в гледане как се образува бутилката, мехурът, който водите издуват и тласкат навън. Разглеждаха я, измерваха я, преценяваха я: бутилка като всички други, макар че се удължаваше, ставаше много голяма. Но след девет часа̀ това състояние се промени, бутилката увисна неподвижно — жалка, непрекъснато разклащана от конвулсивните тръпки на кравата, чието положение се влошаваше много бързо. Когато се върна от нивите, за да обядва, Бюто също се изплаши; той поиска да отиде да повика Патоар и цял изтръпна при мисълта за парите, които ще трябва да се дадат.

— Ветеринарният ли! — каза рязко Фрима. — За да ти убие кравата, нали? Онази, на дядо Сосис, пукна под носа му… Недей. Виж какво, аз ще пробия бутилката и ще потърся твоето теле!

— Но господин Патоар забранява да се пробива — подчерта Франсоаз. — Той казва, че помага това, водата де, с която е пълна.

Фрима вдигна рамене, силно раздразнена. Какво магаре е този Патоар! И като замахна с ножицата, тя разряза мехура. Водата потече с шум на водопад. Всички се отдръпнаха, но много късно — бяха изпръскани. За миг Колиш въздъхна по-спокойно, старата жена тържествуваше. Тя беше намазала с масло дясната си ръка, с която бръкна, за да проучи разположението на телето; и започна да рови, без да бърза. Лиз и Франсоаз я гледаха какво прави, примигващи от тревога. Самият Бюто, който не бе отишъл на полето, чакаше неподвижен и затаил дъх.

— Напипвам краката — прошепна тя, — но главата не е тук… Никак не е хубаво, когато не напипаш главата.

Тя трябваше да извади ръката си. Колиш, разтърсена от страшна болка, се напъна така силно, че краката се показаха. Винаги ставало така. Съпрузите Бюто въздъхнаха с облекчение. Мислеха си, че вече почти държат теленцето си, като гледаха как се показват краката; и от този миг ги обзе една-единствена мисъл — да дърпат, за да излезе веднага, сякаш се страхуваха, че ще се прибере и повече няма да се покаже.

— По-добре е да не се насилва — каза мъдро Фрима. — То ще си излезе.

Франсоаз беше на същото мнение. Но Бюто бе неспокоен, отиваше да пипа крачетата всяка минута и се ядосваше, че не се удължават. Изведнъж той взе едно въже и подпомогнат от жена си, също така разтреперана като него, направи здрава примка и точно когато влизаше жената на Бекю, подушила какво става, всички започнаха да дърпат като впрегнати във въжето — най-отпред бе Бюто, после Фрима, жената на Бекю, Франсоаз и дори Лиз, клекнала с големия си корем.

— Хайде, теглете! — викаше Бюто. — Всички заедно!… Ах, катърът му с катър, не е мръднало нито с един пръст, залепено ли е там вътре. Хайде де, проклетник такъв!

Изпотени, жените повтаряха:

— Хайде, хайде де, проклетник такъв!

Обаче стана пакост. Старото полуизгнило въже се скъса и всички се прекатуриха в сламената настилка сред викове и ругатни.

— Няма нищо, не ме боли! — заяви Лиз, която се бе търколила чак до стената и другите бързаха да я вдигнат.

Обаче още като се изправи, главата й се замая и трябваше да седне. Четвърт час по-късно тя се хвана за корема, снощните болки се подновиха, но още по-силни и на еднакви интервали. А пък си бе внушила, че е забавила раждането! Какъв лош късмет все пак, ако кравата не се отели по-бързо, защото сега, когато отново имаше болки, тя може би щеше да я настигне! Човек не можеше да избегне съдбата си — било казано, че двете заедно ще раждат. И понеже охкаше силно, избухна спор между нея и мъжа й. Дявол да я вземе, мърмореше той, защо била дърпала? Нима я засягал търбухът на другите? Нека най-напред изпразни своя! Тя отвърна с ругатни, защото много се измъчваше: Свиня! Мръсник! Ако не й бе напълнил търбуха, нямало толкова много да се затруднява!

— Всичко това са приказки! — намеси се Фрима. — Те нищо няма да помогнат.

А жената на Бекю добави:

— Все пак на човек му олеква.

