Емил Зола
Земя

Тази сутрин Жан беше със синя платнена торба за семе, превързана на кръста; като я придържаше отворена с лявата си ръка, на всеки три крачки той вземаше с дясната шепа жито и го пръскаше с бърз замах. От ритмичното движение на тялото неговите големи обуща ровеха и надигаха тлъстата земя; а при пръскането, сред хвърчащото златисто семе, проблясваха двете червени нашивки на войнишката куртка, която износваше. Закрачеше ли напред сам, той изглеждаше по-едър; а отзад, за да заравя зърното, бавно се търкаляше брана, теглена от два коня. Коларят ги подкарваше с непрекъснати равномерни удари на дългия си камшик, плющящ над ушите им.

Този парцел земя, едва около петдесет ара, в местността, наречена Корнай, беше толкова незначителен за господин Урдьокен, собственика на стопанството Бордери, че бе решил да не изпраща механичната сеялка, по-необходима другаде. Като обхождаше нивата от юг към север, Жан се намираше точно на два километра от сградите на фермата. Стигнал до края на браздата, той вдигна очи, погледна, без да се взира, и отдъхна за минутка.

Очертаваха се ниски стени, някакво тъмно петно от стари керемиди, захвърлени пред прага на провинцията Бос, чиято равнина се разстилаше към Шартр. Под необятното небе — облачно небе от края на октомври — на разстояние десет левги се простираше обработваема площ. През този сезон тя се състоеше от жълтеещи се ниви — голи и плодородни, големи разорани квадрати, които се редуваха със зелените килими на люцерните и детелините; и всичко това — без никакво възвишение, без никакво дърва чак докъдето ти стига погледът, се сливаше, изчезваше зад линията на хоризонта, ясно очертана и закръглена като море. Само откъм запад малка горичка обрамчваше небето с червеникава лента. По средата имаше път, пътят от Шатодюн към Орлеан, белнал се като тебешир и съвсем прав в продължение на четири левги, следвайки геометричната редица на телеграфните стълбове. И нищо друго освен три-четири дървени мелници с неподвижни криле. Селата приличаха на скалисти острови, а в далечината една камбанария беше изплувала от някаква гънка на местността, без да се вижда църквата сред меките вълни на тази хлебородна земя.

Жан се обърна и отново тръгна — сега от север към юг, и пак се поклащаше; лявата му ръка държеше отворена торбата, а дясната непрекъснато шибаше въздуха с орляци от семена. Вече съвсем близо пред него, разрязала равнината като ров, беше тясната долинка на река Егр, зад нея чак до Орлеан отново се разстилаше огромната равнина Бос. Можеше да се предположи къде са ливадите и сенчестите места само по високите тополи, чиито пожълтели върхове надвишаваха бреговете на дола и изглеждаха като ниски храсти. От малкото село Рон, разположено на склона, се виждаха само няколко покрива на къщи около църквата, която извисяваше нагоре сивата си каменна камбанария, обитавана от много стари гарванови семейства. А пък на изток, отвъд долината на Лоар^[1], там, където на две левги разстояние се гушеше Клоа, средището на общината, се очертаваха далечните хълмове на Перш, синеещи се под оловното небе. Всичко това беше някогашното графство Дюноа; сега вече околията Шатодюн, разпростряла се от Перш до самия край на Бос — до местността, наречена Въшливата Бос поради неплодородието си. Когато стигна до синора на нивата, Жан спря и погледна надолу към буйните и бистри води на потока Егр, който течеше сред бурени към пътя за Клоа, изпълнен тази събота с каручки на селяни, тръгнали на пазар. После той отново свърна обратно.

И така със същите крачки и със същите жестове вървеше на север, връщаше се на юг, обвит в живия облак от прахоляка на зърното; през това време зад него браната, под плясъка на камшика, зариваше семената със същия спокоен, сякаш обмислен ход. Продължителните дъждове бяха забавили есенната сеитба; бяха торили още през август, а отдавна земята чакаше — дълбока, прочистена от бурени, готова отново да ражда жито след детелината и овеса по триполната система. Затова страх от възможно замръзване след поройните дъждове караше земеделците да бързат. Времето изведнъж се бе застудило, беше станало мрачно без никакъв полъх, и над този океан от неподвижна земя висеше намусено тъмно небе. Навред сееха; вляво, на около триста метра, имаше втори сеяч, по-далече вдясно — трети; и много други още стърчаха нататък из равнината. С увеличаването на разстоянието малките им черни силуети все повече изтъняваха и чезнеха в далечината. Но всички се движеха с един и същ жест, разпръскващ семената, който се долавя като животворна вълна около тях. Равнината тръпнеше чак до най-далечните си краища, където вече не се виждаха пръснатите сеячи.

Когато Жан се връщаше за последен път, забеляза откъм Рон голяма червеникава крава с бели петна; водеше я с въже едно младо момиче, почти дете. Малката селянка и кравата вървяха по пътеката в речната долинка край платото; сеячът им бе обърнал гръб и престанал да сее, но трополенето на бягащо животно и оглушителни викове го накараха отново да вдигне глава, когато отвързваше торбата, за да се прибира. Разярена, кравата препускаше в люцерната; момичето я следваше и с всички сили се мъчеше да я спре. Той се побоя да не се случи нещастие и затова извика:

— Пусни я де!

Момичето не предприемаше нищо, задъхваше се, проклинаше кравата си с глас, в който се чувствуваше гняв и ужас.

— Колѝш! Спри се де, Колѝш!… Ах ти, мръсно животно!… Ах ти, проклета кранта…

То тичаше и подскачаше колкото можеше с малките си крака и още успяваше да я следва. Но залитна, падна, надигна се, за да падне малко по-нататък; от този миг животното съвсем подлудя и го повлече. Сега момичето закрещя. Тялото му оставяше следа в люцерната.

— Пусни я бе, дявол да го вземе! — продължаваше да вика Жан. — Пусни я де!

Викаше машинално, от ужас; в същото време сам се бе втурнал, досетил се, че навярно въжето се е увило около китката й и при всяко дърпане все повече се затяга. За щастие той прекоси една разорана нива и тичайки, се изпречи така ненадейно пред кравата, че тя се стресна и се спря рязко. Веднага той развърза въжето и сложи момичето да седне в тревата.

— Да нямаш нещо счупено?

Но тя дори не бе замаяна. Изправи се, опипа се, спокойно повдигна полата си чак до бедрата, за да види коленете си, които пареха; беше толкова запъхтяна, че не можеше да говори.

— Вижте, ей тук ме щипе… Все пак се движа, нищо ми няма… О, много се бях изплашила. По пътя щях да стана на каша!

И като разгледа пострадалата си китка, обкръжена с червени белези, момичето лепна там устни и с шумна въздишка на облекчение добави:

— Не е зла Колѝш! Само че тая сутрин ни вбеси, така се е разпасала… Водя я на бик в Бордери.

— А, в Бордери ли! — повтори Жан. — Много хубаво — и аз съм натам, ще вървим заедно.

Продължаваше да й говори на ти, отнасяше се като към хлапе, защото момичето беше още много дребно за своите четиринадесет години. А то с вирната нагоре брадичка сериозно гледаше кестенявата късо подстригана коса и кръглото правилно лице на този здравеняк, чиито двадесет и девет години го правеха да изглежда възрастен в нейните очи.

— О, аз ви познавам! Вие сте Капорал — дърводелеца, който остана да работи като ратай при господин Урдьокен.

При споменаването на прякора, който му бяха дали селяните, младият човек се усмихна; вгледа се в нея изненадан, че тя вече изглежда почти жена с тия оформящи се малки, твърди гърди, с това продълговато лице с много дълбоки очи, с дебели устни, със свежа розова плът като узряващ плод. Облечена бе със сива пола и черна вълнена блузка, на главата с кръгла шапчица, а кожата й — много мургава, опърлена и позлатена от слънцето.

— А пък ти си малката дъщеря на дядо Муш^[2] — провикна се той. — Не можах веднага да те позная… Нали? Сестра ти беше добра приятелка на Бюто през миналата пролет, когато работехме заедно в Бордери.

Тя отвърна непринудено:

— Да, аз съм Франсоаз… Моята сестра Лиз ходеше с братовчеда Бюто, от когото е бременна в шестия месец… Той се измъкна някъде, към Оржер е, във фермата Шамад.

— Точно така — потвърди Жан. — Виждал съм ги заедно.

И двамата замълчаха за миг, застанали един срещу друг; той се засмя, като си спомни как една вечер бе изненадал влюбените зад една копа сено; тя продължи да плюнчи наранената си ръка, сякаш влагата на устните й щеше да облекчи силната болка, а в това време кравата спокойно пасеше люцерна в съседната нива. Коларят и браната се отдалечаваха, след като ги бяха заобиколили, за да излязат на пътя. Чуваше се граченето на два гарвана, които непрекъснато кръжаха около камбанарията. Трите камбанни звъна за обедната молитва прорязаха мъртвата тишина.

— Я гледай! Значи вече е пладне! — извика Жан. — Да побързаме!

А после забеляза Колѝш в нивата:

— Ама твоята крава прави пакости. Ако я видят… Чакай ти, мръснице, ще те нагостя едно хубавото!

— Не, оставете я — спря го Франсоаз. — Наша е тази нива. Тая никаквица ме повали на наша земя… Всичко наоколо чак до Рон е на семейството ни. Ние сме собственици оттук дотам; после имотът встрани е на чичо ми Фуан; отвъд — на леля ми, Крантата.

Като посочваше с ръка парцелите, тя вкара кравата в пътя. И чак тогава, хванала я отново за въжето, тя се сети да благодари на младия мъж.

— Знайте, че съм ви много признателна! Благодаря, благодаря ви от все сърце.

И двамата поеха по тесния път покрай долинката, преди да навлязат в нивята. Последният камбанен звън беше заглъхнал, само гарваните продължаваха да грачат. Зад кравата, теглена с въжето, и той, и тя престанаха да говорят, изпаднали в онова селско мълчание, с което се изминават километри, без да се размени нито дума. Погледнаха вдясно към една механична сеялка, чиито два коня завиха близо до тях; коларят им извика: „Добър ден!“ и те отвърнаха „Добър ден!“ със същия сериозен тон. Долу, вляво, по пътя за Клоа, продължаваха да се точат каручки, пазарът започваше от един часа. Двуколките подскачаха като буболечки в далечината, толкова дребни, че едва се забелязваха, благодарение на белите шапчици на жените.

— Ей го там моя чичо Фуан с леля ми Роз, отиват при нотариуса — каза Франсоаз, вгледала се в една каруца, едра колкото орехова черупка, която препускаше на два километра от тях.

Погледът й беше моряшки, виждаше надалече като тия хора от равнината, които са свикнали да разпознават човека от животното по характерните белези на техните движещи се силуети.

— О, да, казаха ми — подхвана Жан. — Значи е решено, старият разделя имота си между дъщерята и двамата синове.

— Решено е, всички ще се срещнат днес при господин Байаш.

Франсоаз продължаваше да гледа как каручката се движи.

— Нас това не ни засяга, няма нито да забогатеем, нито да обеднеем… Само заради Бюто. Сестра ми мисли, че може би той ще се ожени за нея, когато получи дела си.

Жан започна да се смее.

— С тоя гявол Бюто ние бяхме другари… О, той много умее да лъже момичетата! И все пак понякога прибягва до сила, когато не искат с добро.

— Разбира се, че е свиня! — заяви Франсоаз с убедителен тон. — Прави ли се такава свинщина на една братовчедка! Да й надуе корема.

И изведнъж продължи разгневена:

— Почакай, Колѝш! Хубаво ще те разиграя!… Ето я, пак започва, побеснява пустото животно, когато е в такова състояние!

Със силно подръпване тя обузда кравата. На това място пътят се отклоняваше от платото. Каручката изчезна, а те двамата продължиха да крачат из равнината; пред тях, и вляво, и вдясно, до безкрая се разстилаха само нивя. Пътеката минаваше през голата шир без нито един храст край угари и изкуствени ливади и стигаше до фермата, която човек сякаш можеше да пипне с ръка, макар че беше още далече под пепелявото небе. Двамата пак се умълчаха, не отвориха уста, като че ли им тежеше сериозната замисленост на тази толкова мрачна и толкова плодородна равнина.

Когато стигнаха, големият квадратен двор на Бордери, затворен от трите страни от сградите на оборите, на кошарите и на хамбарите, беше пуст. Но веднага на прага на кухнята се появи дребна млада жена с предизвикателна и красива външност.

— Какво става с теб, Жан, няма ли да ядеш днес!

— Идвам, госпожо Жаклин.

Откакто дъщерята на Коние, кантонера на Рон (бяха я кръстили Кониет, когато на дванадесетгодишна възраст почна да мие чиниите във фермата), се издигна до положението на слугиня-любовница, деспотично изискваше да се отнасят с нея като с дама.

— А, ти ли си, Франсоаз? — продължи тя. — Дошла си за бика… Ама ще почакаш. Краварят е в Клоа с господин Урдьокен. Но ще се върне, трябваше да е тук вече.

И тъкмо Жан се канеше да влезе в кухнята, тя го хвана през кръста, притисна се шеговито към него, без да се страхува, че ще я видят като ненаситна любовчийка, която не се задоволява само с господаря.

Останала сама, Франсоаз седна на каменната пейка пред торната яма, която заемаше една трета от двора, и търпеливо зачака. Без да мисли, тя наблюдаваше ятото кокошки, които кълвяха и грееха крачетата си в просторния тънък пласт тор; поради застудяването над него се издигаше рядка синкава пара. Тя не се помръдна повече от половин час, докато най-сетне Жан се появи, дояждайки филия с масло. Седна до нея и понеже кравата явно нервничеше, пляскаше опашка и мучеше, заговори:

— Неприятно е, че краварят още не се е прибрал.

Младото момиче вдигна рамене. За никъде не бързаше. После наруши мълчанието си.

— Значи вас, Капорал, ви наричат просто Жан.

— Не, името ми е Жан Макар.

— И не сте от нашия край?

— Да, аз съм провансалец, от Пласен, един град ей оттатък.

Тя бе вдигнала очи, за да го разгледа, изненадана, че човек може да бъде от толкова далече.

— След Солферино — продължи той, — преди осемнадесет месеца се върнах от Италия, излязох в безсрочен отпуск; един другар ме доведе тук… Не ми провървя с моя стар занаят, дърводелството, и поради разни истории останах във Фермата.

— Аха! — каза тя непринудено, без да сваля от него погледа на големите си черни очи.

Но в този миг кравата изрази желанието си с продължително и отчаяно мучене; откъм краварника, чиято врата бе затворена, се чу задавено дихание.

— Ето на̀ — викна Жан, — този хубостник Цезар я е усетил!… Чуй го — обажда се отвътре… О, той си знае работата, не може крава да влезе в двора, без той да я подуши и да разбере какво се иска от него…

Помълча малко и продължи:

— Виж какво, краварят трябва да е останал с господин Урдьокен… Ако искаш, ще ти доведа бика. Ние двамата можем да свършим работата.

— Да, това е вярно — каза Франсоаз и се надигна.

Вече отваряше вратата на краварника, когато я попита:

— А ще трябва ли да се завърже твоето добиче?

— Да се завърже? Не, не! Няма нужда!… Тя е съвсем готова, изобщо няма да мръдне.

През отворената врата се виждаха тридесетте крави на фермата, наредени в две редици от двете страни на пътеката; едни бяха легнали върху постелката от слама, други дъвчеха цвеклото, поставено в яслите им; от своя ъгъл един от биковете — черният холандски бик с бели петна, протягаше глава в очакване да му възложат работа.

Щом го отвързаха, Цезар бавно излезе. Но се спря изведнъж, сякаш изненадан от чистия въздух и от дневната светлина; и остана за минута неподвижен, само започна да души, като размахваше нервно опашка, опънал шия и вирнал муцуна. Колѝш, без да мръдне, обърна към него погледа на големите си очи и замуча по-тихо. Тогава той пристъпи, приближи се до нея, сложи глава върху задника й, бързо и силно я притисна; езикът му висеше, избута опашката й и я олиза чак до бутовете, а кравата оставаше неподвижна, само кожата й леко потрепна. Съвсем сериозни, с отпуснати ръце, Жан и Франсоаз чакаха.

Когато бе готов, Цезар се метна върху Колѝш с такъв скок и такава мощна тежест, че разтърси земята. Тя не се огъна, той я притисна от двете страни с предните си крака. Но породистата едра крава беше толкова висока и толкова дебела, че бикът не успяваше, защото бе по-дребен. Чувствувайки това, той се опитваше да се надигне — усилията му обаче оставаха напразни.

— Много е малък — каза Франсоаз.

— Да, дребен е — каза Жан. — Нищо, ще се справи.

Тя поклати глава; и понеже Цезар продължаваше с опитите си и все повече се изтощаваше, се обади:

— Не, трябва да му се помогне… Ако не влезе добре, ще бъде жалко, тя няма да задържи…

Спокойно и внимателно, като пред сериозна работа, Франсоаз се приближи до бика. От загрижеността очите й бяха станали още по-черни, а червените устни на неподвижното й лице — леко отворени. С решителен жест тя хвана члена на бика и го повдигна. А той, почувствувал кравата, набра сили и с напън проникна, докъдето трябваше. После се отдръпна. Всичко стана така, сякаш бе посадено семе. Непоклатима и безучастна като земята, когато я засяват, кравата прие плодотворящата семенна струя, без дори да трепне. А той, отскочил от нея, отново разтърси земята.

Франсоаз бе дръпнала и задържала ръката си във въздуха. Най-сетне я отпусна, като каза:

— Готово!

— И то, както трябва! — отвърна Жан убедено с удовлетворението на добър занаятчия от бързо и добре свършена работа.

Той дори не помисли да подхвърли някой от ония цинизми, с които момчетата от фермата се шегуваха с момичетата, когато водеха тук кравите си. За Франсоаз изглежда тази работа беше толкова проста и необходима, че наистина, честно казано, нямаше място за присмех. Повеля на природата.

От известно време Жаклин отново се бе появила пред вратата и със свойственото за нея гугукане подхвърли весело:

— Ей, тая ръка, дето я завираш къде ли не, няма да се хареса на любовника ти!

Жан шумно се разсмя, а Франсоаз веднага почервеня. Засрамена и за да скрие смущението си, тя започна да тършува из джобовете си; Цезар сам се прибираше в обора, а Колѝш пасеше овесените кълнове в торната яма. Най-сетне Франсоаз извади носната си кърпичка и отвърза възела, в който бе стегнала двата франка — таксата за оплождане на кравата.

— Вземете! Ето ви парите! — каза тя. — И довиждане.

Франсоаз си тръгна с кравата, а Жан взе торбата за семето и я последва, като каза на Жаклин, че отива на нивата в местността Пото, както му е наредил за днес господин Урдьокен.

— Добре — отвърна тя. — Браната трябва да е вече там.

После, когато той настигна малката селянка и двамата се отдалечиха, крачейки един след друг по тясната пътека, Жаклин отново подвикна с топлия си и закачлив глас:

— Ей, няма опасност да се загубите двамата, нали? Малката знае хубавия път!

Зад тях дворът на фермата обезлюдя отново. Този път нито тя, нито той се засмяха. Вървяха бавно, чуваше се само как обувките трополят по камъните. Жан виждаше само детския й врат с дребни черни къдрици, изскочили от кръглата шапчица. Най-после след петдесетина крачки Франсоаз каза:

— Тя няма право така да хапе другите за отношенията им с мъжете. Можех да й отговоря…

А като се обърна към момъка и му хвърли заядлив поглед, продължи:

— Нали е истина, че тя се държи с господин Урдьокен, сякаш му е жена вече… Вие сигурно знаете нещичко?

Той се смути. Изражението на лицето му стана глуповато.

— Ех, да прави каквото й харесва! Нейна си работа.

Франсоаз му обърна гръб и отново закрачи напред.

— Така е… шегувам се, защото вие можете да ми бъдете, така да се каже, баща и няма да си помислите кой знае какво… Пък и вижте, откакто Бюто направи тая свинщина със сестра ми, аз съм се заклела, че ще си отрежа и краката, и ръцете, но любовник няма да имам.

Жан поклати глава и двамата замълчаха. Малката нива в Пото се намираше в края на пътеката, някъде по средата на пътя за Рон. Когато стигна там, момъкът се спря. Браната го чакаше, чувалът със семе беше стоварен в една бразда. Напълни торбата си и каза:

— Ами довиждане.

— Довиждане! — отвърна Франсоаз. — Още веднъж благодаря!

Но внезапно обзет от безпокойство, Жан се изправи и извика:

— Слушай, ако кравата пак се разбесува… Искаш ли, да те изпратя до вас?

Тя бе вече далеч, обърна се и отговори със спокоен и силен глас, който отекна в тишината на полето:

— Не, не! Излишно е, вече няма опасност! Търбухът й е пълен!

Завързал торбата на кръста си, Жан закрачи из разораната нива и с един и същ замах запръска зърното; вдигна поглед и проследи как Франсоаз се смалява сред нивята, става съвсем дребна зад ленивата крава, която клатушкаше едрото си тяло. В обратната посока преставаше да я гледа, но тръгнеше ли с лице към нея я виждаше все по-малка и толкова тънка, че с изящната си талия и бялата си шапчица му приличаше на цветенце от радика. На три пъти тя се смаляваше така; а после, като я потърси, вече беше изчезнала, навярно беше заобиколила църквата.

Удари два часът, небето си остана сиво, безчувствено и леденостудено; сякаш съвсем ситна пепел бе покрила слънцето за месеци, чак до пролетта. Сред тази тъжна сивота едно по-светло петно се открояваше в облаците към Орлеан, сякаш оттам можеше да блесне слънцето. Точно под този блед отрязък се очертаваше камбанарията на Рон, селото обаче оставаше по-ниско, скрито в невидимата гънка на долинката на река Егр. А към север, по посока на Шартр, между сивото небе и безбрежната равнина Бос ясно се очертаваше хоризонтът. След обяд сеячите май се бяха увеличили. Сега всеки парцел си имаше по един, те се умножаваха, пълзяха като работливи черни мравки, заловили се с непосилна гигантска работа в сравнение с техния малък ръст; ала все пак и в най-отдалечените ниви се забелязваха упоритите еднакви за всички жестове, вироглавството на буболечките в борбата им с неизмеримата земя, и накрая победоносната им борба с пространството и живота.

Жан ся чак до мръкване. След Пото дойде ред на нивите в Ригол и в Катр Шмен. Вървеше напред, после се връщаше назад с дълги отмерени крачки в оранта; и житото в торбата му намаляваше, зад него семената оплождаха земята.

2.

Къщата на господин Байаш, нотариус в Клоа, се намираше на улица Груез, вляво, ако се върви към Шатодюн — малка, бяла, едноетажна сграда, на чийто ъгъл бе окачен единственият фенер осветяващ гази широка павирана улица, безлюдна през седмицата, оживена в събота от наплива на селяни за пазара. Двете табелки с емблемата на нотариуса отдалече се виждаха да блестят сред белите ниски постройки; а зад къщата една тясна градинка се спускаше чак до река Лоар.

Помещението, което служеше за канцелария, се намираше вдясно на вестибюла и гледаше към улицата. В този съботен ден малкият писар, петнадесетгодишен слаб и бледен хлапак, беше вдигнал едно от муселиновите пердета, за да гледа преминаващия свят. Другите двама чиновници — възрастен, шкембелия и много мръсен, а вторият по-млад, мършав и измъчен от болна жлъчка — пишеха върху двойна, почерняла чамова маса, съставляваща цялата мебелировка заедно със седем-осем стола и чугунената печка, която започваха да палят едва през декември, дори да завалеше сняг още на 1 октомври, празника на вси светии. Рафтовете по стените и зелените папки с олющени ъгли, претъпкани с пожълтели документи, изпълваха помещението с миризма на разложено мастило и на стари книжа, разядени от прах.

Седнали неподвижно един до друг в тази канцелария, двама селяни — мъж с жена си — чакаха търпеливо, с благоговение. Гледката на многото книжа и най-вече на писарите, които скърцаха бързо и едновременно с пера, ги караше да бъдат сериозни и да мислят за пари и за съдебни процеси.

Жената — тридесет и четири годишна, много мургава, с приятно, но обезобразено от голям нос лице, беше скръстила изсушени от работа ръце върху черната си вълнена блуза, гарнирана с кадифе; живите й очи шареха из ъглите, представяйки си всички ценности, които се криеха там; в същото време мъжът — пет години по-възрастен, рижав и тих, облечен с черни панталони и съвсем нова дълга блуза от синьо платно — бе сложил върху своите колене кръглата си плъстена шапка и седеше невъзмутимо, без никаква мисъл да въодушевява широкото му землисто, грижливо обръснато лице, от което две големи светлосини очи се втренчваха като очи на почиващ вол.

Една врата се отвори. След като бе обядвал с шурея си, фермера Урдьокен, там се появи господин Байаш, доста зачервен, още свеж за своите петдесет и пет години, с дебели устни, с дълги набръчкани клепачи, такива, че погледът му винаги изглеждаше засмян… Носеше лорнет и имаше манията постоянно да подръпва дългите сиви косми на бакенбардите си.

— О, вие ли сте Делом! — каза той. — Значи дядо Фуан реши да направи делба?

Жената отговори:

— Ами да, господин Байаш… Всички сме си определили среща тук, за да се споразумеем, а и вие да ни кажете как да постъпим.

— Добре, добре, Фани, ще видим… Едва е един часът, трябва да почакаме другите.

Нотариусът размени още няколко приказки с тях, попита за цената на житото, която спадаше от два месеца, изрази приятелско внимание към Делом като към земеделец, който притежава двайсетина хектара, един ратай и три крави. После влезе в кабинета си.

Писарите не бяха вдигнали глави, скрибуцаха досадно с перата си; а Деломови пак зачакаха неподвижни. Щастливка беше тази Фани; тя, която се надяваше да получи от баща си Луи Фуан повече от три хектара, се бе омъжила за влюбен в нея почтен и богат човек, без дори да е забременяла от него. Всъщност съпругът й не се разкайваше, защото не би намерил по-интелигентна и по-работлива стопанка; самият той се съгласяваше за всичко; беше ограничен, но твърде спокоен и справедлив човек, та затова в Рон често го викаха за съдник при разни спорове.

В този момент малкият писар, който гледаше към улицата, запуши устата си с шепа, за да не прихне, и прошепна на съседа си, много мръсен и стар шкембелия:

— О, Исус Христос!

Фани живо се наведе към ухото на своя мъж:

— Виж какво, остави всичко на мене… Много обичам татко и мама, но не искам да ни ограбят. Трябва да се пазим от Бюто и от този негодник Хиасинт.

Тя говореше за двамата си братя, беше видяла през прозореца, че идва по-големият, Хиасинт, когото целият край познаваше под прякора Исус Христос, един мързеливец и пияница, дето, след като се завърна от военна служба (беше участвувал в африканските походи), се отдаде на скитничество; отказваше каквато и да е редовна работа, живееше от бракониерство и мародерство, сякаш все още изнудваше някакво треперещо от страх бедуинско племе.

Влезе едър здравеняк в разцвета на своите четиридесет години, с къдрава коса, с дълга брада на масурчета, с лице на Исус, но на един Исус пияница, който изнасилва момичета и ограбва хора по пътищата. Дошъл още от сутринта в Клоа, той вече беше пиян, с окаляни панталони, с отвратително изцапана блуза и с парцалив каскет, вирнат на тила; пушеше евтина, влажна, воняща пура. Обаче замъглените му очи бяха хубави и в дъното им имаше незлоблива закачливост, издаваща откритото и добро сърце на този нехранимайко.

— Значи бащата и майката още ги няма? — попита той.

И понеже мършавият писар с пожълтялото лице му отвърна с надменно поклащане на глава, остана за миг неподвижен с очи към стената, стиснал в ръка димящата си пура. Дори не погледна сестра си и шурея си, които се правеха, че не са го видели, когато влезе. После, без да добави нито дума, той излезе, отиде да чака вън на тротоара.

— О, Исусе Христе! О, Исусе Христе! — повтори с неестествен бас малкият писар, обърнат към улицата, развеселен от прякора, напомнил му множество смешни истории.

След има-няма пет минути пристигнаха най-сетне и Фуанови — двама стари хора с бавни и предпазливи движения. Някога много здрав човек, сега седемдесетгодишният баща беше толкова измършавял и тъй се беше смалил от изнурителния труд и голямата алчност за земя, че тялото му се бе превило, сякаш устремено към тази страстно желана и притежавана земя. Въпреки това, с изключение на краката, той беше още здрав, поддържаше се добре, прилични бяха белите му бакенбарди, наподобяващи заешки крачета, а дългият нос, характерен за целия му род, изостряше изпитото му лице със силно набръчкана кожа.

Жена му, която не го оставяше да направи сам нито крачка, беше по-ниска и до него изглеждаше дебела — имаше голям корем в начална фаза на воднянка, жълтеникаво лице с кръгли очи и валчеста уста, стегната от многобройни бръчки, като кесия на скъперник. Тъпа, превърната на послушно и работливо животно в домакинството, тя винаги бе треперела пред деспотичната власт на своя съпруг.

— А ето ви и вас! — провикна се Фани, като стана.

Делом също се надигна от стола си. Исус Христос се появи зад старите, като се клатушкаше мълчаливо. Той смачка върха на пурата си, за да я изгаси, после мушна смрадливия фас и джоба на блузата си.

— Значи, събрахме се — каза Фуан. — Липсва само Бюто *… Никога навреме, никога като другите, проклетникът му с проклетник!

— Видях го на пазара — заяви Исус Христос с прегракнал от ракията глас. — Ще дойде…

Бюто, по-малкият двадесет и седем годишен син, получи този прякор заради вироглавството си — непрекъснато се бунтуваше, упорствуваше за всичко, държеше на своите хрумвания, които никой не споделяше. Още като хлапак не се разбираше с родителите си; а по-късно, понеже успя да си намери работа, избяга от къщи, за да се наеме отначало във фермата Бордери, а след това във фермата Шамад.

Но бащата продължаваше да го хока, когато Бюто влезе живо и весело. У него големият нос на Фуанови бе сплеснат, а долната част на лицето му завършваше с мощни челюсти като на кръвожадно животно. Слепоочията му бяха косо очертани, горната част на главата му се изостряше и в закачливо засмените му очи се криеха хитрина и жестокост. От баща си бе наследил необуздаността на желанията, стремежа към притежание, подсилени от неумолимото скъперничество на майката. При всеки спор, когато двамата старци го обсипваха с обвинения, той им отговаряше: „Да не сте ме правили такъв!“

— Не знаете ли, че има пет левги от Шамад до Клоа — отвърна той на упреците. — Пък и какво, пристигам едновременно с вас… Пак ли върху мен ще се нахвърлите?

И всички започнаха да се карат, да крещят с пронизителните си високи гласове, сякаш се намираха на открито; те разискваха своите въпроси съвсем свободно, като че ли се намираха в дома си. Обезпокоени, писарите ги поглеждаха накриво, а нотариусът отвори вратата на кабинета си и каза:

— Значи всички сте тук? Хайде влезте!

Кабинетът му гледаше към градината — тясна ивица земя, която се спускаше до река Лоар; отдалече се забелязваха тополи с окапали листа. Над камината между купищата папки имаше часовник с махало от черен мрамор; и нищо друго освен махагоново бюро, шкаф за папки и столове.

Веднага господин Байаш седна зад това бюро, като в съдебна зала; а селяните, влезли един след друг, се двоумиха, поглеждаха столовете, трудно им беше да решат къде и как трябва да седнат.

— Ами хайде, сядайте!

Едва тогава, подбутнати от другите, Луи и Роз Фуан се настаниха на два стола на първия ред; Фани и Делом отидоха до тях, разбира се, един до друг; Бюто се уедини в ъгъла до стената, а само Хиасинт остана прав пред прозореца, закривайки го с широките си рамене. Обаче нотариусът, отегчен, свойски го подкани:

— Ама седнете де, Исусе Христе!

После пръв заговори за работата:

— И така, дядо Фуан, вие сте решили приживе да поделите имота си между вашите двама синове и дъщеря?

Старият не отговори, другите стояха неподвижни и настъпи пълна тишина. Впрочем нотариусът бе свикнал с мудността на клиентите си и също не бързаше. Неговият род заемаше тази длъжност от двеста и петдесет години в Клоа; Байашови я наследяваха син от баща; като стари местни жители те бяха свикнали със своята селска клиентела, която имаше навик да размишлява, потайно да бъде предпазлива, да потъва в дълго мълчание, да се пази от излишни думи и от препирни. Байаш беше отворил едно ножче и стържеше ноктите си.

— Така ли е? Трябва ли да вярваме, че сте се решили? — повтори най-сетне, втренчил очи в стареца.

Фуан се обърна, изгледа всички, преди да отговори, като подбираше думите си:

— Да, май е така, господин Байаш… Нали ви бях говорил за това по време на жътвата, а вие ми бяхте казали да помисля повече; и аз пак се размислих, та рекох все пак да стигнем дотук.

И обясни защо, като замълчаваше или прекъсваше, разказвайки разни случки. Но това, което не казваше, това, което потискаше от вълнение в гърдите си, беше безграничната тъга, глухата омраза, режещата тялото му тяло болка, загдето трябва да се раздели със своя имот, придобит преди смъртта на баща му, след това обработван с всички сили и увеличаван. Всяка нива представляваше месеци само хляб и сирене, зими без огън, лета, преминали в изгарящ труд, утоляван само с по няколко глътки вода. Беше обичал земята като жена, която те погубва и заради която си готов да убиеш. Ни съпруга, ни деца, никой — нищо човешко освен земя! А ето, че е остарял, че трябва да отстъпи тази любима на синовете си така, както неговият баща му я бе отстъпил, вбесен от своята немощ.

— Та, господин Байаш, трябва право да си кажем, краката не вървят вече, ръцете и те не са по-добри, а, дявол да го вземе, земята страда!… Можеше още да се изкара, ако се разбирахме с децата…

Той хвърли поглед към Бюто и към Исус Христос, които не помръднаха, загледани пред себе си, сякаш се намираха на сто левги далечина от това, което той казваше.

— Ами как да наемам чужди хора, те да ограбят дома ми! Не, ратаите струват много скъпо, изяждат печалбата от ден на ден… Аз, значи, не мога повече. Ето на̀, този сезон от цялата земя, дето я имам, само за една четвърт намерих сили да обработя — точно толкова жито, колкото трябваше за нас, и трева, колкото за двете крави… Така че сърцето ме боли, като гледам как се зяносва тази хубава земя. Да, по-добре всичко да зарежа, отколкото да гледам, че се похабява.

Гласът му секна, той направи жест на мъка и на примирение. До него жена му, покорна и смазана от половинвековно послушание и труд, мълчеше.

— Онзи ден — продължи — Роз падна в млякото, когато го подсирваше. Аз капвам, дори като пътувам с каручката до пазара… А пък земята не мож я отнесе със себе си, когато си тръгнеш от този свят. Трябва да я върнеш, трябва да я върнеш… В края на краищата ние доста сме работили, искаме да си умрем спокойно… Нали така, Роз?

— Точно така, добрият бог вижда! — каза старата.

Отново настъпи мълчание, много дълго мълчание. Нотариусът привършваше с рязането на ноктите си. Най-сетне постави ножчето върху бюрото и каза:

— Да, причините са основателни, в повечето такива случаи човек се решава да направи дарение… Трябва да добавя, че така семейството прави икономия, защото наследственият данък е много по-голям от тоя при прехвърляне на имота.

Бюто, въпреки че проявяваше привидно безразличие, не можа да се въздържи:

— Значи е вярно, господин Байаш?

— Ами, разбира се, ще спечелите няколкостотин франка.

И другите се раздвижиха, дори лицето на Делом просветна, а и бащата и майката също изглеждаха доволни. Нямаше съмнение, че работата ще стане така, щом като ще струва по-малко.

— Остава да ви предупредя за практическите последици — добави нотариусът. — Много благоразумни хора не одобряват приписването на имоти, намират го за безнравствено, защото смятат, че по този начин се рушат семейните връзки… Наистина могат да се посочат отвратителни случаи, понякога децата се отнасят много лошо, след като родителите им са се отказали от имота си…

Двамата синове и дъщерята примигваха и го слушаха с отворени уста и разтреперани бузи.

— Нека татко си запази всичко, ако мисли така! — каза сухо Фани, много разчувствувана.

— Ние винаги сме си изпълнявали задълженията — каза Бюто.

— Нито пък работата ни плаши — заяви Исус Христос.

С жест господин Байаш ги успокои:

— Оставете ме да се доизкажа! Аз знам, че сте добри деца и честни труженици; така че с вас няма опасност родителите ви да се разкайват един ден.

Той не влагаше никаква ирония, повтаряше приятелските фрази, които с професионален навик изричаха устните му. Но майката като че ли не бе го разбрала и присвитите й очи сновяха между дъщерята и двамата синове. Беше отгледала и тримата без прояви на нежност, със суровостта на домакиня, която упреква децата си, че много ядат и й пречат да пести. Ненавиждаше най-малкия, откакто ги бе напуснал, щом започна да печели; никога не можа да се спогоди с дъщеря си, защото не приличаше на нея, израсна дръзка, наследила от баща си интелигентността, която я направи горделива; погледът й се смекчаваше, само когато се спираше върху първородния, този нехранимайко, не взел нищо от нея, нито от баща си, кой знае откъде израснал бурен, и затова може би тя му прощаваше и го предпочиташе.

Фуан също бе отгледал децата си едно след друго, вътрешно обезпокоен от мисълта какво ще сторят те с неговия имот. Мързелът на пияницата по-малко го тревожеше от сластолюбивата алчност на другите двама. Той поклати треперещата си глава — защо ли се кахъри, щом като вече е стигнал дотук.

— Сега, когато делбата е решена — подхвана нотариусът, — трябва да определите условията. Съгласни ли сте да плащате рента?

Изведнъж всички станаха отново неподвижни и мълчаливи. Загорелите лица добиха сурово изражение, сериозно и непроницаемо като на дипломати, решаващи съдбата на някоя империя. После изпитателно се изгледаха, но никой не проговори. Бащата отново трябваше да обясни:

— Ние, господин Байаш, не сме говорили по този въпрос, чакахме да се съберем всички… тук… Но е много просто, пали? Аз имам девет хектара и половина в настоящия момент, както се казва. Така че ако ги дам под наем, ще получа значи деветстотин и петдесет франка, по сто франка хектар…

Бюто, най-нетърпеливият, подскочи на стола си:

— Как така по сто франка на хектар? Подигравате ли се с нас, татко?

И започна първият спор около цифрите. Имало половин хектар лозе — то наистина можело да се даде под каем за петдесет франка. Но възможно ли било да се вземе такъв наем за шестте хектара орна земя, да не говорим за трите хектара естествени ливади, поляните край река Егр, чието сено нищо не струвало? И самата орна земя съвсем не била добра, особено онази част покрай платото, защото плодородният пласт съвсем изтънявал към долината.

— Виж какво, татко — каза Фани с упрек, — не трябва да бъдем измамени.

— Струва си по сто франка хектара — повтаряше старият упорито, като се пляскаше по бедрата. — Още утре мога да ги дам под наем по сто франка за хектар, ако искам… А колко струва според вас, значи? Кажете да видим колко струва?

— Струва шестдесет франка — каза Бюто.

Фуан, излязъл извън кожата си, поддържаше своята цена, хвалеше земята си прекалено — била толкова хубава, че сама раждала жито; но Делом, мълчалив дотогава, заяви със своя важен тон на почтен човек:

— Струва осемдесет франка, нито су повече, нито су по-малко.

Изведнъж старецът се успокои.

— Добре! Нека вземем осемдесет франка, ще направя жертва за децата си.

Но Роз, която го бе подръпнала за края на блузата му, само с една дума изрази своето скъперничество:

— Не, не!

Исус Христос не проявяваше интерес. Сърцето му бе изстинало към земята, откакто прекара пет години в Африка. Изгаряше само от едно желание — да получи дела си, за да има пари. И затова продължаваше да се клатушка с присмехулен и надменен вид.

— Казах осемдесет — викаше Фуан — и само осемдесет! Никога думата ми на две не е ставала: заклевам се пред бога… За девет хектара и половина това прави седемстотин и шестдесет франка, кръгло осемстотин… И така за издръжка ще ми давате осемстотин франка, така е справедливо!

Бюто избухна в силен смях, докато изумената Фани изразяваше възмущението си с клатене на глава. А господин Байаш, който по време на спора разсеяно гледаше към градината, се обърна към клиентите си и се престори, че ги слуша, докато придърпваше с привичен жест бакенбардите си, зашеметен от храносмилането на хубавото ядене, което бе погълнал.

Този път обаче старият имаше право: така бе справедливо. Но децата, възбудени, увлечени от желанието да приключат пазарлъка на колкото се може по-ниска цена, ставаха ужасни, пазаряха се, кълняха се като селяни, които купуват прасе.

— Осемстотин франка… — присмиваше се Бюто. — Значи ще живеете като буржоа?… Охо, с осемстотин франка могат четирима да се изхранят! Я си кажете направо, че искате да пукнете от преяждане.

Фуан още не се бе разсърдил. Намираше, че спазаряването е нещо естествено, той просто отстояваше на тази очаквана съпротива, но и сам се разпалваше, упорито защитаваше изискванията си докрай.

— И още нещо! Една минута… Запазваме до смъртта си къщата и градината, разбира се… А освен това, понеже няма да обработваме земя и не ще имаме двете крави, искаме да ни давате всяка година едно буре вино и сто наръча дърва, а всяка седмица десет литра мляко, една дузина яйца и три буци сирене.

— О, татко! — мъчително изстена Фани, поразена. — О, татко!

Бюто беше престанал да спори. Скочил изведнъж, той закрачи с резки движения, дори бе нахлупил каскета си, готов да си тръгне. Исус Христос също бе станал от стола, загрижен от мисълта, че всички тези истории могат да провалят делбата. Само Делом бе равнодушен, подпрял нос с един пръст и заел поза на дълбок размисъл и голямо затруднение.

И затова господин Байаш намери за необходимо да ускори малко преговорите. Той разтърси глава, за да прогони дрямката, и като подръпна бакенбардите си по-силно, каза:

— Трябва да знаете, приятели, че виното, дървата, а също сиренето и яйцата се дават по право.

Прекъснаха го със залп от остри думи:

— Яйца с пиленца в тях, може ли?

— Нима ние пием виното си? Нали го продаваме!

— Нищо да не работиш, а да си стоиш на топло, докато децата ти се съсипват.

Нотариусът, който бе слушал много други подобни, продължи бавно:

— Не бива да говорите така… Дявол да го вземе! Исусе Христе, седнете си де! Закривате ми светлината, досадно е!… Нали се разбрахме с всички ви? Ще давате рента и в натура, защото иначе ще ви сочат с пръст… Остава само да уточним сумата…

Най-сетне Делом направи знак, че иска думата. Всички седнаха по местата си и се приготвиха да го слушат внимателно. Той заговори бавно:

— Прощавайте, но ми се струва справедливо това, което иска бащата. Може да му се дадат осемстотин франка, защото иначе за осемстотин франка той би дал под наем имота си… Само че не правим такава сметка ние, другите. Той не ни дава под наем земята, той ни я преотстъпва, така че трябва да направим сметка и да знаем от какво той и майката имат нужда, за да живеят… Да, не повече, само това, от което имат нужда, за да живеят.

— Наистина — наблегна нотариусът, — обикновено такава база се определя.

И започна друга безконечна кавга. Обсъдиха живота на двамата старци и изброиха нуждите им. Изчислиха хляба, зеленчука, месото; пресметнаха дрехите, откъсвайки и от памука, и от вълната; стигнаха дори до малките удоволствия, до тютюна на бащата — дневния разход от две су намалиха на едно су след безкрайни взаимни обвинения. Щом като не работи, човек трябва да се ограничава. Нима майката също не би могла да се откаже от кафето? Спориха и за кучето, този стар дванадесетгодишен пес яде много, без да е полезен; отдавна е трябвало да му се тегли куршумът. Приключили веднъж сметката, те отново я прегледаха, потърсиха и съкратиха още две ризи, шест носни кърпи годишно и по един сантим дневно от това, което предвиждаха за захар. Така, кастрейки и съкращавайки, правейки и най-дребни икономии, стигнаха до петстотин и петдесет и няколко франка, една сума, която възбуди и изкара децата извън кожата им, защото се инатяха и не искаха да дадат повече от кръглата сума петстотин франка.

Най-сетне Фани се измори. Тя не беше лоша дъщеря; като по-милостива от мъжете, защото сърцето и кожата й не бяха загрубели от полската работа, тя предложи да приключат, готова на отстъпки. Исус Христос вдигна рамене, много щедър с парите, изпаднал дори в пиянско умиление, той бе готов да предложи от свое име допълнителна вноска, която, разбира се, никога нямаше да плати.

— И така — попита дъщерята — приемаме ли петстотин и петдесет?

— Ами да! — отвърна той. — Трябва да се поразпуснат малко старците!

Усмихната и просълзена от обич, майката погледна първородния си син; в това време бащата продължаваше борбата си. Отстъпваше крачка по крачка, бореше се срещу всяко намаляване, упорствуваше за някои цифри. Под студената упоритост, която проявяваше, в душата му се надигаше все по-голям гняв срещу настървяването на тези деца, които бяха плът от плътта му, които искаха да се угоят от неговата плът, да му изпият кръвта, докато е още жив. Забравяше, че и той бе изял баща си. Ръцете му започнаха да треперят и той изруга:

— Ах проклето семе! Отгледал си ги, а сега ще ти вземат залъка от устата!… Отвратен съм, честна дума! Предпочитам да гния вече в земята… Значи не искате да бъдете любезни, не искате да дадете повече от петстотин и петдесет?

По този начин се съгласяваше, но жена му отново го дръпна за блузата, като му прошепна:

— Не, не!

— Не става дума само за това — каза Бюто след кратко двоумение, — ами парите от вашите икономии?… Ако си имате пари, нали не трябва да приемате нашите.

Гледаше втренчено баща си, запазил този удар за накрая. Старецът силно пребледня.

— Какви пари? — попита той.

— Ами вложените пари, ценните книжа, дето криете.

Бюто, който само подозираше, че има такова скрито имане, искаше да се увери. Някои вечери му се бе струвало, че баща му вади зад огледалото малък свитък от книжа. През следващите дни бе тършувал, но не откриваше нищо, дупката бе празна.

Изведнъж бледото лице на Фуан силно почервеня от прилива на обзелата го най-сетне ярост. Той стана и изкрещя със страшен жест:

— О, дявол да те вземе! Значи сега и в джобовете ми тършуваш! Нямам нито едно су, нито една вложена пара. Защото много пари сте ми стрували, дяволи такива… Но какво ви засяга това, нима аз не съм господарят, бащата?

Той като че ли се извиси с това напомняне за своята власт. В продължение на години всички, жена му и децата, бяха треперили пред него, пред суровия господар на селското семейство. Лъжеха се сега, ако смятаха, че се е предал.

— О, татко! — поиска да се пошегува Бюто.

— Млъкни, дявол да те вземе! — продължи старият, все още с вдигната ръка. — Млъкни или ще те плесна!

Бюто тихо измърмори и се сви на мястото си. Беше почувствувал как ще изсвисти плесницата; обзе го детският страх и повдигна лакът, за да се предпази.

— То и ти, Хиасинт, недей се напъва да се смееш! А и ти, Фани, сведи глава… Само слънцето да свети, ще ви подредя аз както трябва!

Само той се бе изправил и ги заплашваше. Майката трепереше, сякаш се страхуваше от шамарите. Децата не помръдваха, не дишаха, покорени и укротени.

— Чувате, ли ме, искам рентата да бъде шестстотин франка… Иначе продавам земята си и ще вложа парите си срещу пожизнена рента. Да, за да изям всичко, а вие да не получите нищо след мене… Давате ли шестстотин франка?

— Абе, татко — прошепна Фани, — ние ще дадем всичко, което вие поискате.

— Шестстотин франка е добре — каза Делом.

— Аз — заяви Исус Христос — съм съгласен с това, което се иска.

Бюто, стиснал зъби от злоба, с мълчането си изглеждаше съгласен. А Фуан продължаваше да ги респектира, като ги оглеждаше със суровия си поглед на господар, комуто всички се подчиняват. Най-после той седна, като каза:

— Значи така, споразумяхме се.

Господин Байаш не се вълнуваше, отново задрямал, беше дочакал края на спора. Отвори очи и заключи миролюбиво:

— Щом като се споразумяхте, стига приказки… Сега, зная ли вече условията, аз ще приготвя акта… А вие от ваша страна измерете имота, разделете го и кажете на земемера да ми изпрати бележка с обозначение на дяловете. Ще теглите жребий, ние ще трябва само да впишем след всяко име кой номер му се е паднал и накрая ще подпишете.

Беше станал от креслото си, за да ги отпрати. Но те не помръдваха, двоумяха се, размишляваха. Дали това бе всичко? Не бяха ли забравили нещо, не бяха ли направили някаква грешка, която можеха още сега да поправят?

Удари три часът, тук бяха се застояли почти два часа.

— Тръгвайте си — каза им най-сетне нотариусът. — Други хора чакат.

И те трябваше да го послушат; той ги бе оставил да размишляват, а други селяни, неподвижни и вдървени, търпеливо седяха по столовете. В това време малкият писар наблюдаваше през прозореца една битка между кучета, а двамата му колеги продължаваха намусено да скърцат с перата си върху обгербвани книжа.

Навън семейството се спря за миг по средата на улицата.

— Ако искате — каза бащата, — измерването ще стане вдругиден, в понеделник.

Те се съгласиха с поклащане на глава и тръгнаха надолу по улица Груез на по няколко крачки един от друг.

После старият Фуан и Роз завиха по улица Тампл към църквата, Фани и Делом се отдалечиха по улица Гран. Бюто се спря на площад Сен Любен, за да се чуди дали бащата има, или няма скрити пари. А Исус Христос, останал сам, запали фаса на пурата и влезе, клатушкайки се, в кафенето „Добрият орач“.

3.

В Рон къщата на Фуанови беше първата, разположена край пътя от Клоа до Базош-льо-Доайен, който прекосяваше селото. В понеделник старецът излезе още сутринта, в седем часа, за да отиде на определената среща пред църквата; на прага на съседната врата той забеляза сестра си, Крантата, която вече беше на крак, въпреки осемдесетте си години.

Тия Фуановци се раждаха и старееха тук от векове като някаква упорита, многогодишна растителност. Бивши крепостни селяни на феодалите Рон-Букевал, от които не бе останала никаква следа освен заринатите няколко камъка от един разрушен замък, те навярно са били освободени по времето на Филип льо Бел; и оттогава са станали собственици отначало на половин или цял хектар, взет от сеньора в суматохата и изплащан десеторно с пот и кръв. После с ожесточена страст е започнала жестоката битка, четиривековната битка за защита и увеличаване на този имот, който бащите предавали на синовете; ту загубвали парчето земя, ту пак го откупували, та тази дребна собственост непрекъснато била под въпрос, наследствата отрупвани с такива данъци, че просто се стопявали; все пак ливадите и нивята се увеличавали малко по малко в жаждата за собственост с такава упоритост, която бавно води до победа. Цели поколения са изнемогвали; дълги години животът на хората е наторявал земята; когато обаче Революцията от 1789 година утвърдила властта си, тогавашният Фуан, Жозеф-Казимир, притежавал десет хектара и половина, завоювани в продължение на четири века от бившето имение на феодала.

В 1793 година същият Жозеф-Казимир е бил на двадесет и седем години; и в деня, когато остатъкът от имението бил обявен за държавен имот и разпродаван на части чрез наддаване, той изгарял от желание да купи няколко хектара. Рон-Букеваловци, разорени и затънали в дългове, оставили да рухне и последната кула на замъка и отдавна предоставили на кредиторите си фермите в местността Бордери, където три четвърти от земята пустеела. До един от парцелите там имало голяма нива, за която селянинът особено мечтаел с бясната страст на природата си. Но реколтата била слаба и той имал спестени само сто екю, скрити в старо гърне зад пещта му; а освен това не се сетил да вземе назаем от някой лихвар в Клоа, предпазливостта го накарала да се откаже от намерението си: тия имоти на благородниците го плашели, кой знае дали някой ден няма пак да ги национализират? Така че, разкъсван от желанието и от недоверието си, той преживял голяма мъка, като видял как при наддаването стопанството Бордери било купено нива по нива пет пъти по-евтино от един буржоа, Изидор Урдьокен, живеещ в Шатодюн, бивш чиновник в монопола за солта.

Като остарял, Жозеф-Казимир Фуан разделил своите десет хектара и половина между първородната Мариан и двамата си синове Луи и Мишел, на които дал по три хектара и половина; най-малката дъщеря, Лора, изучила шивашкия занаят и работейки в Шатодюн, била осигурена с пари. Обаче браковете нарушили това равновесие. Докато Мариан Фуан, наречена Крантата, се омъжила за съседа Антоан Пешар, който притежавал около девет хектара, Мишел Фуан, наречен Муш, се оженил по любов за жена, наследила от бащата си само един хектар лозе. А Луи Фуан се оженил за Роз Маливерн, наследница на шест хектара и ги прибавил към своите, та сега пък той щеше да раздели деветте хектара и половина между трите си деца.

Във фамилията уважаваха и се страхуваха от Крантата не заради възрастта й, а заради богатството й. Още много изправена, много висока, слаба, яка и с едри кости, тя имаше оголяла глава като на хищна птица върху увехнал кървавочервен врат. У нея фамилният нос беше извит като страшен клюн, очите й бяха кръгли и втренчени; нямаше нито косъм под жълтата забрадка, която носеше, всичките й зъби обаче бяха запазени и с челюстите си можеше да схруска камъни. Вървеше изправена, никога не излизаше без чепатия си бастун, който й служеше само да бие животни и хора. Беше рано овдовяла с една дъщеря изпъдила я, защото се бе омъжила против волята й за бедния момък Венсан Вутеру; дори и сега, когато тази нейна дъщеря и съпругът й бяха умрели от мизерия, тя не им прощаваше, като оставяше да гладуват и не искаше да чуе дори за съществуването на техните деца — внучката си Палмир, навършила тридесет години, и внука си Иларион вече на двадесет и четири години. След смъртта на мъжа си тя лично ръководеше земеделската работа; имаше си три крави, прасе и един ратай, които хранеше в общи ясли; подчиняваха й се всички, тя ги унижаваше и ужасяваше.

Като я видя пред вратата, Фуан се приближи до нея от уважение. Тя бе по-възрастна от него с десет години; заради твърдостта, скъперничеството и упоритостта й да владее и да живее, цялото село й се възхищаваше със страхопочитание.

— Точно навреме те срещам, сестро, исках да ти съобщя нещо — каза той. — Аз се реших, отивам там горе за делбата.

Тя не продума, само стисна и размаха тоягата си.

— Още онази вечер щях да поискам съвета ти, но като почуках, никой не ми отвърна.

И тогава тя избухна с острия си глас:

— Глупак!… Ще ти дам аз един съвет! Трябва човек да е говедо и страхопъзльо, та да се откаже от имота си, щом още се държи на крака. Мене и да ме колят, ще казвам „не“ с ножа на шията… Да гледаш у другите това, което си е твое, да останеш на улицата заради тези безобразни деца, о, не! О, не!

— Ама — възрази Фуан — като не можеш да работиш, като земята страда…

— Е, хубаво, нека си страда!… Предпочитам да не отстъпя нито педя земя и всяка сутрин да ходя да гледам как там растат магарешки тръни!

Тя се наежи, заприлича на стар лешояд с окапали пера. После го почука по рамото с бастуна си, сякаш да го накара по-добре да чуе думите й.

— Слушай… запомни го от мен… Когато ти няма да имаш нищо, а те ще имат всичко, същите твои деца ще те блъснат в канала, ще завършиш с просешка тояга като същински голтак… И тогава да не си посмял да почукаш на вратата ми, защото съм те предупредила, щом не слушаш — толкова по-зле за теб… Искаш ли да знаеш какво ще направя, искаш ли?

Той чакаше, без да се бунтува, покорно като по-малък брат, а тя влезе, яростно тръшна вратата след себе си, като извика:

— Това ще направя… Пукни навън!

Фуан за миг остана неподвижен пред тази затворена врата. После с решителна крачка тръгна нагоре по пътя, дето водеше към площада пред църквата. Точно там се намираше старата бащина къща на Фуанови, която неговият брат, наречен Муш, беше получил някога при делбата; а пък къщата долу край пътя, която обитаваше, беше на жена му Роз. Муш, отдавна вдовец, живееше с двете си дъщери Лиз и Франсоаз и беше все още огорчен от лошия си шанс, все още се чувствуваше унизен от бедния брак; и затова продължаваше да обвинява братята и сестра си, че преди четиридесет години го били окрали при тегленето на жребия и непрекъснато разказваше историята как му били оставили най-лошия дял в дъното на шапката; в края на краищата това сякаш започна да изглежда правдоподобно, защото от многото умувания и малкото работа имотът в неговите ръце загуби половината си цена. Човек прави земята, както казват хората в Бос.

Тази сутрин Муш също бе застанал пред вратата си и дебнеше, когато брат му се появи в ъгъла на площада. Предстоящата делба го вълнуваше, разравяше старата му омраза, макар че нямаше какво да очаква вече. Обаче, за да се престори, че никак не се интересува, и той като Крантата обърна гръб и с трясък затвори вратата.

Фуан веднага забеляза Делом и Исус Христос, които чакаха, застанали на десетина метра един от друг. Спря се пред зет си, а синът му се приближи до тях. И тримата, без да си говорят, отправиха поглед към пътя, който се извиваше край долинката.

— Ето го — каза най-сетне Исус Христос.

Беше Гробоа, заклетият земемер, селянин от съседното селце Маньол. Умението му да пише и да чете го беше погубило. Викан от Оржер до Божанси за измерване на земята, той оставяше жена си да ръководи собственото му стопанство и в непрекъснатите обиколки така свикна с пиенето, че изобщо не изтрезняваше. Беше много дебел, много здрав за своите петдесет години, с широко червендалесто лице, цялото покрито с морави пъпки; въпреки ранния час, беше ужасно пиян от снощния гуляй у едни лозари в Монтини след делба между наследници. Но това нямаше значение, колкото беше по-пиян, толкова по-ясно гледаше — никога не правеше грешки при измерването и при сборуването. Слушаха го и го уважаваха, защото се ползуваше със слава на голям хитрец.

— Е, готови сме, значи? — каза той. — Да вървим!

Един дванадесетгодишен хлапак, мръсен и дрипав, го следваше, понесъл десетметрова верига в една ръка, триножника и жалоните на рамо, а в другата си ръка размахваше ъгломера, поставен в стар калъф от протъркана мукава.

Всички тръгнаха, без да чакат Бюто, когото бяха забелязали да стои неподвижно пред една нива, най-голямата от наследството, в местността, наречена Корнай. Тази нива от около два хектара беше точно до нивата, където кравата Колѝш бе влачила Франсоаз преди няколко дни. Та Бюто, сметнал за излишно да върви по-нататък, се беше спрял тук замислен. Когато и другите пристигнаха, видяха го да се навежда, да взема в ръката си шепа земя и после да я изсипва бавно, сякаш я претегля и помирисва.

— Ето — подхвана Гробоа, като извади от джоба си мазно тефтерче — направил съм вече малък точен план на всеки парцел, както ми поръчахте вие, дядо Фуан. А сега остава да разделим всичко на три дяла; и това, деца мои, ще направим заедно… Нали! Кажете ми само как я виждате вие тая работа.

Денят беше напреднал, леден вятър разнасяше из облачното небе безкрайни ята от големи облаци и разлюляната от вятъра равнина Бос се разстилаше, потъмняла от тъга. Обаче нито един от групата изглежда не чувствуваше как вятърът издува блузите и заплашва да отнесе шапките им. И петимата, облечени празнично поради сериозността на положението, мълчаха, стояха край нивата сред безграничния простор, лицата им бяха замислени и вкаменени, замечтани като на моряците, които живеят усамотени сред огромните простори. Тази равна и плодородна Бос, лесна за обработване, неизискваща непрекъснати усилия, бе направила местния жител студен и разсъдлив човек, пристрастен единствено към земята.

— Трябва всичко да разделим на три — каза най-сетне Бюто.

Гробоа поклати глава неодобрително и спорът започна. Привърженик на прогреса поради връзките си с големите ферми, той си позволяваше понякога да се противопоставя на своите клиенти от рода на дребните собственици, като се обявяваше против безмилостното раздробяване. Нима ходенето от място на място и превозът не съсипват хората с парцели, големи колкото носна кърпа? Нима е земеделие обработката на такива градинки, в които не може да се подобрява почвата, нито пък да се използуват машини? Не, единственият благоразумен изход е да се споразумеят, за да не раздробяват нивата като парче сухар. Инак би било истинско убийство! Ако единият се задоволи с орна земя, другият да приеме ливадите; в края на краищата дяловете ще могат да се изравнят по стойност и после жребият ще реши.

Бюто, който поради младостта си още бе склонен да взема всичко на подбив, се обърна към него шеговито:

— Ами ако имам само ливади, какво ще ям?… Трева значи!… Не, не, аз искам от всичко — сено за кравата и коня, жито и лозе за мене.

Фуан, който го слушаше, направи одобрителен жест. От баща на син бяха все така разделяли; след това покупките и браковете отново закръгляваха имотите.

Богат със своите двадесет и пет хектара, Делом имаше по-широки разбирания, гледаше по-спокойно на нещата, беше дошъл само поради молбата на жена си, която не искаше да бъде ощетена при измерванията. А пък Исус Христос се бе отдалечил от другите, подгонил едно ято чучулиги с камъни в ръце. И ако някоя от тях попаднеше срещу вятъра и останеше за миг неподвижна с разперени криле, той я поваляше сръчно като дивак. Уби така три подред и окървавени ги пъхна в джоба си.

— Хайде, стига сме говорили, раздели ни тази нива на три — каза весело Бюто, като се обърна на „ти“ към земемера — или на шест, защото тази сутрин май всичко двойно ти се привижда!

Обиден, Гробоа се опълчи много важно:

— Опитай се да бъдеш пиян като мен и да си отвориш очите… кой хитрец иска да застане зад ъгломера вместо мен?

Никой не пожела да отвърне на предизвикателството му, той тържествуващо повика хлапето, което бе изумено от възторг, след като видя лова на Исус Христос с камъни. И веднага щом ъгломерът бе монтиран върху триножника, започнаха да забиват жалоните; обаче нов спор се отвори за начина, по който да се раздели нивата. Земемерът, подкрепен от Фуан и Делом, искаше да образува три дяла, успоредни с долинката на Егр, но Бюто настояваше тези правоъгълници да са перпендикулярни на долинката, защото орният пласт земя изтъняваше към наклона. Така всеки в своя дял ще има и от лошия край, докато в първия случай третият би бил съвсем долнокачествен. Но Фуан се разсърди, закле се, че в цялата нива почвата е еднаква, припомни, че миналата делба между него, Муш и Крантата е станала в посоката, която той предлага; и доказателство било, че двата хектара на Муш ще граничат с третия дял. От своя страна Делом направи една решителна забележка; дори да се приеме, че делът ще бъде по-лош, собственикът ще бъде облагодетелствуван, когато ще се прокара пътят покрай нивата.

— О, да! — извика Бюто. — Прословутият път от Рон до Шатодюн през Бордери. Ама ще има доста да се чака.

А после, понеже започнаха да мерят, въпреки неговото несъгласие, той стисна зъби.

Исус Христос също се бе приближил и всички задълбочено заследиха как Гробоа прокарва линията за делбата; дебнеха го с остри погледи, сякаш го подозираха, че иска да ги измами със сантиметър-два в полза на някой от дяловете. Делом ходи три пъти да поглежда през ъгломера, та да се увери напълно, че връвта прорязва точно жалона. Исус Христос псуваше дяволското момче, защото държало лошо веригата. Бюто най-внимателно наблюдаваше процедурата крачка по крачка, броеше метрите повторно, по свой начин, правеше изчисления с разтреперани устни. И копнежът му за собственост, и радостта, която изпитваше, че най-сетне ще лапне земята, увеличаваха мъката му, смътната ярост, че няма да притежава всичко това. Толкова хубава бе тази нива, тези два хектара без синори! Поиска да бъде разделена, да не е на никого, тъй като едва ли щеше да му се падне; а сега това разсичане го отчайваше.

С разперени ръце Фуан гледаше как се раздробява имотът му, без да продума.

— Готово! — каза Гробоа. — Проверете този или онези два дяла — няма никъде да откриете нито сантиметър повече.

Върху платото имаше още четири хектара орна земя, но разделена на десетина парцела, всеки от които не беше по-голям от половин хектар; дори единият от тях — само дванадесет ара, та затова, когато земемерът попита през смях дали трябва и него да раздроби, спорът отново избухна.

Бюто направи инстинктивно обичайния си жест, наведе се, взе шепа пръст, приближи я до лицето си, сякаш да опита вкуса й. После смръщи доволно нос, с което искаше да каже, че я намира най-добра от всички; и след като остави земята да изтече бавно през пръстите си, каза, че ще бъде хубаво, ако му отстъпят този парцел, иначе ще настоява да го разделят. Раздразнени, Делом и Исус Христос отказаха и поискаха също да имат дял. Да, да! По четири ара на всеки, само така е справедливо. И тъй разделиха всички ниви и останаха доволни, че нито един от тримата няма да има нещо повече от другите.

— Хайде на лозето! — каза Фуан.

Но когато тръгнаха обратно към църквата, той отправи последен поглед към огромната равнина и се вгледа на юг в далечните постройки на Бордери. После с неутешима тъга, правейки намек за изпуснатата някога възможност да се купят национализираните имоти, той извика:

— О, ако баща ни беше пожелал навремето всичко това, вие, Гробоа, вие щяхте да го мерите сега!

Двамата синове и зетят се обърнаха рязко и всички пак се спряха, за да обхванат бавно с очи двестате хектара на фермата, разстилащи се пред тях.

— Ами! — изръмжа глухо Бюто, като закрачи отново. — Изглежда ми невероятна тази история. Нали буржоата така или иначе трябва да ни подяждат!

Удари десет часът. Те побързаха, защото вятърът бе отслабнал и един голям черен облак сипеше вече първия проливен дъжд. Малкото лозя на Рон се намираха отвъд църквата, върху ниския хълм, който се спускаше чак до Егр. Някога на това място се издигаше замъкът с неговия парк; преди не повече от половин век селяните, насърчени от лозарите в Монтини, селище близо до Клоа, бяха решили да засадят с лози склона с южно изложение. Виното бе слабо, но с приятно кисел вкус, подобен на пивките вина на Орлеан. Всъщност хората притежаваха по едно малко лозе; най-богатият, Делом, имаше три хектара; в този край основните култури бяха зърнените и фуражните растения.

Те завиха зад църквата, минаха покрай бившия свещенически дом, после тръгнаха сред тесни парцели, наредени като шахматна дъска. Когато прекосяваха една камениста местност, обрасла с храсти, от някаква дупка се чу пронизителен глас:

— Татко, ето го дъжда, ще изкарам гъските си!

Беше Бъзлата, дъщерята на Исус Христос, дванадесет годишно момиченце, слабо и трепетливо като клонче от див чемшир, с руса разчорлена коса. Голямата й уста се кривеше наляво, зелените й очи гледаха така втренчено и нагло, че човек би я взел за момче, облечено в пола и със стара бащина блуза, стегната на кръста с канап. Всички я наричаха Бъзлата, макар че си имаше хубавото име Олимп защото Исус Христос, който крещеше по нея от сутрин до вечер, не пропускаше случай да добави: „Почакай, почакай! Ще ти дам да разбереш, мръсна Бъзло!“

Това диваче му беше от една скитница; намерил я след панаира край един ров, прибрал я и я завел в хралупата си за голямо възмущение на цялото село. Съжителството им продължи близо три години с непрекъснати побоища; една вечер по време на жътва скитницата си отиде както бе дошла, отведена от друг мъж. Детето, едва отбито, израсна бързо като бурен; и откакто проходи, започна да готви на баща си, от когото се страхуваше, но когото обожаваше. Имаше голяма слабост към гъските си. Отначало бяха само две, един паток и една женска, откраднати още като малки зад оградата на една ферма. После благодарение на майчинските й грижи, ятото се увеличи и сега тя притежаваше двадесет птици, които изхранваше с кражби.

Когато момичето се появи с дръзката си козя муцунка, гонейки пред себе си гъските с пръчка, Исус Христос избухна:

— Знаеш нали — прибери се за вечеря, или да му мислиш!… И слушай, мръсна Бъзло, затвори хубаво къщата, има крадци!

Бюто се изкиска, Делом и другите също не можаха да не се засмеят, защото много им се виждаше забавна тази мисъл на Исус Христос, че може да бъде окраден. Трябваше да се види само къщата му — едно бивше мазе, три стени в земята, същинска лисича дупка сред купища сринати камъни под букет стари липи. Само това бе останало от замъка; та когато бракониерът след скарването с баща си се приюти в тази камениста местност, собственост на общината, трябваше, за да затвори мазето, да изгради с камъни четвърта стена, в която остави два отвора — единия за прозорец, другия за врата. Къпини растяха наоколо, а голяма шипка закриваше прозореца. Хората от този край наричаха това Замъка.

Изля се нов проливен дъжд. За щастие лозето от половин хектар се намираше наблизо; разделянето му на три дяла стана бързо, без да изникнат възражения. Оставаше да се подели само ливадата от три хектара, която се намираше долу край река Егр; но в този момент дъждът се засили, така ливна, че земемерът, минавайки край портата на едно имение, предложи да влязат:

— Хей, какво ще кажете, ако се приютим за минутка при господин Шарл?

Фуан се бе спрял, но се двоумеше, изпълнен с уважение към своя зет и сестра си, които бяха забогатели и сега си живееха уединено в това буржоазно имение…

— Не, не! — прошепна той. — Тъкмо закусват в дванадесет, ще ги обезпокоим.

Обаче господин Шарл се показа, любопитствуваше да види поройния дъжд, веднага ги позна и ги повика:

— Влезте, влезте де!

После, понеже от всички се стичаше вода, той ги накара да заобиколят и да влязат в кухнята, където ги посрещна. Шарл беше хубав шестдесет и пет годишен мъж, обръснат, с дебели клепачи над угаснали очи, със сериозно жълтеникаво лице като на пенсиониран държавен чиновник. Със синия костюм от хубав вълнен плат, с платнените чехли и със свещеническо кепе на главата, което носеше с гордост, приличаше на човек, прекарал живота си на отговорни длъжности, които е изпълнявал с авторитет.

Когато Лор Фуан, шивачка в Шатодюн, се омъжила за Шарл Бадьой, той бил собственик на малко кафене на улица Ангулем. Оттам младото амбициозно семейство, обзето от силно желание да забогатее, заминало за Шартр. Отначало в нищо не им потръгвало, всичко се проваляло в техни ръце. Безуспешно опитвали с кръчма, с ресторант, дори с магазин за продажба на солена риба; вече се отчаяли, че не могат нищо да спечелят, когато много предприемчивият господин Шарл решил да купи един от публичните домове на улица Жюиф, фалирал поради това, че персоналът му бил долнопробен и известен с нечистотията си. От пръв поглед той преценил положението, разбрал, че Шартр, околийският център, се нуждае от реномирано заведение, в което безопасността и удобствата да бъдат на висотата на съвременния прогрес. Така че още на следващата година заведението на номер 19, ремонтирано, украсено с пердета и огледала, обслужвано от грижлив и с вкус подбран персонал, се прочуло толкова много, че се наложило да увеличат на шест жените. Господа офицерите, господа чиновниците, въобще цялото общество не ходело вече другаде. Успехът се поддържал, благодарение на стоманените ръце на господин Шарл, на неговото бащинско и строго ръководство, а госпожа Шарл била изключително дейна, очите й шарели навред. Нищо не пропускала, обаче умеела при случай да примижава пред малките кражби на богатите клиенти.

За по-малко от двадесет и пет години съпрузите Бадьой спестили триста хиляди франка; и тогава решили да осъществят мечтата на своя живот, да прекарат идилично старостта си сред природата между дървета, цветя и птици. Но се забавили още две години, защото не могли да намерят купувач за заведението, който да даде определената от тях висока цена. Как да не се разкъсат сърцата им, като си помислели, че трябва да изоставят това толкова хубаво, създадено с труда им предприятие, носещо по-голям приход от една ферма, и да го предоставят на чужди ръце, дето може и да го провалят? Още когато се преместили в Шартр, им се родила дъщеря, Естел, при настаняването си на улица Жюиф номер 19 те я поверили на един религиозен пансион в Шатодюн. В това благочестиво заведение, строго спазващо морала, младото момиче останало до осемнадесетгодишна възраст, а за да не се накърнява невинността й, през ваканциите родителите й я изпращали далече, та да не узнае източника на тяхното забогатяване. Взели я от пансиона чак в деня, когато я омъжили за един млад чиновник в монопола за солта — Ектор Вокон, хубаво момче, но похабяващо добрите си качества с необикновен мързел. Тази дъщеря навършвала тридесет години, имала седемгодишно момиченце, наречено Елоди, и вече знаела с какво се занимават нейните родители, когато научила, че баща й иска да продаде предприятието си; тя сама отишла при него и поискала да бъде предпочетена като купувач. Защо то да не остане на семейството, щом като е толкова хубаво и доходно? Всичко било уредено и съпрузите Вокон поели работата, господин и госпожа Бадьой още първия месец имали удоволствието да се уверят, че тяхната дъщеря, макар и възпитана с други идеи, се проявява като отлична стопанка на дома и за щастие компенсира мекушавостта на зет им, лишен от способност да управлява. Вече от пет години старите се бяха оттеглили в Рон, бдяха над внучката си Елоди, която бе изпратена в същия шатодюнски пансион, за да бъде благочестива и възпитана съгласно най-строгите принципи на морала.

Когато господин Шарл влезе в кухнята, където млада слугиня разбиваше омлет и наблюдаваше тигана със задушаващи се в масло чучулиги, всички, дори старият Фуан и Делом, бяха свалили шапки и останаха извънредно поласкани от подадената им ръка!

— Ах късметлия сте вие! — каза Гробоа, за да му се понрави. — Какво очарователно имение си имате, господин Шарл!… А и като си помисли човек, че сте го купили за нищо! Да, да, хитрец сте, истински хитрец!

Домакинът гордо се опери.

— Оказион, находка. Хареса ни, пък и госпожа Шарл на всяка цена искаше да прекара последните си дни в родния край… Аз винаги съм се прекланял пред изблиците на сърцето.

Роз Бланш^[3], както наричаха имението, беше безумието на един буржоа от Клоа, похарчил за него близо петдесет хиляди франка, но получил апоплексия още преди тапетите да изсъхнат. Къщата беше прелестна, издигаше се посред склона и бе заобиколена от три хектара градина, която се спускаше чак до Егр. Никой не искаше да купи това имение, забутано в най-отдалечения край на тъжната равнина Бос, и затова господин Шарл го получи за двадесет хиляди франка. То задоволяваше напълно всичките му изисквания — прекрасни пъстърви и змиорки, които ловеше в реката, разни видове рози и карамфили, отглеждани с любов, домашни птици и най-сетне грамаден кафез с пойни птици от нашите гори, каквито никой друг не притежаваше. Семейството, остаряло и разнежено, си живееше тук с дванадесетте хиляди годишна рента в пълно блаженство и го смяташе законна награда за тридесетгодишния си труд.

— Нали така? — добави господин Шарл. — Поне тук знаят кои сме.

— Без съмнение, всички ви познават — отвърна земемерът. — Парите ви си казват думата.

А останалите потвърдиха:

— Разбира се, разбира се.

Тогава господин Шарл каза на слугинята да донесе чаши. А сам слезе в избата, за да вземе вино. Сетне всички обърнаха глави, за да вдъхнат аромата откъм печката, където се пържеха чучулигите. И важно вдигнаха чаши да изплакнат гърлата си.

— Дявол да го вземе. Това вино не е тукашно!… Екстра е!

— Още по едно за ваше здраве!

— Наздраве!

Когато оставяха празните си чаши, се появи госпожа Шарл, шестдесет и две годишна жена, почтена на вид, с добре вчесана бяла като сняг коса; лицето й, грубовато, с голям фуановски нос и бледорозова кожа, беше спокойно и благо като на стара монахиня, живяла на сянка. Към нея се притискаше внучката й Елоди, дошла в Рон за два дни. Тя навред следваше баба си с плаха и непохватна свенливост. Твърде висока за своите дванадесет години, тя беше кльощава и грозна с рядка, безцветна коса поради малокръвие, а освен това бе и потисната до оглупяване от усилията да я възпитават като невинна девица.

— О, вие сте тук? — каза госпожа Шарл, стискайки с десница ръцете на брат си и на племенниците си бавно й важно, за да подчертае превъзходство.

После изведнъж се обърна и престана да се занимава с тях.

— Влезте, влезте, господин Патоар… Животното е тук.

Беше ветеринарният лекар на Клоа, един нисък дебел човек с моравочервено лице на стар войник с големи мустаци. Беше дошъл с кабриолета си, изкалян в поройния дъжд.

— Това нещастно животно — продължи тя, изваждайки изпод топлата фурна една кошница, в която агонизираше старият им котарак — вчера започна да трепери и затова ви писах да дойдете… О, котаракът не е млад, на около петнадесет години… Да, десет години живя с нас в Шартр; а миналата година дъщеря ми поиска да се отърве от него и аз го донесох тук, защото там се изпускаше във всеки ъгъл на магазина.

Тя каза „магазина“ заради Елоди, на която разправяха, че родителите й търгуват със захарни изделия и са толкова заети, че не могат да се занимават с нея. Обаче селяните дори не се усмихнаха, защото в Рон знаеха този израз и казваха: „Фермата на Урдьокен е нищо пред магазина на господин Шарл“. Те с опулени очи гледаха стария, жълт, измършавял, проскубан и окаян котарак, мъркал във всички легла на улица Жюиф, милван от тлъстите ръце на пет-шест поколения жени. Дълго време разглезван като любимец, той се бе чувствувал като у дома си в салона и в затворените стаи, където бе облизвал остатъци от помади, бе пил вода от тоалетни чаши, бе присъствувал на сеансите като ням свидетел, проследяващ всичко със свитите си сред златисти кръгове зеници.

— Господин Патоар, моля ви, излекувайте го — каза в заключение госпожа Шарл.

Ветеринарният разтвори широко очи, намръщи нос и устни и разтърси недоволно лице, напомнящо грубо и добродушно куче. И извика:

— Нима заради това ме накарахте да дойда?… Разбира се, че ще ви го излекувам! Вържете му камък на шията и го хвърлете във водата!

Елоди избухна в плач, а госпожа Шарл се задави от възмущение.

— Ами че вашето коте е засмърдяло! Нима човек може да държи такъв ужас, та да развъжда холера в къщата си!… Хвърлете го във водата!

Но пред гнева на старата госпожа той най-сетне седна край масата и написа рецепта, като измърмори:

— Това, което ви казах, е истина, но ако ви е приятно да ви смърди… А на мене, щом ми се плаща, ми е все едно!… Ето вземете! Ще му пъхате от това лекарство в устата по лъжичка на всеки час, а другото е за клизми — за довечера и за утре.

От няколко минути господин Шарл бе станал нетърпелив, безпокоеше се, че чучулигите започват да почерняват, а пък слугинята, изморена от разбиването на омлета, стоеше в очакване с отпуснати ръце. Затова той бързо даде на Патоар шестте франка за визитацията и покани останалите да изпразнят чашите си.

— Трябва да похапнем… Е, пак заповядайте да се видим. Дъждът престана.

Те си тръгнаха със съжаление, а ветеринарният, като се качваше в старата си раздрънкана таратайка, повтори:

— Котарак, който не струва колкото въжето, за да го хвърлиш във водата!… Ама когато човек е богат!

— Пари от курви се харчат така, както са спечелени — изкиска се Исус Христос.

Но всички, дори Бюто, побледнял от някаква смътна завист, възразиха с поклащане на глава; а Делом, най-умният от тях, заяви:

— Все пак човекът не е нито некадърник, нито глупак, щом като е успял да си осигури дванадесет хиляди ливри рента.

Ветеринарният шибна с камшик коня си, а другите се спуснаха надолу към Егр по пътеки, превърнати в потоци. Когато стигнаха до трите хектара ливада, която трябваше да разделят, дъждът започна отново с голяма сила. Но този път те се заинатиха; макар и да умираха от глад, искаха да свършат работата. Забави ги едно-единствено възражение по повод на третия дял, тъй като там липсваха дървета, докато малката горичка в ливадата бе разделена между първите два дяла. Все пак като че всичко се уреди и прие. Земемерът им обеща да предаде бележките си на нотариуса, та да може да им приготви акта; споразумяха се следващата неделя в десет часа да се съберат при бащата и си разпределят дяловете с жребий.

Когато влизаха в Рон, Исус Христос изруга неочаквано:

— Чакай, чакай ти, Бъзло такава, хубаво ще те наредя!

В тревата край пътя Бъзлата, без да бърза, разхождаше под проливния дъжд гъските си. Начело на мокрото и весело стадо вървеше гъсокът и когато той обърнеше надясно голямата си жълта човка, всички други жълти човки тръгваха надясно. И момичето се изплаши, хукна нагоре, за да приготви чорбата на баща си; последва я цялата банда от дълги шии, които се протягаха зад вирнатата шия на гъсока.

4.

Тъкмо следващата неделя бе първи ноември, празникът на вси светии; наближаваше девет часът, когато абатът Годар, кюрето на Базош-льо-Доайен, натоварен да обслужва и бившата енория на Рон, се появи горе на склона над малкия мост на Егр. Рон, някога по-голямо селище, сега едва триста жители, си нямаше кюре от няколко години насам и не личеше много да желае да има, дори общинският съвет беше настанил полския пазач във вече полуразрушения дом за свещеника.

И тъй абатът Годар всяка неделя изминаваше пешком трите километра между Базош-льо-Доайен и Рон. Той, дебел и нисък, с червен и толкова тлъст врат, че главата му бе килната назад, се подлагаше на това упражнение от хигиенна гледна точка. Но точно този неделен ден, понеже беше закъснял, мъчително пухтеше с широко разтворена уста; в апоплектичното му мазно лице бяха потънали малки сиви очи и дребно чипо носле; тъй под оловносивото небе, натежало от снежни облаци, въпреки преждевременното застудяване след поройните дъждове през седмицата, кюрето размахваше тривърхата си шапка и крачеше с гола глава, обрасла с гъста, побеляваща червеникава коса.

Пътят се спускаше стръмно; на левия бряг на Егр, преди каменния мост, се издигаха само няколко къщи — нещо като квартал, през който абатът профуча като буря. Той не хвърли дори един поглед нагоре или надолу по течението на бистрата бавнотечаща река, която лъкатушеше между ливади, сред горичка от върби и тополи. Вляво започваше селото, двойна редица от фасади от двете страни на пътя край брега, и отделни къщи, покатерили се безредно по склона; а веднага след моста се намираха общината и училището — един бивш хамбар с надстроен етаж, баданосан след това с вар. За миг абатът се подвоуми, надничайки в празното преддверие. После се обърна и огледа двете кръчми отсреща — едната с чиста витрина и подредени шишета, а над тях малка фирма от жълто дърво, на която със зелени букви бе изписано: „Макерон-бакалин“; вратата на другата бе скромно украсена с клонче чемшир, а върху грубата мазилка на стената й с черни букви бе написано: „Тютюнопродавница на Ланген“. Той реши да тръгне по улицата между тях — стръмна пътека, излизаща право пред църквата, но видя един стар селянин пред себе си и се спря.

— О, вие ли сте, дядо Фуан… Щеше ми се да дойда да ви видя, но сега много бързам… Кажете ми какво правите! Недопустимо е вашият син Бюто да зареже Лиз в това състояние, с този корем, който расте и бие в очи… Тя е чедо на светата Дева, срамота е, срамота!

Старецът го слушаше от учтивост с привидно страхопочитание.

— За бога, отче! Какво мога да сторя аз, като Бюто се е заинатил!… А и право си е момчето все пак, кой се жени на неговите години, ако си няма нищо.

— Ама дете има!

— Разбира се… само че не се е родило още това дете. Знае ли човек!… Пък и това съвсем не може да го окуражи — да има дете, а да няма с какво една ризка да му купи, да го облече!

Каза тия думи мъдро като старец, който познава живота. После със същия отмерен глас добави:

— Впрочем въпросът ще се уреди може би… Да, аз разделям имота си, ще теглим жребий за дяловете ей сега, след литургията… Така че получи ли дела си, Бюто ще се реши надявам се, да се ожени за братовчедка си.

— Добре — каза свещеникът. — Стига по този въпрос, разчитам на вас, дядо Фуан…

Но камбанният звън го прекъсна и той попита смутено:

— За втори път бие камбаната, нали?

— Не, отче, за трети път.

— О, дявол да го вземе! Това животно Бекю пак звъни без да ме дочака!

Продължи да ругае, забързан по пътеката. Горе едва не получи удар, запухтя като ковашко духало.

Камбанният звън продължаваше, а обезпокоените гарвани с грачене кръжаха около върха на камбанарията, висока кула от петнадесети век, свидетелствуваща за едновремешната значимост на Рон. Пред широко разтворената врата чакаше група селяни, сред тях и кръчмарят Ланген, свободомислещ човек с лула в устата; а малко по-нататък, до стената на гробището, стояха кметът, фермерът Урдьокен — красив мъж с енергични черти, разговарящ със своя помощник бакалина Макерон. Когато свещеникът мина и поздрави, всички го последваха с изключение на Ланген, който, засмукал лулата си, демонстративно обърна гръб.

А в църквата вдясно от преддверието един човек, увиснал на въжето, продължаваше да го дърпа.

— Достатъчно, Бекю! — каза нервно абатът Годар. — Сто пъти съм ви заповядвал да ме чакате, преди да биете трета камбана.

Полският пазач, който бе и звънар, стъпи на краката си, изплашен заради допуснатото неподчинение. Беше дребен, петдесетгодишен човек с квадратна, почерняла от слънцето глава като на стар военнослужещ, с посивели мустаци и брада, с вдървен врат, сякаш непрекъснато стяган в много тесни яки. Твърде пиян вече, Бекю застана мирно, без да посмее да се извини.

Свещеникът прекоси църквата, като хвърли поглед към пейките. Имаше малко хора. Вляво видя само Делом, дошъл в качеството си на общински съветник. Вдясно, на местата, определени за жените, имаше най-много дузина богомолки; Селина Макерон, слаба, нервна и нахална жена; Флор Ланген, дебела, плачлива, изнежена и блага лелка; жената на Бекю — висока, мургава и много мръсна. Но най-силно го разгневи поведението на дъщерите на светата Дева, седнали на първата пейка. Там беше Франсоаз между две свои приятелки — дъщерята на Макеронови — красива брюнетка, възпитана в Клоа, и дъщерята на Лангенови, Сюзан — грозна и безсрамна блондинка, чиито родители щяха да я дават да чиракува при някаква шивачка в Шатодюн… И трите се кискаха непристойно. А до тях бедната Лиз, дебела като топка, с усмихнато лице, бе изпъчила невъзмутимо срещу олтара своя скандален корем.

Най-сетне абатът Годар влезе в ризницата и попадна на Делфен и Ненес, които игриво се блъскаха, приготовлявайки стъклениците с вода и вино за богослужението. Делфен, синът на Бекю, бе единадесетгодишно, червендалесто и вече яко момче, напуснало от обич към земята училището, за да стане орач; а пък Ернест, големият син на Деломови, беше слабо, мързеливо, русо момче на същата възраст, винаги с огледало в джоба си.

— Е стига де, немирници! — извика свещеникът. — Да не се намирате в обор?

После се обърна към висок, слаб, млад мъж, по чието лице бяха наболи няколко жълти косъма; беше учителят Льоке, който нареждаше книги върху рафта на един шкаф.

— Господин Льоке, вие бихте могли наистина да ги укротявате, когато ме няма тук.

Льоке беше главният учител — селски син, надъхал се през време на следването си с омраза към своята класа. Измъчваше учениците си, отнасяше се към тях като с диваци и прикриваше напредничавите си идеи с прилично държане към кюрето и кмета. Пееше хубаво в църковния хор, дори проявяваше интерес към свещените книги; обаче категорично бе отказал да бие камбаната, въпреки обичая, защото смяташе тази работа недостойна за един свободомислещ човек.

— Аз не съм полицай на църквата — отвърна той. — Но при мен, в училището, щях хубаво да ги наплескам.

И понеже абатът, без да възрази, стремглаво обличаше бялото расо и епитрахила, продължи:

— Кратка литургия, нали?

— Разбира се, и то бързо. Трябва да бъда в Базош преди десет часа и половина за голямата литургия.

Льоке взе един стар требник, затвори шкафа и постави книгата върху олтара.

— По-бързо, по-бързо! — повтаряше кюрето, побутвайки настойчиво Делфен и Ненес.

Потейки се и пъшкайки, той влезе в църквата с потира и ръка и започна литургията, подпомаган от двете хлапета, които поглеждаха лукаво надолу. Църквата беше еднокорабна с кръгъл свод, украсен с дървена резба, която се рушеше поради упорития отказ на общинския съвет да отпусне какъвто и да е кредит; дъждовните води се изцеждаха през счупените керемиди на покрива, виждаха се големи петна, признак за напредналото гниене на гредите; а в помещението за хора, оградено с решетка, зеленикав мухъл замърсяваше фреските по тавана, разполовяваше лицето на всевишния, на който се кланяха ангели.

Щом се обърна към вярващите, с разтворени ръце, абатът се успокои малко, защото видя, че са дошли доста хора — кметът, помощниците му, общинските съветници, старият Фуан, налбантинът Клу, който свиреше на тромбон при литургиите с хор. Льоке важно седеше на първия ред. Едва държейки се на крака, пияният Бекю стоеше в дъното в позата на вцепенен набожен човек. Откъм страната на жените пейките бяха по-изпълнени: Фани, Роз, Крантата и много други; така че дъщерите на светата Дева е трябвало да се посгъстят и сега седяха примерно, забили носове в молитвениците си. Но кюрето бе най-вече поласкан, като видя господин и госпожа Шарл с тяхната внучка Елоди: той с редингот от черно сукно, а тя със зелена копринена рокля — така сериозни и издокарани, те даваха добър пример.

Въпреки всичко кюрето бързаше да отслужи литургията, смътно смотолевяйки латинските текстове и претупвайки обредите. Произнесе проповедта си, без да се изкачи на амвона, остана седнал на стол сред хората, заекваше и се объркваше без никакъв опит да се опомни; в красноречието беше много слаб, не можеше да намира подходящите думи, често се запъваше и не завършваше изреченията си; именно поради тази негова слабост епископът го бе оставил от двадесет и пет години в малката енория на Базош-льо-Доайен. И всичко останало бе претупано набързо, звън извести възнесението и той отпрати народа с думите „Ite missa est“^[4], които изплющяха като камшик.

Едва църквата се изпразни и абатът Годар си тръгна, в бързината поставил накриво тривърхата си шапка. Пред вратата стояха група жени — Селина, Флор, жената на Бекю — много засегнати, че така в галоп е минало богослужението. Израз на презрение ли беше неговото невнимание при такъв голям празник?

— Кажете, господин кюре, мразите ли ни, че ни изхвърлихте като куп парцали? — попита Селина.

— О, моля! — отвърна той. — Моите ме чакат… Аз не мога да бъда едновременно и в Базош, и в Рон… Вземете си свой свещеник, ако искате тържествени литургии.

Това беше вечният спор между Рон и абата — местните жители искаха да им се оказва внимание, той пък държеше строго на задълженията си — защо да прави отстъпки на община, отказваща да ремонтира храма и в която впрочем го обезсърчаваха непрекъснати скандални истории. И той продължи, като посочи дъщерите на светата Дева, крачещи в купом.

— Пък и нима е много редно да се извършат церемонии в присъствие на младеж, която не зачита божиите заповеди?

— Не казвате това за моята дъщеря, надявам се? — попита Селина със стиснати зъби.

— Нито пък за моята, разбира се? — добави Флор.

Тогава той загуби търпение и кипна:

— Казвам го, за когото трябва да го кажа… Бие на очи. Как е възможно с бели рокли! Не е имало църковна служба без бременно момиче… Не, не, вие ще омръзнете и на самия бог.

Той ги напусна, а жената на Бекю, мълчала досега, се опита да укроти двете майки, които раздразнени, заговориха с озлобление срещу дъщерите си; тя обаче подхвърли такива злъчни намеци, че страстите съвсем се разгорещиха. Берт ли, о, да! Ще я видим накъде ще избие с тия нейни корсажи и с това пиано! А твоята Сюзан! Чудесна идея, няма що, да я изпратите у шивачката в Шатодюн, та да пропадне!

Почувствувал се най-после свободен, абатът Годар се впусна напред, но се оказа срещу господин и госпожа Шарл. По лицето му разцъфтя любезна усмивка, описа дъга с тривърхата си шапка. Господинът величествено поздрави, а госпожата направи красив поклон. Обаче не беше писано кюрето да си тръгне навреме, защото нова среща го спря в края на площада. Пред него застана тридесетгодишна жена, която изглеждаше на петдесет със своята оредяла коса, плоско, отпуснато и жълтеникаво лице; смазана, изтощена от непосилен труд, тя се клатушкаше под сноп дребни дърва.

— Палмир, защо не дойдохте на литургията в днешния празничен ден? — попита той. — Много лошо!

Жената изохка.

— Вярно, господин кюре, но какво да се прави?… На брат ми му е студено, ще измръзне у нас. Та отидох да посъбера дърва около оградите.

— Крантата все така ли е строга!

— О, много! Ще умре, ама няма да ни подхвърли комат хляб или някоя цепеница.

И с плачлив, тъжен глас тя занарежда тяхната история — как баба им ги изгонила, как е трябвало да се настани да живее в изоставена стара конюшня заедно с брат си. Нещастният Иларион, кривокрак, с цепната заешка устна, двадесет и четири годишен наивник, е толкова глупав, че никой не ще да го вземе на работа. Тя се труди значи и заради него до капване и полага за този недъгав брат нежни грижи като същинска майка.

Слушайки я, абатът Годар преобрази своето дебело и изпотено лице, което стана много добродушно, разярените му очи се разхубавиха от милосърдие, голямата му уста от състраданието доби приятен вид. Ужасният мърморко, винаги нервен и лесно избухлив, съчувствуваше на нещастните така щедро, раздаваше им всичко — парите си, бельото си, дрехите си, че в цялата тази голяма равнина Бос не би се намерил свещеник с по-изтъркано и по-закърпено расо.

Той претърси тревожно джобовете си и пъхна в ръката на Палмир монета от сто су.

— Вземете! Скрийте я, защото нямам за други… И ще трябва пак да говоря с Крантата, щом като е толкова лоша.

Този път той се изскубна. За негово щастие, както се задъхваше нагоре по склона, от другата страна на Егр го настигна и го взе в каручката си касапинът на Базош-льо-Доайен, който се прибираше; и така изчезна в равнината; тялото му подскачаше, а тривърхата му шапка сякаш танцуваше под оловносивото небе.

В това време площадът пред църквата обезлюдя. Фуан и Роз се прибраха в къщи, където ги чакаше вече Гробоа. Малко преди десет часа пристигнаха един след друг Делом и Исус Христос; но напразно чакаха чак до обяд Бюто, никога този проклет особняк не биваше точен. Навярно се беше спрял да закуси някъде по пътя. Помислиха да минат, без него, после смъртният страх, който той им вдъхваше с вироглавието си, ги накара да отложат тегленето на дяловете за след обяда, чак към два часа; Гробоа прие предложените му от Фуанови парче сланина и чаша вино, после пресуши бутилката, начена втора и изпадна в обичайното си пияно състояние.

В два часа Бюто още го нямаше. Тогава Исус Христос, почувствувал нужда да вземе участие в яденето и пиенето, на които се бе отдало селото в тази празнична неделя, излезе, отиде пред бакалницата на Макерон и проточи врат; това бе достатъчно — вратата бързо се отвори, Бекю се появи и извика:

— Влизай, калпазанино, да те почерпя чаша вино!

Той пак беше пил и колкото по̀ се напиваше, толкова по-важен ставаше. Някакво пиянско братство на бивш военен, някаква неосъзната симпатия го свързваше с бракониера; но той избягваше да проявява това чувство, когато изпълняваше обязаностите си със служебна лента на ръка, винаги готов да го залови на местопрестъплението; така беше разпъван между дълга и сърцето си. А в кръчмата пийнеше ли си, го угощаваше като брат.

— Един пикет искаш ли? И, бога ми, ако бедуините се опитат да ни досаждат, ще им отрежем ушите.

Те се настаниха край една маса, започнаха шумно да играят на карти и последователно изпиваха литър след литър.

Едроликият мустакат Макерон се беше усамотил и въртеше палци. Откакто си бе осигурил рента, спекулирайки със слабите вина от Монтини, не пипваше нищо от мързел — ходеше на лов и риболов като буржоа, но си бе все така мръсен и облечен с дрипи, докато дъщеря му Берт се фръцкаше край него с копринени рокли. Ако жена му го бе послушала, щяха да затворят и бакалницата, и кръчмата, защото бе станал суетен с някакви смътни амбиции, още неосъзнати; но тя беше страшно алчна за печалби, а той самият изобщо не се интересуваше от нищо, оставяше я да пълни чашите, за да дразни съседа им Ланген, който бе съдържател на тютюнопродавницата, но предлагаше също и пиене. Това беше старо съперничество, вечно тлеещо, винаги готово да се разгори.

Въпреки това имаше седмици, когато те живееха в мир; така и сега Ланген влезе в заведението със сина си Виктор — едро, непохватно момче, което скоро трябваше да тегли жребий за войниклъка. Бащата беше много висок, скован на вид, с малка глава като на кукумявка върху широки кокалести рамене; той обработваше земите си, докато жена му размерваше тютюна и слизаше в зимника. Гордееше се с това, че бръснеше и стрижеше селото — професия, която бе изучил във войската и сега я упражняваше в дюкяна си или пък по желание на клиентите ходеше по домовете.

— И така, брадата за днес ли беше, побратиме? — попита той още от вратата.

— Ами да, бе! Наистина бях казал да дойдеш — извика Макерон. — За бога, сядам веднага, ако искаш.

И той откачи един стар леген за бръснене, взе сапун и топла вода, а Ланген извади от джоба си бръснач, голям колкото готварски нож, и започна да го точи върху кожата, залепена на калъфката. В този миг обаче от съседната бакалница долетя писклив глас:

— Хей, вие, върху масите ли ще вършите тия мръсотии? — викаше Селина. — О, не! Не искам тук при мен хората да намират косми в чашите.

Тя правеше намек за чистотата на съседната кръчма, където хората гълтали косми, вместо да пият истинско вино — както казваше.

— Я си продавай солта и пипера и ни остави на мира! — отвърна й Макерон, разярен от подобна словесна атака пред хората.

Исус Христос и Бекю се изкискаха. Затвориха устата на стопанката. И си поръчаха нов литър, който жената им занесе разгневена, без да продума. Те пляскаха картите, хвърляха ги силно върху масата, сякаш се биеха: „Коз, коз и коз!“

Ланген бе вече насапунисал клиента си и го бе хванал за носа, когато Льоке, главният учител, блъсна вратата:

— Добър вечер на всички!

Застана прав и мълчалив пред печката, за да си постопли кръста, а в това време младият Виктор, наведен зад играчите, задълбочено следеше играта им.

— Да ти кажа — подхвана Макерон, използувайки минутата, в която Ланген избърсваше в рамо пяната от бръснача си — господин Урдьокен току-що, преди литургията, пак ми говори за пътя… Ще трябва така или иначе да решим.

Касаеше се за прословутия пряк път от Рон до Шатодюн, който щеше да съкрати разстоянието с близо две левги, защото сега колите бяха принудени да минават през Клоа. Естествено фермата щеше да има голяма полза от този нов път и затова кметът, за да убеди общинския съвет, много разчиташе на своя помощник, също заинтересован от бързото разрешаване на въпроса. Трябваше да се свърже пътят с долното шосе, за да се направи по-лесно пътуването до църквата, до която сега колите пълзяха по кози пътеки. Проектираното шосе всъщност минаваше просто по тясната уличка между двете кръчми, само разширяваше и намаляваше наклона; така че парцелите на бакалина ставаха леснодостъпни и цената им десеторно се повишаваше.

— Да — продължи той, — изглежда, че за да ни подкрепи, правителството изчаква ние да гласуваме нещичко… Нали така, съгласен ли си?

Ланген, който беше общински съветник, но който нямаше дори педя земя зад къщата си, отвърна:

— Хич не ме интересува! За какво ми е вашият път?

А като започна да бръсне другата буза, сякаш я рендосваше, се нахвърли срещу фермерите. Ах тия днешни буржоа, те са още по-лоши от някогашните сеньори; да, те запазиха всичко за себе си при делбата; правят си закони, изгодни само за тях, и живеят от потта на бедния народ!

Другите го слушаха смутени, но всъщност зарадвани от това, което той се осмели да изрази — вековната, неукротена омраза на селянина срещу земевладелците.

— Добре, че сме все свои — измърмори Макерон, като хвърли неспокоен поглед към главния учител. — Аз съм с правителството… И така нашият депутат, господин дьо Шедьовил, който, както разправят, бил приятел на императора…

Ланген веднага размаха яростно бръснача си.

— И той е един хубостник!… Нима такъв богаташ като него, притежаващ над петстотин хектара земя в района на Оржер, не може да ни построи пътя даром, вместо да се мъчи да извлича нари от общината?… Използвач такъв.

Но бакалинът, този път ужасен, се опълчи:

— Не, не, той е много честен и скромен… Без него щеше ли да имаш тази тютюнопродавница? Какво би казал, ако ти я отнеме?

Изведнъж усмирен, Ланген отново започна да стърже брадата му. Беше отишъл много далече, беше побеснял; жена му имаше право да казва, че с неговите разбирания ще си счупи главата. В този момент избухна спор между Бекю и Исус Христос. Бекю напиеше ли се, ставаше лош и свадлив, а другият, след всяка чаша вино все повече се разнежваше, ставаше благ и добродушен като пиян апостол. И към всичко това трябваше да се прибави коренното различие в разбиранията им: бракониерът беше републиканец, наричаха го червения, и сам се хвалеше, че през 1848 година в Клоа е карал буржоата да танцуват под свирката му; полският пазач, запален бонапартист, обожаваше императора и твърдеше, че лично го познава.

— Кълна ти се, че е вярно! Ядохме заедно салата от солена херинга. И тогава той ми каза: „Никому нито дума, аз съм императорът…“ Аз го бях познал, нали съм виждал лика му върху монетите от сто су.

— Възможно е!… И все пак е мерзавец, който бие жена си и никога не е обичал майка си!

— Млъкни, дявол да те вземе, или ще ти счупя главата!

Трябваше да изтръгнат от ръцете на Бекю шишето, което размахваше, докато Исус Христос с насълзени очи, примирен и усмихнат, очакваше удара. След това те продължиха братски играта: „Коз, коз и коз!“

Макерон, смутен от престореното безразличие на главния учител, не се стърпя:

— А вие, господин Льоке, какво ще кажете?

Льоке, който грееше дългите си бледи ръце срещу кюнците на печката, се усмихна кисело като човек, който ги превъзхожда и чието положение го задължава да мълчи.

— Нищо няма да кажа, това не ме засяга.

Тогава Макерон отиде да потопи лицето си в един пълен с вода глинен съд; сетне, като смъркаше и се бършеше, заяви:

— Е добре, вижте какво ще ви кажа!… Да, бога ми, ако гласуват за пътя, ще дам парцела си даром!

Тази, декларация изуми всички. Дори Исус Христос и Бекю, колкото и пияни да бяха, вдигнаха глави. Настъпи мълчание, всички го гледаха, сякаш бе полудял внезапно; а той, зашеметен от предизвиканата изненада и все пак с разтреперани ръце от задължението, което поемаше, добави:

— Ще бъде най-малко половин хектар… Да пукна, ако се откажа! Кълна се!

Ланген си тръгна заедно със сина си Виктор като болен, заради тази щедрост на съседа си; земята не му струваше нищо, доста бе крал от хората! Въпреки студа, Макерон откачи пушката си и излезе с надежда да срещне заека, дето вчера бе забелязал в края на лозето си. Останаха само Льоке, който прекарваше тук неделите, без да пие, и двамата настървени играчи, забили носове в картите. Изминаваха часове, влизаха и излизаха хора от селото.

Към пет часа груба ръка блъсна вратата; появи се Бюто, следван от Жан. Щом забеляза Исус Христос, извика:

— Бих се обзаложил за двадесет су… Подиграваш ли се ти с нас? Откога те чакаме.

Но пияницата, като се лигавеше и хилеше, отвърна:

— Ех ти, проклет шегаджия! Аз те чакам… от сутринта ни караш да те чакаме.

Бюто се бе спрял в Бордери; там Жаклин, която той още като петнадесетгодишна бе търкалял в сеното, го бе задържала да яде печено заедно с Жан. След литургията фермерът Урдьокен бе отишъл в Клоа да закуси, бяха пирували дълго и двамата приятели, решили да не се разделят, бяха тръгнали заедно.

В това време Бекю се разкрещя, че ще плати петте литра, но играта трябва да продължи; обаче Исус Христос, надигнал се с голямо усилие от стола си, тръгна с разнежени очи след брат си.

— Чакай тук — каза Бюто на Жан. — След половин час ела при мен… Нали знаеш, че ще вечеряме заедно у татко.

Когато двамата братя влязоха в дома на Фуанови, всички бяха налице. Бащата стоеше прав с наведена глава. Майката, седнала до масата по средата на стаята, плетеше машинално. Срещу нея бе Гробоа, който толкова беше ял и пил, че спеше с полуотворени очи; по̀ встрани, на два ниски стола, Фани и Делом чакаха търпеливо. В тази опушена стая със стари евтини мебели и с изтъркани домашни вещи имаше необичайни неща. Бял лист хартия, мастилница и перо върху масата до шапката на земемера — прословутата избеляла шапка, която от десет години той носеше и в дъжд, и в пек. Свечеряваше се, през тясното прозорче навлизаше последната мъглява светлина, та шапката изглеждаше необикновена със своите плоски краища и продълговата форма.

Гробоа, колкото и пиян да беше, винаги изпълняваше задълженията си — събуди се и измърмори:

— Всички сме тук… Казах ви, че актът е готов. Вчера минах при господин Байаш, той ми го показа. Само че след вашите имена е оставено празно място за номерата на дяловете. Сега трябва да ги изтеглим и нотариусът ще ги впише, за да можете в събота да подпишете акта при него.

Той се разкърши и повиши глас:

— Веднага ще приготвя листчетата.

Младите се приближиха бързо, без да скриват недоверието си. Те го дебнеха, внимателно следяха и най-слабите му движения, сякаш беше някакъв фокусник, способен да промени дяловете. С големите си треперещи пръсти на алкохолик той най-напред наряза хартията на три; после върху всяко листче написа по една много надебелена и огромна цифра — едно, две и три; застанали зад него, всички следяха през раменете му перото; дори бащата и майката клатеха глави, доволни да видят, че е невъзможно някой да бъде измамен. Листовете бяха сгънати бавно и хвърлени в шапката.

Настъпи тържествена тишина.

След две продължителни минути Гробоа каза:

— Все пак трябва да се решите… Кой ще започне пръв?

Никой не помръдна. Нощта напредваше, в мрака шапката като че ли ставаше все по-голяма.

— По реда на старшинството искате ли? — предложи земемерът. — Да започнем с тебе, Исус Христос, ти си най-големият.

Исус Христос като послушно дете се запъти, но загуби равновесие и залитна. С голямо усилие бръкна в шапката, сякаш се канеше да извади, цяла канара. Стиснал листчето си, той се приближи до прозореца и извика:

— Две! — навярно намираше числото необикновено, чудновато, защото се задави в смях.

— А сега ти, Фани — обърна се Гробоа към сестра му.

Като бръкна в дъното на шапката, Фани се позабави. Тя порови, разбърка листчетата, опипа едното, другото, за да види кое е по-тежко.

— Забранено е да се избира — каза разярено Бюто, задушаващ се от нетърпение и пребледнял от номера, който беше изтеглил брат му.

— Хайде де! Че защо? — отвърна тя. — Не ги гледам, мога да ги опипам.

— Вземай! — прошепна бащата. — Еднакви са, никое от тях не тежи повече от другото.

Тя най-сетне се реши и изтича до прозореца.

— Едно!

— Добре, значи Бюто има три — продължи Фуан. — Изтегли го, момчето ми.

В тъмнината не можеше да се видят обтегнатите черти на лицето на най-малкия, но гласът му избухна яростно:

— Никога!

— Защо?

— Нима мислите, че приемам? О, не!… Третия дял, нали? Най-лошия! Нали ви казах, че искам делбата да стане по друг начин. Не, не! Вие се подигравате с мен!… Да не би да не виждам номерата ви? Не трябваше ли най-младият да тегли пръв? Не, не, няма да изтегля билетчето, понеже тая игра е нечестна!

Бащата и майката го гледаха как се дърпа, тупа с крака и юмруци.

— Полудяваш ли, бедното ми дете! — каза Роз.

— О, майко, аз знам, че вие никога не сте ме обичали. Вие сте готова кожата да ми одерете, за да я дадете на брат ми… А всичките заедно бихте ме изяли…

Фуан го прекъсна строго:

— Стига глупости, де! Искаш ли да изтеглиш листчето си?

— Искам да започнем отново.

Обаче всички възразиха. Исус Христос и Фани стискаха листчетата си, сякаш някой се канеше да ги изтръгне от ръцете им. Делом заяви, че тегленето е станало честно, а Гробоа, много засегнат, каза, че ще си отиде, щом като се съмняват в неговата добросъвестност.

— Тогава искам към моя дял татко да прибави хиляда франка от скритите си пари.

Старецът, за миг зашеметен, заекна. После се съвзе и пристъпи към него заплашително:

— Какао каза? Искаш, значи, да ме убият, проклетнико! Къщата ми да съборят, няма да намерят пукната пара. Вземи си билетчето, или, бог ми е свидетел, нищо няма да получиш!

Заинатил се, Бюто не отстъпи пред вдигнатия юмрук на баща си.

— Не!

Отново настана тягостно мълчание. Сега огромната шапка ги притесняваше, спираше делбата с това единствено листче на дъното, което никой не искаше да докосне. Земемерът, за да приключи, посъветва стареца сам да го изтегли. И Фуан съвсем сериозно го изтегли, после отиде да го прочете при прозореца, сякаш не знаеше какво пише.

— Три… Третият дял е твой, чуваш ли? Актът е готов и, разбира се, господин Байаш няма нищо да промени, защото това, което стана, няма да се промени… И понеже ти ще спиш тук, давам ти възможност да размислиш през нощта… Хайде, всичко свърши, няма какво повече да говорим.

Бюто, потънал в мрака, не отговори. Другите шумно изразиха съгласието си, а майката се реши да запали свещ, та да сложи масата за ядене.

В същата минута Жан, който идваше при приятеля си Бюто, забеляза две сплетени сенки, които дебнеха от тъмната и пуста улица да видят какво става в дома на Фуанови. От забуленото в облаци небе започнаха да падат снежинки, леки като перушина.

— О, господин Жан — чу се женски глас, — изплашихте ни.

Той позна Франсоаз с качулка над продълговатото лице и дебелите устни. Тя се притискаше до сестра си Лиз, беше обхванала талията й с едната си ръка. Двете сестри се обожаваха, срещаха ги винаги заедно така прегърнати. Лиз, по-голямата, приятна на вид, въпреки грубите си черти и започналото издуване на цялото й закръглено тяло, си остана весела в нещастието.

— Шпионирате значи? — попита той закачливо.

— О — отвърна тя. — Интересува ме какво става там вътре… Искам да знам дали ще се реши Бюто.

С другата си ръка Франсоаз гальовно бе обвила издутия корем на сестра си.

— Нека си позволя да кажа, тази свиня… когато получи земя, може би ще пожелае никое по-богато момиче!

Но Жан ги обнадежди: делбата трябва да е приключила, другото ще се нареди. После, когато им съобщи, че ще вечеря у старите, Франсоаз каза:

— А, добре! Значи ще се видим след това, ние ще дойдем на седянката.

Той ги изгледа как изчезват в нощта. Падаше по-едър сняг, слетите им в едно дрехи се покриваха с фин бял пух.

5.

Още в седем часа вечерта Фуанови, Бюто и Жан отидоха в обора при двете крави, които Роз щеше да продаде. Животните, завързани в дъното пред яслите, затопляха помещението със силното изпарение на телата си и на сламената им постелка; а кухнята, след като изгоряха трите тънки главни по време на вечерята, беше вече ледена поради преждевременното застудяване през ноември. Затова зимно време седенките ставаха тук, върху утъпканата земя, хем топло, хем удобно, без специални приготовления, пренасяше се само една масичка и двайсетина стари стола. Съседите носеха поред свещи; по голите стени, почернели от прах, уголемените сенки танцуваха чак горе до паяжините по гредите; а в гърбовете на хората биеше топлото дихание на кравите, които си лежаха и преживяха.

Крантата пристигна първа с плетивото си. Тя никога не носеше свещи, злоупотребяваше с напредналата си възраст и така беше наплашила всички, че братът не искаше да й напомня за обичаите. Веднага зае най-хубавото място, притегли свещника по-близо до себе си, защото очите й бяха отслабнали. Остави насреща си бастуна, с който никога не се разделяше. Бляскави снежинки се топяха по космите, щръкнали по оголялата й птича глава.

— Вали ли? — попита Роз.

— Вали — отвърна тя лаконично.

После хвърли пронизващ поглед към Жан и Бюто и започна да плете, стиснала тънките си устни, скъпи на думи.

След нея дойдоха и другите: най-напред Фани, придружена от сина си Ненес — Делом никога не ходеше на седенките, а веднага подир тях Лиз и Франсоаз изтърсиха, смеейки се, снега от себе си. Лиз се позачерви от погледа на Бюто. Той я гледаше спокойно.

— Добре ли си, Лиз, откакто не сме се виждали?

— Не съм зле, благодаря.

— Много хубаво!

В това време Палмир се бе вмъкнала през открехнатата врата; тя се сви, настани се колкото може по-далече от баба си, страшната Кранта, но изведнъж някакъв шум я накара да се надигне. Чуваха се гневни пелтечения, стенания, смехове и дюдюкане.

— Ах, тия проклети хлапетии пак са го наобиколили! — извика тя.

Скочи и отвори вратата; после изведнъж смело, с ръмжене на лъвица, отърва брат си Иларион от подигравките на Бъзлата, Делфин и Ненес, гракнали вкупом по недъгавия. Иларион влезе задъхан и объркан, клатушкаше се насам-натам с кривите си крака. От заешката му уста се стичаха лиги, пелтечеше, без да може да обясни разбираемо какво се бе случило; въпреки че бе на двадесет и четири години, имаше вид на грохнал, животински грозен изрод. Беше озлобен и побеснял, задето не е могъл да пипне и да напердаши преследващите го хлапета. Този път пак бе попаднал под залп от снежни топки.

— Ами лъжец с лъжец! — каза Бъзлата с много невинен тон. — Ухапа ми палеца, ето вижте!

Иларион се мъчеше да каже нещо и изведнъж се задави; Палмир го успокояваше, бършеше лицето му с кърпичката си и повтаряше „миличкия ми“.

— Е хайде, стига толкова! — каза най-сетне Фуан. — Трябваше да му забраниш да върви след теб. Накарай го поне да седне и да се успокои… А пък вие, дечурлига, млъкнете! Ще ви хвана за ушите и ще ви пратя при родителите ви.

Но тъй като недъгавият продължаваше да пелтечи и да се мъчи да докаже, че не е виновен, Крантата с искрящи очи грабна бастуна си и така силно го стовари върху масата, че всички подскочиха. Палмир и Иларион се смалиха от ужас и повече не помръднаха.

И седянката започна. Около единствената свещ жените плетяха, предяха, всяка довършваше нещо, без дори да го поглежда. Зад тях мъжете пушеха бавно и от време на време разменяха по някоя дума, а в един ъгъл децата се блъскаха и щипеха, заливайки се в смях.

Понякога се разказваха приказки; например за черното прасе, което пазело съкровище, чийто червен ключ държало в устата си, или пък за Орлеанския звяр с човешко лице, с криле на прилеп, с коса до земята, с два рога и две опашки — с едната да хваща, с другата да убива; същото това чудовище изяло един пътник от Руан, само шапката и ботушите му останали. Друг път се впускаха в безкрайни вълчи истории — как кръвожадните вълци в продължение на векове са опустошавали равнината Бос. Навремето, когато сегашната гола Бос била зелена, с няколко пояса гори, многобройни глутници, подгонени от глада през зимата, нападали стадата. Изяждали жени и деца. Тукашните стари хора си спомнят, че когато паднели големите снегове, вълците влизали в селищата; в Клоа ги чували да вият на площад Сен Жорж; в Рон виели пред не добре затворените врати на оборите и кошарите. После се редяха обичайните разкази за воденичаря, нападнат от пет големи вълка, които прогонил със запалена клечка кибрит; за момиченцето, подир което една вълчица галопирала цели две левги и го изяла точно пред прага на къщата му, където то паднало; какви ли не легенди за привидения, за хора, преобразени в зверове, скачащи върху раменете на закъснели пътници и принуждаващи ги да тичат, докато издъхнат.

