П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (27)

27.
На игрище Лорд

Майк стигна на Лорд точно когато съдиите излизаха на терена. Хукна към павилиона. Джо го пресрещна на стъпалата.

— Всичко е наред — увери го той. — Не бързай. Ние спечелихме жребия. Сложих те в четвъртия кръг.

— Добре — отвърна Майк. — Радвам се, че още не се е наложило да връщаме топката.

— Въобще не би трябвало да я връщаме, ако внимаваме.

— Игрището в добро състояние ли е?

— Като билярдна маса. Радвам се, че успя да дойдеш. Трудно ли се изкопчи?

Познанията на Джо Джаксън за работата на една банка бяха микроскопични. Самият той, откакто завърши Оксфорд, не беше изпадал в положение нещо да му пречи да играе крикет. По професия беше агент на един баронет спортист, чието хоби беше крикетът в графството, и не само че не срещаше трудности да играе за графството, но му беше дадено да разбере, че това е основното му задължение. Изобщо не беше му хрумвало, че банката на Майк може да е по-несговорчива в това отношение. Когато сутринта се обади на Майк, единственото му опасение беше, че денят в Нова азиатска банка може да се окаже особено натоварен. Ако нямаше някакъв особен приток на работа, смяташе, че е в кърпа вързано Майк просто да иде при директора, да го помоли за разрешение да участва в мача и да го получи с лъчезарна усмивка.

Майк не отговори на въпроса, а зададе свой.

— Как стана така, че се оказахте с човек по-малко? — рече той.

— Лош късмет. Сменихме състава на отбора след мача в Съсекс, за да включим Балард, Кийн и Уилис. Не можаха да дойдат в Брайтън, тъй като Университетът им имаше мач, но не бяха заети през втората половина от седмицата и обещаха да дойдат.

Балард, Кийн и Уилис бяха членове на отбора на Кеймбридж — крайно талантливи играчи и много търсени в графството, когато можеха да се откачат и да играят за него.

— И? — каза Майк.

— И снощи всички дойдохме с влака от Брайтън. А ония трима глупаци да вземат да решат да дойдат с кола от Кеймбридж днес рано сутринта, с намерението да пристигнат навреме за началото. И какво стана? Ами Уилис, който си въобразява, че е измислил шофирането, решава лично да кара колата и естествено, какъвто е скапаняк, се преобръща в канавката точно след Сейнт Олбанс. Когато дойдох на Лорд в десет и половина, заварих да ме чака телеграма, че и тримата са потрошени и не могат да играят. Казвам ти, беше ужасно, точно половин час преди мача. Уилис си бил изкълчил глезена, Кийн си повредил китката, а Балард си счупил ключицата. Не мисля, че ще се оправят и до мача си за Университета. Толкоз по-зле за Кеймбридж. Е, за щастие, имахме две резервни профита в Брайтън, които дойдоха в Лондон с отбора за всеки случай, и с тях двамата не ни достигна един. Тогава се сетих за теб.

— Ясно — отсече Майк. — Кои са профитата?

— Дейвис и Брокли. И двамата са подаващи. Това поотслабва посрещането ни. Балард или Уилис биха ни свършили добра работа. Все пак имаме и добри посрещачи. Ако внимаваме, няма да се издъним. Нали си играл през този сезон?

— Само тренирах. Не съм играл важни мачове.

— По дяволите, бих предпочел да си изиграл няколко мача приличен крикет. Все пак тренировките са по-добре от нищо, дано да си във форма. Може да се наложи ти да измъкваш мача, ако нещата тръгнат на зле. Засега тези двамата, слава богу, се справят добре — добави той, като погледна през прозореца към първата двойка на графството — Уорингтън и Милс, професионалисти, които за десет минути игра бяха постигнали двайсет точки.

— Ще ида да се преоблека — рече Майк и вдигна сака си. — Предполагам, ти си на първата вратичка?

— Да. А Реджи е на втората.

Реджи беше третият брат на Майк, далеч не толкова добър играч като Джо, но солиден посрещач, който обикновено се справяше добре, ако му позволяваха да остане в играта.