За щастие бяха отвели малкия Жюл у братовчеда Делом, за да не им пречи. Стана три часът, чакаха до седем. Нищо не се случи, а къщата се превърна в ад: от една страна Лиз, седнала упорито на един стар стол, се въртеше и охкаше; на другата страна — Колиш, която мучеше непрестанно и положението й се влошаваше, трепереше и се потеше. Другата крава, Ружет, също замуча от страх. Франсоаз загуби ума и дума, а Бюто, ругаейки и крещейки, поиска да дърпа още. Повикаха двама съседи, задърпаха шестимата, сякаш за да изкоренят дъб, с ново въже, което този път не се скъса. Обаче Колиш, разтърсена, падна и остана в сламата, обтегната, пъшкаща жалостиво.

— Проклетото, няма да ни падне в ръцете! — заяви Бюто. — А и тая кранта ще си отиде с него!

Франсоаз вдигна умолително ръце:

— Ах! Иди повикай господин Патоар!… Да струва каквото ще струва, но иди повикай господин Патоар!

Бюто бе станал мрачен. След едно последно усилие, без да отрони нито дума, отиде за двуколката.

Фрима, която се преструваше, че вече не се занимава с кравата, откакто пак заговориха за ветеринарния, сега загрижено се зае с Лиз. Тя умееше да помага и при ражданията, всички съседки минаваха през ръцете й. Изглеждаше загрижена, не скри тревогите си от жената на Бекю, която повика Бюто, зает в момента с впрягането.

— Слушайте… Много страда вашата жена. Да бяхте довели и лекар.

Той не отвърна, гледаше с широко отворени очи. Какво още? И Лиз ли иска да се поглези! Разбира се, че няма да плаща за всичко!

— Няма нужда! Няма нужда! — извика Лиз между два пристъпа. — Аз ще се справя! Нямаме пари за хвърляне на вятъра.

Бюто избърза да шибне коня си и в спускащата се нощ двуколката изчезна по пътя за Клоа.

Когато пристигна най-сетне след два часа, Патоар намери всичко в същото положение — Колиш хриптеше, легнала безсилна, а Лиз се гърчеше като червей, полусвлякла се от стола. От двадесет и четири часа беше все така.

— За коя ме повикахте, я да видим? — попита ветеринарният, който бе веселяк по характер.

И веднага заговори на „ти“ с Лиз.

— Хайде, бременната ми, ако не съм дошъл за теб, направи ми удоволствието да легнеш в леглото си. Това ти трябва.

Тя не отвърна, не излезе от обора. А той вече преглеждаше кравата.

— По дяволите! В лошо положение е вашето животно. Вие винаги идвате да ме търсите много късно… И сте дърпали, виждам. Нали така? Вместо да чакате, вие сте щели да го разкъсате на две, проклети невежи!

Всички го слушаха с наведени глави, с почтителен вид и с отчаяние; само Фрима хапеше устни и го гледаше с презрение. След като свали дрехата си и запретна ръкави, ветеринарният бутна навътре краката, които бе завързал с канап, за да може да ги изтегли след това; после бръкна с дясната ръка.

— По дяволите! — подхвана той след миг. — Така е, както си мислех: главата е извита наляво; до утре да бяхте дърпали, нямаше да излезе… И да знаете, деца мои, че е свършено с вашето теле. Нямам намерение да си отрежа пръстите със зъбите му, за да го обърна. Впрочем, пак нищо не бих постигнал, само бих повредил майката.

Франсоаз започна да ридае:

— Господин Патоар, моля ви, спасете нашата крава… Тази нещастна Колиш, която ме обича…

И Лиз, която беше позеленяла от болки в корема, и Бюто, в отлично здраве и толкова коравосърдечен към страданията на другите, плачеха и разнежени молеха:

— Спасете нашата крава! Нашата стара крава, която ни дава толкова хубаво мляко от години и години, спасете я, господин Патоар…

— Но да се разберем, ще бъда принуден да разрежа телето!

— О, телето, по дяволите телето!… Спасете ни кравата, господин Патоар, спасете я!

Тогава ветеринарният, който си бе донесъл голяма синя престилка, поиска да му дадат един платнен панталон; като се съблече съвсем гол в един ъгъл, той просто нахлузи панталона, после завърза престилката на кръста си. Когато се появи пак с добродушното си лице и с дебелото си късо тяло в това леко облекло, кравата Колиш вдигна глава и престана да мучи, навярно учудена. Обаче никой не се усмихна, толкова много сърцата им се бяха свили от очакване.