На тия седенки кръвта на момичетата, събрани край слабата светлина на свещта, се смразяваше, особено от разказите за злодействата на разбойниците от прочутата банда на „огнярите“ в Оржер, от която всичко живо треперело цели шестдесет години; и затова, когато си тръгваха изплашени, момичетата бързаха да се приберат, тревожно вперили в мрака очи. По пътищата кръстосвали стотици просяци, дезертьори, фалшиви амбулантни търговци, мъже, деца и жени, които изкарвали прехраната си с убийства и грабежи. Разбойниците водели началото си от добре въоръжените и дисциплинирани банди, използували вълненията по време на Революцията; като правило те обсаждали уединените къщи, влизали „с взлом“. Мръквало ли се, те излизали като вълци от гората Дурдан, от гъсталаците на Кани, от невидимите свърталища, където се криели. И заедно с мрака над фермите на Бос, на Естамп, на Шатодюн, на Шартр, на Орлеан се спускал и ужасът. Сред техните легендарни жестокости, извършвани най-често в Рон, било ограбването на фермата Милоар, намираща се само на няколко левги от общината Оржер. Красавецът Франсоа, прочутият главатар на бандата, наследникът на Бодливия цвят, я нападнал една нощ заедно с Червения Око, негов помощник, Големия дракон, Бретон, Сухото дупе, Лонжюмо, Отрязания палец и още петдесетина други, всички с боядисани в черно лица. Най-напред те с щикове набутали в мазето хората от фермата — прислужничките, каруцарите, овчаря; после започнали да „загряват“ фермера бай Фусе — само него били задържали при себе си. След като провесили краката му над жаравата на огнището, подпалили брадата и всички окосмени части по тялото с горящи наръчи слама; после се захванали с краката му — остъргали ги с нож, за да може пламъкът да ги обгори по-добре. Най-сетне старецът се решил да каже къде са парите му и те го оставили, като отнесли грамадна плячка. Фусе намерил сили да се довлече до най-близката къща и след няколко дни умрял. Разказът неизменно завършваше с процеса в Шартр и екзекуцията на бандата на „огнярите“, предадена от кьоравия Жуи. Чудовищно голям процес, продължил осемнадесет месеца, през които шестдесет и четирима души от обвиняемите умрели в затвора от чума, избухнала поради тяхната нечистоплътност; процесът, обхванал сто и петдесет обвиняеми, от които тридесет и трима задочно, поставил на съдебните заседатели седем хиляди и осемстотин въпроса и завършил с двадесет и три смъртни присъди. В нощта на екзекуциите палачите от Шартр и Дрю се сбили край окървавения ешафод, разделяйки си дрипите на обезглавените.

По повод на едно убийство, извършено близо до Жанвил, Фуан разказа още веднъж за ужасите във фермата Милоар; беше стигнал до жалбите, отправяни от затвора лично от Червения Оно, когато жените настръхнаха от някаква страшна шумотевица откъм пътя — стъпки, удари и псувни. Заослушваха се пребледнели и с ужас очакваха да нахълта с „щурм“ орда мъже с черни лица. Бюто храбро отвори вратата.

— Кой е там?

Показаха се Бекю и Исус Христос, които, след като се скарали с Макерон, задигнали картите и една свещ, за да си довършат играта някъде другаде, и напуснали кръчмата. Бяха толкова пияни, че скованите от страх хора започнаха да се смеят.

— Влезте, щом сте дошли, но се дръжте прилично — каза Роз, като се усмихна на своя голям нехранимайко. — Децата ви са тук, тъкмо ще си ги приберете.

Исус Христос и Бекю седнаха на земята близо до кравите, поставиха свещта помежду си и продължиха — коз, коз, и коз! Сега разговорът се промени, заговориха за момчетата от този край, които трябваше да теглят жребий за военната служба — Виктор Ланген и трима други. Жените бяха станали сериозни, мъка се усещаше в думите им.

— Не е лесно — подхвана Роз. — За никого не е лесно.

— Ах тази война — прошепна Фуан, — колко зло ни носи! Смърт за земеделието… Заминат ли момчетата, най-работливите ръце ще изчезнат и веднага ще се отрази на работата; а като се върнат, о, дявол да го вземе! Няма вече да са същите, ще са намразили ралото… Холера по-добре, отколкото война!

Фани престана да плете.

— Аз — заяви тя — хич не искам Ненес да ходи войник… Господин Байаш ни обясни един номер — прилича на лотария; събират се неколцина, всеки внася по една определена сума и с тези пари откупват момчетата, дето по жребий ще отиват войници.

— Пари трябват за тая работа — отсече рязко Крантата.

Заговори Бекю, доловил между две взятки за какво става дума:

— Войната ли? Дявол да я вземе! Ама нали тя прави мъжете!… Не си ли бил войник, нищо не знаеш. То е най-важното, стрелбата… Нали? Там, при негрите…

И той намигна с лявото око, а Исус Христос се закиска, давайки си вид, че добре го разбира. И двамата бяха участвували в африканските походи — полският пазач още в началото, при завоюването на колониите, а другият по-късно, по време на последните бунтове. Но въпреки че бяха служили в различни етапи, те имаха общи спомени — броеници от отрязани уши на бедуини, туземци, намазани със зехтин, връзвани зад оградите и захвърляни в трапищата. Исус Христос обичаше да разказва най-вече следната история, която караше селяните да друсат кореми от смях: на една едра като кобила и жълта като лимон жена тикнали лула в задника и така я накарали да тича гола.

— Дявол да ви вземе! — подхвана пак Бекю, като се обърна към Фани. — Значи вие искате Ненес да остане като момиче?… Ще видите как аз ще вкарам Делфен в полка!

Децата бяха престанали да играят, Делфен вдигна валчестата си яка глава, вече с нюх към земята.

— Не! — заяви той твърдо и вироглаво.

— А? Какво има? Искам да те направя храбрец, лош французино!

— Не ща да ходя, искам да си остана у дома.

Полският пазач вдигна ръка, но Бюто го спря:

— Я остави детето на мира!… То има право. Не са преритали за него, я? Има и други… Да не би човек да идва на бял свят, за да зареже родния си край и сам да върви да му чупят главата заради разни ми ти истории, дето хич не го интересуват? Аз не съм напускал страната и не се чувствувам по-зле от някои други.

Наистина той бе изтеглил щастлив номер, не ходѝ войник, беше си останал истински привързан към земята земеделец, познаващ само Орлеан и Шартр, не знаеше какво има отвъд хоризонта, ограждащ Бос. И като че с ограничената и вкоренена упоритост на дърветата се гордееше, че така се е сраснал със своята земя. Беше станал прав, жените го гледаха.

— Когато се върнат от войниклъка, са все едни такива мършави! — осмели се да пошепне Лиз.

— А вие, Капорал — запита старата Роз, — далече ли сте били?

— Да, доста далече, може да се каже… Но все пак не чак до Крим. Изпратиха ме, когато вече бяха превзели Севастопол… Ама по-късно, в Италия…

— А какво е това Италия?

Въпросът като че ли го изненада. Той се подвоуми, прерови спомените си.

— Ами че Италия е като нашата страна. Има нивя, има горя и реки. Навред е все едно и също.

— Значи вие сте воювали?

— О, да! Воювал съм, разбира се!

Той отново засмука лулата си, не бързаше да говори; а Франсоаз, вдигнала очи и отворила уста, очакваше да чуе някаква история. Впрочем всички се интересуваха, дори Крантата отново стовари бастуна си по масата, та накара ръмжащия Иларион да млъкне; Бъзлата бе измислила нова игричка — боцкаше го скрито с игла по ръката.

— При Солферино беше много горещо, а отгоре на всичко валеше, и то как валеше!… Бях станал вир-вода, стичаше се по гърба ми и изтичаше в обувките… Няма лъжа, бяхме измокрени до кости.

Продължаваха да чакат, но той не добави нищо повече, това бяха спомените му от битката. След малко подхвана въздържано:

— Така си е! Войната не е чак толкова трудна, колкото си я мислим… По жребий ти се падне, прав ли съм? И си длъжен да изпълниш дълга. Аз напуснах военната служба, защото предпочитам да се занимавам с нещо друго. Обаче тя може и да е добра за някой, дето му е дошло до гуша от професията му и не може да търпи неприятелят да пакости във Франция.

— Мръсна работа си е! — заключи дядо Фуан. — Човек трябва да брани имота си и нищо повече.

Отново зацари тишина. Беше станало доста горещо, разнасяше се влажна и жива топлина, наситена с острата миризма на сламената подложка. Една от кравите, вдигнала се на крака, сереше; чуваше се мекият и ритмичен шум от падащите изпражнения… От тъмните греди на тавана меланхолично цвърчеше щурец; по стените сякаш пълзяха гигантски паяци — отражения на бързите женски пръсти, които чевръсто плетяха в това тъмно помещение.

Палмир, взела щипките да изравни фитила, го изряза толкова ниско, че свещта угасна. Някои викнаха в знак на протест, момичетата се закискаха, децата боцкаха Иларион с игла по задника; и шумотевицата щеше още повече да се увеличи, ако със свещта на Исус Христос и на Бекю, които дремеха над картите си, не бяха запалили другата, макар фитилът й да беше широк и удължен като червена гъба. Смутена от своята непохватност, Палмир трепереше като дете, което се страхува, че ще го нашибат с камшик.

— А сега да видим кой ще ни прочете ей това, за да завършим седянката? — каза Фуан. — Капорал, вие навярно много хубаво четете напечатано.

Той беше отишъл за малката омазнена книга, едно от ония пропагандни издания на бонапартистите, с които Империята бе наводнила селата. Книжката с тъжното заглавие „Нещастията и триумфът на Добряка Жак“ бе стигнала дотук от сергията на амбулантен търговец и съдържаше страшни нападки срещу бившия режим, описвайки драматичната история на селянина преди и след Революцията.

Жан я взе и веднага, без да го молят, зачете с монотонен и заекващ глас като ученик, който не държи сметка за точките и запетаите. Слушаха го благоговейно.

Отначало се разказваше за свободните гали, поробени от римляните, после завладени от франките, които, установявайки феодализма, ги превърнали от роби в закрепостени селяни. И се започнало дългото мъченичество, патилата на Жак Добряка, експлоатиран и измъчван земеделски труженик. Докато населението в градовете се бунтувало, създавало си общини и си извоювало граждански права, селянинът бил изолиран, лишен от всичко, дори и от правото да разполага със себе си, и чак много по-късно успял да отхвърли игото, със собствените си пари да откупи свободата и да се почувствува човек; но каква ти свобода — собствеността била обременена, здраво притисната от кръвен данък и други тегоби, непрекъснато оспорвана и с толкова задължения, че спокойно можел да си пукне от глад! Следваше страшно изброяване на задълженията, които измъчвали нещастниците. Никой не бил в състояние да състави пълен и точен списък — толкова много се били увеличили и едновременно с това преплели правата на краля, на епископа и на сеньора. Три хищника разкъсвали едно и също тяло: за краля — данъци, за епископа — десятък, а сеньорът имал право на всичко, заграбвал каквото си поиска. Нищо не принадлежало на селянина — нито земята, нито водата, нито огънят, нито дори въздухът, който дишал. Той трябвало да плаща, да плаща и да плаща — за живота си, за смъртта си, за договорите си, за добитъка си, за търговията, за удоволствията. Плащал, за да използува дъждовната вода, събрана в ямите, плащал заради праха, който овцете му вдигали по пътищата лете по големите засушавания. Не можел ли някой да плати, давал тялото си и времето си и го използували както си искат — задължавали го да работи ангария: да оре, да жъне, да коси, да обработва лозята, да чисти рововете на замъка, да строи и да поддържа пътищата. Пък и данъци в натура имало за какво ли не — за мелницата, за пещта, за пресата, така че му оставала само четвърт от реколтата; а имало и данък в пари за охраната и нощната стража, останал в сила дори след премахване крепостните стени на замъците; ами данъкът за наемане и настаняване в жилище; премине ли отнякъде кралят или сеньорът, колибите оголявали, задигали им сламениците и завивките, пропъждали живеещите в тях и само ако някой се поопънел, разбивали врати и прозорци. Но най-отвратителен и омразен бил данъкът върху солта, за който и досега с негодувание си спомнят по селата; обложените семейства е трябвало задължително да купуват определено количество сол от кралските складове — това несправедливо ограбване, тази тирания разбунтувала и окървавила Франция.

— Моят баща — прекъсна четенето Фуан — е плащал солта по осемнадесет су ливрата… Тежки времена бяха тогава!

Исус Христос се усмихна под мустак. Искаше да се наблегне върху сексуалните права, за които в малката книга се правеше само скромен намек.

— Ами за правото върху първата брачна нощ какво ще кажете?… Ама работа! Сеньорът се завирал в леглото на булката в първата нощ и…

Накараха го да млъкне, защото момичетата, дори Лиз с издутия корем, бяха пламнали; Бъзлата и двамата хлапаци обаче, навели ниско глави, запушваха устни с юмруци, та да не избухнат в смях. Зяпнал, Иларион не изпускаше нито дума, сякаш разбираше за какво се говори.

Жан продължи. Беше стигнал до правосъдието, до тристепенното правосъдие — на краля, на епископа и на сеньора, които съсипвали бедния народ, изнемогващ над обработваемата земя. Имало обичайно право, имало и писани закони, а на всичко отгоре и прищевките — правото на по-силния. Никакви гаранции, никаква жалба до по-горна инстанция. Мечът бил всемогъщ. Дори през следващите векове, когато чувството за справедливост се надигнало, налозите били откупени, а правосъдието — продадено. Станало още по-лошо със събирането на войници за армията — кръвният данък сума време тегнел над младежите от селата; те забягвали в горите, оттам ги връщали оковани във вериги, като ги биели с прикладите на пушките и ги зачислявали, сякаш ги изпращали в каторга. За тях офицерските чинове били забранени. Един младши офицер от благороден произход се разпореждал с войници от полка като със своя стока, която бил купил, и можел да разпродава низшите чинове чрез наддаване, а войнишката маса била изпращана като стадо за избиване. Най-после идвали правата за лов, премахнатите вече права за избиване на гълъби и зайци, за които селяните си спомнят с ужас. Ловът бил наследствено пристрастие, древна привилегия на феодалите, сеньорите имали право да ловуват навред и наказвали със смърт всеки нещастник, осмелил се да ловува в именията им; животното е свободно, птицата е свободна, но са ограничени под необятното небе само за удоволствието на едни; за развъдници се смятали всички ниви и дивечът можел да ги опустоши — на собствениците било забранено да убият дори врабче.

— Разбира се — прошепна Бекю, който беше на мнение, че по бракониерите трябва да се стреля като по зайците.

Обаче Исус Христос, наострил уши по въпроса за лова, подсвирна присмехулно. Дивечът според него принадлежеше на този, който знае как да го убие.

— О, боже господи! — Възкликна непринудено с дълбока въздишка Роз.

Всички се бяха натъжили, прочетеното все повече ги потискаше, тази някогашна история им причиняваше мъка. Невинаги разбираха всичко и поради това безпокойството им се удвояваше. Щом като някога е било така, нищо чудно положението пак да се повтори.

— Хайде, бедний Жак Добряка — продължаваше по ученически да се запъва Жан, — дай потта си, дай кръвта си, защото още не е настъпил краят на твоите страдания.

Голготата на селянина продължаваше наистина. От какво ли не беше страдал той — от хората, от стихиите и от самия себе си. При феодализма, когато благородниците тръгвали на грабеж, бил преследван, гонен като дивеч и отнасян заедно с плячката. Всяка война между двама сеньори, ако не го унищожавала, го съсипвала: изгаряли колибата му, опустошавали нивата му. По-късно големите войни станали най-страшният бич, който опожарявал и цели села. Различни банди авантюристи за пари — веднъж с Франция, друг път срещу нея — са белязали пътя си с меч и огън, оставили са подир себе си гола земя. Ако градовете са издържали, благодарение на крепостните си стени, в тези безумни войни, бушували век след век, селата били помитани. През кървавите векове, вековете, когато нашите равнини — тогавашните области, не са преставали да вият от болки: жените бивали изнасилвани, децата — избивани, а мъжете — обесвани. А после, при примирието, бирниците на краля продължавали да измъчват бедния народ; защото не толкова многото и тежки данъци са били страшни, колкото своенравието и грубостите при събирането им; налозите и данъкът върху солта са били продавани на предприемачи и те си ги определяли както им хрумне, съвсем несправедливо, а селяните ги заплащали на въоръжените групи, които ги събирали като военни контрибуции; почти нищо обаче от тези пари не постъпвало в държавната хазна — докато стигнели дотам, всяка грабителска ръка, през които минавали, заграбвала колкото може. Освен това и гладът си казвал думата. Глупавата тирании на законите сковавала търговията, спирала свободната продажба на зърнени храни, причинявала на всеки десет години страшни кризи или поради горещите сушави години, или поради продължителни дъждове, които сякаш били божии наказания. Всеки порой, изпълнил реките, всяка пролет без дъждове, дори всеки облак или излишен слънчев лъч се отразявали на реколтите, засягали хиляди; камшикът на глада, внезапните поскъпвания на всичко и ужасната мизерия карали хората да пасат трева като животните. И след войните, и след кризите неизбежно избухвали епидемии и унищожавали пощадените от меча и глада. Тези епидемии непрекъснато се повтаряли поради невежеството и мръсотията; черната чума, голямата смърт с гигантския скелет, господствувала в онези времена, покосявала нещастния и беден селски народ.

Затова, когато положението ставало нетърпимо, Жак Добряка се бунтувал. Векове бил наследявал страх и примирение, раменете му били загрубели от бой, сърцето толкова потиснато, че не чувствувал колко бил унизен. Можел дълго да търпи побоите, да гладува, без ропот да остави всичко да му вземат, неосъзнат, смътно усещал някои неща, без да може да ги проумее; но това продължило до една несправедливост, до едно страдание, което го накарало изведнъж да скочи и да захапе шията на господарите си като домашно животно, побесняло от много бой. Ожесточението избухва — когато няма друг изход освен да се бият или умрат, жаковщината въоръжава селяните със собствените им вили и коси. Така са постъпили християните багоди, банди от галски селяни, пастирите по време на кръстоносните походи, а по-късно кроканите^[5] и „босоногите“, опълчили се срещу благородниците и кралските войници. След четиристотин години викът от болка и гняв на хората като Жак Добряка, преминавайки пак през опустошените нивя, ще накара господарите да се разтреперят в замъците си. Пак дошло време да избухнат и потърсят правата си хората, съставляващи болшинството от народа. Препуснало в галоп древното видение, грамадата полуголи дяволи в дрипи, побеснели от нищетата като зверове, захванали да рушат и да изтребват така, както тях са ги унищожавали и на свой ред да изнасилват жените на другите.

— Успокой гнева си ти, човече, рожба на нивята — продължаваше Жан спокойно и прилежно, — защото скоро часовникът на историята ще удари часа на твоя триумф.

Бюто пренебрежително вдигна рамене: голяма работа да се бунтуваш! Ами, та после жандармите да те приберат! Впрочем докато малката книжка разказваше за бунтовете на техните прадеди, всички слушаха с наведени очи и от предпазливост не издаваха настроението си с никакъв жест, макар че бяха все свои хора… За тези работи не трябваше да се говори на висок глас, по-добре да не се знае какво мислят те по въпроса. Исус Христос реши да прекъсне четенето, за да изкрещи, че при следващата война ще извие врата на мнозина, а Бекю заяви рязко, че всички републиканци били свине; и трябваше Фуан да ги накара да млъкнат с тържествеността и тъжната сериозност на стар човек, който много знае, но който не иска нищо да каже. Докато другите жени си даваха вид, че повече се интересуват от плетивата си, Крантата подхвърли следната мъдрост: „Имаш ли си нещо, пази си го!“, сякаш думите й не се отнасяха за прочетеното. Само Франсоаз, изпуснала ръкоделието си върху коленете, гледаше Капорал учудена, че може да чете безпогрешно и толкова дълго.

— О, боже мой! О, боже мой! — повтори Роз с дълбока въздишка.

Но тонът на книгата се промени, стана лиричен, и имаше пасажи, които прославяха Революцията. Именно тук, през събитията от 1789 година, тържествуваше Жак Добряка. След завземането на Бастилията, докато селяните палели замъците, нощта на 4 август узаконила вековните завоевания, признавайки свободата на човека и равенството на гражданите. „За една нощ орачът станал равен на сеньора, който по силата на някакъв пергамент пиеше потта му и изяждаше плодовете на неговия денонощен труд.“ Премахнали се крепостничеството, всички привилегии на благородниците, църковното и феодалното правосъдие, въвеждало се откупването на бившата собственост с пари, равенство в облагането с данъци; всички граждани добили право да заемат държавни и военни служби. И списъкът продължаваше, неправдите в живота като че изчезваха една след друга, започваше възпяването на нова златна епоха за орача, когото ласкаеха в цяла страница — наричаха го краля и хранителя на света. Той тежеше сега и трябваше да се коленичи пред святото рало. После ужасите на 1793 година бяха заклеймени с огнени изрази и книгата започваше прекалено да възхвалява Наполеон, детето на Революцията, който бил успял да я измъкне от коловозите на произвола, за да изгради щастието по селата.

— Истина е! — подхвърли Бекю, когато Жан обръщаше последната страница.

— Да, истина е — каза дядо Фуан. — Имало е и добри времена през моята младост… Аз, който ви говоря, веднъж в Шартр видях Наполеон. Бях на двадесет години… Тогава бяхме свободни, имахме си земя, струваше ни се толкова хубаво! Спомням си как един ден баща ми каза, че посявал грошове, а жънел наполеони… После дойдоха Луи XVIII, Шарл X, Луи-Филип… Беше поносимо, имаше какво да се яде, не можехме да се оплачем… И ето ти днес Наполеон III. Не беше толкова зле до миналата година… Само че…

Искаше да премълчи заключението си, но се изтърва неволно:

— Само че каква полза от тяхната свобода и тяхното равенство за нас, за Роз и за мене?… Нима сме надебелели, след като сме се трепали в продължение на петдесет години?

И така с малко думи, изречени бавно и мъчително, той без да иска обобщи: дълго време земята била обработвана за феодала от голия и бит с тояга роб, който нищо не притежавал, дори с кожата си не е можел да разполага; оплодотворената от неговия труд земя, дето той от непрекъснатата близост страстно обиквал и я обичал така, както се обича чужда жена, за която се грижиш и прегръщаш, но не можеш да обладаеш; и след векове на такава мъка и сластолюбие най-сетне той получава, завладява земята и тя става всичко за него — и наслада, и единствен извор на живота му. Та това вековно желание, тази собственост, която непрекъснато му е убягвала, обяснява любовта му към нивата, страстта му към земята, към натрупването на земя, към по-тлъстата буца пръст, стисната в шепата му, за да почувствува тежестта й. А колко е равнодушна и неблагодарна същата земя. Колкото и да я ласкаеш, тя не се разпалва, не ражда зърно повече. При много силните дъждове посевите загниват, градушките накълцват житото като трева, вихрушките повалят стеблата; една двумесечна суша изсмуква соковете им; а има и вредни насекоми, унищожителни студове, болести по добитъка, бурени, които изтощават почвата; колко щети причиняват вредителите, с които всекидневно се води борба, колко тревога носят те на невежите хора. Наистина и той не е бил пощаден, удрял е разгневен с юмруци, когато е виждал, че само трудът не е достатъчен. Беше изтощил мускулите си, отдаден изцяло на земята, а тя, след като едва го бе изхранила и го правеше нещастен, неудовлетворен, засрамен от старческо безсилие, ще премине в ръцете на друг мъж, безмилостна и към неговите бедняшки кокали, на които ще се крепи.

— Така е! Така е! — продължаваше бащата. — Когато си млад, се скъсваш от работа, а почнеш ли с голям труд да свързваш двата края, вече си стар, вече си пътник… Нали, Роз?

Майката поклати треперещата си глава. Да, господи! И тя също бе работила, дори повече от един мъж, разбира се! Ставала е преди другите, приготвяла е чорбата, мела е, чистила, съсипвали са я с хиляди грижи — кравите, прасето, нощвите, и винаги последна е лягала да спи! За да издържи, е трябвало да бъде яка. И ежедневната й награда е, че е живяла: цялата беше сбръчкана, но все пак щастлива, щом като имаше с какво да живее, да не умре на стари години от глад, след като бе цепила косъма на две, лягала е все по тъмно и е карала на хляб и вода.

— Както и да е — продължи Фуан, — не трябва да се оплакваме. Аз съм слушал да се разказва, че има области, където земята нищо не ражда. Така например в Перш^[6] само камънаци било… В Бос земята още е хубава, иска само добре да я обработваш… Но и тя се похабява. Няма две мнения, че плодородието й намалява. Нивя, от които някога се получаваха по двадесет хектолитъра, днес не дават повече от петнадесет. А от година насам и цената на хектолитъра намаля, разправят, че карали жито от дивашките страни; нещо лошо започва, криза някаква, както казват… Да не би теглото ни да е свършило? Нима всеобщото им гласуване ще вкара месо в тенджерите ни? Поземленият смазва раменете ни, продължават да вземат децата ни, за да воюват… Тяхна си работа, нека си правят революции, ама каква полза за нас, селянинът си остава селянин.

Жан, който беше човек на реда, изчакваше, за да завърши четенето. Тишината се възстанови и той продължи бавно:

„Щастлив земеделецо, не напускай селото, за да отидеш в града, където ще трябва да купуваш всичко — млякото, месото и зеленчуците, и където винаги ще харчиш повече от необходимото по непредвидени причини. Нямаш ли си в село въздух и слънце, здравословен труд, почтени удоволствия? Няма нищо по-хубаво от живота сред нивята; тук ти си истински щастлив, далече от позлатените фалшиви украшения; доказателство за това е, че работници от града отиват да се развличат на село, а и буржоата все си мечтаят — да дойдат да живеят край тебе, да берат цветя, да ядат плодове, откъснати направо от дърветата, да се търкалят по моравата. Втълпи си хубаво ти, Жак Добряка, че парите са неосъществима мечта. Ако сърцето ти е спокойно, ти вече си богат.“

Гласът му се бе променил; като разнежено градско чедо той трябваше да потиска вълнението, породено в душата му от мисълта за блаженство в село. Другите стояха мрачни: жените, наведени над иглите за плетене, мъжете, потиснати, със смутени лица. Подиграваха ли им се с тази книга? Само в парите е истината, а те умират от мизерия. После, понеже мълчанието беше мъчително, натежало от страдания и омраза, Жан си позволи да каже една мъдра мисъл:

— Все пак може би ще стане по-хубаво с образованието… Били сме толкова нещастни, защото сме били неуки. Днес вече знаем малко и сигурно сме по-добре. Значи ще трябва да напредваме, да имаме училища, в които да се учим как да обработваме земята…

Фуан обаче рязко, с упоритостта на старец със закостенели разбирания, го прекъсна.

— Я ни оставете на мира с вашата наука. Колкото повече знаеш, толкова по-зле става, нали ви казах, че преди петдесет години земята раждаше повече! Тя се сърди, когато я измъчват, каквото и да правиш, ще ти даде каквото си иска тя, майчицата! Че малко ли пара е прахосал господин Урдьокен, за да се вре в разни нововъведения… Не, не, кой каквото ще да каже, селянинът си остава селянин!

Удари десет часът и Роз след думите на Фуан, които бяха едно сурово, като удар с брадва, заключение, отиде в кухнята да вземе от горещата пепел в огнището гърнето с кестени — задължителната гощавка в тази празнична вечер. Взе и два литра бяло вино, че да бъде тържеството пълно. И тогава забравиха тъжните истории, настроението се повиши, забелиха с нокти и зъби сварените кестени, от които още се дигаше пара. Крантата моментално мушна в джоба своя дял, защото ядеше по-бавно. Бекю и Исус Христос лапаха кестените, без да ги белят, подхвърляха си ги право в устата; а Палмир, дошла на себе си, много старателно ги обелваше и тъпчеше Иларион като гъсок. Децата си правеха „наденички“. Бъзлата пробиваше със зъби дупка в кестена, после го стискаше, за да изскочи бялото меко тесто, а Делфен и Ненес започваха да лижат. Лиз и Франсоаз решиха да правят като тях. За последен път изравниха фитила на свещта и се чукнаха за дружбата между всички присъствуващи. Въздухът се беше спарил, над сламената постелка се издигаше червеникаво изпарение от урина, щурецът свиреше още по-силно в големите клатушкащи се сенки на гредите по тавана, а за да участвуват и кравите в пиршеството, хвърляха им обелките и те преживяха звучно с монотонни и приятни измлясквания.

Към десет и половина започнаха да се разотиват. Най-напред тръгна Фани, която отведе и Ненес. После излязоха Исус Христос и Бекю, започнали отново да се карат, тъй като навън в студа въздействието на алкохола се засили; чуваше се ясно как Бъзлата и Делфен, подхванали пияните си бащи, ги насочваха по пътя, сякаш водеха упорити животни, забравили къде е оборът им. При всяко отваряне на вратата откъм пътя, побелял от сняг, нахлуваше леден въздух. Крантата съвсем не бързаше, завързваше шала около врата си, нахлузваше ръкавици. Тя дори не погледна Палмир и Иларион, които боязливо се измъкнаха, треперещи в дрипите си. Най-сетне и тя си тръгна, влезе в дома си, съседната къща, откъдето се чу тъп шум от затръшната врата. Бяха останали само Лиз и Франсоаз.

— Слушай, Капорал — обърна се Фуан към Жан, — нали вие ще ги придружите, прибирайки се във фермата? По пътя ви е.

Жан поклати глава в знак на съгласие и двете момичета започнаха да покриват глави с шаловете си.

Бюто бе станал и с намусено лице, разтревожено и замислено, сновеше от единия до другия край на обора. Не беше проговорил след четенето, сякаш още бе под впечатлението на казаното в книгата, на историите около тази земя, извоювана с толкова труд. Защо да не я има цялата? Делбата му се виждаше неприемлива. А и много други мисли, някои още смътни, бушуваха в дебелата му глава — гняв, завист, гордост, инат, яд, че не бе станало така, както той бе казал, прекалено силно желание на мъж, който се двоуми от страх, че ще го измамят. Изведнъж той взе решение:

— Качвам се горе да спя, сбогом!

— Как така сбогом?

— Да, утре преди изгрев ще тръгна за Шамад… Сбогом, ако не се видим!

Бащата и майката, застанали един до друг, се изправиха насреща му.

— Хубаво, а твоя дял, приемаш ли го? — попита Фуан.

Бюто стигна до вратата, после се обърна.

— Не!

Цялото тяло на стария селянин се разтрепери. Той сякаш порасна, неговият някогашен авторитет избухна за последен път:

— Добре, лош син излезе ти… На брат ти и на сестра ти ще си им дам дяловете, а твоя ще им го отстъпя под наем и ще наредя така, че като умра, да стане техен… Ти няма да имаш нищо, махай се!

Бюто не трепна, не помръдна, остана си така вцепенен. Тогава Роз на свой ред се опита да го умилостиви:

— Та ние те обичаме толкова, колкото и другите, глупчо! Инатиш се против интереса си, приеми!

— Не!

И изчезна, качи се горе да спи.

Навън Лиз и Франсоаз, изумени от тази сцена, направиха няколко крачки мълчаливо. Отново се бяха хванали през кръста, сливаха се като черна сянка в нощната синевина на снега. Жан, който ги следваше също мълчалив, ги чу да плачат и реши да ги окуражи:

— Не се кахърете, той ще размисли, утре ще каже „да“.

— О, вие не го познавате! — извика Лиз. — Ще предпочете да го съсекат, отколкото да отстъпи… Не, не, свършено е!

После добави отчаяно:

— Какво ще правя с неговото дете?

— Ех стига де, нека първо се роди — прошепна Франсоаз.

Тези думи ги разсмяха. Но бяха много опечалени и отново заплакаха!

Жан ги остави пред вратата им и продължи пътя си през равнината.

Снегът бе престанал, небето пак се бе изчистило и изяснило и сега ледено, огромно, осеяно със звезди излъчваше синкаво сияние, бистро като кристал; и Бос се разстилаше до безкрая, цялата побеляла, равна и неподвижна като замръзнало море. Никакъв полъх откъм далечния хоризонт; чуваха се само ритмичните стъпки на големите му обувки по втвърдената земя. Господствуваше дълбока тишина, върховният покой на студа. В главата му се въртеше онова, което бе прочел в книгата; той свали каскета си, за да се разхлади, наболяваше го зад ушите, имаше нужда вече за нищо да не мисли. Тежеше му и споменът за това бременно момиче и за сестра му. Големите му обуща продължаваха да кънтят. Една падаща звезда се откъсна и огнената й бразда безшумно проряза небето.

А фермата Бордери едва се очертаваше в далечината като с малка гърбица, надигнала бялата покривка; и още щом излезе на напречната пътека, Жан си спомни за нивата, тук, на това място, която бе засял с жито преди няколко дни; погледна вляво и я позна под снежната плащаница. Тънка, лека и чиста като хермелин пелена очертаваше върховете на браздите и загатваше за вкочанената от студ земя. Как ли спяха семената! Каква хубава почивка ги чака в тази замръзнала утроба чак до топлата утрин, когато пролетното слънце ще ги събуди, за да заживеят.

Втора част

1.

Беше четири часът, светлината едва мъждукаше — розовата светлина на първите майски утрини. Под избледняващото небе още дремеха в полусенки сградите на Бордери — три дълги постройки в три от краищата на огромния квадратен двор — в дъното овчарникът, вдясно хамбарите, вляво конюшнята и къщата. Портата, която затваряше четвъртата страна, беше залостена с железен прът. А над ямата за тор само един голям жълт петел възвестяваше утрото със своя пронизителен като рог глас. Друг петел отвърна, после трети… Зовът се повтори, премина от ферма на ферма, от единия до другия край на Бос.

Тази нощ, както обикновено, Урдьокен беше прекарал при Жаклин в нейната малка слугинска стая, която й беше позволил да разкраси с книжни тапети на цветя, пердета от пергал и махагонови мебели. Въпреки увеличаващата й се власт, тя се сблъскваше с жестока съпротива всеки път, когато се опитваше да легне с него в стаята на покойната му жена, брачната спалня, която той защитаваше с последна почит. Тя се чувствуваше много оскърбена, добре разбираше, че няма да бъде истинска господарка, докато не почне да спи в старото дъбово легло, драпирано с червен памучен плат.

Жаклин се събуди призори и остана да лежи по гръб с широко отворени очи, а фермерът до нея продължаваше да хърка. От възбуждащата топлина на леглото черните й очи бленуваха и тръпка разтърси плътта на това хубаво стройно момиче. Поколеба се, после се реши, леко прекрачи господаря с вдигната риза, толкова леко и гъвкаво, че той не я усети. Безшумно, с разтреперани от внезапното желание ръце, облече полата си, но блъсна един стол и Урдьокен отвори очи.

— Я! Обличаш се… Закъде?

— Боя се за хляба, ще отида да видя.

Той понечи да заспи отново, мърморейки в почуда от повода за ставането й, главата му бе замаяна от тежкия сън. Какво странно хрумване! По това време хлябът нямаше нужда от нея. И изведнъж се разсъни, прободен от подозрение. Нямаше я вече; с премрежен, още блуждаещ поглед огледа слугинската стая, в която бяха чехлите, лулата и бръсначът му. Тази курва пак се е запалила по някой от слугите! Достатъчни му бяха две минути, за да се съвземе и припомни целия си живот.

Баща му, Изидор Урдьокен беше потомък на стар селски род от Клоа, преминал през шестнадесети век към буржоазията. Всички от рода били на служба в монопола върху солта: един е бил търговец на семена в Шартр, друг контрольор в Шатодюн; а Изидор, останал отрано сирак, на двадесет и шест години притежавал около шейсет хиляди франка и когато Революцията го уволнява, решава да забогатее от кражбите на разбойниците републиканци, които разпродавали богаташките имоти. Той познавал отлично областта, душил, пресмятал и платил тридесет хиляди, едва една пета от действителната стойност, за сто и петдесетте хектара на Бордери — всичко останало от бившето владение на Рон-Букевал. Нито един селянин не посмял да рискува парите си; само буржоата, съдебни и финансови чиновници, се възползували от революционните мерки. Впрочем това било чисто и просто спекула, защото на Изидор и през ум не му минавало да се захваща с някаква си ферма, а мислел, като позатихнат смутовете, да я препродаде и по този начин петкратно да увеличи парите си. Но се установила Директорията и обезценяването на недвижимите имоти продължило: не могъл да продаде земята с мечтаната печалба. Тя го обладала и той станал неин пленник до такава степен, че се заинатил нищо да не изпусне от нея, решил да я използува така, че най-сетне да натрупа състояние. По онова време се оженил за дъщерята на един съседен фермер, която му донесла в зестра петдесет хектара; така буржоата, който преди три века се бил измъкнал от селската класа, станал собственик на двеста хектара и се върнал към земеделието, но към едрото, към поземлената аристокрация, заела мястото на бившия всемогъщ феодализъм.

Александър Урдьокен, неговият единствен син, се родил в 1804 година. Започнал с отвращение да учи в колежа в Шатодюн. Земята го привличала, върнал се да помага на баща си и по този начин провалил неговата най-нова мечта — пред изгледите за бавно забогатяване Изидор предпочитал да продаде всичко и да насочи сина си към някоя свободна професия. Младият мъж бил на двадесет и седем години, когато бащината смърт го направила господар на Бордери. Бил привърженик на новите методи; когато се заженил, първата му грижа била не да търси имот, а пари, защото според него фермата не носела печалби единствено поради липса на капитал; получил желаната зестра от петдесет хиляди франка, която му донесла сестрата на нотариуса, една зряла госпожица, с пет години по-възрастна от него, извънредно грозна, но кротка. И тогава между него и собствените му двеста хектара започнала дълга борба, отначало предпазлива, постепенно разпалваща се от разочарованията, борба всеки сезон и всеки ден; тя не го обогатила, но му дала възможност да живее нашироко като едър сангвиничен мъж, твърдо решен да не се отказва от апетитите си. След няколко години положението се влошило още повече. Жена му родила две деца: син, който от омраза към земеделието влязъл във войската и получил капитански чин след битката при Солферино; и нежна и очарователна дъщеря, негова слабост, наследницата на Бордери, понеже неблагодарният му син предпочитал приключенията. Съдбата обаче нанесла страшен удар на бащата. Рано, в разгара на една жътва, той загубил жена си. Следващата есен починала дъщеря му. Капитанът не се появявал дори веднъж в годината и Александър Урдьокен изведнъж се видял самотен, без перспективи, без утеха, че работи за наследниците си. Но макар че раната кървяла дълбоко в него, той не паднал духом, останал все така суров и властен. Упорствувал пред селяните, които се подигравали на машините му и желаели разоряването на този дързък буржоа, опитващ се да научи техния занаят. Впрочем какво друго би могъл да направи? Той все повече изпадаше в плен на земята си — извършената работа и вложеният капитал с всеки изминал ден все повече го увличаха, без да има отсега нататък някакъв друг възможен изход освен да завърши с провал.

Урдьокен, фермерът с широки плещи, с кръгло червендалесто лице, запазил само малките ръце от своя буржоазен произход, винаги се бе проявявал като деспотичен мъжкар към слугините си. Дори докато бе жива жена му, обладаваше всичките, и то съвсем естествено, без каквито и да било последици, като нещо, което му се полага. Някое момиче на беден селянин, заело се с шивачество, можеше и да се опази, но нито едно от тези, които бяха наемани да работят във фермите, не можеха да избягнат мъжа — слугите или господаря. Госпожа Урдьокен беше още жива, когато Жаклин влезе в Бордери по милост; баща й, старият пияница чичо Коние, я пребиваше от бой и тя беше толкова окльощавяла и съсипана, че ребрата й можеха да се преброят през дрипите й. А на хората изглеждаше тъй грозна, че хлапетата дюдюкаха след нея. Никой не би й дал повече от петнадесет години, макар че тогава бе почти на осемнадесет. Тя помагаше на слугинята, използуваха я за черната работа — при миенето на съдове в кухнята, из двора при почистването на добитъка; всичко това я цапаше и мърсеше от главата до петите. След смъртта на фермерката тя като че се посъвзе малко. Всички ратаи я въргаляха в сламата; нямаше мъж, дошъл във фермата, да не легне с нея; и един ден, когато я съпровождаше в избата, господарят, който дотогава се отнасяше с пренебрежение към нея, също поиска да опита тази лошо облечена, грозна дрипла; но тя ожесточено му се опъна, изподраска го и го ухапа тъй, че го принуди да я пусне. И оттогава започна нейният възход. Оказва му съпротива цели шест месеца, после лека-полека му се отдаде. От двора тя премина в кухнята, заемайки мястото на слугинята; малко по-късно получи помощничка; а накрая стана истинска дама с прислужница. Сега предишната дрипла се беше превърнала в силно, мургаво, изящно и красиво момиче с твърди гърди, с гъвкавите и здрави крайници на привидно крехките жени. Проявяваше разточително кокетство, заливаше се с парфюми, но все пак създаваше впечатление на нечистоплътност. Хората от Рон, земеделците от околността, бяха не малко учудени от това приключение: ама че работа, възможно ли бе един богаташ да се лепне за подобна мърша, нито хубава, нито дебела, с други думи за самата Кониет, дъщерята на Коние, на онзи пияница, когото от двадесет години го виждаха да чука чакъл по пътищата! Какъв знаменит тъст! Каква страшна курва! А селяните дори не разбираха, че същата тази курва беше тяхното отмъщение, отмъщението на селото срещу фермата, отмъщението на бедния селски труженик срещу забогателия буржоа, станал едър собственик. В критичната възраст на своите петдесет и пет години Урдьокен се беше страстно привързал, чувствувайки физическа нужда от Жаклин, насъщна като хляба и водата. Поискаше ли да бъде много мила, тя го обсипваше с котешки ласки, щедро се отдаваше — без скрупули и отвращение, и то така дръзко, както друго момиче не би посмяло; заради подобни мигове той се унижаваше, молеше я да остане при него след караници, след страшни обвинения, когато я е заплашвал да я изхвърли с ритници навън.

Снощи пак й беше ударил плесница при сцената заради нейното желание да спи в леглото, в което бе умряла жена му; цялата нощ тя не пожела да му се отдаде; приближеше ли се до нея, шамаросваше го; та тя продължаваше да си прави удоволствие с момците от фермата, а с него бе свидлива, налагаше му въздържания, за да засили влиянието си над него. И тази сутрин, в тази влажна стая, в това разхвърляно легло, където още чувствуваше дъха й, той отново бе обхванат от гняв и желание. Отдавна вече надушваше непрекъснатите й измени. Скочи от леглото и изкрещя:

— Ах, мръснице! Само да те пипна!

Облече се бързо и излезе.

Жаклин се беше измъкнала от смълчаната къща, едва осветена от зазоряването. Когато прекосяваше двора, забеляза стария Сулас, овчаря, и понечи да се върне. Но каквото ще да става! Заобиколи конюшнята за петнадесет коня, където спяха четирима от каруцарите на фермата, и отиде в дъното, под навеса, при „леглото“ на Жан: една завивка и никакви чаршафи. Прегърна го, както си спеше дълбоко, затвори устата му с целувка; разтреперана, задъхана тихо изрече:

— Аз съм, глупчо. Не се страхувай… Бързо, бързо, да не се бавим!

Но той се уплаши, никога не искаше да става на това място, в леглото му, боеше се да не бъде изненадан. Стълбата към сеновала беше наблизо, те се изкачиха, оставиха капака отворен, търкулнаха се в сеното.

— О, глупчо, глупчо! — повтаряше Жаклин примряла, с гугукане, което сякаш излизаше от утробата й.

Вече почти две години Жан Макар работеше във фермата. След военната служба, попадна в Базош-льо-Доайен с един приятел, дърводелец като него, и беше започнал да работи по занаята си при баща му, дребен предприемач в селото, който имаше двама-трима работници; но дърводелството не му беше вече присърце, за седемте години военна служба така се беше отвратил от триона и рендето, че го теглеше към нещо коренно различно. Преди, в Пласан, той обработваше упорито дървото, не го влечеше учението, знаеше само да чете, да пише и да смята, но беше много разумен, много трудолюбив, поставил си беше за цел да извоюва самостоятелно положение извън ужасното си семейство. Старият Макар се държеше с него като с момиче, даваше му лош пример, като отнемаше пред очите любовниците му и всяка събота ходеше в работилницата, за да му краде заплатата. А когато побоищата и умората убиха майка му, той последва примера на сестра си Жервез, която бе офейкала с любовника си в Париж; избяга на свой ред, за да не хрантути мързеливия си баща. И сега не можеше да се познае, не че на него му се работеше много-много, но войската бе разширила мирогледа му: например политиката, която му досаждаше преди, сега го вълнуваше, караше го да размишлява по въпросите за равенството и братството. Придобил бе навици да скитори, да безделничи при тежките и безсмислени караулни служби, разпуснатия живот в казармите и нечовешките грубости на войната. Така че инструментите паднаха от ръцете му и той замечта за своя поход в Италия, същевременно обзет от копнеж за почивка, от някакво силно желание да се изтегне и забрави върху тревата.

Един ден работодателят му го заведе в Бордери, за да извърши някакви поправки. Имаше работа за цял месец — да се постави паркет в стаите и почти навсякъде да се затегнат вратите и прозорците. Доволен от работата, той проточи ремонта шест седмици. По това време работодателят му умря, а синът му, който се бе оженил, отиде да живее при жена си. Останал в Бордери, където все се намираше по нещо изгнило за подменяне, дърводелецът работи доста дни за своя сметка; после, понеже беше започнала жетвата, помогна в прибирането на реколтата и остана още шест седмици; така че като видя как хубаво го увлича земеделската работа, фермерът реши да го задържи за постоянно. За по-малко от година бившият работник стана добър ратай — каруцар, орач, сеяч, косач, в този земеделски край, където се надяваше, че най-сетне ще намери спокойствието, от което се нуждаеше. Значи край на триона и на рендосването! И сякаш бе роден за нивята със своето благоразумие, с любовта си към точно определената работа, с волския си характер, наследен от майката. Отначало беше възхитен, наслаждаваше се на полето, което селяните не забелязваха, наслаждаваше се благодарение на спомените си от четене на сантиментална литература, на разбиранията за скромност, за добродетел, за пълно щастие — така както са описани в късите поучителни разкази за деца.

Всъщност имаше и нещо друго, което харесваше във, фермата… По времето, когато поправяше вратите, веднъж Кониет се беше излегнала в купчината талаш. Тя го прелъсти, съблазнена от здравите мускули на едрия момък, чието правилно и грубо лице подсказваше, че е много мъжествен. Той се поддаде, после продължи от страх да не го вземе за глупак; в действителност беше започнал да изпитва нужда от тази развратница, която умееше да възбужда мъжете. А някъде дълбоко в душата му се бунтуваше неговата природна почтеност. Не беше хубаво да ходи с приятелката на господин Урдьокен, към когото изпитваше признателност. Все пак обаче намираше оправдание: нали не беше съпруга на господаря, влачеше се като курва подире му; а така или иначе му изменяше на всеки ъгъл, по-добре беше той да се забавлява, отколкото да я оставя на другите. Но тези доводи не можеха да го успокоят напълно и той все си мислеше, че всичко това ще свърши лошо, личеше, че господарят все повече се влюбва в нея. Положително нямаше да свърши добре.

В сеното Жан и Жаклин сподавяха диханието си, но изведнъж той, понеже беше нащрек, чу да скърца дървената стълба, скочи и с риск да се пребие се хвърли в дупката за изнасяне на фуража. Точно в този момент главата на Урдьокен се появи на другия край на сеновала. Той съгледа веднага сянката на мъжа, който избяга, и още разголения корем и вдигнатите крака на жената. Обзе го такава ярост, че дори не се сети да слезе долу и види кой бе любовникът, а с плесница, способна да зашемети и вол, повали на пода коленичилата вече Жаклин.

— Ах ти, курво!

Тя изкрещя, отрече неоспоримия факт с гневен вик:

— Нищо подобно!

Едва се въздържа да продъни с ритник този корем, тази голота на побесняло животно.

— Нали го видях!… Признавай или ще те убия!

— Не, не и не, нищо подобно!

После, когато най-сетне се изправи на крака със спусната пола, тя стана дръзка, предизвикателна, решила да покаже превъзходството си.

— Пък и какво те засяга? Да не би да съм ти жена?… Като не искаш да спя в твоето легло, свободна съм да спя, където ми харесва.

После се чу гугукането й, прозвучало като дразнеща подигравка:

— Хайде, отмести се оттам, че да сляза… Ще си ида още тая вечер.

— Веднага!

— Не, тая вечер… Чакай малко да поразмисля.

Той остана разтреперан, извън себе си, не знаеше върху кого да излее яростта си. Понеже нямаше вече смелостта да я изхвърли веднага на улицата, на драго сърце би изгонил любовника! Но къде да го търси вече? Беше се изкачил право в сеновала, устремен към отворените врати, без да поглежда по постелите; и когато слезе долу, четиримата каруцари от конюшнята се обличаха, а и Жан беше в дъното на навеса. Кой от петимата ще е? Колкото можеше да се съмнява в един, толкова и в другите, дори и петимата може да са се изредили. Все пак разчиташе мъжът да се издаде по някакъв начин, даде нарежданията си за работата до обяд, не изпрати никого по нивята, а и самият той не излезе, стиснал юмруци, обикаляше фермата с ко̀си погледи, обзет от желание да пребие някого.

След закуската в седем часа гневната обиколка на господаря накара къщата да затрепери. В Бордери имаше петима орачи за петте плуга, трима вършачи, двама говедари, един овчар и един малък свинар, всичко дванадесет слуги, без да се брои прислужницата. Най-напред в кухнята той се скара на нея, защото била окачила на тавана лопатите за пещта. После претършува двата хамбара — единия за овеса и другия за житото, който беше огромен и висок като църква, с петметрови врати; опита, се да излее яда си на вършачите, чиито бухалки накълцвали много ситно сламата. Оттам прекоси краварника, нетърпелив да провери дали тридесетте крави са в добро състояние, дали средната пътека е измита, дали яслите са чисти. Чудеше се за какво да се хване с краварите, но изведнъж погледна навън към цистерните, за които те трябваше да се грижат, и забеляза, че една от долните тръби е запушена с гнезда от врабчета. И тук, както във всички ферми в Бос, събираха грижливо дъждовната вода от покривите посредством сложна система от капчуци. Веднага той грубо попита може ли да допуснат едни врабци да ги уморят от жажда. И най-сетне бурята се стовари върху орачите. Макар петнадесетте коня в конюшнята имаха прясна постелка, той започна да крещи, че било отвратително, загдето са ги оставили в такава мръсотия. После, засрамен от несправедливостта си, раздразнен още повече, обиколи в четирите краища на сградите четирите навеса със струпани под тях сечива и със задоволство забеляза един плуг със счупена дръжка. И избухна. Играят ли си, типовете с типове, с машините му, та нарочно ги чупят? Повредата ще пише за тяхна сметка, на петимата! Че да не си завиждат помежду си! Докато ги ругаеше, искрящите му очи шареха по лицата им, очакваше някой да пребледнее, да потръпне, да се издаде. Но никой не мръдна и той се отдалечи, като махна отчаяно с ръка.

Приключвайки проверката си в овчарника, Урдьокен се сети да разпита овчаря Сулас. Този шестдесет и пет годишен старец беше във фермата от половин век, нищо не беше спестил, всичко бе изяла жена му, пияница и курва, която най-сетне има щастието да погребе. Трепереше от страх да не го освободят поради възрастта му. Може би господарят ще се смили, но знае ли някой кой пръв ще умре? Нима му даваха винаги достатъчно за тютюна и за глътка питие? Всъщност той не беше приятел на Жаклин, ненавиждаше я като стар ратай, възмутен от бързото издигане на тази последна постъпила във фермата слугиня. Като почнеше да му заповядва сутрин по това време, излизаше извън кожата си при мисълта, че я бе виждал с дрипите й сред говеждия тор. Тя положително би го уволнила, ако знаеше силата си; поради това беше предпазлив, искаше да си запази мястото, избягваше каквито и да е сблъсъци, макар да беше уверен, че господарят ще го подкрепи.

Овчарникът в дъното на двора се разполагаше в цялата постройка — помещение дълго осемдесет метра, в което осемстотинте овце на фермата бяха разделени с прегради: на едно място майките, разпределени в различни групи; на друго — агнетата, по-нататък — овните. Кастрираха двумесечните агнета за продаване, а женските запазваха, за да подновяват стадото с майки, най-старите пък продаваха всяка година; овните оплождаха младите овци в определените срокове. Влезеш ли в овчарника, веднага те лъхва силната задушаваща миризма, амонячното изпарение на постелката, старата слама, върху която на всеки три месеца хвърляха чиста слама. По протежение на стените имаше куки за повдигане на решетъчните прегради, когато се натрупваше напластеният тор. Имаше все пак въздух, който нахлуваше през широките прозорци, а отгоре подът на сеновала беше направен от подвижни греди, които изваждаха на части в зависимост от намаляването на фуража. В края на краищата се казваше, че живата топлина, ферментиращият пласт, мек и топъл, беше от полза за доброто отглеждане на овцете.

Урдокен блъсна една от вратите и забеляза Жаклин, измъкваща се през друга. Тя също се бе сетила за Сулас, обезпокоена, убедена, че я е проследил; но старецът си стоеше равнодушен, преструвайки се, че не разбира защо е така необикновено любезна с него. А присъствието на младата жена в овчарника, където никога не влизаше, разпали съмнението на фермера.

— Е, дядо Сулас, нищо ли ново нямаше тази сутрин? — попита той.

Овчарят, много висок и много слаб човек с продълговато и набръчкано лице, сякаш прорязано с косер, отвърна бавно:

— Не, господин Урдьокен, съвсем нищо, освен че хората, които стрижат овцете, скоро ще се заловят за работа.

Господарят поговори с него само за да прикрие, че иска да го разпитва. Овцете, които хранеха тук от началото на зимата, скоро, към средата на месец май, щяха да бъдат изкарани по ливадите. А кравите извеждаха на паша чак след жътвата. Тази равнина Бос, толкова безводна и без естествени пасбища, все пак даваше хубаво месо; и само поради липса на традиция и от мързел не се отглеждаха говеда. Всяка ферма угояваше пет-шест прасета само за лично ползуване.

С горещите си ръце Урдьокен галеше овцете, дотичали с вдигнати глави и нежни бистри очи, а множеството агнета, затворени по-нататък, се притискаха, блеейки, към решетките.

— Та значи вие, дядо Сулас, нищо не сте видели тази сутрин?

Старият бе видял, но какво да говори? От неговата покойна курва и пияница знаеше добре пороците на жените и глупостите на мъжете. Може би Кониет, макар и продажна, ще си остане по-силната и тогава ще се нахвърли върху него, за да се отърве от един досаден свидетел.

— Нищо не съм видял, съвсем нищо! — повтори той с угаснал поглед и безизразно лице.

Когато прекоси двора, Урдьокен забеляза, че Жаклин стоеше нервна, наострила уплашени уши, за да чуе какво се говори в овчарника. Преструваше се, че се занимава с домашните си птици, шестстотинте кокошки, патици и гълъби, които подхвърчаха, крякаха, ровеха сред непрекъснатата врява в торната яма; и когато малкият свинар изля ведрото с бяла каша, която носеше за прасетата, тя поотпусна малко нервите си, като му зашлеви плесница. А после погледът, който хвърли към фермера, я успокои: той не бе научил нищо, старецът бе стиснал зъби. Дързостта й се увеличи.

Затова по пладне тя бе предизвикателно весела. Усилената работа още не бе започнала, ядяха четири пъти дневно — млечна попара в седем часа, печени филии по обяд, хляб и сирене в четири часа, супа и сланина в осем. Хранеха се в кухнята — голямо помещение с дълга маса, от двете страни на която имаше две пейки. Тук прогресът беше представен от една желязна готварска печка, оставена край огромното огнище. В дъното зееше черният отвор на пещта; по опушените стени бяха подредени блестящи тенджери и старинни прибори. Слугинята, едно дебело, грозно момиче, беше пекла сутринта, та приятна миризма на топъл хляб лъхаше от оставената отворена ракла.

— Какво, стомахът ли ви е запушен днес? — дръзко се обърна Жаклин към Урдьокен, който влезе последен.

След смъртта на жена си и на дъщеря си, за да не яде сам, той сядаше на масата на прислужниците, както в старите времена; заемаше мястото в единия край, а пък слугинята-господарка — на другия. Бяха четиринадесет души. Прислужницата поднасяше яденето.

Когато фермерът седна, без да отговори, Кониет заприказва за обяда. Той се състоеше от печени филии хляб, начупени в един супник, поръсени с вино и подсладени със сос рипопе, старинна дума, с която в Бос наричат меласата.

Поиска си допълнителна лъжица сос, престорено се мъчеше да угажда на мъжете, пускаше шеги, предизвикващи гръмогласен смях. Думите й бяха двусмислени, казваше, че си заминава вечерта; закачаха се, сбогуваха се, кой от тях не съжаляваше, че няма да може пак да има удоволствието… Овчарят ядеше и гледаше тъпо, а пък господарят бе смълчан, сякаш и той нищо не разбираше. За да не се издаде Жан насила се смееше заедно с другите, въпреки че му бе неприятно, защото чувствуваше, че не бе постъпил почтено.

След като се нахраниха, Урдьокен даде нареждания за след обяда. Малко нещо оставаше за довършване навън: да се валират посевите с овес, да се довърши оранта на угарите, преди да е започнало косенето на люцерната и детелината. Задържа във фермата двама души, Жан и един друг, които да почистят сеновала… А самият той, убит духом, с бучащи от повишеното кръвно налягане уши и много нещастен, започна да обикаля, без да знае с какво да се захване, за да убие мъката си. Мъжете, които стрижеха овцете, се бяха настанили под един навес в дъното на двора. Той се изправи срещу тях и ги загледа.

Бяха петима — мършави момци, с пожълтели лица, клекнали, с големи лъскави стоманени ножици в ръце. Овчарят носеше овцете със завързани крака, подобни на мехове, и ги нареждаше върху утъпканата земя под навеса, където можеха само да надигат глави и да блеят. Хванеше ли я някой от стригачите, овцата млъкваше, отпускаше се, издута като балон от дебелата си вълна, покрита с черна кора от сернистата мазнина и прахта. После под острите и бързи ножици животното се измъкваше от руното си като гола ръка от тъмна ръкавица, беше розово и свежо под златистоснежния мъх по кожата. Стисната между коленете на кокалест дангалак, една овца-майка, оставена по гръб с разтворени бутове и извита надясно глава, бе надула бял корем със зъзнеща кожа на жена, която разсъбличат. Стригачите получаваха по три су за животно, а един сръчен работник можеше да остриже двадесет на ден.

Унесен, Урдьокен си мислеше, че вълната бе спаднала на осем су ливрата и трябваше да избърза да я продаде, за да не изсъхне много и намали теглото си. Предишната година в Бос стадата загинаха от метил. Всичко отиваше от зле към по-зле, истинско разорение, провал за земеделието, откакто цената на зърнените храни взе да спада с всеки изминал месец. И посъвзел се от грижите си като фермер, задушаващ се на двора, той излезе от фермата да разгледа нивята. Всеки път раздорите с Кониет завършваха така: след като бе избухвал и стискал юмруци, потискащото го страдание отстъпваше място на друга мъка, която биваше облекчавана само като се вглеждаше в своите нивя с жито и овес, разстлали зеленината си до безкрайност.

Ах, тази земя! Колко много я бе обикнал! И то със страст, която не се изчерпваше с алчността на селянина; тя бе сантиментална и почти интелектуална страст, защото чувствуваше земята като всеобща майка, която му бе дала живот и плът и в която щеше да се върне. Още отначало, когато беше съвсем млад, израснал сред нея, той намрази колежа и го обзе желание да изгори учебниците си само защото бе обикнал свободата, скитанията из нивята и опиянението от чистия въздух сред простора на равнината. По-късно, когато наследи баща си, той я обикна като влюбен — любовта му бе зряла, сякаш влизаше в законен брак с нея, за да оплодява. И тази нежност към нея ставаше все по-голяма, колкото повече й посвещаваше времето, парите си, целия си живот, като на някоя добра и плодовита жена; прощаваше й капризите, дори и изневерите. Много често се сърдеше, когато тя биваше зла, когато — или много сушава, или прекалено влажна — изяждаше посевите, без да дава жътви; после започваше да се съмнява, да се самообвинява като импотентен или несръчен мъжкар: грешката би трябвало да е у него, дето не й е направил дете. Точно оттогава се увлече по новите методи, възприе разни нововъведения и съжали, че е бил лош ученик в колежа, че не е следвал в някое от тия земеделски училища, на които баща му и той се бяха подигравали. Колко ненужни начинания и безуспешни опити, към които се прибавяше и това, че понякога ратаи повреждаха машини, а търговци го лъжеха с изкуствени торове! Беше прахосал богатството си, Бордери едва му осигуряваше хляб за ядене, докато чакаше да го довърши аграрната криза. Да става каквото ще! Той ще остане пленник на земята си, която ще погълне костите му, след като до края на живота си я бе имал като жена.

Този ден, когато излезе навън, той си спомни за своя син, капитана. Те двамата биха могли да постигнат много!

Но отблъсна спомена за този глупак, който предпочете да влачи сабя. Нямаше вече деца. Щеше да свърши самотен. После се сети за своите съседи, най-вече за Кокарови, собствениците, които сами обработваха своята ферма в Сен-Жюст — баща, майка, трима синове и две дъщери; те също не успяваха да се справят. В Шамад фермерът наемател Робике, чийто договор изтичаше, не тореше вече, оставяше имота да запада. Така беше, навсякъде имаше мъчнотии, трябваше да се съсипваш от труд и да не се оплакваш. Обаче постепенно някаква приспивна нежност започна да се излъчва от големите зелени площи, които обхождаше. От леките дъждове през април фуражните култури бяха добре поникнали. Алените детелини го очароваха и той забрави останалото. Навлезе в угарта, за да хвърли поглед върху работата на двамата си орачи: земята лепнеше по краката му, чувствуваше се, че е тлъста, плодородна, сякаш тя искаше да го задържи в прегръдките си; и тя наистина си го вземаше отново цял-целеничък, той си възвръщаше мъжествеността, силата и радостта от тридесетте си години. Имаше ли други жени освен нея? Нима имаха някакво значение такива като Кониет? Тази или онази, всяка от тях е паница, от която всички ядат и с която човек трябва да се задоволява, стига да е достатъчно чиста. Това тъй убедително извинение за малодушната му зависимост от мръсницата го разведри окончателно! Походи още три часа, пошегува се с едно момиче, по-точно със слугинята на Кокар, която се връщаше от Клоа, яхнала магаре, с разголени крака.

Когато се прибра в Бордери, Урдьокен забеляза в двора Жаклин, която се сбогуваше с котките на фермата. Там винаги имаше много: дванадесет, петнадесет, двадесет, не се знаеше точно колко; защото женските раждаха в незнайни дупки под сламата и изведнъж се появяваха с по пет-шест котенца, вдигнали опашки нагоре. После тя се приближи до колибките на Император и на Масакр, двете овчарски кучета, но те изръмжаха, мразеха я.

Вечерята, въпреки сбогуването с животните, мина като всеки ден. Господарят ядеше и разговаряше както обикновено. После, в края на деня, не стана въпрос, че някой ще заминава. Всички отидоха да спят, мракът обви смълчаната ферма.

И същата тази вечер Жаклин спа в стаята на госпожа Урдьокен. Това бе хубавата стая с голямо легло в дъното на алков, драпиран в червено. В нея имаше шкаф, масичка с един крак, кресло „Волтер“; окачени над едно махагоново бюро блестяха в стъклена рамка медалите, които фермерът бе получил на земеделски събори. Когато по риза се качи и легна в брачното легло, Кониет се протегна, разпери ръце и крака, за да го обхване изцяло и с гугукане се разсмя.

На другия ден, когато тя се спусна да го прегърне, Жан я отблъсна. Откакто взе тъй сериозен обрат, работата беше станала наистина опасна, и той не искаше да продължава повече.

2.

Една вечер, няколко дни след това, Жан, връщайки се пешком от Клоа, се учуди, когато на два километра пред себе си забеляза силуета на селска двуколка, която се прибираше. Тя изглеждаше празна, нямаше никой на седалката, и изоставеният кон се завръщаше към конюшнята си, без да бърза, като животно, което знае пътя си. Така че младият мъж лесно го настигна. Той го спря, качи се да види какво има в колата: на пода лежеше мъж, шестдесетгодишен, дебел и нисък старец, чието лице изглеждаше почерняло.

Жан се изненада толкова, че започна да говори на висок глас:

— Ей, човече!… Да не би да спи, да не би да е пил… Я виж ти! Та това е старият Муш, бащата на ония две момичета!… Струва ми се, че е пукнал! Ама че работа!

Обаче Муш бе повален от апоплектичен удар и все още дишаше, бавно и мъчително. След като го обтегна и изправи главата му, Жан седна на седалката и шибна коня. Подкара го в най-бързия му тръс, защото се страхуваше да не би старецът да умре в ръцете му.

Когато навлезе в площад Еглиз, той забеляза Франсоаз, застанала пред вратата. Тя бе поразена, като го видя в тяхната кола да кара техния кон.

— Какво има? — попита тя.

— Баща ти не е добре.

— Къде е той?

— Тук, погледни!

Тя се покачи на колелото и погледна. За миг остана поразена, сякаш без да разбира, пред тази виолетова маска, едната половина от която се беше нагърчила като изтеглена отдолу нагоре.

Свечеряваше се, голям жълто-червеникав облак, който багреше небето, осветяваше умиращия като с отблясък от пожар.

После изведнъж тя зарида, побягна, изчезна, за да съобщи на сестра си.

— Лиз!… Ах, господи!

Останал сам, Жан се подвоуми. Все пак не можеше да се остави старецът в дъното на двуколката. Подът на къщата беше с три стъпала по-долу откъм площада. Едно слизане в тази тъмна дупка му се виждаше доста трудно. След това се досети, че откъм улицата наляво друга една врата водеше направо в двора. Този двор, доста просторен, беше ограден с жив плет; локва с жълтеникава вода заемаше две трети от двора, а около двайсетина ара бяха заети от зеленчукови лехи и плодни дръвчета. И така, той изостави коня, който сам тръгна и се спря пред конюшнята си до обора с двете крави.

С викове и сълзи притичаха сестрите. Лиз, която бе родила преди четири месеца, тъкмо бе кърмила и още държеше бебето в ръце, то също пищеше. Франсоаз пак се покачи на едно от колелата. Лиз се покатери върху другото, риданията им станаха сърцераздирателни, а в дъното на колата дядо Муш продължаваше да диша мъчително със свистене.

— Татко, отговори, кажи?… Какво ти е, кажи де? Какво ти е, кажи, господи!… На главата ти ли стана нещо, че не можеш нищо да кажеш?… Татко, татко, кажи, отговори?

— Слезте, по-добре е да го свалим оттук — съобразително каза Жан.

Те не се впуснаха да му помогнат, започнаха да се вайкат още по-силно. За щастие една съседка, Фрима, привлечена от шума, се появи най-сетне. Тя беше висока, суха, кокалеста стара жена, която от две години се грижеше за парализирания си мъж; преживяваше едва, обработвайки с упоритостта на товарно животно педята земя, която притежаваха. Тя не се смути, прецени станалото като нещо естествено, и помогна съвсем като мъж. Жан прихвана Муш за раменете, издърпа го толкова, колкото Фрима да може да го хване за краката. После го пренесоха в къщата.

— Къде да го сложим? — попита старицата.

Двете момичета, които ги следваха объркани, не знаеха къде. Баща им живееше горе, в малката стаичка на тавана. Невъзможно бе да го качат там. Долу, до кухнята, имаше голяма стая с две легла, която той им бе отстъпил. В кухнята бе тъмно като нощ; Жан и старата жена чакаха с отмалели ръце, не смееха да влязат по-навътре от страх да не се блъснат в някоя мебел.

— Хайде, все пак трябва да решите!

Най-сетне Франсоаз запали свещ и в този момент се появи жената на полския пазач, доведена навярно от своя нюх, от онази потайна сила, която за минута разнася всяка новина от единия до другия край на селото.

— Ах! Какво му е на горкия мил човек?… О, виждам, кръвта се е разляла по тялото му… Бързо, сложете го да седне на един стол.

Фрима бе на противно мнение. Слага ли се да седне човек, който не може да се държи на крака? Най-добре било да го положат да легне в едно от леглата на дъщерите му. Спорът се изостряше, когато се появи Фани заедно с Ненес: тя бе научила за станалото, купувайки фиде у Макерон, и идваше разтревожена за своите братовчедки.

— Може би ще е добре да го сложим да седне — заяви тя, — за да се раздвижи кръвта.

Така че Муш бе положен върху един стол близо до масата, на която гореше свещта. Брадичката му клюмна върху гърдите, ръцете и краката увиснаха, лявото му око се бе отворило от дръпването на тази половина на лицето и ъгълът на сбърчената уста пухтеше още по-силно. Настъпи мълчание, смъртта нахлуваше във влажната стая с под от утъпкана земя, с олющени стени и с голямо черно огнище.

Жан продължаваше да чака затруднен, докато двете момичета и трите жени с отпуснати ръце разглеждаха стареца.

— Ще отида да повикам лекаря — реши се да каже младият мъж.

Жената на Бекю поклати глава, нито една от другите не отговори. Това нищо нямало да помогне, защо да се харчат пари? И ако това е краят, нима лекарят ще направи нещо!

— Хубаво ще му подействува малко раненка — каза Фрима.

— Аз пък — прошепна Фани — имам камфоров спирт.

— И това също е хубаво — заяви жената на Бекю.

Лиз и Франсоаз слушаха слисани и не можеха да решат нищо; едната друскаше малкия си Жюл, другата се чудеше какво да прави пълната с вода чаша, от която бащата не бе искал да пие. Гледайки всичко това, Фани отстрани Ненес, който съсредоточено следеше гримасата на умиращия.

— Ще изтичаш до нас и ще кажеш да ти дадат малкото шише с камфоров спирт, което е в долапа, вляво… Чуваш ли? В долапа вляво. И се отбий при дядо Фуан и при леля ти, Крантата, кажи им, че чичо Муш е много зле. Тичай, тичай бързо!

Когато момчето излезе подскачайки, жените продължиха да разискват случая. Жената на Бекю познавала един господин, когото били спасили, гъделичкайки ходилата на краката му в продължение на три часа. Фрима се сети, че й е останал липов чай, от онзи, който била купила на мъжа си миналата година за две су, и отиде да го вземе. Върна се с малкото пакетче, а Лиз подаде детето си на Франсоаз и запали огън, след което Ненес се появи пак.

— Дядо Фуан беше си легнал… Крантата каза така: ако чичо Муш не е пил толкова, нямало така да го боли сърцето…

Обаче Фани разгледа шишето, което момчето й подаде, и извика:

— Глупако, казах ти вляво!… Ти ми носиш одеколона.

— И това е хубаво — повтори жената на Бекю.

Насила накараха стареца да изпие чаша липов чай, като пъхаха лъжицата между стиснатите му зъби! После разтъркаха главата му с одеколон. Но не му стана по-добре, положението му бе отчайващо. Лицето му още повече потъмня, принудиха се пак да го настанят хубаво на стола, защото се смъкваше надолу и имаше опасност да падне.

— О! — прошепна Ненес, застанал пак до вратата. — Не знам дали няма да вали. Небето е особено.

— Да — каза Жан. — Видях как се разстила един грамаден облак.

И сякаш върнал се към първото си предложение, той продължи:

— Няма значение, все пак ще отида да потърся лекаря, ако искате.

Лиз и Франсоаз се погледнаха загрижено. Най-сетне Франсоаз се реши с щедростта на своята младост:

— Да, да, Капорал, идете в Клоа и потърсете господин Фине, да не се каже, че не сме направили това, което е трябвало.

В тази суматоха конят дори не бе разпрегнат, така че Жан трябваше само да скочи в двуколката. Чу се дрънчене, шум от бързото търкаляне на колелата. Тогава Фрима спомена за свещеника; но другите с ръкомахания й дадоха да разбере, че доста са се измъчили вече. А когато Ненес предложи да отиде пеша до Базош-льо-Доайен, отстоящ на три километра, майка му се разсърди: в никакъв случай няма да допусне да тича тъй в толкова зловеща нощ под това страшно ръждиво небе. Всъщност, понеже старият нито чуваше, нито отговаряше, струваше ли си трудът да безпокоят свещеника.

Дървеният стенен часовник удари десет часа. Изненадаха се: можеше ли някой да каже, че са от два часа тук, без да са направили нещо! И никой не искаше да си отиде, задържаше ги зрелището, искаха да видят края. Голям хляб беше поставен върху раклата, а до него нож… Най-напред момичетата, измъчени от глада, въпреки тревогата, машинално си отрязаха филии, които изядоха несъзнателно; после ги последваха трите жени, хлябът намаляваше, непрекъснато някоя режеше и дъвчеше. Не биха запалили друга свещ, дори не подрязваха фитила на тая, която гореше; не беше весела тази тъмна и гола кухня на бедни селяни с хриповете на умиращия, подпрян на масата.

Изведнъж, половин час след излизането на Жан, Муш се преметна и просна на пода. Вече не дишаше. Беше мъртъв.

— Какво ви казвах аз? А той тръгна да търси лекар! — обади се жената на Бекю с дрезгав глас.

Франсоаз и Лиз отново зарониха сълзи. С инстинктивен порив те се бяха хвърлили в обятията си като нежно обожаващи се сестри и повтаряха на пресекулки:

— Господи, останахме си само двете… Свършено е, само ние двете… Какво ще стане с нас, господи?

Не биваше да оставят мъртвеца на земята. Набързо Фрима и жената на Бекю направиха необходимото. Понеже не смееха да пренасят трупа, те измъкнаха дюшека от едното легло, занесоха го в кухнята и проснаха върху него Муш, като го завиха до брадичката с чаршаф. В това време Фани запали свещите на другите два свещника, които постави от двете страни до главата на Муш. За момента това беше добре; само че лявото око, което три пъти се мъчиха да затворят, упорито се отваряше и сякаш гледаше света от това изкривено и виолетово лице, което силно изпъкваше върху белотата на чаршафа.

Лиз бе успяла да приспи Жюл, бдението започна. На два пъти Фани и жената на Бекю казаха, че ще си отидат, понеже Фрима предлагаше да прекара нощта с двете сестри; обаче те не си тръгваха, продължаваха да разговарят тихо, хвърляйки коси погледи към мъртвеца. В това време Ненес, докопал се до шишето с одеколон, довършваше течността, като обливаше ръцете и косата си.

Удари полунощ и жената на Бекю повиши глас:

— Е къде е господин Фине, питам ви аз! Може ли човек да го чака, за да умре. Повече от два часа, за да го доведат от Клоа!

Вратата към двора беше останала отворена, нахлу силно въздушно течение, което угаси светлините отдясно и отляво на мъртвия. Всички се ужасиха, а когато отново запалиха свещите, бурният полъх се повтори още по-страшно; някакъв продължителен и усилващ се тътнеж идеше от тъмните дълбини на полето. Човек би го оприличил на галопираща опустошителна армия, която приближава, придружена от трясъка на счупени клони и стенания на утъпкани нивя. Всички изтичаха до прага, видяха как един бакърен облак лети и се огъва в оловносивото небе. И изведнъж се разнесе трясък, пушечен залп, дъжд от куршуми започна да се сипе в краката им с плющене и подскачане. И тогава от гърлата им се разнесе вик на разорение и отчаяние.

— Градушка! Градушка!

Смаяни, възмутени и побледнели пред това бедствие, те продължиха да гледат. Градушката трая не повече от десет минути. Нямаше гръмотевици, но големи синкави светкавици, сякаш непрекъснато пробягваха по земята като широки светещи бразди; нощта не беше така тъмна, ледените зърна я осветяваха с бледи безбройни отблясъци, сякаш бяха паднали парчета от стъкло. Шумът ставаше оглушителен като канонада, като от влак, пуснат с пълна скорост върху железен мост, трополящ безспир. Вятърът бясно фучеше, отвесно падащите топчета шибаха навред, трупаха се, покриваха земята с бяла постеля.

— Градушка, боже мой!… Ах какво нещастие!… Погледнете, истински кокоши яйца!

Те не смееха да излязат на двора, за да си вземат от тях. Ураганът продължаваше да се засилва, всички стъкла на прозорците бяха строшени; силата му бе такава, че едно ледено топче счупи стомната, а други се търколиха чак до дюшека на мъртвеца.

— Не повече от пет бучки лед са една ливра — каза жената на Бекю, преценявайки тежестта им.

Фани и Фрима направиха отчаян жест.

— Всичко е загубено, поголовна сеч!

Беше краят. Замря галопът на бързо отдалечаващото се бедствие и настъпи гробна тишина. Небето зад облака бе станало мастилено черно. Тих непрекъснат дъжд се сипеше като из ведро. По земята се забелязваше само дебелият пласт от ледени зърна, една белееща се покривка, която си имаше собствена светлина, бледата светлина на милиони кандила, разстлани до безкрая.

Ненес, изхвръкнал навън, се върна с голяма ледена топка, едра като юмрука му, неправилна и наръбена; а Фрима, която не можеше да стои повече на едно място, не устоя на желанието си да погледне.

— Ще отида да потърся фенера си. Трябва да узная какви са поразиите.

Фани стоя кротко още няколко минути. Тя продължаваше да се вайка. Ах, какъв труд предстоеше след опустошаването на зеленчуците и на плодните дървета! Житото, овесът, ечемикът не бяха поникнали много, та надали бяха много пострадали. Но лозята, ах лозята! От вратата тя шареше с очи в гъстата и непроницаема нощ, трепереше пред неизвестността, мъчеше се да прецени колко бе голямо злото, като го преувеличаваше, мислейки, че вижда полето, покосено от картечници и кръвта му да се излива през раните.

— Слушайте, малките ми — каза тя най-после, — вземам назаем един фенер и ще изтичам до нашите лозя.

Тя запали един от двата фенера и изчезна с Ненес.

Жената на Бекю, която всъщност нямаше земя, не говореше загрижено, въздишаше, молеше се на небето вяло, по навик, с отегчително вайкане. Въпреки това любопитството я тикаше непрекъснато към вратата; и силно заинтригувана застана на прага, когато забеляза, че селото се изпълни със светещи точки. През един отвор в двора, между обора и навеса, погледът й обхвана цялото село Рон. Без съмнение градушката беше събудила селяните. Всеки гореше от същото нетърпение да отиде да види своята нива, прекалено загрижен, за да дочака деня. Затова фенерите излизаха един след друг, умножаваха се, тичаха и танцуваха. А жената на Бекю, която познаваше къде се намира всяка къща, съумяваше да назове съответното име при появата на всеки нов фенер.

— Ето на̀ палят у Крантата, а сега излизат от Фуан, а пък ей там е Макерон, до него е Ланген… Боже господи! Горките хора! Сърцето да ти се скъса! Не, каквото ще да става, отивам!

Лиз и Франсоаз останаха сами пред трупа на баща си. Ромоленето на дъжда продължаваше, влажни подухвания облъхваха пода и караха свещите да мигат. Трябваше да затворят вратата, но нито едната, нито другата се беше сетила, обзети и стреснати също от драмата навън, въпреки траура в къщи. Значи не им стигаше, че имат мъртвец в дома си? Добрият бог беше унищожил всичко, човек дори не знаеше дали му е останало парче хляб за ядене.

— Бедният татко — прошепна Франсоаз, — кой знае колко щеше да се разтревожи!… По-добре е, че не вижда това, което става.

А когато сестра й вземаше втория фенер, каза:

— Къде отиваш?

— Помислих си за граха и за фасула. Ще се върна веднага.

Лиз прекоси двора под проливния дъжд и влезе в зеленчуковата градина. Само Франсоаз бе останала при стария. Но тя застана на прага, много развълнувана от сноването на фенерите. Стори й се, че чува охкания и плач. Сърцето й се късаше.

— Ей? Какво? — извика тя. — Какво има?

Никакъв глас не отвърна. Фенерът се движеше напред-назад все по-бързо, като побеснял.

— Фасулът ли е унищожен?… А грахът пострадал ли е?… Боже мой! Ами плодовете и салатите?

Но едно възклицание от мъка, което долови съвсем ясно, я накара да вземе решение. Повдигна полата си и изтича под дъжда, за да отиде при сестра си. А мъртвият, изоставен, остана в празната кухня, съвсем вдървен под чаршафа между двете тъжни и димящи свещи. Лявото му око, упорито отворено, гледаше старите греди на тавана.

Ах, какво опустошение хвърли в отчаяние този кът на земята! Едно ридание сякаш се изтръгваше от него под трептящите светлини на фенерите! Лиз и Франсоаз разнасяха техния фенер толкова измокрен от дъжда, че едвам мъждукаше през стъклата. Те се приближаваха до лехите и в малкия кръг на светлината смътно различаваха фасула и граха, посечени до корен, и салатите накълцани така, че никакви листа не биха могли да се използват… Но най-много бяха пострадали дърветата: малките клони и плодовете бяха отрязани като с нож; самите стебла бяха тъй очукани, че мъзгата изтичаше през дупките на кората. А по-надалече, в лозята, беше още по-лошо, фенерите сновяха, подскачаха, беснееха сред стенания и проклятия. Главините изглеждаха като покосени, цъфналите чепки покриваха земята заедно с останки от лозови пръчки и листа; загубена бе не само тазгодишната реколта, но и оголените коренища, които щяха да покретат и да умрат. Никой не усещаше дъжда, едно куче виеше на умряло, жените се обливаха със сълзи като пред гроб. Макерон и Ланген, въпреки съперничеството си, взаимно си помагаха с фенерите, минаваха да осветяват ту единия, ту другия имот, като проклинаха през цялото време, докато гледката на разорените лозя пробягваше пред очите им и пак чезнеше в мрака зад тях. Макар и да нямаше вече земя, старият Фуан искаше да види, сърдеше се. Постепенно всички се разгневиха: възможно ли бе за четвърт час да се загуби плодът от едногодишен труд? Какво бяха направили, че да бъдат така наказани? Никакво обезпечение, никаква правда, бедствие без причина, капризи, които убиваха света. Изведнъж Крантата, побесняла, събра камъни и ги хвърли нагоре, за да разкъса небето, което не се виждаше. После закрещя:

— Проклета свиня там, горе! Не можеш ли да ни оставиш на мира?

В кухнята върху дюшека изоставеният мъж гледаше тавана с неподвижно око, когато две коли спряха пред вратата. Най-сетне Жан водеше господин Фине, след като го бе чакал близо три часа в дома му; той се връщаше с двуколката, а пък лекарят бе взел своя кабриолет.

Господин Фине, висок, слаб човек с лице пожълтяло от пропаднали стремежи, влезе доста грубо. Дълбоко в себе си той ненавиждаше тази селска клиентела заради нейното невежество.

— Какво, няма никой?… Значи е по-добре?

После, когато забеляза трупа:

— Не, много е късно… Нали ви казвах, че не искам да идвам. Винаги все същата история, викат ме, когато са вече умрели.

Това излишно безпокойство посред нощ го дразнеше и понеже точно в този момент влязоха Лиз и Франсоаз, той още повече се разгневи, когато разбра, че са се двоумили два часа, докато изпратят Жан да го доведе.

— Вие сте го убили, дявол да го вземе!… Каква идиотщина? Одеколон и липов чай при апоплексия… И на всичко отгоре няма никой при него. Разбира се, че не може да се спаси…

Заинтересуван, господин Фине се поуспокои. Виж ти! Значи градушка е паднала? Принуден да живее със селяните, той най-сетне бе започнал да се вълнува и от техните тревоги. Жан също се бе приближил и те двамата се учудваха, възмущаваха се, защото идвайки от Клоа, върху тях не бе паднала нито капка от градушката. Там земята била пощадена, а тук опустошена, макар че разстоянието е няколко километра; наистина каква несполука е да се намираш откъм лошата страна! После Фани се завърна с фенера, а и жената на Бекю и Фрима след нея; и когато трите жени, облени в сълзи, започнаха да разказват подробно за ужасите, които бяха видели, лекарят сериозно заяви:

— Това е голямо нещастие, голямо нещастие… Няма по-голямо нещастие за селата…

Глух шум, подобен на кипеж, го прекъсна. Идваше откъм мъртвия, забравен между двете свещи. Всички млъкнаха, жените се прекръстиха.

3.

Измина един месец. Старият Фуан, определен за настойник на Франсоаз, която навлизаше в петнайсетата си година, склони нея и сестра й Лиз, която беше десет години по-голяма, да си запазят само една голяма ливада и да дадат под наем земята си на братовчеда Делом, за да я обработва и поддържа съвестно. Сега, когато двете момичета останаха сами, без баща и брат в къщата, би трябвало да вземат ратай, но това беше извънредно скъпо, поради увеличаващата се цена на работната ръка. Впрочем Делом им правеше просто услуга, задължаваше се да прекрати договора след омъжването на една от двете, което би наложило да си разделят наследството.

Обаче Лиз и Франсоаз, макар че дадоха на братовчеда си коня, който сега им бе излишен, задържаха двете крави Колиш и Бланшет, а също и магарето Гедеон. Те си оставиха също така десетина ара зеленчукова градина, която по-голямата сестра се задължаваше да поддържа, а пък малката щеше да се грижи за животните. Наистина и това изискваше много труд, но те се чувствуваха доста силни. Благодарение на бога щяха да се справят.

Първите седмици бяха много тежки, защото трябваше да поправят щетите от градушката, да прекопаят и да посадят отново зеленчуци; та това именно тласна Жан да им окаже помощ. Създаваше се връзка между него и двете сестри, откакто бе докарал умиращия им баща. На другия ден след погребението той отиде да види как са. После започна да ходи да разговаря с тях все по-свойски и любезно. Един ден следобед измъкна лопатата от ръцете на Лиз, за да довърши прекопаването на една алея. И оттогава като приятел той им посвещаваше часовете, през които не бе зает във фермата. Стана човек от къщата, от тази стара наследствена къща на Фуановци, изградена преди три века от някой прадядо, когото дълбоко почитаха. Когато приживе Муш се оплакваше, че е изтеглил лошия дял при подялбата, и обвиняваше, че е обран от сестра си и брат си, последните му отговаряха: „Ами къщата! Нима ти не взе къщата?“

Горката разнебитена къща, разкривена, пропукана и разклатена, кърпена навред с парчета дъски и гипс! Трябва да е била построена от песъчлив варовик и кал; по-късно две стени били преправени с хоросан; най-сетне в началото на века се решили да подменят сламата на покрива с малки керемиди, които днес бяха изпочупени. Така тази къща бе издържала и още се държеше, потънала един метър под земята, както са строили всички къщи някога, навярно за да бъдат по-топли. Но неудобството им бе, че по време на силни бури биваха наводнявани; и макар хората да се мъчеха да почистват утъпканата земя на пода, в тази изба винаги оставаше кал по ъглите. Обаче тя беше най-вече съобразително разположена, обърната с гръб на север, към огромната равнина Бос, откъдето духаха страшните зимни ветрове. В кухнята, която беше откъм нивото на пътя, имаше само едно прозорче с капак, а пък от другата страна, тази на юг, се намираха вратата и прозорците. Би казал човек, че къщата прилича на ония рибарски колиби по брега на океана, които нямат нито един отвор към водата. Брулена от ветровете на Бос, тя се бе наклонила напред, превита като много стара жена със схванат кръст.

Жан бързо се запозна с обстановката. Той помогна да се изчисти стаята на покойния — едно кътче на тавана, преградено с дъски; там имаше само стар сандък със слама, превърнат в легло, стол и маса. Долу той стоеше само в кухнята, избягваше да влиза с двете сестри в тяхната стая, през чиято винаги отворена врата се виждаше алкова с двете легла, големият орехов долап, великолепната кръгла маса с резба, навярно останала от замъка, откъдето е била задигната някога. Имаше и една друга стая зад нея, но толкова влажна, че бащата бе предпочел да спи горе; не обичаха да прибират там дори и картофите, защото те веднага поникваха. Обитаваха най-вече кухнята, това голямо опушено помещение, където в продължение на три века са живели едно след друго поколенията на Фуановци. Кухнята лъхаше на непрекъснатия тежък труд, на оскъдната храна, на постоянните усилия на един род, който едва не е умирал от глад, като се е съсипвал от работа, без да има през декември едно су повече, отколкото през януари. Една врата, водеща направо в обора, поставяше кравите в близост до хората; но когато тази врата биваше затворена, пак можеха да ги наблюдават през едно стъкло, взидано в стената. По-нататък беше конюшнята, където Гедеон бе останал сам, после един навес и дърварникът; така че нямаше нужда да излизат навън, от кухнята шареха навред. Навън дъждът пълнеше локвата, която бе единственият източник за поене на добитъка и за поливане. Всяка сутрин трябваше да слизат долу на пътя при чешмата, за да взимат вода за пиене.

На Жан тук му бе приятно, без да се пита кое го привлича. Веселата закръглена Лиз го посрещаше хубаво. Все пак нейните двадесет и пет години я позастаряваха, тя бе погрозняла най-вече след раждането. Но имаше големи здрави ръце, работеше така сърцато, вдигаше шум, викаше и се смееше, че веселеше всички. Жан се отнасяше към нея като към жена, не й говореше на „ти“, докато напротив продължаваше да се обръща на „ти“ към петнадесетгодишната Франсоаз, която считаше за хлапе. Въздухът навън и тежката работа не бяха я още загрозили, беше запазила хубавото си продълговато лице, вироглавото си чело и под него изразителни очи и дебели устни, осенени от преждевременен мъх; и макар да имаше хлапашки вид, тя също бе жена и, както казваше сестра й, не бе необходимо много да я ласкаеш, за да й направиш дете. Лиз я беше отгледала след смъртта на майка им; оттам идеше тяхната голяма любов, силна и шумна от страна на голямата, пламенна и сдържана у по-малката. Тази малка Франсоаз беше известна с упоритостта си. Неправдата я разгневяваше. Кажеше ли: „Това е мое, а това е твое“, не би отстъпила, дори да й туреха нож на гърлото; тя обожаваше Лиз, защото бе убедена, че трябва да я боготвори. Всъщност Франсоаз се проявяваше с благоразумие, послушание, нямаше лоши помисли, само че преждевременната й зрялост я караше да се отпуска, правеше я малко лакома и мързелива. Един ден и тя започна да говори на „ти“ с Жан като с добър и по-голям приятел, който я забавляваше, понякога я закачаше и лъжеше нарочно, поддържайки неверни неща, за да я накара да се горещи.

В един неделен следобед през горещия вече юни Лиз работеше в градината, плевеше граха, а под една слива беше настанила заспалия Жюл. Слънцето я грееше отвесно, тя се задъхваше, превита надве, скубейки плевелите, когато зад оградата се чу глас:

— Какво правите? Не си ли почивате поне в неделя! Тя позна гласа, изправи се със зачервени ръце, с пламнало от прилив на кръв лице, но все пак засмяна.

— Ама, разбира се! И в неделя, както през седмицата, работата сама не се върши!

Беше Жан. Той мина покрай плета и влезе в двора.

— Я оставете; аз ще свърша тая ваша работа!

Но тя отказа, скоро щяла да привърши; освен това ако не правела това, щяла да се залови с нещо друго; можело ли да безделничи? Макар и да ставаше сутрин в четири часа, а вечер да шиеше на свещ, никога не виждаше края на работата си.

За да не й противоречи, той застана под сянката на съседната слива, внимавайки да не седне върху Жюл. Гледаше я свита надве с тия високи бедра как придърпва полата си, която се надигаше и откриваше дебелите й крака, и как с гърди до земята тя шареше с ръце, без да се безпокои от налялата се с обилна кръв шия, която се издуваше.

— Много е хубаво — каза той, — че имате здраво тяло!

Тя се почувствува поласкана, дори се засмя самодоволно. Той също се смееше, като й се възхищаваше истински, намирайки я смела и яка като момче.

Никакво сексуално желание не го обземаше при вида на надигнатия задник, обтегнатите прасци на тази жена на четири крака, потна и лъхаща на пощръкляло животно. Мислеше си просто, че с подобни крайници, човек върши много работа. Естествено е, че в домакинството една толкова здрава жена е равна на мъжа си.

Навярно по асоциация, у него се породи някаква идея и той неволно изпусна една новина, която бе решил да пази в тайна.

— Видях Бюто завчера.

Лиз бавно се изправи, но нема̀ време да го разпита. Франсоаз, връщайки се от доилната в дъното на яхъра със запретнати и побелели от мляко ръце, чу гласа на Жан и се разгневи:

— Ти си го видял… Ах, тази свиня!

Омразата й към Бюто нарастваше и вече не можеше да чуе името на братовчеда си, без да се възмути, сякаш самата тя имаше да му отмъщава за сторено й зло.

— Разбира се, че е свиня — заяви спокойно Лиз, — обаче нищо няма да променим, като го наричаме сега така.

И като постави юмруци на хълбоците си, тя попита:

— И какво разправя Бюто?

— Ами нищо — отвърна Жан смутен, недоволен, че се е разприказвал много. — Говорихме по неговите въпроси, за това, което баща му разказва навред — че го лишава от наследство; а пък той казва, че имало време да почака, че старецът е още здрав, въобще пет пари не дава за нищо.

— А знае ли той, че Исус Христос и Фани са подписали акта все пак и че всеки е влязъл във владение на дела си?

— Да, знае го, а също знае, че дядо Фуан е дал на своя зет Делом под наем дела, който той, Бюто, не пожела да вземе; той знае, че и господин Байаш толкова се е разгневил, че се е заклел никога вече да не позволява да се теглят дяловете, преди да се подпишат документите… Да, да, той знае, че всичко е свършено.

— Аха! И нищо ли не каза?

— Не, нищо не каза.

Лиз мълчаливо се наведе, направи няколко крачки и започна да скубе тревата, показвайки само закръгления си надигнат задник; после като изви шия, тя добави с наведена глава:

— Искате ли да знаете, Капорал? Е добре! Свършено е, аз мога да си запазя Жюл и сама да си го гледам…

Жан, който досега й даваше надежда, поклати глава:

— Бога ми! Мисля, че имате право.

И той хвърли поглед към Жюл, когото беше забравил. Детето, стегнато в пелените си, продължаваше да спи; малкото му неподвижно лице беше обляно в светлина. Ето, кое бе затруднението — това хлапе! Иначе защо да не се ожени за Лиз, щом като тя се чувствува свободна? Тази мисъл му дойде изведнъж, като я гледаше как работи. Може би я обичаше и единствено удоволствието да я вижда го привличаше в къщата. Въпреки това остана изненадан, че не беше я пожелал, дори не бе се забавлявал с нея така, както си играеше с Франсоаз например. И точно когато повдигна глава, той забеляза малката, застанала права и разгневена под слънцето, с толкова блеснали и странни от вълнение очи, че се развесели от това откритие в своето смущение.

Но чу се звук от тромпет, един странен повик — „тутуруту“ и Лиз, оставяйки граха си, извика:

— Я виж! Ламбурдийо!… Имам да му поръчам една качулка.

От другата страна на плета по пътя се появи дребен, нисък човек, надуващ тромпет; той крачеше пред една голяма дълга каруца, теглена от сив кон. Беше Ламбурдийо, преуспяващ търговец от Клоа, който постепенно бе увеличил асортимента на модните си стоки, като започна да продава трикотаж, галантерия, обувки и дори кинкалерия, цял базар, с който обикаляше от село в село из един район от пет-шест левги. Селяните свикнаха да купуват от него всичко — от тенджерите до сватбените дрехи. Колата му се разтваряше и разтягаше, разкриваше множество чекмеджета и рафтове като истински магазин.

След като прие поръчката за, качулката, Ламбурдийо добави:

— А докато чакате, не бихте ли искали да видите хубави шалчета?

От една картонена кутия той вадеше и с плясък разгъваше към слънцето блестящи шалчета със златисти палми.

— Е? По три франка, почти без пари!… Сто су двете! Лиз и Франсоаз, които поемаха шалчетата през глоговия плет, където се сушаха пелени на Жюл, ги разглеждаха със силно желание. Но бяха благоразумни, нямаха нужда от тях, за какво да харчат пари? И ги връщаха, когато изведнъж Жан се реши да се жени за Лиз, въпреки малкия. Така че, за да ускори работата, той извика:

— Не, не, задръжте го, аз ви го подарявам! О, ще ми причините мъка! От добро приятелство, разбира се!

Нищо не бе казал на Франсоаз, която настоятелно връщаше на търговеца своя шал. Той я забеляза, домъчня му, като я видя да побледнява със свити устни.

— Ама и ти, глупачке! Задръж го… Искам да ти го подаря, не се инати!

Оборени, двете сестри все още продължаваха да отказват, но и да се смеят. Ламбурдийо вече протягаше ръка през плета, за да прибере стоте су. И пак тръгна. Конят зад него потегли с дългата каруца, а дрезгавият звук на тромпета заглъхна в завоя на пътя.

На Жан му хрумна мисълта да реши въпроса си с Лиз веднага, като разкрие чувствата си, обаче му попречи една непредвидена случка. Навярно конюшнята не е била добре затворена, защото изведнъж забелязаха магарето Гедеон весело да хруска стрък моркови сред зеленчуковата градина. Впрочем това дебело, силно, рижаво магаре с голям сив кръст на гръбнака беше дяволито и обичаше да си прави шеги: с муцуната си то много добре повдигаше мандалото. И влизаше в кухнята да търси хляб, а по начина, по който мърдаше дългите си уши, когато му се караха, личеше, че разбира. Щом видя, че са го открили, то зае невинна и добродушна поза; после, заплашено с вик и пропъдено с жест, магарето се измъкна, но вместо да се върне в двора, побягна в тръс по пътеката към дъното на градината. Така че започна истинска гоненица и когато Франсоаз най-сетне го хвана, то се сви, за да натежи повече и по-бавно да върви. Нищо не помагаше, нито ритниците, нито ласките. Наложи се Жан да се намеси, да го тласне изотзад с мъжките си ръце; защото откакто бяха започнали да го командуват двете жени, то се отнасяше с пренебрежение към тях. Жюл се събуди от шума и зарева. Случаят бе пропуснат. Този ден Жан си тръгна, без да говори с Лиз.

Изминаха осем дни, Жан стана въздържан и боязлив. Не че решението му се виждаше лошо… напротив, размишляваше, виждаше по-добре предимствата. И едната, и другата страна само щяха да спечелят. Той не притежаваше нищо, а пък тя бе обременена с детето — това изравняваше положението им; той не правеше някакви сметки за своя изгода, а бе загрижен еднакво както за нейното щастие, така и за своето. Освен това женитбата му с нея щеше да го принуди да напусне фермата и да се отърве от Жаклин, която вече отблъскваше, страхувайки се от връзката им. Така че твърдо бе решил и чакаше удобен случай да се обясни на Лиз, търсейки думите, които ще каже като момче, което дори полкът не беше научил да лицемери с жените.

Най-сетне един ден към четири часа Жан се измъкна от фермата и реши да говори. В този час Франсоаз откарваше кравите си на вечерна паша; избрал бе това време, за да бъдат насаме с Лиз. Обаче още в началото се яви пречка. Фрима, като услужлива съседка, точно тогава помагаше на младата жена в кухнята да залее бельото с пепелява вода. Предната вечер двете сестри бяха натопили пране. Още от сутринта пепелявата вода, ароматизирана с корени на перуника, вреше в един котел, закачен на кука над бездимен огън от тополови дърва. Та със запретнати ръкави и повдигната пола Лиз гребеше от тази вода с жълта, глинена паница и поливаше бельото, което изпълваше коритото: на дъното бяха чаршафите, над тях кърпи и ризи, а най-отгоре пак чаршафи. Фрима не вършеше кой знае каква работа — дърдореше и внимаваше на всеки пет минути да вдигне и изсипе в котела кофата, която непрекъснато се пълнеше с вода от прането.

Жан търпеливо чакаше, надявайки се, че тя ще си отиде. Но тя не си тръгваше, разказваше за своя нещастен парализиран мъж, който движел само едната си ръка. Било голямо страдание, никога те не са били богати; само че той, когато работел още, наемал земи, от които получавал доходи; обаче сега с голям труд тя успявала да обработи педята земя, която притежавали; преуморявала се, събирала животински фъшкии по пътищата, за да тори, понеже нямала добитък; отглеждала салати, фасул, леща; бавно, крачка по крачка ги поливала чак до трите сливи и двете им зарзали и успявала да извлече добър доход от малкото земя, защото всяка събота отивала на пазара в Клоа, прегърбена под тежестта на две огромни кошници, а пък тежките зеленчуци един съсед й откарвал с двуколката си. Много рядко се завръщала без две-три монети от по сто су, дори повече през сезона на плодовете. Но най-много се оплакваше от липса на тор: нито фъшкиите, нито курешките от няколкото заека и кокошки, които отглеждаха, й били достатъчни, и тя стигнала дотам, че да използува изпражненията на мъжа си и своите — човешки тор, който предизвиква отвращение дори и в селата. Това се беше разчуло, подигравали й се, наричали я баба Кака^[7], който прякор й пречел на пазара. Гражданките обръщали гръб на нейните моркови и прекрасни зелки, сякаш им се повдигало от отвращение. Въпреки добродушието си, тя излизала извън кожата си.

— Я ми кажете вие, Капорал, разумно ли е това?… Нима не е позволено да се използува всичко, което добрият бог ни е дал? Освен това нима изпражненията на животните са по-чисти?… Не, това е от завист, те ме мразят в Рон, защото моите зеленчуци са по-хубави… Кажете, Капорал, отвращавате ли се вие?

Затруднен, Жан отвърна:

— Бога ми, не ми се вижда много апетитно, хората не са навикнали с такова торене, може би е само от предубеждение.

Тази откровеност отчая старата жена. Макар и да не бе клюкарка, тя не можа да потисне огорчението си.

— Добре, те са ви настроили срещу мене… Ах да знаехте само колко са лоши, само ако подозирахте какво говорят за вас.

И тя заразказва какво се злословеше в Рон срещу младия мъж. Първо го ненавиждали, защото бил занаятчия, режел и рендосвал дървото, вместо да оре земята, после, когато застанал след ралото, започнали да го обвиняват, че е дошъл да яде хляба на другите в един чужд за него край. Кой знае откъде се бил домъкнал? Не е ли извършил някакво злодеяние в родното си място и затова не смеел да се върне там? А и шпионирали отношенията му с Кониет, разказвали, че някоя вечер те двамата ще скроят такъв номер на чичо Урдьокен, та да го ограбят.

— О, какви долни хора! — прошепна Жан, побледнял от възмущение.

Лиз, която загребваше с гърне от кипящата вода в котела, започна да се смее, като чу името на Кониет, което дори и тя споменаваше понякога на шега.

— И понеже започнах, по-добре е да отида докрай — продължи Фрима. — Е добре! Без да се стесняват, откакто идвате тук, разказват… Миналата седмица вие сте подарили на едната и на другата, нали, по едно шалче, с които са ги видели в неделя на литургията… Твърдят, много е неприлично, че вие спите и с двете!

Изведнъж разтреперан, но решителен, Жан стана и каза:

— Слушайте, лельо, ще кажа нещо пред вас, без да се стеснявам, да, ще попитам Лиз дали иска да се омъжи за мен… Чувате ли, Лиз? Питам ви и ако ми кажете да, ще ме направите много щастлив.

Точно в това време тя изсипваше лугата в коритото. Но не избърза, грижливо довърши заливането на бельото; после с голи ръце, мокри от парата, и със сурово изражение го погледна в лицето:

— Това сериозно ли е?

— Много сериозно.

Тя не изглеждаше никак изненадана. Всичко беше съвсем естествено. Само че не казваше нито да, нито не, навярно някаква мисъл я смущаваше.

— Не казвайте не заради Кониет — подзе той, — защото Кониет…

Тя го прекъсна с жест, знаеше много добре, че няма да има последици от тази шега във фермата…

— Има още и това, че аз съм гол като тояга, а пък вие притежавате тази къща и земя…

Тя отново направи жест, за да каже, че при нейното положение с дете, тя мисли като него — нещата се компенсират.

— Не, това не е всичко — заяви тя най-сетне. — Само че Бюто…

— Но щом той не иска.

— Разбира се, дори и приятелство няма, защото много лошо се държи… Но все пак трябва да говоря с Бюто.

След като помисли малко, Жан благоразумно каза:

— Както искате… Права сте, необходимо е заради детето.

А и Фрима, която също изливаше бавно изцедената вода в котела, смяташе, че трябва да одобри постъпката, като все пак се покаже благосклонна към Жан, това честно момче, което не беше нито вироглаво, нито грубо, обаче в този момент чуха, че Франсоаз се прибира с двете крави.

— Я ела тук, Лиз — извика тя, — ела да видиш… Колиш си нарани крака.

Всички излязоха; като видя как животното куца с предния ляв крак, който беше натъртен и окървавен, Лиз изпадна във внезапен гняв, в едно от ония груби избухвания, при които пердашеше сестра си Франсоаз като малко провинено момиченце.

— Пак си била невнимателна, нали?… Заспала си върху тревата, както миналия път.

— Ама не, уверявам те… Не знам какво е могла да направи. Бях я завързала за кола, оплела си е крака във въжето!

— Млъкни, лъжкиньо!… Някой ден ще убиеш кравата ми!

Черните очи на Франсоаз пламнаха. Много побледняла и възмутена тя измънка:

— Кравата ти, кравата ти… Можеше да кажеш нашата крава.

— Как така нашата крава? Хлапето имало крава!

— Да, половината от всичко, което е тук, е мое, имам право да си взема половината и да го унищожа, ако ми е приятно!

И двете сестри, застанали една срещу друга, се гледаха втренчено и заплашително като неприятелки. В дългогодишната им любов това бе първото мъчително спречкване поради противоречието мое — твое, което шибна като камшик: едната бе разярена от бунта на по-малката, другата се възмути от несправедливостта. По-голямата отстъпи, влезе в кухнята, за да не напляска малката. А след като прибра кравата в обора, Франсоаз се върна при останалите и отиде към нощвите, за да си отреже филия хляб; настъпи мълчание.

Междувременно Лиз се бе успокоила, обиденият израз на сестра й вече я смущаваше. Заговори й първа. Реши да сложи край на спора с неочакваната новина:

— Знаеш ли, Франсоаз? Жан иска да се ожени за мене, поиска ми ръката.

Франсоаз, която ядеше права пред прозореца, остана равнодушна, дори не се обърна.

— Какво ме интересува мене?

— Интересува те, защото ще ти бъде зет, и затова аз искам да знам дали ти харесва.

Тя вдигна рамене.

— Да ми харесва, че защо да ми харесва? Той или Бюто — все ми е едно, щом, щом като аз няма да спя с него!… Само че искате ли да ви кажа? Всичко това не е много честно.

И тя излезе, за да дояде хляба си в двора.

Обезпокоен, Жан се помъчи да се засмее като пред прищявка на разглезено дете; обаче Фрима заяви, че когато тя била млада, за такава постъпка биха нашибали до кръв с камшик подобна хулиганка. Но Лиз, останала сериозна, замълча за миг и отново се зае с прането. После заключи:

— И така, да свършим дотук разговора, Капорал!… Не ви казвам не, не ви казвам да… Това е положението, ще говоря с нашите хора, ще разпитам, ще помисля какво да правя. И ще решим нещо… Съгласен ли си?

— Съгласен!

Той й протегна ръка и раздруса нейната, която тя му подаде. От цялото й същество, плувнало в топла пара, лъхаше миризма на добра домакиня, миризма на пепел, ароматизирана с перуника.

4.

Втори ден Жан караше механичната косачка в няколкото арпана ливади на Бордери, които се намираха край Егр. От утрото до вечерта се чуваше равномерното тракане на резачките; а тази сутрин той завършваше, последните откоси падаха, нареждаха се зад колелата на нежно зелени купчинки от изящни стебла. Фермата нямаше машина за обръщане на сеното и затова го бяха натоварили да наеме две работнички: Палмир, която се съсипваше от работа, и Франсоаз, наела се от прищявка, защото тази работа й се виждаше забавна. И двете, дошли още в пет часа, с дългите си вили бяха разпръснали купищата полуизсушена трева, която вечерта събраха, за да я предпазят от нощната роса. Слънцето се бе издигнало в пламналото чисто небе, разхлаждано от тих ветрец. Истинско време за събиране на хубаво сено.

След закуската, когато Жан се върна с двете работнички, сеното от първите окосени няколко десетина ара беше вече готово. Той го пипна, почувствува, че е сухо и трошливо.

— Какво ще кажете — извика им той, — да го преобърнем пак и довечера да започнем да правим копите.

Франсоаз, облечена в платнена сива рокля, беше вързала на главата си синя кърпа, едната страна на която закриваше врата й, а двата края свободно се развяваха над бузите, закривайки лицето й от палещото слънце. С един замах на вилата тя загребваше тревата, подхвърляше я към вятъра, а той я понасяше като сива прах. Сламките хвърчаха, разнасяше се пронизващ и силен мирис на окосена трева, на увехнали цветя. Беше й много горещо, но напредваше весело след това непрекъснато хвърчащо сено, което я развеселяваше.

— Ей, малката — каза Палмир със своя печален глас, — вижда се, че си млада… Утре ще усетиш ръцете си…

Но не бяха само те, цялото село Рон бе излязло да коси и да суши сено в ливадите около тях. Още преди разсъмване Делом бе тук, защото мократа от росата трева е нежна, реже се като топъл хляб, обаче се втвърдява колкото повече слънцето я пече; чуваше се как тревата непрекъснато съска под косата в голите му ръце. До ливадата на фермата имаше два парцела — единият принадлежеше на Макерон, другият на Ланген. В първия беше Берт, облечена като госпожица в рокля с волани и със сламена шапка на главата, дошла с работничките от любопитство; но вече изморена, тя се бе облегнала на вилата си под сянката на една върба. В другия парцел Виктор косеше вместо баща си; в момента беше седнал да очуква косата си. От пет минути сред голямата трептяща тишина във въздуха се чуваше само това упорито чукане, бързите удари на чукчето върху желязото.

Точно в това време Франсоаз отиде при Берт.

— Какво, омръзна ли ти?

— Малко, започнах да се уморявам… Когато човек не е навикнал!

Те подхванаха разговор. Заприказваха за Сюзан, сестрата на Виктор, която Лангенови бяха настанили в шивашко ателие в Шатодюн, обаче след шест месеца тя бе офейкала в Шартр, за да си поживее. Разказваха, че била избягала с някакъв писар и всички момичета в Рон шушукаха за нея и жадуваха за повече новини. Да си поживее — това означаваше да пирува, да пие до насита сироп от френско грозде с газирана вода в компания с всякакви мъже, с цели дузини, които да лягат един след друг върху нея в задните стаички на кръчмарите.

— Да, миличка, така е… О, тя добре си живее!

Франсоаз, която бе по-млада, гледаше с изумени очи.

— Виж ти какво развлечение! — каза тя най-сетне. — Но ако тя не се върне, Лангенови ще останат сами, понеже Виктор ще отиде войник.

Берт, която ги мразеше като баща си, вдигна рамене: не я интересувал Ланген! Той би трябвало да съжалява само за едно — че малката не е останала да я премятат в дома му, та да привлича повече клиенти в тютюнопродавницата си. Нима един четиридесетгодишен старец, някакъв неин чичо, не беше я прекарал, преди да замине за Шатодюн? Това станало един ден, когато двамата чистели моркови. И като сниши гласа си, Берт разказа със съответните думи как е станало това. Франсоаз, превила се надве, се смееше до задавяне, толкова смешна й се виждаше историята.

— Ама че работа! Не е ли глупаво да си правят такива неща?

Тя отново се залови с работата си, отдалечи се, започна да повдига тревата с вилата и да я разпръсва под слънцето. Все още продължаваше да се чува постоянният шум на чукчето върху желязото. А няколко минути след това, като се приближи до седналия момък, го запита:

— Значи отиваш войник?

— О, през октомври… Има време, не е толкова бързо.

Не можа да устои на желанието си да го разпита за сестра му и заговори:

— Истина ли е това, което се приказва, че Сюзан е в Шартр?

Обаче той отвърна с пълно безразличие:

— Изглежда… Щом като й е приятно!

И веднага продължи; видя в далечината да се появява Лекьо, главният учител, който изглежда минаваше случайно, разхождайки се из полето:

— Виж ти! Ето кандидат за дъщерята на Макерон… Какво казвах аз? Ето спря се, завира си носа в косата й. Така, така, мръсен палячо, можеш да я миришеш, ще получиш само миризмата й.

Франсоаз отново се разсмя, а Виктор сега се нахвърли върху Берт от омраза към семейството. Не се съмнявал, че главният учител не бил кой знае каква стока — един горделивец, който биел шамари на децата, един хитрец, чиито разбирания никой не знаел, способен да бъде вярно куче на дъщерята, за да получава пари от бащата. Но и Берт съвсем не била целомъдрена, въпреки че се надувала като госпожица, възпитана в града. Да, макар и да носела поли с волани, кадифени елечета и да уголемявала задника си с кърпи, отдолу под тия парцалчета не била по-свястна, а напротив, защото имала голям опит — нали човек научава повече, ако се образова в пансиона в Клоа, отколкото ако си стои в къщи да гледа кравите. Нямало опасност тая да се остави да й направят дете; предпочитала сама да си вреди на здравето.

— Как така? — попита Франсоаз, която нищо не разбираше.

Виктор направи някакъв жест и след като тя стана сериозна, добави, без да се смущава:

— Така, тя винаги ви говори мръсотии и ви се натиска!

И той отново се зае да очуква косата си. Сред шума се засмя, удряше с чукчето между думите си.

— После знаеш ли, голищарка е…

— Какво?

— Не разбираш ли, бога ми!… Голищарката — това е прякорът, с който я наричат момчетата, понеже не са й поникнали…

— Какво не са й поникнали?

— Косми навсякъде… По ония места е като малко момиченце, гладка като дланта си.

— Хайде де, лъжец!

— Щом ти казвам!

— Ти виждал ли си я?

— Аз не, но други.

— Кои други?

— Ами момчета, които са се клели на момчета, които аз познавам.

— И те къде са я видели? Как са я видели?

— Ами че както се гледа! Като си пъхнеш носа или като надничаш през някоя цепнатина. Знам ли аз?… Ако не са спали с нея, то има моменти и места, когато хората се събличат, нали?

— Значи нарочно са я дебнали!

— В края на краищата няма значение! Казват, че е като животно, съвсем грозно, съвсем голо, като най-отвратителното от ония отвратителни малки врабчета без пера, които стоят с отворени човки в гнездата. О, ама грозни, толкова грозни, че да повърнеш върху им!

Франсоаз отново прихна, защото си представяше, че това врабче без пера изглежда много смешно. И не можа да се успокои, не продължи да разстила сеното, докато не забеляза по пътя сестра си, която идеше към ливадата. Лиз се приближи към Жан и му обясни, че отива при чичо си заради Бюто. От три дни те бяха се уговорили за тази среща и тя му обеща да мине пак, за да му съобщи отговора. Когато Лиз се отдалечи, Виктор продължаваше да чука. Франсоаз, Палмир и другите жени все така прехвърляха тревата под ослепителния блясък на високото ясно небе. В същото време Лекьо много любезно учеше Берт, като загребваше с вилата, която дигаше и сваляше вдървен като войник при упражнения. Далече от тях косачите, без да спират, напредваха с едни и същи ритмични движения, клатейки се от кръста нагоре при непрекъснатото замахване и притегляне на косата. За малко Делом се спря, остана прав и много висок сред другите. Извади от чантичката си черен камък и с бързо привично движение започна да точи косата си. После преви отново гръб и се чу как изостреното желязо захапва тревата с по-силно свистене.

Лиз бе стигнала до къщата на Фуанови. Отначало се обезпокои, че няма никой, защото домът изглеждаше мъртъв. Роз се беше отървала от двете си крави, старият бе продал коня си, и вече нямаха нито добитък, нито работа, нито нещо друго, което да пъпли из празните постройки и в двора. Все пак тя отвори вратата. Въпреки че навън животът кипеше, стаята бе тиха и тъмна; там дядо Фуан прав дояждаше парче хляб със сирене, а до него бе седнала жена му, която бездействуваше и го гледаше.

— Добър ден, лельо… Добре ли сте сега, както се надявахте?

— Ами да — отвърна старицата, чието лице просия, ощастливена от това посещение. — Сега, когато сме буржоа, можем само да се радваме на хубавото време от сутрин до вечер.

Лиз пожела да се покаже любезна и към чичо си.

— И апетитът е добър, както виждам?

— О! — каза той. — Не че ми се яде… Ама като захапе човек филията, чувствува се някак си зает, денят се изнизва.

Видът му беше толкова мрачен, че Роз се впусна да обяснява колко били щастливи, загдето вече не работят. Наистина били доста припечелили и вече можели да гледат как другите се трепят, докато те блаженствуват с рентата си. Да стават късно, да въртят палци, пет пари да не дават, че било топло или студено, да нямат никаква грижа — ах! Това коренно ги променило, те наистина се чувствували като в рая. А и той се разсъни, разпали се като нея, започна да преувеличава. И под тази пресилена радост, под възбудата от това, което казваха, се долавяше голямата скука, наказанието на безделието, измъчващо тези двама старци, откакто ръцете им изведнъж бяха престанали да се движат и крееха в покоя, подобно на стари машини, захвърлени сред железни отпадъци.

Най-сетне Лиз реши да заговори за причината на посещението си.

— Чичо, разказаха ми, че онзи ден вие сте се срещали с Бюто…

— Бюто е един нехранимайко — извика Фуан, разгневил се внезапно, без да й даде възможност да се доизкаже. — Ако не беше упорствувал така като магаре, щях ли да имам тази разправия с Фани?

Това беше първото спречкване между него и децата му, което той таеше и което издаде горчивината, без да иска. Поверявайки дела на Бюто на Делом, той искаше да получи наем в размер осемдесет франка на хектар, обаче Делом се съгласи да му заплаща само двойна издръжка — двеста франка, от своя страна, и двеста франка за другия. Това беше основателно и затова старият се вбесяваше, че бе сгрешил.

— Каква разправия? — попита Лиз. — Нима Деломови не ви плащат?

— О, плащат! — отвърна Роз. — На всеки три месеца точно по обяд парите са тук на масата… Само че има различни начини на плащане, нали? А старият, който е чувствителен, би желал поне да са любезни… Фани влиза у нас с такъв вид, сякаш идва при съдебен пристав, сякаш я ограбваме.

— Да — добави старият, — плащат си и това е всичко. Аз считам, че това е недостатъчно. Необходимо е внимание… Нима изпълняват своите задължения с тия пари? Като че ли сме кредитори и нищо повече… Пък и смятат, че сме виновни, ако се оплачем. Поне всички да плащаха!

Той млъкна, настъпи тягостна тишина. Намекваше за Исус Христос, който не им бе дал нито едно су, пропиваше дела си, като ипотекирваше парче по парче имота; майката се отчайваше, въпреки че бе готова винаги да защитава разбойника, любимия си син. Тя трепереше да не се разтвори и тази рана, затова побърза да каже:

— Не се тревожи за глупости… Щом като сме щастливи, защо се вълнуваш за всичко друго? Щом като имаме достатъчно, стига ни.

Тя никога не беше му възразявала така. Той я погледна втренчено:

— Ти много се разприказва, старо!… Разбира се, че искам да бъда щастлив, но не да ми досаждат!