Майк се преоблече и излезе на балкончето на павилиона. Беше съвсем сам. В този ранен етап на мача в павилиона още нямаше много зрители.

Ако човек иска да мисли на спокойствие, малко са по-тихите места от горните балкони на павилиона в игрище Лорд. Майк, докато наблюдаваше как играта лениво напредва долу на терена, се залови сериозно да оценява положението във всичките му аспекти. Опиянението му от скъсването на оковите бе започнало да утихва и откри, че е способен да вникне в темата за дезертьорството си и да претегли последиците. Нямаше съмнение, че е изгорил мостовете след себе си. Дори едно приятелски настроено ръководство едва ли би преглътнало стореното от него. А ръководството на Нова азиатска банка беше точно обратното на приятелски настроено. Знаеше, че господин Бикърсдайк няма да пропусне възможността да се отърве от него. Разбра, че трябва да гледа на банковата си кариера като на затворена книга. Определено беше приключила и бе време да се замисли за бъдещето.

Не можеше да става дума за половинчати мерки. Изключено бе да се прибере у дома. Беше започнал и трябваше да продължи напред, докато откриеше начин да се издържа.

Струваше му се, че съществува само една възможност. Какво мога да правя, запита се той. Само едно нещо. Можеше да играе крикет. Трябваше да се издържа с крикета. Налагаше се да стане професионалист. Но щяха ли да го вземат? Това беше въпросът. Беше невъзможно да играе за родното си графство само на базата на рожденото право. Не можеше да се яви като професионалист в отбор, в който братята му играеха като аматьори. Налагаше се да заложи всичко на рожденото си право в Съри.

От друга страна, притежаваше ли препоръките, които Съри щеше да изисква? Имаше репутация от университетския отбор. Но беше ли достатъчно? Не можеше да сподави усещането, че едва ли.

Майк ясно осъзна, че всичко зависеше от това как щеше да се представи в мача, който течеше в момента. Той бе голямата му възможност. Ако успееше, всичко щеше да се уреди. Но не му се мислеше в какво положение ще изпадне, ако се провалеше.

Далечен вик и звуци на ръкопляскания от публиката го изтръгнаха от мислите му. Милс напусна играта, пропуснал топката. На таблото имаше общ резултат четирийсет и осем. Нищо сензационно. Успехът на отбора до голяма степен зависеше от началния тласък, който щяха да му дадат двамата професионалисти.

Ръкоплясканията избухнаха отново, когато Джо тръгна надолу по стъпалата. Джо като национален играч беше любимец на тълпата.

Майк го наблюдаваше как играе в своя силен грациозен стил, после изведнъж му хрумна, че би искал да знае как са се развили събитията в банката след изчезването му.

Отиде на телефона, обади се в банката и потърси Смит.

Чу познатия глас.

— Здрасти, Смит.

— Здрасти. Другарят Джаксън ли е? Как вървят нещата?

— Горе-долу. В началото сме. Пропуснахме една топка и току-що стигнахме до петдесет. Слушай, какво става в банката?

— Съобщих новината на другаря Грегъри. Мил човек. Усещам, че ще станем големи приятели.

— Попържа ли?

— В известен смисъл да. Всъщност мога да твърдя, че направо се запени. Обясних му положението, но той не миряса. Завлече ме във височайшето присъствие на другаря Бикърсдайк, с когото проведох кратък, но напоителен разговор. Самият той нямаше много за казване, но внимателно изслуша разказа ми и най-сетне нареди да заема мястото ти в „Постоянни депозити“. И тази меланхолична задача изпълнявам в момента с всичките си сили. Намирам работата за доста досадна. Има прекалено много мъкнене на регистри за моите прости вкусове. Цяла сутрин вадя и прибирам регистри в касата. Наоколо вече се носи слухът: „Смит желае да работи, но дали физиката му ще издържи на напрежението?“ Току-що във възбудата на момента изтървах доста масивен том върху крака на другаря Грегъри и за нещастие, както разбрах, точно върху крака, който напоследък имал пристъпи на подагра. Отминах въпроса крайно тактично, но не мога да отрека, че настъпи известна временна студенина, която в интерес на истината още не е преминала. Тези неща, другарю Джаксън, са водовъртежите в кроткия поток на банковия живот.