— Запалете свещи.

Поставиха четири свещи на земята, той легна по корем в сламата зад кравата, която не можеше вече да се надигне. Остана за миг с нос между бутовете на животното. После реши да дръпне канапа, за да извади пак краката, които разгледа внимателно. До себе си бе поставил тясна дълга кутия, надигна се на лакти, за да извади от нея едно медицинско ножче, но в този миг го изненада дрезгаво охкане и той седна.

— Защо така? Бременничката ми, още ли си тук?… Правилно съм помислил — не е кравата!

Стенеше Лиз, обзета от силни болки, които разтягаха отмалелите й слабини.

— Хайде, за бога, иди си върши работата у дома си, а ме остави аз да върша моята тук! Смущаваш ме, действуваш ми на нервите, честна дума, като те чувам да охкаш зад мен… Разберете, има ли смисъл? Хайде, вие другите, отведете я!

Двете — Фрима и жената на Бекю, решиха да хванат Лиз подръка и да я отведат в стаята й. Тя се отпусна в ръцете им, нямаше сили да се противопоставя. Но като минаха през кухнята, където гореше една самотна свещ, тя поиска все пак да оставят всички врати отворени с мисълта, че така няма да бъде толкова далече. Фрима бързо приготви според селския обичай леглото на родилката: обикновен чаршаф, постлан по средата на стаята върху куп слама, а около него три повалени стола. Лиз се отпусна на чаршафа, разкрачи се, облегна гърба си на единия от столовете, десния крак — на втория, левия — на третия. Тя дори не се съблече, краката й се подпираха на подпетените обувки, сините чорапи бяха до коленете й; а дигнатата до гърдите й пола разкриваше чудовищния корем и дебелите й бедра, толкова бели и толкова разчекнати, че се виждаше чак утробата й.

Франсоаз и Бюто бяха останали в обора, за да светят на Патоар; двамата държаха по една свещ, клекнали на петите си до ветеринарния; той, излегнал се отново, правеше разрез с ножчето си около подколенната част на левия крак на телето, одра кожата, издърпа я към бутчето, което се оголи и откъсна. Побледняла и отпаднала, Франсоаз изпусна свещта си и побягна, като извика:

— Моя нещастна, стара Колиш… Не искам да гледам това! Не искам да гледам!

Патоар се разгневи още повече, защото трябваше да гаси пламъка от подпалената слама при падането на свещта.

— Дявол да я вземе тая, хлапачка! Нервите й са като на принцеса!… Ще ме опуши като свински бут.

Тичешком Франсоаз се тръшна на един стол в стаята, където щеше да ражда сестра й, чието състояние не я вълнуваше вече, сякаш бе нещо естествено и обикновено след всичко онова, което видя. С жест Франсоаз отпъди видението на разрязаното живо месо и разказа, пелтечейки, какво правеха на кравата.

— Така не може да продължава, трябва да се върна — каза изведнъж Лиз, която въпреки болките си се надигна, за да се измъкне от трите си стола.

Но Фрима и жената на Бекю, вече разсърдени, я задържаха на мястото й.

— О, не така! Я си стойте спокойно! Не разбирате ли какво ви е?

А Фрима добави:

— Така, ето че и вие също пукнахте мехура!

И наистина водата изтече с бърза струя, която сламата под чаршафа попи веднага; започнаха последните напъни. Голият корем тласкаше инстинктивно, издуваше се до пукване, докато обутите в сини чорапи крака се свиваха и обтягаха несъзнателно с движения на плуваща жаба.

— Вижте какво — подхвана жената на Бекю, — за да ви успокоя, аз ще отида и ще ви кажа какво става там.

Оттогава тази жена не престана да тича от стаята до обора. Дори за да съкрати пътя си, тя започна да съобщава новините, крещейки от средата на кухнята. Ветеринарният продължаваше да разрязва, сламената постелка се покри с кръв и слуз; работата беше трудна и мръсна, ветеринарният бе отвратен и изцапан от горе до долу.

— Всичко върви добре, Лиз — викаше жената на Бекю. — Напъвайте се, без да съжалявате… Извадено е и другото рамо. А сега ще изскубне главата!… Държи я вече тая глава. О, каква глава!… И край, след това тялото излезе като вързоп.