И тя отново стана съвсем малка, сви се боязливо на стола, докато той довършваше хляба си, дъвчейки продължително последния залък, за да удължи мълчанието. Тъжната стая заспиваше.

— Затова — можа да продължи Лиз — аз искам значи да знам какво смята да прави Бюто с мене и със своето дете… Досега съвсем не съм го безпокоила, но е време този въпрос да се реши.

Двамата старци не продумаха нито дума. Тя направо попита бащата:

— Щом като вие сте го видели, той трябва да ви е говорил за мен… Какво каза?

— Нищо, не си отвори дори устата по този въпрос… И няма какво да каже, бога ми! Кюрето ме притиска да уредя това, сякаш може да се уреди, докато момчето отказва да приеме дела си!

Лиз, изпълнена с несигурност, разсъждаваше.

— Вярвате ли, че ще приеме дела си един ден?

— Все още е възможно.

— И мислите ли, че ще се ожени за мен?

— Има изгледи.

— Значи ме съветвате да чакам?

— Ами да! Според силите ти. Всеки прави това, което счита за добро.

Тя замълча, не искаше да говори за предложението на Жан, не знаейки по какъв начин да изтръгне окончателен отговор. После направи последно усилие.

— Разберете, в края на краищата се измъчвам, като не знам на какво да разчитам. Трябва да ми се каже „да“ или „не“… Моля ви вие, чичо, не бихте ли отишли да попитате Бюто?

Фуан вдигна рамене.

— Първо, никога няма да заговоря на този нехранимайко… И второ, дъще моя, колко си наивна! Защо да караме да каже „не“ това магаре, което след това винаги ще казва „не“? Дай му свободата един ден да каже „да“, ако има интерес!

— Разбира се! — заключи просто Роз, отново станала безропотно съгласна със своя мъж.

Лиз не можа да изтръгне нищо повече от тях. Остави ги, затвори вратата към стаята, която отново потъна в своето вцепеняване; и къщата пак изглеждаше празна.

В ливадите край Егр Жан и двете работнички бяха започнали първата копа. Франсоаз я оформяше. Застанала в средата върху една купчина, тя разстилаше и подреждаше в кръг сеното, което косачът и Палмир й носеха с вилите си. И малко по малко копата се увеличаваше, издигаше се, а тя продължаваше да стои по средата, пъхайки стиски сено под краката си. Около нея се образуваше дупка от издигащата се стена от сено, която достигаше вече до колената й. Копата се очертаваше. Беше вече два метра висока; Палмир и Жан трябваше да надигат вилите си и работата продължаваше с голям смях, предизвикан от радостта, че са на чист въздух, вдишвайки хубавия аромат на сеното, и от шегите, които си правеха. Най-вече Франсоаз беше развеселена и щастлива — с кърпа на врата, с глава окъпана от слънце, с развята коса, посипана с тревички, изправила се сред тоя растящ куп, в който плуваше до бедрата. С потънали голи ръце, тя сякаш се давеше във водовъртежа при всяко хвърляне на сено отдолу, което я покриваше с дъжд от изсъхнала трева.

— Олеле! Боде ме!

— Къде те боде?

— Под фустата, горе…

— Трябва да е паяк, дръж се здраво, стисни си краката!

И смехът ставаше още по-силен, придружен от мръсни думи, които ги караха да се превиват.

Делом, който беше по-надалече, се смути и обърна за миг глава, без да престава да коси. Ах това хлапе, навярно не върши много работа, щом като се забавлява така! Сега разглезваха момичетата, те работеха ей така, за да си играят. И той продължи, поваляше тревата с бързи удари, увеличавайки зад себе си окосеното място. Слънцето преваляше към хоризонта. Косачите все повече напредваха. Виктор, който бе престанал да очуква косата си, съвсем не бързаше. И тъй като Бъзлата минаваше с гъските си, той тайничко побягна, за да я настигне под гъстия върбалак край реката.

— Чудесно! — извика Жан. — Той ще продължи да остри инструмента си. Точилото е там, чака го.

Франсоаз отново избухна в смях при този намек.

— Много е стар за нея.

— Много стар ли?… Вслушай се де, ще чуеш дали не точат заедно!

И така изсвири с уста, имитирайки точило, че и Палмир се хвана за корема, сякаш колики я пронизаха:

— Какво му е днес на този Жан? Ама че е смешен!

С вилите си те хвърляха сеното все по-нагоре, копата се издигаше. Започнаха да се подиграват на Лекьо и на Берт, които бяха седнали. Може би Голищарката в края на краищата се е оставила да я гъделичка отдалече със сламка; главният учител можеше да си точи зъбите колкото си ще, хапката не беше за него.

— Какъв мръсник! — извика Палмир, която не умееше да се смее, а се задушаваше.

Жан се пошегува с нея:

— Нима наистина сте достигнали до тридесет и две години, без да сте обърнали листа от другата страна?

— Аз ли? Никога!

— Как така! Нито едно момче ли не ви е закачило? Нямали ли сте любовник?

— Не, не.

Беше съвсем побледняла, много сериозна с продълговатото си мършаво лице, увехнало и затъняло вече от усилен труд, лице, в което имаше само две светли и дълбоки очи като на добродушно предано куче. Може би премисляше жалкия си живот, прекаран без приятелство и любов, живот като на товарно животно под удари с камшик, прибиращо се вечер в обора си, умряло за сън; беше се спряла, изправена с ръце върху вилата, отправила очи далече в това поле, което никога дори не бе забелязвала.

Настъпи мълчание. Неподвижна, горе върху копата, Франсоаз слушаше Жан, който, задъхвайки се, продължаваше да се шегува, но се въздържаше да каже това, което му бе на устата. Най-сетне се реши, изплю камъчето.

— Значи лъжа е това, което се разказва, че вие спите с брат си?

Както бе бледо, лицето на Палмир пламна от нахлулата кръв, която й върна младостта. Тя запелтечи изненадана, разгневена, не можейки да намери думи, с които искаше да отрече.

— О, какви лоши хора!… Ако трябваше да им се вярва…

А Франсоаз и Жан започнаха отново шумно да се шегуват, говореха едновременно, притискаха я, объркваха я. Ами! В техния срутен обор, където живееха тя и брат й, нямало начин да мръднат, без да паднат един върху друг. Сламениците им били един до друг на пода, нямало начин да не сбъркат през нощта.

— Хайде, истина е, кажи, че е истина… Впрочем знае се.

Както бе права, болезнено засегната, Палмир избухна гневно:

— И така да е, вас какво ви засяга?… Бедното момче няма кой знай какви удоволствия. Аз съм му сестра, бих могла да му бъда и жена, щом като всички момичета го отбягват.

Две сълзи се търкулнаха по бузите й при това признание за сърцераздирателната й майчинска любов към недъгавия, стигаща до блудство. След като му осигуряваше хляба, вечер тя можеше да му дава и това, което другите му отказваха, едно удоволствие, което не й струваше нищо; със своите смътни разбирания на същества, близки до земята, на па̀рии, отхвърлени от любовта, те не можеха да обяснят как това бе станало: едно инстинктивно сближаване, без да са го обмислили — той, животински измъчван, тя, състрадателна и добра във всичко, отдавайки се най-после един на друг за удоволствието да им бъде по-топло в жалката бърлога, в която трепереха от студ.

— Тя е права, какво ни засяга нас? — подзе Жан добродушно развълнуван, че я вижда така разстроена. — Това си е тяхна работа, не вредят на никого.

Впрочем нещо друго привлече вниманието им. Исус Христос беше слязъл от замъка, бившия зимник, който обитаваше сред храсталаците; той вървеше бързо и още от горния край на пътя викаше Бъзлата с висок глас, като ругаеше, че развратната му дъщеря била излязла от два часа — пак преди да се погрижи за вечерната супа.

— Дъщеря ти — извика му Жан — е под върбите, гледа луната заедно с Виктор.

Исус Христос вдигна двата си юмрука към небето.

— Дявол да я вземе тая развратница, която ме опозорява!… Ще отида за камшика си.

И той се върна тичешком нагоре. Имаше голям коларски камшик, окачен вдясно зад вратата, който използуваше в такива случаи.

Но Бъзлата навярно го бе чула. Под листака се долови продължително шумолене, трополене от бягане; и две минути по-късно Виктор се появи, крачейки безгрижно. Той разгледа косата си и най-сетне отново се хвана на работа. А понеже Жан отдалече го попита дали няма колики, той отвърна:

— Точно така!

Довършваха копата, висока четири метра, устойчива, закръглена като кошер. С дългите си мършави ръце Палмир хвърли последните стиски, а Франсоаз, изправена на върха, изглеждаше в този момент грамадна на фона на бледото небе, осветено от залязващото жълто-червеникаво слънце. Тя беше много задъхана, цялата трептяща от напрежението, обляна в пот, с коса полепнала на темето; беше и толкова разпусната, че през разкопчаната й блуза се виждаха малките й твърди гърди, а пък полата й се бе плъзнала по бедрата, понеже копчетата се бяха скъсали.

— Олеле! Колко е високо!… Главата ми се завъртя.

И тя се смееше разтреперана, двоумейки се, защото не знаеше как да слезе — опитваше с единия крак, но бързо го връщаше назад.

— Не, много е високо. Иди да потърсиш стълба.

— Ех, че си глупава! — каза Жан. — Че седни де и се плъзни!

— Не, не, страх ме е, не мога!

Избухнаха викове, увещания, солени шеги. Да не се спуска по корем, че ще се подуе, а по задник, освен ако вече няма подутини! Отдолу той се възбуждаше, вдигнал поглед към краката на това момиче; и постепенно раздразнен, че я вижда толкова нависоко, извън неговия обсег, несъзнателно бе обхванат от мъжкото желание да я хване и задържи.

— Нали ти казвам, че няма да си счупиш нищо!… Търколи се, ще паднеш в ръцете ми.

— Не, не!

Той бе застанал пред копата, разтворил ръцете си, и предлагаше обятията си, в които да се хвърли. И когато се реши, затворила очи, тя се спусна по плъзгавия наклон на сеното; падането й бе така силно, че го прекатури, като го яхна с двете си бедра. На земята с надигната пола тя се задавяше от смях и мънкаше, че не се била ударила. Почувствувал я така разпалена и запотена до себе си, той я бе прегърнал. Този остър момински дъх и този силен аромат на изсушено от слънцето сено го опияняваха, вцепеняваха мускулите му, караха го да побеснява от желание. Освен това имаше и нещо друго, някаква неосъзната страст към това дете, която бликна изведнъж, някаква нежност и на сърцето, и на плътта, дошла отдалече, нараснала с техните игри и смехове, а сега преляла в желание да я обладае веднага тук, на тревата.

— О, Жан! Стига, пречупваш ме!

Тя продължаваше да се смее, смятайки, че той си играе. А Жан, след като срещна опулените очи на Палмир, изтръпна и се надигна с отчаяния израз на пияница, който е изтрезнял пред зееща дупка. Как? Значи не е желал Лиз, а това хлапе! Никога сърцето му не бе се разтуптявало при мисълта, че плътта на Лиз ще бъде до неговото тяло, а пък сега кръвта му кипна при желанието да целуне Франсоаз. Стана му ясно вече защо изпитва такова голямо удоволствие, като посещава двете сестри и се мъчи да им бъде полезен. Но момичето беше толкова младо! Той се отчая и засрами.

Точно в този момент Лиз се върна от Фуанови. По пътя бе размислила. Тя повече би обичала Бюто, защото той е баща на детето й. Старите имаха право, защо да избързва? В деня, в който Бюто би казал „не“, Жан винаги ще бъде тук, за да каже „да“.

Тя се приближи до него и веднага заговори:

— Няма отговор, чичо не знае нищо… Да почакаме.

Изплашен, още разтреперан, Жан я гледаше, без да разбира. После се сети: сватбата, детето, съгласието на Бюто, цялата тази история, която преди два часа той считаше изгодна за нея и за него. Побърза да каже:

— Да, да, да почакаме, така ще бъде по-добре.

Нощта настъпваше, една звезда най-горе на виолетовото небе вече блестеше. В сгъстяващия се мрак се различаваха само смътно очертаващите се кръгли копи, които стърчаха върху окосената повърхност на ливадите. Но лъхът на топлата земя се чувствуваше по-силно в настъпилото спокойствие, а и все по-ясно се чуваше всеки шум, музикално продължен и избистрен. Този шум беше от гласове на мъже й жени, от заглъхващи смехове, от пръхтене на животни, от звън на инструменти; заинатили се да довършат края на ливадата, някои косачи продължаваха, не прекъсваха работата си; така че още се чуваше свистенето на косите, равномерният и продължителен звук на труда, който не се виждаше вече.

5.

Две години бяха изминали в такъв деен и еднообразен живот на село; и Рон бе изживял неизбежното възвръщане на сезоните, вечния ход на нещата, все същата работа, все същия сън.

Долу, на пътя, на ъгъла при училището, имаше чешма с течаща вода, от която всички жени, в чиито къщи имаше само локви за добитъка и за поливане, идваха да си наливат вода за пиене. В шест часа вечерта там ставаше размяна на новините; и най-малките събития отекваха, коментираше се безкрай за всичко — за някои си, които били яли месо, за дъщерята на еди-кой си, забременяла на Сретение господне… През тия две години същите брътвежи се променяха със сезоните, подхващаха се и се повтаряха, говореше се за деца, направени предварително, за пияни мъже, за бити жени, за многото труд и многото беднотия. Бяха се случили толкова различни неща, а всъщност нищо особено.

Фуанови, които с подялбата на имота си бяха предизвикали доста вълнения, живуркаха така кротко, че бяха забравени. Работата не бе напреднала никак; Бюто упорствуваше и не се ожени за по-голямата дъщеря на Муш, която отглеждаше детето му. Обвиняваха Жан, че спи с Лиз, макар че може би не беше спал; но тогава защо продължаваше да посещава къщата на двете сестри? Случаят изглеждаше съмнителен. И времето на събирането край чешмата щеше да стане безинтересно, ако не се възкресяваше съперничеството между Селина Макерон и Флор Ланген, които жената на Бекю изправяше една срещу друга под предлог да ги сдобри. После, след пълно затишие, избухнаха две големи събития — предстоящите избори и въпросът за прословутия път от Рон до Шатодюн: те предизвикаха страшна буря от клюки. Пълните съдове с вода стояха наредени по земята, жените не си отиваха. Дори се стигна до сбиване една съботна вечер.

Впрочем тъкмо на другия ден господин дьо Шедьовил, депутат в предизборна обиколка, чийто мандат изтичаше, беше на обяд в Бордери. Макар и уверен в преизбирането си, понеже минаваше за правителствен кандидат, той се отнасяше с уважение към Урдьокен, който имаше голямо влияние сред селяните от общината. Веднъж депутатът бе ходил в Компиен; в цялата област го наричаха „приятеля на императора“ и това бе достатъчно; говореха за него сякаш е спал всяка вечер в Тюйлери. Този господин дьо Шедьовил, бивш хубавец, знаменитост от времето на царуването на Луи-Филип, таеше в сърцето си орлеанистки предпочитания. Беше се разорил с жени, не притежаваше нищо друго освен фермата си в Шамад близо до Оржер, където кракът му стъпваше само по време на изборите, недоволен от намаляващите приходи и обзет от закъснялата идея да забогатее чрез други сделки. Едър, още елегантен, наперен и с боядисана коса, той се държеше важно, въпреки че очите му блесваха при появата на всяка фуста; сега подготвял, разказваха, важни речи по въпросите на земеделието.

Предишната вечер Урдьокен жестоко се бе скарал с Жаклин, която искаше да присъствува на обяда.

— Твоят депутат, твоят депутат! Да не мислиш, че ще го изям! Значи… се срамуваш от мен?

Но той не отстъпи, на масата бяха сложени само два прибора, и тя бе сърдита, въпреки любезния вид на господин Шедьовил, който я бе забелязал; разбрал положението, непрекъснато въртеше очите си към кухнята, където тя бе отишла да се уедини, запазвайки достойнството си.

Обедът отиваше към края си; бе имало пъстърва от река Егр след омлета, а накрая — печени гълъби.

— Нас ни съсипва тази свобода на търговията, в която императорът се е встрастил — каза господин Шедьовил. — Няма съмнение, че работите вървяха добре след договорите от 1861 година и хората се възхищаваха на чудото. Но днес се чувствуват истинските последици, нали виждате как всички цени спадат. Аз съм за протекционизма, трябва да се защитаваме срещу чуждестранното.

Отпуснал се върху стола си, Урдьокен престана да яде и заговори бавно с помътен поглед:

— На житото, което се продава по осемнадесет франка хектолитъра, производствената цена е шестнадесет. Ако цената спадне още, ще бъде истинско разорение… А разправят, че всяка година Америка увеличава износа си на зърнени храни. Заплашени сме от истинско наводнение на пазара. Какво ще стане с нас тогава… Вземете мен за пример! Аз, който винаги съм бил за прогреса, за науката, за свободата! А ето че съм разколебан, честна дума! Да, бога ми! Не трябва да умрем от глад, нека ни покровителствуват!

После се залови отново с гълъбовото крилце и продължи:

— Вие знаете, че вашият съперник, господин Рошфонтен, собственикът на строителните предприятия в Шатодюн, е яростен привърженик на свободната търговия, нали?

И те си поговориха за този индустриалец с хиляда и двеста работници — един едър, интелигентен и много деен млад човек, всъщност твърде богат и напълно готов да служи на империята, но който поради огорчението си, че не бил подкрепен от префекта, сега упорствуваше да участвува в изборите като независим кандидат. Той нямал никакви шансове, избирателите от селата го считали за обществен враг, щом не е с правителството.

— По дяволите — подхвана господин Шедьовил. — Той иска само едно: хлябът да бъде евтин, за да плаща по-малко на работниците си.

Фермерът, който се готвеше да си налее чаша бордо, върна бутилката върху масата.

— Това е страшното! — извика той. — От една страна, ние, селяните, за които е нужно да продават зърното си на една насърчаваща ги цена, а от другата страна, индустрията, която тласка към спадане на цените, за да намалява надниците. Това е ожесточена война, която можете ли да ми кажете как ще завърши?

Наистина това бе ужасният проблем на деня — антагонизмът, който раздрусваше тялото на обществото. Въпросът превишаваше възможностите на бившия красавец, който само поклати глава уклончиво.

Напълнил чашата си, Урдьокен я изпи наведнъж.

— Не му виждам края… Ако селянинът продава на хубава цена житото си, работникът мре от глад; ако работникът има какво да яде, селянинът мре… Тогава? Не знам дали няма да се изядем едни други!

После, поставил двата си лакътя на масата, той въздъхна облекчено; щеше да излее с ирония своето тайно презрение към ония собственици, които не обработваха земите си и не знаеха нищо за земята, от която живееха.

— Вие ми бяхте поискали факти за вашите речи… Е добре! Най-напред ваша е грешката, че имението Шамад губи. Робике, фермерът, който го стопанисва, се е отпуснал, защото договорът му изтича, и той подозира, че имате намерение да увеличите наема. Хората никога не ви виждат, подиграват се с вас, крадат ви и това е съвсем естествено… Освен това за вашето разорение има и една още по-проста причина: ние всички се разоряваме, защото равнината Бос се изтощава, да, изтощава се плодородната Бос, нашата кърмачка, нашата майка!

Той продължи. Например на младини районът Перш, от другата страна на Лоар, бил беден, неплодороден, почти без жито и затова жителите му по време на жътва ходели да работят в Клоа, в Шатодюн, в Бонвал; а днес, благодарение на високата производителност, на работната ръка, ето че Перш преуспява, ще надмине Бос; без да се смята, че там хората забогатяват от отглеждането на добитък и снабдяват пазарите в Мон-Дубло, Сен-Кале и Куртален с коне, волове и свине. Бос преживявала само от овцете си. Две години преди това метилът ги бил унищожил, равнината Бос преживяла страшна криза, толкова голяма, че ако този бич продължел, тя щяла да загине.

И той започна да разказва за своята борба, за своята история, за тридесетте години, които бе прекарал в битки със земята, от които излизал все по-беден. Винаги му липсвали капитали, не могъл да тори нивите така, както би желал, само варовитата глина била по-евтина и никой друг освен него не се занимавал с този проблем. Същата история с животинските торове, използували само оборския тор, който бил недостатъчен: всичките му съседи се подигравали с него, като го виждали да прави опити с химически торове, чието лошо качество всъщност често оправдавало присмехулниците. Въпреки разбиранията си за сеитбооборота, той трябвало да възприеме местния, тригодишния сеитбооборот без угар, откакто изкуствените ливади и плевелите се били разпространили. Били започнали да възприемат само една машина, машината за вършеене. Това смъртоносно затъпяване било неизбежна последица на рутината. И ако дори той, прогресивният и интелигентният, се е подвеждал, защо да бъдат обвинявани дребните собственици, които били твърдоглави и неприязнено настроени срещу новостите? Един селянин по-скоро би умрял от глад, вместо да вземе от нивата си шепа земя и да я занесе за изследване при някой химик, който би му казал какво има в повече или в по-малко, какъв тор е необходим, какво да се сее, за да има резултат. От векове селянинът взема от почвата, без никога да е помислял какво да й даде, не признавайки друго освен тора от двете си крави и единия кон, дори и този тор е пестял като скъперник; после всичко е вървяло наслуки, сеел е в каква да е почва, пониквало е нещо, ако ли не, псувал е небето. В деня, в който най-сетне ще бъде просветен, той ще обработва рационално и научно земята си и реколтата ще се удвои. Но дотогава, такъв, какъвто е, невежа и инат и без едно спестено су, той ще съсипе земята. Та поради това равнината Бос, бившата житница на Франция, равната и безводна Бос, която е раждала само жито, бавно загивала от изтощаване, изморена от пускане на кръв от всички вени, за да изхранва един глупав народ.

— Ах, никой не се интересува! — извика той грубо. — Да, синовете ни ще видят това, фалита на земята… Знаете ли вие, че нашите селяни, които някога събираха су по су, за да купят късче земя, за което са мечтали с години, днес купуват акции, испански, португалски, дори мексикански? А не биха рискували дори сто франка, за да наторят един хектар! Те вече нямат доверие. Бащите работят по навик като пребити животни, дъщерите и синовете само мечтаят да изоставят кравите, да се отърват от орането и да се измъкнат в града… Но най-лошото е, че образованието, знаете ли, прословутото образование, което трябваше да спаси всичко, поощрява тази емиграция, това обезлюдяване на селата, като прави децата глупаво суетни и мечтаещи за фалшиво благоденствие… Ето на̀ в Рон те имат за главен учител тоя Лекьо, един юначага, избягал от работа, изпълнен със злоба срещу земята, която е трябвало да обработва. Е добре де, как искате вие той да възпитава своите ученици и да обича условията, в които те живеят, когато всеки ден се отнася с тях като с диваци, недодялани хлапета, и ги праща в бащините им колиби с отвращението на образования човек?… Спасението, господи, спасението сигурно ще бъде, ако имаме други училища, ако образованието се свърже с практиката, ако имаме различни курсове по земеделие… Това е, господин депутат, фактът, на който ви обръщам вниманието. Настоявайте в тази насока, може би спасението е в тези училища, ако вече не е късно.

Господин Шедьовил, разсеян и отегчен от толкова силните доказателства, побърза да отговори:

— Без съмнение, без съмнение.

Прислужницата донесе десерта, мазно сирене и плодове, като остави широко отворена вратата на кухнята. Тогава той забеляза красивия профил на Жаклин, наведе се, намигна и се размърда, за да привлече вниманието на привлекателната личност; после продължи с медения си глас на бивш покорител на женските сърца:

— Но, вие не ми казахте нищо за малките стопанствата?

Той развиваше текущите идеи: малките стопанства, създадени в 1789 година, облагодетелствувани от закона, призовани да възродят земеделието; в края на краищата всички да бъдат собственици и всеки да вложи знанията и силите си в обработването на своя парцел.

— Това не ме вълнува! — заяви Урдьокен. — Първо, дребната собственост съществуваше и преди 89 година, и то почти в също толкова голямо съотношение. Второ — много може да се говори, и хубаво, и лошо, за раздробяването на земята.

Поставил лакти върху масата, той ядеше череши, като плюеше костилките им, и отново се впусна в подробности. В Бос дребната собственост, съставена от наследства с размер под двадесет хектара, била 80 на сто. От известно време почти всички надничари, тия, които работели във фермите, купували парцели от големите раздробени имения, които обработвали през свободното си време. Това наистина било чудесно, защото така работникът се свързвал със земята. И можело да се добави в защита на дребната собственост, че тя създава много по-почтени, много по-горди и много по-образовани хора. И в края на краищата тази дребна собственост произвеждала сравнително повече и по-добро качество, защото собственикът полагал всички усилия. Но и колко неудобства, от друга страна! Най-напред това добро качество се дължало на изключителния труд — бащата, майката и децата се съсипвали от работа за постигане на целта. После раздробяването изисквало повече транспорт, следствие на което се повреждали пътищата, увеличавали се производствените разноски, без да се смята изгубеното време. Всъщност използуването на машини изглеждало невъзможно в твърде малките парцели, които все още страдали от прилагането на триполната система, препоръчвана от науката, защото нелогично било да се сеят последователно две зърнени култури — овес и жито. Накратко казано, пълното раздробяване на земята до такава степен вече изглеждало опасно, че след като било законно облагодетелствувано още на другия ден след революцията от страх да не бъдат възстановени големите владения, сега трябвало да се улеснява търговията, като се облекчават данъците.

— Слушайте — продължи той, — започна и се изостри борбата между едрата собственост и дребната… Едни, като мен, са за едрата, защото изглежда, че тя е в съгласие с науката и прогреса, употребявайки все повече и повече машини, и ускорява оборота на едрите капитали… Други — напротив, разчитат само на собствените си усилия и препоръчват дребната собственост, мечтаят за някакво си съкратено издание на земеделието, при което всеки сам си произвежда тора и обработва педята си нивица, сортирайки семената едно по едно, определяйки съответната земя, и накрая, отглеждайки всяко растение едно по едно под похлупак… Коя от двете страни ще победи? По дяволите, ако се съмнявам! Знам много добре, както ви казах, че всяка година големите разорени ферми около мен се раздробяват, попадат в ръцете на черни банди, и дребната собственост положително взема надмощие. Освен това в Рон имаше много интересен пример: една стара жена получава много добър доход за себе си и за мъжа си от земя, по-малка от един арпан. Да, това е баба Кака̀, както са я прекръстили, защото не се двоуми да изсипва гърнето на мъжа си и своето върху зеленчуците си, както казват, че правели китайците. Но това е възможно само в градинарството, не виждам как зърнените храни ще растат в лехи като репичките; и ако за да се издържа, селянинът трябва да произвежда от всичко, в какво ще се превърнат нашите хора, които произвеждаха само жито в равнината Бос, нарязана на квадратчета?… В края на краищата, който бъде жив, ще види чие ще е бъдещето — на едрата или на дребната собственост…

Сам се прекъсна, за да извика:

— Ами кафето не е ли за днес?

После, като запали лулата си, заключи:

— Освен ако не унищожат и едните, и другите, и то веднага; впрочем това вече се прави… Кажете вие, господин депутат, не е ли вярно, че земеделието агонизира, че е мъртво, ако не му се притекат в помощ. Всичко го смазва — данъците, външната конкуренция, непрекъснатото поскъпване на работната ръка, отклоняването на капитала, който се стреми към индустрията и ценните книжа. О, наистина никой не се скъпи с обещанията, всеки е извънредно щедър с тях — префектите, министрите, императорът. А след като мине време, нищо не се получава… Искате ли да ви кажа голата истина! Днес всеки земеделец, който се пече на този огън, изяжда своите пари или парите на други. Аз имам няколко су в запас, това е хубаво. Но познавам хора, които вземат в заем двойно повече, отколкото им дава земята! Провалът съдбоносно наближава. Селянинът, който взима в заем, е загубен човек, ще трябва и ризата си да продаде. Миналата седмица пак изхвърлиха един от моите съседи — бащата, майката и четирите им деца останаха на улицата, след като изпълнителите на закона изядоха добитъка, земята и къщата… Обаче от години ни обещават създаването на аграрен кредит при минимална лихва. Да, ще го видим ли някога? А това положение отчайва дори добрите работници, стигнали са дотам, че да се двоумят, преди да се решат да направят дете на жените си. Благодарим! Една уста в повече, един бедняк, който да съжалява, че се е родил! Когато няма хляб за всички, хората не правят деца и нацията загива!

Господин Шедьовил, напълно смутен, се осмели да се усмихне загрижено, като прошепна:

— Вие не виждате нищо хубаво.

— Истина е, има дни, в които бих хвърлил всичко във въздуха — отвърна весело Урдьокен. — Вече тридесет години имам само неприятности… Не знам защо упорствувам, бих могъл да продам фермата и да се захвана с нещо друго. Навикът навярно, пък и надеждата, че положението ще се промени, а и страстта — защо да не си призная? Тази блудница земя, прегърне ли ви веднъж, не ви изпуска вече… Ето на̀, погледнете върху онази маса, глупаво е може би, но се утешавам, като я виждам.

С протегната ръка той сочеше една сребърна купа — покрита с муселинова кърпа, за да не кацат по нея мухи — получена като почетна награда на един земеделски събор. Тези събори, на които тържествуваше, крепяха неговата суетност, бяха една от причините, за да упорствува.

Въпреки очевидната умора на неговия гост, той се бавеше, не изпиваше кафето си; за трети път сипваше коняк в чашата си, после изведнъж извади часовника си и подскочи!

— Дявол да го вземе! Два часът е, а пък аз имам заседание в общинския съвет!… Става въпрос за прокарването на един път. Ние сме съгласни да платим половината, но искаме субсидия от държавата за останалото.

Господин Шедьовил беше станал от стола си, щастлив, че се отървава.

— Вижте какво, бих могъл да ви бъда полезен, ще ви издействувам тази субсидия… Искате ли да ви отведа до Рон с моя кабриолет, щом като бързате?

— Чудесно!

И Урдьокен излезе, за да нареди да впрегнат колата, оставена по средата на двора. Когато се върна, не намери депутата и най-сетне го забеляза в кухнята. Той беше блъснал вратата и стоеше усмихнат пред зарадваната Жаклин, на която правеше комплименти от толкова близо, че лицата им едва не се допираха; те двамата се бяха надушили, бяха се разбрали и красноречиво потвърждаваха това с взаимните си погледи.

Когато господин Шедьовил се качи на кабриолета си, Кониет задържа за миг Урдьокен, за да му пошепне в ухото:

— Виждаш ли? Той е по-любезен от тебе, не намира, че трябва да ме криеш!

По пътя, докато колата вървеше между житните нивя, фермерът отново заговори за земята, неговата вечна грижа. Сега той предлагаше писмени бележки с цифри, защото от няколко години водеше счетоводство. В цялата равнина Бос нямаше да се намерят други трима като него да правят такива сметки; дребните собственици, селяните, вдигаха рамене и дори не разбираха защо е необходимо. Въпреки това само счетоводството изясняваше положението, показваше кои култури бяха доходни и кои носеха загуба; освен това то сочеше производствената цена, а оттам и продажната. При него всеки ратай, всяко животно, всяка култура, дори всеки инструмент си имаха страница с две колонки — Разход и Приход, така че той постоянно беше наясно за резултата от своята дейност — добър или лош.

— Поне знам — каза той с груб смях — как се разорявам.

Но изведнъж се прекъсна, за да изругае тихо. От няколко минути, докато кабриолетът напредваше, той се мъчеше да разгадае сцената в далечината край пътя. Въпреки неделята, той бе изпратил, за да преобърне окосената люцерна, една нова машина, купена неотдавна. А ратаят, не познал господаря си в тази неизвестна за него кола, непредпазливо продължаваше да се подиграва на техниката заедно с трима селяни, спрели на пътя.

— Охо! — казваше той. — Ето ви един налъм!… Троши и трови тревата. Честна дума, вече три овце умряха от него.

Селяните се кискаха, разглеждаха машината като някакво смешно и зло животно. Един от тях заяви:

— Тия неща са дяволски изобретения срещу бедния народ… Какво ще правят нашите жени, ако станат ненужни при коситбата?

— О, нека му мислят господарите! — подзе ратаят, като ритна машината… — Дий, ма кранто!

Урдьокен бе чул. Той разярено се подаде от колата и извика:

Върни се във фермата, Зефирин, за да ти уредят сметката!

Ратаят остана изумен. Тримата селяни си тръгнаха с ироничен смях, с подигравки, изказани на висок глас.

— Ето! — каза Урдьокен, като отново се облегна на седалката. — Видяхте, нали… Човек би могъл да каже, че нашите усъвършенствувани инструменти им вадят очите… Считат ме за буржоа, във фермата ми работят по-малко, отколкото другаде, под предлог, че мога да им плащам скъпо; а пък ги подкрепят другите фермери, моите съседи, които ме обвиняват, че в този край аз уча ратаите да работят лошо, озлобени, като казват, че скоро няма да се намират хора да им работят както през доброто старо време.

Кабриолетът влизаше в Рон през пътя за Базош-льо-Доайен и депутатът забеляза абата Годар, който тази неделя след литургията излизаше от Макеронови, вече обядвал. Грижата за преизбирането му го обзе отново и той попита:

— А какво е религиозното настроение в нашите села?

— О, изпълняват обредите и нищо повече — отвърна небрежно фермерът.

Накара да спрат пред кръчмата на Макерон, който стоеше пред вратата заедно с абата; Урдьокен представи своя помощник, облечен със стара мазна дреха. Обаче Селина, много спретната в своята басмена рокля, дотича, изтиквайки напред дъщеря си Берт, гордостта на семейството, издокарана като госпожица с копринен тоалет на малки лилави райета. Селото, което изглеждаше като мъртво, заспало лениво в хубавия неделен ден, започна да се събужда, изненадано от това необикновено посещение. Селяните излизаха един след друг, децата вървяха след полите на майките си. У Ланген бяха най-много развълнувани, той протягаше глава с бръснача в ръка, жена му Флор спря да тегли тютюн за четири су, за да прилепи лице до прозореца; и двамата бяха огорчени и разярени, като гледаха как тия господа слизат пред вратата на съперника им. Постепенно хората се приближаваха, образуваха се групи и цялото село Рон от единия до другия край знаеше вече за голямото събитие.

— Господин депутат — повтаряше Макерон, силно зачервен и смутен, — това наистина е чест за нас…

Но господин дьо Шедьовил не го слушаше, захласнат в хубавата Берт, чиито светли очи със синкави кръгчета го гледаха дръзко. Майката заговори за момичето — на колко години е, къде е учила, а то, усмихнато и любезно, покани господина да влезе, ако благоволи.

— Разбира се, скъпо дете — откликна той.

В това време абатът Годар, който се беше уловил за Урдьокен, още веднъж започна да го моли да склони общинския съвет да гласува бюджет, за да има най-сетне Рон свой свещеник. Той повдигаше този въпрос на всеки шест месеца с основателни причини… умората му, непрекъснатите спорове със селото, без да се смята интересът на култа…

— Не ми казвайте не! — добави той, като видя фермерът да прави уклончив жест. — Повдигнете този въпрос, въпреки всичко; аз чакам отговор.

И в момента, когато господин Шедьовил щеше да последва Берт, свещеникът се спусна към него, спря го с характерното си изражение на упоритост и добродушие.

— Прощавайте, господин депутат. Тук бедната църква е в такова състояние!… Ще ви я покажа, вие трябва да ми издействувате средства за ремонт. Никой не иска да ме чуе… Елате, елате, моля ви.

Много отегчен, бившият красавец се съпротивяваше, обаче Урдьокен, научил от Макерон, че повечето от общинските съветници са в кметството и го очаквали от половин час, каза безцеремонно:

— Така е, хайде идете да видите църквата… Ще убиете времето, докато аз свърша, и след това ще ме върнете у дома.

Господин Шедьовил бе принуден да последва абата. Групите се бяха уголемили. Мнозина тръгнаха след него. Хората ставаха по-смели, всички мислеха да му поискат по нещо.

Когато Урдьокен и Макерон се качиха насреща, в салона на общината, намериха само трима съветници — Делом и още двама. Салонът, просторна зала, белосана с вар, беше обзаведен с дълга дървена маса и дванадесет стола със сламени седалки; между двата прозореца към улицата, имаше шкаф, в който пазеха архивите и разни административни документи; а покрай стените бяха струпани ведра в случай на пожар, подарени от някакъв буржоа; не знаеха къде да турят тия кофи и те стояха тук излишни, защото нямаше помпа.

— Господа — каза любезно Урдьокен, — моля да ме извините, у мен бе на обяд господин дьо Шедьовил.

Никой не мръдна и не можа да се разбере дали приемаха това извинение. Бяха видели през прозореца пристигането на депутата, а предстоящите избори ги вълнуваха; но нямаше защо много да избързват с приказките си.

— По дяволите! — сети се фермерът. — Ако останем петима, няма да можем да вземем никакво решение.

За щастие дойде и Ланген. Отначало той бе решил да не отива на съвещанието, защото не го интересуваше въпросът за пътя; дори се надяваше, че неговото отсъствие ще попречи на гласуването. После, тъй като идването на господин дьо Шедьовил раздразни любопитството му, той тръгна, за да узнае какво ще става.

— Добре! Ето че станахме шестима, ще можем да гласуваме — извика кметът.

И Лекьо, който изпълняваше длъжността секретар, се появи с отегчен и надменен вид, сложил под мишница дневника за вписване на решенията; нищо вече не пречеше да започнат. Обаче Делом бе заговорил тихо съседа си Клу, ковача — висок, мършав, черноок човек. Като се заслушаха в тях, всички млъкнаха. Бяха доловили в разговора им името на независимия кандидат господин Рошфонтен; и тогава всички, като се спогледаха, отправиха по някоя дума, подигравка или само гримаса по адрес на този кандидат, когото съвсем не познаваха. Те бяха за дисциплината, за поддържането на реда, за покорността към властта, която осигуряваше продажбите. Нима този господин мисли, че е по-силен от правителството? Нима ще повиши на 30 франка цената на хектолитър жито? Трябва да е много самонадеян, щом изпраща проспекти, като обещава благоденствие, без да се опира на нещо и без да разчита на някого. Бяха стигнали дотам, че го считаха за авантюрист, който обикаля селата, за да открадне от гласовете им, както би откраднал и парите им. Урдьокен, който би могъл да им обясни, че господин Рошфонтен е привърженик на свободната търговия и всъщност споделя идеите на императора, остави Макерон спокойно да се изяви като ревностен бонапартист, а Делом да се прояви с благоразумието си на ограничен човек; обаче Ланген в качеството си на тютюнотърговец не отваряше уста и свит в един ъгъл с мърморене преглъщаше своите смътни републикански идеи. Макар че господин дьо Шедьовил не бе споменат нито веднъж, всичко, което се говореше, беше в негова полза, утвърждаваше го като официален кандидат.

— Хайде, господа — подхвана кметът, — да бяхме започнали.

Той беше седнал пред масата на своето председателско кресло, един стол с по-широко облегало. Само помощникът му седна до него. От четиримата съветници двама останаха прави, а другите двама се облегнаха до един от прозорците.

Лекьо подаде на кмета лист хартия, пошепна му нещо на ухото и излезе с достойнство.

— Господа — каза Урдьокен, — ето едно писмо, което ни отправя главният учител.

Прочетоха писмото. Беше молба за увеличение от тридесет франка годишно, поради многото работа! Всички физиономии се помрачиха, проявяваха скъперничество с парите на общината, сякаш всеки от тях трябваше да ги вади от джоба си, и най-вече, когато се касаеше до училището. Не станаха дори разисквания, всички рязко отказаха.

— Добре, ще му кажем да чака. Много бърза този млад, човек… А сега да разгледаме нашия въпрос за пътя.

— Прощавайте, господин кмете, искам да кажа няколко думи за нашата енория… — прекъсна го Макерон.

Урдьокен, изненадан, сега разбра защо абатът Годар беше обядвал у кръчмаря. Каква амбиция тласкаше този човек да избързва така? Впрочем и неговото предложение сподели съдбата на искането на главния учител. Въобразяваше ли си той, че са толкова богати, за да си имат свой енорийски свещеник, и нима не беше достатъчно да ползуват кюрето на Базош-льо-Доайен: всички вдигнаха рамене, попитаха дали с това ще се подобри литургията. Не, не! Ще трябва да се поправи свещеническият дом, но собствен енорийски свещеник ще струва скъпо; достатъчно е другият да се използува половин час седмично.

Кметът, засегнат от предложението на своя помощник, заключи:

— Няма смисъл, съветът така решава… А сега за нашия път — трябва да свършим с този въпрос… Делом, имайте грижата да повикате господин Лекьо. Нима мисли това животно, че ние ще разискваме по неговото писмо чак до довечера?

Лекьо, който чакаше на стълбището, влезе много важен; и понеже не му съобщиха съдбата на неговото искане, той остана засегнат, загрижен, изпълнен с безмълвни ругатни: ах, тия селяндури, какво мръсно племе! Трябваше да вземе от шкафа плана на пътя и да го разгъне върху масата.

Съветът добре познаваше този план. От години го премятаха тук. Но и сега всички се приближиха, облакътиха се, започнаха да размишляват още веднъж. Кметът изброи предимствата за Рон: лекият наклон ще позволява на колите да се изкачват до църквата; после — ще се спестят две левги от сегашния път до Шатодюн, който минава през Клоа; а общината ще плати само за три километра, тъй като съседите от Бланвил са гласували вече за другата част от пътя до съединяването му с шосето между Шатодюн и Орлеан. Слушаха го с приковани към плана очи, без да обелят нито дума. Пречка за осъществяването му беше преди всичко въпросът за отчуждаванията. Всеки гледаше своя интерес, безпокоеше се, искаше да узнае дали неговият имот ще бъде засегнат, дали ще може да продаде на общината няколко квадратни метра от земята си, за които да получи стотина франка. И ако самият той нямаше нивя, засегнати от плана, защо да гласува за облагодетелствуване на другите? Пет пари не даваше за тоя лек наклон, за този по-кратък път! Конят му ще се напъва малко повече и това е!

Така че на Урдьокен му бе необходимо да ги накара да говорят, за да разбере какво е мнението им. Той горещо желаеше този път, защото щеше да мине пред фермата му и да свърже много от парцелите му. Също Макерон и Делом, чиито земи щяха да останат край пътя, напираха за гласуването. Така че ставаха трима; обаче нито Клу, нито другият съветник бяха заинтересовани; Ланген пък рязко се противеше на проекта, първо, защото нямаше нищо да спечели и, второ, защото неговият съперник, помощник-кметът, щеше да спечели нещо. Ако Клу и другият, които се двоумяха, биха гласували против, щяха да бъдат трима на трима. Урдьокен се разтревожи. Най-сетне разискванията започнаха.

— Каква полза? Каква полза? — повтаряше Ланген. — Нали си имаме вече път! Какво е това удоволствие да се прахосват пари, да се изваждат от джоба на Жан и да се слагат в джоба на Пиер… А пък ти, ти нали обеща да подариш парче от твоя парцел?

Това беше лукава подигравка с Макерон. Обаче последният, който горчиво съжаляваше за изблика си на щедрост, излъга смело:

— Аз ли, аз нищо не съм обещавал… Кой ти е казал?

— Кой? Ами че ти, дявол да го вземе! И то пред хора! Ето на̀ господин Лекьо беше там, той може да потвърди… Нали, господин Лекьо?

Главният учител, който се бе разярил в очакване да узнае решението на молбата му, направи груб жест на отвращение. Нима го засягаха него техните мръсни разправии!

— Значи така! — продължи Ланген. — Щом няма почтеност към земята, по-добре да се живее в горите! Не, не! Не ми трябва вашият път! Той е една хубава кражба!

Като видя, че надеждата му ще се провали, кметът побърза да се намеси:

— Всичко това са брътвежи. Няма защо да навлизаме в личните спорове… Трябва да ни ръководи само общественият интерес, интересът на народа.

— Разбира се — заяви дълбокомислено Делом. — Новият път ще бъде в полза на цялата община… Само че трябва да се разбере още нещо. Префектът винаги ни казва: „Гласувайте една сума; после ще видим какво правителството ще може да направи за вас“. Ами ако не направи нищо, защо да си губим времето в гласуване?

Изведнъж Урдьокен реши, че трябва да каже голямата новина, която държеше в запас.

— По този повод, господа, съобщавам ви, че господин дьо Шедьовил се задължава да получи от правителството субсидия в размер на половината от разходите… Вие знаете, че той е приятел на императора. Ще трябва само да му поговори за нас по време на десерта.

Самият Ланген беше потресен, лицата на всички придобиха израз на благоговение, сякаш преминаваше светото причастие. Преизбирането на депутата беше осигурено във всички случаи: приятелят на императора беше най-добрият, този, който стоеше близо до извора на благата и парите, той беше познатият, почитаният, силният, господарят! Всичко това се изрази само с поклащане на главите. Тези работи се разбираха от само себе си, защо да се говори за тях?

Все пак Урдьокен беше загрижен от безмълвието на Клу. Той стана, погледна навън и като забеляза полския пазач, заповяда му да потърси дядо Лоазо̀ и да го доведе жив или мъртъв. Този Лоазо̀, стар и глух селянин, чичо на Макерон, когото бе направил член на съвета, никога не идваше на заседанията, защото, както казваше самият той, главата го заболявала. Неговият син работеше в Бордери и затова той беше напълно предан на кмета. Така че щом се появи изплашен, Урдьокен само му извика в ухото, че се касае за пътя. Всеки от съветниците вече бе започнал несръчно да попълва своята бюлетина, навел глава и закрил с ръце хартийката, за да не го видят какво пише. После пристъпиха към гласуване за половината от разходите; пуснаха бюлетините в малка, бяла, дървена кутия, подобна на църковна кутия за подаяния. Получи се великолепно болшинство — шест гласа „за“ и само един „против“, тоя на Ланген. Този път това животно Клу бе гласувало както трябва. Съвещанието бе закрито, след като всеки се подписа в регистъра под решението, написано предварително от главния учител, който беше оставил само място за резултата от гласуването. Всички си тръгнаха важно, без да се поздравят, без да си стиснат ръцете, и се разпръснаха по стълбите.

— Ах, щях да забравя! — каза Урдьокен на Лекьо, който все още чакаше. — Вашето искане за увеличение е отхвърлено… Съветът намира, че доста много разходи се правят за училището.

— Стадо животни! — извика младият мъж, позеленял от яд, когато остана сам! — Хайде, живейте си с вашите свине!

Заседанието бе продължило два часа. Пред общината Урдьокен намери господин дьо Шедьовил, който току-що се връщаше от обиколката си из селото. Най-напред свещеникът не го пожали и му показа мизерното състояние на църквата: покривът пропукан, прозорците счупени, стените голи. После, след като се измъкна най-сетне от ризницата, която имаше нужда от боядисване, започнаха да го дърпат жителите на селото. Съвсем одързостени, те предявяваха всевъзможни оплаквания или искания за облаги. Един го бе завел до общата вада, която вече не чистеха поради липса на средства; друг искаше покрита пералня на брега на Егр, и то точно на определено от него място; трети настояваше да разширят пътя пред вратата му, за да може да обръща колата си; стигна се дотам, че една стара жена заведе депутата в дома си, показа подутите си крака и го попита дали в Париж може да намери някакво лекарство. Объркан, задъхан, той се усмихваше, проявяваше благоразположение и всичко обещаваше. Ах, какъв добър човек, не се големее пред бедния народ!

— Е какво! Тръгваме ли? — попита Урдьокен. — Чакат ме във фермата.

Но точно в този миг Селина и дъщеря й Берт отново изтичаха пред тяхната врата, молейки господин дьо Шедьовил да влезе за малко; а той това и чакаше, вече дишаше свободно, доволен, че вижда пак хубавите светли и печални очи на младото момиче.

— Не, не! — извика фермерът. — Нямаме време, друг път.

И принуди объркания депутат да се качи в кабриолета; в същото време, обърнал се към свещеника, който бе застанал пред тях, каза, че съветът е оставил без последствие въпроса за енорията. Кочиашът шибна с камшик коня си, колата премина през сприятеленото и очаровано село. Разгневен бе само абатът, който измина пеша трите километра от Рон до Базош-льо-Доайен.

Петнадесет дни по-късно господин дьо Шедьовил бе избран с голямо мнозинство; и още в края на август той изпълни обещанието си — на общината бе отпусната субсидия за строежа на новия път. Работата започна веднага.

Вечерта след първата копка, Селина, отслабнала и посърнала, беше на чешмата и слушаше жената на Бекю, която, скръстила ръце под престилката си, разказваше безспир. От една седмица около чешмата бушуваше буря, предизвикана от тази голяма история с пътя; говореше се само за парите, които някои получили, и за завистливата злоба на другите. И така, жената на Бекю всеки ден държеше Селина в течение на това, което Флор Ланген говореше; не за да ги скара, разбира се, а обратното, за да ги накара да се обяснят, което беше най-добрият начин да се сдобрят. Та край чешмата жените се забравяха, стояха прави с отпуснати ръце, а до краката им — пълните с вода стомни.

— Значи тя казала, че помощникът и кметът тъй са уредили въпроса, че да се краде от парцелите. И още е казала, че вашият мъж е двуличник…

В този момент Флор излизаше от дома си със стомна в ръка. И когато дебелата отпусната жена отиде при тях, Селина веднага избухна с мръсни думи; сложила ръце на хълбоците си, Флор защити честта си, започна да я подрежда както трябва, подхвърли за лекото поведение на дъщеря й, обвинявайки и самата нея, че се търкаля с клиентите. Разплакана, Селина поиска да си тръгне и търсейки подпетените си обуща, успя само да каже няколко пъти:

— Каква мръсница! Каква мръсница!

Жената на Бекю се впусна между тях, помъчи се да ги накара да се целунат, обаче те за малко не се хванаха за косите. После тя подхвърли една новина:

— Впрочем знаете ли вие, че дъщерите на Муш ще пипнат 500 франка.

— Не може да бъде!

И изведнъж кавгата бе забравена, всички се събраха сред разпръснатите стомни. Тъкмо така беше! Пътят за Корнай, там горе, ще минава покрай нивата на момичетата на Муш и от нея ще отреже двеста и петдесет метра: по четиридесет су метъра излиза точно петстотин франка; а пък на останалия парцел, който ще бъде край пътя, цената ще се увеличи. Това се казва щастие.

— Значи така — каза Флор, — Лиз става хубава партия заедно с хлапето си… Тоя дангалак Капорал хубаво е подушил, щом като все още упорствува.

— Освен ако — добави Селина — Бюто не се върне при нея… И неговият дял се подобрява доста от този път.

Жената на Бекю се обърна и сръга жените с лакти.

— Шт! Млъкнете!

Беше Лиз, весело размахала стомната си. И шествието пред чешмата започна отново.

6.

Лиз и Франсоаз, след като се бяха отървали от Бланшет, станала много дебела и ялова, бяха решили тази събота да отидат на пазара в Клоа, за да купят друга крава. Жан предложи да ги закара с една двуколка на фермата. Беше свободен този следобед и господарят му бе разрешил да взе ме колата, тъй като нямаше нищо против слуховете, които се носеха за годеж между момъка и първородната дъщеря на Муш. Наистина женитбата бе решена; оставаше само Жан, както сам беше обещал, да се срещне с Бюто през следващата седмица, за да се разберат по този въпрос: един от двамата и да се тури край.

И тъй тръгнаха към един часа, той отпред с Лиз, Франсоаз сама на задната седалка. От време на време той се обръщаше и й се усмихваше, защото нейните колене опираха в гърба му и топлеха. Много жалко бе, че Франсоаз бе петнадесет години по-малка от него; и ако се бе решил да се ожени за по-голямата след много размишления и отлагания, то бе всъщност заради перспективата, че ще живее като роднина близо до малката. А освен това човек започва да прави, без да знае защо, толкова неща само защото един ден е казал, че ще ги направи!

При влизането в Клоа той сложи спирачката, пусна коня по стръмния наклон на гробището; и когато излизаха от кръстовището на улица Гранд и улица Груез, за да разпрегне колата в хана „Добрият орач“, Жан показа гърба на един човек, който прекосяваше улица Груез.

— Вижте! Като че ли е Бюто.

— Той е — заяви Лиз. — Навярно отива у господин Байаш… Дали ще приеме дела си?

Жан плесна с камшика си, като се изсмя.

— Не се знае, той е толкова хитър.

Бюто се направи, че не е забелязал, макар че ги видя още отдалеч. Той вървеше малко прегърбен; Жан и Лиз го гледаха как се отдалечава и си мислеха, без да си го казват, че ще могат да се разберат. В двора на хана „Добрият орач“ Франсоаз, която мълчеше, слезе първа, като стъпи на едното колело на двуколката. Този двор вече бе пълен с разпрегнати коли, опрени върху оковите си; чуваше се своеобразното бръмчене от голямото оживление в старата сграда на хана.

— Хайде отиваме ли? — попита Жан, когато се върна от конюшнята, където бе настанил коня си.

— Разбира се, веднага.

Обаче, вместо да тръгнат направо по улица Тампл към пазара за добитък, който се намираше на площад Сен Жорж, двете момичета и Жан започнаха да се шляят по улица Гранд сред продавачките на плодове и зеленчуци, разположени по двата тротоара. Той, сложил на главата си каскет от копринен плат, бе облечен с широка синя блуза и панталон от черно сукно; те също бяха празнично издокарани; прибрали косите си в малки кръгли бонета, носеха еднакви рокли — тъмни вълнени блузи и светлосиви поли, а върху тях широки памучни престилки на тънки розови ивици; не бяха се хванали, вървяха, размахали ръце сред гъстата тълпа. Беше голяма блъсканица между слугини и домакини пред клекналите селянки, дошли с по една или две кошници, които просто бяха разтворили на земята. Те срещнаха Фрима, която едва мъкнеше двете си препълнени кошници, в които имаше всичко — салати, фасул, сливи, дори три живи зайчета. До нея един старец беше разтоварил от каручката си картофи и ги продаваше на крина. Две жени, майката и дъщеря й Норин, известна развратница, бяха изложили върху разкривена маса моруни, солени херинги, пушени херинги и остатъци по дъното на каче, чиято силна саламура дразнеше носовете. Така че улица Гранд — толкова пуста през седмицата, въпреки хубавите си магазини, аптеката, кинкалерията и най-вече магазина с парижките новости, базара на Ламбурдийо — всяка събота изглеждаше тясна, магазинчетата биваха препълнени, шосето задръстено от притока на търговци.

Лиз и Франсоаз, следвани от Жан, стигнаха по този начин чак до птичия пазар, който бе на улица Бодониер. Там от фермата бяха докарани широки кошове, от които кукуригаха петли и се подаваха шии на изплашени патици. Заклани и оскубани пилета бяха наредени в дълбоки сандъци. След това следваха пак селянки, донесли за продан по четири-пет ливри масло, няколко дузини яйца и разни видове сирене. Много от тях бяха дошли и с по чифт кокошки, завързани за краката Дамите се пазаряха; пред хана „Среща на търговците на кокошки“ бяха докарали голямо количество яйца, което привлече много народ. Сред мъжете, които разтоварваха яйцата, беше и Палмир; защото в събота, когато не беше заета в Рон, тя се хващаше на работа в Клоа, пренасяше товари, които й скършваха гръбнака.

— Ето една, която изкарва хляба си! — забеляза Жан.

Тълпата непрекъснато се увеличаваше. По пътя от Мондубло още пристигаха каруци. Те преминаваха в бавен тръс по моста. Вдясно и вляво се разливаше река Лоар със своите леки завои, минаваше покрай ливади; по-надолу бе оградена от градините на града, чиито люляци, подобни на махагонови дървета, потапяха клоните си във водата й. А в горното й течение имаше тепавица, която звучно тракаше, и голяма мелница, от чиито отвори непрекъснато се издигаше бял прах от брашно.

— Е добре! — подхвана Жан. — Отиваме ли?

— Да, да.

И те се върнаха по улица Гранд, спряха се на площад Сен-Любин срещу общината, където бе житният пазар. Ланген бе докарал четири чувала, стоеше прав с ръце в джобовете. Сред кръг от селяни, смълчани и навели глави, Урдьокен разговаряше, като ръкомахаше гневно. Бяха се надявали на увеличение, обаче цената от осемнадесет франка дори се огъваше, страхуваха се, че в края на деня ще спадне с двадесет и пет сантима. Мина Макерон под ръка с дъщеря си Берт; той бе с омазнено палто, а тя с муселинова рокля и букетче рози и момини сълзи на шапката си.

Когато завиха по улица Тампл покрай църквата Сен Жорж, срещу която се разполагаха амбулантните търговци на манифактура, кинкалерия и преоценени платове, Лиз и Франсоаз извикаха от изненада:

— О, лельо Роз!

Наистина това беше старата Фуан; дъщеря й Фани, дошла вместо Делом да предаде поръчан овес, беше я взела с каруцата, просто за да я разходи. Двете, изправени, чакаха пред подвижната барака на един точилар, на когото старата бе дала ножиците си. От тридесет години все той й ги точеше.

— Я, значи сте вие?

И като се обърна, забелязала Жан, Фани добави:

— На разходка ли сте?

Но като научиха, че братовчедките са тръгнали да купуват крава на мястото на Бланшет, Фани и майка й се заинтересуваха и тръгнаха да ги придружат, бяха си свършили работата с овеса. Жан, на когото не обърнаха внимание, тръгна зад четирите жени, които крачеха в една редица; така стигнаха до площад Сен Жорж.

Той представляваше просторен квадрат зад фасадата на църквата, над която се издигаше старата каменна камбанария с часовник. Алеи сред кичести липи очертаваха четирите страни, две от които бяха с ограда, а на другите две страни бяха поставени дълги греди за завързване на животните. В тази част на площада, обърната към градините, растеше трева и човек би помислил, че е в ливада; в другия край, където минаваха две улици, имаше много кръчми — „При Сен Жорж“, „При корена“, „У добрия жътвар“; тук площадът бе утъпкан, втвърден и побелял от прах, който се надигаше при вятър.

Лиз и Франсоаз, придружени от другите, с усилие прекосиха центъра на площада, изпълнен с народ. Сред морето от сини блузи във всички отсенки, от тъмносиньото на новите до бледосиньото на старите, прани по двадесет пъти, се виждаха само белите кръгли петна на малките шапчици. Няколко дами се разхождаха с някакви блещукащи чадъри. Разнасяха се смехове и груби викове, които заглъхваха в непрекъснатата глъчка, която понякога се раздираше от цвилене на коне и мучене на крави. Едно магаре започна да реве силно.

— Оттук — каза Лиз, като обърна глава.

Конете бяха в дъното, завързани за гредата. Вляво — кравите, оставени почти свободни; продавачите ги наглеждаха и от време на време ги преместваха, за да ги покажат по-добре. Купувачите на групи се спираха, разглеждаха ги, но тук никой не се смееше и не говореше.

Четирите жени попаднаха с възторг пред една породиста бяла крава с черни петна, която двама съпрузи продаваха; жената, която държеше кравата, беше много мургава и изглеждаше упорита, а мъжът стоеше зад нея неподвижен и спокоен. Разглеждаха я съсредоточено в продължение на пет минути; но не размениха нито дума, нито пък се спогледаха; после си тръгнаха, изправиха се по същия начин пред втора крава на двадесет крачки от първата. Тази беше огромна, съвсем черна; продаваше я младо момиче, почти дете, хубаво на вид, с дрянова пръчка в ръка. После се спираха на още седем-осем места пак по толкова минути, все така мълчаливи, докато обиколиха докараните за продан животни. Най-сетне четирите жени се върнаха при първата крава, пред която отново се задълбочиха.

Само че този път разглеждането беше по-сериозно. Бяха застанали в една редица, изследваха кравата едва ли не до под кожата с остър и проницателен поглед. Впрочем и продавачката също не казваше нищо, сякаш не беше ги видяла, че са се върнали и наредили пред кравата.

Все пак Фани се наведе и съвсем тихо подхвърли една дума на Лиз. Старата Фуан и Франсоаз си казаха също по нещо на ухо. После отново замълчаха неподвижни; изследването продължаваше.

— Колко? — попита изведнъж Лиз.

— Четирийсет пистола^[8]! — отвърна селянката.

Престориха се, че ще побегнат; но понеже потърсиха Жан, с изненада го съгледаха зад тях заедно с Бюто; двамата разговаряха като стари приятели. Бюто бил дошъл от Шамад, за да купи прасенце и тъкмо се пазареше за едно. Прасетата в ограденото място зад колата, с която бяха докарани, се хапеха и квичаха така, че да ти пукнат тъпанчетата.

— Ще вземеш ли двадесет франка? — попита Бюто продавача.

— Не, тридесет!

— Пфу! Можеш да си спиш с него!

Оживен и много весел, той отиде към жените, засмял се от радост, че вижда майка си, сестра си и двете си братовчедки, сякаш снощи се бе разделил с тях. Всъщност и те запазиха спокойствие, без да се издават, че не са забравили караниците и сръдните през изтеклите две години. Само майката, на която бяха казали, че преди няколко часа са го видели по улица Груез, го гледаше изпитателно, мъчейки са да разгадае защо е ходил при нотариуса. Но това не се виждаше. Нито тя, нито той отвориха уста по този въпрос.

— Значи, братовчедке — подхвана той, — крава ще си купуваш?… Жан ми каза… Ето виж, има една там, о-хо! Най-хубавата на пазара, животно на място!

Той посочи именно онази бялата с черни петна.

— За четирийсет пистола, благодаря! — прошепна Франсоаз.

— Четирийсет пистола, но за теб, малката ми! — каза той, като я тупна по гърба, шегувайки си.

Но тя се разсърди и върна удара разярено и злобно.

— Я ме остави на мира, чуваш ли? Аз не се закачам с мъжете.

Той още повече се развесели, обърна се към Лиз, която стоеше сериозно, малко побледняла.

— А ти искаш ли да се намеся? Обзалагам се, че ще я взема за трийсет пистола… Залагаш ли сто су?

— Да, много искам… Ако ти е приятно, опитай…

Роз и Фани поклатиха одобрително глави, защото знаеха, че момчето е страшно в пазарлъците, може да проявява упоритост и нахалство, да лъже и да продаде своето три пъти по-скъпо, а да вземе чуждото на нищожна цена. Така че жените го оставиха да върви напред с Жан, а пък те се позабавиха отзад, за да не се разбере, че той е с тях.

Тълпата нарастваше откъм страната на животните, на групи хората се изтегляха от напечения от слънцето център, за да отидат в алеите. Имаше непрекъснато движение насам-натам, сините блузи потъваха в сянката на липите, трептящите сенки на листата падаха върху зачервените лица. Всъщност още никой нищо не купуваше, нито една продажба не бе станала, макар че пазарът бе открит преди цял час. Съсредоточаваха се, двоумяха се. В прохладния ветрец над главите се разнесе силна врява. Два коня, завързани един до друг, се бяха изправили на задните си крака и се хапеха, цвилейки яростно и чаткайки с копитата си по паважа. Хората се изплашиха, жените побягнаха, но в това време спокойствието бе възстановено с ругатни и плющене на камшици. Долу, на опразненото място след паниката, ято гълъби кацна, закрачи бързо, кълвейки овеса от фъшкиите.

— Е, майко, за колко я продавате? — попита Бюто.

А селянката, която също бе видяла разярените коне, повтори спокойно:

— Четирийсет пистола.

Отначало той прие отговора като шега, започна да се подиграва, обърна се към мъжа, който продължаваше да стои мълчаливо настрана.

— Кажи, старче, твоята с всичкия си ли е, като иска такава цена?

Обаче както се присмиваше, той продължаваше да разглежда кравата отблизо, намираше я точно такава, каквато трябва да бъде една хубава млекодайна крава — със суха глава, тънки рога и големи очи, с малко набразден корем от вените, краката тънки и опашката дребна, разположена доста нагоре. Той се наведе, за да се увери в дължината на вимето и за еластичността и разположението на цицките. После, облегнал се с една ръка върху животното, той започна пазарлъка, като машинално опипваше костите на задника.

— Четирийсет пистола, а? Просто е смешно… Ще вземете ли трийсет?

И ръката му преценяваше силата и хубавото разположение на костите.

После тя се смъкна, плъзна се между бутовете до онова място, чиято гола кожа с приятно жълтеникав цвят предвещаваше изобилие на мляко.

— Трийсет пистола, може ли?

— Не, четирийсет — отвърна селянката.

Той обърна гръб, върна се, а тя реши да влезе в разговор.

— Това е едно хубаво животно, вижте съвсем хубаво е. На света Троица ще навърши две години… А след петнайсет дни ще се отели… Сигурно ще ви върши добра работа.

— Трийсет пистола — повтори Бюто.

Тогава той се отдалечи, тя хвърли поглед към съпруга си и извика:

— Слушайте! Само за да мога да си тръгна… Съгласен ли сте за трийсет и пет, и то веднага?

Той се спря и започна да намира недостатъци на кравата. Телосложението й не било хубаво, слаб й бил кръстът, въобще била животно, което е боледувало и което ще трябва да охранваш две години — чиста загуба. После каза, че кравата била наранена в крака, което не беше вярно. Лъжеше заради самата лъжа, злонамерено, с надежда да разсърди и обърка продавачката. Но тя вдигаше рамене.

— Трийсет пистола.

— Не, трийсет и пет.

Тя го остави да се отдалечи. Той се присъедини към жените, каза им, че тя започнала да кълве… но че трябвало да отидат да пазарят друга. И цялата група тръгна към голямата черна крава, държана на въже от едно хубаво момиче. Нейната цена бе точно триста франка. Той като че ли считаше, че не е много скъпа и изпадна във възторг, но изведнъж се обърна към първата:

— Значи, това ви е думата, да дам парите си другаде?

— Божичко! Ако беше възможно, но не е възможно… Трябва по-голяма смелост от ваша страна.

И като се наведе, тя хвана вимето с ръка и добави.

— Вижте де, колко хубавичко!

Той не се съгласи, каза отново:

— Трийсет пистола.

— Не, трийсет и пет!

Изведнъж като че ли пазарлъкът се прекъсна. Бюто хвана за ръка Жан, за да покаже, че се отказва от покупката. Жените го настигнаха развълнувани, считайки, че кравата си заслужава триста и петдесет франка. Най-вече Франсоаз, която харесваше кравата, искаше да приключат с тази цена. Но Бюто се разгневи: нима трябва да се оставяме да ни ограбват по този начин? И в продължение на още един час той държа на казаната от него цена, въпреки че братовчедките трепереха всеки път, когато някой купувач се спираше пред животното. Бюто също не изпускаше кравата от очи; обаче играта бе такава, трябваше да се издържи докрай. Положително никой нямаше много бързо да извади парите си; впрочем ще видят дали ще се намери някой глупак, който да плати повече от триста франка. И в действителност все още никой не изваждаше пари, макар че пазарът приключваше.

Сега по пътя изпробваха конете. Един чисто бял тичаше, подбуждан от гърлестия вик на човека, който държеше въжето и галопираше близо до него. А в това време ветеринарният, надут и зачервен, застанал с купувача в ъгъла на площада, гледаше и даваше съвети на висок глас, бръкнал с двете си ръце в джобовете. Кръчмите бръмчаха от непрекъснат поток пиячи, които влизаха и излизаха по време на нескончаемите спазарявания. Беше настъпил върхът на блъсканицата и врявата до такава степен, че хората не можеха да се чуят; откъснато от майка си, едно теле мучеше безспир; сред тълпата имаше и кучета — черни ловни и големи жълти пудели, някои побягнаха с настъпен крак и квичаха; после при ненадейно стихване на шумотевицата се чуваше само летенето на гарваните, които, подплашени от виковете, кръжаха, грачейки около камбанарията. А сред топлата животинска воня се надигаше остра миризма на обгорели копита, която идваше от съседната налбантница, в която селяните, използувайки, че са на пазара, отиваха да подковават животните си.

— Е? Трийсет! — повтори Бюто, без да се отегчава, като се приближи до селянката.

— Не, трийсет и пет!

И понеже един друг купувач беше там и също се пазареше, Бюто хвана челюстите на кравата и ги разтвори насила, за да види зъбите. После ги пусна с гримаса. Точно в това време от животното падаха на земята меки фъшкии, той ги проследяваше с поглед и с все повече гримаси. Отвратен, другият купувач, някакъв едър бледен мъж, си отиде.

— Вече не я искам, кръвта й не е в ред.

Този път продавачката допусна грешка, като се разгневи, а това бе неговата цел; тя го нарече мръсник и изсипа куп ругатни. Хората се насъбраха и започнаха да се смеят. Зад жената съпругът не беше мръднал. Най-сетне той я бутна за лакътя и тя извика:

— Ще я вземете ли за трийсет и два пистола?

— Не, трийсет!

Той пак си тръгна, а тя го повика с прегракнал глас.

— Е добре, проклет дяволе, вземете я!… Но, бога ми, ако втори път трябва така да се пазаря с вас, ще предпочета да ви плесна по лицето!

Тя беше извън себе си, трепереше от ярост. Той се смееше гръмко, правеше й комплименти, предлагаше й любов за остатъка.

Лиз веднага се бе приближила. Дръпна селянката настрана, даде й тристате франка зад стеблото на едно дърво. Франсоаз държеше вече кравата, но трябваше Жан да бутне животното по задника, защото то не искаше да тръгне. От два часа, сновейки насам-натам, Роз и Фани бяха чакали развръзката мълчаливо, без да се уморят. Най-сетне, понеже си тръгваха, потърсиха Бюто; той беше изчезнал, намериха го при продавача на прасетата. Беше успял да спазари малкото прасе за двадесет франка; за да плати, най-напред преброи парите си в джоба, извади точно сумата и отново ги преброи в полуотворената си шепа. След това последва цяла процедура, когато започна да вкарва прасенцето в една торба, която извади изпод ризата си. Старата торба се разпори, крачетата на животното се показаха, муцунката му също. Но Бюто метна торбата на рамото си и понесе прасето, което грухтеше, пръхтеше и квичеше ужасно.

— Абе, Лиз, какво стана с моите сто су? Нали спечелих — поиска си Бюто облога.

Тя му ги подаде през смях, предполагайки, че няма да ги вземе. Но той ги взе и ги пусна в джоба си. Всички се отправиха бавно към „Добрият орач“.

Беше краят на пазара. Пари блестяха на слънце, звънтяха по масите на кръчмарите. В последната минута всичко приключваше надве-натри. В ъгъла на площад Сен Жорж бяха останали само няколко непродадени животни. Постепенно тълпата се беше отдръпнала на улица Гранд, където продавачите на плодове и зеленчуци освобождаваха пътя и отнасяха празните си кошове. Също и на площад Волай беше останало само слама и пера. Двуколките вече си заминаваха, в ханищата хората впрягаха каруците, от халките по тротоарите развързваха поводите на конете. Към всички пътища отвред бързо тракаха колелата, сини блузи се издуваха от вятъра в колите, друсащи се по паважа.

И Ланген премина така в тръс с малкия си черен кон, след като бе използувал случая да си купи една коса. Макерон и дъщеря му Берт се бавеха още из магазините. Обаче Фрима се връщаше пешком, натоварена както при пристигането си, защото отнасяше кошниците си, пълни с фъшкии, събрани по пътя. При аптекаря на улица Гранд преуморената Палмир чакаше права, докато й приготвят лекарство за брат й — болен от една седмица — някакъв отвратителен сироп, за който бе платила двадесет су от четиридесетте спечелени с голям труд. Обаче дъщерите на Муш и компанията им ускориха крачките си, когато забелязаха Исус Христос, много пиян, да върви по средата на улицата. Смятаха, че през последните дни е ипотекирал останалите парцели от земята си и разполагаше с пари. Смееше се сам-самичък, монети от по сто су дрънкаха в джобовете му.

Когато най-сетне стигнаха до „Добрият орач“, Бюто каза непринудено с весел тон:

— Значи вие тръгвате?… Слушай, Лиз, не би ли останала със сестра си, за да хапнем нещо?

Тя се изненада и понеже се обърна към Жан, той добави:

— Жан също може да остане, ще ми бъде приятно.

Роз и Фани се спогледаха. Сигурно момчето е намислило нещо, лицето му обаче не издаваше нищо. Няма значение, защо да им пречат.

— Така де — каза Фани, — останете… Аз ще избързам с майка си. Чакат ни.

Франсоаз, която не изпускаше кравата, заяви грубо:

— Аз също си тръгвам.

И се заинати, не й било приятно в хана, искала веднага да отведе кравата си. Трябваше да отстъпят, защото тя ставаше все по-неприятна. И когато впрегнаха, кравата остана завързана зад колата, и трите жени се качиха.

Едва в този миг Роз, която все пак чакаше синът й да й се изповяда, се осмели да попита:

— Няма ли какво да кажеш на баща си?

— Не, нищо — отвърна Бюто.

Тя настоя, гледайки го в очите:

— Значи няма нищо ново?

— Ако има нещо ново, вие ще го узнаете, когато ще бъде добре да се знае.

Фани дръпна коня си, който веднага тръгна, обаче кравата отзад се дърпаше, протягаше шия. Така Лиз остана сама между Бюто и Жан.

От шест часа те седнаха край една маса в залата на хана откъм кафенето. Бюто, без да разберат, че иска да погуляе, отиде в кухнята, за да поръча омлет и заек. В това време Лиз подтикна Жан да се разбере с него, за да се свърши с тази работа и да се избегне друга среща. Бяха вече изяли омлета и начеваха заешката яхния, а Жан, смутен, още нищо не бе направил. Впрочем и другият също, съвсем не изглеждаше, че мисли за всичко това. Ядеше здравата, смееше се с широко отворена уста, а под масата побутваше с коляно братовчедка си и другаря си в знак на добро приятелство. После заговориха по-сериозно, стана въпрос за Рон, за новия път; обаче нито дума не бе казана за обезщетението от петстотин франка и за най-ценните парцели, което всъщност прозираше във всичко, което говореха. Бюто пак започна да се шегува и да пие; обаче съвсем ясно бе, че в сивите му очи блести идеята за хубавата сделка, за неговия трети дял, който бе станал изгоден, а също така и за женитбата му с тази бивша любовница, чиято нива, съседна на неговата, бе почти удвоила цената си.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Няма ли да пием кафе?

— Три кафета — поръча Жан.

Измина още цял час в сърбане на кафето и в бавно изпиване на шишенцето с ракия, без Бюто ясно да обяви намерението си. Той току се приближаваше, после отдръпваше и протакаше, сякаш все още се пазареше за кравата. Всъщност работата беше решена, но все пак трябваше да се помисли. Изведнъж се обърна към Лиз и попита:

— Защо не доведе детето?

Тя започна да се смее, разбрала, че този път се е решил, и след като го тупна по рамото, щастлива и снизходителна, тя се задоволи само да каже:

— Ах този безсрамник Бюто!

И това бе всичко. Той също се засмя. Бракът бе решен.

Жан, смутен дотогава, се успокои и се развесели с тях. Дори заговори най-сетне и каза всичко.

— Знаеш ли, че добре правиш, като се връщаш при Лиз, щях да заема мястото ти.

— Да, разказаха ми за това… О, аз бях спокоен, може би щяхте да ме предупредите!

— Е, разбира се… Още повече, че е по-добре с тебе заради детето. Така винаги сме казвали, нали Лиз?

— Винаги, това е самата истина!

И на тримата лицата сияеха от умиление. Побратимяваха се. Особено Жан; без да ревнува, той беше учуден, че ги подтиква към този брак; поръча бира, понеже Бюто беше извикал, че трябва да пийнат още нещо. Облакътени на масата, с Лиз помежду си, двамата заговориха за последните дъждове, след които житото беше полегнало.

В съседното помещение — кафенето до тях, Исус Христос седеше заедно с някакъв стар селянин, пиян като него, и вдигаше непоносим шум. Пък и всички други, които пиеха, пушеха и плюеха в червеникавата пушилка на лампите, не можеха да разговарят, без да крещят; обаче неговият глас се извисяваше над другите, беше звънък и внушителен. Исус Христос и старецът играеха на карти и между тях избухна спор при една печалба на стареца, който спокойно и упорито защитаваше правото си. Всъщност изглеждаше, че греши. Свадата не преставаше; Исус Христос бе толкова разгневен и крещеше така силно, че собственикът се намеси. Тогава той стана, започна да обикаля масите и с пиянско ожесточение показваше картите си, за да докаже на другите консуматори, че е прав. Отегчаваше всички. После пак започна да крещи, върна се при стареца, който не отстъпваше и стоически понасяше ругатните.

— Подлец! Негодник! Излез за малко навън, за да те смажа!

Но изведнъж Исус Христос седна на стола срещу другия и успокоен каза:

— Знам аз една игра… Трябва да заложим пари, искаш ли?

И извади шепа монети от по сто су, около петнадесет-двадесет, които нареди една върху друга пред себе си.

— Ето така трябва да се започне… Постави и ти толкова!

Заинтересуван, старецът извади кесията си и без да каже нито дума, нареди подобна колонка.

— Сега аз ще взема една монета от твоята купчинка и гледай!

Той хвана монетата, постави я сериозно върху езика си като нафора и след това с едно преглъщане я погълна.

— Сега е твой ред, вземи от моята купчинка… Който може, изяжда повече от парите на другия. Това е играта!

С опулени очи старецът прие и с усилие глътна една монета. Обаче Исус Христос, крещейки, че няма нужда да се бърза, изяждаше монетите като сливи. При петата монета в кафенето настъпи оживление, около тях се насъбраха хора, вцепенени от възхищение. Ах какъв дявол! Каква ли му е глътката, че да спуска монети в тоя стомах! Старецът лапаше четвъртата монета, когато падна върху масата с посиняло лице, задъхан и хъркащ, за миг помислиха, че е умрял. Исус Христос придоби много добро настроение и присмехулен вид: беше погълнал десет, печелеше тридесет франка.

Бюто, разтревожен да не бъде изложен, ако старецът не се съживи, бе станал от масата; и понеже гледаше към стената със смътен поглед, без да спомене за плащане, въпреки че той ги беше поканил, Жан уреди сметката и така се прояви като още по-добро момче. В двора, след като впрегна, Бюто хвана другаря си за рамото.

— Да знаеш, искам да дойдеш. Сватбата ще стане след три седмици… Аз минах при нотариуса, подписах акта, всички документи ще бъдат готови.

А като накара Лиз да се качи в колата, каза:

— Хайде, хоп! Да те закарам… Ще мина през Рон, няма много да удължа пътя си.

Жан тръгна сам към колата си. Считаше това за естествено и ги проследи с очи. Клоа вече спеше, изпаднал в смъртен покой, осветен от жълтите звезди на уличните фенери; от шумотевицата на пазара бяха останали само стъпките на един залитащ пиян селянин. После се проточи съвсем тъмният път. Все пак Жан забеляза другата кола, тая, която отнасяше съпрузите. Така стана по-добре. Беше много хубаво и той подсвирна силно, освежен от нощта, свободен и развеселен.

7.

Отново бе дошло времето за сенокос. Под едно синьо и много горещо небе, разхлаждано от лек ветрец, определиха сватбата да стане в деня на свети Жан, който тази година се падаше в събота.

Фуановци бяха настояли пред Бюто да започне каненето на гостите с Крантата, най-възрастната в семейството. Тя искаше да я зачитат като богата кралица, от която се страхуват. Така че една вечер Бюто отиде при нея заедно с Лиз, двамата облечени празнично, за да я помолят да присъствува на сватбата — първо на церемонията, после на угощението, което щеше да се състои в дома на младоженката.

Крантата плетеше сама в кухнята; без да забави хода на иглите, тя ги изгледа втренчено, остави ги да се изкажат, да кажат три пъти едни и същи думи. Най-сетне острият й глас прозвуча:

— На сватба, ах, не, разбира се!… Какво ще правя на сватбата… Това е хубаво за хора, които обичат да се забавляват.

Те забелязаха, че пергаментовото и лице се оцветява при мисълта за това угощение, което нямаше нищо да й струва; бяха уверени, че ще приеме; но беше навикнала да я молят много.

— Лельо, разбери, че не може без тебе.

— Не, не, тази работа съвсем не е за мен. Нима имам време, нима имам с какво да се облека? Винаги за всичко трябва да се правят разходи… Може да се живее и без да се ходи на сватба.

Трябваше десет пъти да повторят поканата и най-сетне тя каза с досада:

— Добре, щом е насила, ще дойда. Заради вас ще направя тази жертва.

И като видя, че не си тръгват, тя трябваше да преживее в себе си истинска борба, защото обичаят изискваше в такива случаи да се предложи по чаша вино. Най-сетне се реши, но макар че в кухнята имаше отворена бутилка, слезе в зимника, защото там пазеше за подобни случаи вкиснато вино, което тя не можеше да пие и сама го наричаше „пропъди братовчед“. Като напълни две чаши и ги подаде на гостите, Крантата така погледна внука и внучката си, че те трябваше да изпият виното, без да се намусят, за да не я обидят. Разделиха се с нея с пламнали гърла.

Същата тази вечер Бюто и Лиз отидоха в Розбланш, в семейството на Шарл. Обаче там изпаднаха в неприятно за тях положение.

Господин Шарл, много възбуден, беше в градината си. Навярно някакво силно вълнение го бе обзело в момента, когато е почиствал една пълзяща роза, защото държеше в ръка градинарската си ножица, а стълбата беше още опряна на стената. Все пак той се овладя, покани ги да влязат в салона, където скромната на вид Елоди бродираше.

— О, ще се венчавате след осем дни. Много хубаво, деца мои… Но ние не ще можем да бъдем сред вас, госпожа Шарл е в Шартр, където ще остане петнадесет дни.

Той вдигна тежките си клепачи, за да хвърли поглед към младото момиче.

— Да, дните са напрегнати по време на големите панаири. Госпожа Шарл ще помогне там на своята дъщеря… Вие знаете, търговията си е търговия, има дни, в които човек се съсипва от работа в магазина си. Естел много хубаво усвои работата, но майка й ще й бъде твърде полезна, още повече, че нашият зет Вокон абсолютно нищо не прави… А освен това госпожа Шарл ще е щастлива пак да види предприятието си. Какво да се прави? Там ние сме оставили тридесет години от нашия живот, това не е малко!

Той се разнежи, очите му се насълзиха, потъмняха, втренчени далеч, в миналото. И това беше вярно, жена му често изпитваше носталгия за малкия дом на улица Жюиф, макар че бе в своето буржоазно убежище — толкова уютно, толкова натруфено, изпълнено с цветя, птици и слънце. Затваряйки клепачи, тя отново виждаше стария Шартр, спуснал се от склона до площада на катедралата и бреговете на река Йор. Тя пристигаше там, преминаваше по улиците Пи и Порт-Сандрес; после по улица Екюйе, и за по-кратко се спускаше по Тертр дю пие пла и след последното стъпало пред нея се показваше номер 19 — който беше на ъгъла на улиците Жюиф и Планш-о-Карп — до нейния дом с бяла фасада и със зелени, винаги спуснати завеси. Двете улици бяха мизерни, в продължение на тридесет години тя бе гледала мръсните жилища и жалките обитатели, главния отточен канал, в който се вливаха черни води. Но колко седмици, колко месеци прекарваше сега, приютена в своя дом, без дори да прекрачи прага му! Госпожа Шарл още се гордееше с диваните и огледалата в салона, с целия онзи лукс, със строгия разкош — всичко създадено от тях, тяхна творба, на която дължаха богатството си. Една меланхолична слабост я обземаше при спомена за някои интимни кътчета с постоянно лъхащия аромат на тоалетните води, на характерната за цялата къща миризма, която тя още усещаше в себе си като съжаление. Така че тя чакаше периодите на усилена работа и заминаваше подмладена и радостна, получила от внучката си две големи целувки, които обещаваше да предаде на майка й още същата вечер в сладкарницата.

— Ах, колко е неприятно, колко е неприятно! — повтаряше Бюто, наистина огорчен при мисълта, че семейство Шарл няма да присъствува на сватбата му. — Но ако братовчедката напише писмо на нашата леля да дойде?

Елоди, която навършваше петнадесет години, повдигна своето бледо и подпухнало лице на девственица с рядка коса; тя беше толкова малокръвна, че чистият полски въздух сякаш още повече засилваше анемията й.

— О, не — прошепна тя, — баба изрично ми каза, че има работа за две седмици, ще продава бонбони. Дори ще ми донесе една торбичка, ако съм послушна.

Това беше една благочестива лъжа. При всяко пътуване й носеха дражета, за които тя вярваше, че са произведени от родителите й.

— Е добре! — предложи накрая Лиз. — Елате без нея, чичо, елате с малката.

Но господин Шарл не чуваше, беше отново обхванат от своето вълнение — приближил се до прозореца, сякаш дебнеше някого и потискаше някакъв гняв, готов да избухне. И понеже не можеше повече да се въздържа, той отпрати младото момиче с две думи:

— Иди да си поиграеш, миличка.

После, когато то изскочи, навикнало така да прави, когато големите хора разговарят, Шарл скръсти ръце толкова възмутен, че правилното му тлъсто и малко пожълтяло лице, напомнящо висш чиновник, се разтрепери.

— Ще повярвате ли! Виждали ли сте някога такова отвратително деяние!… Почиствах моите пълзящи рози, бях се покачил на последното стъпало на стълбата, машинално се наведох към другата страна и какво да видя?… Онорин, да, моята добра Онорин с един мъж, един върху друг, тя с краката нагоре, да мърсуват… Ах, свинете му със свине! И то под моята стена!

Той се задушаваше, раздвижи се с жестове на благородно възмущение.

— Чакам я, за да я изхвърля, тая безобразница, тая нещастница… Не можем да задържим в къщата си нито една прислужница. Всички забременяват. Само след шест месеца са готови, стават недопустими за едно почтено семейство като нашето… Ето сега и тази, която така хубаво си гледаше работата и бе с добро сърце! Положително това е краят на света, развратът вече няма граници!

Изненадани, Бюто и Лиз споделиха неговото възмущение от уважение.

— Разбира се, мръсна работа! О, да, мръсна!

Обаче той отново застана пред тях.

— И представяте ли си, ако Елоди, изкачвайки същата стълба, види тази картина! Тя е толкова невинна, че нищо не знае за тези работи, от които я пазим дори в мислите й… Треперя от възмущение, честна дума!… Ако госпожа Шарл беше тук, какъв удар щеше да е за нея!

Поглеждайки през прозореца, точно в тази минута Шарл забеляза детето от любопитство да слага крак върху първото стъпало на стълбата. Той веднага се развика с прегракнал от страх глас, сякаш бе видял Елоди на ръба на някаква пропаст…

— Елоди! Елоди! Слез, махни се оттам за Бога!

Краката му се бяха подкосили, той се строполи в едно кресло и продължи да се оплаква от безсрамието на прислужничките: бил изненадал една от тях в дъното на кокошарника да показва на малката как са устроени дупетата на кокошките! Дошло му било до гуша от простотията на селяните и цинизма на животните; отчайвал се, щом като собственият му дом се превръщал в гнездо на безнравственост.

— Ето я, прибира се — каза той рязко. — Сега ще видите.

Позвъни и посрещна строго Онорин, седнал, запазил с усилие своето достойно спокойствие.

— Госпожице, пригответе куфара си и си тръгнете веднага. Ще ви платя за осем дни.

Прислужничката, слаба, мършавичка, нещастна и засрамена на вид, поиска да се обясни, започна неясно да се извинява.

— Излишно, всичко, което мога да направя за вас, е да не ви предам на властта за нарушаване на благоприличието.

Тогава тя се възмути:

— Ама май забравихте да ми платите всичко, което ми се полага!

Той се изправи с целия си ръст и я изгони с повелителен жест, сочейки й с пръст вратата. После, когато тя излезе, господин Шарл изля негодуванието си.

— Представяте ли си как тази курва е опозорявала моята къща!

— Положително, тя е една, ах, една истинска… — казаха угоднически Лиз и Бюто, който добави:

— Нали се разбрахме? Както се уговорихме, чичо, вие ще дойдете с малката?

Господин Шарл още трепереше. Той отиде със загрижен вид да се погледне в огледалото; върна се доволен от себе си.

— Къде всъщност? А, да, на вашата сватба… Много е хубаво, деца, че ще се венчаете… Разчитайте на мен, ще дойда; но не ви обещавам да доведа Елоди, защото, нали знаете, на сватба хората се отпускат… Така ли е? Видяхте как изхвърлих навън мръсницата! Не искам жените да ми досаждат!… Довиждане, разчитайте на мен.

Деломови, у които Бюто и Лиз отидоха след това, приеха след обичайните откази и настоявания. Оставаше непоканен от семейството само Исус Христос. Но той ставаше наистина непоносим, скаран бе с всички, измисляйки най-гадни истории, за да излага близките си; така че решиха все пак да не го канят, страхувайки се да не си отмъсти с някакъв мръсен номер.

Рон беше в очакване на събитието, тъй като тази сватба се отлагаше много отдавна. Урдьокен, кметът, се затрудни; помолен да участвува на, вечерята, той се извини, каза, че именно този ден бил задължен да преспи в Шартр заради някакъв процес, но обеща, че госпожа Жаклин ще отиде, тъй като от любезност канеха и нея. Помислиха за миг да поканят абата Годар, за да имат подбрано общество в края на краищата. Само че още при първите думи свещеникът се разгневи, понеже били определили церемонията да стане в деня на свети Жан. Той трябвало да отслужи голяма литургия и да присъствува на полагането на някаква основа в Базош-льо-Доайен; така че възможно ли било да бъде в Рон сутринта? Тогава жените — Лиз, Роз и Фани, се заинатиха, говориха само за тази покана и накрая той склони; пристигна към обяд толкова ядосан, че отслужи литургията съвсем набързо и те останаха дълбоко оскърбени.

Впрочем след съответни разисквания бяха решили церемонията да бъде скромна, само сред семейна среда, поради положението на младоженката с това дете, което скоро щеше да навърши три години. Обаче отидоха при сладкаря в Клоа и поръчаха баница и десерт, без да се скъпят, защото искаха да покажат, че знаят да харчат пари, когато е необходимо: щеше да има, както при сватбата на голямата дъщеря на Когар — фермера от Сен-Жюст, голяма баница, два крема и четири чинии със сладкиши и петифури. В къщи приготовляваха тлъста супа, наденици, четири пържени пилета, четири задушени заека, говеждо и телешко печено. И всичко това за около петнадесет души, не знаеха точното число на гостите. Ако от вечерята останеше нещо, щяха да го изядат на другия ден.

Небето, малко мрачно сутринта, беше се изяснило и денят завършваше с прохладна и приятна вечер. Бяха сложили масата в средата на просторната кухня, срещу огнището и пещта, където се печаха месата, където кипяха сосовете. Огънят толкова затопляше помещението, че бяха широко разтворили двата прозореца и вратата, през които влизаше пронизващият хубав мирис на прясно окосеното сено.

Още от предишната вечер на сестрите Муш помагаха Роз и Фани. В три часа следобед настъпи вълнение, когато се появи колата на сладкаря и накара всички жени от селото да излязат пред вратите си. Веднага наредиха десерта на масата, за да се вижда. И точно по това време Крантата пристигна много подранила: тя седна, стисна бастуна си между коленете и не откъсна острия си поглед от яденето. Чудеше се как може да се правят толкова разноски. Не беше яла нищо от сутринта, за да може да лапа повече вечерта.

Мъжете, Бюто и Жан, който бе свидетел, старият Фуан и Делом, придружен от сина си Ненес, всички облечени в рединготи и черни панталони и с високи копринени шапки, които не сваляха от главите си, се забавляваха с игра на орехи в двора. Господин Шарл пристигна сам, беше отвел предния ден Елоди в пансиона й в Шатодюн; без да вземе участие, той прояви интерес към играта и направи уместни забележки.

Обаче в шест часа, когато всичко бе готово, се наложи да чакат Жаклин. Жените оправиха фустите си, които бяха подвили и закарфичили, за да не ги измърсят около пещта. Лиз беше в синьо, Франсоаз в розово, рокли от демодиран копринен плат в ярки цветове, които Ламбурдийо им беше продал на двойна цена, препоръчвайки ги като последна парижка новост. Баба Фуан беше извадила от сандъка своята виолетова поплинена рокля, която от четиридесет години развяваше по сватбите в този край, а Фани, облечена в зелено, се бе накичила с всичките си бижута — верижката с часовник, брошката, пръстените и обеците. Всяка минута някоя от жените излизаше на пътя, изтичваше до ъгъла при църквата, за да види дали не идва дамата от фермата. Месата прегоряваха, тлъстата супа, която бяха разсипали преждевременно, изстиваше в чиниите! Най-сетне се чу вик:

— Ето я! Ето я!

Кабриолетът се появи, Жаклин скочи пъргаво. Очарователна, тя беше проявила добър вкус, като не беше прибавила много към красотата си: носеше рокля от обикновен бял кретон на червени точки; и никакво бижу, гола плът, само с брилянтни обеци на ушите — подарък от Урдьокен, възмутил тогава фермерите из цялата околност. Обаче бяха изненадани, че тя не отпрати ратая, който я бе докарал, след като му бяха помогнали да постави колата под сайванта. Той се наричаше Трон — едър момък с бяла кожа, рижава коса и детински израз. Беше от Перш, в Бордери работеше от петнадесет дни — ратай в двора.

— Трон, остани — каза тя весело, а като се обърна към другите, добави, — той ще ме върне.

В Бос никак не обичаха хората от Перш, смятаха ги за лъжливи и лукави. Всички се спогледаха: значи този бе новият на Кониет, този глупав дангалак. Бюто, много любезен и много духовит още от сутринта, отвърна:

— Разбира се, че ще остане! Щом като е с вас.

Когато Лиз каза да започнат, настъпи бъркотия, докато сядаха на масата с гръмък смях. Не достигаха три стола, изтичаха да вземат две продънени сламени табуретки, върху които поставиха една дъска. И лъжиците затропаха силно по дъното на чиниите. Супата беше изстинала със залоени звездички отгоре. Но това нямало значение, каза старият Фуан, тя щяла да се претопли в стомасите им. Неговите думи предизвикаха буря от смехове. След това настъпи истинско голямо унищожение, голямо плюскане; пилетата, зайците и месата подред изчезваха сред страшен шум от мляскане. Много сдържани в домовете, те преяждаха, когато биваха на гости. Крантата не говореше, за да изяде повече; дъвчеше неспирно; чудовищно бе количеството, което поглъщаше нейното сухо и сплескано осемдесетгодишно тяло, без дори коремът й да се понадуе. Беше уговорено за по-удобно Франсоаз и Фани да сервират, та да не трябва младоженката да става; но Лиз не можеше да се въздържи, всяка минута скачаше от стола си, запретваше ръкави и много внимателно разсипваше сос или разрязваше печеното. Но твърде скоро всички от масата започнаха да стават, все имаше някой изправен, за да си отреже хляб или пък да си сипе от яденето. Бюто, който се бе наел с виното, не можеше да насмогне; необходимо бе много време, за да се пълнят и разливат бутилките; за да не се бави, беше поставил на масата бъчва с канелка; обаче пак нямаше възможност да яде и се наложи Жан да го сменя и пълни шишетата. Делом, седнал удобно, повтаряше със своя благоразумен тон, че трябвало течности, за да не се задавят. Когато донесоха баницата, голяма колкото колело на плуг, настъпи смайване, плънката от кайма направи силно впечатление; дори господин Шарл от учтивост стигна дотам да се закълне, че никога в Шартр не бил виждал по-хубава баница. А дядо Фуан, доста пийнал, пусна солена шега:

— Ама кажете, ако човек я лепне на задника си, ще си излекува ли напуканата кожа!

Хората се превиваха от смях, най-вече Жаклин, чиито очи се напълниха със сълзи. Тя искаше да добави нещо, но така заекваше, че нейните думи заглъхваха в смеха й.

Младоженците бяха поставени един срещу друг, Бюто между майка си и Крантата, Лиз между дядо Фуан и господин Шарл; другите поканени седяха, където им бе приятно: Жаклин до Трон, който я поглеждаше любовно със своите нежни и изумени очи, Жан близо до Франсоаз, разделен от нея само от малкия Жюл, върху когото двамата бяха обещали да бдят; но още при баницата детето почувствува силни стомашни болки и младоженката го заведе да спи. Така че Жан и Франсоаз завършиха вечерята един до друг. Тя беше много спокойна, съвсем зачервена от силния огън в огнището, възбудена и съсипана от умора. Жан се опитваше да става заради нея, но тя избързваше, а освен това отговаряше на Бюто, който при добро настроение биваше много закачлив и се занасяше с нея от началото на угощението. Щипеше я, когато се разминаваха, а пък тя го пляскаше разярено; после пак ставаше по някакъв повод, сякаш нещо я привличаше, за да бъде ощипана и пак да го бие. Оплакваше се, че бедрата й били посинели.

— Стой тук де! — повтаряше й Жан.

— О, не! — викаше тя. — Той не трябва да си въобразява, че е и мой мъж, защото е съпруг на Лиз.

Вечерта, когато стана съвсем тъмно, запалиха шест свещи. От три часа ядяха и най-сетне към десет часа вечерта нападнаха десерта. И след това започнаха да пият кафе, не по чашка-две, а с големи чаши, които пълнеха непрекъснато. Шегите се увеличаваха, кафето създаваше настроение, действуваше чудесно на мъжете, които обичат да спят много, така че всеки път, когато някой женен гостенин пийнеше глътка кафе, всички примираха от смях.

— Разбира се, че имаш основание да пиеш повече кафе — каза Фани на Делом през смях, нарушавайки обичайната си въздържаност.

Той се зачерви, каза важно, за да се извини, че работел много; при тия думи синът му Ненес се засмя с широко разтворена уста сред изблика от викове и пляскане по бедрата, предизвикани от издаването на тази семейна тайна. Впрочем хлапакът беше толкова ял, че коремът му щеше да се пръсне. Той изчезна, намериха го чак когато си тръгваха — беше легнал при двете крави.

Крантата пак издържа най-дълго време. В полунощ тя се нахвърли върху петифурите с потайното отчаяние, че няма да може да ги изяде. Бяха облизали паниците с крема, омели трохите от дебелата баница. И в това отпускане в пиянството се откопчаваха корсажите, разхлабваха се коланите на панталоните, разменяха си местата и се заговаряха на групи около масата, изпокапана със сосове и заляна с вино. Опитите да се изпее нещо задружно не бяха успели. Само старата Роз със запотено лице продължаваше да тананика една неприлична песен от миналия век, припев от нейната младост, като си тактуваше, клатейки глава. Бяха съвсем малко на брой, за да танцуват; мъжете предпочитаха да изпразват шишетата с ракия, пушейки лулите си, които тръскаха върху покривката, за да падне пепелта от тях. В един ъгъл Фани и Делом изчисляваха до стотинка пред Жан и Трон какво щяло да бъде финансовото положение на новобрачните и какви щели да бъдат техните надежди. Разговорът им продължаваше безкрайно, защото оценяваха всеки квадратен сантиметър земя — нали познаваха всички имоти в Рон, та чак до стойността на бельото на всяко семейство. На другия край Жаклин беше завладяла господин Шарл, в когото се бе вгледала с непреодолима усмивка — нейните хубави порочни очи пламтяха от любопитство. Тя го разпитваше:

— Значи е весело в Шартр? Човек може хубаво да се забавлява?

Той й отговаряше с похвална реч за „стъргалото на града“ — за мястото за разходка сред стари дървета, които в Шартр образуват сенчест пояс. В долния край, най-вече по течението на река Йор, булевардите били много прохладни през лятото. След това той спомена катедралата като човек добре осведомен и уважаващ религията. Да, катедралата, един от най-хубавите паметници, станала много просторна в тази епоха на лоши християни; тя била почти винаги празна сред безлюдния площад, прекосяван в неделни дни само от сенките на набожните хора. И тази печална картина на упадъка той бил почувствувал един неделен ден, когато, минавайки, влязъл по време на вечернята: малкото хора треперели от студ, нищо не можело да се види ясно поради зацапаните прозорци; той трябвало да привикне с тъмнината, преди да види две малки момичета от пансиона, които тук едва се забелязвали като мравки в шепа; те пеели под свода с пискливите си гласчета, напомнящи флейта. Ах, наистина сърцето му се свивало, загдето хората така изоставяли църквите заради кръчмите!

Учудена, Жаклин продължаваше да го гледа втренчено, усмихвайки се. И накрая прошепна:

— Но кажете нещо за жените в Шартр…

Той я разбра, стана много сериозен, но все пак се изказа за упадъка на морала. Съвсем порозовяла и трептяща от лек смях, тя се притискаше към него, сякаш искаше да проникне в тази загадка на скитащите всяка вечер мъже. Обаче Шарл й каза, че не било така, както тя си мислела, и й разказа за тежкия си труд, защото по характер бил меланхоличен и обичал да полага бащински грижи. После се въодушеви, когато тя му разказа, че хубаво се позабавлявала, когато минала, само за да види, покрай къщата в Шатодюн — една малка рушаща се къща със спуснати, съвсем извехтели пердета. Отзад в лошо поддържаната градина една голяма огледална сфера отразявала фасадата, а пък пред прозорчето на тавана, който бил превърнат в гълъбарник, прелитали и гугукали на слънце гълъби. Този ден деца си играели на стъпалата пред вратата, през стените на съседната кавалерийска казарма се чували команди. Той я прекъсваше, ядосваше се. Да, да! Той, познавал това заведение на две отвратителни и пропаднали жени, които дори нямали огледала. Такива именно вертепи опозорявали занаята.

— Но какво искате да има в един околийски град? — каза той най-после, успокоен, обзет от философията на търпимостта, подобаваща на издигнатия човек.

Беше един часът сутринта, когато заговориха да отидат да спят. Обаче това не беше ли излишно, когато си имаха дете, не е ли така? Само да дават вид, че ще правят нещо, и да се мушнат под завивката. Също като в комедиите — да се цункат, да разхвърлят кревата, цялата тази игра би била след дъжд качулка. По-хубаво е да пийнат още по едно и да си кажат лека нощ.

В този миг Лиз и Фани изкрещяха. През отворения прозорец някой хвърли шепа мръсотии, събрани покрай оградата; така че роклите на двете жени бяха опропастени, изпоцапани от горе до долу. Коя ли свиня бе направила това? Изтичаха, погледнаха към площада, към пътя зад стената. Нямаше никой. Обаче всички бяха съгласни — Исус Христос е отмъстил, загдето не е бил поканен.

Фуанови и Деломови си тръгнаха, господин Шарл също. Крантата обикаляше масата, търсеше дали не е останало нещо; най-сетне и тя реши да си отиде, след като каза на Жан, че Лиз и Бюто ще умрат от бедност. По пътя, докато другите много пияни се препъваха в камъните, се чуваше как нейната уверена и твърда стъпка се отдалечава заедно с равномерното трополене на бастуна й.

Трон беше впрегнал кабриолета и от стъпалото госпожа Жаклин се обърна:

— С нас ли ще се приберете, Жан?… Не, нали?

Той се готвеше да се качи, но промени решението си, доволен, че я оставя на колегата си. Жан видя как тя се притисна към огромното тяло на своя нов любовник и не можа да не се изсмее, когато колата изчезна от погледа му. Щеше да се прибере пешком и затова отиде да седне за малко на каменната пейка на двора до Франсоаз, която, зашеметена от топлината и умората, се бе уединила тук, чакайки гостите да си отидат. Лиз и Бюто бяха вече в стаята си, тя им бе обещала да затвори навсякъде, преди да си легне.

— О, колко е хубаво тука — въздъхна Франсоаз след цели пет минути тишина.

И пак замълчаха в този пълен покой. Свежата и прекрасна нощ бе осеяна със звезди. Миризмата на сеното се разливаше, идваше толкова силна от ливадите край Егр, че изпълваше въздуха с благоухания като аромат от диви цветя.

— Да, хубаво е! — повтори най-после Жан. — Успокоява сърцето.

Тя не отговори и той забеляза, че спи. Беше навела и опряла главата си на неговото рамо. Така остана още един час, замечтан в смътни неща. Лоши мисли го обзеха, после се разпръснаха. Сега Франсоаз беше много млада, струваше му се, че с течение на времето само тя ще старее и ще се доближи до него.

— Я слушай, Франсоаз, трябва да си легнеш. Инак можеш да настинеш.

Тя се стресна и събуди.

— Да! Наистина, по-добре ще се чувствувам в моето легло… Довиждане, Жан.

— Довиждане, Франсоаз.

Трета част

1.

Най-сетне Бюто притежаваше своя дял — тази земя, която така пламенно желаеше, но която беше отказвал да вземе в продължение на повече от две години и половина, побеснял от страст, от злоба и от инат. Самият той не знаеше защо бе упорствувал така, макар всъщност да изгаряше от нетърпение да подпише акта; страхувайки се, че ще бъде измамен, той не можеше да се примири с факта, че няма да притежава цялото наследство, деветнайсетте арпана земя, днес нарязана на части и разпръсната. Откакто бе приел дела си, задоволена бе една голяма страст, животинската радост от собствеността; още нещо удвояваше тази радост — мисълта, че неговата сестра и брат му са ощетени, че неговият дял струваше много повече сега, когато новият път минаваше покрай нивата му. Не се разминаваше с тях, без да им се ухили хитро и с едно намигане с очи сякаш да казва: „ама как ги прекарах!“

Но и това не бе всичко. Той тържествуваше още и със своя брак, отлаган толкова дълго време, от който имотът му се увеличаваше с два хектара — които му донасяше Лиз с имота си, съседен на неговия; не му и минаваше дори през ум за неизбежната делба между двете сестри; или пък смяташе тази възможност за толкова далечна, че се надяваше да намери начин да я предотврати. Така че притежаваше, смятайки и дела на Франсоаз, осем арпана за оран, четири за ливади и приблизително два арпана и половина лозе — той ще си запази всичко това. По-скоро биха могли да му отсекат ръка или крак, отколкото да му отнемат парцела при Корнай, покрай пътя, чийто размер сега бе около три хектара. Нито сестра му, нито брат му имаха нещо подобно — примирайки от гордост, той обичаше да се хвали.

Измина една година и тази първа година с такъв имот бе за Бюто истинска радост. Докато работеше за господарите, той никога не бе така дълбоко разоравал земята; сега тя беше негова, искаше да проникне в нея, да я оплоди чак до недрата. Вечер се прибираше изтощен с плуга си, чийто палешник блестеше като сребро. През март той мина с брана житните си посеви, през април — засетите с овес ниви, като увеличаваше грижите си и изцяло отдаваше силите си. Дори когато нивите не изискваха повече труд, той пак отиваше при тях, за да ги погледа като влюбен. Обикаляше ги, навеждаше се и с обичайния си жест вземаше шепа земя, тлъста буца земя, която обичаше да разтрива и да оставя да изтече между пръстите си, щастлив най-вече, ако тя не биваше нито много суха, нито много влажна и по този начин той предчувствуваше хубавия хляб, който израстваше.

И така равнината Бос разстилаше пред него своята зеленина от ноември до юли, от момента, в който се показваха зелените връхчета, та чак до периода, в който пожълтяваха високите стебла. И когато си беше вкъщи, той желаеше неговата земя да е пред очите му, затова бе разчистил оня прозорец в кухнята, който гледаше към равнината; като застанеше там, Бюто виждаше десет левги надалече как огромната равна постеля се разстила под сводестото небе. Нито едно дърво, само телеграфните стълбове по пътя от Шатодюн до Орлеан — права, докъдето ти стигаше погледът. Отначало в големите квадрати на чернозема едва се забелязваше зеленикава сянка. След това тази нежна зеленина потъмняваше, превръщаше се в просторни ивици от зелено кадифе, почти еднакво навред. И накрая стръковете ставаха по-високи и по-гъсти, всяка култура се оформяше със своите особености, той различаваше отдалече жълтеещата се зеленина на житото, синкавата зеленина на овеса, сивата зеленина на ръжта, нивята до безкрая, разстлали се във всички посоки сред червеникавите квадрати на алените детелини. Такава бе Бос в периода на своята младост, в пролетната си премяна, равна и свежа за гледане в своята еднообразност. А когато стеблата израстваха още, всичко се превръщаше в море, в развълнувано море от жита, дълбоко и безбрежно. Сутрин, при хубаво време, оттам се издигаше розова мъгла. И докато слънцето се извисяваше в бистрото небе, лек ветрец подухваше равномерно, издълбавайки нивята с вълна, която започваше от хоризонта, продължаваше и изчезваше чак в другия край на равнината. При клатушкането цветовете избледняваха, тъмнозлатисти ставаха житата, сивееха овесите, а пък по трептящата ръж пробягваха виолетови отражения. Непрекъснато всяко вълнообразно движение биваше последвано от друго, далечният вятър предизвикваше постоянен прилив. А вечер далечните постройки, силно осветявани, наподобяваха бели платна, изплувалите тук-там камбанарии издигаха мачти иззад гънките на равнината. Биваше студено, мракът засилваше усещането за влажност и шушнеше като сред открито море, някаква далечна гора се губеше като изчезващо петно на континент.

При лошо време Бюто пак гледаше тази Бос, разстлала се пред краката му, също така както рибарят гледа от високия бряг развълнуваното море, в което бурята му краде хляба. Той видя една силна виелица, един черен облак, който покри равнината с оловносиво отражение, и червени светкавици, които изгаряха растенията при трясъците на гръмотевиците. Видя водната стихия да идва от разстояние над шест левги, отначало като тънък червеникав облак, обтегнат като въже, а после като ревяща маса, галопираща като чудовище, и накрай, след унищожаване на посевите, една широка бразда три километра, в която всичко бе утъпкано, повалено, изравнено със земята. Неговите ниви не бяха пострадали. Той оплакваше нещастието на другите, като вътрешно злорадствуваше с кикотене от скрита радост. И колкото житото израстваше, толкова радостта му ставаше по-голяма. После сивото островче на едно село се изгуби на хоризонта, потъна в непрекъснато издигащата се зеленина. Останаха керемидите на Бордери, но и те на свой ред потънаха. Само една мелница остана да стърчи с крилете си като останки от корабокрушение. Навред жито, море от жито, което бе заляло, наводнило и покрило земята със своята зелена безбрежност.

— Ах, дявол да го вземе! — казваше той всяка вечер, когато седяха около масата. — Ако лятото не бъде много сухо, пак ще имаме хляб!

Семейство Бюто беше се наредило. Младоженците бяха взели голямата долна стая, а Франсоаз се задоволи със стаичката над тях — бившата малка стаичка на дядо Муш, в която имаше сгъваем креват, стар шкаф, маса и два стола. Тя се грижеше за кравите, живееше си като преди. Все пак в този покой се таеше една причина за неразбирателство — въпросът за делбата между двете сестри беше висящ. Още на другия ден след сватбата на по-голямата старият Фуан, настойник на по-малката, бе настоял делбата да се извърши, за да се избегне каквото и да било недоразумение по-късно. Но Бюто бе възразил. За какво? Франсоаз била много млада, тя нямала нужда от земя. Нима нещо било променено? Тя живее при сестра си както преди, хранели я, обличали я; в края на краищата тя нямала от какво да се оплаче, разбира се. На всички тия възражения стария клатеше глава; никога не се знаело какво може да стане, най-добре било въпросът да се уреди; а и младото момиче настояваше, искаше да знае каква е нейната част, а след това да я остави на грижите на своя зет. Обаче той се бе наложил със своята упоритост и момчешка шеговитост. Престанаха да говорят за делба и той разказваше навред колко било весело, че си живеели хубавичко като едно семейство.

— Трябва да има разбирателство, само това признавам аз!

И наистина в края на първите няколко месеца още нямаше караници между двете сестри, дори в домакинството, но отношенията им бавно се влошаваха. Най-напред се загуби настроението. Започнаха да се сърдят, да си казват обидни думи; а отдолу подкваската за мое и твое продължаваше да действува, постепенно разваляше приятелството.

Положително Лиз и Франсоаз не се обожаваха вече с онази голяма предишна любов. Сега вече никой не ги срещаше да се разхождат привечер, прегърнати през кръста и обвити с един и същ шал. Сякаш се бяха разделили, отношенията им ставаха все по-хладни. Откакто мъж бе влязъл в къщата им, на Франсоаз й се струваше, че са й отнели сестрата. Тя, която преди споделяше всичко с Лиз, сега не поделяше с нея този мъж; и така той бе станал нещо чуждо — препятствие, което препречваше пътя към сърцето на сестра й; тя заживя самотна. Излизаше, без да целуне сестра си; когато Бюто целуваше Лиз, тя се чувствуваше засегната, сякаш някой бе пил от чашата й. По отношение на собствеността тя пазеше детските си разбирания, към които се придържаше с необикновена страст; това е мое, това е твое; тя се примири с това, че сестра й принадлежеше на друг, обаче си искаше своето — половината от земята и от къщата.

В гнева на Франсоаз имаше и някаква друга причина, която самата тя не можеше точно да определи. От овдовяването на дядо Муш досега в опустялата без любов къща не се чуваше никакво смущаващо дихание. Но ето че в този дом се настани мъжкар, един груб мъжкар, навикнал да сваля момичетата където и да е, и сега неговите удоволствия разтърсваха стените, проникваха през процепите на врати и прозорци. Тя знаеше всичко, научила го бе от животните, и беше отвратена и отчаяна. През деня предпочиташе да излиза навън, за да ги оставя свободно да вършат свинщините си. Вечер, ако започнеха да се смеят, ставайки от масата, тя им викаше да почакат поне докато измие съдовете. И после се прибираше в стаята си, силно тряскаше вратите и мърмореше: „Мръсници! Мръсници“, стиснала зъби. Въпреки всичко пак й се струваше, че чува какво става долу. Забила глава във възглавницата, дръпнала завивката чак до очите си, тя изгаряше от треска; преследвана от видения и шумове страдаше нейната полова зрялост.

Най-лошо бе, че Бюто, виждайки как всичко това й прави силно впечатление, я дразнеше с цинични шеги. Е, та какво? Има ли значение? Какво ще каже малката, когато и тя ще трябва да мине по същия път? Лиз също се присмиваше, не намираше в това нищо лошо. И тогава той обясняваше намерението си като някаква дреболия: понеже добрият бог бил дал всекиму това удоволствие, което не струвало нищо, било позволено човек да го използува колкото се може повече, без да плаща, до пресищане; обаче никакви деца. О, такива глупости не трябвало повече да прави! Човек ги вършел, когато не е женен, от незнание. Така станало с Жюл, лоша изненада все пак, която е трябвало да приеме. Обаче, след като някой се ожени, трябва да бъде сериозен, та той за нищо на света не би направил подобна грешка. Не му трябвало още една уста за хранене вкъщи, където хлябът бързо се свършвал! Така че сега си отварял очите, внимавал и с жена си, тази весела дебелана, която взимала всичко навътре, обаче разправяше той шеговито, че знаел здравата да оре, без да сее. Виж, жито — да! О, жито сеел толкова, колкото надутият търбух на земята можел да поеме. Но хлапета — никога вече, край!

И сред тия непрекъснато повтаряни дреболии, сред съвокупления, които ставаха край нея и които тя чувствуваше, смущението на Франсоаз нарастваше. Твърдяха, че характерът й се променя; наистина и настроението й се променяше необяснимо — ту весело, после тъжно, след това пак ставаше недоволна и зла. Сутрин тя следеше Бюто с мрачен поглед, докато той, без да се смущава, прекосяваше кухнята полугол. Между нея и сестра й избухваха свади за дреболии, например заради една чаша, която тя била счупила; нима тази чаша не била и нейна, поне половината? Нима тя нямала право да счупи половината на всичко, ако това й прави удоволствие? По тези въпроси на собствеността споровете толкова много се изостряха, че сестрите, озлобени една срещу друга, не се поглеждаха по няколко дни.

По същото това време и Бюто изпадна в отвратително настроение. Земята страдаше от ужасна суша, нито капка дъжд не бе паднала от шест седмици; той се прибираше със свити юмруци, разболял се, като гледа, че реколтата е провалена — ръжта хилава, овесът слаб, житото прегоряло, преди класовете да се налеят. И той положително страдаше като самото жито — от болки в стомаха, в ръцете и краката беше се смалил, измършавял от грижи и от гняв. Така една сутрин за пръв път се спречка с Франсоаз. Беше топло и след като се бе измил на кладенеца, той стоеше с разтворена риза и разкопчани гащи, готови да се смъкнат от задника му; когато сядаше, за да изяде супата си, Франсоаз, сипвайки му, се извърна за миг зад него, почервеняла цяла от възбуда.

— Слушай, прибери си ризата, отвратително е.

Бюто беше в лошо настроение и викна:

— Дявол да го вземе! Няма ли да престанеш да ме зяпаш?… Недей гледа, щом като те дразни… Сигурно много ти се иска да ме опиташ, сополанке, щом като очите ти са все по мене?

Тя се изчерви още повече, измърмори нещо, а Лиз направи грешка, като добави:

— Той има право, досаждаш ни в края на краищата… Махай се, щом като не можем да се чувствуваме свободни в дома си.

— Точно така, ще си отида — каза гневно Франсоаз и излезе, като тръшна вратата.

Но на другия ден Бюто стана отново любезен, примирителен и закачлив. През нощта небето се бе заоблачило, от дванадесет часа валеше ситен, топъл напоителен дъжд — един от онези летни дъждове, които съживяват полето; той беше отворил прозореца към равнината, стоеше там от зори, за да гледа тази лъчезарна вода; сложил ръце в джобовете си, повтаряше:

— Ето ни пак господари, щом като добрият бог работи за нас… Ах, благословен дъжд! Дните, прекарани така в безделие, дават много повече, отколкото дните, в които без полза се съсипваш от труд.

Бавен, ситен и непрекъсващ дъжд продължаваше да вали; той чуваше как пие Бос, тази Бос без реки и без извори, толкова изжадняла. Беше голямо шумолене, шум от всемирно гърло, в който шум усещаш благоденствие. Навред всичко поглъщаше, потапяше се, отново всичко се раззеленяваше след проливния дъжд. Житото си възвръщане младежкото здраве, ставаше крепко и изправено, вирнало нагоре класовете си, които щяха да се издуят, да наедреят от брашно. А и той, също като земята, като житото, пиеше с всичките си пори, отпуснал се, освежил се, излекувал се, застанал пак пред прозореца, за да извика:

— Ха така де!… Монети от по сто су падат!

Внезапно Бюто чу, че някой отваря вратата, обърна се и се изненада, като видя стария Фуан.

— Я виж! Бащата!… От лов на жаби ли идвате?

Старецът, след като се пребори със стария си синкав дъждобран, влезе, като остави дървените си обувки на прага.