— Уволнен ли съм?

— Още не съм чул официално изявление по въпроса, но смятам, че спокойно мога да те посъветвам, ако в хода на деня ти предложат друга работа, да я приемеш. Не смея да твърдя, че в момента си любимецът на управата. Както и да е, имам някои идеи за бъдещето ти, които ще споделя, като се видим. Смятам тихичко да се изсуля от банката към четири часа. Тогава имам среща с баща ми. Ще дойдем направо на Лорд.

— Добре — отвърна Майк. — Ще те чакам.

— Имаш ли някои мили съобщения, които да предам на другаря Грегъри?

— Кажи му, че го обичам.

— Ще го направя. Довиждане.

— Довиждане.

Майк остави слушалката и отново се качи на балкона.

Погледна таблото и стреснато разбра, че нещата доста се бяха променили през краткото му отсъствие. Броят на посрещащите на таблото беше три и пет.

— Велики боже! — извика той. — Аз съм следващият. Какво, за бога, се е случило?

Пъхна бързо подплънките, като очакваше всеки миг да бъде пропусната топка и да го завари неподготвен. Но когато се изправи, готов за битката, и тръгна надолу, посрещащите все още бяха по местата си.

Намери брат си Реджи в съблекалнята.

— Какво стана? — запита той. — Защо излезе от играта?

— Един бог знае — отвърна Реджи. — Изглежда, зрението ми отслабва. Разминах се с всички топки.

— А Уорингтън?

— Две леви ръце.

— По дяволите! — извика Майк. — Тъпа работа. Три срещу шейсет и една. Ще ни размажат.

— Само вие с Джо можете да направите нещо. Няма разумна причина да сбъркаш. Игрището е превъзходно, а подаванията не са нищо особено. Браво, Джо!

Най-големият Джаксън красиво обърна полета на топката вляво и тя се издигна над перилата на павилиона. Играчите се завъртяха за следващата смяна.

— Ако само Питърс поспреше… — започна Майк и млъкна. Питърс така удари по една от пръчките на вратата, че я изкриви на четирийсет и пет градуса.

— Е, не спря — мрачно отбеляза Реджи. — Тъпанар, защо му трябваше да прави това? Сега всичко зависи от теб. Опитай да направиш нещо или няма да се доберем и до стотака.

Майк изчака, докато професионалният посрещач влезе във входа за професионалисти. После се спусна по стъпалата и излезе на терена. Не беше се чувствал толкова нервен от онзи далечен ден, когато за първи път излезе да посреща на Райкин срещу М. С. С. Откри, че мислите му се връщат към този мач. Днес, точно както тогава, всичко му изглеждаше далечно и нереално. Зрителите бяха на километри разстояние. Често беше идвал на Лорд като зрител, но игрището сега му изглеждаше съвършено непознато. Усети се на чужда земя.

Забеляза Джо, който напусна мястото си, за да го посрещне. Усмихна се немощно.

— Спокойно — подвикна му Джо по своя боен начин, който действаше така окуражително. — Подаването не е нищо особено, а игрището е като колосан нагръдник. Играй като че ли тренираш. И, за бога, не се опитвай да вкараш всичките си топки в първия кръг. Стой спокойно и ще ни паднат в ръцете.

Майк се усмихна още по-немощно от преди и издаде някакви гъргорещи звуци от гърлото си.

Бързият хвърляч на Мидълесекс беше разбил Питърс. Майк не съжаляваше. Не се боеше от бързи топки. Застана на позиция и се огледа, като внимателно отбеляза разположението на игрището.

Както винаги, веднъж излязъл на терена, чувството му за вцепенение изчезна. Осъзна мощта си. По дяволите, от какво имаше да се бои? Беше много добър посрещач и щеше да им го покаже.

Бързият хвърляч се засили и се затича. Майк зае позиция и цялото му същество се съсредоточи върху топката. Всичко друго изчезна от главата му.