Лиз посрещаше със сърцераздирателна въздишка всяка вест за поредния етап на операцията; не можеше да се разбере дали охка от своите болки, или заради телето. Обаче Бюто неочаквано донесе главата, за да й я покаже. Всички се провикнаха:

— О, колко хубаво теле!

Без да престава да се напъва все по-силно с обтегнати мускули и издути бедра, Лиз изпадна в неутешимо отчаяние:

— Боже мой, какво нещастие!… Ах, хубавото теле, боже мой!… Нали е жалко за едно толкова хубаво теле, едно толкова хубаво теле, каквото никога не сме виждали!

Франсоаз също се оплакваше и съжаленията на всички станаха така агресивни, тъй изпълнени с враждебни намеци, че Патоар се обиди. Той изтича към тях, но все пак се спря пред вратата от благоприличие.

— Вижте какво, аз ви бях предупредил… Вие ме помолихте да спася кравата ви. Аз добре ви познавам, мои хора! Да не тръгнете да разправите навред, че аз съм ви убил хубавото теле?

— Разбира се, разбира се — измърмори Бюто, връщайки се заедно с него в обора. — Ама все пак вие го разрязахте.

На земята между трите си стола Лиз бе прорязана от пристъп на болка, която слизайки от кръста, под кожата, стигна до края на бедрата и се разпростря в цялото тяло. А Франсоаз, която в отчаянието си досега не бе се загледала, изведнъж изумена застана пред сестра си, която в голотата си изглеждаше като купчина, само върховете на коленете й се очертаваха отдясно и отляво на топчестия й корем. Гледката бе толкова неочаквана, Лиз бе така обезформена и огромна, че тя не можа да не се изненада. Никога не би могла да си представи нещо подобно — зяпнала дупка на едно пробито буре или широко отворена капандура на плевня, засенчена от бухнал бръшлян, откъдето хвърляха сено. А после, когато забеляза, че една друга, по-малка топка, главата на детето, излизаше и се скриваше при всеки напън, също като непрекъсната игра на криеница, тя бе обхваната от толкова силно желание да се смее, че трябваше да се закашля, за да не я обвинят в злорадство.

— Още малко търпение — заяви Фрима. — Ще го бъде.

Тя бе клекнала между краката, дебнеше детето, готова да го поеме. Но то правеше номера, както казваше жената на Бекю; дори в един момент изчезна, сякаш се бе прибрало у дома си. Чак тогава Франсоаз се измъкна от вцепеняването пред тази картина, веднага се обърна и хвана ръката на сестра си от съчувствие, като я видя, че извръща очи.

— Бедна моя Лиз! Много ли се измъчваш?

— О, да, да! А никой не ме съжалява… Ако ме съжаляваха… Ох, ох, започва отново, няма ли да излезе най-сетне!

Този разговор можеше да продължи дълго време, но откъм обора се чу как някой силно се провиква. Беше Патоар, който учуден, че Колиш пак се размърдва и мучи, бе предположил, че има и второ теле; и наистина, като бръкнал, изтеглил едно — този път без каквато и да било трудност — както би извадил носна кърпа от джоба си. Радостта на този дебел шегобиец бе толкова голяма, че той забрави благоприличието, изтича в стаята на родилката с телето в ръка, следван от Бюто, който също се шегуваше.

— Хей, дебеланке, нали искаше едно!… Ето ти го! И ветеринарният примираше от смях така както беше съвсем гол, препасан с престилката си; лицето, ръцете и цялото му тяло бяха изцапани с кравешки лайна, но той показваше мокрото още теленце, което изглеждаше като пияно със своята тежка и учудена глава.

След общата възторжена радост и Лиз, като видя телето, изпадна в пристъп на безумен, неудържим и нестихващ смях.

— О, колко е смешно! О, колко е глупаво, че ме карате да се смея такава… Ох, ох, ох! Колко се измъчвам, ще ме спука!…

Смехът клокочеше в дебелите й гърди, слизаше в корема й, където се превръщаше в буря. Тя се напъна и главата на детето заигра като помпа, като гюлле, готово да излети.

Но настроението стигна връхната си точка, когато ветеринарният, поставил телето пред себе си, се опита с опакото на едната си ръка да изтрие потта, стичаща се от челото му. Той така се изцапа с говеждо лайно, че всички се превиха от смях, а родилката се задави, започна да писка като кокошка, която снася.