— Знаменито напояване — каза той непринудено. — Необходимо бе.

От една година, откакто делбата окончателно бе приключена, подписана и регистрирана, той нямаше друго занимание освен, обикаляйки, да оглежда бившите си ниви. Постоянно го срещаха да се навърта около тях, да проявява интерес, тъжен или весел в зависимост от състоянието на посевите, да крещи против децата си, защото считаше, че по тяхна вина нещо не бе както трябва. Този дъжд развеселяваше и него.

— Та значи — подхвана Бюто — вие идвате да ни видите, минавайки оттук?

Франсоаз, смълчана дотогава, се приближи и каза с ясен глас:

— Не, аз помолих чичо си да дойде.

Права пред масата, където лющеше грах, Лиз престана да работи, вслуша се с отпуснати ръце и изведнъж изражението на лицето й стана сурово. Бюто, който отначало бе стиснал юмруци, си възвърна насмешливия вид, решил да не се разгневява.

— Да — бавно започна да обяснява старецът, — малката говорѝ с мен вчера… Виждате, че аз имах право да искам въпросите да се решат веднага. Всеки с дела си, за да няма разправии след това, а напротив… Та сега трябва да свършим тази работа. Нейно право е, нали, да бъде определено това, което й се пада. Иначе аз ще бъда за порицание… Хайде, нека определим един ден, в който всички заедно да отидем при господин Байаш.

Обаче Лиз не можа повече да се въздържи:

— Защо тя не ни изпрати стражари? Хората ще кажат, че я ограбваме, дявол да я вземе!… Нима аз разправям навън, че тя е истинска лайняна пръчка, та не знаеш от кой край да я хванеш?

Франсоаз щеше да отговори със същия тон, обаче Бюто я хвана изотзад уж на шега и извика:

— Ех, че глупости! Дразним се за дреболии, но въпреки това се обичаме, не е ли истина? Не е хубаво сестрите да не се разбират помежду си.

Младото момиче се изскубна бързо и спорът щеше да се поднови, ако не се чу радостен вик, когато отново вратата се отвори.

— Жан!… Ах, колко си измокрен! Като куче!

Беше наистина Жан, дошъл тичешком от фермата, както това му се случваше често, наметнал само един чувал върху раменете си, за да се предпазва от дъжда; измокрен, от него се стичаше вода и издигаше пара, но той се смееше добродушно. Докато се изтръскваше, Бюто, върнал се пред прозореца, все повече се развеселяваше от упорития дъжд.

— О, как вали, как вали! Истинска благодат! Да, наистина е весело, че толкова вали!

После пак се обърна към него:

— Навреме идваш ти! Тия двете щяха да се изядат… Франсоаз иска да си поделят наследството, за да ни напусне.

— Нима? Ах, това хлапе! — извика Жан.

Влечението му към нея се бе превърнало в силна, скрита страст; нямаше друго удовлетворение освен да я вижда в тази къща, където бе посрещан като приятел. Досега двадесет пъти би я поискал за съпруга, ако не се считаше толкова стар за нея — младата: напразно би чакал, разликата от петнадесет години нямаше да намалее. Никой като че ли не си представяше, че той може да мечтае за нея — нито самата тя, нито сестра й, нито зет й. И поради това Бюто го посрещаше така сърдечно, без да се опасява от последици.

— Хлапе, ах да, точно определение — каза той, като бащински вдигна рамене.

Но непреклонна, навела очи надолу, Франсоаз упорствуваше:

— Искам си дела.

— Това ще бъде най-разумното — прошепна старият Фуан.

Тогава Жан я хвана нежно за китките, привлече я към коленете си; като я държеше така с разтреперани ръце, чувствувайки плътта й, той й заговори с приятния си глас, който ставаше все по-твърд, колкото повече я молеше да остане. Къде би отишла тя? У непознати, зависима в Клоа или Шатодюн? Нима не било по-хубаво в тази къща, израсла сред хора, които я обичали? Франсоаз го слушаше и на свой ред се разнежваше; всъщност тя не гледаше на него като влюбен в нея, доброволно му се подчиняваше, по навик и още повече от приятелство и малко нещо от страх, защото го намираше за много строг.

— Искам си дела — повтаряше тя разколебана, — но не казвам, че ще си отида.

— Ех, глупачко! — намеси се Бюто. — Какво ще правиш с дела си, щом като ще останеш при нас? Ти имаш всичко наравно със сестра ти, с мен: защо искаш половината?… Просто да се пукнеш от смях! Чуй ме хубаво. В деня, в който ще се омъжиш, ще направим делбата.

Очите на Жан, втренчени в нея, замигаха, сякаш сърцето му примря.

— Чуваш ли? В деня на твоята сватба.

Тя не отговори, чувствуваше се потисната.

— А сега, моя малка Франсоаз, иди да целунеш сестра си. Това ще бъде най-хубаво.

Лиз още не бе станала зла; беше си само една дебела застаряваща жена; тя се разплака, когато Франсоаз увисна на шията й. Бюто, възхитен, загдето бе отсрочил въпроса, извика, че трябва да пийнат по чашка, дявол да го вземе. Той донесе пет чаши, отвори една бутилка, после се върна за втора. Посивялото лице на стария Фуан се обагри, докато обясняваше, че той бил за изпълнението на дълга. Всички пиха, жените също като мъжете, за здравето на всеки поотделно и за компанията.

— Хубаво нещо е виното! — извика Бюто, слагайки грубо чашата си. — Казвайте каквото си щете, обаче то не може да се сравни с водата, която се излива… Погледнете я, вали още, продължава да вали! Ах, какво богатство!

И всички, струпани пред прозореца, ликуващи като изпаднали в някакъв религиозен екстаз, гледаха как топлият дъжд ромоли бавно и неспирно, сякаш бяха видели как под този благодатен дъжд растат големите зелени жита.

2.

Един ден през това лято старата Роз, която се бе почувствувала отпаднала и с изнемощели крака, бе повикала внучката си Палмир, за да почисти къщата. Фуан беше излязъл да броди по навик около нивята; докато горкото момиче, клекнало на колене и цялото измокрено, се съсипваше да търка, Роз я следваше крачка по крачка, като и двете предъвкваха едни и същи истории.

Отначало стана дума за нещастието на Палмир — брат й Иларион бе започнал да я бие. Да, този невинен, този недъгав младеж беше станал зъл; и понеже той нямаше представа за силата си — с юмруците си бе способен да троши камъни — тя постоянно се страхуваше, че ще бъде убита, когато той се нахвърляше върху нея. Но Палмир не искаше никой да се намесва, отпращала хората, които я утешавали, защото безгранично го обичала. Миналата седмица имали такъв скандал, че цялото село Рон още говореше за това; той така я пердашил, че съседите се били притекли и го видели да се нахвърля върху нея…

— Кажи, момичето ми — попита Роз, за да я предизвика към откровеност, — искаше ли да те изнасили този грубиянин?

Палмир, преставайки да търка, все така клекнала върху мокрите си дрипи, се разсърди и не отговори на въпроса й, но все пак каза:

— Какво ги засягат нашите отношения? Имаше ли нужда да влизат в дома ми и да ни шпионират?… Ние не ограбваме никого.

— Господи! — подхвана старицата. — Все пак, ако спите заедно, както разправят, това е много лошо.

За миг нещастницата онемя с измъчено лице и с мътни очи, отправени надалече; после, като се прекърши надве, тя започна да мънка, прекъсвайки всяко изречение в такт с движението на хилавите си ръце:

— Аха! Много лошо, кой знае?… И кюрето ме пита, за да ми каже, че сме щели да отидем в ада. Но все пак не и моят миличък… Едно невинно момче, господин кюре, отвърнах аз, момче, което не знае повече от някое тримесечно бебе, което нямаше да бъде живо, ако аз не бях го хранила, и което никога не е било щастливо… А пък аз — това си е моя работа, нали? В деня, в който ще ме удуши при пристъпите на лудост, които го прихващат в такива часове, аз ще разбера дали добрият бог иска да ми прости.

Роз, която знаеше истината отдавна, разбра, че няма да узнае никаква нова подробност, и заключи благоразумно:

— Когато нещата се вършат по един начин, по друг не се вършат!… Но както и да е, това твоето не е живот, дъще.

И после започна да се оплаква, че всички били нещастни. Така например тя и нейният мъж търпели какви ли не мизерии, откакто имали добрината да се лишат от всичко заради децата си! След това не се спря вече. Безкрайни бяха нейните оплаквания.

— Боже мой! И край на уважението. Когато децата са свине, остават си свине… Ако поне плащаха рентата…

За двадесети път тя обясни, че само Делом носел по петдесет франка всяко тримесечие, о, да, на минутата! Бюто пък винаги закъснявал, мъчел се да се цигани; така, макар че срокът бил преди десет дни, тя продължавала да го чака, защото бил обещал, че ще отиде да се издължи още същата вечер. А пък случаят с Исус Христос бил още по-прост, той не давал нищо, никога не била виждала цвета на неговите пари. А точно тази сутрин имал дързостта да изпрати Бъзлата да хленчи, за да иска назаем сто су — трябвало да сготви супа за болния си баща! Болен ли? Знае се каква е неговата болест — ненаситна дупка под носа му! Така че те добре я посрещнали тази негодница, като я натоварили да каже на баща си, че ако още същата вечер не занесе дължимите петдесет франка, както брат му Бюто, щели да му пратят съдия-изпълнителя.

— Само закана, за да го посплашим, защото бедното ми момче все пак не е лошо — добави Роз, която се бе разнежила вече в предпочитанието си към своя първороден син.

На свечеряване Фуан се бе прибрал, за да вечеря, а тя отново подхвана разговора на масата, докато той ядеше мълчаливо с наведена глава. Възможно ли било, за бога, от уговорените шестстотин франка да получат само двестате франка от Делом, едва сто франка от Бюто, нищо от Исус Христос, тоест точно половината от издръжката! А тия типове били подписали при нотариуса, всичко било написано, предоставено на правосъдието! Но те не се страхували от правосъдието!

Палмир, която в тъмнината привършваше да мие пода на кухнята, повтаряше едни и същи думи при всяко оплакване като някакъв припев на мизерията:

— Ах! Така е, всеки с мъката си, докато пукне!

Роз реши най-после да запали свещта, когато Крантата влезе със своето плетиво! В тия дълги дни нямаше седенки; но за да не изхаби дори мъничко свещ, тя идваше при брат си, та да прекара известно време от нощта, преди да си легне пипнешком в тъмнината. Тя се настани веднага и Палмир, на която оставаше още да изтърка гърнетата и тенджерите, престана да се обажда, стресната от баба си.

— Ако имаш нужда от топла вода, дъще — обърна се към нея Роз, — вземи наръч дърва.

Замълча за миг, помъчи се да говори за други неща; пред Крантата Фуанови избягваха да се оплакват, защото знаеха, че й прави удоволствие, когато съжаляваха на глас, че са се отказали от имота си. Обаче не можа да се сдържи от вълнение:

— Е хайде, сложи в огъня целия наръч, ако това може да се нарече наръч дърва. Клончета от изсъхнали дървета, изрезки от жив плет! Наистина Фани сигурно е почиствала дърварника си, за да ни изпрати подобен гнилак.

Фуан, останал на масата пред пълна чаша, наруши мълчанието си, което като че ли искаше да запази. Той избухна:

— Ще свършиш ли, за бога, с тоя наръч дърва? Мръсотия е, знаем го!… А какво да кажа аз за тази свинщина, която Делом ми дава вместо вино?

Той вдигна чашата, изгледа я под светлината на свещта.

— Е? Какво ли е турил вътре? Това дори не е помия от буре… А пък бил честен този човек! Другите двама биха ни оставили да пукнем от жажда и няма да отидат за шише вода до реката!

Най-сетне той реши да изпие виното си на един дъх, обаче гневно се изплю.

— Ах, каква отрова! Може би точно такава, че да хвърля топа веднага.

От този миг Фуан и Роз се увлякоха в своето огорчение, без да скриват нещо. Измъчените им сърца почувствуваха облекчение, те изреждаха и повтаряха обвиненията си, всеки на свой ред се жалваше. Така за десетте литра мляко седмично: първо — не получавали повече от шест; после, това мляко съвсем не приличало на мляко. Така било и с яйцата, сигурно са ги поръчвали специално на кокошките, защото не биха се намерили толкова малки в целия пазар на Клоа: да, наистина странно, и ги давали с такова нежелание, че тези яйца още по пътя се разваляли… А пък какво било сиренето, ах, сиренето! Роз се превивала от болки в стомаха всеки път, когато ядяла от него. И тя изтича, взе едно парче, поиска непременно Палмир да го опита. Е? Нима не било ужасно? Не изисква ли някакво отмъщение? Навярно са слагали вътре брашно или може би гипс? След това Фуан започна да се оплаква, че бил принуден да намали пушенето — не можел да дава повече от едно су за тютюн дневно; Роз веднага добави, че вече не пие черно кафе, трябвало да се лиши от него; после и двамата едновременно обвиниха децата си за смъртта на старото недъгаво куче, което онази вечер решили да удавят, защото сега то им струвало скъпо.

— Аз всичко им дадох — извика старият, — а те, проклетниците, се подиграват с мен!… Ах, това положение ще ни убие, толкова много се тровим, като се гледаме в тази мизерия!

Най-сетне престанаха да се оплакват, а Крантата, която не бе отворила уста, гледаше ту единия, ту другия с опушени очи като зла птица.

— Добре сте се наредили! — каза тя.

Но точно в това време влезе Бюто. Палмир, свършила вече работата си, използува случая, за да се измъкне с петнадесетте су, които Роз току-що й бе турила в ръката. Застанал прав по средата на помещението, Бюто стоеше неподвижен с предпазливото мълчание на селянина, който никога не желае да заговори пръв. Изтекоха две минути. Бащата бе принуден да подхване разговора:

— Значи се реши най-сетне… От десет дни ни караш да чакаме.

Бюто започна да се преструва.

— Когато човек може, може. Всеки си знае положението.

— Възможно е, но ако се водим по тази твоя сметка, ще пукнем от глад ние, старите… Ти си подписал, трябва да плащаш точно в срока.

Виждайки, че баща му се сърди, Бюто се пошегува:

— Щом казваш, че идвам много късно, да си отида… Нима не е много любезно, когато се плаща? А има друг, дето въобще не се явява.

Този намек за Исус Христос разтревожи Роз, която си позволи да дръпне за палтото своя мъж. Фуан се въздържа да не замахне гневно и каза:

— Добре, дай си петдесетте франка, приготвил съм разписката.

Без да бърза, Бюто пребърка джобовете си, погледна с досада Крантата, притеснен от нейното присъствие. Тя беше престанала да плете, гледаше втренчено, очаквайки да види парите. Бащата и майката, приближили се до сина си, не изпускаха из очи ръката му. И под тия три чифта широко отворени очи той се реши да извади първата монета от сто су.

— Една — каза той, като я постави на масата.

Следващите се появяваха все по-бавно. Той продължаваше да ги брои със затихващ глас. След петата монета се спря, бърка̀ надълбоко, за да намери още една, после извика с укрепнал, мощен глас:

— И шестата!

Фуанови продължаваха да чакат, но нищо не последва.

— Как така шест? — каза най-после бащата. — Десет трябва… Подиграваш ли се с нас? Миналото тримесечие четиридесет франка, а това — тридесет!

Бюто веднага заговори плачевно. Ах, нищо не му вървяло. Цената на житото пак спаднала, нивите с овес били мършави. Стигна чак до коня си, като каза, че бил толкова подут, та трябвало два пъти да вика ветеринарния. Въобще разорение, не знаел как да свърже двата края.

— Това не ме засяга — повтаряше гневно старият. — Плати си петдесетте франка или ще те дам под съд.

При мисълта, че няма да получи дори и шестте монети като частично погасяване на дълга, той се укроти и затова каза, че ще поправи разписката.

— Значи ще ми дадеш останалите двадесет франка следващата седмица… Ще впиша това на хартията.

Но с ловка ръка Бюто бе прибрал вече парите от масата.

— Не, не! Не така!… Искам да считаш, че съм се издължил. Остави така разписката или се измъквам!… Ах, разбира се! Не си струваше трудът да си давам всичките пари, щом като ще има да ви дължа още.

И стана ужасно, бащата и синът упорствуваха, повтаряха неуморно едни и същи думи; единият, разярен, че не бе взел веднага парите, а другият ги стискаше в шепата си, решил да не ги изпуска, докато не се приеме неговото условие. За втори път майката трябваше да дръпне мъжа си за палтото и той отстъпи отново.

— Дръж, проклет крадецо, ето ти хартията! Трябваше да ти я лепна с плесница на мутрата… Дай парите!

Размяната стана от ръка в ръка; и когато изигра номера си, Бюто започна да се смее. Тръгна си доволен и любезно пожела лека нощ на компанията. Фуан с изтощен вид бе седнал пред масата. Крантата, преди да се захване отново с плетивото си, вдигна рамене и му подхвърли злобно две думи:

— Загубен глупак!

Настъпи мълчание, но скоро вратата се отвори отново влезе Исус Христос. Уведомен от Бъзлата, че брат му плаща, той го дебнеше от пътя, беше изчакал да излезе, за да се яви на свой ред пред баща си. Лицето му бе спокойно, просто разнежено от снощното пиянство. Още от прага очите му се насочиха право към шестте монети от по сто су, които Фуан бе имал неблагоразумието да постави отново върху масата.

— О, Хиасинт! — извика Роз, зарадвана, че го вижда.

— Да, аз съм… Добро здраве на всички!

И той се приближи, без да изпуска из очи белите монети, блестящи като звезди под светлината на свещта. Бащата, който бе обърнал глава, проследи погледа му, забеляза парите, сепвайки се тревожно. Бързо постави върху тях една чиния, за да ги скрие. Но много късно!

„Загубен глупак! — помисли си той, разгневен от непредпазливостта си. — Крантата има право.“

После каза грубо:

— Добре си направил, като си дошъл да ни платиш, защото, както е истина, че тази свещ ни свети, така е истина, че ще ти изпратя утре съдия-изпълнителя.

— Да, Бъзлата ми каза това — простена Исус Христос много смирено — и затова си направих труда да дойда, защото вие не бихте желали смъртта ми, нали така… Да платя, боже мой, с какво да платя, когато нямаме достатъчно хляб?… Всичко сме продали, о, не се шегувам, елате лично да видите, ако мислите, че се шегувам. Нямаме вече чаршафи на леглата, нямаме мебели, вече нищо… А освен това съм болен…

Прекъсна го кикотене — израз на недоверие, — но той продължи, без повече да се вслушва:

— Може би това не ми личи, но сигурно имам нещо лошо в гърдите. Кашлям, чувствувам, че си отивам… Поне да имах бульон! А като няма бульон, тракам със зъби, вярвате ли, това е истина… Разбира се, че ще ви платя, когато имам пари. Кажете ми къде има, та да взема, за да ви дам и да си направя говеждо варено. От петнайсет дни не съм видял месо.

Роз започна да се вълнува, обаче Фуан все повече се ядосваше.

— Ти всичко си изпил, мързеливецо, за нищо не си годен, толкова по-зле за тебе! Заложил си толкова хубави ниви, които с години и години притежаваше семейството ни! Имало е месеци, през които ти и дъщеря ти, тази уличница, сте гуляли, нали, и ако сте пропилели всичко, пукнете сега!

Исус Христос, без да се двоуми, зарида:

— Не може един баща да говори така! Трябва човек да е безчувствен, за да се отрече от детето си… Аз имам добро сърце, то ще ме погуби… Ако нямахте пари! Но понеже имате, как можете да отказвате милостиня на сина си?… Ще отида да прося от другите, но ще бъде ли благоприлично? Ах, да, благоприлично!

И при всяка дума, казана през сълзи, той хвърляше към чинията коси погледи, които караха стареца да трепери. После Исус Христос, преструвайки се, че се задушава, започна да издава оглушителни викове като човек, когото колят.

Роз, съкрушена и разчувствувана от риданията, протегна ръце, за да умилостиви Фуан.

— Хайде, мъжо…

Но Фуан, упорствувайки и продължавайки да отказва, я прекъсна:

— Не, не, той се подиграва с нас… Ще млъкнеш ли, животно такова? Какъв смисъл има да ревеш така? Ще дойдат съседите, всички ще се разболеем.

Но думите му накараха пияницата да удвои крясъците си и да каже:

— Не съм ви казал и друго… Съдия-изпълнителят идва утре в дома ми да конфискува. Да, заради една разписка, която дадох на Ламбурдийо… Аз съм свиня, позоря ви, трябва да свърша със себе си. Ах, свиня! Заслужавам само да се хвърля в Егр, за да утоля жаждата си… Ако поне имах тридесет франка…

Изморен, сломен от тази сцена, Фуан изтръпна, като чу цифрата тридесет франка. Той махна чинията. Излишно бе вече, щом като този тип виждаше и броеше парите през порцелана.

— Искаш всичко, нима е разумно, дявол да го вземе!… Как така! Ти ни убиваш, вземи половината и се махай, да не те виждаме повече!

Исус Христос, оздравял изведнъж, се замисли, после заяви:

— Петнайсет франка? Не, много е малко, няма да свършат работа… Нека бъдат двайсет и си тръгвам.

После, когато държеше четирите монети от по сто су, той развесели всички, като им разказа номера, който бе изиграл на Бекю, поставяйки лъжливи дънни въдици в забранената зона на река Егр по такъв начин, че полският пазач паднал във водата, когато се опитал да ги извади. И най-после си тръгна, след като поиска да му дадат една чаша с лошото вино на Делом, когото нарече негодник, загдето се е осмелил да даде на бащата тази отвратителна отрова…

— Въпреки всичко той е мил — каза Роз, когато затвори вратата.

Крантата се бе изправила, сгъваше плетивото си, готвейки се да си отиде. Тя изгледа втренчено снаха си, после брат си; излезе, след като им изкрещя, изливайки дълго сдържания си гняв:

— И нито едно су, загубени глупаци! Никога, никога да не сте ми поискали дори едно су!

Навън тя срещна Бюто, който се връщаше от Макерон, където бе видял да влиза Исус Христос, много развеселен и с дрънкащи пари в джоба. Смътно се досещаше какво бе станало.

— Ами, да! Този голям негодник отнесе парите ти — каза му тя. — Ах, как ще си плакне гърлото с тях, подигравайки се с тебе!

Бюто, излязъл извън кожата си, почука с юмруци по вратата на Фуанови. Ако не бяха му отворили, щеше да я разбие. Двамата старци си лягаха вече, майката бе свалила шапчицата и полата си, посивялата коса падаше върху слепоочията й. Когато му отвориха, той се хвърли между тях и започна да вика със задъхващ се глас:

— Моите пари! Моите пари!

Те се изплашиха, отдръпнаха се зашеметени, без да могат още да разберат за какво става дума.

— Нима вярвате, че аз ще се трепя заради тоя негодник, брат ми? Той не работи нищо, а аз трябва да работя, за да гуляе!… О, не! О, не!

Фуан поиска да отрече, но синът грубо го пресече:

— Ех! Какво? Сега пък ме и лъжете!… Казвам ви, че у него са моите пари. Почувствувах ги, чух ги да звънтят в джоба на този просяк! Моите пари, за които съм се потил, моите пари, които той ще изпие!… Ако не е вярно, покажете ми ги де. Да, ако още са у вас, покажете ми монетите… Аз ги познавам, ще разбера веднага. Покажете ми монетите…

И той се заинати, повтори двадесет пъти тези думи, с които изразяваше гнева си. Стигна дотам, че започна да удря с юмруци и по масата, искайки монетите тук, веднага, като се кълнеше, че няма да си ги вземе, а искал само да ги види. После, тъй като старите, разтреперани, мънкаха нещо, той избухна гневно:

— У него са, ясно е!… Гръм и трясък, ако вече ви донеса едно су! За вас мога да жертвувам последните си пари, но бих предпочел да си отрежа ръцете, ако трябва да поддържам този мръсник, да!

Обаче в края на краищата и бащата също се разсърди.

— Много стана, не мислиш ли? Нима те засягат нашите отношения? Мои са твоите пари, мога да правя с тях каквото си искам.

— Какво казвате? — подхвана Бюто, като се приближи към него побледнял и със стиснати юмруци. — Значи искате да кажа всичко… Е добре! Намирам това за много гадно, да, гадно да изтръгвате пари от децата си, когато сигурно имате с какво да живеете… О, вие напразно ще се опитате да кажете не! Имането ви е тук някъде, знам аз.

Изненадан, старият се отбраняваше с пресипнал глас, с отмалели ръце, не можеше да намери своя някогашен авторитет, за да го изгони.

— Не, нямам нито един лиар… Махай ми се от главата!

— Ами ако потърся? Ако потърся? — повтаряше Бюто, който вече отваряше чекмеджетата и чукаше по стените.

И тогава Роз, ужасена, страхувайки се, че може бащата и синът да се сбият, увисна на рамото на Бюто и заговори със заекване:

— Нещастнико, нима искаш да ни убиеш?

Внезапно той се обърна към нея, хвана я за китките на ръцете, започна да й крещи в лицето, без да погледне нещастната й посивяла, изхабена и уморена глава:

— Вие, вие сте виновна! Вие сте дали парите на Хиасинт… Мене никога не сте обичали, вие сте една дърта отрепка!

И той я блъсна така силно, че тя, отмаляла политна, падна до стената и глухо изстена. Той я погледна за миг как се е свила надве като дрипа; после си тръгна побеснял, тръшна вратата и изруга:

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе!

На другия ден Роз не можа да стане от леглото си. Повикаха доктор Фине, който се връща три пъти, без да може да й помогне. При третата си визита, когато я намери в агония, той повика Фуан настрана и го помоли като услуга да напишат акта за смъртта и разрешителното за погребение: това щяло да му спести едно ново идване, използувал този метод заради далечните махали в района му. Обаче тя издържа още тридесет и шест часа. После, когато му задаваха въпроси, той обясняваше, че е починала от старост и изтощение, че човек трябва наистина да си отиде, щом като с тялото е свършено. Обаче в Рон, където знаеха случката, всички казваха, че е умряла от мъка. О, що свят бе дошъл на погребението; Бюто и останалите членове на семейството се държаха много добре.

След като зариха дупката в гробището, старият Фуан се прибра сам в къщата, където бе живял и страдал с нея в продължение на петдесет години. Яде прав парче хляб със сирене. После преброди празните помещения и градината, не знаейки как да потисне скръбта си. Вече нямаше какво да прави, излезе, изкачи се на платото при предишните си ниви, за да види как расте житото.

3.

В продължение на една година Фуан живя така, смълчан в запустялата къща. Виждаха го все на крак да ходи насам-натам с треперещи ръце, без да прави нещо. Седеше с часове пред мухлясалите ясли на обора, оттам се връщаше и заставаше като закован пред вратата на празния хамбар, сякаш бе дълбоко замечтан за нещо. С градината се занимаваше малко; обаче отслабваше, все повече се прегърбваше към земята, която като че ли го зовеше; два пъти трябваше да му се притичват на помощ, защото забиваше нос в салатите си.

Откакто даде двадесет франка на Исус Христос, само Делом плащаше издръжката, защото Бюто упорито отказваше да внася дори едно су, заявявайки, че предпочита да бъде даден под съд, отколкото да вижда как неговите пари отиват в джоба на този хулиган — брат му. И наистина, Исус Христос от време на време още продължаваше да изтръгва насилствено милостиня от баща си, когото съсипваше със своите жалостиви сцени.

Това изоставяне и експлоатиране на болния от самота старец тласна Делом към идеята да прибере Фуан. Защо той да не продаде къщата си и да не отиде да живее при дъщеря си? Не ще му липсва нищо, а те няма да му плащат рентата от двеста франка. Научил за това предложение, още на другия ден Бюто изтича да направи същото, обещавайки да изпълни всичките си синовни задължения. Пари да прахосва — не, но щом се касаело до баща му — можел да отиде при него, ще яде и ще спи до насита. Всъщност той навярно си мислеше, че сестра му привлича стареца, разчитайки да сложи ръка върху скритите пари, които предполагаха, че има. Обаче самият Бюто започваше да се съмнява в съществуването на тези пари. Освен това беше твърде раздвоен, предлагаше дома си от гордост, разчитайки много, че бащата ще откаже, и страдайки при мисълта, че ще приеме може би гостоприемството на Деломови. Впрочем Фуан прояви голямо отвращение, почти страх, както към първото, така и към второто предложение. Не! Не! В собствен дом хлябът бил по-хубав от печеното в дома на другите, пък и не толкова горчив. Бил живял тук, щял и тук да умре.

Нещата се развиваха така до средата на юли, до деня на свети Анри, който беше патрон на Рон. Построяваха временен дансинг, покрит с брезент, обикновено в ливадите край Егр, а на пътя, срещу общината, изникваха три бараки — стрелбище, барака, в която се продаваше всичко, дори панделки, и игралня, в която можеше да се спечелят захарни пръчици. Така че в този ден господин Байаш, след като обядва в Бордери, беше дошъл да поговори с Делом, който го помоли да отидат заедно у дядо Фуан, за да му даде съвет. След смъртта на Роз нотариусът съветваше също стареца да отиде да живее при дъщеря си и да продаде излишната къща, която му беше вече много голяма. Тя струвала не по-малко от три хиляди франка, той дори предлагаше да съхранява парите и да му изплаща рента — малки суми от време на време, съобразно дребните му нужди.

Намериха стареца да се върти безцелно, объркан както обикновено, загледан тъпо в купа дърва, които искаше да нареже, но нямаше сили. Тази сутрин ръцете му трепереха повече от обикновено, защото снощи беше силно атакуван от Исус Христос, който, за да изтръгне от него двадесет франка за утрешния празник, му изигра голяма сцена — муча, докато го подлуди, пълзя по земята, заплашвайки, че ще прободе сърцето си с голям кухненски нож, донесен нарочно. И старецът, който бе дал двайсетте франка, веднага си призна на нотариуса и с изплашен вид попита:

— Кажете, вие по друг начин ли бихте постъпили? Аз, аз не мога вече, не мога вече!

Така че господин Байаш се възползува от случая.

— Положението е непоносимо, вие ще се погубите. На вашите години неразумно е да живеете сам; ако не искате да загинете, трябва да послушате дъщеря си — да продадете и да отидете при нея.

— Аха! Значи и вашият съвет е такъв! — прошепна Фуан.

Той погледна косо към Делом, който се преструваше, че не иска да се намесва. Но като забеляза този недоверчив поглед, заговори:

— Вижте какво, татко, аз не казвам нищо, защото вие може би смятате, че имам интерес да ви взема. О! В никакъв случай — не! Ще бъде тежко разместването… Само че… нали така?… не ми е приятно, като виждам колко лошо живеете тук, докато можете да се наредите толкова удобно.

— Добре, добре — отвърна старецът, — още трябва да се помисли… В деня, в който се реша, ще ви кажа.

Нито зетят, нито нотариусът можаха да изтръгнат повече. Той се оплакваше, че го насилвали; угасващият му авторитет намираше убежище в това старческо упорство дори срещу собственото си благоденствие. Освен смътния страх при мисълта, че няма да има вече къща, той, който толкова много страдал, загдето няма земя, казвал не, защото всички се стремели да го накарат да каже да. Тия типове не искат ли да спечелят нещо от това? Щял да каже да, когато сметне, че ще му бъде угодно.

Вечерта, след като бе имал слабостта да покаже на Бъзлата четирите монети от по сто су, Исус Христос заспа възхитен, стиснал здраво парите в шепата си; постъпи така, защото миналия път тя беше скрила една монета под възглавницата си, използувайки случая, че той се бе върнал пиян и можеше да си помисли, че я е загубил. Обаче на сутринта се ужаси; шепата му бе празна; после намери монетите топлички под задника си и се разтресе от голяма радост, лигите вече му потекоха при мисълта, че ще ги похарчи у Ланген; нали бе празник, свиня е онзи, който се прибере в къщи с пари в джоба си! Напразно преди обяд Бъзлата му се подмазваше, за да й даде една, само една съвсем малка монета, както казваше тя. Той я отблъскваше, дори не изказа благодарност за откраднатите от нея яйца, които тя му поднесе във вид на омлет. Не! Нямало значение, че обича баща си, парите били за мъжете! Тогава, разярена, тя се облече със синята си поплинена рокля, подарък от времето на гуляите, и каза, че също ще отиде да се забавлява. Когато се отдалечи на двадесет метра от вратата, обърна се и извика:

— Татко! Татко, погледни!

С вдигната ръка дъщеря му показваше една хубава монета от сто су, която блестеше като слънце.

Исус Христос помисли, че я е откраднала от него, пребърка се пребледнял… Но двадесетте франка бяха в джоба му; дяволското момиче навярно е продало от гъските си — помисли си той, стана му смешно и се изкиска бащински, оставяйки я да избяга.

Исус Христос беше строг само в едно отношение — морала. И поради това половин час по-късно силно се разгневи. Излизаше на свой ред и когато затваряше вратата, един празнично облечен селянин, който минаваше долу по пътя, го повика:

— Исусе, хей, Исусе!

— Какво има?

— Дъщеря ти лежи по гръб.

— Та що?

— Щото има мъж върху й.

— Къде са?

— Там, в рова, в ъгъла на нивата на Гийом.

Исус Христос гневно вдигна двата си юмрука към небето.

— Добре! Благодаря! Ще взема камшика си! Ах, дявол да я вземе тая мръсница, която ме опозорява!

Той се върна в дома си и откачи в ляво от вратата големия каруцарски камшик, който използуваше в подобни случаи; запъти се с камшика подръка, като се прегърбваше и провираше през храстите, сякаш бе на лов, за да достигне до влюбените, без да го видят.

Но като излезе при завоя на пътя, Ненес, който стоеше на пост на върха на един куп камъни, го забеляза. Делфен беше върху Бъзлата, впрочем редуваха се — единият стоеше на пост, докато другият се забавляваше.

— Внимание! — извика Ненес. — Исус Христос иде! Беше видял камшика и затова побягна като заек през нивята.

В обраслия с трева ров Бъзлата бързо отхвърли Делфен встрани. Ах, проклета съдба, баща й. Все пак тя съобрази да даде на хлапака монетата от сто су.

— Скрий я в ризата си, ще ми я върнеш после… Бързо, измъквай се, де!

Исус Христос летеше като ураган, разтърсваше земята и въртеше големия си камшик, чиито плющения ехтяха като изстрели.

— Ах, мръснице! Ах, курво! Ще има да танцуваш.

Той позна сина на полския пазач, но в яростта си го изтърва и момчето, не успяло да закопчае гащите си, избяга на четири крака, провирайки се между къпините. Тя, объркана и с вдигната пола, нямаше как да отрича… С един удар той шибна бедрата й, изправи я на крака и я извади от рова. Гонитбата започна.

— На ти, курвенска дъще!… Дръж, виж дали това ще те запуши!

Бъзлата, навикнала на тези гонитби, тичаше мълчаливо, скачайки като коза. Обикновено тактиката на баща й беше да я закара така до къщата им, където я затваряше. И поради това тя се стремеше да се изскубне към равнината, надявайки се да го измори. Този път може би щеше да успее, благодарение на една среща. По средата на пътя бяха застанали господин Шарл и Елоди; дядото водеше внучката си на празника на селото. Те бяха видели всичко; малката бе опулила очи от изумление като невинно момиче, а той бе почервенял от срам и еснафско възмущение. И най-лошото бе, че тази порочна Бъзла, щом го позна, поиска да се постави под негова закрила. Господин Шарл я отблъсна, но камшикът щеше да я настигне и за да го избегне, тя започна да се върти около чичо си и братовчедката си. В това време баща й с ругатни и мръсни думи упрекваше поведението й, като и той се въртеше, пляскайки с все сила камшика си. Господин Шарл, затворен в този отвратителен кръг, зашеметен и смутен, трябваше да се примири с положението и да закрие лицето на Елоди с жилетката си. Той толкова се бе объркал, че стана много груб.

— Ах ти, мръсно дупе, няма ли да ни оставиш на мира! Кой дявол ми натресе това семейство в тоя шибан край!

Отместена, Бъзлата почувствува, че е загубена. Едно шибване с камшика, който се уви около плешките й, я накара да се завърти като пумпал; друг удар я събори, като й изскубна кичур от косата. От този миг, вкарана в правия път, не й оставаше друго, освен да се вмъкне в леговището им колкото се може по-скоро. Започна да прескача плетищата и ямите, мина пряко през лозята, без да се страхува, че ще се набучи на коловете. Обаче малките й крака не можеха да увеличат разстоянието, удари се сипеха върху закръглените й рамене, върху все още разтрепераните й слабини, върху цялата й преждевременно узряла моминска плът; впрочем тя бе започнала да се подсмива, в края на краищата намираше за смешно, че я гъделичкат толкова силно. Със смях, с нервно кискане тя влезе със скок и се сви в един ъгъл, където големият камшик не можеше да я достигне.

— Дай си стоте су — каза бащата. — За наказание.

Тя се закле, че ги била загубила при тичането. Но той се изкиска недоверчиво и я претърси. Понеже не намери нищо, отново се разяри.

— Аха! Дала си ги на твоя любовник… Дявол да я вземе тая глупачка, която им прави удоволствие и им плаща!

После тръгна, излязъл извън кожата си, след като я заключи и изкрещя, че ще стои там съвсем сама чак до другия ден, защото не смятал да се прибира.

Като видя гърба му, Бъзлата разгледа тялото си, нашарено само с две-три синини, вчеса се и се облече наново. Спокойно разглоби ключалката — операция, която бе усвоила с изключителна сръчност; после се измъкна, без дори да се погрижи да затвори отново вратата: ах, нека! Крадците ще останат с празни ръце, ако дойдат! Тя знаеше къде да намери Ненес и Делфен — в една малка горичка край Егр. И наистина те я чакаха: сега бе редът на братовчеда й Ненес. Той имаше три франка, а другият — шест су. Когато Делфен й върна монетата, като добро момиче тя щедро реши, че ще я изядат заедно. Отидоха пак на събора, тя им купи сладкиши с бадеми, след като избра за себе си една голяма джувка от червен сатен и я забоде в косата си.

В това време Исус Христос, стигнал до Ланген, срещна Бекю, окачил лъскавата си значка върху новата си риза, и го разпита предизвикателно:

— Ти бе, я кажи, така ли обикаляш района си!… Знаеш ли къде намерих твоя Делфен?

— Къде?

— Върху дъщеря ми… Ще пиша на префекта да те разкара; баща на свиня си ти, свиня си и ти самият!

Изведнъж Бекю се разсърди.

— Дъщеря ти я виждам само с краката нагоре… Ах, тя е покварила Делфен. Бог да ме убие, ако не накарам стражарите да я арестуват!

— Опитай се само, разбойнико!

Двамата, застанали един срещу друг, се гледаха свирепо. И изведнъж сдобряването падна като гръм от ясно небе.

— Трябва да се обясним, да влезем да пием по чаша — каза Исус Христос.

— Нямам стотинка — каза Бекю.

Тогава другият, много развеселен, извади първата монета от пет франка, подхвърли я и я постави пред окото си.

— Е? Да я изфиркаме, драги!… Влизай де, стар търбух! Сега е мой ред, ти доста често плащаш.

Те влязоха у Ланген, кискайки се от радост, потупвайки се сърдечно. Тази година Ланген бе направил едно нововъведение: понеже собственикът на дансинга бе отказал да монтира бараката си, тъй като миналата година не бил изкарал разноските си, кръчмарят се реши да устрои танцувален салон в своя хамбар, който бе долепен до дюкяна му и чиято порта се отваряше към пътя; дори бе пробил междинна врата, така че двете зали сега имаха връзка. Тази новост привличаше цялото село, а неговият съперник Макерон беснееше отсреща, загдето никой не влизаше при него.

— Два литра веднага, за всеки по един — изкрещя Христос.

Докато Флор му сервираше, объркана и едновременно сияеща от толкова много народ, той забеляза, че изправеният сред група селяни Ланген прекъсна да чете на висок глас някакво писмо. Запитан, кръчмарят отвърна важно, че неговият син Виктор му пишел от казармата.

— Аха! Аха! Юначага! — каза Бекю заинтересовано. — Какво разказва? Започнете отначало.

И Ланген отново подхвана четенето.

— „Скъпи мои родители, пиша ви, за да ви кажа, че сме отново в Лил, във Фландрия, от един месец без седем дни. Този край не е лош, освен че виното е скъпо, цената му е до шестнайсет су литъра…“

Писмото от четири прилежно изписани страници не съдържаше нищо друго. Все същата подробност се повтаряше непрекъснато с разтегнати изречения. И всеки път роптания срещу цената на виното; ако и в другите места било така, лошо щяло да бъде за гарнизона! В последните редове прозираше лъжа, за да изтръгне пари — искаше дванадесет франка, за да плати чифт загубени обуща.

— Аха! Аха! Юначага! — повтори полският пазач. — Ето че вече е мъж, дявол да го вземе!

След двата литра Исус Христос поиска други два в затворени бутилки от по двайсет су; той плащаше веднага, за да учуди кръчмаря, като шумно слагаше парите си върху масата; след като първата монета от пет франка бе изпита, той извади втора, сложи я пак пред окото си и извика, че и тя да се свърши, имало още. Следобедът премина така в навалицата на пиячите, които влизаха и излизаха сред растящото опиянение. Всички, които бяха толкова мрачни и замислени през седмицата, сега необуздано крещяха, тупаха с юмруци и плюеха. Един висок, мършав човек поиска да бъде обръснат; Ланген веднага го накара да седне между другите и застърга така силно кожата му, че бръсначът звънтеше, сякаш щавеше прасе. Втори желаещ седна на опразненото място и шегите започнаха. Заговориха шумно, започнаха да се подиграват с Макерон, който не смееше вече да се покаже. Нима не било по негова вина, по вина на този загубен помощник-кмет, загдето собственикът на дансинга не бил дошъл? Но нали все пак всичко е наред. Разбира се, той предпочитал да гласува за пътища, за да му се платят тройно земите, които му отнемали. Този намек предизвика буря от смях. Дебелата Флор, която щеше да запомни този ден като триумф, тичаше към вратата и избухваше в подигравателен смях всеки път, когато виждаше зад отсрещната витрина позеленялото лице на Селина.

— Пури! Пури, госпожа Ланген — поръча Исус Христос с гърмящ глас. — От скъпите! По десет сантима!

Когато почна да се свечерява и палеха петролните лампи, жената на Бекю влезе, за да търси мъжа си. Обаче страшна игра на карти бе започнала.

— Идваш ли си, кажи? Минава осем часът. Трябва да ядем в края на краищата.

Той я изгледа втренчено с важен пиянски поглед.

— Я се махай от главата ми!

Но Исус Христос се разнежи:

— Госпожо Бекю, моля заповядайте… Защо не? Ще му ударим едно хубаво ядене ние, тримата… Слушайте вие, стопанке! От всичко най-хубаво, което имате — шунка, заек, десерт… И не се страхувайте. Приближете се, за да видите по-хубаво… Внимание!

Той се престори, че продължително бърка в джобовете си. После изведнъж извади третата си монета, която вдигна нагоре:

— Куку! О, ето я!

Примряха от смях, един дебелан щеше да се задави. Този тип Исус Христос наистина бил голям смешник! А се намериха някои, които на шега започнаха да го опипват от горе до долу, като че ли той имаше толкова екюта в тялото си, че можеше да задоволи и най-жадните.

— Я слушай, госпожо Бекю, ако Бекю поиска, ние можем да спим заедно… Съгласна ли си? — повтори той десетина пъти, докато ядеше.

Тя казваше, че била много мръсна, извиняваше се, че не мислела да остава на празника; и все се смееше тази дребна, черна, лукава жена, която приличаше на тънка, ръждясала, стара игла; Исус Христос, без да се бави, започна да опипва на голо бедрата й под масата. Съпругът, мъртво пиян, се лигавеше, кискаше се и крещеше, че на тази уличница няма да й бъдат много двама мъже.

Удари десет часът, танците започнаха. През междинната врата се виждаше как пламтят четирите лампи, окачени с тел на гредите. Клу, подковачът, беше там с тромбона си заедно с внука на един въжар от Базош-льо-Доайен, който свиреше на цигулка. Входът беше свободен, плащаше се само по две су за всеки танц. Утъпканият под на хамбара беше напръскан с вода, за да не се вдига прах. Когато спираха да свирят, отвън се чуваха резките и последователни гърмежи от стрелбището. А и пътят, толкова тъмен обикновено, сега беше осветен от светлините на другите две бараки — едната с блестящи дрънкулки, другата с въртележката, украсена с огледала и червени тапети.

— Я! Ето я дъщеричката! — извика Исус Христос с овлажнени очи.

Беше наистина Бъзлата, която влизаше в дансинга, следвана от Делфен и Ненес; бащата не изглеждаше изненадан, че я вижда, макар да беше я заключил. Освен червената джувка, която блестеше в косата й, на врата й висеше дебело колие от фалшиви корали, които червенееха като кръв върху мургавата й кожа. И тримата, изморени от обикалянето покрай бараките, бяха затъпели и изпоцапани със сладкиши: Делфен беше по блуза и с гола глава, валчеста и невчесана като на малък дивак, живеещ само на открито. Но Ненес, жадуващ вече за градска елегантност, беше с костюм, купен от Ламбурдийо — от ония тесни, набързо ушити костюми на евтината парижка конфекция; освен това носеше бомбе, напук на селото, което ненавиждаше.

— Дъщеричке! — повика Исус Христос. — Дъщеричке, ела да опиташ това… А, нали е знаменито?

Накара я да пийне от чашата му, а пък жената на Бекю строго питаше Делфен:

— Какво направи с каскета си?

— Загубих го.

— Загубил си го!… Приближи се, за да те напляскам! Обаче мъжът й се намеси, ухилен и поласкан при спомена за преждевременните похождения на сина си.

— Остави го де! Не виждаш ли, че е голям вече… Значи, вие, хулиганчета, заедно скиторите?… Ах, юначето ми! Ах, юначето ми!

— Хайде, идете да играете — заключи бащински Исус Христос. — И бъдете разумни.

Влизайки в танцувалната зала, Ненес каза с отвращение:

— Пияни са като свине.

Бъзлата започна да се смее:

— Ами да! Вярвам ти, а и аз така си мислех… Затова са толкова любезни.

Танцуването се оживяваше, чуваше се само тромбонът на Клу, който трещейки, заглушаваше тънкото свирене на малката цигулка. Утъпканата земя на пода, силно напръскана, се превръщаше в кал под дебелите подметки; скоро от всички развяващи се поли, от измокрените с пот сака и корсажи и от големите потни петна под мишниците се разнесе силна воня на пръч, която се прибавяше към острата миризма на лампите. Между два кадрила вълнение предизвика влизането на Берт, дъщерята на Макеронови, облечена в тоалет от фулар, подобен на тоалетите, които носеха дъщерите на бирника в Клоа в деня на свети Любин. Какво е станало? Нима родителите й са й позволили да дойде? Или пък се е измъкнала тайно зад гърба им? Забелязаха, че тя танцува само със сина на един колар, с когото нейният баща й бе забранил да се среща, поради някаква семейна вражда. Започнаха да се шегуват: изглежда, че на момичето бе дотегнало да бъде самотно и да си вреди на здравето.

Исус Христос, макар че беше много пиян, от известно време бе забелязал противното лице на Лекьо, застанал в междинната врата, за да наблюдава как Берт подскача в ръцете на своя поклонник. И не можа да се въздържи.

— Кажете, господин Лекьо, вие не танцувате ли с вашата възлюбена?

— Коя е тази моя възлюбена? — попита главният учител с позеленяло лице от прилив на жлъч.

— Ами с хубавите безсрамни очи, ей там!

Лекьо, разгневен, че са проникнали в тайната му, обърна гръб, остана неподвижен на място, потънал в онова мълчание на по-горестоящ човек, в каквото обичаше да се затваря от предпазливост и от презрение. А когато Ланген се приближи, Исус Христос заговори с него. Нямало да остави току-така този дрисльо на мастило! Иска му се на него богато момиче! Не че Голищарката беше нещо кой знае какво, тъй като имала косми само на главата… Разпален, пияницата говореше уверено, сякаш сам бе видял. Така разправяли от Клоа до Шатодюн, момчетата се присмивали. Нито един косъм — честна дума! Онова място било голо като пищов. След тия негови думи всички, изумени от това чудо, се надигнаха, за да наблюдават Берт, като я проследяваха с лека гримаса на отвращение всеки път, когато, танцувайки, тя се приближаваше, съвсем бяла в разветите си поли.

— Стар мошенико — подхвана Исус Христос, който започна да говори на „ти“ с Ланген, — тази не е като дъщеря ти, виж твоята си има!

Кръчмарят отвърна горделиво:

— О, можеш да бъдеш сигурен!

Неговата Сюзан сега беше в Париж сред висшето общество, както се говореше. Той се изказваше сдържано, че имала хубава работа. В това време селяни продължаваха да влизат и когато един фермер го попита дали има новини от Виктор, той отново извади писмото и зачете: „Скъпи мои родители, пиша ви, за да ви кажа, че сме в Лил, във Фландрия…“ Слушаха го дори и хора, пред които вече пет-шест пъти беше чел писмото. Значи имало вино за шестнайсет су? Да, шестнайсет су!

— Загубен край! — повтори Бекю.

В този момент се появи Жан. Той веднага хвърли поглед към дансинга, сякаш търсеше някого. После се върна, разочарован и загрижен. От два месеца не смееше вече да прави толкова чести посещения у Бюто, който, струваше му се, го посреща студено, почти враждебно. Навярно защото не бе скрил умело чувството си, което изпитваше към Франсоаз, онова нарастващо приятелство, което го вълнуваше сега. Бюто сигурно е забелязал и му е неприятно, че се объркват сметките му.

— Добър вечер — каза Жан, приближавайки се до една маса, където Фуан и Делом пиеха бутилка.

— Не искате ли да седнете при нас, Капорал? — покани го любезно Делом.

Жан прие и когато се чукнаха, каза:

— Чудно е, че Бюто не е дошъл.

— А ето го и него — каза Фуан.

Наистина влизаше Бюто, но сам. Той бавно обиколи кръчмата, ръкува се с познати и когато стигна пред масата на баща си и на зет си, застана прав, отказа да седне, не желаейки нищо да вземе.

— Лиз и Франсоаз не танцуват ли? — попита най-сетне Жан с разтреперан глас.

Бюто го погледна втренчено с малките си сурови очи.

— Франсоаз си легна, така е по-добре за младите.

Обаче една сцена, разиграла се близо до тях, привлече вниманието им и прекъсна разговора. Исус Христос се спречка с Флор. Той искаше литър ром, за да направи пунш, обаче тя отказваше да му сервира.

— Не, повече нищо, вие сте достатъчно пиян.

— Така ли? Какво ми пее тя?… Нима ти, простачке, мислиш, че няма да ти платя? Мога да купя мръсната ти къща, искаш ли?… Погледни! Трябва само да се изсекна!

Беше скрил в шепата си четвърта монета от сто су, така че, като хвана носа си с два пръста, духна силно и се престори, че изцежда от него монетата, която показа след това, сякаш я бе извадил от някаква дарохранителница.

— Ето какво излиза от носа ми, когато съм хремав! Одобрителни викове разтърсиха стените и Флор, покорена, донесе литъра ром и захар. Трябваше още една купа. И тоя веселяк Исус Христос покори цялата зала, като разклащаше пунша с вдигнати нагоре лакти, с лице зачервено от лампите и лулите. Но Бюто, който беше раздразнен от монетата, избухна изведнъж:

— Дърта свиньо, не те ли е срам да пропиваш така пари те, които крадеш от нашия баща?

Другият взе всичко на шега:

— Ама че приказваш, братле!… Трябва да си гладен, щом говориш такива глупости!

— Казвам, че си мръсник, че ще завършиш в каторга… И да ти кажа — ти си причина майка ни да умре от мъка.

Пияницата удари с лъжицата си, предизвика огнена буря в купата и се задъха от смях.

— Добре, добре, карай все така… Положително съм аз, ако не си ти.

— И ще кажа още, че заради лапачи като тебе, не си заслужава житото да расте… Само като си помисли човек, че земята, да, цялата тази земя, която с толкова много труд са ни оставили нашите старци, ти си я заложил, негоднико, дал си я на други… Мръсен хулиган, какво направи със земята?

При тия думи Исус Христос се раздразни. Пуншът му гаснеше, той се разположи, изтегна се върху стола си, като видя, че всички пиячи се умълчаха и слушаха, за да отсъдят кой е прав.

— Земя — изкрещя той, — ами че с тебе се подиграва тази земя! Ти си неин роб, тя ти отнема удоволствията, силите и живота, глупако! Само че не те прави богат!… А пък аз, който я презирам, който я гледам със скръстени ръце и който с удоволствие я ритам с ботушите си, аз, както виждаш, съм рентиер, фиркам си!… Ах, какъв глупак си ти!

Селяните пак се засмяха, докато Бюто, изненадан от грубата атака, можа само да измънка:

— Некадърник! Мързеливец, който не работи, а пък се хвали!

— Земята, това е подигравка! — продължи Исус Христос увлечено. — Истина! Спукана ти е работата, ако всецяло се отдадеш на тая подигравка… Нима съществува тази земя? Тя е моя, тя е твоя, тя не принадлежи на никого. Не беше ли тя на стареца? И не трябваше ли той да я нареже, за да ни я даде? А и ти няма ли да я нарежеш, за да я дадеш на твоите деца?… Тогава какво? Тя си отива, идва, тя се увеличава; тя намалява, най-вече намалява; защото — ето те тебе, важен господин, с твоите шест арпана, докато баща ми имаше деветнайсет… Мене тя ме отврати, беше много малка, излапах я. Освен това обичам солидните влогове, а земята, виждаш ли, братле, се тресе! Няма да вложа в нея нито един лиар, защото тя мирише на мръсна сделка, проклета катастрофа, която ще помете всички ни… Фалимент! За всички глупаци!

Постепенно в кръчмата настъпи мъртва тишина. Никой не се смееше вече, загрижените лица на селяните се обръщаха към този голям дявол, който в пияното си състояние изразяваше безразборно своите разбирания, идеите си на бивш войник в Африка, на градски скитник, на кръчмарски политик. Изплуваше човекът от 1848 година, хуманитарният комунист, останал на колене пред 1789 година.

— Свобода, равенство, братство! Трябва да се върнем към революцията! Ограбиха ни при подялбата, буржоата взеха всичко и, дявол да го вземе, ще ги принудим да връщат… Нима хората не са равни? Нима е справедливо например цялата земя да бъде на тоя некадърник от Бордери, а за мен да няма нищо?… Аз искам правата си, искам дела си, всеки ще има свой дял.

Бекю, много пиян, за да може да защити властта, одобряваше, без да разбира. Обаче някакво прояснение го накара да направи уговорка:

— Това да, това да… Обаче кралят си е крал. Това, което е мое, не е твое.

Разнесе се шепот на одобрение и Бюто реши да се реваншира.

— Не го слушайте, той заслужава да бъде убит!

Започнаха отново да се смеят, а Исус Христос, загубил всяка мярка, стана прав и започна да тропа с юмруци.

— Почакай ме, някой ден… Да, ще дойда да поговоря с тебе, проклет страхливецо! Днес ти си смел, защото си с кмета, с помощника, с депутата, който пет пари не струва! Нали? На тоя ти му ближеш ботушите, много си тъп, като вярваш, че той е най-силният и че ти помага да продаваш житото си. Е добре, пък аз, който нямам нищо за продаване, от нищо не ме е страх, а ти си зависим от кмета, от помощника му, от депутата и от стражарите!… Утре ще дойде наш ред да бъдем най-силните, и то не само аз, а всички бедняци, които достатъчно са тракали зъби от глад, а също така и другите — като тебе; да, вие, другите, уморени от грижите да хрантутите буржоата, без вече самите вие да имате хляб за ядене!… На сразените собственици ще смажем муцуните, земята ще стане собственост на тоя, който я вземе. Чуваш ли, малкият, твоята земя ще я взема и ще се изсера отгоре й.

— Ела де, ще те убия с един пушечен изстрел като куче! — извика Бюто, толкова разярен, че си тръгна, затръшвайки вратата.

След като бе слушал сдържано, Лекьо си тръгна като чиновник, който не можеше повече да се излага. Фуан и Делом, навели глави над халбите си, не казваха нито дума, срамуваха се и знаеха, че ако се намесят, пияницата ще се развика още повече. По съседните маси селяните започнаха най-сетне да се ядосват: как така? Имотът им да не бил техен, че щели да им го вземат? И те захванаха да ръмжат, щяха да нападнат проповедника и да го изхвърлят навън с юмруци, ако Жан не се бе надигнал. Той не бе го изпускал из очи и бе проследил всяка негова дума със сериозно лице, сякаш бе преценявал кое е вярно от това, което го възмущаваше.

— Исусе — заяви му той спокойно, — по-добре ще направите, ако млъкнете… Не са за говорене всички тия неща, а пък ако случайно сте прав в нещо, не е никак умно да го казвате.

Това сдържано момче и тази толкова мъдра забележка укротиха изведнъж Исус Христос. Той се отпусна пак на стола си, като заяви, че в края на краищата пет пари не давал за нищо. И отново започна смехориите си; целуна жената на Бекю, който спеше като мъртъв на масата; доправи пунша си, като пи направо от купата. В гъстия дим пак се разнесоха смехове.

В хамбара продължаваха да танцуват, Клу надуваше тромбона си, чийто трясък заглушаваше тънката песен на малката цигулка. Пот се стичаше от телата и прибавяше острата си миризма към струящото зловоние на лампите. Виждаше се само червената джувка на Бъзлата, която последователно се въртеше ту в обятията на Ненес, ту в обятията на Делфен. Берт също беше още там, все така вярна на своя поклонник, танцувайки само с него. В един ъгъл група младежи, на чиито покани тя бе отказала, се кикотеха: я, я вижте! Ако тоя хапльо я харесва такава, каквато си е, тя има право да си го пази, защото има други, които, въпреки парите й, биха чакали да й поникне всичко, за да се оженят за нея.

— Хайде да вървим да спим — каза Фуан на Жан и на Делом.

После, след като Жан се раздели с тях, старецът закрачи мълчаливо, размишлявайки върху думите, които бе чул; изведнъж, сякаш всичко това го бе накарало да вземе някакво решение, той се обърна към зет си:

— Ще продам къщурката и ще дойда да живея у вас. Решено е… Сбогом!

Бавно той се прибра сам. Обаче сърцето му бе съкрушено, краката му се влачеха по черния път, страшна мъка го караше да залита като пиян. Нямаше вече земя, а скоро нямаше да има и къща. Струваше му се, че режат старите греди, че вдигат керемидите над главата му. Отсега нататък нямаше да има дори стряха, където да се подслони, ще броди из полето като бедняк ден и нощ, непрекъснато; а когато завали, студен, неспирен дъжд ще се излива върху него.

4.

Силното августовско слънце изгряваше на хоризонта още в пет часа и Бос разстилаше зрелите си жита под пламтящото небе. След последните летни проливни дъждове зелената покривка, растяща непрекъснато, постепенно беше пожълтяла. Сега се бе ширнало едно златистожълто подпалено море, което сякаш отразяваше сиянието на въздуха, едно море, надигащо огнена вълна при най-слаб вятър. Нищо друго освен жито, без да се забелязва нито една къща, нито едно дърво, до безкрая жито! Понякога в жегата оловно тежко спокойствие приспиваше класовете, а земята започваше да се изпарява и да лъха на плодородие. Бременността бе към своя край, чувствуваше се как издутите семена напират като топли и тежки зърна. И пред тази равнина, пред тази гигантска жътва, тъга обземаше човека, че никога не може да види края — беше много дребен, като насекомо в тази необятност.

В Бордери Урдьокен, приключил преди една седмица с ръжта, атакуваше житото. Миналата година механичната му жътварка се бе развалила и отчаян от лошото отношение на своите работници към машината, самият той бе започнал да се съмнява в ефикасността й; поради това бе наел група жътвари още от Възнесение. Според обичая беше ги взел от Перш, в Мондубло: водача им — висок и слаб мъж, още петима жътвари и шест събирачки — четири жени и две момичета. Една кола ги докара в Клоа, откъдето отиде да ги вземе каруцата на фермата. Всички тия хора спяха в овчарника, празен по това време, тук-там из сламата момичетата, жените и мъжете лежаха полуголи заради горещината.

По това време Жаклин биваше най-много заета. Изгревът и залезът определяха работното време; жътварите изтръскваха бълхите си в три часа сутринта, връщаха се в сламата към десет часа вечерта. Така че тя трябваше да бъде на крак първа за супата в четири часа, въпреки че си лягаше последна, след като поднесеше голямото ядене в девет часа вечерта — сланината, говеждото и зелето. Между тези две яденета трябваше да ги храни още три пъти — хляб и сирене преди обяд, супа по обяд и млечна попара след обяд; общо пет пъти обилна храна, поливана с ябълков сок и вино, защото жътварите, които извършват тежка работа, са взискателни. Обаче тя се смееше и беше все на крак, имаше стоманени мускули и бе гъвкава като котка; тази неуморимост беше още по-изненадваща, тъй като тогава изтощаваше с любов Трон, този грамаден, недодялан кравар, чиято нежна, но едра плът силно я възбуждаше. Тя го бе превърнала в свое куче, водеше го в хамбарите, в сеновалите, в овчарника сега, когато овчарят, от който се страхуваше да не я издаде, спеше навън с овцете. Забавляваше се с него най-вече през нощта и се прибираше гъвкава и изящна, пълна с енергия. Урдьокен не виждаше нищо, не знаеше нищо. Той беше изпаднал в жътвена треска, една особена треска, голямата ежегодна страстна криза към земята, вътрешно изцяло разтреперан, с пламнала глава, с разтуптяно сърце и разтърсено тяло пред узрелите класове, които падаха.

Тази година и нощите бяха така горещи, че понякога Жан не можеше да издържи в таванчето до конюшнята, където спеше. Излизаше, предпочиташе да се излегне облечен върху каменната настилка в двора. Не само нетърпимата животинска топлина на конете и изпарението на сламата, застлана на пода на конюшнята, го пропъждаха навън; причина бе и безсънието; той непрекъснато виждаше образа на Франсоаз, обзела го бе натрапчивата идея, че тя идва, че той я хваща, че я притиска в обятията си. Сега, когато Жаклин, заета с друг, го оставяше на спокойствие, приятелското му чувство към това момиче се превръщаше в страстно желание. В полусънното си страдание той по двадесет пъти се кълнеше, че на другия ден ще отиде и ще я обладае; после станеше ли, потопеше ли главата си във ведрото със студена вода, той намираше, че решението му е отвратително и че е много стар за нея; обаче мъченията започваха отново през следващата нощ. Когато пристигнаха жътварите, всред тях той разпозна жената, омъжена за един от косачите, с която се бе любил преди две години — тогава тя още бе момиче. Една вечер възбудата толкова го измъчваше, че той измъкна от овчарника жената, която спеше между мъжа си и брат си, хъркащи с отворени уста. Тя склони, без да се съпротивява. Мълчаливо, лакомо удовлетворяване бе тази прегръдка в мрака върху утъпкания под, който, въпреки греблото, беше запазил от зимуването на овцете една толкова остра амонячна миризма, че насълзяваше очите. И така от двадесет дни те прекарваха там всяка нощ.

Още от втората седмица на месец август работата се усили. Косачите бяха тръгнали от северните ниви и слизаха към тия, които бяха в долината на Егр; и сноп след сноп огромната житна маса падаше, всеки замах с косата отхапваше, поваляше една валчеста порязаница. Мъничките насекоми, потънали в този гигантски труд, излизаха победители. Зад техния бавен поход в строй се появяваше обръснатата земя, коравите стърнища, по които тъпчеха събирачките, превили гърбове. Това бе времето, когато голямата тъжна и самотна Бос най-много се развеселяваше, изпълнена с хора, оживена от непрекъснато движещи се работници, коли и коне. Докъдето стигаше погледът работеха групи от хора, наведени по един и същ начин, с един и същ замах на ръцете, някои от тях бяха съвсем наблизо и се чуваше свистенето на косите, други се очертаваха като черни ивици, подобни на мравки, пълзящи чак до хоризонта. Във всички посоки се отваряха просеки като в прояден плат, разцепен на вси страни. При това движение на мравуняка равнината Бос свличаше пищното си наметало парче по парче, чезнеше лятната й премяна и изведнъж оставаше опустошена и гола.

През последните дни горещината беше непоносима, особено в деня, в който Жан превозваше снопи близо до нивата на Бюто, в един парцел на фермата, където трябваше да вдигнат грамадна копа, висока осем метра, от около три хиляди снопа. Стърнищата се пропукваха от засушаването, а непожънатите още житни стебла стърчаха неподвижно, изгаряни от слънцето: би могло да се каже, че горяха с пламък. Никаква прохлада от зеленина, нищо друго освен къси сенки на хора по земята. Още от сутринта под този небесен огън Жан, плувнал в пот, товареше и разтоварваше колата си безмълвно, само при всяко връщане хвърляше поглед към нивата, където зад косящия Бюто беше Франсоаз; превита на две тя събираше.

Бюто бе принуден да наеме Палмир, за да му помага. Франсоаз не беше достатъчна, а той не искаше да разчита на Лиз, която бе бременна от осем месеца. Тази бременност го дразнеше. Той биваше много предпазлив и се чудеше как се бе промъкнало това дете. Сега измъчваше жена си, обвиняваше я, че е забременяла нарочно, хленчеше с часове, сякаш някой бедняк или скитащо животно се бе вмъкнало в дома му, за да изяде всичко; след осем месеца той стигна дотам, че не можеше да гледа корема на Лиз, без да я наругае: тоя проклет корем! Била по-глупава от гъска! Опропастявала къщата! Сутринта тя бе дошла да събира окосеното; но той я отпрати, разярен от несръчната й тромавост. Тя трябваше да се върне и донесе следобедната закуска.

— Дявол да го вземе! — каза Бюто, който упорито се мъчеше да окоси единия край на нивата. — Гърбът ми изгоря, а езикът ми изсъхна.

Той се изправи, обул груби обуща на босо, облечен само с риза и платнен панталон; ризата му бе разкопчана, полуизскочила от панталона, като разкриваше потните косми на гърдите му.

— Трябва пак да пия.

И отиде да вземе изпод дрехата си бутилката с ябълково вино, която бе скътал там. После, след като пи от това хладно питие, той се сети за малката.

— Не си ли жадна?

— Да.

Франсоаз взе бутилката, дълго пи без отвращение; той я изгледа, когато тя се наведе, прегъната на две, протегнала шия, с изопната по тялото й тънка дреха. Тя също се потеше в износената басмена, полуразтворена рокля; разкопчаният корсаж разкриваше бялата й плът. Под синята кърпа, с която бе покрила главата и врата си, очите й изглеждаха много големи сред безмълвното лице, пламнало от горещината.

Без да каже повече нито дума, Бюто отново се залови на работа, поваляше откос след откос при всяко замахване с косата, при всяко скърцане на стоманата, с която крачеше в такт, а тя, все така наведена, го следваше, хванала с дясната си ръка сърпа, с който събираше сред бурените класове и след това ги поставяше на ръкойки при всяка трета крачка. Когато той се изправяше за минутка, за да избърше чело с опакото на ръката си, и погледнеше назад надигнатият й задник, главата й почти опряла земята — поза на самка, която се предлага — и езикът му сякаш изсъхваше още повече; тогава закрещяваше с пресипнал глас:

— Мързелано! Внимавай да не пропускаш класове!

Палмир връзваше снопи в съседната нива, където от три дни сламата на ръкойките беше изсъхнала; нея той не надзираваше, защото й плащаше на сто снопа, нещо, което не се практикуваше, под претекст, че тя не била вече така силна, а доста остаряла и похабена, и щял да губи, ако й даде тридесет су както на младите жени… Дори тя го бе молила коленопреклонно, а той се реши да я вземе, като я ограбваше с примирен вид на християнин, който прави благодеяние! Нещастницата вдигаше по три-четири ръкойки, толкова, колкото слабите й ръце можеха да хванат; после с предварително приготвена връв Палмир силно стягаше снопа. Това връзване, тази толкова тежка работа, която обикновено мъжете запазваха за себе си, я изтощаваше, смазваше гърдите й с непрекъснатото пренасяне на тежките снопи, а ръцете й отмаляваха от стягането и връзването на сламата. Сутринта бе си донесла една бутилка, която час по час ходеше да пълни от една съседна локва със застояла, и воняща вода; пиеше я лакомо, въпреки съсипващата я диария, която бе хванала от началото на горещините, откакто работеше без прекъсване, до изтощаване.

Синьото небе побледня като свод, нагрят до бяло; и от разпаленото слънце падаше жарава. Беше след ядене, в тежкия потискащ час на следобедната почивка. Делом и помощниците му, които съвсем близо нареждаха снопи на кръстци — четири отдолу и един горе за покрив — бяха изчезнали, всички налягали в някоя падинка наоколо. Само за миг се мярна старият Фуан, който живееше при зет си от петнадесет дни, след като продаде къщата си; но и той изчезна, навярно се бе излегнал някъде. На безлюдния хоризонт над искрящите стърнища в далечината се виждаше само тънкият силует на Крантата; тя разглеждаше една висока копа, която нейните хора бяха започнали да издигат сред множество полуразвалени дребни кръстци. Крантата изглеждаше като някакво дърво, закоравяло от годините, което вече не се страхува от слънцето; стърчеше съвсем права, без нито капка пот, ужасена и възмутена от хората, които спяха.

— Пфу! Чак кожата ми пука — каза Бюто.

И като се обърна към Франсоаз, подкани:

— Да поспим, нали?

Потърси с поглед малко сянка, но не намери. Слънцето падаше отвесно навред и наоколо нямаше никакъв храст, който да ги приюти. Най-после забеляза в единия край на нивата някакъв трап, над който неокосеното още жито хвърляше мрежеста сянка.

— Ей, Палмир — извика той, — ще направиш ли като нас?

Тя беше на петдесет крачки и отвърна с тих глас, който достигна до тях като шепот:

— Не, не, няма време.

Само тя остана да работи в пламтящата равнина. Ако довечера не занесе тридесетте су, Иларион щеше да я пердаши; защото той не само я измъчваше със своите животински страсти, но вече и я ограбваше, за да се напива с ракия. Обаче нейните последни сили я изоставяха. Плоското й тяло без гърди и бедра, рендосано като дъска от работа, скърцаше, готово да се разпадне при всеки събран и вързан сноп. С този пепелив образ, изтъркан като стара монета, тя изглеждаше на шестдесет години, макар че беше на тридесет и пет, и изцеждаше живота си под палещото слънце с отчаяното усилие на товарно животно, което ще падне и ще умре.

Бюто и Франсоаз бяха легнали един до друг. От телата им се изпаряваше пот, сега, когато не мърдаха, смълчани и със затворени очи. Изведнъж потънаха в дълбок сън и спаха цял час; но продължиха да се потят, пот течеше от тях под този въздух, неподвижен и тежък като в пещ. Когато отвори очи, Франсоаз видя, че Бюто се е обърнал към нея и я гледа възбудено. Тя спусна клепачи, престори се, че заспива отново. Без още да й бе казал нещо, тя чувствуваше, че той я желае, откакто я бе видял израснала и станала истинска жена. Тази мисъл я съкрушаваше; щеше ли да се осмели тази свиня? Всяка вечер тя чуваше какво прави със сестра й. Никога този нагон на цвилещ кон не бе я дразнил до такава степен. Ще посмее ли? И тя го чакаше, желаейки несъзнателно да я нападне, твърдо решила да го удуши, ако я докосне.

Внезапно, когато тя стискаше очи, Бюто я сграбчи.

— Свиня! Свиня! — измънка тя, като го отблъсна…

А той, смеейки се като луд, повтаряше тихо:

— Глупачко! Отпусни се да свършим!… Казвам ти, че всички спят, никой не ни гледа.

В този момент бледото агонизиращо лице на Палмир се появи над житото — бе се обърнала при шума. Но от нея не се страхуваха повече отколкото от някоя крава, подала муцуната си. И наистина тя с безразличие пак се залови със сноповете си. Отново чуха как пука гръбнакът й при всяко усилие.

— Глупачке, я вкуси малко! Лиз не ще узнае нищо.

Франсоаз бе надвита, силите й отслабваха, но като чу името на сестра си, се окуражи. И от този момент не се огъна, удряше с двата си юмрука, риташе с двата си крака, които той бе разголил чак до бедрата. Нима беше неин този мъж? Нима тя желаеше остатъците от другата?

— Върви при сестра ми, свиня! Разкъсвай я, ако ти е приятно! Прави й по едно дете всяка вечер!

От ударите й Бюто започна да се ядосва, да ругае, смятайки, че тя само се страхува от последиците.

— Глупачка такава! Кълна ти се, че ще се отдръпна, няма да ти направя дете!

С един ритник тя го улучи долу в корема и той бе принуден да я пусне, но я блъсна така грубо, че тя едва не извика от болката.

Беше време играта да свърши, защото като се изправи, Бюто забеляза Лиз, която идваше да им донесе следобедната закуска. Той тръгна да я пресрещне, задържа я, за да може Франсоаз да си оправи полата. Мисълта, че тя може всичко да каже, го караше да съжалява, че не бе я смазал с един ритник. Обаче тя не проговори, а дръзко и с вирната нагоре глава седна сред ръкойките. И когато той отново започна да коси, тя остана на мястото си, безгрижна като принцеса.

— Какво има? — попита я Лиз, излегнала се също, уморена от ходенето. — Не работиш ли?

— Не, отегчава ме тази работа — отвърна тя гневно.

И понеже не смееше да се нахвърли върху Франсоаз, Бюто изля гнева си над Лиз. Защо седяла още тук, излегнала се като прасна свиня да грее корема си на слънце? Биваше си го тоя корем — същинска зрееща тиква! Тя се засмя при тия думи, беше запазила веселостта си на бъбрива дебелана: може би било вярно, че узрявала, нали наедрявало бебето; и под пламналото небе тя издуваше огромния си валчест корем, който приличаше на гърбица на поникнало от плодородната земя семе. Но той не се смееше. Грубо я накара да се надигне, поиска тя да му помага. Затруднена от тази тежест, която й стигаше до бедрата, тя трябваше да коленичи и да събира класовете, наклонила се встрани, пъхтяща чудовищно, с корем, извит надясно.

— Щом като нищо не правиш — каза тя на сестра си, — прибери се поне вкъщи… Приготви супата.

Без да каже нито дума, Франсоаз се отдалечи. Макар горещината да беше още потискаща, работата в Бос се поднови, дребните черни точки — жътварите — пак се появиха и започнаха да гъмжат навред. Делом привършваше подреждането на снопите заедно с двамата си ратаи; Крантата пък гледаше как се издига копата й, опряла се на бастуна си, който бе готова да хвърли по главите на мързеливците, Фуан отиде да я погледне, после се върна замислен при зет си, след това тръгна насам-натам с тежки крачки на старец, който си припомня и съжалява. Франсоаз с бучаща глава, още несъвзела се от сътресението, вървеше по новия път, когато нечий глас я повика:

— Насам! Ела насам де!

Беше Жан, полускрит зад снопите, които пренасяше от сутринта от съседните ниви. Беше разтоварил колата си, двата коня чакаха неподвижно под слънцето. Щяха да издигнат голяма копа утре и затова той просто бе натрупал снопите, направил три стени, сред които бе застанал като в стая, като в дълбока и потайна сламена дупка.

— Ела де! Аз съм!

Машинално Франсоаз се подчини на този повик. Дори не прояви предпазливост да погледне назад. Ако беше се обърнала, щеше да забележи как Бюто се надига, изненадан, че тя се отклонява от пътя.

Жан се пошегува отначало:

— Много си горда, минаваш, без да кажеш добър ден на приятелите си.

— Ами — отвърна тя, — ти се криеш, човек не може да те види.

След това той се оплака за лошия прием, който му оказва семейство Бюто. Но тя съвсем не мислеше за това, мълчеше, само отвръщаше от време на време с някоя дума. По свое желание се строполи върху сламата, в дъното на дупката, сякаш бе съсипана от умора. Сега я занимаваше само едно нещо, останало в мисълта й, забило се остро в тялото и: насилието на този мъж, там, край нивата, топлите му ръце, които като менгеме стискаха бедрата й, миризмата му, която я преследваше, приближаването на този мъжкар, който тя постоянно очакваше, учестеното му дишане в страданието, че бе отблъснато желанието му. Тя затвори очи, задушаваше се.

Тогава Жан престана да говори. Като я гледаше така — излегната и отпусната, кръвта затуптя във вените му. Той съвсем не бе предвиждал тази среща, бореше се с изкушението поради мисълта, че няма да бъде хубаво да злоупотребява с това дете. Но туптенето на сърцето му го зашеметяваше, толкова много я бе желал! Картината на обладаването го влудяваше, както през нощите, когато изпадаше в трескаво състояние. Той легна до нея, отначало се задоволи да хване ръката й, после грабна двете й ръце, стисна ги до смазване, без да посмее да опре устните си. Тя не ги отдръпна, отвори блуждаещите си очи с натежали клепачи, погледна го без усмивка и без свян с нервно удължено лице. Именно този мълчалив, почти болезнен поглед направи Жан изведнъж груб. Надигна полата й, хвана я за бедрата — също като другия.

— Не, не — измънка тя. — Моля те… Мръсно е…

Обаче не му оказа никаква съпротива, само извика от болка. Струваше й се, че земята чезне под нея. В това замайване тя не можеше да разбере какво точно става: дали не бе дошъл оня, другият? Чувствуваше същата грубост, същата острота на мъжкаря, димящ от тежкия труд под слънцето. Объркването в червеникавата тъмнина на стиснатите й клепачи бе толкова силно, че тя неволно измънка:

— Никакво дете… Дръпни се…

Той се отдръпна рязко, точно навреме…

Франсоаз отвори очи, замаяна, неподвижна, без да каже нито дума. Какво? Нима беше свършено, без да изпита удоволствие? Беше й останала само някаква болка. И пак мисълта й се върна към другия, несъзнателно съжалявайки за неговото измамено желание. На Жан пък се сърдеше. Защо се бе поддала? Тя не го обичаше този стар мъж! И той стоеше като нея неподвижен, изумен от приключението. Най-сетне направи някакъв жест на недоволство, потърси нещо да й каже, но не намери подходящи думи. Смутен още повече, той се опита да я целуне, но тя се отдръпна, не искаше повече да я докосва.

— Аз трябва да тръгвам — прошепна той. — Ти остани още.

Тя не отвърна нищо, отстранила поглед нагоре, вглъбен в небето.

— Нали разбираш? Почакай пет минути, за да не видят, че ти се появяваш едновременно с мен.

След тия думи тя реши да продума:

— Добре, върви си!

И това бе всичко; той изплющя с камшика, изруга конете си и тръгна наред с колата с тежки крачки и наведена глава.

В това време Бюто се чудеше защо е изчезнала Франсоаз зад снопите, но когато видя Жан да се отдалечава, започна да се съмнява. Без да го сподели с Лиз, той тръгна прегърбен, като ловец, който дебне. После изтича и попадна в средата на сламата, в дъното на дупката. Франсоаз не бе мръднала, лежеше безволево от вцепеняването още с разголени крака, а мътните й очи бяха все така отправени нагоре. Не можеше да отрича, пък и не се опита.

— Ах, курво! Ах, мръснице! Значи с този голтак лягаш, а мене ме риташ с крак в корема, мене!… Дявол да го вземе! Ще видим тази работа!

Сега той я държеше здраво, тя прочете ясно в кървясалото му лице, че иска да се възползува от случая. Защо не и той сега, щом като другият я беше вече имал? Но почувствувала отново парещите му ръце, тя пак се разбунтува както преди. Сега той беше тук, обаче тя съвсем не съжаляваше, пак не го искаше, без да съзнава внезапните промени на волята си, и злобно се възпротивяваше с цялото си същество.

— Ще ме оставиш ли, свиня!… Ще те ухапя!

Втори път той трябваше да се откаже. Започна да пелтечи от ярост, побеснял за това удоволствие, което му бяха отнели.

— О, аз подозирах, че вие двамата… Отдавна трябваше да го изхвърля… Дявол да те… Мръснице… Оставяш се да те стърже тоя отвратителен тип!

И той продължи да сипе мръсотии, изрече най-отвратителните думи, говори за станалото с неприлични изрази, които срамно я разголваха. А тя, също така разгневена, вцепенена и бледа, се преструваше, че е спокойна, и отговаряше с отсечен тон на всяка мръсотия:

— Какво те засяга тебе?… Щом като ми е приятно, нима не съм свободна?

— Е добре! Аз ще те изхвърля от вратата навън! Да, още сега, като се приберем… Ще разкажа на Лиз как съм те намерил с ризата върху главата ти и ще отидеш да развяваш байрака си другаде, щом това те забавлява.

Той започна да я блъска пред себе си, отвеждаше я към нивата, където го чакаше жена му.

— Кажи на Лиз… Аз ще си отида, ако искам.

— Охо, ако искаш ли! Ще видим как ще стане! С ритник в задника!

За да минат по-напряко, накара я да прекосят нивата в местността Корнай, останала досега неразделена между нея и сестра й, именно тази нива, чието разделяне той винаги бе отлагал; и изведнъж се стресна, остра мисъл прободе мозъка му; в проблясък видя, че ако я изпъди, нивата ще бъде разделена на две и тя ще отнесе половината, ще я даде може би на любовника си. Тази мисъл го смрази, накара го категорично да се откаже от жестокото желание. Не, глупаво беше! Не трябва всичко да се изпуска само защото едно момиче те е отритнало. Друг път можеш да имаш такова удоволствие; обаче със земята е друго — когато ти е в ръцете, най-добре е да си я запазиш.

Повече не й каза нищо, закрачи по-бавно, отегчен, защото не знаеше как да се измъкне от неудобното положение, преди да стигне до жена си. Най-сетне се реши да каже:

— Аз не обичам коравосърдечните хора, обиден съм, защото ти като че ли се отвращаваш от мен… Иначе съвсем нямам намерение да създавам неприятности на жена си в положението, в което се намира…

Тя си въобрази, че той се страхува да не би да го изложи пред Лиз.

— В едно можеш да бъдеш сигурен: ако ти говориш, ще говоря и аз.

— О, не ме е страх! — подхвана той самоуверено и спокойно. — Ще кажа, че ти лъжеш, че си отмъщаваш, задето съм те изненадал.

После, понеже бяха наближили, заключи бързо:

— Значи между нас да си остане, но ще трябва двамата с теб отново да поговорим.

Обаче Лиз започваше да се учудва, без да може да разбере защо така Франсоаз се връща с Бюто. Той й разказа, че тази мързелана се разсърдила и отишла да се скрие зад една копа, ей там. В същото време пронизителен вик прекъсна разговора им и те забравиха този случай.

— Какво има? Кой извика?

Викът беше страшен, продължителен вой, подобен на предсмъртна въздишка на животно, което колят. Стенанието се извиси и утихна в безпощадния пламък на слънцето.

— Какво ли е това? Навярно някой кон със счупени кости!

Те се обърнаха и видяха Палмир все още права в съседното стърнище сред ръкойките. С отмалелите си ръце тя притискаше към плоските си гърди един последен сноп, мъчейки се да го върже. Но пак извика болезнено и още по-сърцераздирателно, с ужасно отчаяние; като хвърли всичко и се завъртя, тя се строполи в житото, поразена от слънцето, което я печеше от дванадесет часа.

Лиз и Франсоаз се спуснаха към нея, Бюто ги последва не толкова забързан, от другите ниви също всички надойдоха — Деломови, Фуан, който бродеше наоколо, Крантата, която разчистваше камъни с края на бастуна си.

— Какво има?

— Палмир получи удар.

— Хубаво я видях, ей оттам, как пада.

— Ах, боже мой!

Всички я наобиколиха, изпаднали в загадъчния ужас, който обзема селянина при болест, и гледаха, без да смеят много да се доближат до нея. Тя се бе проснала с лице към небето, с разперени ръце, сякаш разпъната върху тази земя, която толкова бързо я бе изхабила с тежък труд и сега я убиваше.

Няколко кръвоносни съда навярно се бяха спукали и тънка струя кръв течеше от устата й. Тя отпадаше все повече върху това стърнище, изтощена от усилията като преуморено животно, много мършава и толкова смалена, че приличаше на дрипа — безплътна и безполова дрипа в предсмъртно дихание сред жътвата на богатото плодородие.

Все пак Крантата, нейната баба, която се бе отрекла от нея и никога не й говореше, се приближи най-после.

— Струва ми се, че е мъртва.

Бутна я с бастуна. Не мръднаха нито тялото й, нито нейните безизразни очи, отворени в бляскавата светлина, нито разтворената й уста. Струйката кръв се съсирваше върху брадичката й, така че бабата, която бе наведена, добави:

— Положително е мъртва… По-добре така, отколкото да бъдеш в тежест на другите.

Поразени, всички стояха като заковани. Нима можеха да я пипнат, без да повикат кмета? Отначало заговориха с тих глас, после започнаха да крещят, за да се чуят.

— Отивам бързо за моята стълба, която е там, срещу копата — каза накрая Делом. — Ще послужи за носилка… Мъртвецът никога не трябва да се оставя на земята, не е на хубаво.

А когато се върна със стълбата и поискаха да вземат няколко снопа за постеля на трупа, Бюто изръмжа.

— Ще ти върнем твоето жито! — отвърнаха му.

— Разчитам, дявол да го вземе! — каза той.

Лиз, засрамена малко от това прекалено скъперничество, прибави две ръкойки за възглавница и поставиха тялото на Палмир; в това време Франсоаз се движеше като насън. Замаяна от тази смърт, съвпаднала с първото й сношение с мъж, тя не можеше да откъсне очи от толкова окаяния труп, учудена най-вече, че този труп е бил на жена. Стоеше и гледаше също като Фуан, чакайки да тръгнат с носилката; старецът не казваше нито дума, сякаш си мислеше, че тия, които си отиват, са много щастливи.

При залез-слънце, в часа за връщане от работа, двама мъже дойдоха да вземат носилката. Товарът не беше тежък, съвсем нямаше нужда да ги сменят. Все пак мнозина ги придружиха, образува се цяло шествие. Минаха пряко през нивята, за да избягнат завоите на пътя. Тялото се вцепеняваше върху снопите, а класовете зад главата висяха и се клатушкаха в такт с крачките на носачите. В небето бе останала насъбралата се топлина, една жълто-червена топлина, натежала в синия въздух. На хоризонта, от другата страна на долината на Лоар, потъналото в пара слънце отправяше към равнината Бос постеля от жълти полегати лъчи. Всичко изглеждаше жълто под позлатата на една от хубавите вечери по време на жътва. Неожънатите още жита бяха с качулки от розов пламък; в стърнищата се ежеха стръкчета, блестящи като позлатени; и от всички страни чак до безкрая издигналите се като гърбици в това русо море копи приличаха на неизмеримо големи разпенени вълни, пламтящи откъм едната си страна, вече черни откъм другата, хвърлящи сенки, които се разстилаха чак до най-далечния край на равнината. Настъпи голямо спокойствие, едва се долови песен на чучулига. Не говореше никой от преуморените работници, които с наведени глави вървяха след носилката, примирени като животни. Чуваше се само лекото скърцане на стълбата от клатенето на мъртвата, понесена из зрялото жито.

Тази вечер Урдьокен уреди сметката на жътварите, които бяха свършили уговорената работа. Мъжете си тръгнаха със сто и двадесет франка, жените — с шестдесет за едномесечния труд. Беше хубава година, нямаше много похабено зърно или пък нащърбени коси, нямаше нито една буря по време на работата. И затова сред големи викове водачът, придружен от цялата си група, поднесе снопа — кръст от сплетени класове — на Жаклин, която считаха за стопанка на къщата; традиционната прощална вечеря мина много весело: изядоха три опечени овнешки бута и пет заека, пиха толкова до късно, че всички си легнаха замаяни. Жаклин, също така пияна, бе изненадана от Урдьокен, увиснала на врата на Трон. Със замаяна глава Жан отиде да се тръшне върху сламата в таванчето си. Въпреки умората, той не можа никак да спи, образът на Франсоаз бе пред него и го измъчваше. Беше изненадан от случилото се, почти разгневен, защото бе изпитал толкова малко удоволствие с това момиче, след като много нощи бе мечтал да го притежава. Оттогава чувствуваше главата си празна и би се заклел, че няма да повтори с нея. А ето че сега едва бе легнал и вече я виждаше пред себе си, пак я желаеше, полудял от спомена за нейната плът; представяше си постъпката там, онази постъпка, чийто вкус не бе изпитал, но чиито най-малки подробности бичуваха сега тялото му. Как да я види отново? Къде ще може да я има утре, следващите дни, винаги? Някакво студено докосване го накара да изтръпне, една жена се притискаше към него. Беше онази от Першерон, събирачката, озадачена, задето не бе отишъл при нея в тази последна нощ. Отначало я отблъсна, после я задуши в обятията си; но мислено беше с другата, нея би прекършил така, стискайки я до припадане.

В същия този час Франсоаз, събудила се внезапно, стана, отвори прозорчето на стаята си, за да подиша. Беше сънувала, че се бият, че кучета глождят долната врата. Щом като въздухът я освежи малко, тя мислено се видя между двамата мъже — единият, който я желаеше, и другият, който я бе обладал; с разсъжденията си не можа да отиде по-далече, само тази мисъл просто се въртеше в главата й, без да може да прецени нито пък да реши нещо. Но като напрегна слух, разбра, че не е било сън; едно куче виеше в далечината край брега на Егр. После й се проясни: това бе Иларион, който от началото на нощта виеше до трупа на Палмир. Опитали се бяха да го отстранят, но той се бе вкопчил и бе хапал, отказвайки да изостави тия останки, сестра си, жена си, всичко, което имаше; и виеше безспир, риданието му изпълваше нощта.

Тръпнеща, Франсоаз слуша дълго време.

5.

— Дано Колиш не се отели едновременно с мен! — повтаряше Лиз всяка сутрин.

Влачейки своя огромен корем, Лиз се забравяше в обора, загледала с тревожни очи кравата, чийто корем също се беше увеличил прекомерно. Никога това животно не се бе издувало до такава степен, че да прилича на бъчва върху изтънелите си крака. Деветте месеца изтичаха точно в деня на свети Фиакр — Франсоаз бе имала грижата да запише датата, на която я водѝ на бик. За беда обаче Лиз не знаеше точно кога, предполагаше само, че ще бъде приблизително по същото време. Това дете се бе вмъкнало така чудновато, без да го искат! Обаче ще похлопа сигурно около свети Фиакр, може би в навечерието, може би на другия ден, и затова тя повтаряше отчаяно:

— Дано Колиш не се отели едновременно с мен!… Ще стане една бъркотия! Ах, дявол да го вземе! Добре ще се наредим!

Глезеха я много тая Колиш, която имаха от десет години. Беше станала член на семейството. През зимата всички се навъртаха около нея, нямаше друго отопление освен топлото изпарение на нейните хълбоци. А и самата тя бе много нежна към Франсоаз. Лижеше я с грапавия си език до зачервяване, захапваше с предните си зъби края на полата й, за да я привлече и задържи до себе си. Така че колкото наближаваше денят, в който ще се отели, още повече се грижеха за нея, не й липсваше топла кърма и извеждане навън в подходящо време; наглеждаха я всеки час. Грижите не бяха само защото я обичаха, но и заради стойността й от петдесет пистола — млякото, маслото, сиренето, едно истинско съкровище, което можеше да им се изплъзне, ако я загубят.

От жътвата бяха изминали петнадесет дни. В домакинството Франсоаз водеше обичайния си живот, сякаш нищо не се бе случило между нея и Бюто. Той като че ли бе забравил, а самата тя избягваше да мисли за тия неща, които я безпокояха. Жан, когото тя срещна и предупреди, не идваше вече у тях. Причакваше я край плетищата, молеше я да се измъква вечер и да отива при него в рововете, които й определяше. Но тя отказваше изплашено, прикривайки недружелюбността си с привидна голяма предпазливост. Обещаваше му, че може би по-късно, когато нямали да имат такава нужда от нея в къщата. А една вечер, когато я изненада на път за Макерон да купи захар, тя отказа да го последва зад църквата; говори му през цялото време за Колиш, за костите на кравата, които започнали да пукат, и за задника й, който се разтягал — положителни признаци, с които той се съгласи, че това нямало да продължи дълго време.

И ето че точно в навечерието на свети Фиакр Лиз почувствува след вечеря силни родилни болки в момента, когато бе в обора и заедно със сестра си гледаха кравата, която, разкрачена от издутия корем, също се измъчваше и мучеше тихо.

— Нали ви казах! — извика тя гневно. — Ах, дявол да го вземе!

Свила се на две, тя бе хванала и притискаше корема си за наказание; караше му се, казваше му да я остави на мира. Нима не можел да почака? Имаше чувството, че мухи я хапят по слабините, че болките започват от кръста и слизат към коленете. Отказваше да легне, тропаше и повтаряше, че иска да прибере тоя корем.

Към десет часа, когато сложиха малкия Жюл да спи, Бюто, отегчен, че още нищо не става, реши да спи; а Лиз и Франсоаз остави в обора да се въртят около Колиш, чиито болки се увеличаваха. Двете сестри бяха започнали да се тревожат, работата никак не напредваше, макар че по отношение на костите бе готова. Отворът бе достатъчен, а телето не излизаше? Те галеха кравата, окуражаваха я, даваха й лакомства и захар, които тя отказваше, навела глава и раздрусала силно задницата си. В полунощ Лиз, която досега се бе превивала от болки, изведнъж се почувствува облекчена: не беше още време за нея, фалшива тревога, блуждаещи родилни болки; обаче тя бе убедена, че е забавила раждането така, както би потиснала друга някаква нужда. Така тя и сестра й останаха да бдят цялата нощ, полагаха грижи за Колиш, грееха парцали, които слагаха парещи върху кожата и. В това време другата крава, Ружет, която бяха купили на пазара в Клоа, учудена от горящата свещ, ги наблюдаваше с големите си сини очи, натежали за сън.

На разсъмване, виждайки, че все още нищо не става, Франсоаз реши тичешком да отиде да повика съседката им Фрима. Тя бе известна с познанията си, беше помогнала на толкова много крави, и затова в трудните случаи прибягваха на драго сърце до нея, за да не търсят помощта на ветеринарния. Още щом влезе, Фрима се намръщи:

— Няма хубав вид — прошепна тя. Откога е така?

— Ами от дванайсет часа.

Старата жена продължи да се върти около животното, огледа го отвред, като леко клатеше глава и правеше кисели гримаси, които плашеха двете сестри.

— Все пак — заключи тя — ето, че бутилката се подава… Ще трябва да почакаме, за да видим.

След това целият следобед измина в гледане как се образува бутилката, мехурът, който водите издуват и тласкат навън. Разглеждаха я, измерваха я, преценяваха я: бутилка като всички други, макар че се удължаваше, ставаше много голяма. Но след девет часа̀ това състояние се промени, бутилката увисна неподвижно — жалка, непрекъснато разклащана от конвулсивните тръпки на кравата, чието положение се влошаваше много бързо. Когато се върна от нивите, за да обядва, Бюто също се изплаши; той поиска да отиде да повика Патоар и цял изтръпна при мисълта за парите, които ще трябва да се дадат.

— Ветеринарният ли! — каза рязко Фрима. — За да ти убие кравата, нали? Онази, на дядо Сосис, пукна под носа му… Недей. Виж какво, аз ще пробия бутилката и ще потърся твоето теле!

— Но господин Патоар забранява да се пробива — подчерта Франсоаз. — Той казва, че помага това, водата де, с която е пълна.

Фрима вдигна рамене, силно раздразнена. Какво магаре е този Патоар! И като замахна с ножицата, тя разряза мехура. Водата потече с шум на водопад. Всички се отдръпнаха, но много късно — бяха изпръскани. За миг Колиш въздъхна по-спокойно, старата жена тържествуваше. Тя беше намазала с масло дясната си ръка, с която бръкна, за да проучи разположението на телето; и започна да рови, без да бърза. Лиз и Франсоаз я гледаха какво прави, примигващи от тревога. Самият Бюто, който не бе отишъл на полето, чакаше неподвижен и затаил дъх.

— Напипвам краката — прошепна тя, — но главата не е тук… Никак не е хубаво, когато не напипаш главата.

Тя трябваше да извади ръката си. Колиш, разтърсена от страшна болка, се напъна така силно, че краката се показаха. Винаги ставало така. Съпрузите Бюто въздъхнаха с облекчение. Мислеха си, че вече почти държат теленцето си, като гледаха как се показват краката; и от този миг ги обзе една-единствена мисъл — да дърпат, за да излезе веднага, сякаш се страхуваха, че ще се прибере и повече няма да се покаже.

— По-добре е да не се насилва — каза мъдро Фрима. — То ще си излезе.

Франсоаз беше на същото мнение. Но Бюто бе неспокоен, отиваше да пипа крачетата всяка минута и се ядосваше, че не се удължават. Изведнъж той взе едно въже и подпомогнат от жена си, също така разтреперана като него, направи здрава примка и точно когато влизаше жената на Бекю, подушила какво става, всички започнаха да дърпат като впрегнати във въжето — най-отпред бе Бюто, после Фрима, жената на Бекю, Франсоаз и дори Лиз, клекнала с големия си корем.

— Хайде, теглете! — викаше Бюто. — Всички заедно!… Ах, катърът му с катър, не е мръднало нито с един пръст, залепено ли е там вътре. Хайде де, проклетник такъв!

Изпотени, жените повтаряха:

— Хайде, хайде де, проклетник такъв!

Обаче стана пакост. Старото полуизгнило въже се скъса и всички се прекатуриха в сламената настилка сред викове и ругатни.

— Няма нищо, не ме боли! — заяви Лиз, която се бе търколила чак до стената и другите бързаха да я вдигнат.

Обаче още като се изправи, главата й се замая и трябваше да седне. Четвърт час по-късно тя се хвана за корема, снощните болки се подновиха, но още по-силни и на еднакви интервали. А пък си бе внушила, че е забавила раждането! Какъв лош късмет все пак, ако кравата не се отели по-бързо, защото сега, когато отново имаше болки, тя може би щеше да я настигне! Човек не можеше да избегне съдбата си — било казано, че двете заедно ще раждат. И понеже охкаше силно, избухна спор между нея и мъжа й. Дявол да я вземе, мърмореше той, защо била дърпала? Нима я засягал търбухът на другите? Нека най-напред изпразни своя! Тя отвърна с ругатни, защото много се измъчваше: Свиня! Мръсник! Ако не й бе напълнил търбуха, нямало толкова много да се затруднява!

— Всичко това са приказки! — намеси се Фрима. — Те нищо няма да помогнат.

А жената на Бекю добави:

— Все пак на човек му олеква.

За щастие бяха отвели малкия Жюл у братовчеда Делом, за да не им пречи. Стана три часът, чакаха до седем. Нищо не се случи, а къщата се превърна в ад: от една страна Лиз, седнала упорито на един стар стол, се въртеше и охкаше; на другата страна — Колиш, която мучеше непрестанно и положението й се влошаваше, трепереше и се потеше. Другата крава, Ружет, също замуча от страх. Франсоаз загуби ума и дума, а Бюто, ругаейки и крещейки, поиска да дърпа още. Повикаха двама съседи, задърпаха шестимата, сякаш за да изкоренят дъб, с ново въже, което този път не се скъса. Обаче Колиш, разтърсена, падна и остана в сламата, обтегната, пъшкаща жалостиво.

— Проклетото, няма да ни падне в ръцете! — заяви Бюто. — А и тая кранта ще си отиде с него!

Франсоаз вдигна умолително ръце:

— Ах! Иди повикай господин Патоар!… Да струва каквото ще струва, но иди повикай господин Патоар!

Бюто бе станал мрачен. След едно последно усилие, без да отрони нито дума, отиде за двуколката.

Фрима, която се преструваше, че вече не се занимава с кравата, откакто пак заговориха за ветеринарния, сега загрижено се зае с Лиз. Тя умееше да помага и при ражданията, всички съседки минаваха през ръцете й. Изглеждаше загрижена, не скри тревогите си от жената на Бекю, която повика Бюто, зает в момента с впрягането.

— Слушайте… Много страда вашата жена. Да бяхте довели и лекар.

Той не отвърна, гледаше с широко отворени очи. Какво още? И Лиз ли иска да се поглези! Разбира се, че няма да плаща за всичко!

— Няма нужда! Няма нужда! — извика Лиз между два пристъпа. — Аз ще се справя! Нямаме пари за хвърляне на вятъра.

Бюто избърза да шибне коня си и в спускащата се нощ двуколката изчезна по пътя за Клоа.

Когато пристигна най-сетне след два часа, Патоар намери всичко в същото положение — Колиш хриптеше, легнала безсилна, а Лиз се гърчеше като червей, полусвлякла се от стола. От двадесет и четири часа беше все така.

— За коя ме повикахте, я да видим? — попита ветеринарният, който бе веселяк по характер.

И веднага заговори на „ти“ с Лиз.

— Хайде, бременната ми, ако не съм дошъл за теб, направи ми удоволствието да легнеш в леглото си. Това ти трябва.

Тя не отвърна, не излезе от обора. А той вече преглеждаше кравата.

— По дяволите! В лошо положение е вашето животно. Вие винаги идвате да ме търсите много късно… И сте дърпали, виждам. Нали така? Вместо да чакате, вие сте щели да го разкъсате на две, проклети невежи!

Всички го слушаха с наведени глави, с почтителен вид и с отчаяние; само Фрима хапеше устни и го гледаше с презрение. След като свали дрехата си и запретна ръкави, ветеринарният бутна навътре краката, които бе завързал с канап, за да може да ги изтегли след това; после бръкна с дясната ръка.

— По дяволите! — подхвана той след миг. — Така е, както си мислех: главата е извита наляво; до утре да бяхте дърпали, нямаше да излезе… И да знаете, деца мои, че е свършено с вашето теле. Нямам намерение да си отрежа пръстите със зъбите му, за да го обърна. Впрочем, пак нищо не бих постигнал, само бих повредил майката.

Франсоаз започна да ридае:

— Господин Патоар, моля ви, спасете нашата крава… Тази нещастна Колиш, която ме обича…

И Лиз, която беше позеленяла от болки в корема, и Бюто, в отлично здраве и толкова коравосърдечен към страданията на другите, плачеха и разнежени молеха:

— Спасете нашата крава! Нашата стара крава, която ни дава толкова хубаво мляко от години и години, спасете я, господин Патоар…

— Но да се разберем, ще бъда принуден да разрежа телето!

— О, телето, по дяволите телето!… Спасете ни кравата, господин Патоар, спасете я!

Тогава ветеринарният, който си бе донесъл голяма синя престилка, поиска да му дадат един платнен панталон; като се съблече съвсем гол в един ъгъл, той просто нахлузи панталона, после завърза престилката на кръста си. Когато се появи пак с добродушното си лице и с дебелото си късо тяло в това леко облекло, кравата Колиш вдигна глава и престана да мучи, навярно учудена. Обаче никой не се усмихна, толкова много сърцата им се бяха свили от очакване.

— Запалете свещи.

Поставиха четири свещи на земята, той легна по корем в сламата зад кравата, която не можеше вече да се надигне. Остана за миг с нос между бутовете на животното. После реши да дръпне канапа, за да извади пак краката, които разгледа внимателно. До себе си бе поставил тясна дълга кутия, надигна се на лакти, за да извади от нея едно медицинско ножче, но в този миг го изненада дрезгаво охкане и той седна.

— Защо така? Бременничката ми, още ли си тук?… Правилно съм помислил — не е кравата!

Стенеше Лиз, обзета от силни болки, които разтягаха отмалелите й слабини.

— Хайде, за бога, иди си върши работата у дома си, а ме остави аз да върша моята тук! Смущаваш ме, действуваш ми на нервите, честна дума, като те чувам да охкаш зад мен… Разберете, има ли смисъл? Хайде, вие другите, отведете я!

Двете — Фрима и жената на Бекю, решиха да хванат Лиз подръка и да я отведат в стаята й. Тя се отпусна в ръцете им, нямаше сили да се противопоставя. Но като минаха през кухнята, където гореше една самотна свещ, тя поиска все пак да оставят всички врати отворени с мисълта, че така няма да бъде толкова далече. Фрима бързо приготви според селския обичай леглото на родилката: обикновен чаршаф, постлан по средата на стаята върху куп слама, а около него три повалени стола. Лиз се отпусна на чаршафа, разкрачи се, облегна гърба си на единия от столовете, десния крак — на втория, левия — на третия. Тя дори не се съблече, краката й се подпираха на подпетените обувки, сините чорапи бяха до коленете й; а дигнатата до гърдите й пола разкриваше чудовищния корем и дебелите й бедра, толкова бели и толкова разчекнати, че се виждаше чак утробата й.

Франсоаз и Бюто бяха останали в обора, за да светят на Патоар; двамата държаха по една свещ, клекнали на петите си до ветеринарния; той, излегнал се отново, правеше разрез с ножчето си около подколенната част на левия крак на телето, одра кожата, издърпа я към бутчето, което се оголи и откъсна. Побледняла и отпаднала, Франсоаз изпусна свещта си и побягна, като извика:

— Моя нещастна, стара Колиш… Не искам да гледам това! Не искам да гледам!

Патоар се разгневи още повече, защото трябваше да гаси пламъка от подпалената слама при падането на свещта.

— Дявол да я вземе тая, хлапачка! Нервите й са като на принцеса!… Ще ме опуши като свински бут.

Тичешком Франсоаз се тръшна на един стол в стаята, където щеше да ражда сестра й, чието състояние не я вълнуваше вече, сякаш бе нещо естествено и обикновено след всичко онова, което видя. С жест Франсоаз отпъди видението на разрязаното живо месо и разказа, пелтечейки, какво правеха на кравата.

— Така не може да продължава, трябва да се върна — каза изведнъж Лиз, която въпреки болките си се надигна, за да се измъкне от трите си стола.

Но Фрима и жената на Бекю, вече разсърдени, я задържаха на мястото й.

— О, не така! Я си стойте спокойно! Не разбирате ли какво ви е?

А Фрима добави:

— Така, ето че и вие също пукнахте мехура!

И наистина водата изтече с бърза струя, която сламата под чаршафа попи веднага; започнаха последните напъни. Голият корем тласкаше инстинктивно, издуваше се до пукване, докато обутите в сини чорапи крака се свиваха и обтягаха несъзнателно с движения на плуваща жаба.

— Вижте какво — подхвана жената на Бекю, — за да ви успокоя, аз ще отида и ще ви кажа какво става там.

Оттогава тази жена не престана да тича от стаята до обора. Дори за да съкрати пътя си, тя започна да съобщава новините, крещейки от средата на кухнята. Ветеринарният продължаваше да разрязва, сламената постелка се покри с кръв и слуз; работата беше трудна и мръсна, ветеринарният бе отвратен и изцапан от горе до долу.

— Всичко върви добре, Лиз — викаше жената на Бекю. — Напъвайте се, без да съжалявате… Извадено е и другото рамо. А сега ще изскубне главата!… Държи я вече тая глава. О, каква глава!… И край, след това тялото излезе като вързоп.

Лиз посрещаше със сърцераздирателна въздишка всяка вест за поредния етап на операцията; не можеше да се разбере дали охка от своите болки, или заради телето. Обаче Бюто неочаквано донесе главата, за да й я покаже. Всички се провикнаха:

— О, колко хубаво теле!

Без да престава да се напъва все по-силно с обтегнати мускули и издути бедра, Лиз изпадна в неутешимо отчаяние:

— Боже мой, какво нещастие!… Ах, хубавото теле, боже мой!… Нали е жалко за едно толкова хубаво теле, едно толкова хубаво теле, каквото никога не сме виждали!

Франсоаз също се оплакваше и съжаленията на всички станаха така агресивни, тъй изпълнени с враждебни намеци, че Патоар се обиди. Той изтича към тях, но все пак се спря пред вратата от благоприличие.

— Вижте какво, аз ви бях предупредил… Вие ме помолихте да спася кравата ви. Аз добре ви познавам, мои хора! Да не тръгнете да разправите навред, че аз съм ви убил хубавото теле?

— Разбира се, разбира се — измърмори Бюто, връщайки се заедно с него в обора. — Ама все пак вие го разрязахте.

На земята между трите си стола Лиз бе прорязана от пристъп на болка, която слизайки от кръста, под кожата, стигна до края на бедрата и се разпростря в цялото тяло. А Франсоаз, която в отчаянието си досега не бе се загледала, изведнъж изумена застана пред сестра си, която в голотата си изглеждаше като купчина, само върховете на коленете й се очертаваха отдясно и отляво на топчестия й корем. Гледката бе толкова неочаквана, Лиз бе така обезформена и огромна, че тя не можа да не се изненада. Никога не би могла да си представи нещо подобно — зяпнала дупка на едно пробито буре или широко отворена капандура на плевня, засенчена от бухнал бръшлян, откъдето хвърляха сено. А после, когато забеляза, че една друга, по-малка топка, главата на детето, излизаше и се скриваше при всеки напън, също като непрекъсната игра на криеница, тя бе обхваната от толкова силно желание да се смее, че трябваше да се закашля, за да не я обвинят в злорадство.

— Още малко търпение — заяви Фрима. — Ще го бъде.

Тя бе клекнала между краката, дебнеше детето, готова да го поеме. Но то правеше номера, както казваше жената на Бекю; дори в един момент изчезна, сякаш се бе прибрало у дома си. Чак тогава Франсоаз се измъкна от вцепеняването пред тази картина, веднага се обърна и хвана ръката на сестра си от съчувствие, като я видя, че извръща очи.

— Бедна моя Лиз! Много ли се измъчваш?

— О, да, да! А никой не ме съжалява… Ако ме съжаляваха… Ох, ох, започва отново, няма ли да излезе най-сетне!

Този разговор можеше да продължи дълго време, но откъм обора се чу как някой силно се провиква. Беше Патоар, който учуден, че Колиш пак се размърдва и мучи, бе предположил, че има и второ теле; и наистина, като бръкнал, изтеглил едно — този път без каквато и да било трудност — както би извадил носна кърпа от джоба си. Радостта на този дебел шегобиец бе толкова голяма, че той забрави благоприличието, изтича в стаята на родилката с телето в ръка, следван от Бюто, който също се шегуваше.

— Хей, дебеланке, нали искаше едно!… Ето ти го! И ветеринарният примираше от смях така както беше съвсем гол, препасан с престилката си; лицето, ръцете и цялото му тяло бяха изцапани с кравешки лайна, но той показваше мокрото още теленце, което изглеждаше като пияно със своята тежка и учудена глава.

След общата възторжена радост и Лиз, като видя телето, изпадна в пристъп на безумен, неудържим и нестихващ смях.

— О, колко е смешно! О, колко е глупаво, че ме карате да се смея такава… Ох, ох, ох! Колко се измъчвам, ще ме спука!…

Смехът клокочеше в дебелите й гърди, слизаше в корема й, където се превръщаше в буря. Тя се напъна и главата на детето заигра като помпа, като гюлле, готово да излети.

Но настроението стигна връхната си точка, когато ветеринарният, поставил телето пред себе си, се опита с опакото на едната си ръка да изтрие потта, стичаща се от челото му. Той така се изцапа с говеждо лайно, че всички се превиха от смях, а родилката се задави, започна да писка като кокошка, която снася.

— Умирам, престанете! По дяволите тоя палячо, който ме разсмива така, че ще се пръсна!… Ах, боже мой! Ах, боже мой! Умирам…

Зяпналият отвор се разшири толкова, че Фрима, все така на колене до нея, можеше да изчезне в него. И изведнъж, като от изстрел на жена-оръдие, детето излезе, цялото червено, с мокри и тънки крайници. Чу се само кълколене като от гигантско изливащо се шише. После малкото извряска, а пък майката, разтърсена като мех, който са изпразнили, се смееше по-силно. То пищеше, тя се смееше. Бюто се пляскаше по бедрата, жената на Бекю се превиваше от смях, Патоар пригласяше звучно, а Франсоаз, чиято ръка Лиз бе смачкала при последния си напън, най-сетне удовлетвори потисканото си желание да се изсмее, продължавайки да вижда онова, в което съпругът можеше и цял да проникне.

— Момиче е — съобщи Фрима.

— Не, не — каза Лиз, — не искам, искам момче.

— Тогава ще го върна, хубавице, а ти утре ще си направиш момче.

Смеховете се засилиха до припадане. После, тъй като телето бе останало пред нея, Лиз, успокоена вече, каза със съжаление:

— Другото беше по-хубаво… Все пак с това щяха да бъдат две!

Патоар си отиде, след като дадоха на Колиш три литра подсладено вино. В стаята Фрима разсъблече Лиз и я сложи да спи в леглото, а в това време жената на Бекю, подпомогната от Франсоаз, вдигна сламата и измете. За десет минути всичко бе поставено в ред, никой не би помислил, че току-що тук е раждала жена, ако не бе непрекъснатият плач на малката, която къпеха в топла вода. Но като я повиха и сложиха да спи в люлката й, тя постепенно замлъкна; а майката, вече много уморена, заспа дълбоко с посиняло от прилив на кръв лице, почти черно сред грубите чаршафи от небелено платно.

Към единадесет часа, когато двете съседки си отидоха, Франсоаз каза на Бюто, че ще направи добре, ако се качи да почива в плевнята. А за себе си тя бе постлала на земята един дюшек, на който да прекара нощта близо до сестра си. Той не отвърна, мълчаливо допуши лулата си. Настъпило бе голямо спокойствие, чуваше се само силното дишане на заспалата Лиз. После, когато Франсоаз коленичи върху дюшека си, почти в краката на леглото в тъмния ъгъл, Бюто, все така мълчалив, се спусна да я събори изотзад. Тя се обърна и веднага разбра по неговото сгърчено и зачервено лице, че пак го бяха прихванали. Не беше се отказал от мисълта да я притежава; трябваше да се предполага, че тази мисъл го занимаваше много силно, за да я пожелае така изведнъж, толкова близо до жена му, след тия събития, които съвсем не бяха приятни. Тя го отблъсна, повали го и се започна глуха, задъхана борба.

Той се закиска със сподавен глас.

— Хайде де, защо се дърпаш?… Аз съм добър и за двете ви.

Той я познаваше добре, знаеше, че няма да крещи. И наистина, тя се съпротивяваше мълчаливо, беше много горда, за да вика на помощ сестра си, пък и не искаше да намесва никого в своите работи, дори и нея. Той я душеше, бе почти стигнал до победа.

— И ще бъде толкова хубаво… тъй като живеем заедно, няма да се разделяме…

Франсоаз едва се сдържа да не извика от болка. Мълчаливо тя бе забила нокти във врата му; това го разяри и той намекна за Жан:

— Да не мислиш, че ще се омъжиш за твоя мръсник… Никога, докато не станеш пълнолетна.

А когато се опита да я притисне с грубите си ръце, за да я изнасили, тя го ритна така силно между краката, че той изрева, с подскок се изправи на крака и изплашено погледна леглото. Жена му продължаваше да спи, дишайки спокойно. Все пак той си отиде с жест на страшна заплаха.

В стаята настъпи покой, Франсоаз се изтегна върху дюшека и остана с отворени очи. Тя съвсем не желаеше, никога нямаше да му се отдаде, дори и да й се приискаше. И се учудваше, загдето никога не беше й хрумвала идеята, че би могла да се омъжи за Жан.

6.

От два дена Жан бе зает с нивите, които Урдьокен притежаваше близо до Рон. Там фермерът бе закарал парна вършачка, наета в Шатодюн от един техник, който сновеше с тази своя машина от Бонвал до Клоа. В каруцата си с два коня Жан пренасяше снопите от околните копи, после отнасяше зърното във фермата; а в това време машината пухтеше от сутрин до вечер, изпълваше околността със своя силен и непрекъснат шум, като дигаше към небето златист прах.

Жан се поболя от мъка да търси начин за среща с Франсоаз. Измина вече месец, откакто я бе имал точно тук, в това жито, което сега вършееха; но тя, изплашена, непрекъснато му се изплъзваше. Обземаше го отчаяние, че никога няма да се съберат. Желанието му ставаше все по-силно, страстта го завладяваше. Карайки конете си, той се питаше защо да не отиде в дома на Бюто и без заобикалки да поиска Франсоаз за жена. Още не беше скаран с тях открито и окончателно. Винаги ги поздравяваше, когато минаваше край тях. И щом като в него се породи тази идея за женитба, като единствен начин да има отново момичето, той решително се убеди, че това е негов дълг, че ще бъде нечестен човек, ако не се ожени за нея.

Въпреки това още на другата сутрин, застанал до машината, Жан отново се изплаши. Никога нямаше да направи решителната стъпка, ако не бе видял Бюто и Франсоаз да вървят заедно към нивите. Той си спомни, че Лиз винаги е била благоприятно разположена към него и че пред нея по-малко ще трепери; затова изтича веднага в дома й, след като повери конете си на един приятел.

— Я, вие ли сте, Жан! — извика Лиз весело от леглото си. — Не ви виждаме вече. Какво се е случило?

Той се извини. После набързо и грубовато, като всички срамежливци, той заговори по въпроса; отначало тя помисли, че й прави някакво признание, защото й припомни, че я бил обичал, че на драго сърце щял да я вземе за жена. Но изведнъж добави:

— Значи именно затова ще се оженя все пак за Франсоаз, ако ми я дадат.

Тя го изгледа толкова изненадано, че той започна да мънка:

— О, знам, тази работа не става така… Исках само да ви кажа.

— Боже мой! — отвърна тя най-после. — Изненадана съм, защото съвсем не съм очаквала това поради вашите години… Преди всичко трябва да се узнае какво мисли Франсоаз.

Той беше дошъл с твърдото решение да каже всичко, надявайки се, че ще направи сватбата неизбежна. Но някакво угризение на съвестта го възпря. Ако Франсоаз не се е изповядала на сестра си, ако никой нищо не знае, имаше ли право той да говори пръв? Тази мисъл го обезкуражи, засрами се заради своите тридесет и три години.

— Разбира се — прошепна той. — Ще трябва да се говори с нея, няма да я насилваме.

Впрочем, след като престана да се учудва, Лиз започна да го гледа весело; очевидно предложението на Жан й се хареса. Дори се показа съвсем благосклонна.

— Ще стане така, както тя поиска, Жан… Аз не съм на мнението на Бюто, който намира, че тя е много млада. Тя кара осемнайсетата си година, толкова е яка, че може да вземе двама мъже вместо един… Освен това, макар и да се обичат, по-хубаво е двете сестри да са самостоятелни, нали така? Сега, когато тя е вече жена, аз предпочитам на нейно място да си имам слугиня, на която да заповядвам… Ако тя каже да, оженете се за нея. Вие сте добра партия, много често най-старите петли са най-хубавите.