— Умирам, престанете! По дяволите тоя палячо, който ме разсмива така, че ще се пръсна!… Ах, боже мой! Ах, боже мой! Умирам…

Зяпналият отвор се разшири толкова, че Фрима, все така на колене до нея, можеше да изчезне в него. И изведнъж, като от изстрел на жена-оръдие, детето излезе, цялото червено, с мокри и тънки крайници. Чу се само кълколене като от гигантско изливащо се шише. После малкото извряска, а пък майката, разтърсена като мех, който са изпразнили, се смееше по-силно. То пищеше, тя се смееше. Бюто се пляскаше по бедрата, жената на Бекю се превиваше от смях, Патоар пригласяше звучно, а Франсоаз, чиято ръка Лиз бе смачкала при последния си напън, най-сетне удовлетвори потисканото си желание да се изсмее, продължавайки да вижда онова, в което съпругът можеше и цял да проникне.

— Момиче е — съобщи Фрима.

— Не, не — каза Лиз, — не искам, искам момче.

— Тогава ще го върна, хубавице, а ти утре ще си направиш момче.

Смеховете се засилиха до припадане. После, тъй като телето бе останало пред нея, Лиз, успокоена вече, каза със съжаление:

— Другото беше по-хубаво… Все пак с това щяха да бъдат две!

Патоар си отиде, след като дадоха на Колиш три литра подсладено вино. В стаята Фрима разсъблече Лиз и я сложи да спи в леглото, а в това време жената на Бекю, подпомогната от Франсоаз, вдигна сламата и измете. За десет минути всичко бе поставено в ред, никой не би помислил, че току-що тук е раждала жена, ако не бе непрекъснатият плач на малката, която къпеха в топла вода. Но като я повиха и сложиха да спи в люлката й, тя постепенно замлъкна; а майката, вече много уморена, заспа дълбоко с посиняло от прилив на кръв лице, почти черно сред грубите чаршафи от небелено платно.

Към единадесет часа, когато двете съседки си отидоха, Франсоаз каза на Бюто, че ще направи добре, ако се качи да почива в плевнята. А за себе си тя бе постлала на земята един дюшек, на който да прекара нощта близо до сестра си. Той не отвърна, мълчаливо допуши лулата си. Настъпило бе голямо спокойствие, чуваше се само силното дишане на заспалата Лиз. После, когато Франсоаз коленичи върху дюшека си, почти в краката на леглото в тъмния ъгъл, Бюто, все така мълчалив, се спусна да я събори изотзад. Тя се обърна и веднага разбра по неговото сгърчено и зачервено лице, че пак го бяха прихванали. Не беше се отказал от мисълта да я притежава; трябваше да се предполага, че тази мисъл го занимаваше много силно, за да я пожелае така изведнъж, толкова близо до жена му, след тия събития, които съвсем не бяха приятни. Тя го отблъсна, повали го и се започна глуха, задъхана борба.

Той се закиска със сподавен глас.

— Хайде де, защо се дърпаш?… Аз съм добър и за двете ви.

Той я познаваше добре, знаеше, че няма да крещи. И наистина, тя се съпротивяваше мълчаливо, беше много горда, за да вика на помощ сестра си, пък и не искаше да намесва никого в своите работи, дори и нея. Той я душеше, бе почти стигнал до победа.

— И ще бъде толкова хубаво… тъй като живеем заедно, няма да се разделяме…

Франсоаз едва се сдържа да не извика от болка. Мълчаливо тя бе забила нокти във врата му; това го разяри и той намекна за Жан:

— Да не мислиш, че ще се омъжиш за твоя мръсник… Никога, докато не станеш пълнолетна.

А когато се опита да я притисне с грубите си ръце, за да я изнасили, тя го ритна така силно между краката, че той изрева, с подскок се изправи на крака и изплашено погледна леглото. Жена му продължаваше да спи, дишайки спокойно. Все пак той си отиде с жест на страшна заплаха.

В стаята настъпи покой, Франсоаз се изтегна върху дюшека и остана с отворени очи. Тя съвсем не желаеше, никога нямаше да му се отдаде, дори и да й се приискаше. И се учудваше, загдето никога не беше й хрумвала идеята, че би могла да се омъжи за Жан.