Думите й прозвучаха като неволен вик срещу това бавно неразбирателство, увеличаващо се непреодолимо между нея и по-малката, срещу тази враждебност, която се засилваше от всекидневните малки обиди, срещу този таен бацил на ревността и на омразата, които тлееха, откакто тук бе дошъл един мъж с всичките си желания и апетити на мъжкар.

Ощастливен, Жан й лепна по една голяма целувка на бузите, а тя добави:

— Точно днес ние кръщаваме малката и на вечеря ще ни бъде на гости семейството… Аз ви каня, ще поискате ръката й от дядо Фуан, който й е настойник, ако Франсоаз е съгласна да се омъжи за вас.

— Разбрано! — извика той. — До довечера.

И с големи крачки той се върна при конете си, които разкарва целия ден, размахвайки камшика си, чиито плясъци кънтяха като изстрели в празничен ден.

Наистина семейство Бюто кръщаваше детето, но със закъснение. Защото, първо — Лиз искаше напълно да се възстанови, за да може да яде на угощението; второ — обзела я бе амбициозната мисъл, господин и госпожа Шарл да бъдат кръстници; те от снизходителност бяха приели, обаче трябваше да чакат връщането на госпожа Шарл, която бе заминала в Шартр да помогне в заведението на дъщеря си: провеждаше се есенният панаир, та дома на улица Жюиф не оставаше никога празен. Впрочем, както Лиз бе казала на Жан, щяха да бъдат в семейна среда: Фуан, Крантата и Деломови, както и кръстникът и кръстницата.

Обаче в последния момент големи трудности създаде абатът Годар, който не преставаше да сипе гнева си срещу Рон. Той се бе помъчил да се примири търпеливо с неудобствата — шестте километра пеш при всяко богослужение и заядливите изисквания на това село без истинска вяра, надявайки се, че общинският съвет най-сетне ще си позволи лукса да си учреди собствена енория. Но сложил край на примирението си, не можеше повече да се самоизмамва, всяка година съветът отхвърляше предложението за ремонтиране дома на свещеника; кметът Урдьокен заявяваше, че бюджетът бил вече много обременен, само помощникът Макерон подкрепяше кюретата с някаква скрита амбициозна цел. Така че абатът, загубил всякаква надежда, започна да се отнася сурово към Рон, изпълняваше само най-необходимите обреди, без да глези хората с повече молитви, свещи и тамян за удоволствие. Поради това беше в непрекъснат конфликт с жените. Най-вече през юни стана истинска битка по повод първото причастие. Пет деца, от които две момичета и три момчета, изучаваха катехизис — той им проповядваше в неделните дни след богослужението; и понеже за изповядване трябваше да се връща отново в Рон, абатът поиска самите деца да отиват при него в Базош-льо-Доайен. Така избухна първото негодувание на жените: благодарим! Три километра на отиване, още толкова на връщане! И кой знае как щеше да свърши това, щом като момичетата и момчетата тичат заедно? После избухна страшна буря, когато той решително отказ да отслужи в Рон тържествена литургия с хор и прочее. Имаше намерение да я отслужи в своята енория, петте деца били свободни и можели да присъствуват, ако желаели. В продължение на петнадесет дни жените мрънкаха гневно на чешмата: как може така! Той ги кръщава, той ги жени, той ще ги погребе тук, а не иска да ги причести както трябва. Абатът се заинати и отслужи само обикновена служба без пеене, отпрати причестените без нито едно цвете, без нито една молитва за утешение; дори се отнесе грубо с жените, когато те, възмутени до сълзи от тази претупана набързо служба, го замолиха да изпълни вечерното богослужение. Отвърна им, че няма да направи нищо повече. Дал им това, което бил длъжен, те щели да имат и тържествена литургия, и вечерня, въобще всичко в Базош, ако коравите им глави не били се надигнали срещу бога. След това скарване неизбежно бе скъсването на връзките между абата Годар и Рон, най-малкото сблъскване щеше да предизвика пълен разрив.

Когато Лиз се яви при свещеника за кръщенето на малката, той каза да го насрочат за неделя след богослужението. Но тя го помоли да дойде във вторник в два часа, защото кръстницата щяла да се върне от Шартр именно в този ден, сутринта. Най-после той се съгласи, като я посъветва да бъдат точни, защото е решил (изкрещя абатът) да не чака нито минута.

Във вторник, точно в два часа, абатът Годар беше в църквата, задъхан от умора и измокрен от ненадеен проливен дъжд. Още никой не бе дошъл. Видя само Иларион при входа на храма да разчиства единия край на мястото за кръщаване, задръстено със стари счупени плочи, които отдавна бяха струпани там. След смъртта на сестра си недъгавият живееше от подаянията на хората, а свещеникът, който от време на време му даваше монети от по двадесет су, бе решил да му възложи това почистване, за което много пъти бе вземано решение и което все се отлагаше. Няколко минути той прояви интерес към работата, след което се чу първото гневно избухване:

— Аха! Подиграват ли се с мене? Вече е два часът и десет минути.

Като се вглеждаше към другата страна на площада в къщата на Бюто, безмълвна и сякаш заспала, забеляза полския пазач, който чакаше в преддверието, пушейки с лулата.

— Звънете де, Бекю! — извика му той. — Накарайте ги да дойдат тия мудни хора.

Бекю, много пиян както винаги, увисна на въжето на камбаната. Свещеникът отиде да облече стихаря си. Още в неделя беше приготвил кръщелното по данни на регистъра и разчиташе да извърши церемонията сам без помощта на децата от хора, които го караха да проклина. Когато всичко бе приготвено, той отново изгуби търпение. Изминаха още десет минути, камбаната продължаваше да звъни упорито и раздразнително, нарушавайки дълбоката тишина в безлюдното село.

— Но какво правят? За ушите ли трябва да ги доведем! Най-сетне видя, че от дома на Бюто излиза Крантата, която крачеше като стара зла кралица, права и суха, подобна на кол, въпреки своите осемдесет и пет години. Голяма неприятност тревожеше семейството: всички поканени бяха дошли с изключение на кръстницата, която очакваха напразно още от сутринта; господин Шарл, смутен, повтаряше непрекъснато, че било много чудно, че получил вчера вечерта писмо и че положително госпожа Шарл, може би задържана в Клоа, щяла да пристигне всеки момент. Обезпокоена, като знаеше, че свещеникът съвсем не обича да чака, Лиз реши най-сетне да му изпрати Крантата, за да го накара да почака още.

— Какво става? — попита я той отдалече. — За днес ли е, или за утре?… Нима си представяте, че добрият бог е на ваше разположение?

— Ще дойдат, господин свещеник, ще дойдат — отвърна старата жена със своето невъзмутимо спокойствие.

Точно в този момент Иларион изнасяше последните останки от плочите и мина край тях, опрял до корема си огромен камък. Клатушкаше се върху кривите си крака, но не се огъваше, беше твърд като скала и с толкова силни мускули, че можеше да влачи цял вол. Заешката му устна се лигавеше, обаче нито капка пот нямаше по грубата му кожа.

Абатът Годар, възмутен от равнодушието на Крантата, се нахвърли върху й:

— Я ми кажете вие, понеже сте ми паднали в ръцете, нима проявявате милосърдие, вие, която сте толкова богата и имате само един внук, като оставяте това момче да проси по пътищата?

Тя отвърна сурово:

— Майка му не ми се подчини и затова аз не признавам детето й.

— Е добре, аз съм ви предупреждавал доста и пак ви повтарям, че ще идете в ада, ако сърцето ви е зло… Онзи ден, ако не му бях помогнал, щеше да умре от глад, а днес бях принуден да му създам работа.

При думата ад Крантата леко се усмихна. Както обичаше да казва, тя знаеше много, адът бил на тази земя за бедния народ. Обаче видът на Иларион, който носеше плочите, я накара да се замисли повече, отколкото заплахите на свещеника. Тя бе изненадана, никога не би повярвала, че е толкова силен с тия мършави и криви крака.

— Щом иска работа — подхвана тя най-после, — може все пак да му се намери.

— Неговото място е у вас, приберете си го.

— Ще видим, нека дойде утре.

Разбрал какво казва, Иларион започна така силно да трепери, че едва не премаза краката си, като изпусна парчето от плоча, което носеше. И когато се отдалечи, отправи към баба си бърз поглед като на бито, ужасено и покорно животно.

Измина още половин час. Изморен от биенето на камбаната, Бекю отново запали лулата си. Смълчана и невъзмутима, Крантата продължаваше да стои там, сякаш нейното присъствие бе дължимата учтивост към свещеника. В това време той, все по-раздразнен, всяка минута излизаше пред вратата на църквата и през празния площад хвърляше искрящ поглед към къщата на Бюто.

— Ама че звънете де, Бекю! — изкрещя той изведнъж. — Ако след три минути те не бъдат тук, аз си отивам!

Чак тогава, при лудешкото биене на камбаната, което накара да излетят с грачене столетните гарвани, семейството на Бюто и гостите им започнаха да излизат един по един и да преминават през площада. Лиз беше отчаяна, кръстницата все още не пристигаше. Бяха решили бавно да се отправят към църквата с надеждата, че така ще я накарат да дойде. Бяха на по-малко от сто метра, когато абатът Годар им извика:

— Кажете, че искате да се подигравате с мене! Аз съм любезен, а вие ме карате цял час да чакам!… Побързайте, побързайте!

И той започна да ги тика към помещението за кръщаване; най-напред майката, която носеше новороденото, бащата, дядото Фуан, чичото Делом, лелята Фани и най-накрая господин Шарл — много важен, в черен редингот като кръстник.

— Господин свещеник, щом сте толкова добър, може ли да почакате още съвсем малко? — попита Бюто с пресилено смирение, прикриващо хитростта му.

— Кого да чакаме?

— Ами кръстницата.

Абатът Годар почервеня, можеше да се помисли, че е получил удар. Той измърмори, задушавайки се:

— Вземете си друга!

Всички се спогледаха; Делом и Фани поклатиха глава, Фуан заяви:

— Не може, ще я обидим.

— Хиляди извинения, абате — каза господин Шарл, който счете, че трябва да обясни случая като благовъзпитан човек, — по наша вина е, без да искаме… Моята жена ми писа категорично, че ще се завърне тази сутрин. Тя е в Шартр…

Абатът Годар подскочи, излезе от кожата си и този път загуби всяка мярка.

— В Шартр, Шартр… Съжалявам ви, господин Шарл, че сте в тази каша. Но това не може да продължава, не, не! Няма да търпя повече…

И продължи гневно:

— По всякакъв начин унижавате бога в мое лице, все някакво ново оскърбление всеки път, когато дойда в Рон… Е добре! Доста пъти съм ви заплашвал, но днес си отивам и няма вече да се върна. Кажете това на вашия кмет, потърсете си свещеник и му плащайте, щом искате да си имате… Аз ще говоря с негово преосвещенство, ще му разкажа какви сте и съм напълно уверен, че той ще одобри моята постъпка. Да, ще видим кой ще бъде наказан. Вие ще си живеете без свещеник като говеда…

Всички го слушаха с любопитство, а всъщност напълно равнодушни, като практични хора, които не се страхуват от гнева и наказанието божие. За какво трябваше да треперят и да се унижават, да изкупуват опрощение, щом като вече споменаването на дявола ги разсмиваше и бяха престанали да вярват, че вятърът, градушките и гръмотевиците са в ръцете на един отмъстителен господар? Нямаше защо да си губят времето, по-добре беше да уважават стражарите на правителството, които бяха по-силни.

Абатът Годар забеляза, че Бюто се подсмива, че Крантата го гледа с пренебрежение, че Делом и Фуан, хора с уважение и тежест, също са много студени; а понеже и всички други се изплъзваха от влиянието му, той докара до край скъсването на отношенията.

— Знам, че кравите ви са по-религиозни от вас… Сбогом! И топнете го в някоя локва, за да кръстите това дете на диваци!

Той изтича да хвърли стихаря си, прекоси църквата и така изфуча като буря, че изумени, хората за кръщенето нямаха време да кажат дори една дума, а гледаха с отворени уста и облещени очи.

Но, положението стана още по-трагично, защото тъкмо когато абатът Годар навлизаше в новата улица край Макерон, видяха по пътя да се задава една двуколка, в която седяха госпожа Шарл и Елоди. Госпожата обясни, че се била спряла в Шатодюн, защото искала да целуне скъпата си внучка, а пък там й позволили да я вземе за два дни. Много съжалявала, че била закъсняла, и толкова била отчаяна, че дори не се отбила в Розбланш, за да остави куфара си.

— Трябва да се настигне свещеника — каза Лиз. — Само кучетата не се кръщават.

Бюто изтича и чуха как той изтрополява в бяг по улицата край Макерон. Но абатът Годар беше напреднал, минал моста и изкачваше склона, Бюто го забеляза едва на хребета при завоя на пътя.

— Господин свещеник! Господин свещеник!

Най-сетне той се обърна и зачака.

— Какво?

— Кръстницата е тук… Не се отказва така едно кръщаване.

За миг той остана неподвижен. После със същите бесни крачки тръгна надолу по склона, следвайки селянина; и така влязоха в църквата, без да разменят нито дума. Церемонията бе претупана, свещеникът миропомаза детето, поръси солта и грубо го напръска с вода. После бързо попълни регистъра.

— Господин свещеник — каза госпожа Шарл, — нося една кутия бонбони за вас, но тя е в куфара…

Той благодари с жест и си тръгна, след като повтори, обръщайки се към всички:

— И този път — сбогом!

Семейство Бюто и гостите им, изумени от това бързане, го гледаха как изчезва в дъното на площада, полетял с черното си расо. Цялото село беше по нивите, бяха останали само три хлапета, които смучеха бонбони. Сред голямата тишина се чуваше само далечното пухтене на парната вършачка, която не спираше.

Щом като се върнаха в дома на Бюто, пред който стоеше двуколката с куфара, се споразумяха сега да изпият по чашка, а после гостите да се върнат за вечерята. Бе четири часът — какво биха могли да правят заедно чак до седем? И когато поставиха на масата в кухнята чашите и двата литра вино, госпожа Шарл поиска непременно да свалят куфара й, за да поднесе подаръците си. Тя го отвори, измъкна роклята и шапчицата, които всъщност поднасяше доста късно, после извади шест кутии бонбони, които даде на родилката.

— От сладкарницата на мама ли са? — попита Елоди, която гледаше кутиите.

Госпожа Шарл за секунда се затрудни. После каза спокойно:

— Не, миличката ми, майка ти няма такива специалитети.

А като се обърна към Лиз:

— Знаеш ли, помислих за тебе, за бельо… Няма нищо по-полезно в едно домакинство от старото бельо… Поисках от дъщеря си, обрах каквото имаше в долапа.

При думата бельо фамилията се приближи — Франсоаз, Крантата, Деломови и дори Фуан. В кръг около куфара те гледаха как старата дама изважда цял куп парцали, побелели от пране, но въпреки лугата издаваха миризма на мускус. Тя започна с парцаливи чаршафи от фино платно, после женски разкъсани ризи, от които очевидно бяха извадени дантелите.

Госпожа Шарл разгъваше, тръскаше и обясняваше:

— Ех, чаршафите не са нови! Пет години са използувани, продължителното търкане на тялото в тях ги похабява… Както виждате, те имат по средата големи дупки; но краищата им са още добри, от тях може да се скроят много неща.

Всички се вглеждаха, клатеха одобрително глави, най-вече Крантата и Фани, чиито стиснати устни издаваха тайна завист. Бюто мълчаливо се подсмиваше, възбуден при мисълта за шегите, които би могъл да пусне, но се въздържаше от благоприличие; обаче Фуан и Делом, много сериозни, се отнасяха с уважение към бельото, което според тях беше истинското богатство след земята.

— Докато пък ризите — продължаваше госпожа Шарл, като ги разгъваше, — нали виждате, съвсем не са изхабени… О, да, нацепени, лоша изработка! И понеже невинаги могат да се закърпят, захвърлят ги в старото бельо. Но ти, Лиз, ще можеш добре да ги използуваш.

— Аз ще ги нося! — извика селянката. — На мене ми няма нищо, ако ризата ми е закърпена.

— А пък на мен — заяви Бюто лукаво, като намигна — много ще ми бъде приятно, ако ми направиш от тях кърпи за нос.

После всички шумно се развеселиха, когато малката Елоди, която не бе откъснала поглед от чаршафите и ризите, извика:

— О, каква чудна миризма, колко силно мирише… На мама ли е всичкото това бельо?

Госпожа Шарл не се подвоуми:

— Ама разбира се, миличка моя… Искам да кажа, че това е бельото на нейните момичета от магазина. Така е то в търговията.

Щом като Лиз прибра всичко в своя долап с помощта на Франсоаз, най-сетне чукнаха чашите си, пиха за здравето на кръстеното дете, което кръстницата бе нарекла Лор, както самата тя се казваше. После се увлякоха в разговори; след това чуха господин Шарл, седнал върху куфара, да разпитва госпожа Шарл; той гореше от нетърпение да узнае как вървят работите там и затова не дочака да остане насаме с нея. Все още се вълнуваше, продължаваше да мечтае за този дом, който с такава енергия бе основал някога, а пък сега толкова съжаляваше за него. Новините не бяха хубави. Наистина дъщеря им имала здрава ръка и умна глава; обаче нямало съмнение, че зет им Вокон, този мекушав Ашил, не й помагал. Прекарвал дните в пушене на лулата си, мърсял, чупел всичко: така пердетата в стаите били за пране, огледалото в малкия салон било спукано, навред по стаите имало петна, каните за вода и легените били нащърбени, а той нехаел; пък мъжката ръка била толкова необходима, за да бъде в ред мебелировката на къщата! При споменаването на всяка повреда господин Шарл въздишаше, отпускаше ръце и все повече побледняваше. Последното оплакване, пошепнато съвсем тихо, го съкруши:

— И на всичко отгоре той самият посещава онази от номер 5, дебелата…

— Какво каза, а?

— О, сигурна съм, видях ги.

Разтреперан, господин Шарл стисна юмруци, обзет от най-силно възмущение:

— Нещастник! Да изморява персонала си, да подяжда предприятието си!… Ах, това е краят на всичко!

С жест госпожа Шарл го накара да млъкне, защото Елоди се връщаше от двора, отишла да види кокошките. Изпразниха още един литър, куфарът бе отново натоварен в двуколката, зад която господин и госпожа Шарл вървяха пешком чак до дома си. После и всички други си тръгнаха, за да попрегледат къщите си, докато стане време за вечерята.

Щом като остана сам, Бюто, недоволен от загубения следобед, свали дрехата си и започна да очуква жито в оня край на двора, който бе с каменна настилка; имаше нужда от чувал жито. Но сам бързо се отегчи. За да се разпалва, му липсваше двойният ритъм на бухалките, които тупаха в такт; тогава повика Франсоаз, която често му помагаше в тази работа, защото имаше здрав кръст и ръце яки като на момче. Въпреки че това първобитно вършеене ставаше бавно и уморително, той упорито отказваше да си купи ръчна вършачка, казвайки като всички дребни собственици, че предпочитал да си вършее ден за ден, съобразно нуждите.

— Ей, Франсоаз, идваш ли?

Забила нос в телешкото рагу с моркови, Лиз, която бе възложила на Франсоаз да бди над свинското печено на шиш се опита да осуети изпълнението на това искане. Но Бюто, който беше в лошо настроение, каза, че ще отиде да ги напердаши и двете.

— Дявол да ги вземе тия женски! Ще дойда да ви фрасна с тенджерите по муцуните!… Трябва да се изкарва хлябът, понеже вие сте готови да изплюскате цялата къща с другите.

Франсоаз, която се беше преоблякла вече, за да не се изцапа, бе принудена да го последва. Тя взе бухалка с дълга дръжка и дрянова очуквачка, свързани с кожени скоби. Това беше нейната бухалка със загладена от триене дръжка, обвита стегнато с връв, за да не се изплъзва. С две ръце тя завъртя над главата си и стовари върху снопа бухалката, която изтрещя сухо с цялата си дължина. И вече не се спря. Издигаше бухалката нависоко, спускаше и я стоварваше с механично и ритмично движение като ковач, а Бюто, застанал насреща, бухаше след нея. Скоро двамата се разгорещиха, ритъмът се ускори и се виждаха само тия хвърчащи дървени парчета, които отскачаха и се въртяха зад главите им като някакъв непрекъснат полет на птици, завързани за краката.

След десет минути Бюто леко извика. Бухалките спряха и той преобърна снопа. После бухалките полетяха отново. След други десетина минути той даде знак за спиране и разтвори снопа, който шест пъти мина така под бухалките, докато всички зърна бяха изронени от класовете и сламата завързана. Снопите следваха един след друг. В продължение на два часа в къщата се чуваше само ритмичното чук-чукане на бухалките, което заглушаваше продължителното пухтене на далечната парна вършачка.

Сега Франсоаз бе със зачервени бузи, с подути китки, а цялата й кожа гореше, излъчваше топлина, която трептеше във въздуха. Силно дихание излизаше от разтворената й уста. Парченца от слама се бяха заболи в развяващите се къдрици на косата й. И при всеки удар, когато надигаше бухалката, дясното й коляно обтягаше полата, ханшът и гърдите се издуваха до спукване на дрехата й, очертаваха силно нейното здраво тяло. Едно копче на корсажа се скъса, Бюто видя бялата плът под загорелия врат и като че ли все повече се възбуждаше. Бухалките продължаваха да се спускат, зърното подскачаше, валеше като град под задъханото чук-чукане на двойката вършачи.

В седем часа без четвърт, при заник слънце, се появиха Фуан и Делом.

— Трябва да свършим — извика им Бюто без да спира. — Карай смело, Франсоаз.

Тя не изоставаше, удряше по-силно, увлечена от работата и шума. Така ги завари Жан, поканен на вечерята. Той изпита внезапна ревност, загледа се в тях, изненадал ги, сякаш съвокуплени в тази разпалена работа, сговорени да бухат точно там, където трябва, плувнали и двамата в пот, толкова разгорещени, толкова разпалени, сякаш не вършеят жито, а се мъчат да си направят дете. Може би Франсоаз, която се бе увлякла много, си бе помислила същото, защото се спря внезапно. Бюто, обърнал се веднага, за миг остана неподвижен от изненада и ярост.

— За какво си дошъл ти тук?

Точно тогава Лиз посрещна Фуан и Делом. Тя се приближи заедно с тях и извика с весел глас:

— Чакай, наистина аз не ти казах… Сутринта го видях и го поканих за тази вечер.

Пламналото лице на съпруга й стана толкова страшно, че тя добави за свое оправдание:

— Мисля си, дядо Фуан, че той иска да отправи към вас някаква молба.

— Каква молба? — каза старецът…

Почервенял, Жан смутено измърмори, че въпросът е спешен и от такова естество, че трябва да се реши пред всички. Бюто го прекъсна необуздано, беше разбрал за какво се касае от веселия поглед, който жена му отправяше към Франсоаз.

— Подиграваш ли се с нас? Тя не е за твоята уста лъжица, проклет хитрецо!

Това грубо посрещане върна смелостта на Жан. Той обърна гръб, заговори на стария:

— Ето какво, дядо Фуан, много е просто… Понеже вие сте настойник на Франсоаз, трябва да се отнеса към вас, за да я поискам, нали така?… Ако тя е съгласна, аз много я искам. Моля да разрешите брака.

Внезапно развълнувана, Франсоаз изпусна бухалката си, която до този момент още държеше. Въпреки че трябваше да очаква това предложение, тя никога не бе си помислила, че Жан ще се осмели да я поиска така, и то веднага. Защо не бе разговарял с нея предварително? Чувствуваше се неспокойна, не можеше да каже дали е разтреперана от надежда, или от страх. И цялата тръпнеща от умора, с гърди надигащи се под разтворената блуза тя бе между двамата мъже, сгорещена от такъв прилив на кръв, че те чувствуваха как излъчваната от нея топлина достига до тях.

Бюто не даде възможност на Фуан да отговори. Той подхвана с увеличаваща се злоба:

— Какво? Имаш нахалството… Старец на тридесет и три години да се жени за една осемнайсетгодишна! Само петнайсет години разлика! Това не е ли отвратително?… Ще ти дам едни пиленца аз на тебе!

Жан започна да се разгневява.

— Какво те засяга тебе, ако аз я искам и тя ме иска! И се обърна към Франсоаз, за да се изкаже. Обаче тя стоеше все така изплашена и вцепенена, сякаш нищо не разбираше. Не можеше да каже „не“, но все пак не каза и „да“. Впрочем Бюто я гледаше като че ли искаше да я убие, да потисне нейното „да“ в гърлото й. Ако тя се омъжи, той щеше да я загуби, губеше също и земята. Внезапната мисъл за тази последица го разяри до крайна степен.

— Слушайте, татко, Делом, не се ли отвращавате от мисълта да дадете това хлапе на такъв стар негодник, който дори не е от нашия край и е дошъл кой знае откъде, след като е обикалял къде ли не?… Един пропаднал дърводелец, станал селянин, защото положително скрива някаква мръсна история!

Така Бюто избълва цялата си омраза към градския работник.

— И какво от това? Щом като аз я искам и ако тя ме иска! — повтори Жан, който се въздържаше и се бе зарекъл от учтивост да остави тя първа да разкаже за тяхната история. — Хайде, Франсоаз, кажи нещо.

— Ама така е! — извика Лиз, възбудена от желанието да омъжи сестра си, за да се отърве от нея. — Какво има да казваш ти, щом като те си подхождат? Тя няма нужда от твоето съгласие, тя е много добра, щом не те праща по дяволите… Досаждаш ни в края на краищата!

Тогава Бюто разбра, че работата ще стане, ако младото момиче заговори. Най-вече се страхуваше, че щом като узнаят за тяхната връзка, ще считат сватбата за разумна. Точно в това време Крантата влезе в двора, следвана от господин и госпожа Шарл, които се връщаха заедно с Елоди. Той ги повика с жест, без още да знае какво щеше да каже. После смело реши, започна да крещи, заплашвайки с юмрук жена си и балдъзата си:

— Дявол да ви вземе, крави такива! Да, и двете сте крави, курви!… Искате ли вие всички тук да знаете? Аз спя с двете. И затова те се подиграват с мене!… И с двете, казвам, с тия две курви!

Зяпнали, господин и госпожа Шарл се стреснаха, тия думи ги шибнаха в лицето като камшик. Господин Шарл се спусна към Елоди, която слушаше, сякаш искаше да я защити с тялото си; после тласна момиченцето към зеленчуковата градина, като също закрещя много силно:

— Ела да видиш салатите, ела да видиш зелките… О, какви зелки!

Бюто продължаваше, измисляше подробности, разказваше, че щом като едната си получела дажбата, идвал редът на другата; и описваше всичко с неприлични изрази, мръсни думи, които не са за произнасяне. Лиз, само изненадана от този внезапен пристъп, вдигаше рамене и повтаряше:

— Той е луд! Боже мой, как е възможно! Той е луд!

— Кажи му, че лъже — извика Жан на Франсоаз.

— Разбира се, че лъже! — каза спокойно младото момиче.

— О, лъжа аз! — подхвана пак Бюто. — О, не е истина значи, че при жътвата ти сама поиска в копата? Но сега, в този час, аз хубаво ще ви подредя и двете, мръсни твари!

Това яростно безочие сковаваше, изумяваше Жан. Можеше ли той да обясни сега, че е притежавал Франсоаз? Изглеждаше му подло, най-вече ако тя не му помогне. А пък другите, Деломови, Фуан и Крантата бяха сдържани. Те не изглеждаха изненадани, очевидно мислеха, че щом като спи с двете, той наистина има право като господар да прави с тях каквото си иска. Щом като има права, ще си ги използува. И от този момент, почувствувал се победител, неоспоримо всесилен като собственик, Бюто се обърна към Жан:

— А ти, нещастнико, се осмеляваш да идваш в дома ми и да ме безпокоиш… Махай се сега от очите ми, веднага… Какво? Не искаш… Чакай, чакай!

Той хвана бухалката си и започна да я върти, а Жан има време само да вземе другата, бухалката на Франсоаз, за да се защити. Чуха се викове, някои се опитаха да се хвърлят между тях; но беше толкова страшно, че се отдръпнаха. Благодарение на дългите си дръжки, бухалките нанасяха удари на няколко метра, помитаха целия двор. Само двамата останаха по средата, отдалечени един от друг, увеличавайки кръга на въртящите се бухалки. Не казваха нито дума, стискайки зъби. Чуваше се само сухото плющене на дървените чукани при всяко отбиване на ударите.

Бюто бе нанесъл първия удар и ако не бе подскочил назад наведен, Жан щеше да се строполи с разбита глава. Изведнъж, с внезапно обтягане на мускулите си, той вдигна бухалката и я стовари, както при очукване на зърното. Обаче и другият също удряше, двете дрянови бухалки се пресрещаха, огъваха се при ремъците си в тоя бесен полет като ранени птици. Сблъскаха се три пъти по същия начин. Виждаше се само как бухалките се въртят и свистят във въздуха, винаги готови да се стоварят и пръснат черепите, които преследваха.

Все пак Делом и Фуан се спуснаха, когато жените изкрещяха. Жан бе паднал в сламата, след като Бюто подло му нанесе удар в краката, но за щастие той бе притъпен от досега на бухалката със земята. Жан успя да се изправи, размаха бухалката, побеснял от болка. Тя описа широк кръг и се спусна надясно, докато другият я очакваше вляво. Няколко сантиметра по-близо и щеше да му пръсне мозъка, но само ухото бе засегнато. Ударът се отклони, попадна върху ръката и я счупи. Костта изпука като строшено стъкло.

— Ах! Убиец! — изрева Бюто. — Той ме уби!

Обезумял и с кървясали очи, Жан хвърли оръжието си. После изгледа всички за миг, смаян от това, което така бързо бе станало тук; куцайки, с жест на гневно отчаяние той си тръгна.

Когато отмина ъгъла на къщата, обърнат към равнината, Жан забеляза Бъзлата, която бе наблюдавала битката, покачена върху плета на градината. Тя още се смееше, беше дошла да обикаля около това кръщене, на което нито баща й, нито тя бяха поканени. Колко щеше да му бъде весело на Исус Христос, ако бе присъствувал на този малък семеен празник, на това счупване лапата на брат му! Тя се превиваше, сякаш я гъделичкаха, едва не падна по гръб, толкова й бе забавно.

— Ах, Капорал! Какъв пердах! — извика тя. — Кокалът му направи клак! Беше много смешно!

Той не отвърна, с уморен вид забави хода си. Тя го последва, подсвирна на гъските си, които бе повела, за да има повод да обикаля и подслушва зад стените. Той машинално се отправи към парната вършачка, която в края на деня все още работеше. Мислеше си, че всичко е загубено, че не ще може вече да вижда семейството на Бюро, че никога няма да му дадат Франсоаз. Колко глупаво бе станало всичко! Само в продължение на десет минути: скарване, което не бе желал, нещастен удар точно в момента, когато въпросите се решаваха! И никога, никога вече! Пухтенето на машината продължаваше като вопъл на отчаяние.

Но ето че стана една среща. Гъските на Бъзлата, които тя прибираше, се намериха на едно кръстовище точно срещу гъските на дядо Сосис, които се спускаха сами към селото. Двата гъсока, които вървяха начело, се спряха изведнъж и навеждайки се настрани, обърнаха своите големи жълти човки една към друга; човките на гъските от двете групички последваха човките на своите водачи, а в същото време телата им се наведоха на съответната страна. За миг настъпи пълна неподвижност, би казал човек, че се извършва въоръжено разузнаване, че два патрула си разменят паролата. После, доволен и с опулени очи, единият гъсок продължи направо, а другият зави наляво; и всяко ято тръгна след своя гъсок по своя път с еднообразно клатушкане.

Четвърта част

1.

След месец май, след стрижбата и продажбата на приплода, овчарят Сулас беше извел от Бордери овцете, близо четиристотин животни; водеше ги сам с малкия свинар Огюст и двете си кучета, Император и Масакр, същински зверове. До месец август стадото пасеше в угарта, в детелините и в люцерните или в пустеещите земи покрай пътищата; а едва от три седмици, веднага след привършването на жътвата, най-сетне той започна да ги затваря във временни кошари в стърнищата под последните горещи лъчи на септемврийското слънце.

Това беше ужасен период, оголената и опустошена равнина Бос разстилаше голите си нивя и никъде нямаше нито китка зеленина. Летните горещини и пълната липса на вода бяха изсушили земята, която се напукваше; изчезваше всякаква растителност, имаше само мръсни остатъци от мъртви треви по твърдите настръхнали стърнища, чиито квадрати разширяваха до безкрайността опустошеното сиво пространство на равнината, сякаш пожар бе минал от единия до другия край на хоризонта. Като че ли някакво жълтеникаво отражение от него бе останало върху земята, някакъв мътен отблясък, оловносиньо осветление като при буря: всичко изглеждаше жълто, ужасно тъжно жълто — изпечена земя, остатъци от изрязани стебла, грапави и изровени от колелата полски пътища. При най-слабо подухване на вятъра се надигаха облаци, които засипваха с прах склоновете и плетищата. А синьото небе и блестящото слънце увеличаваха още повече унинието на пустошта под тях.

Точно този ден имаше силен вятър, топли и внезапни подухвания докарваха големи галопиращи облаци; а успееше ли да се покаже, слънцето пареше като зачервено желязо, изгаряше кожата. Още от сутринта Сулас очакваше за себе си и за животните вода, която трябваше да докарат от фермата, защото стърнището, в което се намираше, беше на север от Рон, далече от каквато и да е локва. В ограденото място с подвижни решетки, закрепени с колове, забити в земята, налягалите овце дишаха бързо и мъчително; в същото време и двете кучета, излегнали се извън оградата, дишаха с увиснали надолу езици. За да бъде малко на сянка, овчарят бе седнал срещу колибката върху две колела, които избутваше съобразно преместването на сянката; тясната колибка му служеше за легло, за дрешник и долап за храната. Обаче по обяд, когато слънцето падаше отвесно, той стана прав, загледа се в далечината, за да види дали Огюст се връща от фермата, където го бе изпратил, за да разбере защо бурето не идва.

Най-сетне малкият свинар се появи и извика:

— Ще дойдат, не са имали коне тази сутрин.

— Ами, глупако, не взе ли един литър вода за нас?

— О, не! Не се сетих… Аз пих.

Сулас замахна с юмрук, за да го плесне, но хлапакът с подскок избягна удара. Проклинайки, той все пак реши да яде, без да пие, въпреки жаждата, която го задушаваше. По негово нареждане Огюст боязливо извади от колата хляб от осем дни, стари орехи и изсъхнало сирене; и двамата започнаха да обядват, дебнати от двете кучета, които клечаха пред тях; от време на време кучетата захапваха подхвърлените им кори, които бяха толкова твърди, че почукваха като кокали между зъбите им. Въпреки седемдесетте си години, овчарят дъвчеше с венците си така бързо, както малкият със зъбите си. Той биваше винаги изправен, твърд и чепат като тояга от глог, набръчканото му лице наподобяваше дънер на дърво под разрошената му, избеляла, със землист цвят коса. А свинарчето все пак получи плесницата си, която бе толкова силна, че то се търкулна в колата в момента, когато вече не се предпазваше и стискаше остатъка от хляба и сиренето.

— На ти, проклет глупако! Изпий и това, докато чакаш!

До два часа нищо не се зададе. Горещината се бе увеличила, станала бе нетърпима в настъпилото пълно затишие. Освен това от превърнатата в прах пръст вятърът започна да образува малки вихрушки от заслепяващ и задушаващ пушек, които увеличаваха мъчителната жажда.

Овчарят чакаше търпеливо, без да се оплаква, и най-после изръмжа от задоволство…

— Дявол да ги вземе! Все пак не, е много късно!

И наистина, две коли, големи едва колкото юмрук, се появиха на хоризонта; в първата, карана от Жан, Сулас бе забелязал бурето с вода; обаче другата, карана от Трон, беше натоварена с чували жито, които той отнасяше в мелницата, чийто висок дървен скелет се очертаваше на около петстотин метра. Тази втора кола спря на пътя, а Трон придружи Жан до кошарата сред стърнището, под предлог да му помогне, а всъщност да се пошляе и побъбри малко.

— Значи искат да ни уморят от жажда! — изкрещя овчарят.

А и овцете, подушили също бурето, бяха станали и в безпорядък се притискаха към оградата, протягайки глави и блеейки жално.

— Търпение! — отвърна Жан. — Ето, утолете жаждата си!

Веднага поставиха коритото и започнаха да го пълнят с помощта на дървен улей; и понеже той бе пробит отдолу, кучетата застанаха под него и залочиха жадно водата; в това време овчарят и малкият свинар, без да чакат, започнаха да пият ненаситно от самия улей. Цялото стадо премина край коритото, чуваше се само клокоченето на тази благодатна вода и кълколенето й в гърлата, които я поглъщаха; щастливи бяха всички, които водата пръскаше и мокреше — и животните, и хората.

— А сега — каза ободреният Сулас, — ако сте любезни, ще ми помогнете, за да преместя кошарата.

Жан и Трон се съгласиха. В големите стърнища кошарата пътешествуваше, не оставаше на едно и също място повече от два-три дни, докато овцете опасат бурените; освен това тази практика имаше и предимството, че наторява последователно нивите. Докато овчарят задържаше стадото с помощта на двете си кучета, двамата мъже и малкият свинар издърпаха коловете и пренесоха решетките на оградата по-далече, на около петдесет крачки; и отново оградиха голям квадрат, в който животните сами влязоха, преди още напълно да го затворят.

В това време Сулас, въпреки напредналата си възраст, избута колата си, закара я до кошарата. После, като се обърна към Жан, попита:

— Какво става, а? Гемиите ли са ти потънали?

И понеже момъкът клатеше тъжно глава, поболял се, откакто мислеше, че е загубил Франсоаз, старият добави:

— Ахааа! Някоя женска е причина… О, проклетите му стерви, на всички трябва да им отрежат главите!

Трон, този хубавец с ръце и крака на великан и с простодушен вид, започна да се смее:

— Така се казва, когато човек не може вече.

— Не мога вече, не мога вече — повтори овчарят презрително. — Да не би да съм опитвал с тебе?… И знаеш ли, синко, има една, с която е по-добре и ти да не можеш, защото работата ще се извърти лошо, да знаеш!

Този намек за отношенията му с госпожа Жаклин накара ратаят да почервенее чак до ушите. Една сутрин Сулас ги бе изненадал в дъното на хамбара, зад чувалите с овес. И в омразата си към тази бивша миячка на чинии, зла днес към старите си приятели, той се бе решил най-сетне да отвори очите на господаря; още при първата дума оня го бе погледнал така страшно, че той отново онемя, решил да не говори до деня, в който Кониет ще го изкара извън кожата му, като го изгони. По този начин те бяха на бойна нога — той, страхувайки се да не бъде изхвърлен навън като старо недъгаво животно, а тя, очаквайки да стане достатъчно силна, за да поиска това от Урдьокен, който държеше за своя овчар. В цялата Бос нямаше нито един овчар, който да може по-добре от него да храни стадото си без пакости и загуби, използувайки всеки парцел от край до край, като не оставя нито една тревица.

Старецът, обзет от непреодолимото желание да говори, което понякога успокоява самотните хора, продължи:

— Ах, ако моята развратна жена, преди да пукне, не бе пропила цялата ми покъщнина, последователно както я припечелвах, сега щях да напусна фермата, за да не гледам толкова мръсотии!… Тази Кониет е жена, чиито кълки са работили повече от ръцете й! Не заради някакви заслуги, а на задника си дължи своето положение! Само като си помисли човек, че господарят я оставя да спи в леглото на покойната му съпруга и че тя успя да го накара да се храни насаме с нея, сякаш тя е законната му жена! Трябва да очакваме, че при първа възможност ще ни изгони всички барабар с него!… Мръсница, която се е търкаляла с всички!

При всяка дума Трон все повече стискаше юмруци. Потисканият гняв правеше страшна гигантската му сила.

— Стига! Ще млъкнеш ли! — извика той. — Ако все още беше човек, вече да съм те сплескал… Нейното малко пръстче е по-почтено от тебе целия, стара мършо!

Обаче Сулас присмехулно вдигна рамене пред заплахата. Той, който никога не се смееше, избухна в груб и гъгнещ смях, наподобяващ скърцането на стар скрипец.

— Хайде де, голям глупако! Ти си толкова тъп, колкото тя е хитра! О, тя ще ти покаже под стъкло своята девственост!… Като ти казвам, че целият край е лежал на корема й! Аз просто само като ги погледна, виждам, без да искам, тия момичета, които мъжете запушват! А пък нея колко пъти съм я виждал затапена, ах, много пъти!… Слушай, тя нямаше още четиринайсет години, когато я видях в конюшнята с дядо Матиас, един гърбушко, който умря; а по-късно, един ден, когато месеше хляб, върху самите нощви с един хлапак, с малкия свинар Гийом, който сега е войник; а и с всички ратаи, които са минали оттук, по всички ъгли, върху сламата, върху чувалите, по земята… Впрочем няма нужда да отиваме много надалеч, за да търсим. Ако искаш да се увериш, тук има един, когото една сутрин видях да я стърже в плевнята!

Той се изкиска отново и така косо погледна и смути Жан, който мълчеше с наведена глава, откакто започнаха да говорят за Жаклин.

— Нека посмее някой да я пипне сега! — изръмжа Трон, разярен като куче, на което са изтръгнали кокала от устата. — Ще му светя маслото на него!

Сулас го изгледа за миг, изненадан от тази сурова ревност. После, изпаднал в своето обичайно мълчание, отсече накратко:

— Това си е твоя работа, синко.

Когато Трон отиде при колата си, която откарваше на мелницата, Жан остана при овчаря още няколко минути, за да забият с дървения чук някои от коловете; като го гледаше така мълчалив и така тъжен, старецът подхвана:

— Нали не заради Кониет се измъчва сърцето ти?

Момъкът отрицателно поклати глава.

— Значи е друга?… Коя ще да е тая, щом като аз никога не съм ви виждал заедно?

Жан гледаше дядо Сулас и си мислеше, че старците понякога дават добри съвети по тия въпроси… И понеже чувствуваше нужда да сподели мъката си с някого, той му разказа цялата история: как бе обладал Франсоаз и защо не разчиташе вече да я види след сбиването с Бюто. Дори по едно време се страхувал оня да не го даде под съд заради счупването на ръката, което му пречело да работи, макар че вече била почти зараснала. Навярно Бюто е помислил, че не е хубаво правосъдието да си завира носа в дома му.

— Значи, таковал си Франсоаз?

— Само веднъж, да!

Старият овчар остана сериозен, поразмисли и най-после се изказа:

— Трябва да отидеш да говориш с дядо Фуан. Може би ще ти я даде.

Жан се изненада, защото не бе и помислил за тази толкова проста постъпка. Оградата бе поставена, той си тръгна, решавайки, че още същата вечер ще отиде да види стария. И докато се отдалечаваше, крачейки след празната си кола, Сулас зае своя вечен пост и така както бе прав и мършав, той разсичаше със сива черта гладката линия на равнината. Малкото свинарче, заедно с двете кучета, бе застанало под сянката на подвижната колиба. Изведнъж вятърът стихна, бурята бе извила на изток; стана много горещо, слънцето искреше в чисто синьото небе.

Вечерта, напускайки работата един час по-рано, Жан отиде да види дядо Фуан у Деломови преди вечерята. Когато слизаше надолу по склона, той ги забеляза в лозето им да късат листата около гроздовете; дъждове бяха паднали в края на миналото новолуние, гроздето зрееше лошо, сега трябваше да се използуват последните хубави слънчеви дни. Понеже старият не беше с тях, момъкът ускори крачки с надеждата да поговори с него насаме, както предпочиташе. Къщата на Деломови се намираше на другия край на Рон, след моста; тя наподобяваше малка ферма, която напоследък се бе увеличила с плевни и навеси, три неправилни сгради, затварящи доста просторен двор, измитан всяка сутрин, в който купищата тор изглеждаха наредени в права линия.

— Добър ден, дядо Фуан! — извика Жан още от пътя със сподавен глас.

Старецът беше седнал в двора с бастун между краката и с наведена глава. Все пак при повторното повикване той вдигна очи и позна тоя, който му говореше:

— А, вие сте, Капорал! Минавате оттука значи?

И той го посрещна така естествено, без ненавист, че момъкът влезе. Обаче не посмя веднага да му заговори по въпроса, губеше смелостта си при мисълта да признае така направо, че бе имал Франсоаз. Поприказваха за хубавото време, благоприятно за лозята. Още осем слънчеви дни и гроздето ще узрее за вино. После Жан реши да го поласкае.

— Вие сте истински буржоа, в този край няма друг собственик така щастлив като вас.

— Да, сигурно.

— О! Когато човек има деца като вашите, колкото и надалеч да търсиш, няма да намериш по-добри!

— Да, да… само че, знаете ли, всеки с характера си.

Старецът беше станал още по-мрачен отпреди. Откакто живееше у Деломови, Бюто не му плащаше вече рентата, като казваше, че не искал неговите пари да отиват в полза на сестра му. Исус Христос никога не бе дал нито су, а пък Делом, понеже тъстът му живееше и се хранеше при него, беше прекъснал вноските. Обаче старецът съвсем не страдаше от липса на дребни пари, защото получаваше от нотариуса Байаш сто и петдесет франка годишно, точно дванадесет франка и петдесет сантима месечно, полагащи му се от продажбата на къщата. С тези пари той можеше да си плаща развлеченията — по две су всяка сутрин за тютюн, чашката у Ланген, кафето у Макерон; защото много пестеливата Фани изваждаше кафе и ракия от своя долап само когато някой бе болен. И въпреки всичко, макар че имаше пари за харчене навън и нищо не му липсваше в дома на дъщеря му, той се отегчаваше, живееше тъжно сега.

— Ах, за бога, да — подхвана Жан, без да съзнава, че слага пръст в живата рана, — когато човек живее у другите, не се чувствува като у дома си.

— Така е, точно така е! — повтори Фуан със сърдит глас.

И стана, сякаш обзет от желание да се бунтува:

— Ще ударим по едно… Може би имам право да предложа чашка на приятел!

Но още от прага се сепна от страх…

— Избършете си краката, Капорал, защото, знаете ли, правят цели истории с тази чистота.

Жан влезе боязливо, обзет от желание да излее мъката си, преди да се върнат стопаните. Беше изненадан от добрия ред в кухнята; съдовете лъщяха, нито прашинка върху мебелите, плочите на пода бяха протъркани от миене — чисто и студено, като в необитаемо помещение. Върху огъня, покрит с пепел, бе сложена да се топли снощната зелева чорба.

— За ваше здраве! — каза старецът, извадил от долапа една начената бутилка и две чаши.

Ръката му трепереше малко, като пиеше, страхувайки се от това, което правеше. Той постави чашата на мястото й като човек, който е рискувал, и добави рязко:

— Ако ви разкажа само, че Фани не ми говори вече от завчера, защото съм храчил… Ха? Нима цял свят не храчи? И аз храча, разбира се, когато трябва… Не, не, по-добре е да се махна в края на краищата, отколкото да ме ругаят така!

И като си напълни отново чашата, доволен, че си има довереник, на когото да се оплаква, без да бъде прекъсван, той изля мъката си. Не били само дребните закачки, които разгневявали стареца, у когото не търпели и най-малките недостатъци и когото искали да подчинят строго на техните навици. Имало груби насилия, лоши отношения, които той не можел да понася. Всяка забележка, повтаряна му рязко, била за него равностойна на плесница; а освен това дъщеря му проявявала прекалена чувствителност, една мнителна суета като почтена селянка, която се чувствувала засегната и се сърдела при всяка лошо разбрана дума; по такъв начин всеки ден отношенията между нея и баща й се влошавали. Тя, която преди делбата положително била най-добрата, сега се озлобявала, стигала дотам, че го преследвала, бършела и метяла след него, обвинявала го за всичко, което правел и което не правел. Нищо сериозно, обаче за него било истинско терзание и той си поплаквал сам, свит в някой ъгъл.

— Трябва да се правят отстъпки — повтаряше Жан при всяка жалба. — С търпение винаги се постига разбирателство.

Но Фуан, който току-що бе запалил една свещ, се дразнеше и гневеше:

— Не, не, до гуша ми дойде… Ах, ако съм знаел какво ме е очаквало тук… По-добре да бях пукнал в деня, в който продадох къщата си… Само че те се лъжат, ако вярват, че ме държат здраво. Бих предпочел да чукам камъни по пътя.

Развълнува се така силно, че трябваше да седне, и Жан използува случая, за да заговори най-сетне:

— Вижте какво, дядо Фуан, исках да ви видя заради онзи случай, нали знаете. Съжалявам много. Но нали трябваше да се защитавам? Тъй като онзи ме нападна… Освен това бях се разбрал с Франсоаз, само вие в този момент можете да уредите въпроса… Ще отидете у Бюто, ще му обясните как стои работата.

Старецът бе станал сериозен. Поклащаше глава, видимо затруднен да отговори, когато завръщането на Деломови го измъкна от това положение. Те не се изненадаха, че намират Жан в дома им, показаха се любезни както обикновено. Обаче още с първия си поглед Фани забеляза бутилката и двете чаши на масата. Вдигна ги и отиде да вземе един парцал. После тя, която от четиридесет и осем часа не бе проговаряла на баща си, каза сухо, без да го погледне:

— Татко, вие знаете добре, че не обичам това.

Фуан се надигна разтреперан, разгневен от тази забележка пред Жан.

— Какво пък? Нима, дявол да го вземе, нямам право да предложа чаша на един приятел?… Заключи си виното, ще пия вода!

Изведнъж Фани се обиди страшно, загдето така бе обвинена в скъперничество, и съвсем побледняла отвърна:

— Вие можете да изпиете цяла къща и да пукнете, ако ви е приятно, но не искам да замърсявате масата ми с вашите чаши, които преливат и правят лекета като в кръчмите.

Сълзи се появиха в очите на бащата. Той каза последната си дума:

— По-малко чистота и малко повече сърдечност ще бъде по-добре, дъще.

И докато тя яката бършеше масата, той се изправи пред прозореца и цял разтреперан от потисканото отчаяние, се вгледа в настъпилата черна нощ.

Делом, избягвайки да вземе страна, с мълчанието си просто бе подкрепил твърдото и разумно поведение на жена си. Той не позволи Жан да си тръгне, преди да изпият чашите, които тя поднесе върху чинийки, извинявайки се полугласно:

— Човек няма представа колко е трудно със старите хора! Те са с много мании и лоши навици и биха пожелали да пукнат, вместо да се поправят… Нашият съвсем не е лош, вече няма сили. Въпреки това бих предпочела да гледам четири крави, вместо един старец.

Жан и Делом одобрително клатеха глави. Фани бе прекъсната от внезапното влизане на Ненес, облечен по градски с модни дрехи — сако и панталон, купени от Ламбурдийо, и с филцова шапка на главата. С дългия си врат и с обръснатия си тил, той се кълчеше като момиче, облещил сини очи на нежното си красиво лице. Земята винаги го бе ужасявала и затова утре той заминаваше за Шартр, където щеше да работи при един собственик на танцувално заведение. Дълго време родителите му се бяха противопоставяли на това бягство от земеделието; накрай майката, спечелена от сина си, бе склонила бащата. И затова от тази сутрин Ненес празнуваше с приятелите си за сбогуване.

За миг като че ли му бе неудобно да говори пред чужд човек, но се реши:

— Виж какво, мамо, ще им дам вечеря у Макерон. Трябват ми пари.

Фани го погледна втренчено с отворена уста, готова да му откаже. Но бе толкова тщеславна, че присъствието на Жан я накара да се въздържи. Разбира се, че техният син може да похарчи двадесет франка, без да ги затрудни! И тя изчезна, сурова и безмълвна.

— С кого си дошъл? — попита бащата.

Той бе забелязал една сянка до вратата. Отиде натам и позна момчето, останало навън.

— Виж ти! Делфен… Влез де, момчето ми!

Делфен се реши да влезе, поздрави и се извини. Той беше в работна селска дреха и синя блуза, обут с груби обуща за оран, без вратовръзка; кожата му бе вече изпечена от слънцето при полската работа.

— А ти — подхвана Делом, който ценеше това момче — няма ли да заминеш също за Шартр тия дни?

Делфен опули очи, после отвърна буйно:

— О, дявол да го вземе, не! Бих пукнал в техния град.

Бащата погледна косо сина си, а другият продължи да говори, защитавайки приятеля си:

— Там е хубаво за Ненес, който е облечен по градски и свири на корнет!

Делом се усмихна, защото умението на сина му да свири го караше да се надува от гордост. В това време се върна Фани с шепа монети от по четиридесет су; изброи бавно в ръцете на Ненес десет монети, съвсем белички, понеже бяха стояли скрити под купчина жито. Тя въобще нямаше доверие на долапа си, криеше парите на малки суми по всички ъгли на къщата, в зърното, във въглищата, в пясъка; така че когато плащаше, парите й биваха различно оцветени — понякога бели, друг път черни или жълти.

— Все пак добре е — каза Ненес за благодарност. — Идваш ли, Делфен?

И двете момчета се измъкнаха, чу се техният отдалечаващ се смях.

Тогава Жан изпразни чашата си и видя, че дядо Фуан, който не беше се обърнал по време на сцената, сега се отдръпна от прозореца и излезе на двора. Сбогува се и отиде при стареца, застанал прав в черната нощ.

— Хайде, дядо Фуан, не искате ли да отидете при Бюто, за да получа Франсоаз!… Вие сте господарят, вие само трябва да кажете.

Старецът, останал в сянката, повтаряше на пресекулки:

— Аз не мога… аз не мога…

После не издържа и призна. Скъсвал вече с Деломови, утре щял да отиде да живее у Бюто, който му бил предложил да го вземе. Дори синът му да го биел, той щял да страда по-малко, отколкото да бъде мъчен от дъщеря си с иглени убождания.

Отчаян от това ново препятствие, Жан най-после се осмели да каже:

— Трябва да ви призная, дядо Фуан, че ние сме спали заедно, Франсоаз и аз.

Старият селянин просто възкликна:

— А!

После, след като размисли, попита:

— Момичето бременно ли е?

Макар и уверен, че това не е възможно, но понеже вече беше излъгал, Жан отговори:

— Възможно е все пак.

— В такъв случай не остава нищо друго освен да чакаме… Ако е бременна, ще видим.

В този момент Фани застана на вратата и повика баща си да яде супа. Но той се обърна и изръмжа:

— Можеш да завреш твоята супа в задника си! Отивам да спя.

И от ярост Фуан се качи да спи с празен стомах.

Жан пое пътя към фермата с бавни крачки, толкова натъжен, че несъзнателно измина пътя и се намери на склона. Тъмносинята нощ, обсипана със звезди, беше тежка и гореща. В неподвижния въздух отново се чувствуваше приближаването на някаква буря, която вилнееше надалече, а от изток се виждаха само отраженията на светкавиците. И когато вдигна глава, той забеляза наляво стотици фосфоресциращи очи, които пламтяха като свещи и се обръщаха към него, привлечени от шума на стъпките му. Гледаха го затворените овце зад оградата, покрай която минаваше.

Чу се бавният глас на дядо Сулас:

— Е как е, момче?

Легналите на земята кучета не бяха мръднали, подушили бяха човек от фермата. Прогонено от топлината в подвижната колиба, малкото свинарче спеше в една бразда. Така че само овчарят стоеше прав сред голата равнина, потънала в нощта.

— Уреди ли се бе, момче?

Без дори да се спре, Жан отвърна:

— Каза, че ако момичето е бременно, ще види.

Отминал бе вече оградата, когато отговорът на стария Сулас го настигна тежко в тишината на простора:

— Правилно, трябва да се чака.

Жан продължи пътя си. Бос се разстилаше до безкрая, притисната от тежък сън. Чувствуваше се безмълвното отчаяние по изгорелите стърнища, обелената и изпечена земя, по миризмата на изгоряло и по песента на щурците, които цвърчаха като жерава в пепел. Само сенките на копите изгърбваха тази мрачна голота. Всеки двадесет секунди светкавиците чертаеха по една бързаща, виолетова и тъжна черта на хоризонта.

2.

Още на другия ден Фуан се настани в дома на Бюто. Преместването не създаде трудности на никого: два пакета стари дрехи, които старецът настоя сам да пренесе и за които направи два курса. Напразно Деломови поискаха да предизвикат някакво обяснение. Той си отиде, без да им продума.

У Бюто му дадоха голямата стая в приземния етаж зад кухнята, в която дотогава съхраняваха запасите от картофи и моркови, предназначени за храна на кравите. Най-лошото бе, че това помещение се осветяваше само от една капандура, поставена на два метра от входа. А утъпканата земя на този под, купищата зеленчуци и отпадъци, нахвърляни в ъглите, поддържаха такава влажност, че струи от жълти сълзи се стичаха по мазилката на голите стени. Всъщност оставиха всичко, освободиха само един ъгъл, за да сложат желязно легло, стол и маса от небоядисано дърво. Старецът изглеждаше много доволен.

Така Бюто победи. Откакто Фуан бе отишъл у Деломови, той беснееше от ревност, защото знаеше какво се говори и Рон: разбира се, че не им е трудно на Деломови да хранят баща си, а пък у Бюто, дявол да го вземе, няма с какво. Затова в първите дни той го отрупваше с храна, сякаш го угояваше, само за да докаже, че в неговия дом не се умира от глад. А освен това разчиташе на сто и петдесетте франка рента от продадената къща; тази рента бащата сигурно ще остави на онова свое дете, което го е гледало на старини. От друга страна Делом, понеже не се грижи вече за него, положително ще започне отново да плаща на стария своя дял от годишната рента — двеста франка, както всъщност и стана. Бюто разчиташе на тези двеста франка. Беше пресметнал всичко, казваше си, че ще се прослави като добър син, без да харчи нищо от джоба си, а пък се надяваше, че ще бъде и възнаграден по-късно. И всичко това, без да разчита на скритите пари, които предполагаше, че старецът има, макар че досега с нищо не бе успял да потвърди това свое съмнение.

За Фуан настъпи истински меден месец. Почитаха го, показваха го на съседите: Виждате ли? Какъв добър вид има! Отслабнал ли изглежда? Малките Лор и Жюл, винаги в краката му, го занимаваха и ласкаеха. Обаче той бе най-щастлив, загдето можеше да запази навиците си на стар човек, да бъде по-свободен, да му се отстъпва като пред най-възрастен в къщата. Макар че бе добра домакиня и чистница, Лиз не проявяваше такава изтънченост и взискателност като Фани, така че той можеше да храчи навред, да излиза и да се прибира, когато си иска, да яде по всяко време като селянин, който е навикнал да си отрязва филия, когато минава край хляба. Така бяха изминали три месеца. Беше месец декември, страшни студове замразяваха водата в стомната, поставена до леглото му. Но той не се оплакваше, дори намираше за естествено, когато при размразяването по стените на стаята се стичаха струйки вода като при проливен дъжд, защото някога бе живял при непоносимо трудни условия. Само да си има тютюнеца и кафето и да не го тормозят — казваше той, — нали кралят не му е чичо.

Отношенията започнаха да се развалят една слънчева утрин, когато го смятаха за излязъл, а той се върна в стаята, за да вземе лулата си. Така Фуан видя Бюто да натиска Франсоаз върху картофите. Момичето, което храбро се защитаваше, се вдигна, без да каже нито дума, взе морковите, за които бе дошла, и излезе от стаята, за да нахрани кравите си: старият, останал насаме със сина си, се разсърди.

— Мръсна свиня, с това хлапе до жена ти!… А тя не искаше, добре видях как риташе!

Но Бюто, още задъхан и със зачервено лице, не прие упрека:

— Защо си пъхаш носа? Затвори си зъркелите, стисни си човката или ще стане лошо!

След като Лиз роди и след сбиването с Жан, Бюто отново се бе настървил към Франсоаз… Бе чакал счупената му ръка да заздравее и се хвърляше върху нея из всички ъгли на къщата, убеден, че ако я прекара веднъж, след това ще бъде негова, когато си поиска. Не беше ли това най-добрият начин да отмени сватбата, да задържи момичето и да запази земята? Тия две страсти дори се сливаха: упорството да не изпусне нищо от това, което държеше — бясното желание да притежава онази нива, и неутоленият нагон на мъжкаря, усилван от съпротивата. Жена му дебелееше, ставаше грамадна и продължаваше да кърми, Лор непрекъснато висеше на гърдите й; обаче другата, малката балдъза, дъхаше на хубаво, плътта й бе млада, а гърдите й твърди като виме на юница. Впрочем той не отблъсваше едната заради другата; искаше ги и двете, едната мекичка, другата корава, всяка приятна с вида си. Той беше достатъчно добър петел за две кокошки, мечтаеше да живее като паша, да се грижат за него, да го галят и да го отрупват с наслади. Защо да не може да се ожени и за двете сестри, ако те са съгласни? Сигурен начин да затегне дружбата и да избегне делбата на имота, от която се ужасяваше, сякаш имаше опасност да отрежат един от крайниците му!

И оттогава в обора, в кухнята и навсякъде другаде, където останеха за минута сами, започваше атаката и отбраната. Бюто се нахвърляше, Франсоаз го отблъскваше. И винаги една и съща кратка и ожесточена сцена: той пъхаше ръката си под полата й, сграбчваше я на голо като животно, което иска да възседне; със стиснати зъби и потъмнели очи тя го принуждаваше да я пусне със силен юмручен удар между краката. И нито дума, само горещо дихание, сподавено дишане, притъпен шум от борбата: той се въздържаше да не извика от болка, тя, спускайки роклята си, се измъкваше, куцукайки, с присвита натъртена част на корема си, върху която още чувствуваше забитите пет пръста. Това ставаше и когато Лиз беше наблизо, дори в същата стая, обърнала гръб, за да подреди бельото в долапа, сякаш присъствието на жена му го насърчаваше, уверен в мълчанието на гордото и вироглаво момиче.

При все това, откакто дядо Фуан ги бе видял върху картофите, раздорите продължаваха да избухват. Той беше разказал без заобикалки историята на Лиз с надежда да въздействува на мъжа си и той да не повтаря; обаче Лиз му изкрещя да не се бърка в работите й и се наежи срещу сестра си: толкова по-зле за нея, щом като дразнела мъжете! Защото мъжете били като свинете, от тях всичко можело да се очаква! Въпреки това същата вечер Лиз направи на Бюто такава сцена, че на сутринта излезе от тяхната стая с едно посиняло и полузатворено око от юмручен удар по време на обяснението. След този момент гневните разпри не престанаха вече, следваха една след друга; винаги имаше двама да се карат — съпругът с жена си, балдъзата със зет си, или сестрата със сестра си, ако тримата не се заяждаха едновременно.

Така започна бавно и несъзнателно да се увеличава омразата между Лиз и Франсоаз. Тяхната хубава някогашна обич се превръщаше без видима причина в ненавист, която ги караше да се заяждат от сутрин до вечер. Всъщност единствената причина беше мъжът, тоя Бюто, попаднал в къщата им като разрушителен бацил. Франсоаз, която той непрекъснато безпокоеше, отдавна би му се покорила, ако не бе се въоръжила със силна воля да му се съпротивява всеки път, когато той посягаше да я пипне. Тя жестоко се самонаказваше, упорито отдадена на своята проста представа за справедливостта: нищо да не дава от себе си и нищо да не взема от другите; гневеше се на себе си, че проявява ревност, че мрази сестра си, защото именно тя притежаваше този мъж, за който по-скоро би умряла от желание, отколкото да го споделя с друга. Когато той я преследваше, разпасан и с корема напред, тя бясно храчеше върху него, пращаше го при жена му: това бе облекчение за нейното потушено желание, сякаш се бе изхрачила в лицето на сестра си чрез болезнено презряното удоволствие, в което тя не участвуваше. Лиз не проявяваше никаква ревност, уверена, че Бюто само за отмъщение бе изкрещял, че използува и двете; не че го считаше за неспособен да върши това, а защото бе убедена, че малката само от гордост няма да се поддаде. Сърдеше й се единствено за това, загдето нейната съпротива превръщаше къщата в истински ад. Колкото повече едрееше, толкова повече тя се самоуспокояваше в дебелината си, удовлетворена, че живее, и някакъв хищнически егоизъм я караше да си присвоява и радостта на другите. Възможно ли бе да се карат така, да си почернят съществуването, когато имаха всичко, за да бъдат щастливи! Ах, дяволското момиче! Нейният проклет характер бил единствената причина за техните неприятности!

Всяка вечер, когато си лягаха, тя викаше на Бюто:

— Тя ми е сестра, но ако не престане да ме дразни, ще я изхвърля навън.

Той не се съгласяваше с нея:

— Хубава работа! Целият край ще се нахвърли върху нас… Дявол да ви вземе, женски такива! Аз ще ви пусна в блатото двете заедно, за да се помирите най-сетне!

Изминаха още два месеца, а Лиз, измъчвана и излязла извън кожата си, се чувствуваше така огорчена, че, както казваше сама, два пъти да слага захар в кафето, пак й горчало. В дните, когато лошото настроение на мъжа й се засилваше, тя разбираше, че сестра й е отблъснала нова атака на нейния съпруг; така че сега живееше под страха от тия неуспехи на Бюто, тревожеше се, когато той потайно вървеше зад полата на Франсоаз, защото беше уверена, че той пак ще бъде груб, ще чупи всичко, ще тормози цялата къща. Това бяха ужасни дни и тя не можеше да извини вироглавата си сестра, която не правеше нищо, за да се уредят отношенията им.

Един ден се случи нещо ужасно. Бюто, слязъл в мазето с Франсоаз, за да наточи ябълково вино, се върна така лошо подреден, така побеснял, че за едното нищо — само защото супата му била много топла — той хвърли чинията си срещу стената, повали Лиз с плесница, която можеше да убие и вол, а после излезе.

Лиз стана разплакана, окървавена и с подута буза. Нахвърли се върху сестра си и се развика:

— Мръснице! Легни с него най-сетне!… До гуша ми дойде; щом се дърпаш, а бие мене, ще избягам.

Франсоаз я слушаше изумена и съвсем пребледняла.

— Говоря истината, бог ме чува, предпочитам така!… Може би ще ни остави на мира!

Беше се отпуснала върху един стол и ридаеше тихо; цялото това дебело същество се разтапяше, изразявайки своето примирение и своето единствено желание да бъде щастливо дори с цената на една подялба. Щом като ще запази своя дял, нямало да се чувствува лишена от нищо. Хората глупаво се тревожеха за тези неща, та нали това нещо не е като хляба — нито намалява, нито може да се изяде. Нима било невъзможно да се разберат, да се сплотят срещу всички други, за да има мир, за да заживеят най-сетне като семейство?

— Я кажи, ти защо не искаш?

Възмутена и задушаваща се, Франсоаз можа само да извика гневно:

— Ти си по-отвратителна от него!

И тя излезе, отиде да плаче в обора, където Колиш я изгледа с големите си мътни очи. Възмущаваше се не толкова заради самото нещо, а от ролята, която искаха да играе — подло да помага за запазване на мира в семейството. Ако мъжът бе неин, тя никога не би отстъпила и най-мъничка част от него! Злобата към сестра й се превърна в отвращение и Франсоаз се закле пред себе си, че по-скоро би умряла, отколкото да се съгласи.

От този ден нататък животът им се влоши още повече.

Франсоаз стана отдушник, животно, върху което се сипеха всички удари. Тя бе принизена до ролята на слугиня, притискана с тежка работа, непрекъснато ругана, блъскана и измъчвана. Лиз не я оставяше нито час без работа, вдигаше я от леглото преди разсъмване, задържаше я толкова до късно вечер, че понякога нещастницата заспиваше, без да има сили да се разсъблече. Потайно Бюто я измъчваше с дребни интимности, пляскаше я по слабините, щипеше я по бедрата, въобще с всевъзможни жестоки ласки я разкървавяваше, караше я да плаче и да се спотайва в мълчаливата си съпротива. Той се кискаше, чувствуваше се отчасти удовлетворен, когато я виждаше как отмалява, притискайки вика на наранената си плът. Тялото й бе посиняло, нашарено с драскотини и натъртвания. Тя се държеше особено смело пред сестра си, дори не трепваше, за да издаде закачката, сякаш мъжките пръсти не тършуваха по тялото й. Обаче невинаги биваше господарка на своите разбунтувани мускули, отвръщаше с плесница светкавично; тогава започваха боричканията — Бюто я пердашеше, а Лиз използуваше повода и уж че иска да ги разтърве, започваше силно да удря и двамата с дървената си подметка. Малката Лор и брат й Жюл крещяха. Кучетата от околността лаеха. Всичко това трогваше съседите. Ах, бедното дете! Много трябва да е издръжливо, щом стои в тази каторга.

Наистина цялото село Рон се учудваше. Не можеше ли Франсоаз да избяга? Умниците клатеха глави: тя не била още пълнолетна, трябвало да почака още осемнайсет месеца; ако избяга, щяло да бъде в нейна вреда, нямала да може да си вземе дела! Имала основание добре да размисли. Друго щяло да бъде, ако дядо Фуан, нейният настойник, я бил подкрепил! Но и самият той не се чувствувал съвсем добре у своя син. Страхът от последиците го караше да не се намесва. Впрочем и малката му забраняваше да се занимава с нейните работи, показваше се храбра и много горда, искаше да разчита само на себе си.

Така че оттогава всички караници завършваха със същите ругатни:

— Ами махай се де! Махай се оттук!

— О, вие на това се надявате… Едно време бях много глупава, исках да се махна… Сега и да ме убиете, ще остана. Чакам си дела, искам земята и къщата и ще ги имам, да! Ще имам всичко!

През първите месеци Бюто се страхуваше, че Франсоаз е забременяла от Жан. Откакто ги бе изненадал в копата, той пресмяташе дните, наблюдаваше я косо, загрижен за корема й, защото появата на едно дете щеше да обърка всичко, щеше да направи сватбата неизбежна. Тя беше спокойна, добре знаеше, че не е бременна. Но щом като забеляза, че той проявява интерес към талията й, тя реши да се позабавлява, нарочно вървеше с корема напред, за да го накара да мисли, че се издува. Сега, щом като я сграбчваше, тя чувствуваше как той я опипва, как я измерва с големите си пръсти и затова най-после му каза предизвикателно:

— Така е, има бебе! Расте.

Една сутрин тя дори сви парцали и ги завърза под роклята си. Вечерта щяха да се избият… Обзе я ужас при убийствените погледи, които той й хвърляше: ясно бе, че ако наистина имаше бебе в утробата си, жестокият грубиянин би я ударил така, че да го убие. Тя престана да се шегува, прибра корема си. Впрочем Франсоаз го изненада в стаята си, където Бюто завираше носа си в мръсното й бельо, за да разбере истината.

— Направи си едно де! — каза й той подигравателно.

Тя му отвърна съвсем побледняла и разярена:

— Щом като не съм го направила, значи, че не искам.

Това бе истина, тя се дърпаше упорито от Жан. Бюто шумно изрази голямата си радост. И се нахвърли върху любовника й: хубав мъжкар, не ти завиждам! Изгнил е значи, щом като не може да направи едно дете! Може да чупи подло ръцете на хората, ама не е способен да напомпа едно момиче, толкова му е силата! Оттогава започна да преследва Франсоаз с подобни намеци и да й досажда със солени шеги.

Когато се научи как Бюто се отнася с нея, Жан се закани, че ще му смачка мутрата; той непрекъснато дебнеше Франсоаз, молеше я да се срещат — тогава ще види дали няма да й направи дете, и то какво! Сега предизвиканият гняв удвояваше желанието му. Обаче всеки път тя намираше ново извинение, притесняваше я мисълта да продължи с този момък. Не го мразеше, а просто не изпитваше влечение към него; и наистина не го искаше, щом като не му се отдаваше, когато вечер биваше в обятията му зад някой плет още разярена и почервеняла от нападението на Бюто. Ах, тази свиня! Тя говореше само за тази свиня, развълнувана и възбудена, но изведнъж охладняваше, щом Жан пожелаваше да използува случая и да я обладае. Не, не! Срам я било! — викаше тя и отлагаше за по-късно това — за нощта на сватбата им. За пръв път така се обвързваше — досега бе избягвала да му отговори ясно, когато той й предлагаше да му стане жена. Отсега нататък се разбраха: ще се ожени за нея, но след като тя стане пълнолетна и бъде господарка на имота си, та да им поиска сметка. Това благоразумие го изуми, обеща й да бъде търпелив и престана да я измъчва, освен в случаите, когато много му се искаше да се пошегува. А тя, утешена и успокоена от уговорката за това далечно събитие, се задоволяваше да държи двете му ръце, за да го въздържа, като го гледаше умолително с хубавите си очи, изразявайки твърдото си намерение да има дете само от законния си съпруг.

Уверен, че не е бременна, Бюто обаче се страхуваше да не би тепърва да забременее, ако се среща с Жан. Той продължаваше да бъде нащрек и трепереше, защото отвсякъде му донасяха, че Жан се кълнял да оплоди Франсоаз така, както досега нито едно момиче не е било оплождано. Така че той я наблюдаваше от сутрин до вечер, изискваше да е заета с работа всяка минута, надзираваше я и я държеше под заплахата на камшика като домашно животно, от което се страхуват да не направи някоя глупава шега. За нея това бе ново мъчение, непрекъснато чувствуваше зад полата си своя зет или сестра си, не можеше да отиде до клозета, без да почувствува някое дебнещо око. Нощем я заключваха в стаята й, а една вечер след скарване тя бе намерила катинар върху капака на капандурата. А след това, понеже тя все пак успяваше да се измъква, я посрещаха с отвратителни сцени, с разпити, дори понякога основно я преглеждаха: съпругът я хващаше здраво за раменете, а сестра й я разсъбличаше за да я огледа добре. Тя се бе сближила с Жан, стигна дотам, че му определяше срещи, щастлива, че може, да им покаже презрението си. И може би най-сетне би му се отдала, ако бе почувствувала, че са там, зад нея. Изобщо, тя го увери, че ще се омъжи за него, закле му се в най-святото, което имаше, че Бюто лъже, като се хвали, че спи с двете сестри, за да се прави на петел и да кара хората да вярват в неща, които не са истина. Жан, измъчван от съмнение, допускайки, че всъщност това е възможно и естествено, изглежда й повярва. На раздяла те се целунаха като много добри приятели и от този ден нататък тя го имаше за свой довереник, стараеше се да го вижда и при най-малката тревога и не предприемаше нищо без негово съгласие. Той не я пипваше вече, отнасяше се към нея като към другар, с когото имат общи интереси.

Сега всеки път, когато Франсоаз тичаше да срещне Жан зад някоя стена, разговорът им бе все един и същ. Тя разкопчаваше буйно блузата си, повдигаше полата си.

— Виж, тази свиня пак ме ощипа!

Той гледаше, ставаше суров и решителен:

— Ще получи отплата, трябва да покажеш това на съседите… Обаче не му отмъщавай прекалено. Правосъдието ще бъде на наша страна, когато имаме право.

— А пък сестра ми иска да ни свети, знаеш ли! Защото вчера, когато той скочи върху ми, вместо да плисне в гърба му кофа със студена вода, тя остана да ни гледа!

— Сестра ти ще свърши зле с тоя тип… Всичко е наред. Щом като ти не искаш, той няма да може, това е положително, пък колкото до другите неща, какво ни интересуват?… Да бъдем сговорни и неговата е спукана.

Макар и да избягваше да се намесва, дядо Фуан участвуваше във всички спречквания. Ако мълчеше, караха го насила да взема страна; ако излезеше, при връщането си намираше всички разстроени и често пъти самата му поява предизвикваше отново разпалване на духовете. Досега той не беше пострадал физически, обаче по това време започнаха ограничения — брояха му залъците, отнемаха му удоволствията. Не го тъпчеха вече с храна, както през първите дни, отрежеше ли си по-дебела филия хляб, предизвикваше ругатни: каква яма! нищо не работи, а се тъпче! Дебнеха го и го обираха всяко тримесечие, когато получаваше в Клоа изплащаната му от господин Байаш рента за трите хиляди франка от къщата. Франсоаз едва успяваше да открадне по няколко су от сестра си, за да му купи тютюн, защото и нея я оставяха без пари. Най-сетне старият се почувствува много зле във влажната стая, дето спеше, откакто бе счупил едно от стъклата на капандурата, която запушиха със слама, за да не дават пари за ново стъкло. Ах, тия проклети деца, всички са еднакви! Той роптаеше от сутрин до вечер, ужасно съжаляваше, че бе напуснал Деломови, отчайваше се, че от лошо бе попаднал на още по-лошо. Обаче не издаваше съжалението си, криеше го, изразяваше го само с неволно изпуснати думи, защото знаеше, че Фани бе казала: „Татко ще дойде да ни моли на колене, за да го вземем отново!“ Но с този дом се бе простил, думите на дъщеря му завинаги се бяха изпречили като непреодолима преграда пред неговото сърце. Предпочиташе да умре от глад и мъка в дома на Бюто, отколкото унижен да се върне в Деломови.

Един ден, връщайки се пеша от Клоа, получил рентата си от нотариуса Байаш, Фуан бе седнал в една канавка край пътя; точно тоя ден Исус Христос, който обикаляше из местността „Леговищата на зайците“, забеляза баща си задълбочено да брои монети от по сто су в носната си кърпа. Той клекна веднага, запълзя и стигна над него безшумно; и така се протегна, че с изненада види как старецът грижливо завързва голяма сума, може би осемдесет франка. Очите му заблестяха, тихо кискане разкри вълчите му зъби. Веднага си спомни своето старо предположение, че старецът притежава някакво съкровище. Навярно скрити облигации, от купоните, на които получава лихви всяко тримесечие, когато посещава нотариуса. Първата мисъл на Исус Христос бе да се разплаче и да изскубне двадесет франка. После това му се видя дребнаво и друг план се оформи в главата му; той се отдалечи така тихо, както се бе приближил, плъзгайки се гъвкаво като смок; когато се изкачи отново на пътя, Фуан го срещна на сто крачки по-далече, но не прояви никаква мнителност. Исус Христос вървеше със съвсем безкористен вид — връщал се и той в Рон. Изминаха пътя заедно, разговаряйки; бащата неизбежно се нахвърли върху Лиз и Бюто, тия безсърдечни хора, които обвини, че щели да го уморят от глад; и синът като добряк с насълзени очи предложи да го вземе при себе си на свой ред. Защо не? При него не се скучаело, весело било от сутрин до вечер. Бъзлата готвела за двама, ще готви за трима. Чудни гозби, когато имали пари!

Учуден от предложението, обзет от някакво смътно безпокойство Фуан отказа. Не, не, не приличало на неговата възраст да тича от единия при другия и да променя навиците си всяка година.

— В края на краищата, татко, каня ви от добро сърце, размислете… И винаги да си знаете, че не сте на улицата. Елате в Замъка, когато ви дойде до гуша от тия мръсници.

И Исус Христос се раздели с него озадачен, заинтригуван, питайки се как старият харчи рентите, щом като наистина има такива доходи. Четири пъти годишно по ей такъв куп монети от по сто су, сигурно това прави най-малко триста франка. Ако не ги изяжда, значи ги трупа? Трябва да се види тая работа. В такъв случай — страшно имане!

В този мек и влажен ноемврийски ден, когато дядо Фуан се прибра, Бюто поиска да му се дадат тридесетте и седем франка и петдесет сантима, които получаваше всеки три месеца, откакто бе продадена къщата. Впрочем беше уговорено старецът да му ги дава, както и двестате франка, които му внасяха годишно Деломови. Но този път една от монетите се бе търколила, когато ги завързваше в носната си кърпа; и когато преобърна джобовете си и не извади повече от тридесет и два франка и петдесет, синът му се разгневи, нарече го измамник, обвини го, че е прахосал тия пет франка за пиене и кой знае за какви още неприлични неща. Изненадан, сложил ръка върху кърпата си от смъртен страх да не го претърсват, бащата със заекване даваше обяснения, кълнеше се в боговете, че трябва да ги е загубил, когато се е секнал. Още веднъж чак до вечерта къщата бе обърната наопаки.

Бюто бе изпаднал в свирепо настроение, защото прибирайки браната си, бе забелязал Жан и Франсоаз да прибягват зад една стена. Франсоаз, излязла под предлог да събере трева за кравите, не се прибираше, защото предполагаше какво я чака. Беше се свечерило вече и разгневен, Бюто излизаше всяка минута на двора, отиваше чак до пътя и дебнеше дали най-сетне тази уличница ще се прибере от срещата си. Той кълнеше на висок глас, говореше мръсотии, без да види, че дядо Фуан след караницата с него бе седнал на една каменна пейка, за да се успокои и да подиша топлия въздух на този слънчев ноември, който приличаше на пролетен месец.

Тропот на дървени подметки се чу откъм склона, Франсоаз се появи превита надве, нарамила грамаден вързоп трева, увита в едно старо платно. Тя се задъхваше, потеше се, до половина скрита под тревата.

— Ах, дявол да те вземе, скитнице! — извика Бюто. — Да не мислиш, че можеш да се подиграваш с мене, да се натискаш с твоя любовник от два часа, когато имаме работа тук!

И той я катурна върху падналия от раменете й вързоп трева, нахвърли се върху нея точно в момента, когато Лиз на свой ред излизаше от къщата, за да я ругае.

— Ех ти, повлекано, ела да те сритам по задника!… Не те ли е срам!

Обаче Бюто бе вече сграбчил здравата момичето под полата. Побесняването му винаги се превръщаше във внезапно желание. Докато я запретваше върху тревата, той ругаеше задъхано с посиняло и подуто от прилив на кръв лице.

— Проклето изчадие, трябва сега и аз да те прекарам… Гръм и мълния да има, пак ще мина след другия!

Започна се ожесточена борба. Дядо Фуан мъчно ги различаваше в тъмното. Но той видя как изправена Лиз ги наблюдаваше и не се намесваше; нейният мъж се търкаляше, премяташе се от едната на другата страна, напразно се изтощаваше, но все пак се удовлетвори безразборно, където му падна.

Когато това свърши, Франсоаз с последен напън се изскубна, като стенеше и виеше:

— Свиня! Свиня! Свиня!… Не може, това не се смята… Пет пари не струваш за тая работа! Никога не ще успееш, никога!

Тя тържествуваше, бе взела шепа трева и с нея избърсваше краката си, цялата треперейки, сякаш и самата тя се бе малко удовлетворила в този упорит отказ. С предизвикателен жест хвърли шепата трева в краката на сестра си.

— Вземи! Твое си е… Не по твоя вина трябва да ти го върна!

Лиз й затвори устата с плесница, когато дядо Фуан, станал от каменната пейка, възмутен, се намеси, размахвайки бастуна си:

— Мръсни типове сте и двамата! Оставете момичето на спокойствие! Не прекалихте ли?

Светлини се появиха у съседите, които бяха започнали да се тревожат от вдигнатия шум; затова Бюто побърза да избута баща си и малката в дъното на кухнята; където една свещ осветяваше Лор и Жюл, които ужасени се бяха свили в един ъгъл. Лиз също влезе, смутена и мълчалива, откакто старият се беше появил от тъмнината. А той продължаваше, обърнал се към нея:

— Ти, ти си отвратителна и много глупава… Ти наблюдаваше, видях те.

С все сила Бюто удари с юмрук края на масата:

— Тишина! Всичко се свърши… Ще набия първия, който продължи.

— Ами ако аз искам да продължа? — попита Фуан с треперещ глас. — Ще се нахвърлиш ли да ме биеш?

— И върху вас, както върху другите… Досаждате ми!

Франсоаз храбро бе застанала между тях.

— Моля ви, чичо, не се намесвайте. Нали видяхте, че съм достатъчно голяма, за да се защитавам.

Обаче старият я отстрани.

— Млъкни, сега това вече не те засяга… Това е моя работа.

И като вдигна бастуна си, продължи:

— А, ще се нахвърляш, бандит такъв!… Ще видиш дали не е мой дълг да те поправя.

Бюто бързо протегна ръка, изтръгна бастуна му и го захвърли под долапа; подигравателно, със своя зъл поглед, той застана пред него и закрещя в лицето му:

— Ще ме оставите ли на мира, а? Да не мислите, че ще търпя прищевките ви, о, не! Погледнете ме хубаво де, за да видите как се казвам!

Двамата, застанали един срещу друг, замълчали за миг, бяха страшни и опитваха да се обуздаят с поглед. От делбата насам синът бе наедрял, даваше си важен вид с още по-изпъкналите си напред челюсти и с кучешката си глава — сплескана и с остър връх; а бащата, изтощен, изсушен от шестдесетгодишен труд и прегърбен, беше запазил от сбръчканото си лице само грамадния си нос.

— Как се казваш ли? — подхвана Фуан. — Знам аз много добре, нали аз съм те правил.

Бюто се изкиска.

— Не трябваше да ме правите… Ах! Ами да! Така е, на всеки му идва редът. Аз съм от вашата кръв, не обичам да ме дразнят… И още веднъж казвам ви, оставете ме на мира или лошо ще стане!

— За тебе, разбира се… Никога аз не съм говорил така на моя баща.

— Охо! Кой ли ще повярва!… Вашия баща… сигурно щяхте да го уморите, ако не беше умрял!

— Мръсна свиня, лъжеш!… И дявол да те вземе! Дявол да те вземе! Ще си вземеш думите назад веднага.

Франсоаз за втори път се опита да застане помежду им. Лиз също направи усилие, изплашена и отчаяна от това ново избухване. Но двамата мъже ги отблъснаха, за да се приближат още повече един срещу друг, задъхани в ожесточението си, в сблъсъка на грубата власт, която бащата по наследство бе предал на сина.

Фуан се напъна, опитвайки се да прояви своето бивше всесилие като глава на семейство. В продължение на половин век бяха треперили от него и жените, и децата, и животните, когато в ръцете му бяха и парите, и властта.

— Кажи, че излъга, мръсна свиня, кажи, че излъга, или ще те напердаша, бога ми!

Вдигнал ръка, той заплашваше с жест, от който някога всички бягаха да се крият в миши дупки.

— Кажи, че излъга…

Бюто, който под заплахата на плесницата някога на младини вдигаше лакът и се пазеше, тракайки със зъби, сега само повдигна рамене с оскърбителна насмешка.

— Да не би да мислите, че ме плашите!… Тия номера минаваха, когато бяхте господар…

— Аз съм господарят, бащата…

— Хайде де, стар палячо, не сте нищо, съвсем нищо… О, я ме оставете на мира!

И виждайки как треперещата ръка на стареца се спуска, за да го удари, той я хвана във въздуха и я смачка в грубата си шепа.

— Проклет твърдоглавец, човек трябва да се ядоса, за да ви вразуми или да ви прати по дяволите! Нима сте кадърен за нещо? За вас трябва да се харчи, това е то!… Щом като на човек му е минало времето и е прехвърлил земята си на другите, трябва да стиска зъби и да не им досажда повече!

Той раздрусваше баща си, като наблягаше на думите си; после с един последен тласък го отпрати заднишком върху един стол близо до прозореца, разтреперан и залитащ. И старецът остана там, задъхан за минута, победен и унижен в своята мъртва някогашна власт. Това беше краят, откакто се бе лишил от имот, не го зачитаха вече.

Настъпи голяма тишина, всички стояха с отпуснати ръце. Децата притихнаха от страх да не ги напляскат. После всеки се захвана с работата си, сякаш нищо не бе се случило.

— А тревата? — попита Лиз. — На двора ли ще остане?

— Ще отида да я сложа на сушина — отвърна Франсоаз.

Когато се върна и вечеряха, непоправимият Бюто пак пъхна ръката си в разтвореното й елече, за да хванел бълхата, която я хапела, както бе казала тя. Това не я разсърди, дори се пошегува.

— Не, не там. Тя е на друго място, където ще бъдеш ухапан.

Фуан не бе мръднал, седеше скован и мълчалив в своя тъмен кът. Две големи сълзи се стичаха по бузите му. Той си спомняше онази вечер, през която бе скъсал с Деломови; тази нощ се повтаряше, изпитваше същия срам, че вече не е господар, и същия гняв, който упорито го караше да не яде. Бяха го повикали три пъти, той отказваше да вземе своята порция супа. Внезапно стана и изчезна в стаята си. На другия ден още в зори Фуан напусна Лиз и Бюто; отиде да живее при Исус Христос.

3.

Исус Христос беше станал много шумен, непрекъснати пръдни се чуваха в къщата му и я развеселяваха. Не, дявол да го вземе, не се скучаеше в дома на този юначага, защото той не пропущаше нито един случай, без да направи някаква шега. Не изпускаше тия срамни шумове заглушено като между два тулума, за да излетят потайно, а винаги ги пускаше гръмко и мощно като топовни гърмежи; и всеки път непринудено се нагласяваше и викаше дъщеря си с настойчив и заповеднически глас:

— Бъзло, веднага тук, дявол да те вземе!

Тя изтичваше, чуваше се гърмеж, куршумът излетяваше във въздуха с такъв трясък, че тя подскачаше.

— Тичай след него! Хвани го със зъбите си и виж дали има възли!

А друг път, когато отиваше при него, той й подаваше ръка:

— Дърпай де, дрипло! Трябва да гръмне!

А щом като се чуеше експлозията, шумна и кипяща — сякаш претъпкана мина, той добавяше:

— Ах! Тежка работа, благодаря все пак!

Или пък се прицелваше с въображаема пушка дълго време, а след изстрела извикваше:

— Иди, търси и го донеси, мързелано!

Бъзлата падаше на задника си и се задушаваше, толкова много се смееше. Винаги веселбата изглеждаше нова, макар играта да й беше известна и да очакваше в края на краищата гърмежа; въпреки това той я изненадваше със своите пъргави и комични движения. Ах, какъв смешник беше този баща! Ту говореше уж на някой наемател, който не си плащал наема и затова го изхвърля навън; ту изненадващо се обръщаше, поздравяваше сериозно, сякаш масата му бе казала „добър ден“, ту поднасяше букет на господин свещеника, на господин кмета и на дамите. Би повярвал човек, че тоя веселяк измъкваше от търбуха си каквото иска като от истинска музикална кутия, и то толкова хубаво, че в заведението „Добрият орач“ в Клоа хората се обзалагаха: „Ще те почерпя една чаша, ако думнеш шест пъти“, той изпълняваше поръчката и всеки път печелеше. Печелеше слава и Бъзлата. Беше горда, забавляваше се, превиваше се от смях предварително, още щом като той надигнеше крак; така че непрекъснато му се възхищаваше и заради страха, който изпитваше от него, и заради обичта, която той проявяваше към нея.

Вечерта след настаняването на дядо Фуан в Замъка, както наричаха мазето, в което живееше бракониерът, още при първото ядене, което момичето поднесе на баща си и на дядо си, застанало зад тях почтително като слугиня, веселбата започна много шумно. Старият бе дал сто су, разнасяше се приятна миризма от шарения боб и телешкото с лук, които ястия малката така готвеше, че да си оближеш пръстите. Докато поднасяше фасула, тя едва не счупи чинията, превивайки се от смях. Исус Христос, преди да седне, пусна три последователни пукотевици.

— Оръдейни салюти за празника!… За да се знае, че започваме!

После, съсредоточавайки се, пусна четвърти — единичен, продължителен и заплашителен гърмеж.

— За тия негодници Лиз и Бюто! За да им запушим ушите!

Изведнъж Фуан, мрачен, откакто бе пристигнал, се ухили. Съгласи се с поклащане на глава. Развесели се, понеже и той също минаваше за смешник по негово време; в къщата му децата бяха свикнали с бащините бомбардировки. Той сложи лакти на масата и почувствува как самочувствието му се възвръща, докато гледа насреща си този голям дявол Исус Христос, който с изражението си на добродушен палавник го съзерцаваше с овлажнени очи.

— Ах, бога ми, татко, колко приятно ще си живеем ние! Вие ще видите моя номер, аз се наемам да оправя живота ви, да, аз!… Когато отидете под земята при къртиците, нима ще ви бъде по-хубаво, ако сте търпели лишения сега?

Преминал целия си живот скромно, Фуан изпитваше потребност да се отпусне и най-сетне се съгласи:

— Разбира се, че е по-хубаво да излапаш всичко, отколкото да го оставиш на другите… За твое здраве, момчето ми!

Бъзлата поднасяше телешкото с лук. Настъпило бе мълчание и Исус Христос, за да не се прекратява разговора, пусна един продължителен звук, който премина през сламената седалка на стола с напевната модулация на човешки глас. И веднага се обърна към дъщеря си, питайки съвсем сериозно:

— Какво каза?

Тя не каза нищо, а седна, като се хвана за корема. Но най-много се изуми след телешкото и сиренето, когато бащата и синът запушиха, допивайки литъра ракия, и настроението им се повиши до краен предел. Те не разговаряха вече, езиците им се заплитаха, бяха много пияни.

Исус Христос повдигна бавно задника си, гръмна, после погледна към вратата, като извика:

— Влезте!

Тогава, предизвикан и ядосан, че още не се проявява, Фуан си спомни за младините, повдигна се и също гръмна, като отвърна:

— Ето ме!

И двамата се плеснаха с ръце, допряха носовете си, разлигавени и засмени. Номерът беше хубав. На Бъзлата й дойде множко, търколи се на пода, раздрусана от толкова безумен смях, че даже изпусна една, но лека, нежна и музикална като звук от флейта в сравнение с ниските тонове на мъжете.

Възмутен и отвратен, Исус Христос стана и вдигна ръка с жест на засегнат авторитет.

— Вън оттука, свиньо!… Вън оттука, смръдло! Дявол да те вземе, ще те науча аз да уважаваш баща си и дядо си!

Никога той не бе й позволявал такава фамилиарност. Още не беше достатъчно възрастна. И той пропъждаше въздуха с ръка, преструвайки се, че се задушава от този лек полъх на флейтата; а неговите, казваше той, миришели на барут. После, понеже малката, много зачервена и съкрушена от своеволието си отричаше и спореше, за да не излезе, той я изблъска навън.

— Мръсница такава, изтръскай полата си!… Ще влезеш след един час, когато се проветриш.

От този ден започна истински безгрижен и весел живот. На стария дадоха стаята на момичето, едно от отделенията на бившето мазе, разделено на две с дървена преграда. А тя от любезност трябваше да се настани в дъното, в една хралупа, образувана в скалата като задна стаичка; според легендата от нея се влизаше в огромни подземия, които били засипани от срутвания. Лошото бе, че Замъкът, тази лисича бърлога, всяка зима потъваше все повече, а и по време на големите дъждове, когато стичащата се по стръмния склон вода влечеше камъни. Дори останките от разрушенията, античните основи и кърпежите със суха зидария биха изчезнали, ако вековните липи, извисили се горе, не придържаха всичко това с огромните си корени. Но настъпеше ли пролет, развалината се превръщаше в кът на прелестна прохлада, на пещера под шубрак от къпини и глогове. Шипковият храст, който затулваше прозореца, се покриваше с розови цветчета, а вратата си имаше завеса от пълзящи орлови нокти, които при влизането трябваше да се отместват като перде.

Естествено Бъзлата не можеше да готви всяка вечер шарен боб и телешко с лук. Това ставаше само когато измъкваха от бащата бяла монета; Исус Христос, без да упражнява натиск, го подмамваше с лакомства и нежности да отвори кесията си. Бохемствуваха в първите дни на всеки месец, веднага щом Фуан получеше шестнайсетте франка за издръжка от Деломови; после следваха празнични пиршества всяко тримесечие, когато нотариусът му изплащаше рентата от тридесет и седем франка и петдесет сантима. Най-напред той вадеше монети от по десет су, желаейки да има за по-дълго време, все още пристрастен към старото си скъперничество; обаче малко по малко се предаваше в ръцете на своя син, тоя голям негодник, който го ласкаеше и залъгваше с необикновени истории, а понякога и го разнежваше със сълзи, така че доброволно даваше по два-три франка за лакомства; казваше, че е по-добре всичко да се излапа от все сърце, понеже рано или късно все ще се изяде. Впрочем трябваше да се признае, че тази промяна се дължеше на Исус Христос: той делеше всичко със стария, крадеше го, но поне го забавляваше. В началото, напълнил търбуха си, той не мислеше за скритите пари на баща си, не се и мъчеше да разбере къде са; баща му беше свободен да прави това, което му е приятно, не можеше да му иска нищо повече, щом като той плащаше гуляите. За скритите някъде пари започваше да мечтае чак през втората половина на месеца, когато джобовете на стареца биваха празни. Нито един лиар не можеше да се измъкне от тях. Ръмжеше срещу Бъзлата, когато поднасяше само каша от картофи без масло, стискаше си корема и започваше да мисли, че наистина е глупаво да се лишаваш, когато има скрити пари, и че в края на краищата един ден ще трябва да се изрови и излапа това имане!

Въпреки това в мизерните вечери, когато протягаше дръгливите си крака, той се отърсваше от тия неприятни мисли, биваше пак весел и шумен, сякаш беше добре вечерял, и пускаше пак артилерийски залпове.

— Тия са от репите! Бъзло, не забравяй маслото, дявол да те вземе!

Фуан съвсем не скучаеше дори в тези мъчителни дни в края на месеците, защото дъщерята и бащата тръгваха из полето, за да търсят с какво да напълнят тенджерата; старият се увличаше в края на краищата и тръгваше с тях. Първия ден той се ядоса — видя Бъзлата да измъква една кокошка с въдица, хвърлена зад една стена. Втория път се разсмя много, когато веднъж, скрила се сутринта в клоните на едно дърво, тя бе спуснала въдица с парче месо сред ято разхождащи се патици; един паток изведнъж се хвърли и лапна всичко — месото, въдицата, връвта; и изчезна във въздуха, издърпан бързо и рязко, задушен, без да издаде звук. Не беше съвсем честно, разбира се, но нали животните, които бродят навън, принадлежат на тоя, който ги улови? А и щом като човек не краде пари, боже мой, той е честен. И оттогава той прояви интерес към мародерските походи на тази хитруша, които бяха невероятни: торба картофи, която домъква с помощта на стопанина, от който ги бе откраднала; шише мляко, издоено от крава на паша, и бельо от перачките, което затиснала на дъното на река Егр, а после през нощта отишла да го прибере. Виждаха я навред по пътищата, нейните гъски й бяха постоянен повод да обикаля този край, да дебне удобен случай, криейки се с часове в дъното на някоя яма, преструвайки се на заспала, докато гъските й пасат; тя дори си служеше с тях като с истински кучета, гъсокът съскаше и я предупреждаваше, ако имаше опасност някой досадник да я изненада. Тя беше на осемнадесет години по това време, обаче не изглеждаше по-голяма от дванадесет, винаги гъвкава и стройна като тополова фиданка, с козя главичка, със зелени очи, гледащи изкосо, и с широка уста, извита нагоре. Под старите ризи на баща й нейните малки гърди се бяха втвърдили, без да наедряват — истинско момче, което обичаше само животните си и хубаво се подиграваше с мъжете; това обаче не й пречеше, когато си играеше с някой хлапак да завърши играта по гръб — нали затова бе създадена, пък и нямаше никакви последици. Имаше щастието, че общуваше с негодници на нейна възраст, защото би станала много опасна, ако улегналите мъже и старите не бяха я оставили спокойна, намирайки я мършава. Независимо, че крадеше много и се държеше малко непристойно, тя все пак беше весело момиче и не толкова покварено, колкото можеше да се помисли, както казваше дядо й — тя го забавляваше и пленяваше с поведението си.

Обаче Фуан най-много се развличаше, когато придружаваше Исус Христос при неговите скитания на безделник из нивите. Всъщност всеки селянин, дори и най-почтеният, е бракониер; той се интересуваше от заложените примки, от спуснатите на дъното въдици и разни други дивашки изобретения, с които се водеше хитра война, една непрекъсната борба с полския пазач и жандармите. Щом като „фуражките“ с ширити и жълтите кожени колани с презрамки се появяваха на пътя, щръкнали над житата, бащата и синът лягаха върху някой насип и се преструваха на заспали; после изведнъж полазваха на четири крака в канавката, синът отиваше да вдигне капаните, а през това време бащата с невинен израз на добър старик продължаваше да наблюдава униформите и фуражките с ширити. В Егр имаше прекрасни пъстърви, които продаваха по четиридесет — петдесет су на един търговец в Шатодюн; лошото бе, че трябваше да ги дебнат с часове, излегнали се по корем върху тревата, хитри бяха тия риби. Често пъти отиваха чак до Лоар, чието тинесто дъно охранваше хубави змиорки. Когато на въдиците му нищо не се улавяше, Исус Христос беше измислил друг практичен риболов — през нощта ограбваше рибарските дюкяни на крайбрежните буржоа. Това всъщност правеше само за развлечение, страстта му беше ловът. Унищожаваше дивеча в цялата околност, не прощаваше на нищо, ловеше пъдпъдъци, яребици, дори скорци и чучулиги. Рядко употребяваше пушка, защото гърмежите се чуваха надалече в равнината. В люцерните нямаше нито едно люпило яребици, което да не му бе добре познато — знаеше мястото и часа, в който малките, още сънливи и мокри от росата, можеха да бъдат уловени с ръце. Той имаше усъвършенствувани капани за чучулигите и пъдпъдъците, а с камъни биеше по гъстите орляци от скорци, които сякаш бяха донасяни от силните есенни ветрове. Двадесет години, откакто така изтребваше дивеча, и затова не се виждаше вече нито един горски заек в шубраците по хълмовете край река Егр и това вбесяваше ловците. Бягаха му само полските диви зайци, които впрочем бяха голяма рядкост; те скачаха свободно в равнината, където бе опасно да ги гони. Ах, как мечтаеше за ония няколко заека на Бордери, обаче рискуваше да влезе в затвора винаги когато повалеше някой с пушечен изстрел. Видеше ли го, че взема пушката си, Фуан не тръгваше с него; считаше, че постъпва много глупаво и че положително ще го пипнат.

И това, естествено, стана. Трябва да се каже, че фермерът Урдьокен, разярен от това унищожаване на дивеча в района на неговото имение, даваше най-строги нареждания на Бекю; измъчвайки се, че никога не може да залови някого, Бекю започна да спи в една копа, за да наблюдава отблизо. И един ден при зазоряване внезапно го събуди пушечен изстрел, чийто пламък премина покрай лицето му. Зад сламата се беше скрил Исус Христос, който почти от упор бе стрелял и убил заек.

— Ах, дявол да го вземе, ти си значи! — извика полският пазач и грабна пушката му, която Исус Христос бе поставил върху копата, за да отиде да вземе заека. — Ах, негоднико, трябваше да се сетя!

В кръчмата те дремеха заедно; но в нивята не можеше да не се срещат като врагове — единият винаги нащрек да хване другия, който пък бе решен да му счупи главата.

— Е добре, да, аз съм, не ми досаждай!… Върни ми пушката.

Бекю вече съжаляваше, че го бе заловил. Обикновено той завиваше надясно, когато забелязваше Исус Христос наляво. За какво трябва да се забърква в такава отвратителна история с един приятел? Обаче този път — дългът преди всичко; не можеше да си затвори очите. Освен това човек поне трябва да бъде любезен, когато се е провинил.

— Твоята пушка ли, мръснико! Задържам я и ще я депозирам в общината… И не мърдай, не се мъчи да хитруваш, защото ще пусна другия куршум в шкембето ти!

Обезоръжен и побеснял, Исус Христос се въздържа и не скочи върху му. Но после, когато го видя да се отправя към селото, тръгна подир него със заека, който размахваше в ръката си. Единият и другият извървяха един километър, без да си проговорят, само се споглеждаха свирепо, като че ли неизбежно бе да се сбият всяка минута; все пак и на двамата им ставаше все по-неудобно. Каква неприятна среща!

Когато стигнаха зад църквата, на две крачки от Замъка, бракониерът направи последен опит:

— Слушай, не прави глупости, стари приятелю… Влез вкъщи да пием по чашка.

— Не, трябва да съставя акта — отвърна с рязък тон полският пазач.

И се заинати като стар боец, който признава само заповедта. Но в края на краищата се спря и каза, понеже другият го бе хванал за ръката, за да го въведе:

— Само ако имаш мастило и писалка… В дома ти или другаде, няма значение, стига документът да бъде написан!

Когато Бекю влезе в дома на Исус Христос, слънцето бе изгряло, дядо Фуан, който пушеше вече с лулата си пред вратата, разбра и се разтревожи още повече, че нещата се развиваха така сериозно: намериха мастило и една ръждясала писалка; полският пазач, разтворил лакти, започна да подрежда фразите си със страшно напрежение. Обаче в същото време, по знак на баща си, Бъзлата сложи три чаши и един литър; още на петия ред Бекю, изтощен, не можейки вече да се справи със сложното описание на фактите, прие да му напълнят чашата. И след това малко по малко положението се подобри. Появи се втори литър, след това трети. Два часа по-късно тримата мъже разговаряха буйно и дружелюбно, опрели глава о глава; бяха много пияни, напълно бяха забравили сутрешната неприятна случка.

— Проклет рогоносецо — викна Исус Христос, — знаеш ли ти, че аз спя с жена ти?

Беше истина. От празника насам той прекарваше жената на Бекю, където може, третирайки я все пак като стара непривлекателна мърша. Обаче Бекю, който ставаше зъл в пиянството, се ядоса. Това, което понасяше, когато бе трезвен, го разгневяваше, когато бе пиян. Той замахна с едно празно шише и изрева:

— Дявол да те вземе, свиня такава!

Шишето се пръсна в стената, без да улучи Исус Христос, който се лигавеше, усмихнат ласкаво. За да успокоят рогоносеца, решиха да не се разделят, да изядат заека веднага. Когато Бъзлата готвеше задушен заек, чак до другия край на Рон се разнасяше хубав аромат. Стана голям празник, който продължи цял ден. Бяха още на масата и оглозгваха кокалите, когато се мръкна. Запалиха две свещи и продължиха. Фуан се пребърка и намери три монети от по двадесет су, с които изпрати малката да купи литър коняк. Хората в околността вече спяха, а те продължаваха да пият. Исус Христос, който непрекъснато опипваше масата, сякаш търсеше нещо, намери започнатия акт, оставен в един ъгъл на масата, изпоцапан с вино и сос.

— О, наистина, трябва да го довършим! — измърмори той, раздрусал корема си с пиянски смях.

Гледаше хартията, обмисляше някаква шега, нещо, с което да изрази презрението си към писането и към закона. Изведнъж надигна задника си, постави под него хартията, точно където трябва, и пусна върху нея една дебела и тежка от ония, за които казваше, че са със снаряд.

— Ето ти го подписан!

Всички, дори и самият Бекю, се изсмяха. Ах, съвсем не бе скучно тази нощ в Замъка.

По това време Исус Христос си бе намерил нов приятел. Една вечер, когато се вмъкваше в някаква яма, за да избегне минаващи стражари, той откри на дъното един юначага, заел вече мястото и също като него не желаещ да бъде видян от тях; двамата се разговориха. Оказа се добродушен непрокопсаник на име Льороа, наречен Канон — дърводелски работник, напуснал Париж преди две години поради неприятни истории; сега предпочитал да живее извън градовете, обикалял от село на село, престоявал седмица тук, седмица там, търсел работа от ферма на ферма, докато господарите го изгонят. Сега вече не намирал работа, просел по пътищата, преживявал с откраднати зеленчуци и плодове и бил щастлив, когато му позволявали да преспи в някоя копа. Истината бе, че видът му съвсем не вдъхваше доверие — облечен в дрипи, много мръсен, много грозен, съсипан от мизерия и пороци и с лице толкова мършаво и бледо, покрито с рядка брада, че жените само като го зърнеха, затваряха вратите. А най-лошото бе, че държеше страхотни речи, заканваше се, че ще отреже главите на богатите и че някой ден ще гуляе с жените и виното на другите, докато хвърли топа. Тия закани, изричани с мрачен глас и вдигнати юмруци, изразяващи революционни теории, заучени в парижките предградия и изброявани с пламенни думи, ужасяваха и плашеха селяните със социалните си искания. От две години насам хората от фермите го виждаха да пристига така привечер, молейки за малко местенце в сламата, за да пренощува; той сядаше до огъня, смразяваше кръвта на всички със страшни думи; после изчезваше, за да се появи след осем дни отново по същото тъжно време, на свечеряване, пророкувайки пак разруха и смърт. И поради това отвсякъде го пъдеха, защото всяко идване на този кривоглед човек, прекосяващ полето, оставяше такива спомени.

Веднага Исус Христос и Канон се разбраха.

— Ах, дявол да ги вземе — извика Исус Христос, — имал съм право в 1848 година, когато исках да заколя всички в Клоа!… Хайде, драги, да изпием един литър.

Той го заведе в Замъка, вечерта го сложи да спи при себе си от уважение, защото, слушайки го как говори, чувствуваше превъзходството му — знаеше неща, които изведнъж щели да преправят обществото. На по-другия ден Канон изчезна. Две седмици след това се върна, а на разсъмване пак си отиде. И оттогава от време на време той се появяваше в Замъка, ядеше и хъркаше като у дома си, кълнейки се всеки път, че буржоата ще бъдат пометени, преди да изминат три месеца. Една нощ, когато бащата беше излязъл да бракониерства, той се опита да прекара дъщерята; обаче Бъзлата, възмутена и почервеняла от срам, му удари плесница и го ухапа така надълбоко, че той бе принуден да я пусне. За каква я вземаше тоя дъртак? — питаше се тя. А той я сметна за голяма глупачка.

Фуан също не обичаше Канон, считаше го за безделник, който ще свърши на ешафода. Когато този бандит идваше при тях, старецът помръкваше толкова, че предпочиташе да пуши лулата си навън. Впрочем на него отново му дотегна животът, той не гуляеше вече на драго сърце със сина си, откакто една неприятна история ги разедини. Досега Исус Христос бе продавал земите си от своя дял парче по парче само на брат си Бюто и на зет си Делом; и всеки път Фуан, чийто подпис бе необходим, подписваше, без нищо да каже, тъй като имотът си оставаше в семейството. Но ето че сега се стигна до последната нива, която бракониерът беше заложил, и тази нива заемодавецът искаше да продаде на търг, защото не получаваше нито едно су от уговорената лихва. Осведомен вече, господин Байаш бе казал, че синът трябва сам да продаде нивата си, и то веднага, за да не бъде отрупан с разноски. Обаче за нещастие Бюто и Делом отказваха да я купят, твърдо решили да не се занимават повече с такава работа, докато старият живее в Замъка, разгневени, че се оставя да бъде разоряван от този голям негодник, първородния му син Исус Христос. Така че нивата щеше да бъде продадена от правосъдието, обгербваните документи бяха готови и за пръв път едно парче земя от имота на Фуан щеше да отиде в чужди ръце. Старият не можеше вече да спи. Тази земя, която неговият баща и неговият дядо толкова много са обичали и с такъв труд са спечелили, тази притежавана земя, ревниво пазена като собствена жена, да бъде прахосана в съдебни процеси, да бъде обезценена, да мине в чужди ръце, у някой съсед, за половината от цената си! Той трепереше от яд, сърцето му така се свиваше от болка, че плачеше като дете. Ах, тази свиня Исус Христос!

Станаха ужасни сцени между бащата и сина. Исус Христос не отвръщаше, оставяше баща си да се изморява с обвинения, охкания и станал прав да излива мъката си.

— Да, ти си убиец, все едно, че си взел нож, разбираш ли, и с него ми режеш парче от месото… Една толкова хубава нива, каквато няма друга! Една нива, в която всичко никне, само като духнеш отгоре!… Толкова ли си мързелив и разпуснат, че не можеш да запретнеш ръкави, вместо да я изоставиш на друг… Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! Само като си помисля, кръвта ми кипва! Нямаш ли кръв ти, проклет пияницо!… И става така, защото ти си я изпил, изпил си земята си, проклет негодник и пияница! Мръсник! Свиня!

После, след като бащата почнеше да се задушава и паднеше от умора, синът отговаряше спокойно:

— Колко е глупаво, старче, да се измъчвате така! Бийте ме, ако това ще ви успокои, но вие съвсем не сте философ, ах, не!… Е какво от това? Яде ли се земята? Ако ви поднесат едно ястие от нея, вие ще направите смешна гримаса! Взех заем срещу нея, защото това е моят начин, да, моят, с който карам да никнат монети от по сто су. А после ще бъде продадена, както са били продавани другите от стопанина им Исус Христос; и ако паднат още няколко екюта, ще ги изпием значи, това е истинската мъдрост!… Ах, боже мой, ще умрем и тогава пак ще си имаме земя!

Обаче бащата и синът бяха единни по отношение на омразата, която изпитваха към съдия-изпълнителя господин Вимьо — един дребен, жалък съдия-изпълнител, на когото възлагаха задачи, с които не искаше да се занимава неговият колега в Клоа; именно той една вечер се осмели да отиде в Замъка и да връчи съдебното решение. Вимьо беше нечисто човече, една жълта брада, от която се подаваше само червен нос и гуреливи очи. Винаги облечен като господин — с шапка, с редингот, с черен панталон — отвратително протъркан и с петна, той бе известен в общината със страхотните побоища, които му нанасяха селяните всеки път, когато бе длъжен да съставя актове срещу тях и бе далече от тия, които можеха да му се притекат на помощ. Носеха се легенди, че чупели тояги по раменете му, че го потапяли в студените води на блатата, че го гонели с вили и той препускал по два километра, че по гол задник го биели жените с дъщерите си.

Точно тогава Исус Христос се прибираше с пушката си и дядо Фуан, който пушеше лулата, седнал на един дънер, му каза, ръмжейки от гняв:

— Ето позора, който ни причини, негоднико!

— Чакайте да видя! — прошепна бракониерът със стиснати зъби.

Обаче като го видя с пушка, Вимьо се спря изведнъж на тридесетина крачки. Цялата му жалка, черна, мръсна и възпитана личност се разтрепери от страх.

— Господин Исус Христос — каза той с тънък глас, — идвам по делото, нали знаете… И ви оставям това. Приятна вечер.

Беше оставил облепения с марки документ върху един камък и вече си отиваше заднишком и бързо, когато Исус Христос извика:

— Дявол да те вземе, мастилен господинчо, трябва да те научим да бъдеш любезен!… Я ми донеси хартията си!

И тъй като нещастникът, скован и изплашен, не смееше вече да тръгне нито напред, нито назад, той се прицели в него.

— Ще ти пратя олово, ако не побързаш… Хайде, вземи си хартията и ела… По-близо, по-близо де, проклет лицемерино, или ще стрелям!

Изтръпнал, побледнял, съдия-изпълнителят се люлееше върху късите си крака и умолително гледаше дядо Фуан. Старецът продължаваше да пуши спокойно лулата си, изпитващ злобна ненавист към съдебните разноски и човека, който ги събира от селяните.

— А така — вече сме наблизо, не е толкова страшно. Дай ми твоята хартия. Не, не така с върха на пръстите, сякаш неохотно. Учтиво, дявол да го вземе! И от все сърце… Така! Сега си учтив.

Вимьо, парализиран от хиленето на този великан, чакаше примигвайки, края на шегата — предчувствуваше удар с юмрук или плесница!

— Сега се обърни.

Той разбра, не мръдна, стисна бедрата си.

— Обърни се или аз ще те обърна!

Видя ясно, че трябва да се примири. Жално се обърна и сам предостави малкия си нещастен задник като на мършава котка. Исус Христос тогава се засили, ритна го там, където трябва, така силно, че го отпрати да падне на четири метра далече с носа надолу. И съдия-изпълнителят, надигнал се мъчително, се затича като обезумял, а тогава се чу следният вик:

— Внимание! Стрелям!

Исус Христос изгърмя. Само надигна крак и — бум! Изпусна една толкова звучна, че, ужасен от гърмежа, Вимьо падна отново. Този път черната му шапка се търкулна по камъните. Той я настигна, взе я и започна да тича по-силно. Зад него изстрелите продължаваха — бум, бум, бум! — неспирно като истинска престрелка сред бурен смях, който го влудяваше. Спуснал се по наклона като скокливо насекомо, той беше вече на сто крачки, но ехото в долината още повтаряше канонадата на Исус Христос. Ехтеше цялото поле, а се разнесе и един последен, страхотен гръм, когато съдия-изпълнителят, смалил се като мравка, изчезна в Рон. Бъзлата, изтичала при шума, се държеше за корема и, паднала на земята, кудкудякаше като кокошка. Дядо Фуан бе извадил лулата от устата си, за да може по-лесно да се смее. Ах, този дявол Исус Христос! Нищо и никакъв човек, но все пак голям смешник!

Следващата седмица старецът трябваше все пак да склони и да даде подписа си, за да се извърши продажбата. Господин Байаш имаше един купувач и най-разумно бе да послушат неговия съвет. И така бе решено — бащата и синът да отидат в Клоа през третата събота на месец септември, в навечерието на свети Любин, един от двата празника на града. Това пътуване старецът използува тайно от своя син, като му се изплъзна в тълпата, за да изтегли от бирника рентата си, която имаше да взема още от месец юли срещу скритите ценни книжа. Щяха да отидат и да се върнат пешком.

На влизане в Клоа, пред спуснатата бариера за минаващия влак, Фуан и Исус Христос бяха настигнати от Бюто и Лиз, пътуващи с двуколката си. Веднага двамата братя започнаха да се карат, ругаха се, докато най-сетне бариерата бе вдигната; но и след нея, когато конят му заслиза надолу, Бюто се обърна с издута от вятъра блуза, за да наговори на брат си неща, които не бяха за казване:

— Хайде, махай се, негоднико! Аз храня баща ти! — изкрещя Исус Христос с все сила, сложил двете си шепи пред устата.

На улица Груез у господин Байаш Фуан преживя тежки моменти; независимо от това, че кантората бе пълна, всички хора използуваха пазарния ден, та трябваше да чака близо два часа. Всичко това му припомни съботата, когато бе дошъл да уреди делбата: разбира се, че в онази събота по-добре щеше да стори, ако бе отишъл да се обеси. И когато най-после нотариусът ги прие и трябваше да подпише, старецът потърси очилата си и ги избърса; насълзените му очи пак ги замъглиха, а ръцете му така се разтрепериха, че се принудиха да поставят пръстите му там, където трябваше, за да сложи името си. Това толкова много го разстрои, че се обля в пот; смутен, разтреперан, гледаше около себе си като човек след операция, търсещ крака си, който са му ампутирали. Господин Байаш смъмри строго Исус Христос; изпрати бащата и сина, обяснявайки им закона: отказването от имота било неморално, подобни деяния положително щели да доведат до отменяне на правата, за да не може да се прехвърля наследството.

Навън на улица Гранд пред вратата на „Добрият орач“ Фуан изостави Исус Христос сред тълпата на пазара; всъщност синът, който се подсмиваше при раздялата, дори го улесни, подозирайки за каква работа се касаеше. Така че старият веднага се отправи към улица Бодониер, където господин Арди, бирникът, живееше в малка хубава къща, разположена между двор и градина. Той беше дебел човек, червендалест и засмян, с черна добре вчесана брада, от когото селяните се страхуваха, загдето ги замайва с историите си. Арди ги приемаше в тесен кабинет, една стая, разделена на две с перила — от вътрешната страна седеше той, а от другата заставаха те. Често пъти там стояха прави, притиснати и скупчени повече от двадесет души. В момента се намираше само Бюто, който току-що бе дошъл.

Никога Бюто не се решаваше да плати данъците наведнъж. Получеше ли съобщението през март, по осем дни биваше в лошо настроение. Той бясно ръмжеше срещу поземления данък, разните други налози върху недвижимите имоти, върху вратите, прозорците и прочее: най-много се гневеше, загдето сборът от тия данъци растял от година на година — както сам казваше. След първото съобщение чакаше да получи второ без глоби. Така винаги печелеше една седмица. След това започваше да плаща по една дванадесета всеки месец, когато отиваше на пазар; и всеки месец преживяваше същите мъки, разболяваше се в навечерието, занасяше парите си, сякаш слагаше врата си под нож. Ах, това проклето правителство! То просто ограбваше народа.

— Я, вие ли сте! — каза весело господин Арди. — Добре сте направили, като сте дошли, щях да ви обложа с разноски.

— Само това липсваше! — изръмжа Бюто. — И нали знаете, че не плащам шестте франка, с които сте ми увеличили поземления данък… Не, не, неправилно е!

Бирникът започна да се смее.

— Защо всеки месец пеете същата песен! Нали ви обясних вече, че вашият доход трябва да се увеличава от насажденията върху бившата ви ливада край Егр. Обосновали сме се, както се полага.

Обаче Бюто продължи упорито да се противопоставя. О, как не, доходът му се увеличил! Преди неговата ливада била седемдесет ара, а сега не била повече от шестдесет и осем, след като реката, измествайки се, му била изяла два; е добре, защо все още трябва да се плаща за седемдесет, справедливо ли било? Господин Арди отвърна спокойно, че с кадастралните въпроси те не се занимавали, че той трябва да изчака да оправят кадастъра. И под предлог, че допълня обясненията си, той го отрупа с цифри и с технически думи, от които Бюто не разбра нищо. После с присмехулния си тон заключи:

— Както искате, не плащайте, това не ме засяга! Ще ви изпратя съдебния пристав.

Изплашен и изумен, Бюто се укроти. Не си ли по-силен, трябва да се подчиняваш; и заедно със страха още повече се увеличи вековната омраза срещу тази тъмна и сложна власт, която чувствуваше над себе си — администрацията, съдилищата и тия негодници, гражданите — както самият казваше. Той извади кесията си бавно. Големите му пръсти трепереха, беше получил много дребни монети на пазара, всяка от която опипваше, преди да я сложи пред себе си. Три пъти Бюто прави сметката си, събра цялата сума в сантими, всеки от които все повече раздираше сърцето му, гневеше се, че трябва да даде толкова голям куп пари. Най-сетне с неспокойни очи започна да гледа как бирникът прибира парите в касата. В този момент се появи дядо Фуан.

Старецът не бе познал гърба на сина си и затова остана изненадан, когато Бюто се обърна.

— Е, добре ли сте, господин Арди? — смотолеви той. — Минавайки, ми хрумна идеята да вляза, за да ви поздравя… Напоследък почти не се виждаме вече…

Бюто разбра всичко, поздрави и си тръгна забързан; но пет минути по-късно влезе, уж да поиска някакво сведение, точно в момента, когато бирникът, изплащайки купоните, нареждаше пред стареца в монети от по сто су седемдесет и пет франка за тримесечието. В очите му се появи пламък, но той избягна да погледне баща си, престори се, че не е забелязал как той хвърли носната си кърпа върху монетите и като ястреб ги грабна и пъхна в дъното на джоба си. Този път те излязоха заедно: Фуан, много смутен, хвърляше коси погледи към сина си, който, в много добро настроение, проявявайки внезапно синовна привързаност, не искаше да се раздели вече с него, предложи му да го върне на село с двуколката си, така че го придружи до „Добрият орач“.

Исус Христос беше там с малкия Сабо от Бринквил, лозар, също така известен шегаджия, който като него пускаше такива газове, че можеше с тях да върти мелници. Така че двамата още щом се срещнаха, се обзаложиха на десет литра печалба за оня, който изгаси повече свещи. Възбудени и разтресени от гръмки смехове, много техни приятели ги бяха придружили до крайната зала. Бяха образували кръг, вдясно на който действуваше единият, а вляво другият със смъкнати гащи и насочен задник към свещ, която да угаси. Сабо бе стигнал до десет, а Исус Христос до девет, защото веднъж не бе успял. Беше много притеснен, славата му бе застрашена. Обаче набра сили. Нима Рон ще се остави да бъде бит от Бринквил? И той напрегна духалото си така, както и ковач не се засилва — девет! десет! единайсет! дванайсет! Дори барабанчикът на Клоа, който палеше угасените свещи, щеше да бъде отнесен. Сабо с мъка угаси десетата и се почувствува изтощен, когато Исус Христос, тържествуващ, изгаси още две, но извика на барабанчика да ги запали пак в негова чест. Барабанчикът ги запали, те светнаха с хубав жълтеникав, златист пламък, който заблестя като слънце, възхваляващо неговата слава.

— Ех, дявол да го вземе този Исус Христос! Какъв майстор! На него да се даде медалът!

Приятелите си деряха гърлата с викове и с шеги. Имаше и възторзи, защото все пак човек трябва да е здравеняк, за да може толкова, колкото си иска. Изпиха десетте литра в продължение на два часа, без да говорят за нищо друго.

Докато брат му си вдигаше гащите, Бюто го плесна дружелюбно по задника; и като че ли настъпи разбирателство при тази победа, която бе чест и за семейството. Почувствувал се подмладен, дядо Фуан разказа една весела история от своето детство. Пазарът приключваше, всички се разотидоха много пияни.

И стана така, че Бюто върна с двуколката си Фуан и Исус Христос. Лиз, на която мъжът й бе пошушнал нещо, се показа също така любезна. Сега не се заядоха един с друг, обсипваха баща си с нежности. Обаче Исус Христос, който изтрезняваше, започна да размишлява: щом като малкият е така любезен, навярно е разкрил тайната у бирника? Но тая няма да я бъде! Щом като досега той, когото считат за негодник, е имал търпението да чака появата на имането, сега, разбира се, няма да бъде такъв глупак, че да го остави да мине в други ръце. Ще действува умело, кротко, без да се кара, тъй като сега семейството е на път да се сдобри.

Когато стигнаха в Рон и старият се накани да слезе, двамата му синове се хвърлиха, надпреварвайки се кой да бъде по-любезен и внимателен.

— Татко, облегнете се на мене.

— Татко, дайте ми ръката си.

Те го поеха, свалиха го на пътя. А той стоеше между двамата, изненадан, досетил се на какво се дължи тяхното поведение; да, съмнение нямаше.

— Какво ви стана на вас, че толкова много ме обикнахте?

Тяхното внимание го ужасяваше. Би предпочел да са както обикновено, да не се отнасят към него с такава почит. Ах, проклета съдба! Щеше ли да има неприятности сега, когато знаеха, че има пари? Влезе в Замъка отчаян.

Канон, който бе изчезнал от два месеца, сега седеше на един камък и чакаше Исус Христос. Щом го видя, извика:

— Я слушай, дъщеря ти е в гората Пуйлар, един мъж е отгоре й.

Стреснат, бащата едва не пукна от възмущение; със зачервено лице той извика:

— Мръсница! Опозорява ме!

И като откачи големия коларски камшик, който бе зад вратата, той се спусна по каменистия склон към малката гора. Но гъските като добри кучета пазеха Бъзлата, когато бе в такова положение. Веднага гъсокът подуши бащата и тръгна към него, последван от ятото. С вдигнати криле и протегната шия започна да съска продължително и остро, предричайки опасност; а в същото време гъските, разгънати в боен ред, също протягаха шии, разтворили големите си, жълти човки, готови да хапят. Камшикът изпляска, чу се как животните побягнаха под листака. А уведомена, Бъзлата беше избягала.

Когато окачи камшика, Исус Христос имаше вид на човек, философски обзет от голяма мъка. Може би упоритата безочливост на дъщеря му го караше да изпитва състрадание към човешките страсти. Може би просто си спомни за славата, извезана в Клоа. И този бракониер и пияница поклати разчорлената си глава и каза на Канон:

— Виж какво, ако искаш да знаеш, това няма никакво значение.

И надигайки задник над потъналата в мрака долина, той пусна една презрителна и мощна пръдня, сякаш искаше да смаже земята.

4.

Беше в началото на месец октомври, гроздоберът щеше да започне, следваше хубава седмица на гуляи, когато скараните семейства обикновено се сдобряваха около каните с ново вино. Рон миришеше на грозде в продължение на седем дни; ядяха толкова много от него, че жените надигаха поли, а мъжете сваляха гащи край всеки плет; а влюбените, изпоцапани, се целуваха с пълни уста в лозята. И всичко това завършваше с пияни мъже и забременели момичета.

Още на другия ден след завръщането им от Клоа Исус Христос се зае с търсене на скритото имане; защото старият може би не държеше в себе си парите си и ценните си книжа, навярно ги бе заровил в земята. Напразно Бъзлата помагаше на баща си, те претърсиха най-напред къщата, без да намерят нещо, въпреки хитростта и острия им нюх на мародери; но през следващата седмица, когато бракониерът случайно сваляше от полицата една стара спукана тенджера, която вече не употребяваха, откри под лещата един пакет с книжа, грижливо завит в гумирано платно от хастар на шапка. Обаче нямаше нито едно су, парите навярно дремеха другаде, трябва да са грамаден куп, тъй като от пет години бащата не харчеше за нищо. В пакета наистина имаше ценни книжа с по пет на сто за рента от триста франка. Когато Исус Христос започна да ги брои и да ги души, намери друг лист — един обгербван документ, изписан с едър почерк, чието съдържание го изуми. Ах, дявол да го вземе! Ето значи къде отивали парите.

Една история — да умреш от яд! Петнадесет дни след като бе разделил имота си при нотариуса, Фуан се бе разболял, толкова го присвило сърцето, че нямал вече нищо свое, дори педя земя. Не, той не можел да живее така, щял да предаде богу дух. И тогава именно направил глупостта, една истинска глупост на запален старец, който дава и последните си пари, за да си възвърне тайно проститутката, която му е изневерила. Той, хитрец за времето си, се бе подвел от приятел, от този дядо Сосис! Трябва много силно да го е завладяло това бясно чувство за собственост, което е вродено до мозъка на костите у всички мъже — да използуват и да оплодяват земята. Бил е толкова увлечен, че подписал документ с дядо Сосис, според който последният след смъртта си му отстъпва един арпан земя при условие, че ще получава петнадесет су всяка сутрин, докато е жив. Каква глупава сделка, когато човек е на седемдесет и шест години, а продавачът с десет години по-млад! Истина бе, че дядо Сосис престорено легнал на легло по това време — кашлял и примирал така, че другият, затъпял в прищявката си, се помислил за по-хитър и побързал да сключи хубавата сделка. Но както и да е, това доказва, че на когото главата му пламне по някое момиче или по някоя нива, по-добре е да легне да спи, отколкото да подписва документи; и така това продължаваше вече от пет години — всяка сутрин по петнадесет су; и колкото повече даваше, толкова повече беснееше за земята, все по-силно я желаеше. За чудене бе, че след като се бе отървал от всички неприятности на целия си трудов живот и вече му предстоеше да умре спокойно, гледайки как другите съсипват живота си с неблагодарната земя, той се бе обърнал да й се отдаде, за да бъде довършен от нея! Ах, мъжете съвсем не са мъдри — и старите като младите!

За миг Исус Христос помисли да вземе всичко — договора и ценните книжа. Но сърцето не му позволи — трябваше да избяга след подобен удар! Не беше като с парите, задигнеш ги и чакаш други да се съберат. Разгневен, той сложи отново хартиите под лещата в дъното на тенджерата. Беше толкова раздразнен, че не можа да задържи езика си. Още на другия ден цялото село Рон научи за сделката на дядо Сосис, за петнадесетте су дневно срещу един арпан, който съвсем не струваше три хиляди франка; за пет години това правеше близо хиляда и четиристотин франка, а и ако старият хитрец живее още пет години, нивата ще си му остане, след като получи цената й. Пошегуваха се с дядо Фуан. Обаче докато преди го гледаха по пътищата като човек, останал гол като тояга, сега отново започнаха да го поздравяват и зачитат, щом като разбраха, че е рентиер и собственик.

Най-вече семейството промени отношението си към него. Фани, която бе много охладняла към своя баща, засегната, загдето той се бе оттеглил у негодника — неговия първороден син, вместо отново да се върне у тях, му занесе бельо, стари ризи на Делом. Но той се показа много суров, направи намек за думите й, от които още го болеше сърцето: „Татко ще дойде да ни моли на колене, за да го приберем отново!“ И затова я посрещна иронично: „Значи ти идваш на колене, за да ме върнеш обратно!“, което тя преглътна. Прибра се вкъщи и плака от срам и ярост, защото като горда селянка беше чувствителна, обиждаше се дори от поглед. Порядъчна, работлива и богата, тя стигна дотам, че се бе скарала с всички. Делом трябваше да й обещае, че занапред той ще носи парите за издръжката на бащата, защото тя се бе заклела, че никога няма да му проговори.

Обаче Бюто учуди всички, когато един ден влезе в Замъка, за да направи малко посещение на стария, както сам каза. Исус Христос, хилейки се, донесе бутилката с ракия и се чукнаха. Но присмехулството му се превърна в изумление — видя брат си да вади десет монети от по сто су, после да ги нарежда на масата и да казва:

— Татко, все пак трябва да си уреждаме сметките… Ето вашата рента за последното тримесечие.

Ах, дявол да го вземе, голтака му с голтак! Той, който от години не даваше вече нито едно су на баща си, сега, като му показваше парите си, не го ли подмамваше? Прочее, той веднага отстрани протегнатата ръка на стария и си прибра монетите.

— Внимание. Направих това само за да ви кажа, че имам тия пари… Пазя ви ги, вие знаете къде ви чакат те.

Исус Христос започна да пули очи и да се сърди.

— Слушай, да не би да искаш да отведеш татко…

Но Бюто отвърна весело:

— Какво, ревнуваш ли? Нима няма да бъде естествено бащата да бъде при мен една седмица и при тебе една седмица? Ех, освен ако вие се разрежете на две, татко?… За ваше здраве, очаквам ви!

Тръгвайки си, той ги покани на следния ден да отидат на гроздобер в неговото лозе и да се тъпчат с грозде, колкото коремите им поберат. Той се държа толкова любезно, че Фуан и Исус Христос решиха: макар и да е голям проклетник, все пак е забавен, стига да не се оставиш да те подведе. За да се разтъпчат, изпратиха го малко по пътя.

Точно в долната част на склона те срещнаха господин и госпожа Шарл, които заедно с Елоди се прибираха в имението си Розбланш след разходка по течението на Егр. Тримата бяха в траур за госпожа Естел, както наричаха майката на момиченцето, умряла през месец юли от преумора; това трябваше да се очаква, защото всеки път, когато бабата се връщаше от Шартр, казваше много ясно, че бедната й дъщеря се претрепвала от работа, за да поддържа доброто име на заведението на улица Жюиф, с което мързеливият й съпруг се занимавал все по-малко. Какво голямо вълнение преживя господин Шарл при погребението, на което не посмяха да заведат Елоди, а се решиха да й кажат новината едва три дни, след като майка й почиваше под земята! Каква мъка бе за него след толкова години да види отново номер 19 на ъгъла на улица Планш-о-Карп — тази къща боядисана в жълто, със зелени, винаги спуснати кепенци, с отворена вратичка, а антрето, заприщено от ковчег, поставен между четири свещи! Трогна го начинът, по който кварталът сподели мъката му. Церемонията наистина мина много хубаво. Когато извадиха ковчега на тротоара, всички съседи се прекръстиха. И замислени се отправиха към църквата. Петте жени от дома бяха там в тъмни рокли, с приличен вид, както се каза вечерта в Шартр. Дори една от тях плака на гробищата. Откъм тая страна в края на краищата господин Шарл остана доволен. Но на другия ден колко много се измъчи, когато разпита зет си Ектор Вокон и разгледа заведението. То беше загубило вече блясъка си, чувствуваше се, че липсва мъжка ръка — допуснати бяха неща, които той в никакъв случай не би търпял. Обаче с удоволствие забеляза, че доброто поведение на петте жени по време на погребалното шествие бе имало тъй благоприятен отклик в града, че след това през седмицата заведението бе винаги пълно. А на тръгване, изпълнен с тревоги, той не пропусна да каже на Ектор: сега, когато я няма бедната Естел, за да ръководи работата, той трябва да се поправи, да започне здравата да се труди, ако не иска да пропилее благосъстоянието на дъщеря си.

Веднага Бюто ги помоли да отидат и те също на гроздобера. Но те отказаха заради траура си. И наистина изглеждаха тъжни и отпаднали. Приеха само да отидат да опитат новото вино.

— И за да разсеем това бедно момиченце — заяви госпожа Шарл. — Тя има толкова малко забавления тук, откакто я прибрахме от пансиона! Какво да се прави, не може винаги да бъде в училището!

Елоди слушаше с наведени очи, със зачервени без причина очи. Тя бе станала висока, много тънка и бледна като лилия, растяща на сянка.

— Е какво ще правите с тази голяма мома? — попита Бюто.

Тя се зачерви още повече, а баба й отговори:

— Божичко! Съвсем не знаем… Тя ще си помисли, ние ще я оставим съвсем свободна.

Фуан, който бе дръпнал господин Шарл настрана, го попита с интерес:

— Върви ли търговията?

С отчаян вид запитаният вдигна рамене:

— О, съвсем не! Точно тази сутрин видях един познат от Шартр. И заради това сме толкова загрижени… Пропаднало заведение! Биели се по коридорите, дори не плащали вече, толкова лош бил надзорът!

Той скръсти ръце и вдъхна дълбоко, за да му олекне от най-голямата му грижа — една нова грижа, толкова голяма, че не можеше да я преглътне от сутринта.

— И ще повярвате ли, че този нещастник сега ходи по кафенетата… По кафенета! По кафенета, когато си има свое кафене!

— Загубен значи! — каза с убеден тон Исус Христос, който слушаше разговора.

Те млъкнаха, защото госпожа Шарл и Елоди се приближиха заедно с Бюто. Сега тримата заговориха за покойната, младото момиче казваше колко много тъгува, че не могла да целуне бедната си майка. И добави с простодушие:

— Изглежда, че нещастието е станало много внезапно, толкова много работа са имали в сладкарницата…

— Да, заради кръщенетата — побърза да каже госпожа Шарл, като намигна, обръщайки се към другия.

Впрочем никой не се бе усмихнал, всички съчувствено поклатиха глави. А момичето, чийто поглед се бе насочил надолу, целуна пръстена, който носеше, и каза през сълзи:

— Ето това ми дадоха от нея… Баба го е взела от пръста й, за да го сложи на моя… Тя го е носила от двайсет години, аз ще го нося през целия си живот.

Беше стар златен пръстен, обикновено, грубо изработено украшение, съвсем изтъркано от годините. Виждаше се, че ръката, на която се е изтъркал, непрекъснато е работела: прала в коритата за пране, оправяла леглата, търкала, бърсала и се завирала навред. Толкова много неща разказваше този пръстен, следи от неговото злато бяха останали в дъното на толкова много сделки, че мъжете го гледаха втренчено, с разширени ноздри, без да кажат нито дума.

— Когато го изтъркаш толкова, колкото майка ти — каза госпожа Шарл, задушена от внезапно вълнение, — ти ще можеш да си починеш… Ако можеше да говори, щеше да те научи как се печелят пари с труд и добър ред.

Просълзена, Елоди отново бе опряла устните си до накита.

— Знаеш ли — подхвана госпожа Шарл, — искам да носиш този венчален пръстен, когато те омъжим.

Но при тия последни думи, при това споменаване за омъжване, младото момиче така силно се разтрепери от вълнение, толкова много се засрами, че се хвърли изумено в обятията на баба си, за да скрие лицето си.

— Хайде, не се стеснявай, зайченце мое… Трябва да навикнеш, в това няма нищо непочтено. Аз няма да говоря мръсни работи в твое присъствие, разбира се… Твоят братовчед Бюто питаше преди малко какво ще правим с тебе. Ще започнем, като те омъжим… Хайде погледни ни, не се търкай в шала ми. Кожата ти ще се възпали.

После, обръщайки се към другите, тя каза тихо и с дълбоко задоволство:

— Е? Какво възпитание! Тя не знае нищо за живота!

— Ах, ако нямахме този ангел — заключи господин Шарл, — щяхме да бъдем наистина тъжни заради това, което ви казах. Заедно с нас страдат и моите рози и карамфили тази година, а не зная какво става с курниците ми, всичките птици са болни. Само риболовът малко ме разтушава, вчера хванах една трикилограмова пъстърва… Нали човек се оттегля на село, за да бъде щастлив?…

Разделиха се. Господин и госпожа Шарл повторно обещаха, че ще отидат да опитат новото вино. Фуан, Бюто и Исус Христос направиха няколко крачки мълчаливо, после старият обобщи мнението им:

— Голям късметлия ще бъде все пак хлапакът, който ще вземе това момиче заедно със заведението!

Глашатаят на Рон бе оповестил с барабана си започването на гроздобера; в понеделник сутринта всичко бе на крак, защото всеки жител имаше свое лозе и нито едно семейство нямаше да липсва този ден от хълма над река Егр. Но селото най-много бе развълнувано от факта, че предния ден при свечеряване свещеникът, новият свещеник, който най-сетне общината си позволи лукса да има, бе пристигнал пред църквата. Беше вече толкова тъмно, че не можаха да го видят добре. Така че мълвата около него не стихваше, още повече, че имаше за какво да се приказва.

След скарването с Рон в продължение на месеци абат Годар отказваше упорито кракът му да стъпи там. Той кръщаваше, изповядваше и венчаваше ония, които отиваха при него в Базош-льо-Доайен; колкото до мъртвите — те сигурно щяха да изсъхнат, докато го чакат; обаче такъв случай нямаше, никой не се реши да умре по време на тази голяма разпра. Той беше заявил на негово високопреосвещенство, че предпочитал да бъде уволнен, отколкото да прославя бога в един отвратителен край, където го посрещали толкова зле само блудници и пияници, всички прокълнати, вярващи само в дявола; и високопреосвещенството очевидно го е подкрепило, оставяйки положението непроменено, в очакване непокорното стадо да се покае. Така че Рон бе останал без свещеник — нито богослужение, нито нещо друго, дивашко състояние. Отначало селяните бяха малко изненадани, но всъщност животът не течеше по-зле, отколкото преди. Навикнаха, не валеше повече, нито пък духаха повече ветрове, без да се смята, че общината правеше големи икономии. Така че щом като не беше необходим свещеник, щом като опитът показваше, че от реколтата не се губеше нищо и че хората не умираха по-бързо, нали може да се кара винаги така? Мнозина бяха на това мнение, не само твърдоглавците като Ланген, но и благоразумни хора, които знаеха да пресмятат, Делом например. Обаче имаше и мнозина, които страдаха, загдето селото нямаше свещеник. И то не защото бяха по-религиозни от другите; пет пари не даваха за един такъв смешен бог, от който бяха престанали вече да се страхуват! Но да нямаш свещеник, това като че ли означаваше, че си много беден или пък голям скъперник, за да не му плащаш; в края на краищата жителите на Рон изглеждаха ли по-долни от всички, някакви нищожества, които не могат да похарчат десет су излишно? Тия от Маньол, които бяха двеста осемдесет и трима на брой, тоест с десет по-малко, отколкото жителите на Рон, хранеха свещеник, с който се перчеха пред съседите си с такъв предизвикателен смях, че можеше да се стигне до сбиване. Освен това жените си имаха навици — сигурно нито една не би се съгласила да бъде венчана или погребана без свещеник. Дори мъжете понякога ходеха на църква в големите празници, защото всички отиваха. Накратко: винаги е имало свещеници, и макар че не ги зачитаха, и те трябваше да си имат.

Естествено общинският съвет се бе занимал с въпроса. Кметът Урдьокен, който, без да е набожен, поддържаше религията по принцип като властник, направи политическа грешка, като примирително не взе страна. Общината беше бедна, защо да бъде обременявана с непосилните разноски за поправянето на свещеническия дом? Още повече, че той се надяваше да върне абата Годар. Обаче стана така, че Макерон, помощникът, който някога бе враг на расото, застана начело на недоволните, които се считаха за унизени, загдето нямаха собствен свещеник. Този Макерон навярно още оттогава бе замислил да смъкне кмета и да заеме мястото му; впрочем разказваше се, че бил станал човек на господин Рошфонтен, фабриканта от Шатодюн, който отново щеше да съперничи на господин дьо Шедьовил в предстоящите избори. Точно по това време Урдьокен, който бе изморен и си имаше големи грижи във фермата, не участвуваше в заседанията, оставил бе помощника си да ги ръководи; по този начин Макерон привлече на своя страна съвета, гласува необходимите средства за издигане на общината в енория. Откакто му бяха изплатили отчуждения парцел за новия път, след обещанието да го даде безплатно, съветниците считаха Макерон за измамник, обаче се отнасяха към него с голямо уважение. Единствен Ланген се възпротиви на гласуването, което според него предавало селото в ръцете на йезуитите. Бекю също ръмжеше, защото бе изгонен от свещеническия дом и от градината и сега живееше и една полусрутена къщурка. В продължение на един месец работници оправиха мазилката, поставиха стъкла на прозорците, смениха изпочупените плочи: и така най-сетне един свещеник можа да се настани в малката къща, наново боядисана.

Още призори колите тръгнаха към склона, всяка натоварена с по четири-пет бъчви, отворени отгоре — корабите, както ги наричаха. В тях бяха насядали жените и момичетата с кошниците си; а мъжете вървяха пеша, удряйки с камшици животните. Образуваше се цяло шествие и кола с кола водеха разговори сред викове и смехове.

Колата на Ланген беше точно след колата на Макерон, така че Флор и Селина, които не си говореха вече от осем месеца, се сдобриха, благодарение на обстоятелствата. Флор водеше със себе си жената на Бекю, а Селина — дъщеря си Берт. Веднага стана дума за свещеника. Разговорът, прекъсван от стъпките на конете, кънтеше в свежия утринен въздух.

— Аз го видях, когато помагаше при свалянето на багажа си.

— Така ли?… Как изглежда?

— Боже мой, беше тъмно!… Видя ми се много дълъг много тънък, с лице на постник, удължено, и не много як… Може би тридесетгодишен. Много благ на вид.

— А както разправят, произхожда от областта Оверн от планините, които са покрити със сняг през две трети от годината.

— Голяма мъка! Значи ще се чувствува по-добре у нас!

— Положително!… И знаеш ли, че се казва Мадлен.

— Не, Мадлин.

— Мадлин, Мадлен — това все пак не е мъжко име.

— Може би ще дойде да ни посети в лозята. Макерон обеща да го доведе.

— О! Тогава не бива да го изпуснем!

Колите спряха в долната част на склона по протежение на пътя, който минаваше покрай река Егр. И във всяко малко лозе жените започнаха работа; движейки се между редовете от колове, привити надве и с надигнати задници, те режеха с косер гроздовете, които изпълваха кошниците им. Мъжете също имаха много работа — изпразваха кошниците в кошове и слизаха долу, за да изпразват кошовете в корабите. Изпълнеха ли се всички кораби на някоя кола, тя отиваше да се разтовари и пак се връщаше.

Тази сутрин росата беше толкова силна, че веднага роклите се измокриха. За щастие времето беше прекрасно и слънцето ги изсуши. От три седмици не бе валяло; гроздето, за което се тревожеха поради дъждовното лято, внезапно бе узряло и станало много сладко; и поради това хубавото слънце, много горещото за сезона време развеселяваше хората, всички се кискаха и крещяха, а някои пускаха такива цинизми, че момичетата се превиваха от смях.

— Пустата му Селина! — каза Флор на жената на Бекю, като се изправи и изгледа жената на Макерон в съседното лозе. — Тя толкова много се гордееше със своята Берт заради моминския цвят на лицето й… А глей как малката пожълтява и дяволски съхне.

— Ама разбира се! — заяви жената на Бекю. — Така е, когато не омъжват момичетата! Те много грешат, като не я дават на сина на коларя… А впрочем, както приказват, Берт прекалявала с лошите си навици.

Тя отново подхвана да реже гроздовете, навела глава. После, клатушкайки задника си, добави:

— Но това не пречи главният учител да продължава да се върти около нея.

— Наистина! — извика Флор. — Този Лекьо ще пипне парата, като си завира толкова много носа в… Точно така! Ето го, идва да им помогне. Голям хитрец!

Двете жени млъкнаха. Виктор, върнал се от казармата едва преди няколко дни, вземаше техните кошници и ги изпразваше в коша на Делфен, когото този голям смок Ланген беше наел за гроздобера под предлог, че самият той трябвало да бъде в дюкяна си. Та Делфен, който никога не бе напускал Рон, привързан към земята като млад дъб, гледаше с почуда и удивление Виктор — дързък, шеговит, безгрижен; доскорошният войник толкова се бе променил, че не можеха да го познаят — с мустаци и брадичка, с израз, че пет пари не дава за никого, с войнишко кепе, което предвзето още носеше. Само че се лъжеше, като смяташе, че Делфен му завижда — напразно му разказваше войнишки подвизи, лъжи за гуляи и момичета; селският младеж клатеше глава, изумен, разбира се, но никак не съблазнен. Не, не! Много мъчно можеше някой да го накара да напусне родния си кът! Вече два пъти бе отказвал да отиде да печели пари в Шартр, да работи в един ресторант заедно с Ненес.

— Но, проклет тъпако, какво ще правиш, когато отидеш войник?

— Ами, войник!… Ех, може да не ми се падне, когато теглим жребия!

Макар и да го гледаше с презрение, Виктор не можеше да го разубеди. Колко е страхлив, а е толкова едър и силен! Разговаряйки, Виктор продължаваше да изпразва кошниците в коша на Делфен, без този здравеняк да се огъне под тежестта. И шеговито посочи Берт:

— Кажи де, пораснаха ли й, откакто заминах?

Делфен се разтресе от смях, защото младежите все още продължаваха да се шегуват с Макероновата дъщеря!

— О, не съм проверявал… Възможно е да са й поникнали през пролетта.

— Аз няма да отида да я поливам — отсече Виктор с израз на отвращение. — Все едно да легнеш с жаба… Пък изглежда, че не е много здравословно, може да се хване хрема в това голо място.

От тия думи Делфен така силно се засмя, че кошът се разклати на гърба му; той слезе и като изсипваше гроздето в един кораб, продължаваше още да се дави от смях.

В лозето на Макерон Берт продължаваше да кокетничи като госпожица, служеше си с малки ножици вместо с косер, страхуваше се от тръните и от осите, вайкаше се, загдето фините й обувки, измокрени от росата, не изсъхвали. Търпеше умилкванията на Лекьо, от когото се отвращаваше, но все пак беше поласкана от ухажванията на единствения там образован човек. Той дори извади носната си кърпа, за да избърше обувките й. Обаче едно неочаквано събитие привлече вниманието им.

— Боже мой! — прошепна Берт. — С каква рокля е тя!… Бяха ми казали, че е пристигнала вчера вечерта по същото време като свещеника.

Ставаше дума за Сюзан, дъщерята на Ланген, която внезапно беше решила да се появи в селото си след тригодишно бурно пребиваване в Париж. Пристигнала снощи, тя бе спала до късно сутринта, а на майка си и брат си, тръгнали на гроздобер, бе обещала да отиде след тях, искаше да се появи сред работещите селяни в блестящ тоалет, за да ги смае. И наистина впечатлението бе необикновено, защото тя бе облякла рокля от синя коприна, чиято пищна синевина съперничеше на синия цвят на небето. Под силното слънце, което я обливаше с лъчите си, добре открояваща се сред жълто-зелените листа, тя наистина изглеждаше хубава и пожъна голям успех. Веднага започна да говори и да се смее много високо, дигаше чепките и ги спускаше към устата си, шегуваше се с Делфен и с брат си Виктор, който изглеждаше много горд с нея, и очароваше жената на Бекю и майка си, които от възторг бяха отпуснали ръце и я гледаха с насълзени очи. Възхищаваха й се обаче и гроздоберачите от съседните лозя; работата бе спряла, всички я гледаха с интерес, не можеха да я познаят, защото бе много наедряла и разхубавена. Една грозотия преди, а сега приятно момиче, навярно заради начина, по който русите й коси падаха върху лицето. Любопитното оглеждане се превърна в голямо уважение, като я видяха толкова богато издокарана, дебеличка и с весело лице на преуспяващ човек.

Селина, с позеленяло от яд лице и със свити устни, също я бе зяпнала, застанала между дъщеря си Берт и Лекьо.

— Ето една хубостница!… Флор разказва наляво и надясно, че дъщеря й има слуги и коли там. Може и да е вярно, защото човек трябва много да печели, за да кичи така тялото си.

— О, това са дребни работи — каза Лекьо, който искаше да се покаже любезен. — Знае се как такива момичета печелят парите.

— Има ли значение как ги печелят? — подхвана горчиво Селина. — Нали ги имат все пак!

В това време Сюзан видя бившата си приятелка Берт и се приближи до нея много любезно.

— Добър ден. Добре ли си?

И като я огледа набързо, забеляза посърналото й лице. После пак се опери и повтори през смях:

— Добре си нали?

— Много добре, благодаря ти — отвърна Берт, смутена и победена.

Този ден Лангенови тържествуваха, ударили бяха истинска плесница на Макеронови. Излязла извън кожата си, Селина сравняваше своята слаба, пожълтяла и вече с набръчкано лице дъщеря с хубавото, свежо и розово момиче на онези. Нима бе справедливо това? Развратницата, върху която мъжете се изреждат от сутрин до вечер, да не изглежда никак уморена, а целомъдреното момиче, което спи само, да е така похабено като остаряла от три раждания жена! Не, скромността не се възнаграждава, не си струва трудът да живееш почтено при родителите си!

Накрая всички, излезли на гроздобер, чествуваха Сюзан. Тя целуна децата, които бяха пораснали, после развълнува старците, като им припомни стари истории. Човек може да бъде какъвто и да е, пак ще си изкара живота, щом като е забогатял. А пък тази има още и добро сърце, щом като не е забравила семейството си и се връща да види приятелите си сега, когато е богата.

В единадесет часа всички седнаха и ядоха хляб и сирене; не че бяха гладни. Нали от сутринта се тъпчеха с грозде, гърлата им бяха захаросани, а коремите им издути и валчести като бъчви; отвътре им вреше, налагаше се да се облекчават; всяка минута някое момиче изтичваше зад някой плет. Естествено това предизвикваше смях, мъжете ставаха и викаха „о, о“. Накратко казано — хубава веселба, нещо здравословно, което освежаваше.

Довършваха хляба и сиренето, когато Макерон се появи долу на пътя заедно с абата Мадлин. Изведнъж забравиха Сюзан, погледите се отправиха само към свещеника. Откровено казано, впечатлението не беше съвсем благоприятно: приличаше на върлина, тъжен, като че носи добрия бог в гроба. Обаче поздравяваше пред всяко лозе, казваше любезна дума на всеки и накрая решиха, че е много вежлив, много кротък и слабичък. Щяха да се разбират с тоя! По-добри щяха да им бъдат отношенията, отколкото с оня зъл човек, абата Годар! Започнаха да се шегуват зад гърба му. Той беше стигнал до горния край на склона, стоеше прав, загледан в просторната, равна и сива Бос, обзет от някакъв страх, от някаква меланхолия на отчаяние, които насълзиха неговите големи светли очи на планинец, навикнали на тесните хоризонти в планинските проходи на Оверн.

Намираше се точно до лозето на Бюто. Лиз и Франсоаз режеха чепките, Исус Христос, който не бе пропуснал да заведе бащата, беше се претъпкал с грозде до насита; сега си даваше вид, че работи, че изпразва кошниците в кошовете. Гроздето кипеше така силно в стомаха му, че се беше подул от газове, които излизаха от всички дупки. Присъствието на свещеника, макар че беше възбуден, сякаш го вдъхнови още повече.

— Невъзпитан простак! — извика му Бюто. — Почакай поне господин свещеникът да си отиде.

Обаче Исус Христос не прие забележката. Отвърна като човек с навици:

— Аз не в негова чест, а за мое удоволствие.

Дядо Фуан беше седнал на земята; заел престола, както сам казваше, уморен и щастлив от хубавото време и хубавия гроздобер. Той се подсмиваше лукаво на това, което Крантата, собственица на съседно лозе, му бе пожелала, като го поздравяваше; тя също започна да го уважава, откакто бе научила, че има доход. После тя пъргаво го напусна, видяла отдалече как внукът й Иларион, използувайки нейното отсъствие, лакомо се тъпче с грозде; тя се нахвърли върху него с бастуна си: същинско прасе, което похабява повече, отколкото изработва!

— Ето една леля, която ще ощастливи някого, когато пукне! — каза Бюто, сядайки за миг до баща си, за да го поласкае. — Не е хубаво да злоупотребява с този нещастник само защото е силен и глупав като магаре!

После той прехвърли нападките си върху Деломови, които се намираха долу край пътя. Те имаха най-хубавото лозе в този край, близо два хектара, в което сега беряха около десетина души. Техните лози, грижливо отглеждани, даваха такива чепки, каквито нито един съсед не береше от своето лозе; те толкова много се гордееха, че сякаш работеха настрани от другите и не обръщаха внимание на внезапните колики, които принуждаваха момичетата да притичват. Навярно биха си счупили краката, ако се изкачат да поздравят баща си, или пък може би не знаеха, че той е тук. Този сприхав Делом бил неприятен глупак, позиращ като работлив и справедлив човек; а пък тази сврака Фани, винаги готова да избухва за нищо, претендирала да й се кланят като на икона, а не съзнавала какви мръсотии прави на другите!

— Истина е, татко, че аз ви обичам много, а пък брат ми и сестра ми… Знаете ли, още ми е мъчно, загдето се разделихме заради дреболии.

И той прехвърли вината върху Франсоаз, на която Жак бил завъртял главата. Но сега тя била спокойна. Ако пак се развилнее, били решили да й разхладят главата със студена вода.

— Вижте какво, татко, да опитаме пак… Защо да не се върнете?

Фуан мълчеше от предпазливост. Той очакваше това предложение, което малкият му син направи най-сетне; искаше да не отговаря нито с да, нито с „не“, защото човек не знае никога какво може да му се случи. Уверил се, че брат му е на другия край на лозето, Бюто продължи:

— Вашето място не е при този негодник Исус Христос. Не е ли така? Може някой ден да ви намерят заклан там… А пък, чуйте, аз ще ви храня, ще ви подслоня и ще ви плащам издръжката, въпреки това.

Изумен, бащата бе присвил очи. Понеже продължаваше да мълчи, синът се постара да го отрупа с обещания.

— А и удоволствията — кафето, ракийката, паричките за тютюн, въобще всички удоволствия!

Бюто прекаляваше, Фуан се изплаши. Наистина положението му при Исус Христос се влошаваше. Но ако пък неприятностите при Бюто започнат отново!

— Ще видим — каза само старият, като се надигна най-после, за да прекъсне разговора.

Браха грозде чак докато падна нощта. Колите не преставаха да откарват пълни кораби и да връщат празни. В позлатените от залязващото слънце лозя под огромното порозовяло небе сновяха по-бързо кошниците и кошовете сред опиянението от всичкото това грозде. А с Берт се случи неприятност; тя почувствува такива колики, че дори не можа да изтича; майка й и Лекьо трябваше да я закрият с телата си, докато тя се облекчаваше между коловете. Забелязаха я от съседните редове. Виктор и Делфен поискаха да й занесат хартия; обаче Флор и жената на Бекю ги задържаха — имало граници, които само невъзпитаните преминавали. Най-после се прибраха. Деломови тръгнаха начело, Крантата принуждаваше Иларион да дърпа коня, Лангенови и Макеронови вървяха братски в полуопиянението, което смекчаваше съперничеството им. Най-силно впечатление направи любезното отношение на абата Мадлин към Сюзан; той навярно я бе взел за някоя дама, като я виждаше така хубаво облечена; те вървяха един до друг — той, изпълнен с внимание, а тя, преструвайки се на скромна питаше за часа на неделната литургия. Зад тях вървеше Исус Христос, който, настървен срещу расото, отново започваше отвратителните си шеги с пиянска упоритост. На всеки пет крачки той се нагъзваше и пускаше по една. Уличницата хапеше устни, за да не се смее, свещеникът се преструваше, че не чува; и много сериозни, под акомпанимента на тази музика, те продължаваха да разменят благочестиви мисли, крачейки на опашката на гроздоберачите.

Когато най-сетне стигнаха в Рон, Бюто и Фуан, засрамени, се опитаха да накарат Исус Христос да престане. Но той си продължаваше, като повтаряше, че господин свещеникът няма право да се формализира.

— Дявол да го вземе! Нали ви казах, че не го правя за другите, а само за себе си!

На следващата седмица бяха поканени да опитат новото вино на Бюто. Госпожа и господин Шарл, Фуан, Исус Христос и още четири-пет души трябваше да отидат в седем часа, за да ядат жито̀, орехи и сирене — една истинска вечеря. През деня Бюто беше налял виното си в шест бъчви, които бе напълнил догоре с винарска фуния. Но съседите не бяха още привършили: един още береше грозде, тъпчеше го от сутринта, съблякъл се съвсем гол; друг пък, въоръжен с прът, наблюдаваше ферментацията и надничаше към мъстта; трети, който имаше преса, стискаше джибрите и ги изнасяше на двора, където, струпани накуп, вдигаха пара. Така бе във всяка къща, навред бъчви, струящи преси, препълнени бурета — из цялото село Рон се носеше силният аромат на виното, което можеше да опие целия свят.

Този ден, обзет от някакво предчувствие, излизайки от Замъка, Фуан взе ценните си книжа от тенджерата с леща. Трябваше да ги крие у себе си, защото му се бе сторило, че Исус Христос и Бъзлата поглеждат нагоре към тенджерата с присвити очи. Отрано тримата тръгнаха заедно, пристигнаха у Бюто едновременно с господин и госпожа Шарл.

Имаше пълнолуние, луната бе голяма и толкова светла, че грееше като истинско слънце; влизайки в двора, Фуан забеляза под навеса, че магарето Гедеон е пъхнало глава в едно малко ведро. Съвсем не се учуди, като го видя свободно, защото този хитър дявол много добре повдигаше мандалата с муцуната си; обаче прояви интерес към ведрото и като се приближи, разбра, че то е от мазето, че са го оставили пълно с вино от пресата, за да допълват бъчвите. Дявол да го вземе тоя Гедеон! Той изпразва ведрото!

— Ей, Бюто, я ела!… Голям оборот прави твоето магаре!

Бюто се появи на прага на кухнята.

— Какво има?

— Ами че то всичко изпи!

Сред тия викове Гедеон доизсмукваше течността спокойно. Може би така си е пийвало от четвърт час, защото малкото ведро побираше свободно двайсетина литра. Ведрото бе празно, а коремът му се бе издул като мех, готов да избухне; когато най-сетне надигна глава, видяха от носа му да тече вино като от нос на пияница, а една червена резка под очите му показваше докъде бе пъхал главата си.

— Ах, мерзавецо! — изкрещя Бюто, като изтича. — Такива са му номерата! Няма друг такъв пакостник като него!

Когато го упрекваха за пороците му, Гедеон обикновено се правеше, че не чува, и отпущаше надолу уши. Този път, зашеметен и не зачитайки господаря си, се изкиска одобрително и разклати задната си част, за да изрази колко бе доволен от изпитаната наслада, за която не съжалява; а когато господарят му го блъсна, Гедеон се заклати.

Фуан трябваше да го подпре с рамото си.

— Абе проклетата свиня е мъртво пияна!

— Пиян като магаре, така трябва да се каже — забеляза Исус Христос, който го гледаше с братско умиление. — Цялото ведро наведнъж, какво гърло!

Бюто съвсем не се смееше, нито дотичалите при шума Лиз и Франсоаз. Първо, защото беше похабено вино; после не толкова от загубата, колкото от безпорядъка, в който ги хвърляше отвратителното поведение на тяхното магаре, и то пред господин и госпожа Шарл. Те вече стискаха устни заради Елоди. И на всичко отгоре случайността поиска Сюзан и Берт, разхождайки се заедно, да срещнат абата Мадлин точно пред вратата; тримата се бяха спрели и чакаха… Каква неприятна случка сега пред тия не случайни хора, втренчили очи.

— Татко, блъснете го — каза Бюто тихо. — Трябва да го вкараме бързо в обора.

Фуан го бутна. Но щастливият Гедеон се чувствуваше добре, отказваше незлобливо да се отмести като развеселен пияница, с овлажнени лукави очи и с олигавена, надигната нагоре, ухилена уста. Беше натежал, клатушкаше се върху разкривените си крака, връщаше се в предишното си положение след всяко блъскане, преценяваше, че прави смешна шега. Бюто се намеси, започна и той да бута, обаче не за дълго; магарето се катурна, вдигна четирите петала нагоре, после се търкулна по гръб и започна така силно да реве, като че ли се подиграваше на всички, които го гледаха.

— Ах, проклетото животно! Негодно за нищо! Ще те науча аз да се преструваш на болно! — изкрещя Бюто и се нахвърли върху му с ритници!

Исус Христос се намеси от състрадание:

— Чакан, чакай… Щом като е пияно, не трябва да се иска от него да постъпва разумно. Очевидно е, че не те чува, по-добре е да му помогнем да се прибере.

Семейство Шарл се бяха отдръпнали, възмутени от това чудновато и невъзпитано животно. Елоди, много зачервена, сякаш бе присъствувала на неприлично зрелище, бе извърнала глава. На вратата групата на свещеника, Сюзан и Берт мълчаливо протестираше с поведението си. Дойдоха съседи, които започнаха да се подиграват на висок глас. На Лиз и на Франсоаз им се искаше да заплачат от срам.

Поуспокоил се, Бюто, подпомогнат от Фуан и Исус Христос, се мъчеше да изправи Гедеон. Но това не беше лесна работа, защото животното тежеше колкото петстотин дявола заедно с ведрото вино, което бълбукаше в търбуха му. Щом като го повдигнеха на едната страна, то падаше на другата. Тримата се изтощиха от това подпиране с колене и лакти. Най-сетне го изправиха на четирите му крака, дори го накараха да направи няколко крачки, когато ненадейно то се наклони назад и отново се катурна. А трябваше да прекоси целия двор, за да стигне до обора. Никога нямаше да успеят. Какво да се направи?

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! — ругаеха тримата мъже, като оглеждаха магарето от всички страни, чудейки се от коя страна да го подхванат.

Исус Христос даде идеята да го опрат на стената на навеса и оттам да го бутат покрай къщата, докато стигнат обора. Отначало тръгна добре, макар че магарето драскаше мазилката. Но за нещастие то не можа дълго да понася болките. Изведнъж се изскубна от ръцете, които го притискаха към стената, хвърли къч и подскочи.

Бащата едва не падна, двамата братя завикаха:

— Спрете го, спрете го!

И под блестящата белота на луната всички видяха как Гедеон тича из двора, препускайки лудешки, надигнал двете си чорлави уши. Бяха много разклатили стомаха му и от това чувствуваше болки. Спря се при първото повдигане. После се помъчи да тръгне отново, но се строполи като приковано върху вдървените си крака. Протягаше врат, страшно бълбукане издуваше страните му. И напъвайки се като пияница, който се облекчава, протягайки глава напред при всяко усилие, магарето повърна като човек.

Голям смях избухна на вратата от насъбралите се селяни, а в това време възмутените Сюзан и Берт отвеждаха абата Мадлин, който беше пребледнял. А поведението на обидените господин и госпожа Шарл говореше колко е неприятно да гледаш безобразията на едно магаре в такова състояние и колко това е противно на добрите нрави, дори и на обикновената учтивост, с която трябва да се отнасяме към минувачите. Изумена, Елоди се бе хвърлила разплакана в обятията на баба си, като я питаше дали то няма да умре. Напразно господин Шарл бе извикал „Стига, стига!“ със своя някогашен заповеднически глас на господар; животното продължаваше да повръща, дворът бе изпълнен с червеникави мръсотии, които се изтичаха в локвата. После Гедеон се плъзна, търколи се в локвата с така неприлично разтворени крака, както никога един пияница не би се проснал на улицата и не би отвратил до такава степен хората. Би могло да се каже, че това нещастно магаре нарочно правеше така, за да опозори господарите си. Беше прекалило наистина. Лиз и Франсоаз, закрили с ръце очите си, побягнаха, укриха се в дъното на къщата.

— Стига толкова! Отнесете го!

Всъщност нямаше какво друго да се предприеме, защото Гедеон, размекнал се като пачавра и натежал за сън, заспиваше. Бюто изтича за носилка, шестима души му помогнаха да натовари магарето. Отнесоха го с отпуснати крака и клатушкаща се глава, захъркало вече така силно, сякаш ревеше и се подиграваше със света.

Естествено тази случка отначало развали вечерята. Но като седнаха на трапезата, не забравиха да почетат първото вино така тържествено, че към единадесет часа всички бяха пияни като магарето. Всяка минута някой излизаше на двора по някаква нужда.

Дядо Фуан бе много весел. Мислеше си, че може би ще бъде по-добре, ако се върне да живее при малкия си син, защото ще бъде хубаво тази година. Той трябваше също да излезе на двора; в тъмната нощ тази мисъл продължаваше да се върти в главата му, когато чу Бюто и Лиз да излизат след него и клекнали един до друг край плета, те започнаха да се карат; съпругът обвиняваше жена си, че не се е държала достатъчно нежно с баща му. „Проклета пуйка! — казваше й той. — Трябва да го омотаем, за да го върнем и му измъкнем скритите пари.“ Поизтрезнял от прохладата, старецът с несъзнателен жест се увери, че не са откраднали от джоба му ценните книжа. Преди да си тръгнат, всички се целунаха, а когато се върна в Замъка, той твърдо реши да не се премества. Но през същата тази нощ едно видение смрази кръвта му: Бъзлата по риза премина стаята, претърсвайки панталоните и блузата му, надничайки чак в обущата му. Очевидно Исус Христос, след като не е намерил съкровището в тенджерата с лещата, е изпратил дъщеря си да го претърси и да му го измъкне, както бе казал Бюто.

Фуан толкова силно се развълнува, че не можеше повече да лежи в леглото. Той стана, отвори прозореца. Нощта светлееше от луната, ароматът на виното се носеше из Рон, размесено с вонята на всичко онова, което от осем дни се изливаше край стените — остър букет от миризма на гроздобера. Какво ще стане с него? Къде да отиде? Няма вече да се разделя с нещастните си пари, ще си ги зашие върху кожата. После, понеже вятърът шибаше в лицето му дъх на вино, той си спомни за Гедеон: колко по-здраво е едно магаре! Пие десет пъти повече от един мъж, без да пукне! Всичко му стана безразлично. Нямаше избор — ще го окраде малкият син, ще го окраде и големият. Най-добре беше да остане в Замъка и да си отваря очите, докато изчаква. Старите му кокали се разтрепериха.

5.

Изминаха месеци, зимата си отиде, после пролетта, а животът в Рон си течеше както обикновено. Необходимо бе години да минат, за да изглежда, че нещо се е променило в това мрачно, повтарящо се трудово всекидневие. През юли, под изнурителното силно слънце, предстоящите избори все пак раздвижиха селото. Този път в дъното на това събитие се криеше голяма афера. Всички приказваха за нея, очаквайки обиколката на кандидатите.

Точно в неделя, когато беше съобщено за идването на господин Рошфонтен, индустриалеца от Шатодюн, още сутринта в дома на Бюто между Лиз и Франсоаз избухна ужасна сцена. Този случай показа, че дори когато наглед не става нищо, нещата продължават да се задълбочават; последната връзка, която свързваше двете сестри, беше винаги готова да се скъса, макар често да я позатягаха, а сега бе толкова изтъняла от обтягане при всекидневните караници, че се скъса окончателно и вече никога не можеше да се върже, и то заради една нищо и никаква дреболия.

Сутринта, връщайки кравите, Франсоаз се бе спряла за миг да поговори с Жан, когото бе срещнала пред църквата. Трябва да се каже, че тя преднамерено се спираше с него точно пред къщата им с единствената цел да дразни сестра си и Бюто. Така че щом влезе, Лиз й изкрещя:

— Знай, че когато искаш да се срещаш с твоите мъже, не трябва да се спираш с тях под прозореца ни.

Бюто, който в момента остреше един косер, стоеше до нея и слушаше.

— Моите мъже! — повтори Франсоаз. — Аз ги виждам прекалено често тук, моите мъже! А има един, ако бях пожелала, нямаше да се срещам с него под прозореца, а в твоето легло!

Този намек за Бюто накара Лиз да излезе извън кожата си. Отдавна тя силно желаеше да изхвърли сестра си, за да бъде спокойна в своя дом, готова да й даде половината от имота. Дори това бе причината, заради която мъжът й я биеше, защото бе на противно мнение, решил да хитрува докрай, пък и не се отказваше от желанието си да спи с малката. А Лиз се гневеше, че не му е вече любима, измъчваше се сега от необикновена ревност, готова бе да остави мъжа си да прекара сестра й, за да се свърши веднъж завинаги с това негово желание, защото се вбесяваше, като го гледа как се пали по тази уличница, вбесяваше се и от нейната младост, от нейните малки твърди гърди и от бялата й кожа под запретнатите ръкави. Тя би искала той да унищожи всички нейни прелести и ако би могла самата тя би удряла върху й, без да страда от подялбата; но сега страдаше от това увеличаващо се съперничество, чувствуваше се отровена, загдето сестра й беше по-хубава от нея и обещаваше по-голямо удоволствие.

— Мръснице — изкрещя тя, — ти го дразниш!… Ако не се вреше винаги в него, той нямаше да тича по твоя мръсен недорасъл задник!

Франсоаз побледня съвсем, възмутена много от тази лъжа. Тя отвърна отмерено, хладнокръвно, макар да беше разгневена:

— Добре, но стига толкова… Почакай петнадесет дена и няма повече да те притеснявам, ако това именно желаеш. Да, след петнадесет дена ще бъда на двадесет и една години, тогава ще си отида.

— А, искаш да бъдеш пълнолетна, а! Значи това си пресметнала, за да ни правиш мизерии!… Е добре, идиотко, не след петнадесет дена, а още в тоя момент се махай!… Хайде, разкарай се оттука.

— Много добре. Макерон има нужда от хора. Ще ме вземе на драго сърце… Лека нощ!

И Франсоаз си тръгна. Не беше сложно и нищо друго не се случи между двете. Бюто, хвърлил косера, който точеше, се впусна, за да ги усмири с чифт плесници и да ги сдобри още веднъж. Но пристигна много късно и в своето раздразнение можа само да удари с юмрук жена си, от чийто нос рукна кръв. Дявол да ги вземе тия жени! Опасяваше се от това, което отдавна се мъчеше да предотврати! Отлети ли малката, това значи начало на редица мръсни истории! И той виждаше как всичко побягва, как препуска пред него — и момичето, и земята!

— Ще отида след малко у Макерон — изрева той. — Тя трябва непременно да се прибере, дори ако се наложи да я доведа с ритници по задника!

Този неделен ден у Макерон бяха много развълнувани, защото очакваха един от кандидатите, господин Рошфонтен, господаря на работилниците в Шатодюн. През време на последния мандат господин дьо Шедьовил не се хареса на избирателите; едни му приписваха дружба с орлеанистите, други твърдяха, че е възмутил Тюйлери поради скандалната си връзка с жената на един разсилен в Камарата, която лудеела по него, въпреки напредналата му възраст. Така или иначе префектът престана да покровителствува депутата, чийто мандат изтичаше, и се насочи към господин Рошфонтен, бившия кандидат от опозицията, чиито работници неотдавна били имали министерско посещение, написал за свободата на търговията една брошура, която много се харесала на императора. Разгневен, че е изоставен, господин дьо Шедьовил поддържаше кандидатурата си — депутатският мандат му бе необходим за разни сделки, защото вече не му стигаше доходът от фермата Шамад, която беше ипотекирана и полуразрушена. По този начин вследствие на необикновено стечение на обстоятелствата положението се бе обърнало — едрият собственик ставаше независим кандидат, а пък големият индустриалец — официален кандидат.

Урдьокен, макар кмет на Рон, останал верен на господин дьо Шедьовил, беше решил да не обръща никакво внимание на заповедите на администрацията, готов дори да воюва открито, ако се стигне до крайност. Преди всичко той считаше за нечестно да се върти като пумпал и при най-малкия намек на префекта; освен това считаше, че интересите му диктуват да поддържа протекционистите, а не привържениците на свободната търговия при сегашната вилнееща аграрна криза. От известно време поради неприятностите, които Жаклин му създаваше, а и заради грижите, които си имаше около фермата, той бе оставил помощника си Макерон да се занимава с текущата работа. Така че, когато прояви интерес към изборите и трябваше да председателствува съвета, той се учуди, като разбра, че Макерон му е противник, и то непреклонен.

Макерон бе водил упорита подмолна борба с дивашка предпазливост и накрая бе успял. У този забогатял селянин, мръсен и лошо облечен, водещ безделен живот и разполагащ като господин с много свободно време, през което умираше от скука, постепенно се бе породила амбицията да стане кмет — единственото развлечение в живота му отсега нататък. Той беше подкопал авторитета на Урдьокен, използувайки дългогодишната омраза, вродена в сърцата на всички жители на Рон срещу някогашните сеньори, срещу синовете на буржоата, които днес притежаваха земята. Разбира се, получили са я на безценица тая земя! Истинска кражба по време на Революцията! Нямало опасност някой беден човечец да използува хубавите възможности. Благата се връщали пак при ония мерзавци, съсипващи се да пълнят джобовете си, без да се смятат мръсотиите, които ставаха в Бордери. Какъв позор бе тази Кониет, която господарят й ходи да прибира от сламениците на ратаите си, защото я харесва! Всичко това се трупаше, разнасяше се с неприлични думи из целия край, предизвикваше възмущение дори и у тия, които биха унижили или продали собственото си момиче, стига само това да си струва трудът. Така че в края на краищата общинските съветници започнаха да казват, че всеки буржоа трябва да си остане при буржоата — с тях да краде и развратничи; обаче, за да се управлява добре една селска община, трябва кметът да е селянин.

Точно по повод на изборите Урдьокен бе изненадан от първата съпротива. Щом заговори за господин дьо Шедьовил, всички лица се вкамениха. Като разбра, че Урдьокен си остава верен на кандидата в немилост, Макерон съобрази, че му се представя изгоден случай да поведе битка и да събори своя противник. И затова той подкрепяше кандидата на префекта господин Рошфонтен, като викаше, че всички привърженици на режима трябва да подкрепят правителството. Тази агитация бе достатъчна, за да спечели на своя страна членовете на съвета; страхувайки се да не бъдат изместени, те биваха винаги на страната на покровителствуваните, твърдо решили да слушат по-силния, господаря, за да не се променя нищо и житото да се продава скъпо. Това беше и мнението на честния и справедлив Делом, който увличаше Клу и другите. Това именно съвсем подбиваше авторитета на Урдьокен — само Ланген бе останал с него, защото бе озлобен от влиянието, което печелеше Макерон. Намеси се и клеветата, обвиниха фермера, че е „червен“, един от ония негодници, които искали република, за да изтребят селяните. Стигна се дотам, че абатът Мадлин, изплашен и предполагащ, че дължи енорията си на помощник-кмета, препоръчваше господин Рошфонтен, въпреки че негово преосвещенство тайно подкрепяше господин дьо Шедьовил. Но един последен удар съвсем разклати кмета; разнесе се слух, че по случай откриването на прословутия нов пряк път от Рон до Шатодюн той бил присвоил половината от гласуваната субсидия. По какъв начин — не се обясняваше, но случаят си оставаше загадъчен и отвратителен. Когато го питаха по този въпрос, Макерон добиваше вид на изплашен, измъчен и дискретен човек, който поради благоприличие не трябва да си отваря устата; а всъщност той самият беше пуснал тази клевета. В края на краищата общината бе разстроена, общинският съвет, бе разделен на две — от една страна, помощник-кметът с всички съветници, без Ланген, а, от друга — кметът, който чак тогава разбра колко е сериозно положението.

Още преди петнадесет дена Макерон бе отишъл в Шатодюн специално, за да се подмаже на господин Рошфонтен. Беше го помолил да не отсяда никъде другаде, а само в дома му, ако благоволи да отиде в Рон. И поради това в този неделен следобед кръчмарят непрекъснато излизаше на пътя, очаквайки своя кандидат. Той беше предупредил Делом, Клу и други общински съветници, които бяха дошли и изпразваха литър вино, за да не губят търпение. Дядо Фуан и Бекю също бяха там, за да правят компания, както и Лекьо, главният учител, увлякъл се в четенето на един вестник, който си бе донесъл, преструвайки се, че никога не пие. Обаче двама клиенти безпокояха помощник-кмета — Исус Христос и неговият приятел Канон, работникът, скитащ по пътищата, които се бяха настанили един срещу друг, развеселени, пред бутилка ракия. Той ги поглеждаше косо, напразно търсеше причина да ги изхвърли навън, обаче разбойниците не крещяха, както бяха навикнали — имаха вид, сякаш нищо не ги интересуваше. Удари три часът, а господин Рошфонтен, който бе обещал да бъде в Рон към два, още не бе пристигнал.

— Селина — попита загрижено Макерон жена си, — извади ли бутилка бордо, за да му предложим веднага една чаша?

Селина, която сервираше в момента, направи отчаян жест — беше забравила — и той сам се спусна към зимника. В съседното помещение, където се продаваха галантерийни стоки и чиято врата беше винаги отворена, Берт с изящни маниери на госпожица от магазин показваше розови панделки на три селянки. В това време Франсоаз, на работа вече, избърсваше праха по рафтовете, въпреки че бе неделя. Помощник-кметът, блазнен вече от бъдещата си власт, веднага бе приел Франсоаз на работа, поласкан от факта, че я взема под свое покровителство. А и точно тогава жена му търсеше помощничка. Задължаваше се да я храни и да й дава квартира, докато не я сдобри с Бюто, при когото тя се кълнеше, че няма да се върне, че ще се убие, ако искат да я отведат насила.

Изведнъж едно ландо, теглено от два великолепни коня, першеронска порода, спря пред вратата. И господин Рошфонтен, който беше сам в колата, слезе, учуден и обиден, че никой не го посреща. Той се двоумеше дали да влезе в кръчмата, когато Макерон се изкачи от зимника с по една бутилка във всяка ръка. Той се смути, после се отчая и като не знаеше как да се освободи от бутилката си, измънка:

— О, господине, каква несполука!… От два часа чаках, без да мръдна; и в минутата, когато слязох… с оглед на вашето пристигане… Искате ли да изпиете една чаша, господин депутат?

Господин Рошфонтен, който беше само кандидат и който би трябвало да се трогне от смущението на горкия човек, сякаш се разсърди още повече. Той беше едър мъж, едва на тридесет и осем години, с гладка коса и голяма брада, облечен добре, но не предвзето. У него имаше някаква рязка студенина, говореше отсечено и властно и всичко издаваше навика му да заповядва, а оттук и покорството, в което държеше хиляда и двестате работници в своята фабрика. Изглежда, че бе решил с камшик да води и тия селяни.

Селина и Берт бяха притичали. Момичето го погледна дръзко изпод тъмните си клепачи.

— Благоволете да влезете, господине, направете ни тази чест.

Господинът само с един поглед я бе огледал, претеглил и напълно преценил. Все пак влезе, но остана прав, отказвайки да седне.

— Ето нашите приятели от съвета — подхвана Макерон, който бе започнал да се съвзема. — Те са много доволни, че се запознават с вас. Нали така, господа, много сте доволни?

Делом, Клу и другите бяха станали, изненадани от суровото държане на господин Рошфонтен. И смълчани заслушаха, когато той започна да им обяснява теориите си, които били споделяни от императора, най-вече своите схващания за напредъка, на които дължеше благоразположението на властта за сметка на предишния кандидат с неговите обречени възгледи; после той започна да обещава пътища, железопътни линии, канали — да! — един канал през равнината Бос, за да се утоли най-сетне нейната жажда, която я мори от векове. Изумени, селяните зяпнаха. Какво им разправя той? Вода из нивята по това време! Но той продължи, като накрая заплаши със строгостта на властта и с отмъщението на годишните времена тия, които биха гласували лошо. Всички се спогледаха. Ето ти един човек, който ги раздрусваше и с който беше добре да си приятел!

— Без съмнение! Без съмнение! — повтаряше Макерон при всяко изречение на кандидата, но все пак малко разтревожен от грубостта му.

Обаче Бекю със силно клатене на глава одобряваше тия войнствени думи; и старият Фуан, с широко отворени очи, сякаш казваше — това е то истински човек; а и Лекьо, който обикновено биваше равнодушен, се бе зачервил цял, без да може да се разбере всъщност дали му бе приятно, или пък беснееше. Само двамата негодници, Исус Христос и Канон, бяха изпълнени с явно презрение, но сякаш чувствуваха своето превъзходство и се задоволяваха с подсмиване и вдигане на рамене.

Щом свърши да говори, господин Рошфонтен се отправи към вратата. Помощник-кметът извика отчаяно:

— Но как така, господине, няма ли да ни удостоите с честта да изпиете една чаша?

— Не, благодаря, закъснял съм вече… Чакат ме в Маньол, в Базош и на още двадесет места. Довиждане!

Засегната, Берт дори не го изпрати и като се върна в магазинчето, каза на Франсоаз:

— Ето един невъзпитан човек! Аз ще препоръчвам другия, стария!

Господин Рошфонтен се беше качил в ландото си, когато плющене на камшик го накара да обърне глава. Беше Урдьокен, който пристигаше в своя скромен кабриолет, каран от Жан. Фермерът случайно бе узнал за посещението на фабриканта в Рон — един от неговите колари бил срещнал ландото по пътя; затова той бе побързал да види в лице опасността, още по-загрижен, защото от осем дни настоятелно подканваше господин дьо Шедьовил да се появи, обаче не можеше да го откъсне от някаква фуста, може би от красивата жена на разсилния.

— О, вие сте били! — подвикна той весело на господин Рошфонтен. — Не знаех, че вече сте в изборна кампания.

Двете коли се бяха изравнили. Нито единият, нито другият слезе; поговориха няколко минути, след като се бяха навели, за да се ръкуват. Познаваха се, понякога бяха обядвали заедно у кмета на Шатодюн.

— Вие значи сте против мене? — изведнъж попита господин Рошфонтен с привичната си безцеремонност.

Урдьокен, който поради положението си на кмет смяташе да не действува много открито, за миг се обърка, като разбра, че този дявол има добре организирано разузнаване.

Но и на него не му липсваше дързост, отвърна засмяно, за да предаде дружелюбност на обяснението си:

— Аз не съм против никого, аз съм за себе си… Мой човек е този, който ще ме закриля. Само като си помисля, че цената на житото е спаднала на шестнадесет франка, точно толкова, колкото ми са производствените разноски! Стигна се дотам, че човек да не хваща ралото, а направо да умира!

Веднага другият се разпали:

— Аха! Протекционизмът, нали така? Свръхоблагането, високото мито, което да спре вноса на чуждото жито, за да се удвои цената на френското! И в края на краищата Франция да огладнее, хлябът от четири ливри да се продава по двайсет су и смърт на бедните!… Как така вие, човек на прогреса, смеете да подкрепяте такива чудовищни неща!

— Човек на прогреса, човек на прогреса — повтори Урдьокен с весел тон, — навярно съм такъв, но това ми струва толкова скъпо, че вече не ще мога да плащам този лукс… Машините, химическите торове, всички нови методи, знаете ли, са чудесни, много разумно е всичко това, обаче има само едно неудобство — човек се разорява по най-логичен начин.

— Защото вие проявявате нетърпение, защото изисквате от науката веднага непосредствени и пълни резултати, защото лесно се обезкуражавате и започвате да се съмнявате в утвърдените вече истини и да отричате всичко.

— Може би е така. Значи правил съм само опити. Така ли? Кажете да ме наградят с орден за тази дейност, а пък нека други смелчаци да продължат!

Урдьокен гръмко се изсмя на тази своя шега, която смяташе за заключителна. Но господин Рошфонтен бързо подхвана:

— Значи вие искате работникът да умре от глад?

— Прощавайте! Аз искам селянинът да живее.

— Обаче аз, който съм наел хиляда и двеста работници, не мога да повиша надниците, без да фалирам… Ако житото струваше тридесет франка, щях да ги видя как всички мрат като мухи.

— Е добре! Ами аз нямам ли ратаи? Когато житото се продава по шестнадесет франка, ние стягаме коланите, а има нещастници, които умират из ямите в полето.

После добави, продължавайки да се смее:

— Дявол да го вземе! Всеки проповядва за своя светец… Ако не ви продавам хляба скъпо, земята във Франция ще фалира, а пък ако ви го продавам скъпо, индустрията ще затвори вратите си. Вашата работна ръка се увеличава, индустриалните произведения поскъпват, повишава се цената на моите оръдия за производство, на моето облекло и на стотиците други неща, от които имам нужда… Ах, каква каша, в която всички ще затънем в края на краищата!

Двамата, земеделецът и индустриалецът, протекционистът и привърженикът на свободния стокообмен, се гледаха втренчено, единият със смеха на лукавата си дружелюбност, другият с неприкритата дързост на своята враждебност. Това бе модерна война, съвременна икономическа битка върху почвата на борбата за живот.

— Селянинът ще бъде принуден да храни работника — каза господин Рошфонтен.

— Постарайте се най-напред селянинът да има какво да яде — отвърна Урдьокен.

И той скочи най-после от кабриолета си, а другият извика на своя кочияш името на едно село, когато Макерон, ядосан, че неговите приятели от съвета, излезли на прага, бяха чули пререканията, прикани всички да влязат вътре, за да изпият заедно по едно вино. Отново кандидатът отказа, не подаде никому ръка и се отпусна в дъното на ландото си, което тръгна, водено от звънливия тръс на двата едри першеронски коня.

От другата страна на пътя Ланген, застанал прав на прага на вратата си, точеше бръснач и видя цялата сцена. Той се засмя подигравателно и на висок глас отправи следната обида към съседа си:

— Целуни задника му и кажи благодаря!

А Урдьокен бе влязъл и бе приел да изпие една чаша. Щом като привърза коня, Жан последва господаря си. Франсоаз го повика със знак в кинкалерията и му разказа за напускането си и въобще цялата история; той се развълнува много и толкова се изплаши да не я изложи пред хората, че се върна в кръчмата, седна на една пейка, след като само й прошепна, че ще трябва да се видят и да се разберат.

— Ах, дявол да го вземе! Не се ли отвратихте все пак вие, които сте решили да гласувате за този младок! — извика Урдьокен, като сложи чашата си на масата.

След обяснението си с Рошфонтен Урдьокен твърдо реши да поведе открито борбата, дори с риск да бъде съсипан. И без да щади кандидата, той го сравни с господин дьо Шедьовил — един толкова доблестен човек, който не се гордее, който винаги с готовност прави услуги, въобще един истински благородник от стара Франция! Докато този голям грубиянин, този милионер на мода днес не гледа ли хората изотгоре, така високомерно, че отказва да опита местното вино, навярно от страх да не би да бъде отровен? Хайде, хайде, това не е възможно! Никой не разменя хубав кон срещу сляп кон!

— Кажете в какво обвинявате господин дьо Шедьовил! От години той е ваш депутат и винаги урежда работата ви… А вие го изоставяте заради един тип, когото вие смятахте за мошеник в последните избори, когато правителството го отхвърли! Та припомнете си де, дявол да го вземе!

Макерон не искаше открито да се обвързва, преструваше се, че уж помага на жена си в сервирането. Всички селяни бяха изслушали Урдьокен с безизразни лица, без да издадат с нещо тайните си мисли. Само Делом отвърна:

— Ами като не познаваме всички!

— А сега вече го познавате този хубостник! Вие го чухте как казва, че иска житото евтино, че самият той ще гласува за вноса на чуждо жито, което да унищожи нашето. Аз съм ви обяснявал вече за тази опасност, това е истинска гибел… И може ли да сте толкова глупави да му вярвате след това, когато ви прави хубави обещания? Да, да, гласувайте! А после няма да ви бръсне за слива!

Смътна усмивка се появи по загорялото лице на Делом. Цялата му остроумност, задрямала под неговата честност и ограниченост, се прояви в следните няколко бавно изречени мисли:

— Той казва, каквото си казва, а ние вярваме това, което си вярваме… Той или друг, какво значение има?… Вижте какво, нас ни ръководи една мисъл — мисълта правителството да бъде силно, за да движи работите, не е ли така? Въпросът е да не сбъркаме и затова най-добре е да изпратим на правителството депутата, който то иска… За нас е достатъчно, че този господин от Шатодюн е приятел на императора.

Тия думи като удар зашеметиха Урдьокен. Но нали господин дьо Шедьовил беше преди приятелят на императора! Ах, робско племе, винаги на страната на господаря, който ги бие с камшик и ги храни; това племе и днес още се унижава и страхува, не вижда нищо, не знае нищо освен всекидневния хляб.

— Е добре, дявол да ви вземе! Кълна ви се, че аз ще си подам оставката в деня, в който бъде избран този Рошфонтен! Нима ме считате за палячо, който веднъж казва бяло, друг път — черно! Ако и ония разбойници, републиканците, влязат в Тюйлери, вие ще тръгнете с тях, честна дума!

Очите на Макерон проблеснаха. Най-сетне стана това, което трябваше да стане — кметът подписа сгромолясването си. Задължението, което поемаше, щеше да бъде достатъчно да накара хората да гласуват против господин дьо Шедьовил.

Обаче в този момент Исус Христос, забравен в ъгъла със своя приятел Канон, се изсмя така високо, че всички очи се насочиха към него. Опрял лакти в края на масата, хванал с ръце брадата си, кикотейки се презрително, загледал се в присъствуващите селяни, той повтаряше високо:

— Ама че глупаци! Ама че глупаци!

И точно при тия думи влезе Бюто. Будното му око още от вратата откри Франсоаз в кинкалерията и забеляза веднага, че Жан седи до стената, слуша и чака господаря си. Чудесно! Момичето и любовникът бяха тук, сега ще видят какво ще стане!

— Ето го и моя брат, най-големия глупак от всички! — извика Исус Христос.

Хората започнаха заплашително да ръмжат, някой каза да изхвърлят навън невъзпитания, но в този момент Льороа, наречен Канон, се намеси, заговори със своя дрезгав простонароден глас, който бе ечал на всички социалистически събрания в Париж.

— Затвори си устата, малкият. Те не са толкова глупави, колкото изглеждат… Слушайте вие, селяни, какво ще кажете, ако отсреща, на вратата на общината, бъде закачен афиш, на който с големи букви бъде написано: Парижка революционна комуна; първо — премахнати са всички данъци; второ — премахва се военната служба… Айде де? Какво ще кажете вие, селяндури?

Ефектът бе толкова необикновен, че Делом, Клу и Бекю замръзнаха с отворени уста и опулени очи. Лекьо изпусна вестника си. Урдьокен, който си бе тръгнал, се върна; Бюто забрави Франсоаз и седна в ъгъла на една маса. И всички се вгледаха в този дрипльо, този скитник по пътищата, ужаса на селата, който преживяваше от мародерство и принудителни подаяния. Миналата седмица го бяха изпъдили от Бордери, където на свечеряване се бе появил като видение. И поради това сега той спеше при този хулиган Исус Христос, откъдето може би щеше да изчезне утре.

— Виждам, че ще ви падне сърце на място все пак — подхвана той с весел тон.

— Дявол да го вземе, да! — призна си Бюто. — Като си помисля само, че вчера пак занесох пари на бирника! Няма край, ще ни изпият кръвта тия данъци!

— И да не виждаме вече как децата ни заминават! Ах, дявол да го вземе! — извика Делом. — Знам колко струва това аз, който плащам, за да освободя Ненес от войниклък!

— Без да се смята — добави Фуан, — че ако не можете да платите, ще ви ги вземат и убият.

Канон кимаше и усмихнат тържествуваше.

— Виждаш ли сега — каза той на Исус Христос, — че не са толкова глупави селяндурите!

После пак се обърна към другите:

— Разправят, че сте били консерватори, че няма да допуснете да стане така… Консерватори сте, ама за да пазите своите интереси — нали така? Ще допуснете да стане и ще подпомогнете да стане това, от което ще имате интерес. За да запазите парите и децата си, нали ще направите сума неща?… В противен случай ще бъдете страшни глупаци!

Никой не пиеше вече, безпокойство започна да се изписва по грубите лица. Той продължи присмехулно, изпитвайки предварително удоволствие от впечатлението, което щеше да направи.

— И затова съм много спокоен аз, който добре ви познавам, откакто ме пъдите с камъни от вратите си… Както каза този дебел господин тук, вие ще бъдете ортаци с нас, червените, когато ние бъдем в Тюйлери.

— О, това — не! — извикаха едновременно Бюто, Делом и другите.

Урдьокен, който бе слушал внимателно, вдигна рамене:

— Напразно дърдорите, драги!

Но Канон продължаваше да се усмихва, дълбоко убеден, като вярващ. Облегнал гръб на стената, той търкаше ту едното, ту другото си рамо, като несъзнателно леко се поклащаше. И обясняваше как ще стане тази революция — проповядваше я от ферма във ферма — загадъчна и лошо разбирана, тя плашеше господарите и ратаите. Най-напред другарите от Париж ще завземат властта; може би това ще стане естествено и ще се наложи да разстрелят по-малко хора, отколкото се предполага, цялата буржоазия щяла да рухне от само себе си, толкова била прогнила. После, щом като станат пълни господари, още същата вечер ще бъде премахната рентата, ще бъдат иззети големите богатства по такъв начин, че всичките пари, както и средствата за производство да бъдат върнати на нацията; и ще бъде устроено ново общество, една огромна финансова, индустриална и търговска къща, ще се направи разумно разпределение на труда и благосъстоянието. В селата това ще стане още по-просто. Ще се започне с експроприацията на земевладелците, ще се вземе земята…

— Опитайте се де — прекъсна го отново Урдьокен. — Ще ви посрещнат с вили, нито един дребен собственик няма да ви позволи да му вземете педя земя.

— Нима съм казал, че ще бъдат измъчвани бедните? — отвърна присмехулникът Канон. — Трябва да бъдем големи глупаци, за да се караме с дребните собственици… Не, не, преди всичко ще се уважи земята на нещастните хорица, които се съсипват в обработването на няколко арпана… Ще се вземат само имотите от по двеста хектара на дебелите господа като вас, които печелят от потта на слугите си… Ах, дявол да го вземе! Не вярвам вашите съседи да дойдат да ви защитават с вилите си. Те ще бъдат много доволни!

Макерон избухна в силен смях, сякаш виждаше това бъдеще като фарс, последваха го и другите; а фермерът, побледнял, почувствува старата омраза: този голтак имаше право, нито един от тези селяни, дори най-честният, няма да му помогне, ако посегнат да му отнемат Бордери.

— Значи — попита сериозно Бюто, — аз, който притежавам около десет сетиера^[9], ще си ги запазя, ще ми ги оставят?

— Ама разбира се, другарю… Само че положително по-късно, когато видите получените резултати в обществените ферми до вас, вие ще отидете, без да ви молят, да вложите и вашето парче земя… Едно голямо стопанство с много пари, с машини и още много други неща — с всичко най-хубаво, постигнато от науката. Аз не съм много запознат с въпроса, но трябва да се чуе как говорят хората от Париж, които много добре обясняват, че земеделието е загубено, ако не се прилагат тия методи!… Да, вие сам ще си дадете земята.

Бюто направи жест на дълбоко недоверие, не можеше да разбере, но все пак успокоен, щом като няма да му искат нищо; обаче Урдьокен от любопитство отново наостри уши търпеливо, откакто Канон се заплете в голямото национално стопанство. На два пъти Лекьо, чието бледо лице бе започнало да се зачервява, отваряше уста, за да каже нещо, но като предпазлив човек всеки път си бе държал езика.

— Ами моят дял, моят! — извика изведнъж Исус Христос. — Всеки трябва да има дял. Свобода, равенство, братство!

Тия думи веднага разгневиха Канон, който вдигна ръка, сякаш да плесне другаря си.

— Остави ме на мира с твоята свобода, твоето равенство и твоето братство!… Нима човек има нужда да бъде свободен? Празни приказки! Искаш ли буржоата пак да ни турят в джоба си? Не, не. Насила ще бъде ощастливен народът, въпреки желанието му! Значи ти си съгласен да бъдеш равен, брат на един съдия-изпълнител? Ах, глупаво животно! Заради тия магарии републиканците от 1848 година оплескаха работата!

Объркан, Исус Христос заяви, че е за голямата Революция.

— Ще ме спукаш, млъкни… Какво? 1789-та и 1793-та? Чудесна музика! Хубава шашма, с която ни заглушиха! Нима трябват празни приказки, вместо да се довърши работата? Ще видим всичко това, когато народът стане господар, а това няма да бъде след дълго време, всичко ще се разтърси, обещавам ти, че нашият век, както се казва, ще завърши по един начин, много по-прелестен от другия. Знаменито прочистване, измитане, каквото не е имало!

Всички изтръпнаха, а и този пияница Исус Христос се отдръпна, изплашен и отвратен от това, че не са братя! Жан, който досега слушаше с интерес, също направи жест на възмущение. Обаче Канон бе станал и продължи с пламтящи очи и лице, просветлено като на пророк, изпаднал в екстаз:

— И това трябва да стане неизбежно, както хвърленият във въздуха камък неизбежно пада отново… И няма да ги има вече тези истории за кюретата, за онзи свят, за правото и правосъдието, които никога не сме виждали, както не сме виждали и добрия бог! Не, има само едно — потребността ние всички да бъдем щастливи… Е? Какво ще кажете, юнаци мои, когато така я устроим, че да се наслаждаваме на живота колкото си искаме с колкото се може по-малко труд! Машините ще работят за нас, работният ден край тях няма да бъде повече от четири часа; може би да се стигне дори напълно да скръстим ръце. И навсякъде само удоволствия, всички нужди удовлетворени — да, месо, вино и жени три пъти повече, отколкото бихме поели днес, защото тогава ще бъдем много по-здрави. Няма да има вече бедни, нито болести, нито старци в резултат на по-добрата организация, на по-лекия живот, на хубавите болници, на хубавите домове за почивка. Рай! Цялата наука за благото на хората! В края на краищата — истинска радост, че живееш!

Разпалил се, Бюто удари с юмрук върху масата, като извика:

— Данъкът премахнат! Жребият премахнат! Всички неприятности премахнати! Само удоволствия!… Подписвам.

— Разбира се — заяви мъдро Делом. — Трябва да си неприятел сам на себе си, за да не подпишеш.

Фуан се съгласи, също и Макерон, Клу и другите. Бекю, изумен и объркан като служител на властта, отиде при Урдьокен и го попита тихо дали не трябва да вкара в ареста този бандит, който напада императора. Но фермерът го успокои с повдигане на рамене. О, да, щастието! И той е мечтал за него, разчитайки на науката, след като се бе надявал на правото: така е може би по-логично, нали винаги всичко се отлага за другия ден. И той пак си тръгна, повика Жан, който напълно се бе увлякъл в дискусията. В този момент Лекьо изведнъж се отдаде на желанието си да се намеси, което желание го задушаваше като потискана ярост.

— Само ако не пукнете — каза той с острия си глас, — ако всички не пукнете преди тия хубави неща… Да пукнете от глад или да паднете от куршумите на жандармите, щом като гладът ви прави зли…

Хората го гледаха, не можеха да разберат.

— Наистина ако жито продължава да идва от Америка, след петдесет години във Франция няма да има нито един селянин… Може ли нашата земя да се бори срещу онази там? Когато ние едва започнем опити за истинско земеделие, ние ще бъдем залени от зърно… Аз четох една книга, в която подробно се казва, че вие и всички като вас са загубени…

Но в увлечението си той внезапно забеляза обърнатите към него изплашени лица. И затова дори не завърши фразата си, приключи с яростен жест, после се престори, че отново потъва в четенето на своя вестник.

— Точно заради житото от Америка — заяви Канон — вие наистина ще пропаднете, ако народът не стане господар на големите имения.

— А пък аз — приключи Урдьокен — ви повтарям, че съвсем не трябва да влиза това жито… След всичко това: гласувайте за господин Рошфонтен, ако съм ви станал излишен в кметството и ако искате да продавате житото по петнайсет франка.

Той се качи в кабриолета си, последван от Жан. После, след като размени съучастнически поглед с Франсоаз и шибна коня, Жан каза на господаря си:

— Човек не трябва много да се занимава с тия неща, може да полудее.

Урдьокен се съгласи с поклащане на глава.

В кръчмата Макерон заговори оживено, но тихо с Делом, а Канон, възвърнал вида си на човек, който от нищо не се интересува, допиваше коняка си, подигравайки се с объркалия се Исус Христос, когото наричаше „госпожица 1793“. Обаче Бюто, опомнил се, забеляза изведнъж, че Жан си е отишъл, и се изненада, като видя застаналата на вратата Франсоаз, която бе дошла да слуша заедно с Берт. Ядоса се, загдето си е загубил времето в политика, когато имаше сериозна работа. Тази мръсна политика все пак обърква човека. В един ъгъл на кръчмата той надълго обясни на Селина, която го убеди да не прави сега скандал; по-добре било Франсоаз сама да се върне в дома си, когато я успокоят; и накрая той си тръгна, заплашвайки, че ще дойде да я прибере с въже и тояга, ако не я склонят.

На следващата неделя господин Рошфонтен бе избран за депутат. А Макерон, след като Урдьокен изпрати оставката си на префекта, стана най-после кмет, тържествувайки безочливо.

Същата вечер, съгледаха побеснелия Ланген да смъква гащите си пред вратата на своя победоносен съперник и да изкрясква:

— Сега, когато свинете управляват, мога да клякам, където си искам!

6.

Седмицата мина, Франсоаз упорито отказваше да се прибере при сестра си и на улицата се разигра отвратителна сцена: Бюто, който я бе повлякъл за косата, трябваше да я пусне, жестоко ухапан за палеца; така че Макерон се изплаши и сам изхвърли младото момиче от дома си, заявявайки й, че като представител на властта, той не може повече да я насърчава в бунта й.

Но точно тогава минаваше Крантата и тя отведе Франсоаз. Вече на осемдесет и осем години мисълта за смъртта й я занимаваше само доколкото щеше да остави имуществото си на своите наследници заедно с неприятностите от безкраен процес: едно необикновено сложно завещание, объркано нарочно или пък под предлога да не ощети някого, с което тя принуждаваше всички да се изповядат; понеже не можеше да отнесе имотите си, нейната идея бе да си отиде поне с утехата, че имането й ще отрови другите. По този начин най-голямото й удоволствие бе да гледа как членовете на рода й се ядат един друг. Затова и побърза да настани внучката си в своя дом, потиснала за миг голямото си скъперничество, но веднага овладяна от мисълта да използува голям труд срещу малко хляб. И наистина още вечерта тя я накара да измие стълбата и кухнята. После, когато се появи Бюто, тя го прие изправена, наежена като стара хищна птица; и той, който говореше, че ще изпочупи всичко у Макерон, се разтрепери, измънка нещо, скован от надеждата за наследство, нямащ смелост да влезе в борба със страшната Кранта.

— Аз имам нужда от Франсоаз, оставям я при мене, понеже не й е приятно у вас… Освен това тя е пълнолетна, вие имате да уреждате сметки с нея. Ще трябва да разговаряме.

Бюто си отиде разгневен, ужасен от неприятностите, които предчувствуваше, че идват.

Осем дни след това, към средата на месец август, Франсоаз наистина навърши двадесет и една години. И от този час беше вече господарка на себе си. Обаче само бе сменила една несгода с друга, защото тя също трепереше пред леля си и се превиваше от работа в тази студена къща на скъперницата, където всичко трябваше да блести, естествено без да се хаби нито сапун, нито четка: чиста вода и ръце — това стигало. Един ден, понеже бе забравила да хвърли зърна на кокошките, главата й едва не бе спукана от удар с бастун. Разказваше се, че за да пести силата на конете си, Крантата впрягала внука си Иларион в ралото; ако това бе измислено, истина бе, че тя го използуваше като същинско животно, биеше го и го съсипваше от работа. Злоупотребявайки с неговата скотска сила, тя го изтощаваше толкова много, че момчето изнемогваше от умора и от глад, защото всъщност тя го хранеше с кори и помия като прасе. Унизен и наплашен, Иларион непрекъснато страдаше от глад. Когато разбра, че допълва двойката във впряга, Франсоаз заживя с единствената мечта да напусне къщата. Така изведнъж дойде желанието й да се омъжи.

Тя просто искаше да сложи край на мъките си. Би предпочела да умре, но да не се сдобри с Лиз, упорито заживяла с една от ония представи за справедливост, които я завладяха още от детинство. Признаваше за справедлива само своята кауза и се презираше, загдето бе търпяла толкова дълго време; не казваше нищо срещу Бюто, говореше сурово само срещу сестра си — ако тя не била виновна, биха могли да продължат да живеят заедно. А сега, когато връзката била скъсана, окончателно скъсана, тя живееше с единствената мисъл да й бъде дадено нейното, делът й от наследството. Това я измъчваше от сутрин до вечер, ядосваше се, защото трябваше да се изпълнят безкрайни формалности. Но как? Това е мое, това е твое — а нямаше да свършат за три минути. Нима са се уговорили да я ограбят? Съмняваше се във всички от семейството и стигна до мисълта, че само един мъж, един съпруг ще може да я спаси. Несъмнено Жан нямаше нито педя земя, а и беше петнадесет години по-голям от нея. Обаче никой момък не я бе поискал, навярно не се осмеляваха заради историите в дома на Бюто, когото никой не искаше да настройва срещу себе си — толкова много се страхуваха от него в Рон. После какво друго? Тя само веднъж е била с Жан; това не е кой знае какво, понеже нямаше последици; обаче той бе много нежен, много почтен. По-добре бе за него, щом като тя не обичаше друг, а пък трябваше да си има мъж, който и да е, за да я защитава и да вбеси Бюто. Да, тя също ще си има свой мъж.

Жан изпитваше към нея силно приятелско чувство. Отдавнашното му желание да я притежава се беше успокоило. Срещаше се с нея все така любезно, гледаше я като неин мъж, защото си бяха дали дума. Той се бе въздържал, докато тя навърши пълнолетие, не й противоречеше в желанието да изчакат, дори я придумваше да не създава настроения срещу себе си в дома на сестра си. Сега вече тя можеше да посочи и повече причини, отколкото бе необходимо, за да спечели честните хора на своя страна. Макар че не одобряваше резкия начин, по който си бе отишла, той й повтаряше, че е на прав път. И в края на краищата, ако иска да говори с него за всичко останало, беше готов.

Да сключат брак решиха една вечер, когато се бяха срещнали зад обора на Крантата. Там имаше стара прогнила преграда пред сляпа уличка; двамата се бяха облегнали на нея, той отвън, тя отвътре, а между краката им течеше вадата с течен тор.

— Знаеш ли, Капорал — заговори тя първа, загледала се в очите му, — ако още ме искаш, сега и аз те искам!

Жан също я гледаше втренчено и отвърна бавно:

— Не съм ти говорил повече за това, защото не исках да те затруднявам… Но ти си права, вече е време.

Настъпи мълчание. Той сложи ръка върху ръката й, опряна на преградата. После продължи:

— И не трябва мисълта за Кониет да те измъчва, заради приказките, които се разправяха… Ето вече три години как не съм я пипнал дори с пръст.

— Значи и аз ще кажа нещо подобно — заяви тя, — съвсем не искам мисълта за Бюто да те измъчва… Свинята разправя навред, че ме е имал. Може би ти да си повярвал?

— Всички тук го вярват — измърмори той, за да избегне въпроса.

После, понеже тя продължаваше да го гледа, каза:

— Да, повярвах… И наистина разбирах, защото познавам човека, не можеше да не минеш през ръцете му.

— О, той се опита, изпомачкал ми е тялото! Но ако ти се закълна, че никога не е успявал докрай, ще ми повярваш ли?

— Вярвам ти.

За да засвидетелствува радостта си, той стисна ръката й, която държеше, като се облегна на преградата. Почувствувал, че обувките му се мокрят във вадата, той се разкрачи.

— Изглеждаше, че ти живееш добре при него, може би ти е било забавно, като те е сграбчвал…

Тя се разтревожи, нейният толкова прям и откровен поглед се сведе надолу.

— Още повече че, ти не искаше вече да бъдеш с мен, спомняш ли си? Няма значение, това дете, за което съжалявах, че не съм ти направил тогава, по-добре ще бъде, ако го направим сега. Все пак ще бъде по-честно.

Сам се прекъсна, защото забеляза, че краката й са във вадата.

— Внимавай, мокриш се…

И тя се разкрачи, после заключи:

— Значи, съгласни сме.

— Съгласни сме, определи която искаш дата.

Не се целунаха дори, само като добри приятели раздрусаха ръце през оградата. После всеки тръгна да се прибира.

Вечерта, когато Франсоаз каза, че желае да се омъжи за Жан, като обясни, че й е необходим мъж, за да я въведе във владение на имота й, Крантата отначало не отговори нищо. Остана права с ококорени очи; пресмяташе загубата, печалбата, удоволствието, което ще изпита; чак на другия ден тя одобри брака. Цялата нощ върху сламеника бе прехвърляла въпроса, защото почти не спеше, стоеше с отворени очи до разсъмване, представяйки си, че родът преживява неприятности. Въобрази си, че този брак ще има такива големи последици за всички, че я хвана истинска младежка треска. Тя вече предвиждаше и най-малките неприятности, като ги усложняваше и правеше катастрофални. Така се увлече, че съобщи на внучката си своето желание да уреди всичко от приятелски чувства. Каза й следните думи, подчертавайки ги със страшно замахване на бастуна: „Щом са те изоставили, аз ще ти бъда майка и ще видят те!“

Най-напред Крантата нареди при нея да се яви брат й Фуан, за да разбере какво смята той като настойник. Но старецът не можа да даде никакво обяснение. Били го нарекли настойник не по негово искане; та всъщност, понеже господин Байаш бил направил всичко, трябвало да се отнесат към господин Байаш. После, като разбра, че работата е насочена срещу Бюто, той още повече се обърка. Възрастта и съзнанието, че е безсилен, го разстройваха, правеха го страхлив, зависим от всички. Мислеше си, че не трябва да се скарва с Лиз и Бюто. Два пъти вече трябваше да се връща при тях след тревожно прекарани нощи, когато разтреперан бе гледал как Исус Христос и Бъзлата ровят из стаята му, дори пъхат голите си ръце във възглавницата му, за да му откраднат книжата. Разбира се, че накрая ще го убият в Замъка, ако не успее да се измъкне някоя вечер. Крантата, като не можа нищо да изкопчи от него, го изгони ужасен, защото му изкрещя, че ще го изправи пред съда, ако са накърнили дела на малката. Делом, когото също заплаши като член на семейния съвет, се прибра в дома си толкова болен, та Фани изтича да каже зад гърба й, че предпочитали да платят нещо от джоба си, вместо да ходят по дела. Работата тръгна, започна да става забавна.

Постави се въпросът: дали трябва да се захванат най-напред с делбата, или пък веднага да се направи сватбата. Крантата мисли две нощи, после се произнесе, че бракът трябва да се сключи веднага: Франсоаз, омъжена за Жан, претендираща за дела си и подкрепяна от своя съпруг — всичко това ще създаде още по-големи неприятности на Лиз и Бюто. Така че тя ускори нещата, разтича се като младо момиче, уреди документите на внучката си, поиска да й дадат тия на Жан, оправи всичко в общината и в църквата. Увлече се дотам, че предложи в заем необходимите пари срещу лист хартия, подписан от двамата, в която сумата бе посочена двойно, заради лихвите. Само когато трябваше отнемай-къде да поднасят чаши с вино по време на приготовленията, сърцето й се късаше; но нали имаше вкиснато вино, така нареченото „пропъди-братовчед“, което с голямо усилие можеше да се пие, само за да не й се откаже. Тя реши, че няма да има угощение поради семейни затруднения: богослужението и по чаша „пропъди-братовчед“ просто за да се чукнат за здравето на семейството. Поканени, господин и госпожа Шарл отказаха да присъствуват под предлог, че си имали грижи, които им причинявал техният зет Вокон. Разтревожен, Фуан си легна и накара да кажат, че бил болен. Така че от роднините отиде само Делом, който прие и да бъде един от свидетелите от страна на Франсоаз, за да засвидетелствува уважението си към Жан, когото считаше за добра партия. От своя страна, Жан доведе само свидетелите си: своя господар Урдьокен и един от слугите във фермата. Рон бе на крак, тази сватба, така набързо вдигната след толкова голяма битка, бе дебната от всяка врата. В общината, застанал пред бившия кмет, Макерон удължи формалностите, за да се покаже по-важен. В църквата стана неприятен инцидент. Абатът Мадлин припадна по време на службата. Той не беше добре със здравето, тъгуваше за планините си, откакто живееше в равната Бос; освен това беше дълбоко съкрушен от религиозното безразличие на своите нови енориаши и толкова много бе потресен от клюките и непрекъснатите сплетни между жените, че дори не смееше вече да ги заплашва с ада. Те бяха почувствували, че е слаб, и така злоупотребяваха с него, че започнаха да му се бъркат в богослужението. Сега Селина, Флор и други се развълнуваха много, когато научиха за падането му с нос върху олтара, и заявиха, че това било знамение за близка смърт на венчаните.

Бяха решили Франсоаз да продължи да живее у Крантата, докато стане делбата, защото тя си бе втълпила в упоритата си моминска глава, че ще получи къщата. За какво тогава да наемат жилище за петнадесет дни? Жан, който си оставаше колар във фермата, дотогава просто ще идва при нея всяка вечер. Брачната им нощ бе съвсем глупава и тъжна, макар да не съжаляваха, че най-сетне са се събрали заедно. Когато той я прегърна, тя започна така силно да плаче, че се задуши; а при това той не й причини болка, напротив бе постъпил много внимателно. А най-лошото бе, че хълцайки, тя му отвръщаше, че няма нищо против него, че плаче, без да знае дори защо, и не може да спре. Разбира се, подобно нещо съвсем не можеше да разпали един мъж. След това напразно я галеше и прегръщаше, обаче не можеше да изпита никакво удоволствие, дори по-малко от първия път в копата. Тия работи, обясни й той, щом не се правят веднага, губят чара си. Впрочем въпреки това смущение, което огорчи сърцата и на двамата, по всичко останало те много добре се разбираха; осъмнаха, без да заспят, разисквайки по какъв начин ще устроят живота си, когато получат къщата и нивите.

Още на другия ден Франсоаз поиска да се извърши делбата. Обаче Крантата не бързаше толкова: първо искаше да продължи удоволствието, като измъчва колкото се може по-дълго време рода; второ — искаше хубаво да използува малката и съпруга й, който всяка вечер плащаше с два часа работа наема за стаята, така че не бързаше да напуснат къщата й и да се настанят у дома си. Трябваше все пак да отиде при Лиз и Бюто и да ги попита как смятат да направят делбата. И самата тя от името на Франсоаз поиска къщата, половината от орната нива, половината от ливадата, като се отказваше от половината лозе, което беше само един арпан, за да компенсира донякъде стойността на половината къща. Така било справедливо и разумно, защото при такова споразумение се избягва намесата на съда, която струва доста скъпо. Бюто, който кипна при влизането на Крантата, се принуди да се отнесе с уважение заради парите й, но не можа да я изслуша докрай. Излезе разярен, за да не се нахвърли върху нея. Останала сама, Лиз измънка, пламнала от гняв:

— Къщата, къщата иска тая безсрамница, тая никаквица, която се омъжи, без дори да дойде да ме види!… Е добре, лельо, кажете й, че ще има къщата, само ако аз пукна.

Крантата запази спокойствие.

— Добре, добре, дъще, няма нужда да се тревожиш… И ти също искаш къщата, това е твое право. Ще видим.

В продължение на три дни тя снова, така между двете сестри, отнасяйки от едната до другата глупостите, които те си отправяха, и така ги раздразни, че и двете трябваше да легнат на легло. Тя, без да се изморява, се хвалеше само колко много ги обичала и затова нейните внучки й дължали голяма благодарност, загдето се била нагърбила с тази кучешка задача. Най-сетне се уговориха, че ще разделят земята, обаче къщата и мебелите, както и добитъкът, ще бъдат продадени по съдебен ред, понеже не можеха да се споразумеят. Всяка от двете сестри се кълнеше, че ще откупи къщата на каквато и да било цена, дори ако трябва да продаде и последната си риза.

И така Гробоа отиде да размери имота и да го раздели на два дяла. Имаше един хектар ливада, друг хектар лозе, два хектара орна нива и именно онази нива, която Бюто още от сватбата си се бе заинатил да не изпусне, защото тя граничеше в местността Корнай с неговата нива, наследена от баща му, и двете правеха общо около три хектара; една хубава нива, каквато никой селянин от Рон не притежаваше. Така че той много се разяри, когато видя Гробоа да намества своя ъгломер и да забива жалоните! Там беше и Крантата, за да надзирава, а Жан бе предпочел да не присъствува, опасявайки се да не се сбият. Но започна спор, защото Бюто поиска линията да се тегли паралелно на долината на река Егр, така че бащината му нива да бъде долепена до неговата част, независимо кой дял ще му се падне; обаче лелята настояваше нивата да се раздели перпендикулярно с единствената цел да му противоречи. Тя го разсърди, той сви юмруци и се задави от потискан гняв.

— Тогава, дявол да го вземе, ако ми се падне първият дял, ще бъда прерязан на две, парчето ще бъде от едната страна, а моята нива от другата страна.

— Ех, момчето ми, от тебе зависи да изтеглиш дела, който те устройва.

От един месец вече Бюто не можеше да се успокои. Първо, защото момичето му избяга; беше болен от неудовлетворено желание, откакто не можеше да я стиска на голо под полата с упоритата надежда, че ще я има някой ден; а след омъжването й, страстта му се усили при мисълта, че оня, другият, я има в леглото си и й се наслаждава колкото си иска. Второ — сега другият издърпва от ръцете му земята, за да стане и тя негова собственост. Все едно, че му реже ръката. Момиче все пак можеше да се намери, обаче земя, една такава земя, която гледаше като своя, за която се бе клел, че никога няма да я върне! Беше разярен, търсеше начини, смътно мечтаеше за насилия, за убийство и само страхът от жандармите го въздържаше да не извърши престъпления.

Най-сетне бе определена среща при господин Байаш, където Бюто и Лиз за пръв път се изправиха лице срещу лице с Франсоаз и Жан, които Крантата придружаваше от удоволствие, под предлог да не би да се стигне до скандал. В кабинета и петимата влязоха сурови и мълчаливи. Лиз и Бюто седнаха вдясно, Жан вляво зад Франсоаз, сякаш искаше да каже, че не присъствува, че е дошъл просто да придружава жена си. А лелята зае място по средата; мършава и висока, тя въртеше очите си и хищния си нос ту към едните, ту към другите и изглеждаше доволна. Двете сестри се държаха, сякаш не се познаваха, лицата им бяха сурови, не си казаха нито дума, нито се погледнаха. Само мъжете си размениха по един бърз и бляскав като нож поглед.

— Приятели — каза господин Байаш, който не се смути от тяхното войнствено поведение, — преди всичко ще приключим с делбата на имотите, за които сте се споразумели.

Този път той поиска най-напред да се подпишат. Актът бе готов, беше оставено след имената само място за вписване на дяловете. Така че всички трябваше да подпишат, преди да теглят жребия, което се извърши веднага, за да се избягнат каквито и да било неприятности.

След като Франсоаз изтегли номер втори, Лиз трябваше да вземе номер първи и лицето на Бюто потъмня под наплива на кръвта, която изду вените му. Никога нямаше шанс! Парцелът му — прерязан на две! Тази по-малка кучка и мъжът й заставаха с дела си там, между неговите ниви, едната вляво, другата вдясно!

— Боже мой! Боже мой! — сумтеше той през зъби. — Проклета свиня си ти, боже!

Нотариусът го помоли да млъкне, докато излезе на улицата.

— Само дето ни сече, там горе, в равното — забеляза Лиз, без да се обърне към сестра си. — Може би ще се съгласят да направим замяна. Така ще се устроим, пък и на никого не ще увредим.

— Не! — каза Франсоаз сухо.

Крантата се съгласи с нея, като поклати глава: носело нещастие, когато се разваляло това, което съдбата била определила. Тази лукава намеса на съдбата я развесели; Жан обаче не бе мръднал зад жена си, така твърдо решил да стои настрана, че лицето му не изразяваше нищо.

— Хайде — подхвана нотариусът — по-скоро да свършим, няма какво да си играем.

Двете сестри по общо споразумение го бяха избрали за ликвидатор на къщата, мебелите и животните. С афиш продажбата бе обявена за втория неделен ден от месеца; щеше да се извърши в неговата кантора и в служебната тетрадка бе вписано, че покупателят ще има право да влезе във владение още същия ден след публичната продажба. После след продажбата нотариусът ще пристъпи към уреждане на сметките между сънаследничките. Всичко това бе прието без възражения.

Но в този момент Фуан, когото очакваха като настойник, бе въведен от един писар, който попречи на Исус Христос да влезе, защото негодникът беше пиян. Макар че Франсоаз бе пълнолетна от един месец, сметките от опекунството не бяха още представени и затрудняваха процедурите; беше необходимо да се разчистят, за да се освободи старецът от отговорност. Той изгледа и едните, и другите със своите малки облещени очи; трепереше от увеличаващия се страх да не се изложи и да не започнат да го влачат по съдилища.

Нотариусът пристъпи към прочитане на сметката. Всички го слушаха, примижавайки, загрижени, че не могат всичко да разберат, опасявайки се да не би да пропуснат някоя дума, която да е в тяхна вреда.

— Ще направите ли някакви възражения? — попита господин Байаш, когато свърши.

Те останаха изумени. Какви възражения? Може би забравяха нещо, поради което губеха.

— Прощавайте — заяви неочаквано Крантата, — но това съвсем не е сметката на Франсоаз! Трябва моят брат наистина да си е затварял нарочно очите, за да не види, че тя е ограбена.

Фуан измънка:

— Ама какво?… Не съм й взел нито едно су, кълна се пред бога!

— Аз казвам, че Франсоаз от сватбата на сестра си досега, което е около пет години, е била слугиня в домакинството, за което трябва да й се заплати.

От този удар Бюро подскочи на стола си, Лиз също се задъха.

— Да й се заплати!… Как така да се плати на една сестра?… Та това е цяла свинщина!

Господин Байаш трябваше да ги накара да млъкнат, като заяви, че малката сестра има пълно право да предяви искане за заплата, ако пожелае.

— Да, искам — каза Франсоаз. — Искам си всичко, което е мое.

— Ами тогава това, дето е яла? — извика Бюто, излязъл извън кожата си. — Не беше лесно да я храним с хляб и месо. Опипайте я да видите, не е затлъстяла от ядене на камъни, тая мързелана!

— Ами бельото, ами роклите? — продължи гневно Лиз. — Ами прането? За два дни замърсяваше ризите си, толкова много се потеше!

Засегната, Франсоаз отвърна:

— Щом съм се потила, значи съм работила.

— Потта изсъхва, тя не замърсява — добави Крантата.

Господин Байаш отново се намеси. Той им обясни, че и това се има предвид в сметката — от една страна заплатата, от друга страна храната и другите разходи. Той бе взел перо и се опита да направи тази сметка по техни указания. Но стана ужасно. Франсоаз, подкрепяна от Крантата, имаше изисквания, оценяваше много скъпо своя труд, изброяваше всичко, което бе вършила в къщата — и с кравите, и в домакинството, а и в нивите, където нейният зет я използувал като мъж. От своя страна, Лиз и Бюто, разярени, увеличаваха разходите, пресмятаха яденето, лъжеха за облеклото, дори претендираха за парите, които са харчели, за да й правят подаръци по празниците. И все пак, въпреки проявената алчност, излезе, че й дължат сто осемдесет и шест франка. Така че се разтрепериха и с пламнали очи започнаха да търсят какво друго биха могли да прибавят:

Сумата тъкмо щеше да бъде приета, когато Бюто извика:

— За минута: ами за лекар нали плащахме, когато и спря кръвотечението… Той идва два пъти. Дадохме шест франка.

Крантата не искаше да се съгласят така лесно с победата на другите и бутна Фуан, като поиска от него да си спомни за дните, когато малката работила във фермата по времето, когато той живеел у тях. Не бяха ли пет-шест дни с надница тридесет су? Франсоаз извика, че били шест, Лиз — пет; и двете изкряскаха така силно, сякаш се бяха замерили с камъни. А старият, слисан, даваше право на едната, даваше право на другата, като удряше челото си с юмруци. Франсоаз спечели, общата сума стана сто осемдесет и девет франка.

— Значи този път приключваме, това е всичко, нали? — попита нотариусът.

Бюто, седнал на стола си, изглеждаше омаломощен, смазан от тази сметка, която продължаваше да расте; той престана да се съпротивява, смятайки, че го е връхлетяло най-голямото нещастие.

— Ако искате и ризата ми, ще я сваля — прошепна той с плачевен глас.

Обаче Крантата пазеше един последен страшен удар, нещо голямо и едновременно много просто, което всички бяха забравили:

— Ами я чуйте, какво стана с ония петстотин франка от обезщетението за пътя, там, горе?

С подскок Бюто се изправи с изцъклени очи и отворена уста. Нямаше какво да каже, нямаше какво да възрази: беше пипнал парите, трябваше да върне половината. Позамисли се за миг; после, като не можа да намери някакво спасение, обезумял, той изведнъж се нахвърли върху Жан:

— Мръснико, ти разруши нашата хубава дружба! Ако не беше ти, щяхме още да сме си едно семейство, всички единни и любезни помежду си!

Много благоразумен в мълчанието си, Жан трябваше сега да вземе отбранителна позиция.

— Докоснеш ли ме, удрям!

Франсоаз и Лиз бързо станаха и всяка от тях закри съпруга си; двамата мъже с издути от нарастващата омраза лица се бяха наежили един срещу друг, готови да издерат кожите си. И голям двубой, който нито Крантата, нито Фуан, можеха да предотвратят, сигурно щеше да разпердушини шапчетата и косите на жените, ако нотариусът не бе нарушил своето професионално хладнокръвие.

— Ама дявол да ви вземе! Почакайте, докато излезете на улицата! Досадно е! Как не можете да се споразумеете, без да се сбиете!

Когато всички, разтреперани, се умириха, той добави:

— Съгласни сте, нали?… Е добре, ще приключа сметките на настойника, вие ще ги подпишете, после ще пристъпим към продажбата на къщата, за да свършим… А сега си отивайте и бъдете благоразумни, понякога щуротиите струват скъпо!

Тия думи успяха да ги укротят. Когато излязоха навън, Исус Христос, който чакаше баща си, наруга цялата фамилия, като изкрещя, че било истински позор да вкарват един беден старец в тия мръсни истории, само за да го ограбят, разбира се; и разнежил се в пиянството си, той отведе Фуан, както го бе докарал, с една постлана със слама двуколка, която бе взел назаем от свой съсед. Лиз и Бюто тръгнаха на една страна, а Крантата накара Жан и Франсоаз да отидат в „Добрият орач“, за да я почерпят едно черно кафе.

— Все пак добре се посмях! — заключи тя и сложи в джоба си остатъка от захарта.

В същия този ден на Крантата й хрумна друга една идея. Още като влязоха в Рон, тя изтича да се уговори с дядо Сосис, един от нейните стари любовници, както се говореше. Тъй като Лиз и Бюто се бяха заклели, че ще наддават за къщата срещу Франсоаз, докато й одерат кожата, тя си бе наумила, че ако старият селянин започне да наддава, другите може би няма да се усъмнят и ще му я оставят, защото той им бе съсед и може да има намерение да се разширява. Той веднага се съгласи при условие, че ще получи подарък. Така че във втората неделя на месеца продажбата на търг стана така, както тя бе предвидила. В кантората на нотариуса Байаш Лиз и Бюто застанаха на едната страна, Франсоаз и Жан — на другата заедно с Крантата; имаше и други хора, няколко селяни, дошли със смътното намерение да купят нещо, ако е на сметка. Обаче още при първите четири-пет наддавания, подхвърлени набързо от Лиз и Франсоаз, цената на къщата достигна до три хиляди и петстотин франка — каквато всъщност бе оценката. Франсоаз се спря на три хиляди и осемстотин. Тогава се намеси дядо Сосис, който покачи на четири хиляди, а после додаде още петстотин франка. Уплашени, Бюто и Лиз се спогледаха: невъзможно им бе повече да наддават, мисълта за тези пари ги смразяваше. Все пак Лиз се увлече до пет хиляди. Но бе поразена, когато старият селянин изведнъж скочи на пет хиляди и двеста. И край — къщата му бе присъдена за пет хиляди и двеста франка. Лиз и Бюто се изкискаха — ще пипнат хубави пари, а пък Франсоаз и нейният отвратителен тип са също така бити в търга.

Обаче, когато се върна в Рон и влезе в това старо жилище, където се бе родила и бе живяла, Лиз започна да плаче. Бюто също се задушаваше и гърлото му така се стегна, че той, за да се успокои, се нахвърли върху нея, кълнейки се, че той би наддавал до последно издихание: обаче тия безсърдечни жени си отваряли кесията, както си разтварят краката — само за плюскане. Той лъжеше, сам я бе спрял; и се сбиха. Ах, бедната стара патриархална къща на Фуанови, изградена преди три века от един прародител, днес вече разклатена, пропукана, пристроявана, поправяна и наведена надолу от силните ветрове, духащи в равнината Бос! Като си помисли само човек, че семейството я обитава от триста години и че накрая всички са я обикнали като реликва толкова силно, че тя тежи като съкровище в наследството! С плесници Бюто повали Лиз, която, като се надигна, едва не счупи крака му с ритник.

На другия ден вечерта друга вест изтрещя като гръм. Сутринта дядо Сосис беше отишъл да изповядва продажбата и още по обяд цялото село узна, че е купил къщата за сметка на Франсоаз, упълномощен от Жан: и не само къщата, но и мебелите, и Гедеон, и Колиш. В дома на Бюто започнаха да вият от болка и мъка, сякаш мълния ги бе ударила. И мъжът, и жената, паднали на земята, плачеха и крещяха като диваци от отчаяние, че не бяха излезли по-силни, че бяха изиграни от тази проклета хлапачка. Вбесяваха се най-вече, като чуваха как цялото село им се присмива, загдето бяха проявили толкова малко съобразителност. По дяволите! Как се оставиха да бъдат надхитрени така и да бъдат изхвърлени от дома им на бърза ръка! О, не, това няма да го бъде! Ще видим тая работа!

Още същата вечер Крантата се яви от името на Франсоаз, за да се разберат любезно с Бюто за деня, в който той смята да се преместят, обаче той я изхвърли навън и загубил всякакво благоприличие, й отвърна само с една дума:

— Лайно!

Тя си отиде много доволна, само му изкрещя, че ще изпратят съдия-изпълнителя. И наистина още на другия ден Вимьо, бледен и неспокоен, по-жалък от обикновено, се изкачи по улицата и почука предпазливо: клюкарките от съседните къщи го дебнеха. На почукването му никой не отговори, той трябваше да повтори по-силно и се осмели дори да повика, обяснявайки, че е дошъл да им връчи призовка. Чак тогава прозорецът на хамбара се отвори; един глас изкрещя думата, същата единствена дума:

— Лайно!

И едно гърне, пълно с такова съдържание, се изсипа отгоре. Измокрен от главата до петите, Вимьо трябваше да си върне обратно призовката. Рон дълго време се тресе от смях.

Обаче Крантата веднага заведе Жан в Шатодюн при адвокат. Той им обясни, че трябвало поне пет дни, преди да се прибегне до изхвърляне, бързо постановление на съда, заповед на председателя на съда, регистриране на тази заповед и най-после изгонване, при което съдия-изпълнителят ще бъде подпомогнат от двама жандарми, ако е необходимо. Крантата се разтича, за да не губи този ден, а когато се върна в Рон, тъй като беше вторник, тя разгласи навред, че в събота вечер Лиз и Бюто ще бъдат изхвърлени на улицата със саблени удари също като крадци, ако дотогава доброволно не напуснат къщата.

Когато повториха новината на Бюто, той направи жест на страшна закана. Крещеше пред всеки, който го питаше, че няма да излезе жив, че войниците щели да бъдат принудени да разбиват стените, за да го измъкнат. И хората не можеха да разберат дали се прави на луд, или пък наистина е полудял, та гневът му стигаше до безразсъдство. Минаваше по улиците, застанал прав в каруцата си, шибаше коня да бяга в галон, без да каже нито дума, без да предупреждава хората да се пазят; дори го срещаха през нощта ту на единия край, ту на другия, да се връща кой знае откъде, от дяволите сигурно. Един човек, приближил се до него, бе ударен силно с камшик. Той всяваше ужас, селото бе непрекъснато в тревога. Една сутрин забелязаха, че се е барикадирал в дома си; страхотни викове се чуваха зад затворените врати; по крясъците някои познаха гласа на Лиз и на двете му деца. Съседите се разбунтуваха, свика се съвет, на който един стар селянин заяви, че е готов да се жертвува, като се изкачи по стълба до един от прозорците, за да види какво става. Обаче прозорецът се отвори, Бюто преметна стълбата и старецът едва не си счупи краката. Размахал юмруци, Бюто изкрещя: „Нима човек не е свободен да прави каквото си иска в своя дом?“ После им се закани, че ще одере кожата на всеки, който се опита да го безпокои пак. И най-лошото бе, че се показа и Лиз с двете си деца. Тя изсипа куп обиди, обвинявайки хората, че си пъхали носа там, където не трябва. Не посмяха повече да се бъркат. Обаче безумните крясъци се увеличаваха, на улицата хората се разтреперваха, като ги чуваха. Хитреците смятаха, че този шум се вдига нарочно. Други пък се кълняха, че Бюто е загубил ума си и зле ще свърши. Никой не можа да разбере истината.

Особено вълнуваща сцена се разигра в петък в навечерието на деня, в който се очакваше изгонването. Срещнал баща си пред църквата, Бюто падна пред него на колене и започна да плаче, като искаше прошка за предишните си лоши прояви. Може би именно това поведение му е носело нещастия. Той го молеше със сълзи на очи да се върне да живее у тях, уверен, че само това връщане ще му докара щастието. Отегчен от това, което му се бърбореше, и учуден от това привидно разкаяние, Фуан му обеща, че това ще стане един ден, когато приключат всички неприятности в семейството.

Бюто ставаше все по-възбуден; от сутрин до вечер впрягаше и разпрягаше без причина; хората бягаха, изумени от неговите безсмислени препускания с каруцата. Най-после дойде събота. Още от осем часа той пак впрегна; обаче не излезе, застана на вратата и започна да вика съседите, които минаваха, и пред тях започна да се хили, да хълца и с виене да разказва неприлични думи за своята трагедия. Е, не е ли смешно все пак да бъдеш оплескан с лайна от една малка уличница, която ти е била тежест в продължение на пет години? Да, курва! А и жена му също! Две забележителни курви били тия две сестри, които се биели коя да бъдела първа с него! Той се връщаше към тази лъжа с гнусни подробности, за да си отмъщава. Излезе и Лиз и между двамата започна жестока свада. Той я напердаши пред хората, отпрати я вкъщи успокоена, а и той бе задоволен също от силното удряне по нея. Така остана пред вратата, за да чака правосъдието, като подхвърляше закачки и подигравки: нима тая правда блудствувала по пътищата? Не я очакваше вече, тържествуваше.

Едва в четири часа се появи Вимьо с двама жандарми. Бюто побледня, бързо затвори вратата на двора. Може би не бе вярвал, че ще се стигне до такъв край. В къщата настъпи мъртва тишина. Този път дързък, понеже беше под закрилата на въоръжената власт, Вимьо удари по вратата с двата си юмрука. Никой не отвърна. Жандармите трябваше да се намесят. Те разклатиха старата врата с прикладите на пушките си. Зад тях се бе образувала цяла опашка от мъже, жени и деца, цялото село Рон бе тук в очакване на обявената обсада. И изведнъж вратата се отвори, видяха Бюто, застанал в предната част на колата си, да шиба с камшик коня си, който се впусна в галоп право към тълпата. Той изкрещя сред виковете от уплаха:

— Отивам да се удавя! Отивам да се удавя!

Беше обезумял, казваше, че ще свърши, че ще се хвърли в река Егр заедно с колата си, с коня си, с всичко!

— Пазете се! Отивам да се давя!

Силно изплашени от плясъка на камшика и бързия ход на колата, любопитните се разпръснаха. Но когато Бюто я подкара по склона с трясък, няколко мъже изтичаха да го спрат. Тая дяволска глава беше способна да се хвърли във водата само за да причини неприятности на хората. Настигнаха го, наложи се да се сборичкат, да се метнат на коня, за да се качат в колата. Когато го върнаха, той не каза вече нито дума, стиснал зъби, вцепенен, с мълчаливо негодувание и безсилен гняв остави да се извърши предопределеното от съдбата.

В този момент Крантата доведе Франсоаз и Жан, за да влязат във владение на къщата. А Бюто ги изгледа само с мрачен поглед, с който сега следеше края на своето нещастие. Обаче дойде и редът на Лиз да крещи и да се съпротивява като луда. Жандармите, които бяха вътре, й повтаряха да си прибере багажа и да излиза. Трябваше да се подчини, тъй като мъжът й беше доста страхлив, не я защитаваше, а само я биеше. Сложила ръце на кръста, тя се изправи срещу него:

— Глупако, защо оставяш да ни изхвърлят на улицата! Нямаш ли сърце, кажи, че не се нахвърляш върху тия свине… Хайде, страхливецо! Не си ли вече мъж?

Понеже силно раздразнена от неговото бездействие тя му крещеше в лицето, той най-после я блъсна така силно, че тя изрева. Обаче Бюто пак не наруши своето мълчание, само отправи към нея мрачния си поглед.

— Хайде, майко, побързайте — каза Вимьо тържествуващ. — Ние няма да си тръгнем, докато не предадете ключовете на новите собственици.

И чак сега Лиз започна с ярост да прибира багажа си. От три дни тя и Бюто бяха вече започнали да пренасят много неща, инструменти и сечива у съседката им Фрима; беше се разбрало, че те все пак очакват да бъдат изгонени, защото се бяха споразумели със старата жена; за да им даде време да се оправят, тя им даде под наем много голямата си къща, запазвайки само стаята на своя парализиран мъж. Понеже и мебелите бяха продадени заедно с къщата, а също и добитъка, на Лиз й оставаше да пренесе бельото си, дюшеците си и други дребни неща. Всичко изхвърчаваше през вратата и прозорците в средата на двора, а пък двете й малки деца плачеха, сякаш бе настъпил последният им ден. Лор се бе вкопчила за полата й, а падналият Жюл се търкаляше на земята. Понеже Бюто не искаше да й помогне, жандармите, отзивчиви хорица, се заловиха да товарят вързопите в колата.

Обаче скандалът започна отново, когато Лиз забеляза Франсоаз и Жан, които чакаха зад Крантата. Тя се впусна към тях и изля злобата си:

— Ах, мръснице, дошла си да гледаш заедно с твоя мръсник… Ето на! Гледай мъката ни, все едно, че ти ни изпиваш кръвта… Крадла, крадла, крадла!

Тя се задавяше с тази дума, подхвърляше я на сестра си всеки път, когато занасяше в двора нова вещ. Франсоаз не отговаряше, беше много пребледняла, стискаше устни и гледаше с пламтящи очи. Преструваше се, че й е обидна тази задача на надзирател, защото следеше с поглед да не би да изнесат нещо нейно. Изведнъж забеляза едно трикрако столче от кухнята, включено в продажбата.

— Това е мое — каза тя с груб глас.

— Твое ли? Тогава иди да си го вземеш! — отвърна другата, която запрати столчето в локвата.

Къщата бе освободена. Бюто хвана коня за поводите, Лиз прибра двете си деца, своите два последни пакета — Жюл в дясната си ръка, Лор в лявата, после, напускайки старото жилище, тя се приближи до Франсоаз и плю в лицето й.

— Ето! Това е за тебе!

Сестрата веднага плю също.

— Това, за тебе!

И Лиз, и Франсоаз след това злобно, отровно сбогуване се избърсаха бавно, без да се изпускат от очи, отчуждавайки се завинаги, нямайки вече никаква друга връзка освен враждебния кипеж на родната им кръв.

Най-после, отворил пак уста, Бюто изкрещя, че си тръгва, като замахна заплашително към къщата:

— До скоро виждане, ние ще се върнем!

Крантата ги проследи, за да види всичко докрай, решила впрочем, че сега тия са сразени; после се обърна към другите, които бяха я изоставили толкова бързо и които тя считаше вече за прекалено щастливи. Дълго време хора на групи обикаляха наоколо и разговаряха полугласно. Франсоаз и Жан бяха влезли в къщата.

Когато разопаковаха дрехите си в дома на Фрима, Лиз и Бюто с почуда видяха да се появява дядо Фуан, който силно развълнуван и изплашен, сякаш някой злосторник го преследва, попита:

— Има ли за мен едно кътче тук? Идвам да спя.

Нещо ужасно го бе накарало да изтича, да избяга от Замъка. Той вече не можеше да се събуди вечер, без да види Бъзлата по риза да разхожда мършавото си момчешко тяло из неговата стая, търсейки книжата му, които той в края на краищата бе успял да скрие навън, в дъното на една дупка, запушена с пръст между скалите. Исус Христос изпращаше тази уличница да рови навред, между столовете и под леглото, защото бе лека и гъвкава като змия; а и самата тя се пристрастяваше в този лов, убедена, че старият прибира у себе си книжата, когато сутрин се облича; гневеше се, че не може да открие къде ги слага, преди да си легне; защото положително нямаше нищо в леглото — тя пъхаше там тънката си ръка и ровеше така сръчно, че дядо й едва усещаше докосването. Но този ден, след като обядваха, на него му прилоша, главата му се замая и той припадна до масата. А като дойде на себе си, бе толкова отпаднал още, че не можеше да отвори очите си; бе на земята, на същото място, но с чувството, че Христос и Бъзлата го събличат. Вместо да му помогнат, проклетниците са поискали бързо да използуват случая да го претърсят. Момичето най-вече го пребъркваше с яростна грубост, не пипаше вече нежно, дърпаше палтото и панталоните му, и дори го разголваше, взираше се във всички дупки, за да се увери, че не е пъхнал там съкровището си. Хванала го с двете си ръце, тя го преобръщаше, разчекваше крайниците му. Изтърсваше го като стар празен джоб. Нищо! Къде тогава му е скривалището? Да го разпори ли, за да види вътре! Фуан толкова се изплаши да не бъде заклан, ако се размърда, че продължи да се преструва на припаднал, затворил клепачи и отпуснал като безжизнен краката и ръцете си. Обаче, когато най-после го оставиха свободен, той побягна, твърдо решен да не преспива в Замъка.

— Кажете, имате ли за мен един кът? — попита той отново.

Бюто изглеждаше развеселен от това непредвидено завръщане на баща си. Все едно, че парите се връщаха.

— Ама, разбира се, старо! Ще се посвием малко! Това ще ни донесе щастие… Ах, дявол да го вземе! Щях да бъда богат, ако това зависеше от добротата на човека!

Франсоаз и Жан бяха влезли бавно в празната къща. Нощта падаше, последен тежък проблясък осветяваше стихналите помещения. Всичко тук беше много старо, този патриархален дом бе приютявал труда и мизерията на три века; така че нещо много сериозно витаеше тук, като в мрака на старите селски църкви. Вратите бяха останали отворени, като че ли буря бе преминала през гредите, столове лежаха безразборно на пода всред безредието след преместването. Би могло да се каже, че къщата е мъртва.

И Франсоаз с малки крачки обикаляше, гледаше навред. Смътни чувства, неясни спомени се пробудиха в нея. На това място тук тя бе играла като дете. В кухнята близо до масата бе умрял нейният баща. В стаята, застанала при леглото без сламеник, тя си спомни за Лиз и Бюто, които вечер така силно се прегръщаха, че тя ги чуваше през тавана как пъшкат. Нима и сега пак щяха да я измъчват? Тя чувствуваше добре, че Бюто пак присъствува. Тук той я бе сграбчил една вечер, а тя го бе ухапала. Там също, а там също. Във всички ъгли тя откриваше спомени, които я смущаваха.

После, когато се обърна, Франсоаз се изненада, като видя Жан. Какво правеше в дома им този чужд човек? Имаше смутен вид, като че ли бе дошъл на гости и не смееше нищо да пипне. Някакво чувство на самота я опечали, отчая се, загдето не се чувствуваше щастлива от победата си. Тя си представи, че ще влезе тук крещейки от радост, тържествувайки зад гърба на сестра си. А сега къщата съвсем не я радваше, сърцето й бе неспокойно. Може би причината бе този тъжен ден, който си отиваше. Тя и съпругът й накрая се озоваха в нощния мрак и продължаваха да бродят от едно помещение в друго, без дори да имат смелостта да запалят свещ.

Но някакъв шум ги отведе в кухнята и те се развеселиха, като видяха Гедеон, който бе влязъл както обикновено и тържествуваше в оставения отворен бюфет. Старата Колиш мучеше наблизо, в дъното на обора.

И тогава Жан прегърна и целуна нежно Франсоаз, сякаш да й каже, че все пак ще бъдат щастливи.

Пета част

1.

Преди зимната оран под бледото септемврийско слънце равнината Бос се покриваше с тор, докъдето погледът стигаше. От сутрин до вечер по селските пътища се нижеше бавен керван от двуколки, претоварени с прогнила слама, която изпускаше силна пара, сякаш отнасяше топлината на земята. Навред нивите се покриваха с малки купчини, започваха да приличат на развълнувано море при прилив с тия сламени постелки от обори и конюшни; но в някои ниви бяха вече разстлали купчините и черна мръсотия от тор покриваше надалече почвата. Това беше поривът на бъдещата пролет, който проникваше заедно с ферментиращата торна течност; разложената материя се връщаше в общата утроба, за да създаде отново живот; и затова от единия до другия край на огромната равнина се разнасяше една миризма — силната миризма на този животински тор, необходим за хляба на човека.

Един следобед Жан откара голяма кола с тор в нивата си, която се намираше в местността Корнай. Месец бе минал, откакто той и Франсоаз се бяха настанили в къщата и животът им течеше в труд и селско еднообразие. Още като пристигнаха, той забеляза в съседната нива Бюто, който с вила в ръка разстилаше купчините, стоварени миналата седмица. Двамата мъже размениха коси погледи. Те се срещаха често, принудени бяха да работят близо един до друг, понеже бяха съседи. Бюто се измъчваше най-вече от това, че делът на Франсоаз, откъснат от неговите три хектара, се вмъкваше като клин и една част от неговия имот оставаше вляво, а другата — вдясно, поради което той бе принуден непрекъснато да заобикаля. Двамата никога не си говореха. Може би ако един ден се скарат, ще се изпотрепят.

Жан започна да разтоварва тора от колата си. Качил се горе, той загребваше с вила. Бе затънал до ханша, когато по пътя мина Урдьокен, който от обяд обхождаше имението. Фермерът пазеше добър спомен от своя ратай. И затова се спря и подхвана разговор с него. Беше застарял, имаше измъчен вид от грижи по фермата и други неща.

— Жан, защо не опитате с фосфати?

И без да дочака отговор, той продължи да говори надълго, сякаш за свое успокоение. Тия оборски торове, тия изкуствени торове — това бил големият въпрос на доброто земеделие. Сам бил опитал всичко, бил прекарал вече тази криза, тази лудост по торовете, която понякога разпалва земеделците. Той правел последователни опити — с треви, с листа, с джибри от грозде, с кюспе от ряпа и от рапица; освен това и със смлени кости, с печено и мляно месо, с изсушена кръв, стрита на прах; не е могъл още да опита с течна кръв, защото нямало наблизо кланица. Сега използувал и смет, събирана по пътищата, тиня от ямите, пепел и ситни въглища от пещите, най-вече отпадъци от вълна, които купувал от една фабрика за платове в Шатодюн. Неговият принцип бил — всичко, което идва от земята, е полезно да се върне на земята. Зад фермата бил направил големи ями за компост, там събирал мръсотиите от целия край, всичко, което лопатата може да събере — мърша, гниещи вещества по слоговете и застоялите води. Всичко това било злато.

— С фосфатите — продължи той — понякога аз съм имал добри резултати.

— Човек бива ограбван често! — отвърна Жан.

— О, разбира се, ако купувате от случайни пътуващи търговци, които продават по селските панаири… При всеки пазар трябва някой експерт-химик предварително да анализира тези химически торове, защото много мъчно може да се намерят чисти, без фалшификати… Бъдещето е в тях положително, но преди да дойде това бъдеще, ние всички ще пукнем. Трябва да имаме смелостта да се помъчим заради другите.

Вонята на тора, който Жан прехвърляше, беше го поразвеселила малко. Той я обичаше, вдъхваше я с наслада, сякаш душеше миризмата от съвокуплението със земята.

— Без съмнение — продължи той след кратко мълчание — още няма нищо, което може да се сравни с оборския тор. Само че той никога не е достатъчен. И освен това похабява се, хората не знаят как да го подготвят нито как да го използуват… Ето на̀! Съвсем ясно се вижда, този тук е бил изгорен от слънцето. Вие не го покривате.

И Урдьокен се нахвърли срещу старите навици, когато Жан му призна, че запазил старата яма на Бюто пред обора. А самият фермер от няколко години покривал с пръст и трева пластовете тор в своя ров. Освен това имал цяла мрежа от тръби, с които отвеждал там помиите, урината на животните и на хората, въобще всички отпадъчни води от фермата; два пъти в седмицата поливали торището с изпомпена торна течност. Най-сетне използували най-рационално всичко при изпразване на клозетните ями.

— Честна дума, да! Много е глупаво да се прахосват благата, които добрият бог ни дава! Аз дълго време бях като вашите селяни, гнусях се от тия неща. Но баба Кака̀ ме промени… Нали познавате баба Кака̀, вашата съседка? Да, тя единствена е на прав път. Зелката, в чийто корем е изляла нощното си гърне, е царицата на зелките както по големина, така и по вкус. Няма какво да се говори, всичко иде оттам.

Жан започна да се смее, като скочи от колата си, която бе изпразнил и вече захвана да разделя тора си на малки купчинки. Урдьокен го наблюдаваше, застанал сред топлата пара, която обвиваше и двамата.

— Като си помисли човек, че само каналните води на Париж могат да наторят и направят плодородни три хиляди хектара! Изчисленията са направени. Обаче това богатство се губи, използува се малка част под формата на прахообразен тор… Ей? Тридесет хиляди хектара! Виждате ли това тук, виждате ли равнината Бос наторена и житото израснало!

С широк жест той бе обгърнал простора, огромната равна Бос. И в увлечението си виждаше Париж, целия Париж как насочва тия източници — една цяла плодотворна река от човешки тор. Навред пълни канали, които заливат оранта, цяло море от изпражнения на открито под слънцето и вятъра. Така големият град връщаше в нивята живота, който бе получил от тях. Бавно почвата поглъщаше това плодородие и от нахранената, угоена земя белият хляб израстваше и се разливаше в гигантска жътва.

— Тогава ще трябва може би лодка! — каза Жан, който се забавляваше и едновременно отвръщаше от тази нова идея за поливане на равнината с отпадъчни канални води.

Но в този момент един глас го накара да обърне глава. Изненада се, като видя Лиз, застанала права в двуколката си, спряна край пътя. Тя викаше на Бюто с пълен глас:

— Слушай, отивам в Клоа да потърся господин Фине… Бащата падна вдървен в стаята си. Мисля, че умира… Прибери се за малко, виж и ти.

И без дори да дочака отговора, тя удари коня с камшика си и тръгна, като все повече се смаляваше, подскачайки в далечината на правия път.

Без да бърза, Бюто разпръсна и последните си купчинки. Той ръмжеше. Бащата болен — ето ти нова неприятност! Може би е само превземка, за да се поглези. После изведнъж реши да облече куртката си при мисълта, че може да е сериозно, щом като жена му е решила да харчи пари за лекар.

— Този там пести тора си! — прошепна Урдьокен, проявил интерес към торенето на съседната нива. — Земята е скъперница към селянина скъперник… И е опасен тип, от когото трябва хубаво да се предпазвате след разправиите с него… Как искате животът да е хубав, когато има толкова мръсници и толкова дяволи на земята? Дошло й е до гуша от нас, така де!

Той си тръгна пак натъжен към Бордери по същото време, когато Бюто влизаше в Рон с тежка стъпка. А Жан, останал сам, завърши работата си, като на всеки десет метра разхвърляше с вилата си тор, който изпускаше двойно повече амонячни изпарения. Други купчини димяха в далечината и покриваха хоризонта с тънка синкава мъгла. Бос щеше да бъде затоплена и ухаеща чак до замръзване.

Лиз и Бюто все още живееха у Фрима, където заемаха цялата къща с изключение на задната стая в приземния етаж, която тя бе запазила за себе си и за парализирания си мъж. Чувствуваха се доста на тясно, съжаляваха най-вече, загдето нямаха зеленчукова градина; хазайката естествено си бе запазила градината, това кътче земя, което й бе достатъчно да храни и глези недъгавия. Те биха се преместили, като потърсят някое по-широко жилище, ако не бяха забелязали, че тяхното съседство дразни Франсоаз. Само една междинна стена ги разделяше. И те нарочно говореха много високо, за да ги чуват. Казваха, че се били настанили тук временно, че сигурно ще се върнат в дома си, и то много скоро. Така че излишно било, нали, да си имат грижи с едно ново преместване? Защо и как ще се върнат отново? — те не обясняваха и именно този намек, тази безумна увереност, обоснована върху неизвестни неща, изкарваше Франсоаз извън кожата й, почерняше радостта й като господарка на къщата; освен това сестра й Лиз понякога поставяше на стената стълба, от която й крещеше отвратителни думи. Откакто окончателно си бяха уредили сметките при господин Байаш, Лиз се считаше ограбена, не преставаше да хвърля мръсни обвинения от единия в другия двор.

Когато най-сетне се прибра, Бюто намери дядо Фуан проснат на леглото си в малкото килерче зад кухнята, под стълбището за плевнята. Пазеха го двете деца — осемгодишният Жюл и тригодишната Лор, които си играеха на земята, правеха си вадички с вода, от стомната на стареца.

— Е, какво има? — попита Бюто, застанал прав пред леглото.

Фуан бе дошъл в съзнание. Широко отворените му очи бавно се извърнаха, погледнаха втренчено, но главата му не помръдна, изглеждаше вдървен.

— Слушай, татко, имаме много работа, не прави глупости!… Днес не трябва да се вцепеняваш.

И понеже Лор и Жюл счупиха стомната, той им зашлеви по една плесница и ги разрева. Старият не бе затворил клепачите си, продължаваше да гледа с разширени и втренчени зеници. Нямаше какво да се направи, понеже той не се раздвижи повече. Ще видят какво ще каже лекарят. Бюто съжали, че се бе върнал от нивата, започна да цепи дърва пред вратата, ей тъй само време да минава.

Впрочем Лиз веднага се върна, доведе господин Фине, който дълго преглежда болния, докато съпрузите чакаха със загрижен вид. Смъртта на стария щеше да ги отърве, ако болката го бе убила изведнъж; но това състояние можеше да продължи дълго и може би щеше да им струва скъпо; ако пък умре, преди да вземат скритите му пари, Фани и Исус Христос ще дойдат, разбира се, да им създават неприятности. Мълчанието на лекаря още повече ги разтревожи. Когато той седна в кухнята, за да напише рецептата, те се решиха да му зададат въпроси.

— Значи е сериозно?… Може да продължи осем дни, а?… Боже мой, колко дълга рецепта, какво му пишете там!

Господин Фине не отговаряше на тия разпитвания на селяните, обезпокоявани от всяка болест; беше навикнал да ги лекува като конете, без да влиза в разговор с тях. Имаше голяма практика от тия посещения, обикновено се справяше, и то по-добре, отколкото някой друг с по-големи познания. Обаче оскъдицата, в която го принуждаваха да живее, го правеше груб към тях, което пък ги караше да го уважават повече, въпреки че постоянно се съмняваха в ползата от неговите лекарства. Ще помогнат ли толкова, колкото пари струват? — питаха се те.

— Значи — подзе Бюто, изплашен от изписания лист — вие смятате, че с всичко това ще му бъде по-добре?

Лекарят само вдигна рамене. Беше се върнал при болния, заинтригуван и изненадан, че го намира в малко трескаво състояние след този лек мозъчен кръвоизлив. Той провери с часовник отново пулса, без дори да се опита да разпита стария, който го гледаше тъпо. И когато си тръгна, каза просто:

— Въпрос на три седмици… Ще дойда утре пак. Не се изненадвайте, ако тази нощ започне да бълнува.

Три седмици! Лиз и Бюто бяха чули само тия думи и останаха ужасени. Колко пари, ако всяка вечер ще трябва такъв куп лекарства! Най-лошото бе, че сега се налагаше Бюто да се качи на двуколката си и да тича при аптекаря в Клоа. Беше събота; Фрима, върнала се от пазара, след като бе продала зеленчуците си, намери Лиз сама и толкова отчаяна, че сновеше напред-назад, без да прави нещо; старата също се опечали, като научи какво е станало с Фуан; тя никога не бе имала късмет, ако това се било случило друг някой ден, тя щяла да използува лекаря безплатно за своя старец. Новината се бе разпространила вече в Рон, защото дотича нахалната Бъзла, тя обяви, че няма да си отиде, докато не пипне ръката на дядо си, и се върна, за да каже на Исус Христос, че положително Фуан не е умрял. Веднага след тази повлекана се появи Крантата, изпратена навярно от Фани; тя се изправи пред леглото на брат си и прецени състоянието му с проницателните си очи; тръгна си намръщена, съжаляваше може би, че ударът не е бил фатален.

След това фамилията не прояви вече интерес. Защо е необходимо, щом като болният ще прескочи трапа?

До полунощ къщата бе в тревога. Бюто се върна в отвратително настроение. Донесе синапена лапа за краката, едно лекарство за пиене всеки час, очистително в случай, че болният се почувствува по-добре утре сутринта. Фрима помагаше доброволно; обаче в десет часа, умряла за сън, пък и слабо заинтересована, тя си легна. Бюто, който имаше същото желание, подкани Лиз. За какво да се въртят тук? Разбира се, че само с гледане на стария няма да му стане по-добре. Той започна да говори щуротии, изричаше на висок глас несвързани неща, сякаш се намираше на полето, където работеше яко, както през миналите години на своята младост. А Лиз, която не се чувствуваше добре от тия недомлъвки на тих глас, сякаш бащата беше погребан вече, щеше да последва мъжа си, който се разсъбличаше, но реши най-напред да подреди дрехите на болния, оставени върху един стол. Тя ги изтръска грижливо, след като дълго тършува из джобовете, в които намери старо ножче и канап. После, когато ги окачваше в дъното на долапа, тя забеляза по средата на една лавица малък пакет с книжа, който просто й се навираше в очите. Сърцето я жегна: скритите пари! Толкова търсените от цял месец скрити пари! Парите, търсени в най-затънтените места, които били тук, на открито, под ръцете й. Значи старият е искал да смени скривалището им, когато болката го катурнала?

— Бюто! Бюто! — извика тя с толкова свито гърло, че той изтича по риза, мислейки, че баща му си отива.

Отначало и той силно се развълнува. После луда радост обзе и двамата, те се хванаха за ръце, заскачаха един срещу друг като кози, забравяйки болния, който сега със затворени очи и глава прилепнала към възглавницата размотаваше безкрай скъсаните конци на спомените си, бълнувайки. Навярно ореше:

— Ей, кранто, няма ли да тръгнеш?… Не е валяло, камък е, дявол да го вземе! Ръцете ми се скъсаха, трябва да се купят други… Дий, ууу! Простак!

— Шт! — прошепна Лиз, като се обърна, разтреперана.

— Аха! Как не! — отвърна Бюто. — Да не си мислиш, че е в съзнание? Не чуваш ли какви глупости говори?

Те седнаха близо до леглото с подкосени крака, толкова силно ги бе разтресла радостта им.

— Впрочем — подхвана тя — никой не ще може да ни обвини, че сме го претърсвали, защото бог ми е свидетел, че дори не съм помислила за неговите пари! Пакетът сам ми се набута в ръцете… Хайде да видим.

Той вече разгъваше книжата, пресмяташе на висок глас:

— Двеста и тридесет и седемдесет; кръгло триста… Това е, бях ги изчислил точно за тримесечието: петнайсет монети от по сто су миналия път у бирника… Акции с лихва пет на сто. А? Нали е смешно, че тия малки хартии, колкото и отвратителни да изглеждат, са пари все пак, и то солидни като истинските!

Но Лиз отново го накара да млъкне, изплашила се от едно внезапно изкискване на стария, който може би сега бе на голямата жътва, онази по времето на Шарл Ⅹ, която не са могли да приберат, поради липса на място.

— Има! Има!… Като на шега, толкова много има!… Ах, ето на! Когато има, има!

Сподавеният му смях приличаше на хъркане, а радостта му трябваше да е съвсем надълбоко, защото нищо не се отразяваше върху скованото му лице.

— Припомня си неща от младостта си — каза Бюто, като повдигна рамене.

Настъпи мълчание и двамата разглеждаха книжата, като разсъждаваха.

— Значи какво? — каза накрай Лиз. — Трябва ли да ги оставим пак там?

Но той отказа с енергичен жест:

— О, да, да, трябва да ги оставим пак там!… Той ще ги търси, ще крещи, ще си имаме хубави неприятности с другите свине от рода!

Тя сама се прекъсна за трети път, защото дочу, че старият плаче. Беше израз на страдание, на огромно отчаяние, някакви ридания, като че ли събирани цял живот, без да се разбере защо, понеже той повтаряше с безизразен глас само следните думи:

— Всичко е загубено… всичко е загубено… всичко е загубено…

— И ти вярваш — подхвана припряно Бюто, — че ще оставя тия книжа на този старик, който откача!… За да ги накъса или да ги изгори! О, не, разбира се!

— Това е вярно — прошепна тя.

— Така че стига толкова, да си лягаме… Ако ги поиска, ще му отговоря, че това е вече моя работа. А пък другите да не ме безпокоят!

И те си легнаха, след като на свой ред скриха книжата под мраморната плоча на един стар шкаф, където им се стори, че е по-сигурно, отколкото да ги заключат в някое чекмедже. Оставен сам, без свещ от страх да не се предизвика пожар, бащата продължи да си говори и да плаче през цялата нощ, без да дойде в съзнание.

На другия ден господин Фине го намери по-спокоен, по-добре, отколкото се надяваше. Ах, тия стари товарни коне! Душата им е закована към тялото! Изглежда, че противно на опасенията, нямаше да вдигне температура. Предписа някакъв сироп за усилване, хининово вино и едни скъпи хапчета, чиято цена отново ужаси Лиз и Бюто; а когато си тръгна, лекарят трябваше да се пребори с Фрима, която го бе причакала.

— Но, скъпа моя, казах ви вече, че вашият съпруг е като този крайпътен камък, да, също като него… Не мога да раздвижвам камъните, дявол да го вземе!… Вие нали знаете как ще свърши той? И колкото по-скоро, толкова по-добре и за него, и за вас.

Той шибна с камшик коня си, тя падна заднишком върху крайпътния камък и заплака. Наистина отдавна, от дванадесет години вече, се грижеше за своя мъж; и силите й си отиваха с възрастта, тя трепереше от страх, че не ще може още дълго да обработва своето парче земя; но това нямаше значение! Сърцето й се преобръщаше при мисълта, че ще загуби стария си недъгав съпруг, когото гледаше като свое дете, носеше го на ръце, преобличаше го, глезеше го с лакомства. И здравата му ръка, с която още си служеше, бе започнала също да се вдървява, така че сега тя трябваше да му слага и лулата в устата.

След осем дни господин Фине се учуди, като видя Фуан на крака, не много устойчив, но упорствуващ да ходи, защото, казваше той, не умира този, който не иска да умре. Застанал зад лекаря, Бюто се кискаше, защото не бе изпълнявал рецептите, с изключение на първата, заявявайки, че най-сигурно било, когато се остави злото само да си отиде. Обаче в пазарния ден Лиз има неблагоразумието да донесе един сироп, предписан миналия ден; и тъй като лекарят дойде в понеделник за последен път, Бюто му разказа, че старецът отново се разболял.

— Не знам какво са натикали в проклетото шише, но от това лекарство той отново здравата се разболя.

Това стана именно онази вечер, когато Фуан реши да заговори. Откакто бе започнал да става, той обикаляше къщата със загрижен вид, с натежала глава, не можейки да си спомни къде е могъл да скрие книжата си. Тършуваше, ровеше навред, правеше отчаяни усилия да си припомни. После се досети: може да не ги е скрил, а да ги е оставил там, върху лавицата. Обаче какво да направи? Ако се лъжеше, ако никой не ги е взел, трябваше ли сам да се издаде, да признае съществуванието на тези пари, събирани някога с такава голяма мъка, укривани след това толкова грижливо? В продължение на още два дни той води борба, пребори се срещу яростта от това внезапно изчезване и необходимостта да не отваря уста. Но фактите започнаха да се уточняват; той си спомняше, че сутринта, преди да получи атаката, беше поставил пакета на онова място с намерение след това да го пъхне в цепнатината между гредите на тавана, една дупка, която бе открил от леглото си, вдигнал очи нагоре. Измъчен от чувството, че е ограбен, най-сетне той изплю камъчето.

Бяха вечеряли супа. Лиз подреждаше чиниите, а Бюто, който гледаше присмехулно баща си от деня, в който се бе надигнал от леглото, очакваше разговора, люлеейки се на стола си, като го видя толкова възбуден и нещастен. И наистина старецът, който с отслабналите си крака се клатушкаше упорито из стаята, изведнъж се изправи пред него.

— Книжата? — попита той с пресипнал глас, който се задушаваше.

Бюто примигна силно учуден, сякаш не бе разбрал.

— Хе? Какво казвате?… Книжата, кои книжа?

— Моите пари! — изръмжа страшно старецът, надигнал се с целия си ръст.

— Вашите пари, значи вие имате пари сега?… Вие така много се кълняхте, че ние много сме ви стрували, че не ви е останало нито едно су… Ах, хитър дяволе, вие сте имали пари!

Той продължаваше да се клатушка, кискаше се, много му беше забавно, тържествуваше, загдето пръв бе подушил съкровището.

Фуан трепереше цял.

— Върни ми ги!

— Да ви ги върна? Нима са у мен, нима знам къде са вашите пари?

— Ти си ми ги откраднал, върни ми ги, дявол да те вземе, или ще ме принудиш да те заплюя.

И въпреки възрастта си, Фуан го хвана за раменете и го разтърси. Но тогава синът стана, сграбчи го на свой ред, без да го блъсне, а единствено, за да му изкрещи в лицето:

— Да, у мене са и ще ги задържа… Ще ви ги пазя, слушате ли, старо говедо с разхлопана глава!… И всъщност беше време да ви се вземат тия книжа, които щяхте да скъсате… Нали, Лиз, щеше да ги скъса?

— О, положително, така положително, както е положително, че съществувам! Когато човек не знае какво прави!

Изненадан, Фуан се изплаши от тази история. Луд ли е бил, че не си спомня нищо? Ако е искал да унищожи книжата като хлапе, което си играе с картинки, значи е правел всичко в леглото и че вече е за убиване? С болка в гърдите той нямаше вече нито кураж, нито сили. И запелтечи, плачейки:

— Върни ми ги, де!

— Не!

— Върни ми ги, понеже съм вече по-добре!

— Не! Не! За да се бършете с тях или за да палите лулата си, благодаря!

И оттогава Лиз и Бюто упорито отказваха да върнат акциите. Впрочем те говореха открито за това, разказваха цяла една драма, как точно го били сварили, за да му ги издърпат от ръцете в момента, когато започвал да ги разкъсва. Една вечер дори показаха на Фрима резката на разкъсването. Кой би могъл да им попречи да предотвратят едно такова нещастие — да се раздробят пари и да бъдат загубени за всички? Одобряваха на висок глас постъпката им, макар че мислено се съмняваха в думите им, предполагаха, че лъжат. Най-вече Исус Христос не можеше да се успокои: как това съкровище, неоткриваемо у него, е било така изведнъж открито от другите? А той го бе държал един ден в ръце и бе направил глупостта да го пощади. Наистина нямаше защо сега да се прави на глупак! И той се кълнеше, че ще потърси сметка от брат си, когато старият хвърли топа. Фани също казваше, че ще трябва да направят сметката. Лиз и Бюто казваха, че нямат нищо против, разбира се, ако старият не си вземе съкровището и не реши сам да разполага с него.

От своя страна Фуан, влачейки се от врата на врата, разказа навред какво се бе случило. Спреше ли някой минувач, той започваше да оплаква злочестата си съдба. И така една сутрин той влезе в съседния двор у внучката си.

Франсоаз в момента помагаше на Жан да натовари една кола с тор. Той бе слязъл в дъното на ямата, откъдето с вила подаваше тора, а тя го поемаше и натрупваше на пластове, за да се събере повече.

Застанал прав пред тях, облегнал се на бастуна си, старият започна да се оплаква:

— Е? Не е ли все пак отвратително да ми вземат парите, моите пари, и да не искат да ми ги върнат?… Какво бихте направили вие?

Франсоаз го остави да повтори три пъти въпроса. Беше й много неприятно, че е дошъл да говори така, приела го бе студено, защото желаеше да избягва всякакъв повод за спор с Лиз и Бюто.

— Вижте какво, чичо — каза му тя най-сетне, — това нас не ни засяга, ние сме много щастливи, че се измъкнахме от този ад.

И като му обърна гръб, тя продължи да тъпче в колата, торът бе стигнал до бедрата й, почти бе затънала в него, защото мъжът й прехвърляше вила след вила. Тя чезнеше така в топлата пара, беше й приятно и се чувствуваше здраво на краката си в задушната атмосфера на разровената торна яма.

— Защото не съм луд, това се вижда, нали? — продължи Фуан, сякаш не бе чул думите й. — Те трябва да ми ги върнат, моите пари да ми върнат… Вие считате ли ме способен да ги унищожа?

И Жан, и Франсоаз не продумаха нито дума.

— Човек трябва да е луд, за да го направи, кали? Аз не съм луд… Вие бихте могли да свидетелствувате, вие двамата.

Изведнъж тя се изправи горе в натоварената кола; изглеждаше много голяма, здрава и силна, сякаш бе израсла там и тази миризма на плодородие бе излязла от нея. Сложила ръце на кръста, изопнала гърди, сега тя приличаше на истинска жена.

— О, не, не! Не, чичо, стига толкова! Аз ви казах да не ни забърквате във всички тия разправии… И вижте какво, понеже ние сме тук до тях, по-добре ще направите, ако не идвате вече при нас.

— Значи ме изпъждате? — попита старецът разтреперан.

Жан сметна, че трябва да се намеси.

— Не, само че не искаме да се караме. Ще има три дни да се бием, ако ви забележат тук… Всеки си гледа спокойствието, нали?

Фуан, застанал неподвижно, отправи нещастните си бледи очи и към него, и към нея. После тръгна, като каза:

— Добре! Ако имам нужда от помощ, ще трябва да отида другаде, вместо да идвам при вас.

И те го оставиха да си отиде със свити от болка сърца, защото още не бяха съвсем лоши; но какво да се прави? С нищо нямаше да могат да му помогнат, а пък самите те щяха да загубят спокойствието си. Той отиде да вземе камшика си, а тя в това време с лопата грижливо събра падналите фъшкии и ги хвърли в колата.

На другия ден жестока сцена избухна между Фуан и Бюто. Всъщност всеки ден се повтаряше спора за акциите, единият повтаряше непрекъснато: „Върни ми ги!“, упорито, като фиксидея, а другият казваше все едно и също: „Оставете ме на мира!“ Обаче постепенно спорът се изостряше, особено след като старият започна да търси къде Бюто е скрил книжата му. Сега той обикаляше из цялата къща, тършуваше из дървените шкафове, чукаше по стените, за да види дали не звънтят на кухо. Непрекъснато очите му шареха от един ъгъл на друг с тази единствена цел; и щом като останеше сам, отстраняваше децата и започваше претърсванията със страстта на хлапак, който се нахвърля върху слугинята, веднага щом родителите му излязат. Обаче един ден, като се прибра ненадейно, Бюто видя Фуан, проснат на земята и заврян под шкафа да търси дали там няма някакво скривалище. Той излезе извън кожата си, защото бащата се беше много разпалил; всъщност това, което той търсеше отдолу, беше отгоре, скрито и като запечатано под тежкия мрамор.

— Дявол да ви вземе, побъркан старец! Какво сте се заизвивали като змия!… Я станете веднага!

Той го изтегли за краката и с неочакван, удар го изправи.

— А така ли! Няма ли да има край това ваше надничане по всички дупки? До гуша ми дойде да гледам къщата си разравяна до последната пукнатина!

Фуан, обиден от тази изненада, го изгледа и изведнъж побеснял от гняв, повтори:

— Върни ми ги!

— Оставете ме на мира! — изкрещя в носа му Бюто.

— Тогава, понеже много се измъчвам тук, отивам си.

— Точно така, махайте се оттук, на добър път! А пък ако се върнете, дявол да го вземе, значи нямате гордост!

Бюто го сграбчи за ръката и го изхвърли навън.

П.

Фуан слезе по склона. Гневът му изведнъж стихна, той се спря долу на пътя, слисан, че е навън, а не знае къде да отиде! От църковната камбанария удари три часът, влажен вятър смразяваше този сив, есенен следобед; и той трепереше, защото не бе взел дори шапката си, толкова бързо стана всичко. За щастие държеше бастуна си. За миг тръгна към Клоа; после се попита къде отива натам, върна се в Рон с бавна стъпка, с каквато се влачеше обикновено. Пред Макерон му хрумна мисълта да изпие една чаша; но, като се пребърка, видя, че няма нито едно су, обзе го срам да се покаже така, пък и се страхуваше, че хората са узнали вече случилото се с него. В този момент забеляза, че Ланген, застанал прав на вратата си, го гледа така изкосо, както се гледат скитниците по големите друмища. Лекьо, който беше зад един от училищните прозорци, не го поздрави. Ясно е, мислеше си той, всички ме гледат с презрение сега, когато нямам нищо, оголен отново, но този път чак до кожата.

Когато стигна Егр, Фуан се облегна за миг върху парапета на моста. В тревога го хвърли мисълта за настъпващата нощ. Къде ще легне! Няма дори една керемида. Завидя на кучето на Бюто, което мина край него — това животно поне си знаеше дупката със слама, където ще спи. Размисляше смутено, отпаднал след гневното напрежение. Със затворени очи се мъчеше да си припомни за скътани места, където би могъл да се подслони в студа. Изниза му се като кошмар целият този край — гол, пометен от вятъра. Но се стресна, разбуди се от прилив на сили. Не трябваше да се отчайва по такъв начин. Хората няма да оставят да умре навън един човек на неговата възраст.

Машинално той прекоси моста и се намери пред малката ферма на Деломови. Като я забеляза, веднага се отклони, мина зад къщата, за да не го видят. Там пак се спря, облегна се на стената на обора, в който чу гласа на Фани, своята дъщеря. Нима бе мислил да се върне при нея? Не можеше да си отговори на този въпрос, краката му сами го бяха довели тук. Той си представи вътрешността на жилището, сякаш бе влязъл — кухнята вляво, неговата стая на първия етаж, до плевнята. Някакво разнежване подкоси краката му, щеше да се изкуши, ако не бе стената. Дълго време стоя неподвижен, прилепил стария си гръбнак към тази къща. Фани продължаваше да говори в обора, но той не можеше да различи думите; може би от силното туптене на сърцето си. Навярно се караше на някоя слугиня, защото гласът й се повишаваше и той го чу — сух и строг; без да употребява просташки изрази, тя казваше толкова оскърбителни думи, че онази нещастница се разплака. И на него също му стана мъчно, предишното му вълнение угасна, той пак се вцепени при мисълта, че ако бе блъснал вратата, дъщеря му щеше да го посрещне със същия зъл глас. Представи си как тя повтаря: „Татко ще дойде да ни моли на колене отново да го вземем!“ — тия думи, които бяха отрязали всички връзки между тях, и то завинаги, като удар с брадва. Не, не! По-добре е да умре от глад, по-добре е да спи зад някой плет, вместо да види как тържествува тази горда жена, считаща се за безукорна! Той отлепи гърба си от стената и се отдалечи с болка в сърцето.

За да не тръгне отново по пътя, Фуан, който мислеше, че всички го дебнат, премина моста и отново тръгна по десния бряг на Егр и скоро се видя сред лозята. Навярно мисълта му е била да навлезе в равнината, избягвайки селото. Обаче стана така, че трябваше да мине край Замъка, където изглежда пак краката му го бяха довели с оня инстинкт на старите товарни животни, които се връщат в оборите, където им е овесът. Изкачването го задъхваше, той седна встрани, започна да диша дълбоко и да разсъждава. Уверен бе, че ако кажеше на Исус Христос: „Ще подам в съда тъжба срещу Бюто, помогни ми“, юначагата ще го посрещне с отворени обятия и същата вечер ще направят чуден гуляй. От ъгъла, където се намираше, той веднага подуши някакво пиршество, някакво запиване, което бе започнало от сутринта. Подмамен така, както бе огладнял, той се приближи и позна гласа на Канон, подуши миризмата на шарения боб и на задушеното месо, което Бъзлата готвеше така хубаво, когато баща й искаше да отпразнува някоя поява на приятеля си. Защо да не влезе да похапне и да пийне с двамата безделници, които чуваше как си бърборят сред дима на лулите, така хубаво разположили се на топличко, че им завиждаше? Една оглушителна пръдня на Исус Христос го разнежи, той протегна ръка към вратата, но острият смях на Бъзлата го скова. Сега Бъзлата го ужасяваше, непрекъснато му се привиждаше това хилаво, облечено по риза момиче, което се нахвърля върху му като смок, за да го претърсва и ограбва. И тогава каква полза, ако нейният баща му помогне да си върне книжата? Момичето ще е пак тук, за да му ги вземе, ако ще и изпод кожата му. Изведнъж вратата се отвори, скитницата хвърли поглед навън, навярно подушила някого. Той едва има време да се мушне зад храстите и снижил се там, можа да различи зелените й очи, които блестяха в настъпващата нощ.

Когато навлезе в равнината, Фуан изпита някакво облекчение — спасил се от другите, щастлив, че е сам и че може да умре. Дълго време скита наслуки. Нощта бе паднала, леденият вятър го шибаше в лицето. Понякога, при по-силни подухвания, той трябваше да обръща гръб, да диша на пресекулки, а голямата му глава да настръхва с редките си бели коси. Удари шест часът, всички в Рон ядяха по това време; а той чувствуваше слабост в краката, които забавяха хода си. Между две вихрушки с плющене се изсипа силен проливен дъжд. Той бе измокрен, но продължи да върви и още два пъти бе залян от дъжд. И без да знае как се намери на площада пред църквата, точно срещу наследствената къща на Фуановци, тая, в която сега живееха Франсоаз и Жан. Не, и тук не можеше да се приюти, нали бяха го изгонили. Дъждът се усили толкова много, че изпадна в малодушие. Беше се приближил до вратата на Бюто и Лиз, малко встрани до кухнята, откъдето лъхаше на зелева супа. Цялото му нещастно тяло бе готово да се подчини, подтиквано от физиологичната нужда да яде и да бъде на топло. Но се спря, доловил в мляскането следните думи:

— Ами бащата, ако не се прибере?

— Остави го! Той е толкова лаком, че ще се прибере веднага, щом огладнее.

Фуан се отдръпна, опасявайки се да не го забележат на тази врата; увърташе се като бито куче, което се връща при храната си. Задушаваше се от срам, искаше му се да вземе жестоко решение — да умре, свит в някой кът. Ще видят тогава дали се покорява на глада! Той се спусна пак надолу по склона, облегна се на края на една греда пред налбантницата на Клу. Краката му не издържаха вече, почувствува се загубен в тъмнината на нощта и пустошта на пътя, защото седенките бяха започнали, лошото време бе затворило къщите, не се виждаше нито една жива душа. Сега пороят бе укротил вятъра, дъждът падаше отвесно, продължително, стихийно като потоп. Чувствуваше, че няма сили да се надигне и да потърси подслон. С бастуна между коленете си и с мокра глава той стоеше неподвижен, изумен от нещастието, в което бе изпаднал. Дори не разсъждаваше, беше се примирил — щом като човек няма нито деца, нито дом, нито нищо, трябва да стиска корем и да спи на открито. Удари девет часът, после десет. Дъждът продължаваше, топеше старите му кости. Започнаха да се появяват фенери, които бързо чезнеха; хората излизаха от седенките и той пак се обнадежди, когато позна Крантата, която излизаше от Деломови, където беше икономисала свещта си. Той се надигна с усилие, при което краката му изскърцаха, проследи я отдалеч, но не можа да я настигне и да влезе в къщата й заедно с нея. Пред затворената порта се замисли със стихващо сърце. Най-сетне почука, беше много нещастен.

Трябва да кажем, че попадаше в лош момент, защото Крантата беше в страшно настроение вследствие на един злощастен случай, сполетял я миналата седмица. Една вечер, когато бяха останали сами с внука си Иларион, тя реши да го накара да й нацепи дърва, за да използува труда му, преди да го отпрати да спи в сламата; и понеже той работеше бавно, тя стоеше до него в дърварника и го обсипваше с ругатни. До този момент, покорен от страх, този ненормален младеж, глупав и изкривен, с мускули на бик, оставяше баба му да злоупотребява с неговите сили дори без да посмее да вдигне очи към нея. Обаче от няколко дни тя трябваше да се предпазва от него, защото той трепереше от много тежката работа и загрятата му кръв вдървяваше крайниците му. Тя направи грешка, като го удари по тила с върха на бастуна си, за да го предизвика да работи по-живо. Иларион хвърли брадвата и я изгледа. Разярена от това разбунтуване, тя започна да го шиба по слабините, по бедрата и навред, а той неочаквано се нахвърли върху нея. Тогава тя помисли, че е повалена, стъпкана, удушена; но, не, той беше толкова постил от смъртта на сестра си Палмир, че гневът му се бе превърнал в бяс на мъжкар, който няма съзнание нито за родство, нито за възраст, а вижда само пола. И животното искаше да изнасили тази прабаба на осемдесет и девет години с тяло като суха тояга, в която бе останал само пропуканият женски скелет. Обаче още здрава и непревземаема, старицата не се предаде, успя да хване брадвата и разцепи черепа му с един удар. На виковете й се притичаха съседи, на които тя разказа случая с подробности: още малко и щял да я прекара, мръсникът му с мръсник. Иларион умря на другия ден. Идва съдията, после стана погребението; въобще всевъзможни тревоги, от които тя щастливо се възстанови, успокои се, но си остана огорчена от неблагодарността на хората и твърдо реши вече никога да не прави услуга на тия от рода си.

Фуан трябваше да чука три пъти така боязливо, че Крантата не го чу. Най-сетне тя попита:

— Кой е?

— Аз.

— Кой си ти?

— Аз, брат ти.

Несъмнено тя бе познала веднага гласа на брат си, но не бързаше, изпитваше удоволствие, като го насилваше да говори. Настъпи мълчание, след което тя отново попита:

— Какво искаш?

Той трепереше, не смееше да отговори. Тя грубо отвори; но когато той се накани да влезе, тя препречи вратата с мършавите си ръце, остави го на улицата под проливния дъжд, който не преставаше да се излива.

— Знам какво искаш. Дойдоха, снощи да ми разкажат… Да, ти си направил глупостта да се оставиш отново да те ограбят, ти не си могъл дори да запазиш парите от скривалището си, а искаш да те прибера, нали?

После, като видя, че той се извинява и със заекване обяснява нещо, тя се разгневи:

— Поне да не бях те предупредила! Ама доста много ти повтарях, че човек трябва да бъде глупав и страхлив, за да се откаже от земята си!… Заслужаваш си, щом като си стигнал дотам, докъдето ти предрекох, изпъден от твоите деца-мошеници, скитащ в нощта като просяк, който няма дори собствена керемида, за да спи под нея!

С протегнати ръце той плачеше и се мъчеше да я отмести от вратата. Но тя стоеше здраво на краката си и успя да излее целия си гняв.

— Не, не! Иди да искаш подслон от тия, които са те окрали. Аз не ти дължа нищо. Фамилията пак ще ме осъди, че се бъркам в работите ти… Впрочем не е само това, ти си даде имота, никога няма да ти простя…

И наежена, с увехнал врат и с кръглите си очи като на граблива птица, тя силно тряска вратата под носа му.

— Заслужи си го, пукни навън!

Фуан остана на място, вдървен и неподвижен пред безмилостната врата; зад него дъждът продължаваше монотонно да плющи. Най-сетне той се обърна, събра сили и навлезе в мастилено черната нощ, удавена в този бавен и смразяващ водопад от небето.

Накъде бе тръгнал? Той никога не можа да си спомни. Краката му се плъзгаха в локвите, ръцете му опипваха, за да не се блъсне в стените и дърветата. Той не мислеше вече, не знаеше вече; това селце, където познаваше всеки камък, сега беше като далечно, непознато и страшно място, където той се чувствуваше чужденец и загубен, неспособен да се ориентира. Зави вляво, изплаши се от дупките, върна се вдясно, спря се разтреперан, заплашван от всички страни. И като срещна един стобор, той тръгна покрай него, докато стигна до малка врата, която се отвори. Почвата се свлече, той се търкулна в някаква дупка. Тук се почувствува добре, дъждът не проникваше, беше топло; но някакво грухтене го предупреди — до него имаше прасе, което обезпокоено, бе помислило, че са му хвърлили храна и затова захвана вече да бута зурлата си в ребрата му. Започна борба, той бе толкова слаб, че излезе от страх да не бъде изяден. И понеже не можеше да отиде по-далече, легна до вратата, свил се на топка, за да се подслони под стряхата и защити от дъжда. Все пак отделни капки продължаваха да мокрят краката му и подухванията на вятъра вледеняваха върху тялото му неговите мокри дрехи. Той завидя на прасето, би се върнал при него, ако не бе чул зад гърба си, че то гризе вратата, сумтейки хищно.

На разсъмване Фуан се отърси от болезнената сънливост, в която бе изпаднал. Обзе го срам, срам, като си помисли, че неговата история се разнася из този край, че всички знаят как той скита по пътищата като бедняк. Когато човек няма нищо, за него няма справедливост, няма и милост. Той тръгна покрай плетищата, очаквайки да види някой прозорец да се отваря и някоя ранобудна жена да го познае. Дъждът продължаваше да вали, той навлезе в равнината, скри се в една копа. И така прекара целия ден, като прибягваше така от подслон на подслон, защото бе толкова подплашен, че на всеки два часа, предполагайки, че е открит, сменяше бърлогата си. Единствената мисъл, която го измъчваше сега, бе да разбере дали скоро ще умре. Страдаше по-малко от студа, измъчваше го най-вече гладът, беше уверен, че ще умре от глад. След още една нощ, след още един ден може би?… Докато бе светло, той не се огъна, предпочиташе да умре така, вместо да се върне при Лиз и Бюто. Но тревожен страх го обзе привечер, ужаси се при мисълта, че отново ще бъде под упорития порой като през миналата нощ. Студът го пронизваше чак до костите, непоносим глад го измъчваше. Когато небето потъмня, той се почувствува като удавен, понесен от плуващия във вода мрак; разумът не го ръководеше вече, краката му вървяха сами, животинското чувство го водеше; и така, без да иска, той се видя в кухнята на Лиз, чиято врата бе бутнал.

Точно по това време Лиз и Бюто дояждаха снощната супа от зеле. Чул шума, синът му бе обърнал глава и се вгледа в умълчания си баща, от чиито мокри дрехи се надигаше пара. Измина дълъг миг, най-сетне Бюто каза, хилейки се:

— Знаех си добре, че сте страхливец.

Вдървен, старецът мълчеше, не отвори уста, не каза нито дума.

— Хайде, жено, все пак дай му да яде, защото гладът го е върнал.

Лиз беше станала вече и донесе една паница със супа. Фуан пое паницата и отиде да седне встрани на едно столче, сякаш отказваше да седне на масата заедно с децата си; и лакомо, бързо с лъжицата започна да лапа супата. Цялото му тяло трепереше от силния глад. А Бюто, без да бърза, довършваше вечерята си, люлеейки се върху стола си, като отдалече си вземаше парченца сирене с върха на ножа си. Проявяваше интерес към лакомията на стареца, следеше с очи лъжицата му и се присмиваше:

— Кажете де, нали разходката на хладно ви отвори апетита! Обаче не може да си позволявате това всеки ден, скъпо ще струва прехраната ви.

Бащата лапаше, лапаше, дрезгаво преглъщаше, без да продума. А синът продължаваше:

— Ах, този веселяк, който не спи в дома си! Може би е ходил да види брантиите… Това ли ви беше желанието, а?

Пак никакъв отговор, същото упорито мълчание, само бързото гълтане на супата, която намаляваше.

— Ей! На вас говоря! — извика Бюто ядосан. — Бихте могли да бъдете любезен, поне като ми отговорите.

Фуан дори не вдигна от супата своите втренчени и неспокойни очи. Сякаш нито чуваше, нито виждаше, като че ли искаше да каже, че се е върнал, за да яде, че стомахът му е тук, но сърцето му съвсем го няма. Сега с лъжицата си изстъргваше паницата с ожесточение, за да не загуби нищо от порцията си.

Развълнувана от този вълчи глад, Лиз си позволи да се намеси:

— Остави го, сигурно иска да се преструва на умрял.

— Говоря му така, за да не почне отново да се подиграва с мен! — подхвана Бюто. — Един път минава. Но чувате ли ме, проклет твърдоглавецо? Нека днешната история ви послужи за урок! Ако продължите да ми досаждате, ще ви оставя да умрете от глад на пътя!

Като свърши да яде, Фуан стана с мъка от стола си; и продължавайки да мълчи, обърна гръб, довлече се до стълбището и стигна до леглото си, върху което се хвърли, както бе облечен. Сънят го порази, заспа в същия миг като пън, без дори да въздъхне. Лиз, която отиде да го види, се върна да каже на мъжа си, че той може би е умрял. Обаче Бюто, след като си направи труда да го погледне, вдигна рамене. О, как не, умрял! Нима така се умира? Само че трябва доста да е поскитал, за да изпадне в такова състояние. На другата сутрин, когато влязоха при него, за да го видят, старецът не бе мръднал; продължи да спи и вечерта, събуди се чак на сутринта след втората нощ, бе спал непробудно тридесет и шест часа.

— Я, вие се събудихте! — каза Бюто, хилейки се. — Аз пък си представях, че ще продължите, че няма вече да ядете!

Старият не го погледна, не отвърна, а излезе и седна навън, край пътя, за да се освежи.

Така Фуан се заинати. Изглеждаше като че бе забравил акциите, които отказваха да му върнат; или поне не искаше да говори вече за тях, не ги търсеше вече, безразлично му беше и се бе примирил. Обаче разривът му с Лиз и Бюто бе пълен; продължаваше да мълчи, като откъснат от тях, като погребан. Никога при никакъв случай и при каквато и да било нужда той не отправяше нито една дума към тях. Продължаваха да живеят заедно, той спеше там, ядеше там, разминаваше се с тях от сутрин до вечер; и нито поглед, ни дума, като че ли бе сляп и ням, някаква движеща се сянка сред живите. Когато се умориха да се занимават с него, без да изкопчат нито дума, оставиха го да упорствува. Бюто, а и самата Лиз престанаха да му говорят, търпяха го около себе си като някаква мебел, променяща мястото си, дори стигнаха дотам, че не чувствуваха присъствието му. Интересуваха се повече от коня и двете крави.

В цялата къща Фуан имаше само един приятел — малкия Жюл, който навършваше десет години. Обаче Лор, вече четиригодишна, го гледаше сурово като баща си и майка си, изплъзваше се от ръцете му, бе лукава и злобна, като че ли и тя осъждаше вече тази излишна уста. На Жюл му беше приятно да застава край коленете на дядо си. Момчето беше последната връзка на стария с живота на другите, а му служеше и за куриер, когато бе необходимо. Майка му го изпращаше и той й носеше отговора, защото дядо му разговаряше само с него. Така както Фуан бе изоставен и самотен, само момчето като малка домакиня сутрин му помагаше да оправя леглото си и имаше грижата да му носи порцията супа, която той изяждаше до прозореца, сложил купата на коленете си, защото не желаеше вече да заеме мястото си на масата. После си играеха заедно. Щастие бе за Фуан да хване Жюл за ръка и с него да върви дълго и право пред себе си. В такива дни старецът изплакваше мъката си, приказваше, приказваше дълго, изморяваше придружителя си, макар че говореше вече трудно, заплиташе езика си, откакто бе решил да мълчи. Но старецът, който пелтечеше, и хлапакът, който се интересуваше само от птичите гнезда и дивите черници, се разбираха много добре и разговаряха с часове. Той го учеше как да поставя примки, направи му малък кафез, в който да затваря скорците. Хванал крехката детска ръка и закрачил по безлюдните пътища из този край, в който нямаше вече нито земя, нито семейство — само това го крепеше, даваше му сили да се радва още малко на живота.

Във всичко друго Фуан бе като зачеркнат от списъка на живите, Бюто действуваше от негово име, подписваше и вземаше парите под предлог, че баща му не е вече с всичкия си. Рентата от сто и петдесет франка, произлизаща от продажбата на къщата, му се изплащаше направо от господин Байаш. Имаше си неприятности само с Делом, който бе заявил, че ще дава двестате франка за издръжка само в ръцете на бащата, така Делом изискваше Фуан да присъствува, но още щом обърнеше гръб, Бюто прибираше тези пари. Всичко това правеше триста и петдесет франка, към които, казваше той с плачевен глас, трябвало да прибавя още толкова, дори и повече, за да може да храни стария. Никога не говореше за акциите: те си дремели тук, по-късно щели да се занимават с тях. А защитавал и интересите му, държал за изпълнение на задължението към дядо Сосис — петнадесет су всяка сутрин пожизнена рента срещу един арпан земя. Крещеше на всеослушание, че не трябва да се изпуска този договор, по който били вложени много пари. А при това се носеше слух, че дядо Сосис, измъчван и заплашван, бил склонил да се откаже, като върнал половината от получената сума, хиляда франка от двете хиляди; и че този стар мошеник мълчал само от бедняшка гордост — не искал да се разчуе, че и него най-сетне са го изиграли. Прозорливостта на Бюто го предупреждаваше, че дядо Фуан ще умре пръв: достатъчно бе да го духнеш и той щеше да падне.

Измина една година и Фуан, макар че отпадаше всеки ден, все още се държеше. Но не беше същият онзи чист селянин, добре обръснат, с бакенбарди като заешки крачета, облечен с нова риза и черни панталони. В неговото отслабнало и озлобено лице бе останал само големият нос, който се удължаваше надолу към земята. Всяка година се беше прегърбвал все повече и сега вървеше с превит кръст и малко му трябваше, за да се прекатури в гроба. Влачеше се с два бастуна, пуснал бе бяла брада, дълга и мръсна, доизносваше продупчените дрехи на сина си и беше така мръсен, че на светло бе отвратителен — като дрипавите скитници, от които хората се отдръпват. И в това изпаднало състояние продължаваше да съществува само животното, човекът-животно, отдал се цял-целеничък на инстинкта за живот. Със страшна ненаситност се нахвърляше върху супата, никога не беше сит, крадеше дори намазаните с масло филии на Жюл, когато малкият не ги бранеше. Заради това му намаляваха дажбите, дори това беше повод да не го хранят достатъчно, — защото щял да пукне от преяждане. Бюто го обвиняваше, че се застоявал в Замъка в компания с Исус Христос, което беше вярно; този стар, мрачен селянин, безмилостен към тялото си, живееше с хляб и вода, а там бе навикнал да гуляе, обикнал бе месото и ракията; пороците лесно се усвояват, дори когато синът развращава баща си. Лиз се принуди да заключва виното, забелязвайки, че то намалява. В дните, когато варяха месо, малката Лор стоеше на пост около тенджерата. Откакто старецът бе задлъжнял на Ланген за едно кафе, Ланген и Макерон бяха предупредени, че няма да им бъде плащано, ако му сервират на кредит. Обаче Фуан запазваше винаги своето голямо мълчание, дори когато понякога неговата паница не беше пълна, дори когато прибираха бутилката с вино, без да получи своя дял. Той само продължително се взираше в Бюто с разгневени очи, изразяващи силната ярост на неговия апетит.

— Да, да гледайте ме — казваше Бюто, — ако си въобразявате, че храня животни, които нищо не работят! Който обича месо, трябва да си го спечели, лакомнико!… Така ли е? Не ви ли е срам да прекалявате така на вашата възраст!

Фуан, който не се бе върнал у Деломови само от твърдоглаво високомерие, обиден от думите, които бе казала дъщеря му, стигна дотам, че в дома на Бюто понасяше всичко — лошите, дори оскърбителните думи. Не мислеше вече за другите си деца; заседя се тук толкова отпаднал, че дори не помисляше да отиде другаде; никъде нямаше да е по-хубаво, тогава защо? Когато го срещаше, Фани го отминаваше сурово, беше се заклела, че няма първа да му заговори. Исус Христос като по-добродушен, след като му се отсърди за бягството от Замъка, си беше направил удоволствието да го напие ужасно една вечер у Ланген, а после го заведе в това състояние пред вратата на брат си: страшна история, цялата къща бе обърната наопаки, Лиз бе принудена да измие кухнята, а Бюто се закле, че при втори случай ще го тури да спи в торището; така че изплашен, старият сега така се пазеше от първородния си син, че имаше смелост да отказва предлаганите му напитки. Когато сядаше да си отдъхне край пътя, той често виждаше Бъзлата и нейните гъски. Тя се спираше, оглеждаше го хубаво с проницателните си очи и разменяше с него по някоя дума, а в това време птиците й я чакаха, застанали зад нея на един крак с протегнати шии. Но веднъж той откри, че тя му бе откраднала носната кърпа; оттогава, още като я забележеше отдалече, замахваше с бастун, за да я прогони. Тя се кискаше, забавно й беше да насъсква гъските си срещу него и побягваше само когато някой минувач я заплашваше, че ще я наплеска, ако не остави на мира дядо си.

Все пак досега Фуан можеше да ходи и това бе за него утеха, защото още проявяваше интерес към земята, продължаваше да обикаля своите бивши ниви с онази мания на остарелите сладострастници, които посещават някогашните си любовници. Той бродеше бавно по пътищата с крачки на болен стар човек; спираше се край някоя нива и стоеше с часове пред нея, опрял се на бастуните си; после допълзяваше до друга, отново се унасяше, стоеше неподвижен като някакво дърво, поникнало тук и изсъхнало от старост. Празните му очи не различаваха вече ясно нито житото, нито овеса, нито ечемика. Всичко се размесваше и се появяваха смътни спомени от миналото: тази нива през еди-коя си година бе дала толкова хектолитра. Дори датите и цифрите се объркваха. Оставаше му само едно будно и устойчиво чувство към земята, към земята, която толкова силно бе желал и притежавал, земята, на която в продължение на шестдесет години всичко бе дал — крайниците си, сърцето си и живота си, неблагодарната земя, минала сега в ръцете на друг мъжкар и продължаваща да произвежда, без да му отдели неговия дял! Голяма мъка го притискаше при мисълта, че тя не го познава вече, че не е запазил нищо от нея — нито едно су, нито хапка хляб, че той трябва да умре за нея, да изгние в нея — равнодушната, която от неговите стари кости ще възроди младостта. Наистина не е заслужавала да се съсипва от работа, за да достигне дотук гол и недъгав! След като бе бродил така около бившите си ниви, той се тръшкаше в леглото си толкова уморен, че не се чуваше дори дишането му.

Но този последен интерес към живота отпадаше заедно с краката му. Скоро му стана толкова мъчително да ходи, че не се отдалечаваше вече от селото. През хубавите дни имаше три-четири предпочитани спирки: гредите пред налбантницата на Клу, мостът над река Егр, една каменна пейка до училището; пътешествуваше бавно от едното до другото място, изминаваше двеста метра за цял час, влачейки дървените си обувки като тежко натоварени коли, клатушкайки се, кривейки се с превития си кръст. Често се самозабравяше до някоя греда и по цял следобед клечеше на слънце. Затъпяването го държеше вцепенен с отворени очи. Хора минаваха, без да го поздравят, като покрай някакъв предмет. Уморяваше го дори лулата му, престана да пуши, толкова много му тежеше тя на венците, освен това се изтощаваше, като я пълнеше и палеше. Единственото му желание сега беше да не променя мястото си, защото чувствуваше студ и трепереше, когато се размърдваше дори и под палещото слънце по пладне. След отминалия волеви и властен живот, това бе последното дихание в падението на едно старо, страдащо животно, изоставено да изстрада докрай човешкото си съществувание. Впрочем той съвсем не се оплакваше, оприличаваше се на изтощен кон, който не може вече да работи и когото убиват, за да не му дават вече овес… Старият човек не служи за нищо, а пък струва пари. Самият той бе желал смъртта на баща си. Ако на свой ред и децата му желаеха неговата смърт, той нито ще се учудва, нито ще скърби. Така е то.

Когато някой съсед го запитваше:

— Е как е, дядо Фуан? Все така ли сте добре?

— О! — изръмжаваше той — Страшно дълга е мъката на умирането, а пък не липсва добра воля за тази работа!

И той казваше истината. В своята селска непоколебимост, приемаше смъртта и я желаеше, щом като бе оголял и земята започваше да го вика.

Ново страдание го очакваше. Жюл се отврати от него под влиянието на малката Лор… Тя сякаш ревнуваше, като виждаше брат си с дядото. Мислеше си, че им досажда този старец. Нали е по-забавно, ако си играят заедно! И понеже брат й не тръгваше с нея, тя увисваше на раменете му и го отвличаше. После биваше толкова мила с него, че той забравяше задълженията си на любезен домакин. Бавно тя го привърза напълно към себе си като истинска жена, поставила си като задача тази победа.

Една вечер Фуан бе отишъл да чака Жюл пред училището. Беше толкова уморен, че разчиташе на него, за да изкачи склона. Обаче Лор излезе с брат си; и когато старецът с трепереща ръка потърси ръката на момчето, тя се изкиска злорадо:

— Ето че пак ти досажда, остави го де!

После се обърна към другите хлапаци:

— Какво? Нали е глупаво да се оставяш да ти досаждат!

Тогава, почервенял от дюдюканията на децата, Жюл поиска да се покаже мъж, отскубна се със скок, като отправи към своя стар другар в разходките думите на сестра си:

— Досаждаш ми!

Смутен, с очи пълни със сълзи, Фуан сякаш загуби почва под краката си, когато малката ръка се отдръпна от него. Смехът се засили, а Лор принуди Жюл да започне да танцува около стареца, пеейки една детска песен:

„Ще падне, няма да падне… сухия му хляб ще изяде тоз, който го вдигне…“

Изнемощял, Фуан се прибра сам след два часа, като влачеше краката си със сетни сили. И това бе краят, момчето престана да му носи супата и да оправя леглото му, чиято слама преобръщаха един път месечно. И понеже изчезна хлапето, с което разговаряше, той потъна в пълна самота. Никога нито дума за нищо и на никого.

2.

Зимната оран привършваше. В този мрачен, студен февруарски следобед Жан пристигна с плуга си на своята голяма нива в местността Корнай, където му оставаше да работи цели два часа. Трябваше да довърши оранта на част от нивата, която искаше да засее с жито от шотландски сорт; щеше да направи опит по съвета на бившия си господар Урдьокен, който дори му предостави няколко хектолитра семе.

Жан веднага очерта първата бразда на мястото, където вчера бе спрял да оре; и като заби палешника, стиснал дръжките на плуга, той подвикна на коня с дрезгав глас, с който го подтикваше към работа:

— Дий, хей, дий!

Поройните дъждове след горещите слънчеви дни бяха втвърдили почвата толкова надълбоко, че палешникът и черяслото мъчно отлепваха пласта, който разрязваха в почвата. Чуваше се скърцането на дебелите буци, опрели се на лемежа, който ги преобръщаше и заравяше под тях тора, покрил нивата. Понякога някакво препятствие или камък раздрусваше плуга.

— Дий, хей, дий!

И Жан с обтегнати ръце се стремеше браздата да бъде идеално права, толкова права, като изтеглена с връв; с наведена глава и затъващи крака в браздата конят му теглеше равномерно и без прекъсване. Когато плугът се задръстваше, той го очистваше старателно от калта и тревите, а после плугът се плъзгаше отново, оставяйки зад себе си раздвижената като жива земя, повдигната, дебела и оголена чак до утробата й.

Стигнал до края на браздата, Жан обърна и започна нова. Скоро го обхвана някакво опиянение от цялата тази раздвижена земя, която изпускаше силна миризма — миризмата на ония влажни кътчета, където кълнѝ семето. Тежкият му ход и втренченият му поглед още повече го зашеметяваха. Никога нямаше да стане истински селянин. Той не беше се родил на тази земя, оставаше си онзи бивш градски работник, войникът, който бе участвувал в похода в Италия; и това, което селяните не виждаха, не чувствуваха, той го виждаше и чувствуваше — големия тъжен покой на равнината, мощния дъх на земята под слънцето и под дъжда. Винаги си бе мечтал да се оттегли на село. Но колко глупаво е било да си въобразява, че в деня, в който ще захвърли пушката и рендето, плугът ще удовлетвори неговата мечта за спокоен живот! Земята наистина беше спокойна и добра за тия, които я обичат, обаче селата, лепнали се върху нея като гнезда на паразити, и човеците-насекоми, които живеят от плътта й, бяха достатъчни, за да я опозорят и отровят. Той не си спомняше да е страдал в миналото толкова, колкото от идването си в Бордери, което бе отдавна…

Жан трябваше да повдигне малко колелцата, за да облекчи плуга. Леко изкривяване на браздата развали настроението му. Той обърна, натисна повече и извика на коня си:

— Дий, хей, дий!

Колко страдания в тия десет години! Най-напред — дългото очакване на Франсоаз, после битката с Бюто и Лиз. Нито един ден не бе минал без неприятности. А и в този час, когато имаше Франсоаз, две години след като бяха сключили брака, можеше ли да се каже, че е наистина щастлив? Продължаваше да я обича, но добре бе разбрал, че тя не го обича и че никога не ще го обича, както той би желал, от все сърце и душа. Двамата си живееха в добро разбирателство, домакинството им процъфтяваше, те работеха и спестяваха. Но не това бе всичко; той я чувствуваше далечна, студена, заета с друга някаква мисъл, когато в леглото бе в обятията му. Тя беше бременна от пет месеца, носеше в утробата си едно от ония деца, създавани без удоволствие, които носят само мъка на майките си. Тази бременност дори не бе ги сближила. Той страдаше най-вече от едно все по-избистрящо се чувство, породено вечерта при влизането им в къщата — чувството, че ще остане чужд на жена си: човек от друг край, израснал другаде, не се знае къде, човек, който не мисли като тия от Рон, който й изглежда устроен различно и който няма каквато и да било връзка с нея, макар че от него е забременяла. След сватбата, разгневена срещу Лиз и Бюто, един съботен ден бе донесла от Клу облепен с марки лист хартия, с който да завещае всичко на своя съпруг; бяха й обяснили, че къщата и земята ще се върнат на сестра й, ако умре, преди да има дете, единствени парите и мебелите влизали в съпружеската обща собственост; после, без да му даде някакво обяснение по този въпрос, тя изглежда се бе разколебала и листът стоеше още в шкафа съвсем бял; от това той изпита тайно голямо оскърбление, не че беше заинтересован, но защото виждаше в това липса на любов. Всъщност сега, когато очакваха раждането на детето, за какво бе нужно завещание? Но все пак чувствуваше се огорчен всеки път, когато отваряше шкафа и забелязваше обгербвания лист хартия, станал ненужен.

Жан се спря, остави коня си да отдъхне. А самият той се опита да се отърси от замайването в ледения въздух. С бавен поглед обходи пустия хоризонт и огромната равнина, в която надалече други впрягове потъваха под сивото небе. Изненада се, като забеляза дядо Фуан да идва от Рон по новия път, отдал се пак на отдавнашен спомен, на порива си да види отново някой кът в нивята. После наведе глава, вгледа се за миг в разтворената бразда, в разпорената земя под краката си; тя беше жълтеникава и плътна в дълбочина, преобърнатите буци блестяха под дневната светлина като подмладена плът, а отдолу под тях торът образуваше леговище на тлъсто плодородие; и размишленията му ставаха смътни — какво странно хрумване да се разравя така земята, за да се яде хляб; каква мъка, че не се чувствува обичан от Франсоаз и за още по-сериозни неща: за това, което щеше да поникне тук, за малкото му бебе, което скоро ще се роди, и за целия този труд, който се полага, без често пъти човек да се чувствува по-щастлив. Хвана отново дръжката и се провикна с гърления си глас:

— Дий, хей, дий!

Жан довършваше оранта си, когато Делом, връщайки се пешком от една съседна ферма, се спря край синора на нивата.

— Кажете бе, Капорал, знаете ли новината… Изглежда, че ще има война.

Той изпусна плуга, надигна се изненадан и учуден от този удар, който го засегна право в сърцето.

— Война, как така?

— Ами с прусаците, както ми казаха… Писали са вестниците.

С втренчени очи Жан виждаше отново Италия, битките там, онази сеч, от която толкова щастливо се бе измъкнал без нито една рана. А сега какво пламенно желание имаше да живее спокойно в своя дом! Но ето, че тази новина, донесена тук на пътя от един минувач, тази представа за войната разпали цялата му кръв.

— По дяволите! Ако прусаците се опитат да ни правят мръсно… Няма да ги оставим да ни пакостят.

Делом не беше на това мнение. Той поклати глава, заяви, че това щяло да бъде страшно избиване, ако отново се появят казаците, както след Наполеоновия поход. Нищо добро не носела войната, по-добре било да се разберат.

— Това, което говоря, се отнася за другите… Депозирал съм пари при господин Байаш. Каквото и да стане, Ненес, който утре ще тегли жребий, няма да отиде на война.

— Разбира се — заключи Жан, успокоен. — Аз също не съм длъжен вече, а освен това съм женен понастоящем, малко ме е грижа, нека се бият!… О, значи с прусаците! Е, добре, ще им теглим един пердах и това е!

— Довиждане, Капорал!

— Довиждане!

Делом си тръгна, но се спря по-далече, за да съобщи отново новината, каза я за трети път още по-нататък! Така заплахата от предстояща война прелетя равнината Бос, разстлала се тъжно под сивото небе.

След като свърши оранта, Жан реши да отиде веднага в Бордери, за да вземе обещаното семе. Разпрегна, остави плуга в края на нивата и скочи върху коня си. Отдалечавайки се, си спомни за Фуан, потърси го, но не го видя. Навярно старецът се е подслонил на завет от студа зад някоя копа слама, останала в нивата на Бюто.

В Бордери, след като завърза коня си, Жан напразно се провикна; всички трябва да бяха излезли на работа; той влезе в празната кухня и когато тупна с юмрук по масата, чу най-сетне гласа на Жаклин откъм зимника, където преработваха млякото. Дотам се слизаше през един отвор, който се намираше до самото стълбище, толкова лошо направен, че винаги се страхуваха да не стане някое нещастие.

— Хей, кой е?

Жан се бе навел от първото стъпало на стръмната стълба и Жаклин го позна.

— Я гледай, ти ли си, Капорал?

Той също я виждаше в полумрака на мандрата, осветявана през един отдушник. Тя работеше сред гюмове и буталки, откъдето суроватката се изливаше в каменно корито; бе със запретнати чак до мишниците ръкави, голите й ръце бяха побелели от каймак.

— Слез де… Да не би да те е страх от мен?

Говореше му на „ти“ както преди, смееше се със своя привлекателен глас. Но той, смутен, не мръдна.

— Дойдох за семето, което господарят ми обеща.

— О, да, знам… Почакай, качвам се.

И когато се появи на светло, Жан я намери съвсем свежа, лъхаща хубаво на мляко, с голи и бели ръце. Жаклин го гледаше с красивите си порочни очи и накрая попита с шеговит тон:

— Е, няма ли да ме целунеш?… Да си женен, не значи да си невъзпитан.

Жан я целуна шумно, мъчейки се да покаже, че двете целувки по бузите й просто са израз на добро приятелство. Но тя го развълнува, спомените нахлуха с лек трепет по цялото му тяло. Никога с жена си, която толкова много обичаше, не бе изпитал това чувство.

— Хайде, ела — подхвана Жаклин. — Ще ти покажа семената… Представи си, че дори и слугинята е на пазара.

Тя прекоси двора, влезе в хамбара, зави зад куп чували; семето беше тук до стената накуп, оградено с дъски. Той я бе последвал, задъхан малко, загдето бе насаме с нея до дъното на този забутан кът. Веднага престорено прояви интерес към семената от този хубав шотландски сорт пшеница:

— О, колко е едра!

Но тя загугука и веднага подхвана темата, която я интересуваше.

— Жена ти е бременна, разбирате се двамата, нали?… Но кажи, хубаво ли е с нея? Така приятно ли е, както с мен?

Жан се изчерви цял. На нея й стана много забавно, остана доволна, че го развълнува така. После сякаш някаква мисъл я помрачи внезапно.

— Знаеш ли, аз си имах доста неприятности. За щастие всичко мина и се измъкнах благополучно.

Наистина една вечер Урдьокен видя в Бордери да пристига ненадейно неговият син Леон, капитанът, който от години не се бе появявал.

Още първия ден този капитан, дошъл да разузнае, бе осведомен, а и сам установи, че Жаклин заема стаята на майка му. За миг тя се бе разтреперила, защото упорито бе започнала да желае да се омъжи и да стане наследница на фермата. Обаче капитанът направи грешка, като изигра стария номер: той поиска да отърве баща си от нея, като устрои играта така, че баща му да го изненада, легнал с нея. Не беше умно измислено. Тя яростно защити честта си, крещя, ля сълзи, заяви на Урдьокен, че си отива, понеже не била вече уважавана в неговата къща. Разрази се яростна сцена между двамата мъже, синът се помъчи да отвори очите на баща си, с което окончателно обърка нещата. Тръгна си два часа по-късно, като извика от прага, че предпочита да загуби всичко и че ако някой ден се завърне, то ще бъде само за да изгони тази курва с ритници.

Жаклин направи грешка, като си въобрази, че след тази си победа може всичко да рискува. Уведоми Урдьокен, че след подобни обиди, за които целият край дрънка, тя била длъжна да го напусне, ако той не се ожени за нея. Дори започна да подрежда сандъка си. Но фермерът, още съкрушен от разрива със сина си и още по-разгневен, загдето тайно се обвиняваше и сърцето му кървеше от болка, едва не я преби с две плесници; и Жаклин престана да говори, че ще си отиде, разбра, че беше много избързала. Обаче, независимо от всичко това, сега бе станала пълна господарка; без да се прикрива, спеше в съпружеската стая, хранеше се отделно заедно с господаря, заповядваше, уреждаше сметките, защото държеше ключовете на касата и бе станала толкова самовластна, че Урдьокен се съветваше с нея, преди да вземе някакво решение. Той западаше, беше много остарял, тя много се надяваше да потуши напълно последната му съпротива и да го доведе до бракосъчетание, когато съвсем го изтощи. Докато го чакаше да лиши сина си от наследство, както бе обещал в гнева си, тя се мъчеше да го накара да направи завещание в нейна полза; и вече се чувствуваше собственичка на фермата, защото бе изтръгнала обещанието му една вечер в леглото.

— От години се съсипвам, за да го забавлявам — завърши тя, — не за хубавите му очи, нали разбирате.

Жан не можа да въздържи смеха си. Говорейки, с машинален жест тя бе заровила голите си ръце в житото; изваждаше ги и пак ги пъхаше, напластявайки по кожата си мека и фина пудра. Той гледаше това й занимание и изпусна на висок глас едно размишление, за което съжали после:

— Ами с Трон все още ли продължавате?

Жаклин като че ли не се обиди, отвърна непринудено като на стар приятел:

— О, много си го обичам това голямо животинче, но той никак не е благоразумен, наистина!… Ревнив ли е ще попиташ. Да, прави ми сцени, дава ме само на господаря, и то как! Мисля, че вечер идва да подслушва дали спим.

Жан отново се развесели. Но тя не се засмя, тайно се страхуваше от този колос, когото считаше за потаен и неискрен, като всички першеронци. Той я бил заплашил, че ще я удуши, ако му изневерява. Затова отивала при него винаги разтреперана, въпреки че много харесвала неговите грамадни ръце, и той можел да я смаже, нея тънката, между палеца и четирите си пръста.

После Жаклин кокетно вдигна рамене, като че ли искаше да каже, че е изхрускала и други като него.

— Но виж какво, Капорал, с тебе ми беше най-хубаво, ние така добре се разбирахме.

Без да го изпуска от чудния си поглед, тя пак се зае да разбърква житото. Той се почувствува отново под нейна власт, забрави, че е напуснал фермата, че е оженен, че чака да му се роди дете. Хвана я за китките, плъзна се нагоре по напудрените й с брашно ръце, и стигна чак до детинските й гърди, които ставаха все по-твърди, като че ли от прекалената близост с мъже; тя искаше точно това, още когато го забеляза горе на отвора — искаше пак да спечели някогашните му ласки, а също да изпита злорадото удоволствие, че го отнема от друга жена, от законната му съпруга. Жан вече я притискаше в обятията си, беше я катурнал, гугукаща, върху купа жито, когато една висока и мършава фигура — овчарят Сулас — се появи зад чувалите, като кашляше силно и плюеше. Със скок Жаклин се изправи, а в същото време Жан, задъхан, измърмори:

— Е добре! Това е, ще дойда да взема пет хектолитра… О, колко е едра, колко е едра тази пшеница!

Разярена, гледайки гърба на овчаря, който не си отиваше, тя прошепна със стиснати зъби:

— Прекалява наистина! Дори когато си мисля, че съм сама, той е тук и ми досажда. Затова ще го изхвърля!

Охладнял, Жан побърза да излезе от хамбара, в двора отвърза коня си, въпреки знаците на Жаклин, която по-скоро би го скрила в брачната стая, вместо да се откаже от желанието си. Но той искаше да се изплъзне и затова повтори, че ще дойде утре пак. Тръгна пешком, държейки животното си за юздите, когато Сулас, излязъл навън, за да го причака, му каза на вратата:

— Това ли е върхът на благоприличието, че ти пак се връщаш при нея?… Тогава направи й услуга, като я предупредиш да си затвори човката, ако иска и аз да затворя моята. О, голяма караница ще стане, ти ще видиш!

Но Жан излезе навън с груб жест, отказвайки да се намесва. Чувствуваше се много засрамен и разгневен от това, което не бе успял да направи. Той, който вярваше, че обича Франсоаз, никога не бе изпитвал с нея такова животинско желание. Нима обичаше повече Жаклин? Толкова силно ли го е разпалвала тази мръсница? Възкресяваше цялото минало, гневът му се усили, когато почувствува, че ще се върне да я види, въпреки че се бунтуваше. И разтреперан, скочи върху коня си, препусна в галоп, за да се прибере по-бързо в Рон.

Точно този следобед Франсоаз отиде да накоси един наръч люцерна за кравите си. Обикновено тя вършеше тази работа и затова така реши, разчитайки, че там горе ще намери своя мъж да оре; никак не обичаше да рискува, да ходи там сама от страх да не се сблъска с Бюто, който, побеснял, че цялата нива не е негова, непрекъснато търсеше поводи за зли свади. Взе една коса, а на коня щеше да натовари тревата. Но когато стигна в местността Корнай, Франсоаз се изненада, че не намери Жан, когото всъщност не бе предупредила: плугът бе там, а той къде ли можеше да бъде? И най-много се развълнува, когато видя Бюто и Лиз изправени пред нивата, размахали гневно ръце във въздуха. Навярно се бяха спрели тук, връщайки се от някое съседно село, облечени празнично, без да носят нещо. За миг бе готова да обърне гръб и да закрачи обратно. После се възмути от този страх, нали беше собственичка и имаше право да ходи в нивата си; и продължи да се приближава с косата на рамо.

Истината бе, че Франсоаз много се вълнуваше, когато срещаше Бюто, особено когато беше сам. От две години тя не му говореше вече. Но видеше ли го, не можеше да не почувствува как цялото й тяло се стреми към него. Може би от гняв, а може би от нещо друго. Неведнъж по този път, когато отиваше в люцерната си, тя го забелязваше по същия начин пред себе си. Бюто извръщаше два-три пъти глава за да я погледа със сивите си очи, по които имаше жълтеникави петънца. Изтръпваше леко, ускоряваше крачки, въпреки че й бе трудно, а пък той тръгваше по-бавно; и преминавайки край него, очите им се срещаха за миг. После, смутена, че го чувствува зад гърба си, се вцепеняваше, не можеше вече да върви. При последната им среща толкова много се изплаши, че когато се опита да скочи от пътя в люцерната, падна и се просна с цялата си дължина под натежалия си корем. А той прихна да се смее.

Вечерта, когато Бюто със злорадство разказа на Лиз как сестра й се е преметнала, в погледа и на двамата блесна една и съща мисъл: ако проклетницата беше пукнала с детето си, на съпруга нямаше да остави нищо; земята и къщата щяха да им се върнат. От Крантата знаеха за неподписаното завещание, станало излишно след забременяването. Но те никога нямаха късмет, нямаше никаква опасност съдбата да ги избави от майката и детето. И пак заприказваха за това в леглото, ей така просто да разговарят, защото хора не умират, когато само се приказва за тяхната смърт. При положение, че Франсоаз умре, без да остави наследник, всичко ще се уреди — какъв хубав акт на справедливост от страна на добрия бог! Лиз, упоена от злобата си, стигна дотам да се кълне, че Франсоаз не й била сестра, че тя би държала главата й на дръвника, ако от това зависело да си влязат в своя дом, откъдето мръсницата ги била така отвратително изхвърлила. Бюто не се показваше толкова алчен, заявяваше, че било достатъчно да видят малкото да пукне, преди да се роди. Тази бременност най-вече го разяряваше: едно дете — това бе краят на неговата упорита надежда, окончателната загуба на имота. Така че когато и двамата бяха в леглото и загасиха свещта, тя зловещо се изсмя, каза, че щом като ония още нямат деца, може и съвсем да нямат. Настъпи мълчание в тъмнината, после Бюто я попита защо му казва това. Прилепена до него, с уста към ухото му тя направи едно признание: миналия месец имала неприятността да забележи, че отново е забременяла; без да го предупреди, тя изтичала до Ласапен, една старица от Маньол, която минавала за магьосница. И тая Ласапен просто я очистила с една игла. Той я слушаше, без да я похвали или укори, и остана доволен чак когато проумя и подигравателно се изсмя на намерението й да се снабди с такава игла заради Франсоаз. Лиз също се развесели, прегърна го с двете си ръце и му прошепна, че Ласапен препоръчвала и друг начин. О, един друг много особен начин! Е, кажи де, какъв? Ето как: друг мъж можел да развали това, което първият е направил, трябвало само да обладае жената, като й начертае три кръста върху корема и произнесе отзад напред молитвата „Аве Мария“. Бебето, ако има такова, ще изхвърчи като вятър. Бюто престана да се смее; и двамата като че ли се съмняваха, но ги обзе старото суеверие, от което не бяха се отърсили — нали всички вярваха, че старата от Маньол бе превърнала една крава в невестулка и възкресила един мъртвец. И това трябва да е възможно, щом тя го твърди. Най-сетне Лиз пожела, много хитро, той да опита върху нея, като каже в обратен ред молитвата и направи три кръста, за да види какво ще почувствува. Не, нищо, разбира се. Защото иглата вече бе й свършила работа. Но виж, Франсоаз — това ще я съсипе. Той се изсмя. Ще може ли? Защо не, щом като вече е правил това с нея. Никога! Сега той се отбраняваше, обаче жена му от ревност забиваше кръстите си в тялото му. Заспаха прегърнали се един друг.

И оттогава ги ужасяваше мисълта, че това дете, което расте, ще им вземе завинаги къщата и земята; и срещнеха ли младата сестра, погледите им винаги се насочваха към корема й. Когато сега я видяха да идва по пътя, те я измериха с поглед и се изненадаха, като забелязаха, че бременността напредва и че не им остава много време.

— Дявол да го вземе — изкрещя Бюто, връщайки се към разораната нива, която разглеждаше, — крадецът хубаво е отхапал цяла крачка от нашето… Няма какво да се спори, ето го граничния камък!

Франсоаз бе продължила да напредва със същата спокойна стъпка, прикривайки опасението си. Тя разбра причината за гневните им жестове — плугът на Жан трябва да е засегнал техния парцел. Тук непрекъснато възникваха поводи за спорове, не минаваше месец без някакъв въпрос по това владение да не ги хвърли един срещу друг. Спорът не можеше да не завърши с побоища и дела.

— Ти чуваш ли — продължи той, като повиши глас, — вие сте навлезли в нас, ще ви дам да се разберете!

Но младата жена, без дори да обърне глава, беше влязла в люцерната.

— На тебе ти се говори — извика Лиз, разярена! — Ела да видиш междата, ако мислиш, че лъжем… Трябва да се направи сметка за вредите.

И пред мълчанието, пред престореното безразличие на сестра си, Лиз загуби всяка мярка, тръгна към нея с вдигнати юмруци.

— Я ни кажи, не се ли подиграваш с нас?… Аз съм по-голямата, ти трябва да ме уважаваш. Мога да те накарам да паднеш на колене и да ми искаш прошка за всички свинщини, които си ми причинила.

Застанала пред нея, побесняла от злоба, заслепена от омраза, тя изрева:

— На колене! На колене! Курво!

Все така смълчана, както вечерта при изгонването от къщата, Франсоаз плю в лицето й. И Лиз закрещя, когато Бюто се намеси и грубо я отстрани.

— Остави, това е моя работа.

О, да! Тя го остави. Той можеше да я пребие, да й счупи гръбнака като на лошо дърво; можеше да я накълца за храна на кучетата; можеше да се отнесе с нея като с развратница; тя няма да му попречи, а ще му помогне дори. И от този момент, оперила се, тя започна да дебне, гледаше Бюто да нареди сестра й така, че повече да не им досажда. Около тях под навъсеното небе се разстилаше огромната сива равнина, без да има жива душа.

— Хайде де, няма никой!

Бюто крачеше към Франсоаз, а тя, като гледаше суровото му лице и обтегнатите му ръце, помисли, че отива да я бие. Не беше изпуснала косата си, но трепереше; той хвана дръжката, издърпа косата от ръцете й и я захвърли в люцерната… За да му се изплъзне, тя можеше само да тръгне заднишком и така мина в съседната нива, отправи се към копата, която се издигаше там, сякаш се надяваше в нея да намери защита. Той съвсем не бързаше, като че ли също искаше да я изблъска там, разтваряйки бавно ръцете си с успокоено лице от безмълвна усмивка, която разкриваше венците му. И изведнъж тя разбра, че той не иска да я бие. Не, нямаше да я бие! Той искаше нещо друго, онова, което му бе отказвала толкова дълго време. Затова се разтрепери още повече, като почувствува, че е останала без сили — тя, която бе така храбра, която го удряше така силно някога и се кълнеше, че той никога не ще успее. А при това сега не беше онова момиче, бе навършила двадесет и три години в деня на свети Мартен и в този час бе истинска жена с червени устни, големи очи, подобни на сребърни монети. Беше изтръпнала и така размекната, че краката й се огъваха.

Бюто не преставаше да я принуждава да отстъпва назад и най-сетне й заговори с тих и страстен глас:

— Ти добре знаеш, че между нас всичко не е свършено, че те искам, че ще те имам.

Беше успял да я притисне към копата, хвана я за раменете и я повали. Но тя започна да се отбранява отчаяно, както бе навикнала през дългата си съпротива. Той продължаваше да я държи, избягвайки ритниците.

— Понеже си бременна сега, глупаво животно, какво рискуваш?… Няма да ти прибавя още едно, бъди сигурна!

Тя избухна в плач, сълзи потекоха от очите й, изпадна сякаш в криза, престана да се защитава, отпуснала ръце и размахала крака като в нервен пристъп: така че той не можеше да я обладае, биваше отхвърлян при всеки опит. Гневът го озвери, той се обърна към жена си:

— Мързелано, дявол да те вземе! Какво ни гледаш!… Помогни ми де, хвани й краката, ако искаш магията да стане!

Лиз стоеше права и неподвижна на десет метра от тях, гледаше ту далечния хоризонт, ту Франсоаз и Бюто, без лицето й да трепне. При повика на мъжа си, тя не се подвоуми, отиде при тях, сграбчи левия крак на сестра си, издърпа го встрани и седна върху него, сякаш искаше да го смаже. Прикована така, Франсоаз се предаде със скъсани нерви и затворени очи. Въпреки това не загуби съзнание и когато Бюто я облада, тя изтръпна в толкова остра спазма от щастие, че го стисна до задушаване с двете си ръце, като изстена продължително. Прелитащите гарвани се изплашиха. Зад копата се появи сивата глава на стария Фуан, който се бе приютил там на завет. Той бе видял всичко и се бе изплашил навярно, защото пак се мушна в сламата.

Бюто се бе надигнал и Лиз го гледаше втренчено. Беше имала само една грижа — внимавала бе дали ще извърши всичко както трябва; обаче в разпалеността си той бе забравил и кръстовете, и молитвата Аве Мария в обратен ред. Беше изненадана, възмутена. Значи за удоволствие бе направил всичко това.

Обаче Франсоаз не й даде възможност за обяснение. Известно време тя остана на земята като изнемощяла от силата на тази любовна радост, каквато досега не бе изпитвала. Внезапно блесна истината: тя обичаше Бюто, тя никога не бе обичала и нямаше да обича друг. Това откритие я накара да се засрами, озлоби я срещу самата нея, разбунтува всичките й разбирания за правда. Бюто беше мъжът, който не бе неин, мъжът на тази нейна сестра, която тя ненавиждаше, единственият мъж, когото не можеше да има, без да бъде безчестна. Беше го оставила да отиде докрай и го бе прегърнала така силно, че той я бе почувствувал своя.

С един скок тя стана — блуждаеща, посърнала, разрошена, и изля цялата си мъка с прекъсвания:

— Свиня! Мръсник!… Да, и двамата сте свине и мръсници!… Вие ме похабихте. Има хора, които слагат под гилотината и за по-малко от това!… Ще кажа на Жан, мръсни свини! Той ще си уреди сметката с вас.

Бюто надигаше рамене присмехулно, доволен, че най-после е успял.

— Я остави тая работа, ти примираше от желание, много добре почувствувах как мърдаше… Ще повторим.

Тази шега разяри още повече Лиз и целия си гняв срещу своя мъж тя изля върху сестра си.

— Истина е, курво! Аз те видях. Ти го сграбчи, ти го насили… Нали казвах, че цялото ми нещастие идва от тебе! Сега посмей само да кажеш, че не си развратила моя мъж! Да, веднага на другия ден след сватбата ни, когато аз още ти бършех носа.

Ревността й избухваше много необикновено; снизходителността, която изпитваше преди към сестра си, се бе превърнала в ревност не толкова заради акта, колкото заради това, че й бе отнела половината от всичко в живота й. Ако това момиче, нейната кръвна сестра, не беше се родило, нима щеше да дели с нея всичко? Ненавиждаше я, загдето бе по-млада, по-свежа, по-желана.

— Ти лъжеш! — извика Франсоаз. — Много добре знаеш, че лъжеш!

— О, лъжа! Може би ти не си го искала, ти не си го преследвала чак в избата!

— Аз, аз! А и ей сега, нима пак аз? А ти, негоднице, ме държа! Да, щеше да ми счупиш крака. И виждаш ли, това аз не мога да разбера, вместо да се отвратиш, ти си искала да ме убиеш, развратнице!

Светкавично Лиз й отвърна с плесница. Тази грубост разяри Франсоаз и тя се нахвърли върху нея. Пъхнал ръце в джобовете си, Бюто се кискаше, без да се намесва, като горделив петел, за когото две кокошки се бият. Боят продължи разярено и злобно, бонетата им изхвърчаха, нанасяха си болезнени удари, всяка от тях търсеше къде да издере другата. Изблъскали се бяха в люцерната. В един миг Лиз изрева, Франсоаз бе забила ноктите си във врата й; и тогава видя пред очите си червено — ясно и твърдо намисли да убие сестра си. Вляво от нея бе забелязала косата, паднала напряко върху куп тръни с острието нагоре… Решението проблесна като светкавица и с всичките си сили тя блъсна Франсоаз. Залитайки, нещастницата се завъртя и падна вляво, като изпищя страшно. Косата се заби в хълбока й.

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! — измънка Бюто.

И това бе всичко. Една секунда бе достатъчна, за да стане непоправимото. Зяпнала от почуда, че така бързо бе станало това, което бе желала, Лиз гледаше как разрязаната рокля се залива с бликналата кръв. Дали желязото бе проникнало чак до бебето, та кръвта течеше така силно? Зад копата отново се показа бледото лице на стария Фуан. Той беше видял удара, неспокойните му очи мигаха.

Франсоаз престана да мърда и Бюто, който се приближи до нея, не посмя да я пипне. Духна вятър, смрази го до костите, той настръхна и изтръпна от ужас.

— Тя е мъртва, да офейкаме, дявол да го вземе!

Той хвана ръката на Лиз и двамата се понесоха в луд бяг по безлюдния път. Ниското мрачно небе като че ли падаше върху главите им; препускането им вдигаше такъв шум, сякаш цяла тълпа ги преследваше; и те тичаха през пустата и гола равнина — той с издута блуза, тя разчорлена с бонето в ръка; повтаряха едновременно едни и същи думи, ръмжейки като подгонени животни:

— Тя е мъртва, дявол да го вземе!… Да офейкаме, дявол да го вземе!

Крачките им се удължаваха, не говореха вече ясно, неволно мърмореха в такт с бягането си. Все пак в сумтенето им можеше да се доловят думите:

— Мъртва, дявол да я вземе!… Мъртва, дявол да я вземе! Мъртва, дявол да я вземе!…

И изчезнаха.

Няколко минути по-късно Жан се върна в тръс с коня си и бе потресен от мъка.

— Какво? Какво се е случило?

Франсоаз, отворила клепачи, не помръдваше. Гледаше го продължително с големите си печални очи; но не отговаряше нищо, сякаш вече беше много далеч от него, потънала в други мисли.

— Ти си ранена, кръв има по тебе, отговори ми, моля те!

Той се обърна към дядо Фуан, който се приближаваше.

— Вие сте били тук, какво се е случило?

Чак тогава Франсоаз проговори с бавен глас:

— Дойдох за трева… паднах върху моята коса… Ох, свършено е!

Погледът й се обърна към Фуан; на него казваше други неща — нещата, които само семейството трябваше да знае. Макар затънял, старият изглежда разбра и повтори:

— Това е истината, тя падна, нарани се… Бях тук, видях я.

Трябваше да се изтича до Рон за носилка. Като я понесоха, тя отново загуби съзнание. Не вярваха, че ще я занесат жива.

3.

Точно на другия ден, в неделя, момчетата от Рон отиваха в Клоа, за да теглят жребий; и понеже се свечеряваше, Крантата и Фрима дотичаха, за да разсъблекат и после много внимателно да сложат Франсоаз в леглото. Долу на пътя барабанът биеше — истински погребален звън за бедния народ в този сумрачен здрач.

Жан, който съвсем се беше объркал, тръгна да търси доктор Фине, но близо до църквата срещна Патоар, ветеринарния, дошъл за коня на дядо Сосис, и го принуди насила да влезе, за да види ранената, макар че онзи се дърпаше. Но като видя страшната рана, ветеринарният категорично отказа да се намесва: за какво? Нямало какво да прави. Два часа след това Жан доведе господин Фине, който направи същия жест. Нищо не можело да се направи, само упоителни, които да облекчат агонията. Петмесечната бременност усложнявала положението, чувствувало се как детето мърда, умирайки заедно с майката от тази рана в утробата и. Преди да си тръгне, след като се бе опитал да направи превръзката, лекарят обеща да дойде пак на другия ден, макар да заяви, че нещастната жена няма да изкара нощта. Но все пак тя я прекара, беше още жива към девет часа, когато барабанът отново започна да бие, за да събере пред училището новобранците.

През цялата нощ от небето се бе стичала вода — истински потоп, който Жан бе слушал да шурти, седнал в дъното на стаята, зашеметен и с едри сълзи в очите. Сега във влажната и студена утрин той чуваше барабана, заглушен сякаш с креп. Дъждът вече не валеше, но небето бе още оловносиво.

Дълго време барабанът ехтя. Глашатаят бе нов, един племенник на Макерон, върнал се от военна служба. Той думкаше така силно, като че ли бе повел полк в огъня. Цялото село Рон бе развълнувано, защото разнасящите се от няколко дни новини за опасността от нова война, увеличаваха и без това голямото вълнение по време на тегленето на жребия. Благодарим! Не ни трябва да ходим, за да ни чупят главите прусаците! Девет момчета от този край трябваше да теглят жребий — това не се бе случвало досега може би. Между тях бяха Ненес и Делфен, неразделни някога, а сега разделени, защото Ненес работеше при един собственик на ресторант в Шартр. Предната вечер Ненес се бе върнал и спа във фермата на родителите си. Делфен едва го позна, толкова се бе променил: истински господин с бастун, копринена шапка, небесносиня вратовръзка, стегната с халка; облечен в костюм по поръчка, той се подиграваше на конфекцията, продавана от Ламбурдийо. А пък Делфен беше отслабнал; със сковани крайници и обгоряла от слънце глава, той изглеждаше като израснало насила дърво. Обаче приятелството им се възобнови веднага. Бяха прекарали заедно голяма част от нощта, а на сутринта, хванали се подръка, те отидоха пред училището, подчинявайки се на повика на барабана, който упорито и досадно не преставаше да думка.

Родителите обикаляха. Делом и Фани, поласкани от изящния вид на сина си, искаха да го видят как ще тръгне; всъщност те съвсем не се опасяваха, понеже го бяха осигурили с откуп. Обаче Бекю с излъсканата си значка на полски пазач се заканваше да наплеска жена си, понеже плачела. Защо, какво има? Нима Делфен не бил годен да служи на родината си? Момчето му пък пет пари не даваше, уверено, както само казваше, че ще изтегли хубав номер. Когато и деветте момчета се събраха, за което бе необходимо цял час, Лекьо им предаде знамето. Поспориха кой ще има честта да го носи. Обикновено знаменосец бе най-големият, най-смелият, така че се споразумяха и избраха Делфен. А той се развълнува, беше срамежлив по характер, макар че имаше здрави ръце, безпокоеше го всичко, което не бе правил. А ето ти сега в ръцете му една дълга вещ, която го затрудняваше! Дано това знаме не му предвещава неуспех!

В двата края на улицата, всяка в своето заведение, Флор и Селина довършваха метенето, за да бъдат кръчмите им готови за вечерта. Макерон, мрачен, гледаше от прага, когато Ланген се появи усмихнат пред своята врата. Трябва да кажем, че той тържествуваше, защото предишната вечер инспекторите от монопола бяха открили четири бурета с вино, скрити в дърварника на неговия съперник Макерон, който заради тази неприятна история бе принуден да подаде оставката си като кмет; и никой не се съмняваше, че доносът с писмо без подпис е направен положително от Ланген. Като връх на нещастието Макерон бе разярен и от нещо друго: най-сетне беше склонил да даде дъщеря си Берт на сина на коларя, с когото тя се бе изложила твърде много. От осем дни на чешмата жените говореха само за сватбата на момичето и за съдебния процес на бащата. Глобата му бе сигурна, може би щеше да има и затвор. Затова пред оскърбителния смях на своя съсед Макерон предпочете да се прибере, притеснен и от мисълта, че и другите хора също ще започнат да му се присмиват.

И когато Делфен вдигна знамето, барабанът отново започна да бие — Ненес тръгна и седемте други момчета го последваха. Образува се малък взвод, закрачил по равния път. Подир тях затичаха няколко момчета, които ги изпратиха до края на селото. Освободила се от своя съпруг, майката на Делфен побърза да се вмъкне разярена в църквата; после, когато се видя съвсем сама, тя, макар че не бе верующа, падна на колене и започна да моли добрия бог да запази щастлив номер за сина й. В продължение на повече от час тя шептя тази пламенна молитва. В далечината по посока на Клоа знамето постепенно изчезна и биенето на барабана заглъхна в простора.

Доктор Фине се появи едва към десет часа и като че ли много се изненада, че Франсоаз е още жива, защото се надяваше само да напише разрешението за погребението й. Той прегледа раната, поклати глава, замислен в историята, която му разказаха, макар че съвсем не се усъмни. Трябваше три пъти да му я разкажат: как, дявол да го вземе, нещастницата е паднала така върху острието на една коса? Той си тръгна, учуден от тази несръчност, недоволен, че пак ще трябва да идва, за да удостовери смъртта. Но Жан стоеше мрачен, вперил поглед във Франсоаз, която спускаше клепачи мълчаливо, щом като почувствуваше въпросителния поглед на съпруга си. Той предполагаше, че го лъжат, че има нещо, което тя крие от него. Още рано сутринта Жан се бе измъкнал за малко и изтича там горе, при люцерната, за да види; и не бе видял нищо ясно, стъпките бяха изтрити от потопа през нощта, имаше само едно място утъпкано, навярно там тя бе паднала. След като лекарят си отиде, Жан седна до главата на умиращата; бяха останали сами — Фрима отиде да обядва, а Крантата да хвърли поглед у дома си.

— Боли ли те, кажи?

Тя стисна клепачите си, не отвърна.

— Кажи, не криеш ли нещо от мен?

Можеше да си помисли, че е мъртва вече, ако не се долавяше нейното леко, мъчително дишане. Още от снощи лежеше по гръб, неподвижна и смълчана. В изгарящата я треска тя сякаш се бе затворила в себе си, устояваше на мъките си, толкова много се страхуваше да не проговори. Тя винаги се бе отличавала с необикновения си характер, с упоритата си глава, както казваха другите, с главата на Фуановци, и не правеше нищо като другите, защото си имаше свои разбирания, които изумяваха хората. Може би се подчиняваше на едно дълбоко семейно чувство, много по-силно от омразата и желанието за отмъщение. За какво, щом като щеше да умре? Мълчеше за неща, които трябваше да си останат между своите, неща, които в никакъв случай не трябваше да се разкриват пред един чужд човек; а Жан беше чуждият човек, този момък, който не можа да обикне с любов, момъкът, чието дете отнасяше, без да го роди, сякаш за наказание, загдето го бе заченала.

А той, откакто я бе донесъл агонизираща, мислеше за завещанието. През цялата нощ го занимаваше мисълта, че ако тя умре по този начин, той ще стане собственик само на половината от мебелите и наличните пари — сто двадесет и седем франка, които бяха в шкафа. Той я обичаше много, би дал от кръвта си, за да я запази; но мъката му се увеличаваше и от тази мисъл, че заедно с нея ще загуби земята и къщата. Въпреки това той досега все пак не бе посмял да отвори уста по този въпрос; беше толкова тежко, а освен това около тях винаги имаше хора. Най-сетне, разбрал, че няма да узнае нещо повече за начина, по който нещастието бе станало, той се реши да засегне другия въпрос:

— Може би ти имаш да уреждаш някакви задължения?

Вцепенена, Франсоаз се престори, че не е чула. Не трепнаха нито затворените й очи, нито безизразното й лице.

— Нали знаеш, заради сестра ти — в случай, че нещастие те сполети… Нали имаме един лист хартия там, в шкафа…

Жан й занесе обгербвания лист и продължи с обезпокоен глас:

— Какво? Искаш ли да ти помогна? Не знам дали имаш още сили да пишеш… Аз не го правя от мой интерес, а единствено от мисълта, че ти не искаш да оставиш нищо на хора, които ти сториха толкова много зло.

Клепачите й леко трепнаха, той се увери, че тя го е чула. Значи отказва? Остана изненадан, без да може да разбере. Самата тя може би не би могла да каже защо прави така, преди да бъде закована в ковчега. Земята и къщата не бяха на този човек, който случайно бе прекосил живота й като минувач. Тя не му дължеше нищо, детето си отиваше заедно с нея. На какво основание имотът трябва да се изплъзне от семейството? Нейното детинско и вироглаво понятие за правда се бунтуваше: това е мое, това е твое, да се разделим и сбогом! Да, именно това, а и други неща още, по-смътни — сестра й Лиз, отдръпнала се и загубила се някъде в далечината, а пред нея само Бюто, обичан, въпреки ударите, желан и простен.

Но Жан се разгневи, подмамен и упоен също от страстта към земята. Той повдигна Франсоаз, помъчи се да я накара да седне и да й постави една писалка между пръстите.

— Чакай, нима е възможно?… Да не би да ги обичаш повече от мен, та да получат всичко те, тия мошеници!

Тогава Франсоаз вдигна клепачи най-сетне и погледът, който отправи към него, го съкруши. Тя знаеше, че ще умре, големите й разширени очи изразяваха безкрайно отчаяние. Защо я измъчва той? Тя не можеше, тя не искаше. Само един заглушен вик на мъка се изтръгна от гърдите й. После тя се строполи, клепачите й се затвориха, главата й отново замръзна неподвижна сред възглавниците.

Толкова голяма тревога обзе Жан, засрамен от грубостта си, че остана с обгербвания лист в ръка, когато Крантата влезе. Тя разбра, отведе го встрани, за да научи дали има завещание. Той измънка някаква лъжа, че точно сега искал да скрие листа от страх да не измъчват Франсоаз. Тя сякаш одобри постъпката му, продължи да бъде на страната на Бюто и на Лиз, предвиждайки отвратителни последици, ако те станат наследници. И след като седна пред масата, тя пак започна да плете, добавяйки съвсем високо:

— Аз, разбира се, няма да ощетя никого… Отдавна документът е в изправност. О, всекиму дела, ще съм непочтена, ако облагодетелствувам някого… Бъдете спокойни, деца мои. И това ще стане, и това ще стане един ден!

Тия думи тя казваше всекидневно на членовете на своето семейство, а сега по навик ги повтаряше пред леглото на умиращата. И всеки път някакъв вътрешен смях я гъделичкаше при мисълта за това прословуто завещание, което щеше да накара всички да се изпоядат, когато тя си замине от този свят. Не беше предвидила нито една клауза, която да не предизвиква възможност за съдебен процес.

— Ах, ако можеше човек да отнесе своето имане! — заключи тя. — Но понеже не го отнася, трябва другите да се угощават.

На свой ред и Фрима се върна и седна на другия край на масата срещу Крантата. Тя също започна да плете. И следобедните часове започнаха да се изнизват един след друг, двете стари жени разговаряха спокойно, а в това време Жан, който не можеше да стои на едно място, сновеше из къщата, влизаше и излизаше в мъчително очакване. Лекарят бе казал, че няма какво да се направи и затова не правеха нищо.

Най-напред Фрима изказа съжаление, че не били повикали бай Сурдо от Базош, който оправял изкълчвания, но знаел да лекува и рани. Произнасял заклинания и затварял раните, само като духнел върху тях.

— Способен човек! — заяви с почитание Крантата. — Той именно оправи гръдните кости на Лорилонови… Ето че един ден гръбнакът на дядо Лорилон нещо се изкриви. Той се преви, притисна му се стомахът и човекът отпадна. И най-лошото бе, че баба Лорилон бе сполетяна от същата отвратителна болест, която се прихваща, както знаете. После ето че всички ги прихвана — и дъщерята, и зетя, и трите деца… Честна дума, щяха да пукнат, ако не бяха повикали бай Сурдо, който ги оправи, след като разтърка коремите им с гребен от черупка.

Другата старица потвърждаваше всяка подробност с поклащане на глава, това бе известно, нямаше какво да се оспорва. Самата тя разказа друг случай.

— Пак бай Сурдо излекува малкото момиче на Бюденови от треска, като разряза на две един жив гълъб и го наложи върху главата й.

Тя се обърна към Жан, застанал изумен пред леглото.

— Ако бях на ваше място, щях да го повикам. Може би още не е много късно.

Но Жан замахна гневно с ръка. Като градски човек той не вярваше никак на тези работи. Още дълго време двете жени разговаряха по тези въпроси, разменяха си лекарства: магданоз под сламеника — против болки в бъбреците, три желъда в джоба — при оток, чаша вода, огряна от луната, изпита на гладно — за премахване на газовете.

— Я слушай — подхвана изведнъж Фрима, — щом няма да търсим бай Сурдо, все пак бихме могли да доведем господин кюрето.

Жан направи същия гневен жест и Крантата сви устни:

— Ето ти ново хрумване! Какво ще прави господин кюрето?

— Каквото прави обикновено!… Ще доведе добрия бог, това не е лошо, честна дума!

Тя вдигна рамене, сякаш за да каже, че вече не се вярва на такива работи. Всеки у дома си — добрият бог на небето — хората по къщите си.

— Впрочем — допълни тя след кратко мълчание — кюрето няма да дойде, той е болен… Жената на Бекю ми каза преди малко, че ще замине с кола в сряда, защото лекарят заявил, че положително ще умре, ако не се махне от Рон.

И наистина от две години и половина, откакто обслужваше тази енория, абатът Мадлин отпадаше постоянно. Носталгията, голямата тъга по планините в Оверн, го разяждаше по малко всеки ден, като гледаше как тази равна Бос се разстила еднообразно чак до хоризонта, сърцето му потъваше в униние. Нито едно дърво, нито една скала, само локви със застояла вода, вместо потоци, които там, горе, в планините шуртят от праговете. Очите му потъмняваха, беше отслабнал още повече, казваха, че гърдите му са заболели. Поне да беше намерил някаква утеха сред своите енориаши! Обаче, след като напусна бившата си енория, която бе много верующа, неговата свенлива и неспокойна душа тук бе разстройвана от безверието на хората, които почитаха само външните обреди. Жените го зашеметяваха с викове и караници, толкова злоупотребяваха с неговата слабост, че ръководеха обредите вместо него. И той се ужасяваше, непрекъснато го гризеше съвестта от страх да не съгреши, без да иска. Последен удар му бе нанесен на Коледа: едно от момичетата на пресветата Дева бе обзето от родилни мъки в църквата. И от този скандален случай той остана съвсем без сили и затова решиха вече умиращ да го отнесат в Оверн.

— Значи пак сме без свещеник! — каза Фрима. — Кой знае дали абатът Годар ще иска да идва пак?

— Ах този грубиянин! — извика Крантата. — Той ще пукне от яд!

Но влизането на Фани ги накара да млъкнат. От целия род само тя бе дошла снощи; и сега пак идваше за новини. С трепереща ръка Жан й показа Франсоаз. Настъпи миг на мълчаливо състрадание. После с тих глас Фани попита дали болната е поискала да види сестра си. Не, тя не бе отворила уста, сякаш Лиз не беше съществувала за нея. Това много я изненада, защото, макар и да са скарани, смъртта си е смърт: кога щяха да се сдобрят хората, ако не преди да умрат?

Крантата бе на мнение, че трябва да разпитат Франсоаз по този въпрос. Тя стана и се наведе:

— Кажи, малката ми, а Лиз?

Умиращата не мръдна. По спуснатите й клепачи се появи едва забележимо потрепване.

— Тя може би чака да я повикат. Аз отивам.

Тогава пак, без да отваря очи, Франсоаз каза не, като леко завъртя главата си върху възглавницата. И Жан настоя да уважат желанието й. Сега ги учуди мисълта, че Лиз пък не идва по свое желание. Често в рода имаше такива заинатявания.

— О, хората си имат толкова неприятности! — подхвана Фани с въздишка. — Ето аз от тази сутрин не съм на себе си, заради това теглене на жребий за войниклъка; а съвсем няма причина, защото все пак знам, че Ненес няма да отиде войник.

— Да, да — прошепна Фрима. — Човек се вълнува все пак.

Отново забравиха умиращата. Заговориха за шанса, за момчетата, които ще отидат войници и за момчетата, които няма да отидат. Беше три часът и макар че очакваха новини по-късно, към пет часа, вече се разнасяха сведения, дошли от Клоа, без някой да знае по какъв път, по кой вид въздушен телеграф, свързващ селата помежду им. Синът на Брике изтеглил номер 13 — нямал късмет! На момчето на Куйо се паднал 206 — хубав номер сигурно! Но за другите не можаха да се разберат, твърденията бяха противоречиви, и затова вълнението стигна връхната си точка. Нищо не се знаеше за Делфен, нищо за Ненес.

— Ах, сърцето ми прескача, колко е глупаво! — повтори Фани.

Повикаха жената на Бекю, която минаваше край къщата. Тя се връщаше от църквата, скиташе като тяло без душа; мъката й бе толкова силна, че дори не се спря да поприказва.

— Не мога повече да издържам, отивам да ги пресрещна.

Жан, застанал пред прозореца с поглед, блуждаещ навън, не слушаше какво говорят жените. Още от сутринта бе забелязал няколко пъти как старецът, опирайки се на двата си бастуна, обикаля около къщата. Внезапно го видя сега, опрял лице до един от прозорците, да се мъчи да разбере какво става в стаята; и той отвори прозореца, старецът се изненада и с мънкане попита какво, е положението. Много лошо, идвал краят. Тогава той проточи врат, загледа отдалече Франсоаз толкова продължително, като че ли не можеше да откъсне погледа си от нея. Като го видяха, Фани и Крантата помислиха него да изпратят да повика Лиз. Трябваше всеки да изкаже съчувствията си, не можеше така да я изпратят. Но когато поискаха да го натоварят с тази задача, изплашен и разтреперан, старецът побягна. Той ръмжеше, предъвкваше нещо между венците си:

— Не, не… не е възможно, не е възможно…

Жан се изненада от този негов страх, жените махнаха с ръце. В края на краищата това засягало само двете сестри, няма насила да ги карат да се сдобряват. А в този момент се разнесе шум, отначало слаб, подобен на бръмченето на голяма муха, после постепенно се засили като бучене на вятър, разклатил клоните на дърветата. Фани подскочи:

— Е? Барабанът… Ето ги, лека нощ!

Тя изчезна, без дори да целуне братовчедката си за последен път.

Крантата и Фрима излязоха пред вратата, за да гледат. В стаята останаха само Франсоаз и Жан: тя, упорствувайки в своята неподвижност и мълчание, като слушаше всичко може би и желаейки да умре като животно, заровено в дъното на дупката си; той, изправен пред отворения прозорец, развълнуван от неизвестността, потънал в мъка, която му се струваше, че идва от хората и нещата, от цялата тази огромна равнина! Ах, този барабан, как се засилваше, как ехтеше в душата му този барабан, чиито непрекъснати думкания, прибавени към днешния му траур, събуждаха някогашни спомени за казармите, за сраженията и за кучешкия живот на бедните мъже, които нямат нито жени, нито деца, които да обичат!

Още щом като знамето се появи в далечината по равния тъмен път в здрача, тълпа от хлапета се затича към новобранците, а групата родители застана пред входа на селото. Деветте момчета и барабанчикът бяха вече много пияни, с крясък пееха някаква песен в печалната вечер; окичени покровителствено с трицветните ленти, повечето от момчетата имаха по шапките си номера, забодени с топлийки. Наближили селото, те закрещяха по-силно и нахлуха в него, марширувайки като победители, за да се поперчат.

Пак Делфен държеше знамето. Но го носеше на рамото си като някаква досадна дрипа, в чиято полезност се съмняваше. Отпуснат и с мрачно лице, той не пееше, на шапката му нямаше забодено номерче. Още щом го забеляза, майка му се спусна към него разтреперана, рискувайки да бъде повалена от маршируващата група.

— Е какво?

Разгневен, Делфен я отблъсна встрани, без да намали хода си.

— Досаждаш ми!

Бекю се бе приближил, също така неспокоен като жена си. Като чу думите на сина си, той не пожела да пита повече; и понеже майката ридаеше, той напрегна всичките си сили, за да задържи собствените си сълзи, въпреки че се перчеше като патриот.

— Какво можеш да направиш? Отива войник! — каза й той.

И останали назад в обезлюдения път, двамата тръгнаха с мъка: той, припомняйки си своя тежък войнишки живот, тя, изливайки гнева си срещу добрия бог, при когото бе отишла да се моли два пъти и който не бе чул молбата й.

А Ненес носеше на шапката си един прекрасен номер 214, боядисан в червено и синьо. Той беше най-високият и тържествуваше с шанса си, като размахваше бастуна и ръководеше дивашкия хор, отмервайки такта. Като му видя номера, Фани, вместо да се радва, въздъхна дълбоко със съжаление: ах, ако бяха знаели, нямаше да внесат хиляда франка в лотарията на господин Байаш. Но въпреки това тя и Делом целунаха сина си, сякаш той се бе измъкнал от голяма опасност.

— Я ме оставете — извика им той, — досадно е!

В грубия си устрем бандата продължаваше своя поход през развълнуваното село. Родителите не смееха да ги доближат, понеже някои бяха вече пратени по дяволите. Всички хлапета се връщаха много дръзки — и тия, които щяха да отидат войници, и тия, които бяха освободени. Впрочем те не можеха нищо да кажат, очите им бяха изцъклени, всички опиянени повече от крясъците си, отколкото от пиене. Един дребен смешник, който с носа си свиреше на тромпет, беше изтеглил лош номер, а пък други двама, грубияните до него със зачервените очи, сигурно бяха между щастливците. Побеснелият барабан пред тях можеше да ги отведе до река Егр, в която всички да се натопят.

Най-сетне пред общината Делфен върна знамето.

— Ах, дяволска работа, омръзна ми тая играчка, която ми донесе нещастие!

Той хвана ръката на Ненес и го отведе, докато другите нахлуха в кръчмата на Ланген всред родителите и приятелите, които най-после успяха да научат подробностите. Макерон се появи на вратата си, съкрушен, че съперникът му ще направи оборот.

— Ела с мен — повтори накратко Делфен на Ненес. — Ще ти покажа нещо много смешно.

Ненес го последва. Имаха време да се върнат при другите, за да пият. Проклетият барабан не заглушаваше вече ушите им, отморяваха се, като двамата вървяха ей така по безлюдния път, тъмен от спускащия се мрак. Делфен мълчеше, потънал в размишления, които навярно не бяха весели, обаче Ненес започна да му разказва нещо много интересно. Преди два дни, когато бил в Шартр, отишъл да се забавлява на улица Жюиф. Там научил, че Вокон, зетят на господин Шарл, искал да продаде заведението. Работата не вървяла вече с този негодник, когото жените подяждали. Но домът можел пак да се разработи, чудни пари щял да печели, ако е в ръцете на някой работлив, не глупав момък с яки ръце, разбиращ занаята! Случаят бил много изгоден за него, защото при своя собственик на ресторант той се занимавал именно с танцовите забави и имал понятие как трябва благоприлично да се държат момичетата. Трябвало да се опита. Обаче номерът щял да стане само ако сплашат господин и госпожа Шарл, ако им докажат, че домът ще бъде закрит от полицията поради нечистоплътните истории, които ставали там, и така да получат заведението без пари, както се казва. Нали това е по-добре, отколкото да се обработва земята? Изведнъж ще стане господин!

Делфен, който едва го слушаше, погълнат в своите мисли, подскочи, когато другарят му го сръга с юмрук в ребрата.

— Щастливците имат шанс! — измънка той. — Ти си роден за гордост на майка си.

И пак се смълча, а пък Ненес като практичен момък му обясняваше какви подобрения ще направи в дом номер 19, ако родителите му отпуснат необходимите средства. Бил още доста млад, но се чувствувал призван за такава работа. И в този момент забеляза Бъзлата, изтичала пред тях в тъмнината на пътя, навярно бързаше за среща с някой любовник; и за да покаже как непринудено се държи с жените, Ненес я плесна силно. Бъзлата най-напред му върна плесницата; после, след като позна него и другаря му, каза:

— Я, значи сте вие… Колко много сте пораснали! Тя се засмя, спомняйки си техните някогашни игри. Само тя не беше се променила много, все същата хлапачка и въпреки своите двадесет и една години, беше все така с гърди като на малко момиче, гъвкава и стройна като тополова фиданка. Срещата я развесели, тя целуна и двамата.

— Винаги си оставаме приятели, нали?

И тя би искала много пак да легне с тях, стига и те да искаха, само за да изпитат радостта от новата среща, както хората се черпят, когато отново се видят.

— Слушай — подхвърли Ненес шеговито, — може би ще купя заведението на господин и госпожа Шарл. Ще дойдеш ли да работиш там?

Изненадана, тя престана да се смее, развълнува се силно, сълзи бликнаха от очите й. Мракът на пътя сякаш я погълна, тя изчезна, мънкайки като изпаднало в отчаяние дете:

— О, свинска работа, свинска! Не те обичам вече!

Делфен не беше проговорил; той отново закрачи решително.

— Ела де, ще ти покажа нещо смешно!

И ускори крачките си, отклони се от пътя, за да преминат през лозята до къщата, в която общината бе настанила полския пазач, откакто свещеническият дом бе даден на кюрето. Там младежът живееше с родителите си. Въведе приятеля си в кухнята, където запали свещ, и остана доволен, загдето майка му и баща му още не бяха се прибрали.

— Ще пийнем по чашка — каза той, слагайки на масата две чаши и един литър.

После, след като пи, цъкна с език и добави:

— Доведох те, значи, за да ти кажа, че много се лъжат, ако мислят, че са ме хванали с техния лош номер. Когато по време на смъртта на моя чичо Мишел трябваше да живея три дни в Орлеан, щях да пукна, толкова се поболях, загдето не си бях у дома. Е, глупаво ли го намираш? Не е по силите ми, аз съм като дърво, което изсъхва, щом като го изкоренят. И нима ще ме вземат, ще ме отведат по дяволите, в места, които дори не познавам. О, не, не!

Ненес, който често го бе слушал да говори така, повдигна рамене.

— Всички така казват, а после все пак отиват… Има жандарми.

Без да отговори, Делфен се бе обърнал и хванал с лявата си ръка окачената на стената малка брадва, с която цепеха съчките. После спокойно сложи показалеца на дясната си ръка в края на масата и с един тъп удар отсече пръста си.

— Ето, това трябваше да ти покажа… Искам да попиташ другите дали някой страхливец би направил същото.

— Дявол да те вземе, глупако! — извика Ненес покрусен. — Нима бе нужно така да се осакатиш! Ти не си вече човек!

— Пет пари не давам!… Нека дойдат сега жандармите! Сигурен съм, че няма да отида войник!

Делфен взе отрязания пръст и го хвърли в огъня сред горящите дънери. После, след като разтърси зачервената си ръка, той я завърза много здраво с носната си кърпа, която пък стегна с канап, за да спре кръвта.

— Това не трябва да ни попречи да изпразним бутилката, преди да отидем при другите… За твое здраве!

— Наздраве!

У Ланген, в помещението на кръчмата, хората не можеха да се видят, не можеха да се чуят вече сред дима и крясъците. Освен момчетата, които се бяха върнали от тегленето на жребия, имаше цяла тълпа: Исус Христос и приятелят му Канон бяха заети с развращаването на дядо Фуан, седнали и тримата около един литър ракия; Бекю, много пиян вече и съкрушен от лошия шанс на сина си, спеше като ударен от гръм върху една маса; Делом и Клу играеха на пикет, без да се смята Лекьо, забил нос в една книга, която се преструваше, че чете, макар че бе във ваканция. Едно сбиване между жени беше разпалило главите; когато Флор била на чешмата, за да налее стомна с прясна вода, срещнала Селина, която се нахвърлила върху й с нокти, обвинявайки я, че е платен агент на инспекторите от монопола, за да издава съседите си. Дотичалите Макерон и Ланген без малко не се сбили. Макерон псувал Ланген, че го шпионирал, когато мокрел тютюна си, а Ланген му се присмивал, загдето си подал оставката; и всички се намесили заради удоволствието да надигнат стиснати юмруци и да закрещят силно; така за миг изглеждало, че ще се избият. После всичко стихнало, но все пак останал някакъв неудовлетворен гняв, някакво желание за сбиване.

Най-напред щеше да избухне свада между Виктор, сина на кръчмаря, и новобранците. Той бе изкарал военната си служба и затова се перчеше пред тия хлапаци, крещеше по-високо от тях, подтикваше ги към глупашки облози — да изсипеш литър в гърлото си или пък да изпразниш пълната си чаша с носа, без нито една капка да мине през устата.

Изведнъж заговориха за Макеронови и за предстоящия брак на дъщеря им Берт; дребният Куйо се подигра с Голищарката, разказа стари смешки. Предложи на другия ден след сватбата да попитат младоженеца — има ли, или няма косми? Толкова дълго се бе разправяло, трябваше да се разбере най-сетне.

И всички се изненадаха от бликналия изведнъж гняв на Виктор, който някога най-разпалено казваше, че нямала, а сега заяви:

— Стига толкова, тя има!

Оглушителен вик посрещна това твърдение. Значи е видял, спал е с нея? Обаче той упорито се защити. Нали могло да се види, без да се пипне? Той успял да види веднъж, когато го измъчвала мисълта да си изясни случая. Как ли? Това не засяга никого.

— Тя има, честна дума.

Тогава стана страшно, защото малкият Куйо, много пиян вече, упорито започна да крещи, че тя нямала, без да е уверен, а само така, за да противоречи. Виктор започна да вика, че той също така казвал и ако сега твърдял обратното, то съвсем не било, за да подкрепя Макеронови, тия мръсни вагабонти, а защото истината е истина. И той се хвърли върху новобранеца, когото трябваше да изскубнат от ръцете му.

— Дявол да го вземе, кажи, че има, или ще те убия!

Всъщност много от присъствуващите продължиха да се съмняват. Никой не можеше да си обясни ожесточеното раздразнение на Лангеновия син, защото обикновено той биваше жесток към жените, публично се възмущаваше от сестра си, чиито мръсни похождения, както се разправяше, я били отвели в болницата. Тази покварена Сюзан! По-добре било да не идва да ги трови със своята мърша!

Флор донесе още вино от избата и отново започнаха да пият, псувните и обидите стихнаха. Нито един не искаше да остави пиенето, за да отиде да вечеря. Когато човек пие, не усеща глад. Новобранците изненадаха всички с една патриотична песен, акомпанирайки я с такива силни юмручни удари по масите, че трите петролни лампи се разлюляха, изпускайки лютив дим. Задушаваха се. Делом и Клу принудиха да отворят прозореца зад тях. В този момент влезе Бюто и се мушна в един ъгъл. Нямаше обикновения си предизвикателен вид, шареше с малките си смутени очи, гледаше хората един след друг. Навярно бе дошъл да научи новини, чувствуваше нужда да узнае какво става, не можеше повече да се задържи в дома си, където се бе затворил от миналата вечер. Прояви интерес към Исус Христос и Канон, без да се скара с тях, загдето бяха напили дядо Фуан. Дълго време се вглежда в Делом. Но най-вече искаше да поговори със заспалия Бекю, когото страшният шум не можеше да разбуди. Спеше ли наистина, или хитруваше? Той го побутна с лакът и се успокои малко, като забеляза, че лиги течаха по ръкава му. Тогава цялото му внимание се насочи към главния учител, чието изражение му направи необикновено впечатление. Какво ли му беше на този човек, че не изглеждаше както всеки ден?

Наистина Лельо, макар че се преструваше на увлечен в четенето, беше разтърсван от силни тръпки. Новобранците със своите песни и с глупашката си радост го изкарваха извън кожата му.

— Грубияни! — измънка той, въздържайки се да каже повече.

От няколко месеца насам положението му в общината се бе влошило. Той винаги биваше суров и груб към децата, които с плесници изпращаше в домашните им торища. Обаче неговата сприхавост преминаваше границите, стигна се до неприятна история с едно малко момиче, на което разцепи ухото, удряйки го с линията си. Родителите бяха поискали писмено той да бъде сменен. А на това отгоре омъжването на Берт Макерон разбиваше неговата стара надежда, далечните му сметки, които считаше почти постигнати. Ах, тия селяни, това мръсно племе, което отказваше да му даде дъщеря си и което щеше да му отнеме хляба заради ухото на една хлапачка!

Внезапно той плесна с ръка по книгата си, сякаш се намираше в своята класна стая, и извика на новобранците:

— Малко тишина, дявол да ви вземе… Много смешно ли ви се вижда, че прусаците ще ви счупят главите!

Учудиха се, обърнаха очи към него. Да, наистина не беше смешно. Всички се съгласиха. Делом повтори мисълта, че всеки трябва да защитава своята нива. Ако прусаците дойдат в Бос, добре ще видят, че тукашните жители не са страхливци. Обаче не било разумно да ходят да се бият за нивите на другите, не, не!

Точно в това време Делфен, следван от Ненес, пристигна много зачервен и с пламнали от треска очи. Той чу, седна на масата до другарите си, като извика:

— Така е, нека дойдат тия прусаци, ще ги унищожим! Забелязаха завързаната около ръката му носна кърпа, запитаха го. Нищо, някакво порязване. И като тупна силно по масата с другия си юмрук, поръча един литър.

Канон и Исус Христос гледаха тия момчета, без да се ядосват, с високомерно съжаление. Те също мислеха, че трябва да си млад, за да бъдеш толкова глупав. Дори Канон най-сетне се разнежи, замечтан в своята представа за организацията на бъдещото щастие. Той заговори съвсем високо, облегнал глава върху двете си ръце:

— Войната ли? Да отиде по дяволите! Време е ние да бъдем господари на нашата си съдба… Вие знаете моя план. Да няма военна служба, да няма данъци. Всеки напълно да задоволява своите желания срещу възможно най-малко труд… И това ще стане, наближава денят, в който вие ще си пазите паричките и децата, ако сте с нас.

Исус Христос одобряваше казаното, обаче Лекьо, който не можеше повече да се въздържа, избухна:

— О, да, проклет шегаджия, стига с вашия земен рай, с вашия начин да принуждавате хората да бъдат щастливи, въпреки желанието им! Какви празни приказки! Нима това е възможно в нашата страна? Нима не сме вече много покварени? Най-напред ще трябва диваци да дойдат, за да ни пречистят, например китайци.

Този път изненадата бе толкова голяма, че настъпи гробна тишина. Как? Нима знаеше да говори този потаен, начумерен човек, който никога на никого не бе издал своите възгледи и който се измъкваше от страх пред по-вишестоящите от него винаги, когато трябваше да се покаже като мъж. Всички слушаха, най-вече Бекю, загрижен, очакващ какво ще каже, сякаш тия неща имаха някаква връзка със станалото. През отворения прозорец димът бе излязъл, нахлуваше приятната влага на нощта, чувствуваше се далечният тъмен покой на заспалото поле. А главният учител най-сетне спокойно изливаше своята омраза, потискана от страх в продължение на десет години; сега, в този час, той се подиграваше на всичко, побеснял, задето го бяха злепоставили.

— Нима вие считате, че тукашните хора са по-глупави от животните си, та сте седнали да им разправяте, че печени пилета ще им падат право в устата… Обаче преди вие да организирате вашия строй, земята ще рухне, всичко ще отиде по дяволите.

При тази жестока атака Канон, който още не си бе намерил майстора, видимо се поразколеба. Той поиска отново да разкаже теориите на господата от Париж — как цялата земя ще принадлежи на държавата и как тя ще се обработва по научен метод. Обаче другият го пресече:

— Знам, това са глупости!… Когато вие ще изпробвате вашия метод, отдавна вече равнините на Франция ще да са изчезнали, потънали, удавени от американското жито… Ето вижте, тази малка книга, която четох, точно дава сведения по този въпрос. Ах, дявол да го вземе! Нашите селяни могат да легнат да спят, свещта е изгоряла!

И с глас, с какъвто би предавал урок на учениците си, Лекьо заговори за житото отвъд океана. Огромни равнини, обширни като кралства, в които Бос би се загубила като обикновена буца суха пръст; толкова плодородни земи, че вместо да ги наторяват, трябвало да ги изтощават с предварителна жътва, която обаче не пречи да дават две реколти; фермите имали по тридесет хиляди хектара, разделени на секции, а те, от своя страна, на части, като всяка секция си имала управител, а отделните части — помощник-управители, и били обзаведени с бараки за хората, за животните, за инструментите, за кухните; наемани напролет, земеделските дружини били организирани по военному в полето, живеели сред нивята, давали им подслон, храна, чисти дрехи и лекарства, уволнявали ги наесен; изоравали и засявали бразди, дълги по няколко километра, а жънели морета от класове, чиито брегове не се виждали; човек просто надзиравал, всичко се вършело от машини; плуговете били с двойни дискове, после влизали в действие машини за сеене, за плевене, жътварки, сноповързачки и накрая вършачки с парни машини, които имали елеватори за сламата и уредби за насипване на зърното в чували; механизатори били самите селяни, а цял отряд от техници, възседнали коне, следели как работи всяка машина и винаги били готови да слязат, за да стегнат някоя гайка, да сменят някой болт или част; с една дума земята станала нещо като банка, експлоатирали я финансисти, тя давала, благодарение на науката, десет пъти повече, отколкото ако е предоставена на любовта и на ръцете на човека.

— И вие разчитате, че можете да се борите с вашите допотопни оръдия — продължи той, — вие, които не знаете нищо, които не се стремите към нищо, които загнивате с вашите стари навици!… Ах, разбира се, вие сте затънали до колене с жито оттам; и то ще се увеличава, корабите ще докарват винаги все повече. Почакайте малко, то ще ви засипе до корема, до раменете, после ще стигне до устата ви; най-сетне — над главите ви! Една река, един поток, който ще прелее и ще ви издави всички!

Селяните опулиха очи, обзети от страх при мисълта за това наводнение с чуждо жито. Те вече страдаха, нима щяха да бъдат удавени и отнесени, както тоя проклетник предсказва? Представяха си как те, селото им Рон, техните ниви, цялата равнина Бос — всичко е потопено.

— Не, не, никога! — извика Делом, задъхвайки се. — Правителството ще ни закриля.

— Хубав гарван, правителството! — подхвана Лекьо с презрителен тон. — Нека закриля себе си!… Комично е, че избрахте господин Рошфонтен. Господарят на Бордери поне беше последователен с идеите си, подкрепяйки господин дьо Шедьовил… Впрочем единият или другият са като компрес върху дървен крак. Нито един парламент не ще посмее да гласува твърде висока свръхтакса, протекционизмът не може да ви спаси, вие сте загубени, много ви здраве!

Вдигна се голям шум, всички заговориха наведнъж. Нима не е възможно да се попречи на вноса на това жито, носещо нещастие? Ще потопяват корабите в пристанищата, ще посрещат с пушки тия, които го внасят. Гласовете им затрептяха, те биха протегнали ръце, плачейки и молейки да бъдат спасени от това изобилие, от този евтин хляб, който застрашаваше страната. А главният учител, хилейки се, отговаряше, че никога не е ставало нещо подобно: преди се страхували единствено от глада, винаги са се опасявали да не би житото да не е достатъчно и наистина, трябвало е да си много загубен, за да се плашиш, че имаш много. Той се опияняваше от собствените си думи, с които се издигаше над яростните негодувания.

— Вие сте една пропаднала класа, да, глупавата любов към земята ви е унищожила! Педята земя, на която сте станали роби, за която бихте се изпотрепали, ви е изпила ума! Ето на, от векове вие сте се оженили за тази земя, която ви изневерява… А вижте, в Америка земеделецът е господар на земята. С никаква връзка тя не обвързва нито него, нито семейството му, нито спомените му. Изтощи ли му се нивата, той отива по-далече. Научи ли, че на триста левги са открили по-плодородни равнини, той свива шатрата си и тръгва там да се настани. С една дума — той командува и на него земята му се подчинява, благодарение на машините. Той е свободен, той забогатява, докато вие сте пленници и умирате в мизерия.

Бюто пребледняваше. Лекьо го бе погледнал, като говореше, че се изпотрепвали за педя земя. Помъчи се да прикрие смущението си:

— Ние сме такива, каквито сме си. За какво трябва да се сърдим, щом като самият вие казвате, че нищо няма да се промени.

Делом се съгласи, отново всички започнаха да се смеят — Ланген, Клу, Фуан, самият Делфен и новобранците, които намираха сцената за забавна и се надяваха, че всичко ще свърши с плесници. Канон и Исус Христос бяха отегчени от този книжен човек, както те го наричаха, който крещи по-силно от тях и престорено се засмяха като другите.

— Идиотско е да се гневим — заяви Канон, вдигайки рамене. — Трябва да се организираме.

Лекьо направи страшен жест:

— Е добре! Аз ви казвам в края на краищата… Аз съм на мнение, че всичко трябва да се прати по дяволите!

Лицето му бе посиняло, изкрещя им така, сякаш бе поискал да ги срази.

— Проклети страхливци! Да, селяните, всички селяни! А като си помисли човек, че вие сте мнозинството и че вие се оставяте да бъдете разорявани от буржоата и от градските работници! Аз съжалявам само едно, бога ми, загдето имам баща и майка селяни. И затова може би вие ме отвращавате още повече… Защото, излишно е да се казва, вие можехте да бъдете господари. Само че ето какво, вие съвсем не можете да се споразумеете помежду си, вие сте се изолирали, вие сте мнителни и невежи; по най-подъл начин се стремите да се изяждате един друг… Е? Какво криете във вашите тихи води? Вие сте значи като локвите със застояла вода? Хората ги смятат за дълбоки, а в тях не може да се удави дори една котка. Да бъдеш потайната сила, силата, от която се чака бъдещето, а тази сила само да тлее като пън… А освен всичко това вие сте престанали да вярвате в кюретата. Тогава, щом като няма бог, какво ви пречи? Докато страхът от ада ви стягаше здраво, можеше да се разбере защо пълзите по корем; но сега, вдигнете се, де! Разбийте всичко, изгорете всичко!… А докато чакате, ще бъде по-лесно и по-забавно да обявите стачка. Всички вие, вие всички имате пари, така че ще упорствувате толкова дълго време, колкото е необходимо. Ще произвеждате само за ваши нужди, няма да носите нищо на пазара — нито чувал жито, нито крина картофи. Как ще изпукат от глад в Париж! Какво прочистване, дявол да го вземе!

Би могло да се каже, че през отворения прозорец влизаше студен полъх, идващ отдалече, от тъмните дълбини.

Петролните лампи издигаха висок пламък. Никой не прекъсваше вече побеснелия, въпреки хулите, които той сипеше върху всеки един от тях.

Лекьо завърши, крещейки, като хвърли книгата си на една маса, върху която чашите звъннаха:

— Говоря ви така, но съм спокоен… Макар и да сте страхливи, вие ще повалите всичко на земята, когато му дойде часът. Винаги е било така, така ще бъде пак. Почакайте, докато мизерията и гладът ви хвърлят като вълци върху града… И това жито, което внасят, ще бъде поводът може би. Когато ще има много, не ще има достатъчно, тогава пак ще настъпи глад. Винаги заради житото хората са се бунтували и са се избивали… Да, да, градовете опожарени и сринати, селата обезлюдени, нивите занемарени, покрити с къпини и кръв, потоци кръв, за да могат отново да раждат хляб за хората, които ще се родят след нас.

Лекьо гневно бе отворил вратата. И изчезна! Зад него в настъпилото изумление се чу вик. Ах, разбойникът му с разбойник! Трябваше да му отрежем главата! Този толкова спокоен досега човек навярно е полудял! Обикновено пасивен, сега Делом се разпали, заяви, че щял да пише до префекта, и другите го насърчиха. Но най-разгневени бяха Исус Христос и неговият приятел Канон, първият, защото държеше на хуманитарния девиз от 1789 година — свобода, равенство и братство, а вторият заради проповядваната от него социална организация, авторитарна и научна. Те стояха побледнели, силно раздразнени, че не бяха намерили ни една дума, с която да възразят, възмущавайки се по-силно от селяните, като викаха, че такъв човек като него трябва да се гилотинира. Пред цялата тази кръв, която този страшен Лекьо искаше да се пролее, тази река от кръв която заливаше земята, Бюто се бе надигнал, разтреперан, с разклатена от нервен пристъп глава, сякаш бе съгласен. После се прилепи до стената, отправи към присъствуващите кос поглед, за да разбере дали не го наблюдават, и изчезна.

Веднага новобранците продължиха да гуляят. Те крещяха, искаха Флор да им изпече наденички, когато Ненес ги блъсна, като им показа падналия в безсъзнание Делфен, забил нос в масата. Нещастното момче беше побледняло като платно. Носната му кърпа, изплъзнала се от наранената ръка, бе покрита със съсирена кръв. Тогава изкрещяха в ушите на Бекю, който продължаваше да спи; той се събуди най-сетне и видя осакатената длан на своя син. Без съмнение бе разбрал, защото надигна едно шише, за да доизпие виното в него. После, клатушкайки се, отведе сина си. Чуха, че навън плаче шумно, псувайки.

Тази вечер Урдьокен, научил за нещастието с Франсоаз, от приятелство към Жан отиде в Рон, за да разбере какво й е положението. Тръгна пеша, като пушеше с лулата си в тъмната нощ. Премисляйки неприятностите си в настъпилата голяма тишина, той се спусна по склона, пожела да удължи пътя си, за да се поуспокои малко, преди да влезе в дома на бившия си ратай. Обаче долу в селото гласът на Лекьо, който през отворения прозорец на кръчмата сякаш нахлуваше в мрака на полето, го спря и той застана неподвижен в сянката. После, когато тръгна отново, гласът го последва; и сега — пред къщата на Жан — още чуваше този глас, като че ли изтънял и станал по-остър от разстоянието, но все така ясен и режещ като нож.

Навън до вратата Жан се бе облегнал на стената. Не можеше повече да стои до леглото при Франсоаз, задушаваше се, измъчваше се много.

— Е, бедно мое момче, какво е положението у вас? — попита Урдьокен.

Нещастникът направи отчаян жест.

— Ах, господине, тя умира!

И двамата замълчаха. Настъпи пак голяма тишина, в която продължаваше да кънти трептящият и упорит глас на Лекьо.

След няколко минути фермерът, който слушаше въпреки нежеланието си, подхвърли следните гневни думи:

— Е? Чувате ли как лае този? Колко е смешно това, което казва човек, когато е тъжен.

Беше усетил по-отчетливо всичките си мъки, като слушаше този страшен глас близо до агонизиращата жена. Земята, която толкова много обичаше с една сантиментална, но и почти разумна страст, го разсипваше в последните реколти. Състоянието му се бе изпарило, в скоро време Бордери дори нямаше да може да го изхранва. Нищо не бе помогнало — нито старанието му, нито новите култури, нито семената и машините. Той си обясняваше своя провал с липса на капитали; но се и съмняваше в това — опропастяването бе общо — Робикови бяха изгонени от фермата Шамад, защото не плащаха наема; Когарови щяха да бъдат принудени да продадат фермата си в Сен-Жюст. Нямаше начин да се счупи яремът, той никога досега не бе се чувствувал по-силно пленен от своята земя — всекидневно хвърляните пари и полаганият труд бяха все повече затягали оковите. Приближаваше катастрофата, която щеше да сложи край на вековния антагонизъм между дребната собственост и едрата собственост, като ги унищожи и двете. Настъпваше началото на предвещаното време — житото под шестнадесет франка, житото, продавано на загуба, фалитът на земята, настъпил по социални причини, несъмнено по-силни от волята на човека.

И неочаквано Урдьокен, отчаян от поражението си, се съгласи с Лекьо:

— Дявол да го вземе! Той има право… Нека всичко да пукне, нека всички ние да пукнем, нека къпини да поникнат навред, щом като с расата е свършено и земята е изтощена!

После добави, като направи намек за Жаклин:

— Аз, за щастие, си имам друго зло, което ще ме погуби преди това.

Но в този момент чуха, че в къщата Крантата и Фрима се движат и си шушукат. Жан изтръпна от този лек шум. Той влезе, но беше вече много късно. Франсоаз бе издъхнала може би отдавна. Тя не беше отворила очи, не беше разтворила устни. Крантата просто беше забелязала, че тя вече не е жива, и бе станала да я пипне. С много побеляло и отслабнало лице, Франсоаз като че ли бе заспала. Прав пред леглото и Жан я гледаше, замаян от смътни мисли, от мъката, която изпитваше, от изненадата, че тя не бе поискала да направи завещанието, от чувството, че в неговото съществувание нещо се къса и изчезва.

И в този момент, когато Урдьокен, още натъжен, мълчаливо се сбогува и си тръгна, Жан забеляза една сянка да се отдръпва от прозореца и в бяг да изчезва из потъналия в мрак път. Помисли си, че е някакво скитащо куче. Беше Бюто, който, дебнейки, бе видял смъртта и сега тичаше да съобщи на Лиз.

4.

На другия ден сутринта, когато привършваха с обличането на тялото на Франсоаз и ковчегът бе поставен върху два стола по средата на стаята, Жан подскочи от изненада и възмущение, виждайки да влизат Лиз и Бюто един след друг. Първата му мисъл бе да изгони тия безсърдечни роднини, които не бяха дошли да целунат умиращата, а пристигаха едва сега при заковаване на капака над нея, сякаш се страхуваха да дойдат да я видят, докато бе жива. Обаче го спряха присъствуващите членове на рода — Фани, Крантата и другите: носело нещастие скарването около мъртвец. После, защо? Не трябвало да се попречи на Лиз да изкупи злобата си с бдение пред останките на сестра си.

Лиз и Бюто бяха разчитали на почитта към този ковчег и се настаниха около него. Те не казаха, че си възвръщат собствеността на къщата, само даваха да се разбере, че това е нещо естествено, че то се разбира от само себе си сега, когато Франсоаз я нямаше вече. Тя всъщност още беше тук, но опакована за голямото пътуване и не ги затрудняваше повече от някоя вещ. Лиз, след като бе поседяла един миг, се увлече толкова, че стана и започна да отваря долапите, за да се увери, че предметите не бяха променили местата си по време на нейното отсъствие. Бюто обикаляше вече конюшнята и обора и ги разглеждаше като господар. Вечерта и той, и тя се държаха съвсем като у дома си. Сега им пречеше само ковчегът, поставен в средата на стаята. Впрочем трябваше да потърпят само една нощ — подът щеше да бъде освободен утре, още рано сутринта.

Жан тъпчеше на едно място сред фамилията, беше отчаян, не знаеше какво да прави. Отначало му се виждаше, че са негови и къщата, и мебелите, и тялото на Франсоаз. Но с изнизването на часовете всичко това се откъсваше от неговата личност и като че ли преминаваше в ръцете на другите.

След като се свечери, никой вече не се обръщаше към него, беше някакъв натрапник, когото все още търпяха. Никога не бе се измъчвал така, чувствувайки, че е чужденец, че няма нито един близък сред тия хора, всички съюзени, всички единни за неговото изпъждане. Дори и бедната му покойна жена бе престанала да му принадлежи, щом като снощи, когато искаше да бди до тялото на мъртвата, Фани бе поискала да го отстрани под предлог, че били много хора.

Все пак той се бе съпротивил, дори му бе хрумнала мисълта да вземе парите от шкафа, сто двадесет и седемте франка, за да бъде сигурен, че няма да изчезнат. Още при пристигането си Лиз, отваряйки чекмеджето, трябва да ги е видяла, както и обгербвания лист, защото след това оживено бе шушукала с Крантата; и оттогава тя бе в хубаво настроение, уверена, че няма завещание. Но парите той няма да й даде. В страха от утрешния ден Жан си казваше, че ще задържи поне тия пари. След това прекара нощта върху един стол.

Погребението се извърши рано на другия ден в девет часа; абатът Мадлин, който си заминаваше вечерта, можа все пак да извърши опелото и да отиде до гробищата, но там изгуби съзнание и трябваше да го отнесат. Бяха дошли господин и госпожа Шарл, както Делом и Ненес. Стана прилично погребение, без да има нещо излишно. Жан плака. Бюто си бършеше очите. В последния момент Лиз бе заявила, че краката й са отмалели, че няма сили да изпрати тялото на бедната си сестра. Така че тя остана сама в къщата, а пък Крантата, Фани, Фрима, жената на Бекю и други съседки придружиха ковчега. А на връщане всички тия хора нарочно се позабавиха на площада пред църквата, станаха очевидци най-сетне на предвидената сцена, очаквана още от снощи.

До сега двамата мъже, Жан и Бюто, бяха избягвали да се поглеждат от страх да не се сбият върху едва изстиналия труп на Франсоаз. Сега и двамата се отправиха към къщата с еднакви решителни стъпки; разглеждаха се изпод очи. Сега щеше да стане това, което трябваше да стане. Още с пръв поглед Жан разбра защо Лиз не бе отишла на гробищата. Беше пожелала да остане сама, за да влезе във владение, поне в общи линии. Достатъчен и е бил един час, за да прехвърли пакетите си през стената на Фрима и да пренесе с количка това, което би могло да се счупи. И най-сетне с по един плесник тя бе отвела в двора Лор и Жюл, които се бяха сбили, а дядо Фуан, когото тя също бе изблъскала, пъшкаше на пейката. Къщата отново бе завладяна.

— Къде отиваш? — попита грубо Бюто, като спря Жан пред вратата.

— Прибирам се у дома си.

— У дома ти! Къде е твоят дом?… Не тук вече. Тук ние сме у дома си.

Лиз бе дотичала; поставила юмруци върху бедрата си, тя крещеше още по-силно, още по-обидно от мъжа си.

— Е? Какво? Що иска този развален тип?… Доста дълго време е тровил моята бедна сестра, иначе тя нямаше да умре от това нараняване; и тя показа отношението си към него, като не му остави нищо от своя имот… Ударѝ го де, Бюто! Да не влиза тук, ще ни зарази с болестта си!

Силно развълнуван от това грубо посрещане, Жан се помъчи да бъде благоразумен:

— Знам, че къщата и земята ви се връщат. Но аз имам право на половината от мебелите и на животните…

— Половината, какво нахалство! — подхвана Лиз, като го прекъсна. — Мръсен сводник, ще смееш ли да вземеш половината от нещо ти, който си донесъл тук само своя гребен и си влязъл само по риза на гол гъз. Значи жените трябва да те издържат, хубава свинска професия имаш ти!

Бюто я подкрепяше и замахна с жест, сякаш измиташе прага:

— Тя има право, махай се! Дойде тук с куртка и панталони, махай се с тях, няма да ти ги задържим.

Членовете на рода, най-вече жените, Фани и Крантата, спрели на около триста метра, като че ли одобряваха с мълчанието си. И тогава, побледнял от обидата, силно засегнат от това отвратително обвинение, предварително подготвено, Жан се разгневи, изкрещя силно като тях:

— А, значи така, искате врява да вдигате… Е добре, ще има. Най-напред ще вляза, защото съм у дома си, докато подялбата не стане. После ще отида да потърся господин Байаш, който ще запечата всичко и ще ме назначи за пазач… Аз съм в дома си, вие трябва да се пръждосате!

Той напредна и бе така страшен, че Лиз се отдръпна от вратата. Но Бюто се хвърли върху него, започна борба, двамата се търколиха сред кухнята. Разпрата продължи вътре и сега щеше да се разбере кой кого ще изхвърли навън — мъжът и сестрата или зетят.

— Покажете ми документа, който ви прави господари.

— С документа можеш да се избършеш… Достатъчно е, че имаме право.

— Тогава елате със съдията-изпълнител, доведете жандарми, както направихме ние.

— Съдията-изнълнител и жандармите ще ги пратим в клозета! Само мръсниците имат нужда от тях. Порядъчните хора сами уреждат сметките си.

Жан се бе укрепил зад масата, изпитвайки страшно желание да бъде по-силният, защото не искаше да напусне това жилище, в което жена му току-що бе умряла и в което му се струваше, че бе изживял цялото щастие на своя живот. Бюто, също така озверен да не напуска отново извоюваната къща, разбираше, че трябва да приключат с този въпрос. Той подхвана:

— И после, това не е всичко, ти ни пречиш!

Той бе скочил през масата и се нахвърли върху Жан, който обаче хвана един стол и като го хвърли между краката му, го повали с него; после Жан се отправи към дъното на съседната стая, за да се барикадира там, когато Лиз изведнъж си спомни за парите, за сто двадесет и седемте франка, които бе забелязала в чекмеджето на шкафа. Тя помисли, че той тича да ги вземе, затова го изпревари, отвори чекмеджето и изкрещя от мъка:

— Парите! Дявол да го вземе, той е откраднал парите тази нощ!

И от този момент Жан бе загубен, защото трябваше да пази и джоба си. Извика, че парите му принадлежат, че наистина иска да си уредят сметките, но че те ще останат да му дължат положително. Обаче жената и мъжът не го слушаха, жената се бе нахвърлила върху му и го удряше по-силно от мъжа си. С бясна сила те го изтласкаха от стаята, въведоха го в кухнята, където и тримата започнаха да се търкалят като някакво си уж тяло, отскачащо в ъглите между мебелите. С ритници той се отърва от Лиз. Тя се върна и заби нокти в тила му, а Бюто се засили, удари го с главата си като овен и го запрати навън, където Жан се просна на пътя.

Те застанаха прави, като преградиха вратата с телата си и започнаха да викат:

— Крадец! Открадна ни парите!… Крадец! Крадец! Крадец!

След като се надигна, Жан отвърна, заеквайки от болка и от гняв:

— Добре, ще отида при съдията в Шатодюн. Той ще ме върне в моя дом и аз ще ви съдя за нанесени щети и за лихви… Довиждане!

И като замахна заканително за последен път, Жан изчезна, насочил се към равнината. Като видяха, че се бият, членовете на рода благоразумно се прибраха по домовете си заради възможните процеси.

Тогава Лиз и Бюто дивашки изкрещяха като победители. Най-сетне бяха изхвърлили на улицата този чужденец, този узурпатор! И си влязоха в къщата, нали бяха казали, че отново ще влязат тук! Къщата, ах къщата! Каква радост, че пак се намираха тук, в старата патриархална къща, изградена някога от един прародител! Обзе ги луда радост, заскачаха из стаите, крещейки до прегракване, от удоволствие, че крещят в дома си. Децата, Лор и Жюл, дотичаха и започнаха да думкат върху една стара тава. Само дядо Фуан, останал върху каменната пейка, нищо не казваше, а ги гледаше какво правят с мътните си очи, без да се засмее.

Изведнъж Бюто се сепна:

— Дявол да го вземе! Той тръгна нагоре, дано не е отишъл да причини някакво зло на нивите!

Говореше безсмислено, но този страстен вик го съкруши. Мисълта за земята го обзе в пристъп на тревога в радостта му. Ах, тази земя! Тя го държеше в плен още по-силно от къщата. Онова парче земя там горе, което запълваше дупката между неговите две ниви, което възстановяваше сега неговия парцел от три хектара и той ставаше такъв хубав, какъвто и самият Делом не притежаваше! Цялото му тяло започна да трепери от радост, както при завръщането на желана жена, смятана за загубена. Мигновеното желание да я види пак в безумния си страх, че онзи може да я отнесе, замая главата му. Той тръгна тичешком, мърморейки, че много ще страда, докато не я види.

Наистина Жан се бе изкачил в равнината, за да избегне минаването през селото и по навик тръгна по пътя за Бордери. Когато Бюто го забеляза, той тъкмо минаваше покрай нивата в местността Корнай; обаче не се спря, само хвърли недружелюбен и тъжен поглед към тази толкова оспорвана нива, сякаш я обвиняваше, загдето му бе донесла нещастие; защото един спомен овлажни очите му, споменът за първия му разговор с Франсоаз: нали тук, в местността Корнай кравата Колиш я бе повлякла в една люцерна тогава, когато тя още бе хлапе? Той се отдалечи с бавни крачки, навел глава надолу, а Бюто, който го дебнеше още неубеден и подозиращ някакъв лош номер, можа също да се приближи до нивата. Застанал прав, той дълго време я гледа съзерцателно: тя си бе все тук, нямаше вид, че нещо не й е добре, никой не бе й сторил зло. Сърцето му туптеше от радост, той крачеше към нея с мисълта, че отново я притежава, че я притежава завинаги. Клекна, с две шепи грабна една буца, смачка я, подуши я и пусна пръстта да потече, да окъпе пръстите му. Това наистина беше неговата земя и той се върна в дома си като опиянен от дъха й.

Жан продължаваше да върви със замъглени очи, без да знае накъде го водят краката му. Най-напред бе пожелал да изтича до Клоа при господин Байаш, който да го върне в къщата. После, гневът му утихна. Помисли си, че ако днес се върне, утре ще трябва да излезе. Тогава защо не преглътне тази голяма мъка веднага, щом като положението бе такова? Впрочем тия мошеници имаха право: той бе дошъл беден, беден си отиваше, но това, което най-много го измъчваше, това, което го караше да се примири, бе мисълта, че това е желанието на Франсоаз, която умирайки, не беше му завещала имота си. Така че се отказваше от намерението си да действува веднага; но когато при клатушкането по пътя неговият гняв отново се разпали, той се закле да заведе дело срещу Лиз и Бюто, за да му върнат неговия дял — половината от всичко, което съставляваше общото им имущество. Ще видят те дали ще се остави да го ограбят като някакъв страхливец!

Вдигнал очи, Жан се изненада, че се намира пред Бордери. Някакъв вътрешен размисъл, направен полусъзнателно, го бе довел във фермата като в някакво убежище. И всъщност, ако не искаше да напусне този край, нямаше ли тук да му дадат възможност да остане, като му предложат квартира и работа? Урдьокен го бе ценил винаги, затова съвсем не се съмняваше, че ще бъде приет веднага.

Но го обзе тревога, когато отдалече видя, че Кониет прекосява двора разярена. Удари единадесет часът, той бе попаднал в момент на страшно нещастие. Сутринта, слязла долу преди слугинята, младата жена бе намерила вдигнат капака към зимника, този така опасно направен отвор; и Урдьокен беше в дъното мъртъв, с пречупен кръст. Тя бе извикала, притичали се бяха на нейния вик и ужас съкруши цялата ферма. Сега тялото на фермера бе положено върху дюшек в трапезарията, а в кухнята бе Жаклин, отчаяна, с променено от скръб лице, без нито една сълза в очите.

Щом Жан влезе, тя заговори, изля мъката си с прегракнал глас.

— Отдавна бях го казала, исках да се промени мястото на тази дупка!… Но кой ли е могъл да я остави отворена? Уверена съм, че е била затворена снощи, когато се качих горе… От тази сутрин съм тук и си блъскам главата.

— Господарят преди вас ли е слязъл? — попита Жан, изумен от нещастието.

— Да, едва се зазоряваше… Аз спях. Стори ми се, че някакъв глас го викаше отдолу… Може би съм сънувала… Често пъти той ставаше така, слизаше надолу винаги, без да носи фенер, за да изненада слугите, когато стават от сън… Май не е видял дупката, паднал е. Но кой, кой, боже мой, е оставил дупката отворена? Ах, ще умра!

Някакво съмнение се промъкна в главата на Жан, но той го отхвърли веднага — тя нямаше никакъв интерес от тази смърт, отчаянието й бе искрено.

— Голямо нещастие — прошепна той.

— О, да, голямо нещастие! Много голямо нещастие за мен!

Тя се отпусна върху един стол, съсипана, сякаш стените падаха около нея. Господарят, за когото тя смяташе да се омъжи най-сетне! Господарят, който се бе заклел да й остави всичко със завещание! А той бе умрял, без да има време да подпише. И нямаше да получи дори възнаграждение за слугуването, синът щеше да се върне отново, за да я изхвърли навън с ритници, както бе обещал. Истинска катастрофа, пълно унищожение!

Това, което Жаклин не казваше и за което не мислеше вече, бе уволнението на овчаря Сулас, което и бе обещано снощи. Тя го обвиняваше, че е много стар, че не може да си гледа работата, озлобена, загдето го виждаше винаги зад гърба си да я шпионира; и Урдьокен, макар че не бе на нейното мнение, се бе съгласил, толкова много се огъваше пред нея, обуздан, готов да откупва щастливи нощи, подчинявайки й се като роб. Уволнен с добри думи, Сулас гледаше господаря втренчено с бледите си очи. После той започна бавно да му разкрива образа на порочната жена, причина за неговото нещастие: кобила за мъжете, Трон след много други, и историята с него, и безсрамния нагон към всички; така че в този край започнали да говорят: господарят обича да обира остатъците от ратаите. Напразно изуменият фермер се мъчел да го прекъсне, защото той държал на своето неведение, не искал нищо да знае от страх, че ще се принуди да я изгони; обаче старецът отишъл докрай, без да пропусне нито един случай, когато я е изненадвал, разказвал последователно и постепенно облекчил сърцето си от дълго потисканата ненавист към Жаклин. Тя не узнала за тази развръзка, защото Урдьокен след разговора със Сулас забродил из нивята, боейки се, че ще я удуши, ако я види; после, когато се прибрал, той просто уволнил Трон, обвинявайки го, че е изоставил двора в отвратително мръсно състояние. Чак тогава тя се усъмнила, обаче не се осмелила да защити краваря, издействувала му само разрешението да преспи още само тази нощ във фермата, разчитайки, че на другия ден ще уреди въпроса и ще го задържи. И всичко това сега бе провалено с удара на съдбата, която разваляше сметките й, правени в продължение на десет години упорит труд.

Жан бе сам с нея в кухнята, когато Трон се появи. Тя не беше го виждала от снощи, другите слуги шареха из фермата, незаети с работа и загрижени. Като видя першеронеца, този едър здравеняк с детински вид, тя извика, озадачена от странния начин, по който той влезе:

— Ти си вдигнал капака на отвора!

Тя изведнъж разбра всичко, а той побледня, опули очи и устните му се разтрепериха.

— Ти си отворил капака и си го повикал, за да се преметне в отвора!

Изненадан от тази сцена, Жан се бе отдръпнал. Впрочем нито ратаят, нито тя чувствуваха присъствието му, обзети от силно вълнение. С наведена глава Трон глухо признаваше:

— Да, аз… беше ме уволнил, нямаше да мога да те виждам, непоносимо бе… А освен това, аз вече бях мечтал, че ако той умре, ние ще сме свободни да бъдем заедно.

Тя го слушаше вцепенена, цяла обзета от нервно напрежение. А той, ръмжейки от доволство, разказваше за това, което с твърдата си глава на скромен слуга бе кроил с ожесточена ревност срещу господаря си, на който се бе подчинявал — потайно да извърши престъпление, за да си осигурял жената, която искал да притежава само той.

— Като направих удара, сметнах, че ти ще бъдеш доволна… Не ти казах нищо само за да не ти причиня мъка… И така сега, когато той вече не е тук, аз идвам да те взема, за да се махнем и да се венчаем.

Жаклин избухна с груб глас:

— С тебе! Но аз не те обичам, не те искам!… Ах, ти си го убил, за да ме имаш! Трябва да си по-глупав, отколкото си мислех! Каква безподобна глупост — преди той да се е оженил за мен и преди да е направил завещанието!… Ти ме разсипа, ти отне хляба от устата ми. Ти ме унищожи, знаеш ли? Разбираш ли, глупако?… И ти си мислиш, че ще те последвам? Я слушай, погледни ме хубаво и ми кажи не се ли подиграваш с мен?

Трон я слушаше зяпнал, изумен от този неочакван прием.

— Защото съм се шегувала, защото заедно сме изпитвали удоволствие, ти си въобразяваш, че ще можеш да ми досаждаш винаги… Да се венчаем! О, не! О, не! Ще си избера някой по-умен, ако ми се иска да имам мъж… Хайде, махай се, разстройваш ме… Не те обичам, не те искам. Махай се!

Той се разтърси от гняв. Значи, какво? Нима е убил за нищо? Била негова, щял да я сграбчи за врата и да я отнесе.

— Ти си една пачавра — изръмжа той. — Но това не пречи да дойдеш с мен. Иначе ще ти видя сметката като на другия.

Кониет тръгна към него с вдигнати юмруци.

— Опитай се, да видим!

Той беше много силен, мускулест и висок, а тя — твърде слаба, с тънка талия, с изящно тяло на красиво момиче. Въпреки това той отстъпи назад, толкова тя му се видя страшна, озъбена, готова да хапе и с остри, лъскави очи като ножове.

— Свършено е, махай се!… Вместо да тръгна с теб, предпочитам никога вече да не виждам мъж… Махай се, махай се!

И Трон си тръгна заднишком, като изпъдено животно, отстъпвайки от страх, потайно отлагайки отмъщението си. Изгледа я и каза:

— Жива или мъртва ще ми се покориш!

Когато той излезе от фермата, Жаклин въздъхна с облекчение. После се обърна разтреперана и никак не се изненада, като видя Жан, а извика в изблик на откровение:

— Ах разбойникът му с разбойник! Бих извикала жандармите да го хванат, ако не се страхувах да не бъда арестувана заедно с него!

Жан стоеше като смразен. Младата жена изпадна в нервна криза: задъха се, падна в обятията му, като ридаеше и повтаряше, че е нещастна. О, нещастна, много нещастна! Сълзите й течаха безспир, тя искаше да й се съчувствува, да бъде обичана, притискаше се към него, сякаш желаеше той да я отведе и да си я запази. А на него му стана неудобно, когато шуреят на покойния, нотариусът Байаш, уведомен от един ратай, скочи от кабриолета си, спрял на двора. Тогава Жаклин изтича при него и изплака отчаянието си.

Жан се измъкна от кухнята и отново навлезе в голата равнина под дъждовното мартенско небе. Но не виждаше нищо, съкрушен от тази история, чиято трагедия се прибавяше към мъката от неговото лично нещастие. Той беше също пострадал, егоизмът го караше да ускори крачките си, въпреки изпитваното състрадание към съдбата на бившия му господар Урдьокен. Съвсем не беше негова работа да издава Кониет и нейния любовник, правосъдието трябва да си отваря очите. Два пъти се обръща, мислейки, че го викат, сякаш се чувствуваше съучастник. Едва пред първите къщи на Рон си пое дъх и си каза сега, че фермерът е умрял от собствения си грях; и стигна до голямата истина, че без жените мъжете щяха да бъдат много по-щастливи. Пак си припомни за Франсоаз, силно вълнение започна да го задушава.

Когато отново се видя пред селото, Жан и спомни, че бе отишъл във фермата, за да търси работа. Разтревожи се веднага, помисли си къде би могъл да потропа в този час и изведнъж се сети, че господин Шарл от няколко дни имаше нужда от градинар. Защо да не опита при него? Нали все пак беше от тяхната фамилия и това щеше да бъде едно предимство. И без да се бави, отиде в Розбланш.

Беше един часът. Семейството Шарл довършваше обяда си, когато прислужничката го въведе при тях. В момента Елоди сипваше кафето, та господин Шарл, настанил вече братовчеда си да седне, му предложи една чашка. Жан прие, макар че не бе ял нищо от вечерта, стомахът му се бе стегнал много, кафето щеше да го разведри малко. Но щом като се видя на масата с тези буржоа, той не посмя вече да поиска да заеме мястото на градинаря. След малко госпожа Шарл намери повод да го съжали, да оплаче нещастната Франсоаз и той се разчувствува. Нямаше съмнение; семейството си мислеше, че той е дошъл да се сбогува.

После прислужницата съобщи, че са дошли Деломови — бащата и синът, така че Жан бе забравен.

— Доведете ги и дайте още две чаши.

За семейство Шарл тази среща беше от значение, от нея зависеше една голяма сделка, предложена им сутринта. След излизането от гробищата Ненес ги бе придружил чак до Розбланш; и докато госпожа Шарл се прибираше с Елоди, той бе задържал господин Шарл и много любезно се бе представил като купувач на номер 19, ако се споразумеят. Според него тази къща, която той вече познаваше, щяла да бъде продадена на смешна цена; Вокон не би могъл да получи пет хиляди франка, толкова много заведението било занемарено; всичко трябвало да се смени — мебелировката била овехтяла и персоналът подбран несполучливо, без вкус. В продължение на двадесет минути той така бе подценил заведението, че зашемети чичо си, изуми го с умението си да се пазари и с необикновените си качества на познавач в тази област, въпреки младостта си. Ах, какъв юнак! С разбирания и със здрави ръце! После Ненес му бе казал, че след обяд ще отиде при него заедно с баща си, за да говорят сериозно.

Като се прибра, господин Шарл разговаря с госпожа Шарл, която също се възхити на възможностите на това момче. Ако техният зет Вокон имаше поне половината от тези способности! Трябваше да преговарят предпазливо, за да не бъдат изиграни от младежа. Касаеше се за зестрата на Елоди, заведението не трябваше да се преотстъпи на безценица. Обаче зад този страх имаше някаква невидима симпатия, едно желание да видят дома на номер 19 в сръчни и здрави ръце на стопанин, който ще му възвърне блясъка, дори да го отстъпят на загуба. Така че те посрещнаха по много сърдечен начин Деломови още с влизането им.

— Нали ще пиете кафе?… Елоди, подай захарта.

Жан бе дръпнал назад стола си, всички бяха насядали около масата. С добре обръснато, обгоряло от слънцето и непоколебимо лице Делом не казваше нито дума, мълчеше дипломатично; а пък Ненес, добре облечен — с лачени обуща, с шарена жилетка и бледолилава връзка, се чувствуваше много добре, беше засмян и пленителен. Когато зачервената Елоди му предложи захарницата, той се вгледа в нея и се помъчи да бъде учтив:

— Братовчедке, много са големи вашите бучки захар.

Тя се зачерви още повече, не знаеше какво да отговори, толкова много я развълнуваха думите на това любезно момче.

Сутринта хитрият Ненес бе подхванал само половината от сделката. При погребението, когато бе забелязал Елоди, неговият план се бе разширил изведнъж: да има не само дома на номер 19, но и младото момиче. Операцията бе проста. Първо — няма нищо да харчи, ще я вземе заедно с къщата като зестра; а после — ако момичето сега му донесе зестра само този компрометиран дом, по-късно, тя ще наследи от семейство Шарл едно истинско богатство. Поради това бе довел баща си, искаше веднага да направи своето предложение.

За момент говориха за времето, което наистина бе меко за сезона. Крушите бяха цъфнали, но цветовете ще издържат ли? Довършваха пиенето на кафето, когато разговорът се прекъсна.

— Миличка — каза изведнъж господин Шарл на Елоди, — иди да се поразходиш в градината.

Той искаше да я отпрати, защото бързаше да чуе какво ще кажат Деломови.

— Прощавайте, чичо — намеси се Ненес, — бъдете така добър да оставите моята братовчедка между нас… Имам да ви казвам нещо, което я засяга; и винаги е по-добре въпросите да се решат с един удар, вместо да се подхващат два пъти — нали така?

И след това, като стана от стола си, Ненес поиска ръката й като много добре възпитано момче:

— Искам да ви кажа, че ще бъда много щастлив да се оженя за моята братовчедка, ако вие сте съгласни и ако самата тя е съгласна.

Изненадата бе голяма. А Елоди толкова много се развълнува, че стана от стола си и се хвърли на врата на госпожа Шарл; от смущение ушите й бяха пламнали. Баба й се мъчеше да я успокои:

— Бива ли така, бива ли така, зайчето ми?… Не прекалявай, бъди благоразумна!… Няма да те изяде, като те иска за съпруга… Твоят братовчед не е казал нищо лошо, погледни го, не бъди глупава!

Обаче никаква ласкава дума не можа да я накара да покаже лицето си.

— Боже мой! — заяви най-после господин Шарл. — Не съм очаквал, момчето ми, че ще поискаш ръката й. Може би е щяло да бъде по-добре, ако предварително ми бе говорил, защото, видиш ли, нашето мило дете е много чувствително… Но, каквото и да стане, бъди сигурен, че те ценя, защото ми изглеждаш добър и работлив момък.

Делом, чието лице не бе трепнало досега, изпусна три думи:

— Това е вярно!

А Жан, разбрал, че трябва да бъде любезен, добави:

— О, да, разбира се.

Господин Шарл се съвземаше и вече бе размислил, че Ненес не е лоша партия, той е млад, деен, единствен син на богати селяни. Внучката му не ще намери по-добър. А като размени поглед с госпожа Шарл, той продължи:

— Всичко зависи от детето. Ние никога няма да й се противопоставим по този въпрос, ще стане така, както тя пожелае.

Тогава Ненес отново поиска ръката й галантно:

— Братовчедке, ако желаете да ми направите честта и удоволствието…

Тя продължаваше да крие лицето си в прегръдката на баба си, обаче не го остави да довърши, изказа съгласието си със силно поклащане на главата, повторено три пъти, като все повече се завираше в баба си. Така може би имаше кураж, закривайки очите си. Всички онемяха, изненадани от това бързо казано „да“. Тя обича значи това момче, което толкова малко бе виждала? Или пък искаше да има мъж, без значение кой, стига да е красив?

Госпожа Шарл целуна косата й, като се усмихна и повтори:

— Бедното ми скъпо момиче, бедното ми скъпо момиче!

— Е добре — подхвана господин Шарл, — щом тя иска, ние също искаме.

Но една мисъл внезапно го помрачи. Тежките му клепачи се сведоха надолу, той направи жест на съжаление.

— И естествено, драги мой, изоставяме другата работа, работата, която ти ми предложи тази сутрин.

Ненес се изненада:

— Защо?

— Как защо? Ами защото… виж какво… нали разбираш!… Не сме я държали до двадесетата й година в пансион на калугерките, за да… В края на краищата, невъзможно е!

Той намигаше, свивате устни, искаше да го разберат, страхувайки се да каже нещо повече. Малката да отиде там, на улица Жюиф! Една госпожица, която бе получила такова възпитание! Такава пълна чистота, израснала в неведение!

— Ах, прощавайте — заяви решително Ненес, — това вече не е моя работа… Аз се женя, за да си създам семейство, искам братовчедка си и дома.

— Сладкарницата! — извика госпожа Шарл.

И разговорът пое тази подхвърлена дума, повтори я десетина пъти. Сладкарницата, значи! Така ли е благоразумно? Момъкът и баща му упорито искаха тази сладкарница за зестра, казваха, че тя не трябва да се изпуска, че тя била истинско съкровище на бъдещето; зовяха за свидетел Жан, който се съгласяваше с поклащане на глава. Накрая всички започнаха да крещят, самозабравиха се, уточняваха, даваха неприлични подробности, когато една неочаквана намеса ги накара да млъкнат.

Най-сетне Елоди бавно бе измъкнала глава, надигнала бе тялото си като някоя голяма лилия, израснала на сянка — слаба и бледа като анемична светица с безизразни очи и безцветна коса. Като ги изгледа, тя каза спокойно:

— Моят братовчед има право, не може да се изпуска това.

Изумена, госпожа Шарл измънка:

— Ама не, зайчето ми, само ако знаеше…

— Знам… Отдавна Викторин всичко ми разказа… Оная Викторин, която изпъдихте заради мъжете… Знам, мислила съм по този въпрос, кълна ви се, че не трябва да се изпуска тази работа.

Господин и госпожа Шарл се бяха вцепенили. С широко отворени очи те гледаха момичето, напълно смаяни. Е, значи, тя е знаела за номер 19, знаела е какво се прави там и, от какво печелят, с една дума занаята, и затова говори така спокойно! И това ми било невинност! Тя говори за всичко, без да се изчервява!

— Не трябва да се изпуска — повтори тя. — Много хубава работа, много доходна… А освен това нима домът, който вие сте създали и в който толкова много сте работили, трябва да излезе от семейството?

Господин Шарл бе съкрушен. Беше изненадан, неизразимо вълнение стягаше гърлото му. Изправил се, той залитна, опря се на госпожа Шарл, която също се бе изправила, силно развълнувана. И двамата искаха да направят жертва, отказваха с отчаян глас:

— О, миличка! О, миличка… Не, не, миличка…

Обаче очите на Елоди се насълзиха, тя целуна стария пръстен на майка си, който носеше на ръката си, този пръстен, изтъркан там в работата.

— Може, може, оставете ме да изпълня това, което съм намислила… искам да бъда като мама. Мога да върша това, което тя е правила. Не е срамна работа, щом като и вие самите сте я вършили… Харесва ми много, уверявам ви. И вие ще видите как ще помагам на моя братовчед, как бързо ще издигнем дома ние двамата! Ще трябва работата да тръгне, вие не ме познавате!

И тогава всички се разпалиха, господин и госпожа Шарл плувнаха в пот. Разнежването ги разтапяше, хълцукаха като деца. Несъмнено те не бяха я отгледали с такова намерение, обаче какво да се прави, когато кръвта заговори? В нейното желание те виждаха повика на призванието. Абсолютно същия случай като с Естел: нея също бяха затворили при калугерките в манастира, и тя беше невежа, възпитана в принципите на най-строгия морал, а пък стана изключителна стопанка на дома. Образованието няма значение, интелигентността решава всичко. Но господин и госпожа Шарл най-много се вълнуваха и не можеха да спрат сълзите си от тази превъзходна мисъл, че домът на номер 19, тяхното създание, тяхната рожба, ще бъде спасен от разорение. Елоди и Ненес ще продължат делото им със своя младежки жар. Те виждаха вече заведението — възстановено, заработило в полза на клиентите, заблестяло така, както е блестяло по тяхно време, в най-хубавите дни на техния разцвет.

Когато си възвърна способността да говори, господин Шарл привлече внучката в обятията си.

— Твоят баща ни причини много грижи, ти ще ни утешиш за всичко, ангелчето ми!

Госпожа Шарл я прегърна също, тримата станаха едно цяло, плачът им се сля.

— Значи въпросът е уреден? — попита Ненес, който искаше да изтръгне обещанието им.

— Да, разбрахме се!

Делом сияеше като баща, очарован, че е устроил хубаво сина си: по най-неочакван начин. При цялата си предпазливост той се раздвижи и изрази своето мнение:

— О, боже мой, стига да няма някакви пречки от ваша страна и от наша страна няма да има… Няма нужда да се пожелава успех на децата. Щом има печалба, работата винаги върви.

След тези заключителни думи всички отново седнаха, за да уговорят подробностите спокойно.

Но Жан разбра, че пречи. Самият той се чувствуваше излишен сред тия излияния и би се измъкнал отдавна, ако имаше как да излезе. Най-сетне успя да отведе господин Шарл настрана и му заговори за свободното градинарско място. Важното лице на господин Шарл стана строго: той никога не наемал роднини на работа при него! Нищо хубаво не може да се очаква от един роднина, дори не можеш да му се скараш. Впрочем мястото бяло заето още от вчера. И Жан си отиде, когато Елоди с невинния си глас на девица казваше, че ако нейният баща нещо се разгневи, тя се наемала да го вразуми.

Навън Жан тръгна с бавна крачка, не знаейки къде да потропа за работа. От сто двадесетте и седем франка беше вече плащал за погребението на жена си, за кръста и на гробищата. Останала му бе едва половината от сумата, с която все пак ще изкара три седмици, а после ще му мисли. Трудът не го плашеше, единствената му грижа идеше от мисълта да не напуска Рон заради процеса. Удари три часът, после четири, после пет. Дълго време скита из полето, главата му бучеше от смътни, несвързани мечти, връщайки се ту във фермата Бордери, ту в дома на господин и госпожа Шарл. Навред все една и съща история — парите и жената, от тях се живееше и умираше. Нищо чудно тогава, че неговото нещастие идваше оттам. Краката му се прегъваха от слабост, той си спомни, че не бе още ял, върна се към селото, реши да се настани у Ланген, който даваше стаи под наем. Но когато прекосяваше площада пред църквата, гледката на къщата, от която го бяха изгонили сутринта, разпали гнева му. Впрочем защо да остави на тия мошеници двата си панталона и редингота си? Те си бяха негови, той си ги искаше, готов да започне отново сбиването.

Нощта бе паднала, Жан с усилие разпозна дядо Фуан, седнал на каменната пейка. Бе стигнал пред вратата на кухнята, където гореше една свещ, когато Бюто го позна и се хвърли, за да му пресече пътя.

— Дявол да те вземе, пак ли си ти?… Какво искаш?

— Искам си моите два панталона и редингота си.

Избухна жестока разпра. Жан настояваше, искаше да претърси шкафа, обаче Бюто, хванал един косер, се заканваше, че ще му пререже гърлото, ако премине прага. Най-сетне чуха гласа на Лиз да крещи отвътре:

— Ах, да, трябва да му върнем дрипите!… Ти няма да можеш да ги облечеш, прогнили са!

Двамата мъже млъкнаха. Жан чакаше. Зад гърба му върху каменната пейка дядо Фуан бълнуваше със замаяна глава, мънкаше с дрезгавия си глас:

— Махай се оттук! Те ще те заколят, както заколиха малката!

Тия думи го зашеметиха. Жан разбра всичко — и смъртта на Франсоаз, и упоритото мълчание на стареца. Той преди се бе съмнявал, а сега вече бе уверен, че жена му е спасила убийците от гилотината. От страх косата му настръхна и той нито извика, нито направи някакъв жест, когато върху него се изсипаха панталоните и редингота, които Лиз му хвърли през отворената врата.

— Дръж! Ето ти мръсотиите!… Вонят така силно, че могат да ни лепнат някоя чума!

Той прибра дрехите и си тръгна. И едва когато излезе от двора и бе вече на пътя, замахна с юмрук към къщата и извика само една дума, която проби тишината:

— Убийци!

После изчезна в тъмната нощ.

Бюто стоеше смутен, защото бе чул думите, които дядо Фуан бе измънкал бълнувайки, а и думата на Жан го бе улучила като куршум право в гърдите. Значи така? Ще се намесят ли жандармите сега, когато той вече считаше за погребана историята с Франсоаз? Откакто бе видял да я спускат в гроба тази сутрин, той дишаше свободно, а ето че старият знаел всичко! Нима се е правел на глупак, за да го дебне! Бюто се изплаши толкова много, че остави недоядена половината си супа и се прибра в стаята. Лиз, на която той разказа всичко, се разтрепери и също престана да яде.

Двамата бяха поискали да превърнат в празник тази първа нощ в отново превзетата къща. Но отвратителна бе тази злощастна нощ. Бяха сложили Лор и Жюл да спят върху един дюшек пред шкафа, докато наредят леглото им другаде, ала децата не бяха още заспали, когато и те легнаха в леглото си и изгасиха свещта. Обаче бе невъзможно да затворят очи, въртяха се като върху гореща скара и накрая започнаха да разговарят на тих глас. Ах, този баща, колко много им тежеше, откакто се бе вдетинил! Истинско бреме, ще ги погуби, толкова скъпо им струваше! Човек не можел да си представи колко хляб гълтал, бил лаком, грабел месото с пръсти, разливал виното по брадата си, бил толкова мръсен, че отвращавал хората, само като го погледнели. Освен това сега ходел винаги без гащи, били го видели дори как се разголва пред малки момичета, обзела го била някаква мания като на старо умиращо животно, станал отвратителен, по-гнусен от свиня. Наистина! Би трябвало да бъде довършен, щом като сам не се решавал да отиде на оня свят!

— Само като си помисля, че ще се строполи, ако го духнеш! — прошепна Бюто. — А пък издържа, хич не мисли, че ни досажда! Този проклет старец нищо не работи, нищо не печели, а все повече се закрепва!… Никога няма да пукне този старец!

Легнала по гръб, Лиз каза:

— Много лошо стана, че той се прибра тук. Ще му бъде много хубаво, ще изкара още един живот… Аз, ако бях се помолила на добрия бог, щях да му поискам да не го оставя да спи нито една нощ в къщата.

Нито той, нито тя засягаха истинската им тревога, мисълта, че бащата знаеше всичко и че можеше да ги издаде, макар и несъзнателно. Това бе най-тежкото. Биха могли дълго време да понасят, че той увеличава разходите им, че ги затруднява и че им пречи да се радват свободно на откраднатите ценни книжа, носещи рента. Обаче ако само една негова дума можеше да стане причина да им отрежат главите, о, не! Това преминава границите. Трябва да се тури край на всичко това.

— Ще отида да видя дали спи — каза Лиз изведнъж.

Тя запали свещта отново, увери се, че Лор и Жюл спят, после, както бе по риза, се промъкна в помещението с морковите, където бяха възстановили леглото на стария. Тя се върна разтреперана и с измръзнали крака от плочките и затова бързо се мушна под завивката, притискайки се към мъжа си, който я прегърна, за да я стопли.

— Е какво?

— Ами спи! Спи с отворена уста, като шаран, защото се задушава.

Възцари се тишина, но макар и да мълчаха прегърнати, те чуваха мислите си, които туптяха в гърдите им. Много лесно бе да се ликвидира този старец, който винаги се задъхва: нещо дребно в гърлото, една носна кърпа или само стисване с пръстите, и ще се отърват. Дори и на него ще се направи голяма услуга. Нима не беше по-хубаво да спи спокойно в гробището, отколкото да бъде в тежест на другите и на самия себе си!

Бюто продължаваше да притиска Лиз в обятията си. Сега и двамата горяха, сякаш едно и също желание бе разпалило кръвта във вените им. Той изведнъж я отблъсна, скочи на свой ред с боси крака върху плочника.

— И аз ще отида да видя.

Със свещта в ръка той изчезна, а тя, престанала да диша, се ослушваше с широко отворени очи в тъмнината. Обаче минутите течаха, без Лиз да чуе някакъв шум откъм съседното помещение. Най-сетне тя разбра по мекото шумолене на краката му, че той се връща без светлина; толкова бързаше, че не можеше да задържи свистенето на дишането си. Като достигна до леглото, Бюто опипом я хвана и й прошепна в ухото:

— Ела де, не смея сам.

Лиз го последва с протегнати ръце от страх да не се блъсне. Те не чувствуваха вече студа, а ризите им пречеха. Свещта бе поставена на земята в един ъгъл на стаята. Но тя светеше достатъчно, за да може да се види, че старият лежи на гръб с глава, плъзнала се от възглавницата. Беше толкова вдървен и толкова мършав, че би могло да се помисли, че е мъртъв, ако не бяха мъчителните хъркания, които излизаха от широко отворената му уста. Зъби липсваха, на тяхно място зееше черна дупка, в която като че ли бяха влезли устните, та над тази дупка двамата се наведоха, сякаш за да видят какво бе останало от живота в дъното й. Дълго време те гледаха, застанали един до друг, опирайки се с бедрата си. Обаче ръцете им омекваха, беше много лесно и все пак много трудно да го хванат където и да е и да запушат дупката. Прибраха се в стаята си, после пак се върнаха. Езиците им бяха изсъхнали, не можеха да изрекат нито дума, само очите им говореха. С един поглед тя му бе показала възглавницата: хайде де, какво чакаш? А той примигваше, тласкаше я към мястото й. Изведнъж озверена, Лиз сграбчи възглавницата и я залепи върху лицето на бащата.

— Страхливец такъв! Значи винаги жените трябва да започват!

Тогава Бюто се хвърли с цялата тежест на тялото си, а и тя, покачила се на леглото, започна да се тръшка с голия си задник върху стареца. Като побеснели и единият, и другият натискаха с юмруци, с рамене, с бедра. Фуан силно изтръпна, краката му се отпуснаха с шум като счупени пружини. Би могло да се каже, че той скача като шаран, изхвърлен върху трева. Но това не продължи дълго време. Те го стискаха много силно и почувствуваха как под тях той се сплесква, как се изпразва от съдържание. Едно дълго изтръпване, едно последно потреперване, после съвсем нищо, едно тяло меко като дрипа.

— Вярвам, че е свършил — изръмжа Бюто задъхан…

Лиз, все още седнала върху него, не подскачаше вече, съсредоточено го разглеждаше, за да види дали с някакъв трепет не проявява признаци на живот.

— Свършил е, нищо не мърда.

Тя се плъзна от леглото с насъбралата се на ханша й риза и вдигна възглавницата. Но и двамата изръмжаха от страх.

— Дявол да го вземе, целият е почернял! Спукана ни е работата!

Разбира се, беше невъзможно да се разказва, че той сам си е причинил това състояние. В яростта си да го смажат те бяха вкарали носа в устата му, лицето му беше станало мораво — същински негър. За миг почувствуваха земята да се клати под тях: чуваха как жандармите препускат към тях, как дрънчат веригите на затвора, ножът на гилотината. Лошо извършеното престъпление ги ужасяваше, караше ги да съжаляват. Но как да поправят грешката си в този час? Биха могли да го измият със сапун, но той нямаше да стане бял. И като гледаха ужасени почернялото като сажди тяло, те стигнаха до една зловеща идея.

— Ами ако го изгорим? — прошепна Лиз.

Бюто въздъхна дълбоко от облекчение.

— Точно така, ще кажем, че сам се е подпалил.

След това, помислил за ценните книжа, той плесна с ръце и лицето му се озари от тържествуващ смях;

— Ах, дявол да го вземе! Точно така и ще ги накараме да повярват, че е изгорил и книжата заедно със себе си… Няма да има нужда да им даваме сметка!

Веднага той изтича да вземе свещта. Обаче Лиз се страхуваше от подпалването, отначало не му позволи да доближи свещта до леглото. В един ъгъл, зад морковите, имаше връзки от слама; тя взе една, запали я и започна да обгаря косата и брадата на бащата, които бяха много дълги и бели. Замириса на загоряла мас, запращяха малки жълтеникави пламъчета. Изведнъж и двамата отстъпиха назад с отворени уста, сякаш някаква ледена ръка бе издърпала косите им. От страшните мъки на изгарянията бащата, който не беше още напълно задушен, бе отворил очи; и тази ужасна черна маска с голям счупен нос и изгоряла брада ги гледаше с отвратително изражение на болка и омраза. После това изражение изчезна, старецът умря.

Обезумял вече, Бюто изръмжа от ярост, като чу плач и ридание откъм вратата. Бяха двете деца Лор и Жюл по ризки, събудени от шума, привлечени от пламъка в тази отворена стая. Те бяха видели и крещяха ужасени.

— Дявол да ви вземе, гадинки такива! — извика Бюто, като се нахвърли върху им. — Ако кажете на някого, ще ви заколя… Ето ви за спомен!

И с по две плесници той ги повали на пода. Те станаха, престанаха да плачат и изтичаха да се сгушат на дюшека си, където не мръднаха повече.

А той поиска да свърши, подпали сламения дюшек, въпреки несъгласието на жена си. За щастие помещението бе толкова влажно, че сламата започна да гори бавно. Издигна се голям пушек; полузадушени, те отвориха капандурата. После се издигнаха пламъци, високи чак до тавана. Бащата пращеше в тях, увеличи се непоносимата миризма, миризмата на печено месо. Цялото старо жилище би пламнало като копа, ако сламата не бе започнала отново да дими, загасявана от кипежа на тялото. И върху желязното легло остана само полуизгорелият труп, обезобразен и непознаваем. Остана недогорял само един край на сламения дюшек, от който още висеше парче от чаршафа.

— Да се измъкваме! — каза Лиз, която въпреки голямата топлина, трепереше отново.

— Чакай — отвърна Бюто. — Трябва да подредим нещата.

Той постави до главата един стол, върху който повали свещника на стария, за да се помисли, че свещта е паднала върху сламеника. Дори прояви хитрост, като запали хартии на земята. Ще намерят пепелта, а той ще разказва, че вечерта старецът бил открил и си взел документите.

— Готово! Хайде в леглото!

Бюто и Лиз изтичаха, блъскаха се един друг и легнаха в леглото си. Обаче чаршафите бяха ледени, те здраво се прегърнаха, за да се стоплят. Разсъмваше се, когато още не бяха заспали. Не си говореха, изтръпваха от време на време и в интервалите чуваха как силно туптят сърцата им. Смущаваше ги и вратата на съседната стая, оставена отворена; мисълта да я затворят ги тревожеше още повече. Най-сетне се унесоха все така прегърнати.

Сутринта на отчаяните викове на Бюто съседите дотичаха. Фрима и другите жени видяха, че свещникът е паднал, че сламеникът е полуизгорял, че документите са превърнати в пепел. Всички крещяха, че това трябвало да стане един ден, че те го били предсказвали сто пъти, поради това, че старецът се бил вдетинил. И пак голямо щастие, че къщата не е изгоряла заедно с него!

5.

Два дни след това, същата сутрин, когато дядо Фуан трябваше да бъде погребан, Жан, измъчен от безсънната нощ, се събуди много късно в малката стая, която бе наел у Ланген. Той не бе ходил още в Шатодюн, за да заведе дело, заради което не напускаше Рон; всяка вечер той отлагаше работата за утре, като все повече се двоумеше, защото гневът му стихваше; а тази нощ една последна душевна борба го бе държала буден, в трескаво състояние, не знаейки какво решение да вземе.

Тия Лиз и Бюто са диваци, причиняващи смърт, убийци, чиито глави би трябвало да отреже някой честен човек! Още при първата новина за смъртта на стареца той добре бе разбрал удара им. Негодниците, дявол да ги вземе, са го изгорили жив, за да му затворят устата. Франсоаз, след това Фуан, след като са убили нея, принудили са се да убият и него. На кого бе редът сега? И си мислеше, че бе неговият ред: знаеха, че се укрива, сигурно ще го застрелят в някой кът на гората, ако още упорствува да живее в този край. Тогава защо да не ги издаде още веднага? И той решаваше да отиде да разкаже всичко на жандармите още щом стане от леглото. После започваше да се двоуми — проявяваше недоверие към това голямо дело, в което щеше да бъде свидетел, страхуваше се, че ще страда колкото виновниците. За какво да си създава нови грижи? Наистина това бе липса на смелост, но той си намираше извинение, повтаряше си, че като мълчи, изпълнява последната воля на Франсоаз. Двадесет пъти през нощта ту искаше да действува, ту не искаше, съсипан от този дълг, пред който отстъпваше.

Към девет часа сутринта Жан скочи от леглото и потопи главата си в леген със студена вода. Изведнъж взе решение: няма да разказва нищо, дори няма да заведе дело, за да получи половината от мебелите. Играта наистина не си струваше труда. Гордостта му възвърна равновесието, накара го да се чувствува доволен, че не е като тези мошеници, че е чужденец в този край. Те можеха да се изяждат помежду си: чудно избавление, ако се погълнеха до един! Страданието, отвращението от тези десет години, прекарани в Рон, развихряха буря от гняв в гърдите му. А като си помислеше, че бе толкова щастлив в деня на напускането на военната служба след войната в Италия, бе почувствувал, че е свободен, че не влачи вече сабя, че не е убиец на хора! А пък оттогава живееше сред мръсни истории, между диваци! След сватбата си той си има̀ доста грижи, а ето сега пък виждаше как тия хора крадат и убиват! Истински вълци, върлуващи в равнината, която бе толкова огромна и така спокойна! Не, не, стига толкова, тия кръвожадни зверове мърсяха полето! Защо да унищожава само една двойка, женската и мъжкаря, щом като би трябвало да се унищожи цялата банда? И той предпочете да си отиде.

В същия момент вниманието на Жан бе привлечено от един вестник, който той снощи бе взел от кръчмата. Бе проявил интерес към статията за предстоящата война, към този слух за война, който се носеше и ужасяваше хората от известно време. И това, което не беше предполагал, бе, че новината несъзнателно бе раздухала неугасналата още в него страст, която пламна изведнъж. Последното му колебание и мисълта, че не знае къде да отиде, бяха отнесени, пометени като от силен вятър. Ето на̀ — той ще отиде да се бие, ще поднови договора си за военна служба. Беше изпълнил дълга си, но какво от това? Щом като човек няма вече професия, когато животът му досажда и когато побеснява от мисълта, че ще бъде нападнат от неприятели, по-добре е той да се хвърли срещу тях. Почувствувал някаква лекота, някаква смътна радост повдигна настроението му. Облече се, като си подсвиркваше силно зова на тръбата, която го хвърляше в битки на фронта в Италия. Хората бяха големи подлеци, утешаваха се с надеждата, че ще унищожат прусаците; а той, понеже не бе намерил покой в този край, където семействата се избиваха едни други, беше по-добре да се върне на фронта. Колкото повече щеше да убива, толкова по-червена щеше да става земята и толкова повече щеше да отмъщава заради този проклет живот на страдание и на мизерия, който хората му бяха създали.

Слязъл долу, Жан изяде две яйца и парче сланина, които Флор му поднесе. После той повика Ланген и уреди сметката си.

— Заминавате ли, Капорал?

— Да.

— Заминавате, но ще се върнете?

— Не.

Учуден, кръчмарят го гледаше, без да изказва мислите си. Значи този голям глупак се отказва от правата си?

— И какво ще работите отсега нататък? Може би пак ще станете дърводелец?

— Не, войник.

При тези думи Ланген опули очи от изумление и не можа да потули презрителния си смях. Ах, глупакът!

Жан бе поел вече пътя към Клоа, когато едно последно разнежване го спря и го накара да се изкачи на склона. Не можеше да напусне Рон, без да се поклони за сбогом пред гроба на Франсоаз. А освен това имаше и още нещо, желаеше да погледне още веднъж как се разстила огромната тъжна равнина Бос, която най-сетне бе обикнал през дългите самотни часове на труд.

Зад църквата се разкриваше гробището, оградено с малка полуразрушена стена чак до долу, така че откриваше свободно хоризонта от единия до другия му край. Слабото мартенско слънце избелваше небето, покрито с изпарения, и то изглеждаше като изящна бяла коприна, едва обагрена със синьо; и под тази нежна светлина вкочанясалата от зимните студове Бос изглеждаше, че дреме още като ония сънливки, които не са съвсем заспали, но се преструват и не мърдат, за да продължат насладата от мързела си. Краищата чезнеха в далечината, равнината сякаш се бе разширила, разстлала вече зелените блокове, засети през есента с пшеница, с ръж и с ечемик, а в останалите голи орнища бяха започнали да засяват пролетни култури. Навред сред браздите от тлъста земя крачеха мъже, които непрекъснато хвърляха със замах семена. Виждаха се ясно тия семена, позлатени като хвърчащ прах да се изплъзват от шепите на най-близките сеячи. После тия сеячи се смаляваха, губеха се в безкрая, който ги поглъщаше като вълна, намираща се така далече като самата трептяща светлина. В четирите точки на безкрайната равнина животът на бъдещото лято се стичаше от слънцето.

Жан застана прав пред гроба на Франсоаз. Той бе по средата на една алея, а изкопаната яма за дядо Фуан зееше до него. Бурени покриваха гробището, никога общинският съвет не бе посмял да гласува петдесет франка на полския пазач, който да го почисти. Кръстове и огради бяха изгнили на място; оцелели бяха само няколко ръждиви камъка; но очарованието на този усамотен кът беше самата тази занемареност, това дълбоко спокойствие, нарушавано само от граченето на многото стари гарвани, които се въртяха около върха на камбанарията. Тук покойниците спяха смирено в края на света, забравени от всички. И Жан, потънал в този мир на покойниците, се вглеждаше в необятната Бос, в посевите, които я изпълваха с животворни тръпки, когато камбаната започна бавно да бие, отначало три пъти, после два пъти и след това непрекъснато. Вдигаха тялото на дядо Фуан, което щяха да донесат тук. Гробарят, един кривокрак човек, се появи, влачейки крака си, за да хвърли поглед върху гроба.

— Много е малък — забеляза Жан, който стоеше развълнуван, желаещ да види.

— А, да! — отвърна куцият. — Смалил се е, като се е пекъл.

Предишния ден Лиз и Бюто бяха треперили до визитата на доктор Фине. Обаче единствената грижа на доктора бе да разпише бързо разрешението за погребване, за да избегне ново идване. Като влезе, той огледа и се разсърди, разгневи се срещу глупостта на ония семейства, които оставят свещ на въртоглавите старци; и макар в него да се промъкна някакво съмнение, той не го изрази от предпазливост. Боже мой! Поизгорили са малко този упорствуващ да живее отец! Бе видял толкова, че това съвсем не му се стори чудно. В своето нехайство, проявявано от злоба и презрение, докторът се задоволяваше с вдигане на рамене: мръсно племе са това селяните!

Успокоени, на Лиз и Бюто не им оставаше сега нищо друго освен да показват, че твърдо понасят този очакван от семейството удар. Още щом се появи Крантата, те шумно заплакаха, за да изразят скръбта си. Тя ги изгледа изненадана и отсъди, че е доста хитро, като плачат толкова много; впрочем тя бе дошла само така, за развлечение, защото нямаше никакви претенции върху наследството. Стана опасно, когато се появиха Фани и Делом. Точно сега Делом бе назначен за кмет на мястото на Макерон, а това караше жена му да се надува от голяма гордост. Нейната клетва се бе изпълнила, баща й беше умрял, без да се сдобри с него; и наранената й чувствителност кървеше още, така че тя застана пред трупа, без да отрони нито една сълза. Обаче разнесе се шумно ридание, пристигна Исус Христос много пиян. Той обля покойника със сълзите си, измуча, че от този удар няма да може никога да се съвземе.

В това време в кухнята Лиз бе приготвила чаши и вино и разговорът започна. Веднага изключиха от сметките сто и петдесетте франка рента, произхождаща от продажбата на къщата, защото бе уговорено, че тези пари остават на онзи, който се е грижил за бащата в последните му дни. Обаче нали имаше скрити пари. Тогава Бюто разказа измислената от него история: как старецът си бил взел ценните книжа, скрити под мраморната плоча на шкафа, и как навярно си ги е разглеждал за удоволствие през нощта, когато се е подпалил и те са изгорели; дори са видели пепелта от книжата — има хора, които ще свидетелствуват, например Фрима, жената на Бекю и други. Докато разказваше, всички го гледаха, но той не се смущаваше, тупаше се по гърдите, за да потвърди истината. Очевидно семейството не вярваше, но той пет пари не даваше, стига да не го безпокоят и да си запази ценните книжа. Обаче с гордостта на надменна жена Фани, за да се успокои, ги нарече убийци: да, те са подпалили бащата и са го окрали — това много ясно се вижда! Лиз и Бюто отвърнаха необуздано с обиди, с отвратителни обвинения. О, значи искат да им причинят зло! Ами какво да се каже за отровната супа, от която старият е щял да умре, когато е живял у дъщеря си? Те могли да кажат много неща за другите, щом като се нахвърлят върху тях! Исус Христос отново започна да плаче и да крещи от мъка, като научи, че са възможни подобни злодеяния! Боже мой! Бедният му баща! Наистина ли има такива престъпни синове, които да изгарят бащите си? Крантата пускаше по някоя дума, която разпалваше раздора, когато всички се чувствуваха вече изморени от препирнята. Най-сетне Делом, обезпокоен от тази сцена, отиде да затвори вратите и прозорците. Отсега нататък той трябваше да защитава и своето официално положение, но всъщност той винаги е бил за разумните решения. Така че в заключение заяви, че подобни работи не били за разправяне. Щели добре да се изложат, ако съседите чуят. Ако отидат в съда, невинните може би ще пострадат повече от виновните. Всички млъкнаха; той имаше право, нямаше полза да показват мръсните си ризи пред съдиите. Бюто ги ужасяваше, този разбойник беше способен да ги разсипе. Имаше и още нещо в дъното на това прието престъпление — съзнателното премълчаване на убийството и на кражбата, онова съучастничество на селяните с бунтуващите се в селата, с бракониерите, с убийците на ловните надзиратели, от които се страхуват и затова не ги издават.

Крантата остана, за да пие кафе при бдението, другите си отидоха като невъзпитани хора, излизащи от дома на близки, които презират. Обаче Лиз и Бюто бяха радостни от момента, в който се увериха, че няма повече да бъдат обезпокоявани за парите, които бяха присвоили. Лиз си възвърна самочувствието, а Бюто реши да извърши всичко както трябва — поръча ковчега, отиде в гробището, за да види мястото, на което копаеха гроба. Трябва да се каже, че в Рон селяните, които са се мразели през живота си, не обичаха да бъдат погребвани един до друг. Успяваха да ги подредят, когато имаше такава възможност. А ако случайно двама неприятели умираха един след друг, властите биваха много затруднени, защото семейството на втория заявяваше, че ще си запази трупа, вместо да остави да го заровят до другия. Точно по времето, когато беше кмет, Макерон злоупотреби с положението си, като откупи парцел в друга, а не в определената за него алея; нещастие бе, че този парцел граничеше с онзи, в който се намираше бащата на Ланген и до който самият Ланген имаше запазено място, та още от това време Ланген не можеше да се примири; старата му вражда с неговия съперник все повече се разгаряше при мисълта, че трупът му ще гние до трупа на този тип, и огорчаваше последните години от живота му. Точно такива чувства разгневиха Бюто, щом като видя определения за баща му парцел. В лявата му страна щеше да бъде Франсоаз — това бе добре; само че малшанс бе, загдето в горния ред, точно насреща, бе гробът на покойната съпруга на дядо Сосис, до който самият Сосис, като пукне, ще простре краката си върху черепа на дядо Фуан. Можеше ли да се примири с това положение? Двамата мразещи се старци заради мръсната история с пожизнената рента щяха да бъдат един до друг и този, който бе изиграл другия, ще му танцува вечно върху главата! Ах, дявол да го вземе! Ако семейството доброволно се примири с това, кокалите на дядо Фуан ще се преобърнат между четирите дъски на ковчега, за да застанат срещу дядо Сосис. Кипнал от възмущение, Бюто отиде да протестира в общината и попадна на Делом, от когото поиска да посочи друг парцел. Понеже зет му отказваше да наруши реда, позовавайки се на неприятния случай с Макерон и Ланген, той го нарече лицемер и продажник. На връщане руга до средата на пътя, че само той бил добър син, понеже другите членове на семейството не искали да знаят дали бащата ще спи спокойно, или не в гроба си. Така Бюто развълнува селото и се прибра възмутен.

Делом току-що се бе сблъскал с много по-сериозно затруднение. Абатът Мадлин си беше отишъл предния ден и Рон отново остана без свещеник. Опитът да хранят енорийски свещеник и да му дават жилище — скъпо струващият разкош на една енория — изобщо излезе толкова несполучлив, че общинският съвет се бе произнесъл за съкращаване на кредита и възстановяване на старото положение, тоест просто църквата да се обслужва от кюрето на Базош-льо-Доайен. Обаче абатът Годар, въпреки че бе посъветван от негово високопреосвещенство, се кълнеше, че никога няма да извършва богослужения там, раздразнен от заминаването на своя колега, обвинявайки жителите на Рон, че те са почти убили този нещастен човек с единствената цел да го принудят, именно него, да се върне при тях. Той вече бе крещял навред, че следващата неделя Бекю напразно ще бие камбаната за литургията, обаче внезапната смърт на Фуан усложни положението, което изведнъж се изостри. Погребението не е като литургията, то не може да се отложи за по-късно. Всъщност доволен от това обстоятелство, хитрец в добрия смисъл на думата, този Делом реши лично да отиде в Базош при кюрето. Но още щом го забеляза, абатът посиня, изду бузите си и го отблъсна с жест, без да му даде възможност да заговори. Не! Не и не! Предпочитал да загуби енорията си! А като разбра, че се касае за опело, той запелтечи от ярост. Ах, тези безбожници нарочно умирали! О, те си мислят, че по този начин ще го принудят да отстъпи: но ето какво, нека те сами се погребват, не той, дявол да ги вземе, ще им помага да отиват на небето! Търпеливо Делом чакаше да премине тази първа буря; после той изложи разбиранията си — само на кучетата се отказва светена вода, един мъртвец не може да остане в ръцете на семейството си; и най-сетне той подчерта, че случаят засяга неговите лични интереси — покойникът бил негов тъст, тъст на кмета на Рон. Хайде, елате, опелото ще стане утре в десет часа! Не! Не и не! Абатът Годар се съпротивяваше с прегракнал глас и селянинът, надявайки се, че нощта ще го посъветва, бе принуден да се раздели с него, без да го умилостиви.

— Казвам ви не! — за последен път му извика свещеникът от вратата си. — И не бийте камбаната… Не! Хиляди пъти не!

На другия ден Бекю получи заповед да бие камбаната в десет часа. Щяха да видят какво ще стане. В дома на Бюто всичко бе готово, трупът беше поставен в ковчега още вечерта под зоркото око на Крантата. Стаята бе измита. Нямаше следи от пожара, освен бащата между четирите дъски. И камбаната започна да звъни, когато семейството, събрано пред къщата, за да тръгне с ковчега, видя, че абатът Годар идва по улицата откъм Макеронови, задъхан от тичане и толкова зачервен и разгневен, че размахваше триъгълната си шапка с нервна ръка; бе оголил главата си от страх да не получи удар. Той не погледна никого, вмъкна се в църквата, появи се скоро в стихар, следван от две деца от хора, едното от които държеше кръста, а другото съда със светена вода. Той отправи към трупа някакво бързо словоизлияние; и без да обърне внимание дали го придружават носачите на ковчега, се върна в църквата, където започна като вихрушка да извършва богослужението. Клу с тромбона си, както и двамата църковни певци го следваха изплашени. На първия ред седяха членовете на семейството — Бюто и Лиз, Фани и Делом, Исус Христос, Крантата. Господин Шарл, който също присъствуваше, бе изказал съболезнованията на госпожа Шарл, заминала за Шартр преди два дни заедно с Елоди и Ненес. А пък Бъзлата в момента на тръгването бе забелязала, че три от нейните гъски липсват, и затова бе отишла да ги търси. Зад Лиз седяха малките Лор и Жюл; те не мърдаха, бяха много послушни, скръстили ръце и широко отворили черните си очи. А по другите пейки се притискаха една до друга много познати жени — Фрима, Селина, съпругата на Бекю, Флор — с една дума посещение, с което наистина можеха да се гордеят. Преди да започне, кюрето се обърна към вярващите със заплашително разтворени ръце, сякаш искаше да ги наплеска. Много пияният Бекю продължаваше да бие камбаната.

Изобщо опелото бе прилично, макар да бе направено много набързо. Хората не се разсърдиха, напротив, присмиваха се на гнева на абата, когото извиняваха, защото естествено той бе страдал заради поражението си, докато те се радваха на победата на Рон. Насмешливо удовлетворение озаряваше лицата на хората, загдето чуваха прощалните думи на добрия бог, от който всъщност съвсем не се страхуваха.

Когато богослужението завърши, китката за ръсене мина от ръка в ръка, после шествието пак се образува; кръста, псалтовете, Клу с тромбона, свещеникът, задъхващ се от бързина, тялото на покойника, носено от четирима селяни, семейството, после опашката от хора. Бекю отново бе започнал да бие камбаната така силно, че гарваните от камбанарията излетяха с отчаяни грачения. Веднага влязоха в гробището, трябваше само да завият край църквата. Песните и музиката екнаха по-звучно сред голямата тишина под забуленото в мъгла слънце, което загряваше трепкащия покой на бурените. И така на открито под небето ковчегът изведнъж се очерта толкова малък, че всички бяха поразени. Жан, който все още стоеше там, силно се стресна. Ах, бедният старец, толкова измършавял от годините, толкова свил се от мизерния живот, удобно се е настанил в тази кутийка за играчки, в тази съвсем малка кутийка! Той няма да заема голямо място, няма много да задръсти тази земя, огромната земя, към която е изпитвал единствената си страст, която е изсмукала напълно мускулите му. Трупът бе положен в края на зеещата яма; погледът на Жан, който го проследи, се плъзна по-далече, отвъд оградата, от единия до другия край на Бос: и в разстлалите се разорани ниви той пак видя сеячите чак до безкрая, които с непрекъснат жест тласкаха живата вълна на семето, което падаше като дъжд върху разтворените бразди.

Лиз и Бюто забелязаха Жан и си размениха тревожни погледи. Дали този тип не е дошъл да ги чака тук, за да направи скандал? Докато го чувствуваха в Рон, те не можеха да спят спокойно. Момчето от хора отиде да забие кръста в края на ямата, а пък абатът Годар, изправен пред поставения в тревата ковчег, бързо допяваше последните молитви. Но присъствуващите отклониха вниманието си към Макерон и Ланген, които бяха дошли по-късно и сега гледаха упорито към равнината. И затова всички се обърнаха натам, заинтригувани от един голям стълб дим, издигащ се към небето. Сигурно е откъм Бордери, като че ли горяха копите зад фермата.

— Ergo sum^[10] — извика яростно кюрето.

Хората се обърнаха пак към него, очите отново се втренчиха в трупа; и само господин Шарл продължи на тих глас започнатия разговор с Делом. Тази сутрин бил получил писмо от госпожа Шарл и бил очарован. Още с пристигането си в Шартр Елоди се показала удивителна, толкова енергична и умна като Ненес. Била заместила баща си и вече държала дома в ръцете си. Дарба — да! Око и здрава ръка! И господин Шарл се радваше на старостта си, отсега нататък вече щастлив в имението си Розбланш, където колекциите му от рози и карамфили никога не са били в по-добро състояние и където птиците в неговия волиер, оздравели вече, отново запели и с нежността си вълнували душата му.

— Амин! — каза много високо момчето от хора, което носеше съда със светената вода.

Веднага абатът Годар подхвана с гневния си глас:

— De profundis clamavi ad te, Domine…^[11]

И продължи. В това време Исус Христос дръпна Фани настрана и с ярост се нахвърли срещу Лиз и Бюто.

— Онзи ден, ако не бях толкова пиян… Ама много е глупаво да се оставяме така да ни ограбят.

— Ограбените сме ние — прошепна Фани.

— Защото най-сетне — продължи той — тия мошеници държат акциите… Отдавна се ползуват от тях, а освен това са се споразумели с дядо Сосис, аз знам… Дявол да ги вземе! Нима няма да им друснем едно дело?

Тя се отдръпна от него, категорично отказа:

— Не, не, аз не искам! Имам си достатъчно грижи… Ти, ако искаш…

Исус Христос направи боязлив жест, че също се отказва. Щом като не можеше да постави сестра си начело, той не беше достатъчно уверен в личните си връзки с правосъдието.

— О, за мене какво ли не си въобразяват… Няма значение, за честния човек наградата е, че върви с високо вдигнато чело.

Крантата, която го слушаше, видя как той се изпъчи като храбрец. Тя винаги го бе обвинявала, че е един обикновен, прост голтак. Сега съжаляваше, че един подобен юначага няма да разтърси брат си, за да получи своя дял. И ей само така, за да заговори с него и с Фани, тя, без каквото и да е предисловие, им повтори за своето завещание, сякаш то падаше от небето:

— А, разбира се, че аз няма да ощетя никого! Документът е в ред и то отдавна: всеки ще получи дела си, няма да умра спокойно, ако съм облагодетелствувала някого. Хиасинт е включен, ти, Фани, също… Аз съм на деветдесет години. Ще ми дойде, ще ми дойде денят!

Но тя не вярваше нито дума от това, което казваше, твърдо решена да не умира заради вироглавото си желание да бъде собственица. Ще погребе всички. Ето сега още един, нейния брат, когото виждаше да си отива. Това, което се правеше тук, този донесен мъртвец, тази отворена яма, тази последна, последна церемония — всичко това й изглеждаше, че е за съседите, но не и за нея. Висока и мършава, с бастун в ръка, тя стоеше като забита сред гробовете, безчувствена, само от любопитство към тази неприятност да се умира, която сполетява другите.

Свещеникът измърмори последните строфи от псалма.

— Et ipse redimet Jsrael ex omnibus ejus.^[12]

Той взе китката от светената вода и я размаха върху ковчега, като повиши глас:

— Requiescat in pace.^[13]

— Амин — отвърнаха двете момчета от хора.

И ковчегът бе спуснат. Гробарите бяха прехвърлили въжетата, двама души стигаха, тежеше колкото тялото на малко дете. После шествието отново започна, китката пак мина от ръка в ръка, всеки я размахваше в кръст над гроба.

Жан, който се бе приближил, я получи от ръката на господин Шарл и очите му се плъзнаха към дъното на ямата. Те бяха заслепени от дългото взиране в огромната Бос; беше гледал как сеячите заравят бъдещия хляб от единия до другия край на равнината чак до светлеещите изпарения в хоризонта, където се губеха техните силуети. И все пак сега в земята различи ковчега, смален още повече, с неговия тесен капак от чам, целия в златист цвят като житото; и над него започнаха да се сипят тлъсти буци, които го покриха до половината; той виждаше вече само бледо петно, подобно на онова жито, което другарите му там хвърляха в браздите. Жан размаха китката и я подаде на Исус Христос.

— Господин кюре, господин кюре! — извика внимателно Делом.

Той тичаше зад абата Годар, който, след като завърши церемонията, си бе тръгнал разярено, забравил за двете деца от хора.

— Какво още? — попита свещеникът.

— Да ви благодаря за вашата любезност… Значи в неделя в девет часа ще бием камбаната за литургията, както обикновено, нали?

После, понеже кюрето го изгледа втренчено, без да отговори, той побърза да добави:

— Имаме една бедна, много болна жена, съвсем сама и без един грош… Розали, плетачката, вие я познавате… Изпратих й бульон, но не мога всичко да правя.

Лицето на абата Годар се бе отпуснало. Тръпки от милосърдие бяха прогонили гнева му. Той се пребърка с отчаяние, не намери повече от седем су.

— Заемете ми пет франка, ще ви ги върна в неделя… До неделя!

И си тръгна, задушен от ново забързване. Сигурно добрият бог, когото абатът насила трябва да докарва тук, ще изпрати в ада всички тия прокълнати люде от Рон; само че какво? Нали това не бе причина, за да ги остави да страдат прекалено през този живот!

Когато се върна при другите, Делом попадна сред страшна караница. Отначало присъствуващите с любопитни погледи бяха следили как гробарите засипват с лопатите си ковчега. А понеже случайно край ямата Макерон бе застанал лакът до лакът до Ланген, той започна открито да апострофира съседа си по въпроса за парцелите им в гробището. И фамилията на покойника, която се готвеше да си отива, остана, бързо се увлече в спора, който лопатите придружаваха със своите равномерни тупкания в дъното на гроба.

— Ти нямаше право — крещеше Ланген, — макар и да беше кмет. Трябваше да спазваш реда: значи само за да ми досаждаш дойде да се лепнеш до татко!… Бе дявол да го вземе, не си успял още!

Макерон отвърна:

— Ще ме оставиш ли на мира!… Платил съм си, у дома си съм. И там ще отида, не може едно мръсно прасе като тебе да ми попречи.

Двамата се бяха изблъскали, намираха се пред парцелите си, няколкото стъпки земя, в която трябваше да прекарат вечния си сън.

— Ама проклет подлецо, не те ли смущава мисълта, че тук скелетите ни ще бъдат съседи като двойка истински приятели? На мене кръвта ми кипи… Цял живот ще се ядем, а тук, долу, ще почиваме в мир, спокойно излегнали се един до друг!… Не и не! Никакво сдобряване, никога!

— Малко ме интересува! Не искам и да зная дали ще гниеш близо до мен!

Това презрение раздразни още повече Ланген. Той измънка, че ако умре последен, една вечер преди това ще дойде да изрови костите на Макерон. А другият отвърна, кискайки се, че много му се иска да види това. Намесиха се и жените. Мършавата и потъмняла Селина се развика гневно срещу мъжа си:

— Ти нямаш право, казала съм ти, че си безсърдечен по този въпрос… Щом така се опъваш, ще си останеш сам в този гроб… Аз ще отида другаде, не искам да бъда тровена от тази мръсна жена.

И с брадичката си тя сочеше Флор, която, макар слаба и охкаща, не се остави да я обиждат.

— Ще видим коя ще мърси другата… Не бъди така злъчна, драга моя. Нямам намерение твоята мърша да зарази моята.

Трябваше жената на Бекю и Фрима да се намесят, за да ги разделят.

— Хайде, хайде — повтори жената на Бекю. — Щом като сте на едно мнение, няма да бъдете заедно! Всеки си има мнение и всеки е свободен да си избира средата.

Фрима потвърди:

— Разбира се, това е естествено… Също така ако моят старец умре, ще предпочета да си го държа у дома, отколкото да го поставя до дядо Гуйо, с когото си имаше спорове някога.

Сълзи потекоха от очите й при мисълта, че нейният парализиран мъж може би няма да изкара седмицата. Снощи, когато искала да го настани да легне, тя се плъзнала заедно с него; и така, когато той си отидел, тя бързо щяла да го последва.

Обаче Ланген изведнъж се нахвърли върху Делом, който се връщаше.

— Я кажи ти, който си справедлив, нали трябва да го изтикаме оттук, за да го отпратим в края на алеята при другите?

Макерон вдигна рамене, а Делом потвърди, че щом като онзи е платил, парцелът му принадлежи. Този въпрос не трябва да се повдига, това е. Тогава Бюто, който се мъчеше да бъде спокоен, избухна. Фамилията се държеше прилично, лопатите с пръст продължаваха глухо да се сипят върху ковчега на стареца. Обаче възмущението на Бюто беше много силно, той извика на Ланген, сочейки Делом:

— О, горко ти, ако разчиташ, че този изтърсак ще разбере чувствата ти! Та нали той закопа баща ми до един крадец!

Вдигна се голям скандал, семейството вземаше участие, Фани поддържаше своя съпруг, като казваше каква голяма грешка направила, че когато загубили майка си Роз, не закупили близо до нея един парцел за бащата; а пък Исус Христос и Крантата упрекваха Делом, възмущавайки се заради съседството с дядо Сосис, което било нещо нечовешко, абсолютно неоправдано. Господин Шарл беше също на това мнение, но се държеше по-умерено.

В края на краищата стигнаха дотам, че никой никого не чуваше, когато, извисявайки се над гласовете, Бюто изкрещя:

— Да, костите им ще се преобърнат под земята и ще се самоизядат!

Изведнъж роднините, приятелите и познатите — всички присъствуващи се съгласиха. Точно така, правилно бил казал: костите ще се преобърнат в земята. Фуанови продължаваха да се нападат един друг; Ланген и Макерон щяха да продължат да се карат и когато гният под земята; жените — Селина, Флор и съпругата на Бекю, щяха още дълго време да се тровят с езиците си и с ноктите си. Не искаха да лежат заедно, дори погребани, когато се мразеха. И в това огряно от слънцето гробище, където под покоя на бурените бяха наредени ковчег до ковчег, се водеше ожесточена борба без примирие, също такава борба, която живите водеха над гробовете.

Но един вик на Жан ги раздели, накара всички да обърнат глави.

— Пожарът е в Бордери!

Сега вече нямаше съмнение, пламъците се издигаха от покривите, трептяха и бледнееха в дневната светлина. Един грамаден облак от дим бавно се отместваше към север. Точно в това време забелязаха Бъзлата да тича откъм фермата! Търсейки гъските си, тя била забелязала първите искри, била се възхищавала на зрелището до момента, когато й хрумнала идеята да разкаже случая на другите и хукнала напред. Тя прескочи малката преградна стена и извика с острия си детски глас:

— Ах, как гори!… Този голям мръсник Трон се върнал да запали огън на три места — в хамбара, в конюшнята и в кухнята. Пипнаха го, когато палеше сламата, коларите почти го пребиха… В огъня се пекат конете, кравите, овцете. О, трябва да ги чуете как мучат страшно!

Зелените й очи блеснаха, тя избухна в смях:

— Ами да бяхте видели Кониет! Нали знаете, че се разболя след смъртта на господаря. Така че я били забравили в леглото й… Била е започнала да се пече вече, едва успяла да избяга по риза. Ах, колко беше смешно като бягаше през полето с голи кълки. Тичаше, показваше задницата и предницата си, а хората крещяха: У, у! Освиркваха я, защото никак не я обичат… А един старец каза: „Ето я, че си отива така, както бе дошла — с една риза на задника!“

Отново развеселена, Бъзлата се преви от смях.

— Елате да видите, много е смешно… Аз се връщам.

И тя прескочи, отново пое бързо към обхванатата в пламъци ферма Бордери.

Господин Шарл, Делом, Макерон и почти всички селяни я последваха; а жените, начело на които застана Крантата, напуснаха гробището, излязоха на пътя, за да гледат по-добре. Бюто и Лиз останаха; Лиз спря Ланген с желание да го разпита за Жан, ей така без особен интерес: намерил ли си е работа тук някъде, та е останал да живее в селото? А когато кръчмарят отговори, че си заминавал, че отново постъпвал във войската, Лиз и Бюто, облекчени от голямото си бреме, казаха едновременно:

— Какъв глупак!

Край, отново щяха да заживеят щастливо. Те хвърлиха поглед към гроба на Фуан, който гробарите привършваха да запълват. И понеже двете им деца продължаваха да гледат, майка им ги повика:

— Жюл, Лор, хайде… И бъдете мирни и послушни, иначе лошият човек ще дойде да ви вземе, за да ви тури също в земята.

Лиз и Бюто си тръгнаха, блъскайки пред себе си децата, които знаеха истината, но които изглеждаха много благоразумни със своите големи, безмълвни и дълбоки очи.

В гробището бяха останали само Жан и Исус Христос. Отвратен от зрелището, Исус Христос се задоволи да гледа пожара отдалече. Застанал прав между двата гроба, той стоеше неподвижен, очите му потъваха в някакъв блян, пиянското му лице изразяваше някаква меланхолия, завършек на философията му. Може би си мислеше, че съществуванието завършва като дим. И понеже сериозните мисли винаги го възбуждаха много, в края на краищата той несъзнателно се надупи. И унесен в мечтите си, пусна една, после втора, после трета.

— Дявол да го вземе! — каза много пияният Бекю, който прекосяваше гробището, за да се отправи към пожара.

Минавайки край Исус Христос, почувствува четвъртия трясък толкова отблизо, сякаш гръмотевица докосна бузата му. И затова се отдалечи, като извика на приятеля си:

— Ако продължиш така, ще завалят лайна!

— Тъй ли? Ами какво да правя! Много ми се ходи по голяма нужда.

И с натежали, разкрачени крака, той побърза да изчезне зад оградата.

Жан остана сам. В далечината от опожарената Бордери се издигаха големи, въртящи се, жълто-червеникави пушеци, които като облаци хвърляха сянка над разораните ниви и върху пръсналите се навред сеячи. И бавно той сведе поглед към краката си, изгледа буците прясна земя, под които спяха Франсоаз и старият Фуан. Сутрешният му гняв, отвращението му от хората и нещата чезнеха в дълбоко успокоение. Въпреки желанието си, може би поради топлото слънце, потъваше в доброта и надежда.

Ех, да, господарят му Урдьокен много се бе занимавал с новите открития, не беше видял голяма полза от машините, от торовете, от цялата тази наука, толкова лошо използувана засега. После Кониет бе дошла, за да го довърши; той също спеше в гробището; и нищо не оставаше от фермата, чиито пепелища отнасяше вятърът. Но какво значение имаше всичко това! Стените можеха да горят, земята никой не можеше да изгори. Винаги земята, хранилницата, ще бъде тук, ще изхранва тия, които ще я засяват. Тя притежаваше пространството и времето, тя все пак даваше жито и бе в очакване, докато се научат да я накарат да дава повече.

Всичко приличаше на тези революционни истории, на тия политически сътресения, които предвещаваха. Земята, казваха, щяла да мине в други ръце, реколтата на оттатъшната страна щяла да дойде да смаже нашата, щяло да има само къпини в нашите ниви. А после? Нима може да се хвърля вина върху земята? Въпреки това тя ще принадлежи на някого, който ще бъде принуден да я обработва, за да не умре от глад. Ако в продължение на години по нея растат само бурени, тя ще си отпочине, тя отново ще стане млада и плодовита. Земята не влиза в нашите раздори, раздори на побеснели насекоми, ние не сме нищо повече от мравки за нея, великата работлива земя, вечно на своя пост!

В душата му имаше и мъка, и кръв, и сълзи, всичко от което се страда и всичко, което бунтува. Франсоаз убита, Фуан убит, тържествуващи мошеници, тия кръвожадни селски паразити, които позорят и разяждат земята. Само че знае ли се какво трябва да стане? Както сланата, която изгаря посевите, както градушката, която ги посича, както мълнията, която ги поваля, са може би необходими, също така е възможно да трябват кръв и сълзи, за да върви светът. Колко тежи нашето нещастие в огромния механизъм на звездите и слънцето? Хубаво ни се надсмива добрият бог! Насъщният си хляб получаваме със страшен двубой. И безсмъртна си остава само земята, майката, от която произлизаме и в която се връщаме, тая, заради която вършим престъпления, тая, която непрекъснато възстановява живота заради своята цел, която ни е непозната, въпреки нашите кощунства и низости.

Дълго време тази смътна, лошо изразена просъница се въртя в главата на Жан. Но в далечината прозвуча една тръба, тръбата на пожарникарите от Базош-льо-Доайен, които пристигаха в галоп, но много късно. При този зов на тръбата Жан се стресна изведнъж. Това бе войната, преминаваща през пушека със своите оръдия и с воплите на сечта.

Той стисна юмруци. Ах, дявол да го вземе! Щом като нямаше вече сърце да я обработва, той ще я защитава, тая древна земя на Франция!

И Жан тръгна, след като за последен път обходи с поглед двата гроба с непокарала върху тях трева, после огледа безкрайната оран на равнината Бос, която сеячите пълнеха с непрекъснат замах. Мъртъвци, посеви и хляб никнеха от земята.

Бележки

[1] Река Лоар е дълга 311 км, приток на Сарта, напоява департаментите Шатодюн, Вандом и Флеше. А река Сарта се влива в Лоара (1020 км.) — Б. пр. ↑

[2] Муха. — Б. пр. ↑

[2] Прякорът произлиза от глагола buter (фр.) — Инатя се. — Б. пр. ↑

[3] Бяла Роза (Фр.) — Б. Пр. ↑

[4] Хайде, литургията свърши! (лат.) — Б. пр. ↑

[5] Разбунтували се селяни при Анри IV и Луи XIII. — Б. пр. ↑

[6] Област в Източни Пиренеи. — Б. пр. ↑

[7] На детски език — лайно — Б. пр. ↑

[8] Пистол, монета от десет франка. — Б. пр. ↑

[9] Стара мярка за повърхност, за вместимост и пр. — Б. пр. ↑

[10] Аз съм; Ето ме. — Б. пр. ↑

[11] Извлякох те от дълбините, господи. — Б. пр. ↑

[12] И сам откупи Израел между всички неравни нему. — Б. пр. ↑

[13] Нека да почива в мир. — Б. пр. ↑

Край

Емил Зола Земя

Метаданни

Данни

Земя

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа част

1.

2.

3.

4.

5.

Втора част

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

Трета част

1.

2.

3.

4.

5.

6.

Четвърта част

1.

2.

3.

4.

5.

6.

Пета част

1.

2.

3.

4.

5.

Емил Зола
Земя