П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (14)

14.
Господин Уолър се явява в нова светлина

Отделът, в който изпратиха Майк, беше касовият, или за да сме по-точни — в раздела му, наречен „Кешови разплащания“.

Важната задача да брои дублони и да ги предава през гишето не принадлежеше на самия Майк, а на господин Уолър. Работата на Майк беше по-малко показна и се извършваше с помощта на писалка, мастило и регистри в дъното на стаята. От време на време, когато господин Уолър излизаше на обяд, Майк го заместваше и осребряваше чекове, но господин Уолър винаги излизаше в мъртвия час, когато идваха малко клиенти, и на Майк рядко му се налагаше да раздава големи суми.

Харесваше му да бъде в касовия отдел. Харесваше и господин Уолър. Работата беше лесна, а когато му се случваше да допуска грешки, те биваха поправяни търпеливо от сивобрадия мъж, а не се използваха като повод да бъде изстрелван при господин Бикърсдайк, както би се случило в други отдели. Касиерът сякаш беше развил симпатия към Майк, а Майк, както винаги му се случваше с хора, дружелюбни към него, се представяше в най-добра светлина. Непринуденият и неподозиращ враждебни намерения Майк беше съвсем различен от наежения Майк.

Междувременно на Смит не му беше до веселби. Това е нечувано, оплакваше се той, да лишат човека от личния му секретар, без дори да се допитат до него.

— Това ми причинява страшни неудобства — каза той меланхолично на Майк един следобед, когато беше прескочил до касовия отдел на кратка раздумка. — Липсваш ми на всяка крачка. Твоята изострена интелигентност и непринуденото ти съчувствие бяха безценни за мен. Къде съм аз сега? В калта. Току-що ми хрумна крайно интересна мисъл за живота. Но нямаше с кого да я споделя, освен с новия. Което и сторих, а на глупака му увисна ченето. Казвам ти, другарю Джаксън, чувствам се като лъв, лишен от малкото си. Като Мирът, който една сутрин става и вижда, че Благоденствието е изчезнало. Другарят Роситър се старае, доколкото може. Все още си говорим по малко за „Манчестър Юнайтед“ — вчера ги пометоха още в първия кръг за Купата и той е покрусен, но не е същото. Опитвам се да се потопя в работата, но и това не помага. Юркат ме от регистър на регистър, за да удавят отчаянието ми. А когато успеят да изтръгнат усмивка от мен, мислят, че съм забравил. Но аз не съм. Направо съм разнебитен. Новият екземпляр, когото сложиха на твоето място, направо ми ходи по нервите. Роден тъпанар. Е, трябва да тръгвам, че другарят Роситър сигурно ме чака.

Наследникът на Майк — младеж на име Бристоу, предизвикваше у Смит дълбока меланхолия. Най-тежкият му недостатък, при това непоправим, беше, че не е Майк. А другите, върху които можеше да поработи, бяха неизброими. Дрехите му бяха ушити по начин, който нараняваше чувствителната душа на Смит всеки път, когато спреше погледа си на тях. Фактът, че носеше подвижни копчета за ръкавели, които сваляше, преди да започне работа, и ги оставяше на блестяща купчинка пред себе си, не беше доказателство за вродена поквара на характера, но определено настройваше стария итънианец против него. Част от философията на Смит беше, че мъж, който носи подвижни копчета за ръкавели, е престъпил границата на човешката търпимост. Като капак Бристоу имаше тънки черни мустачки и пръстен, а това, както Смит сведе до знанието на Майк, било последната капка.

Майк честичко прескачаше до деловодството да послуша разговора между двамата. Бристоу винаги беше самата приветливост. Имаше навика да нарича приятеля му Смити — факт, който силно забавляваше Майк, но видимо не радваше самия Смит. От друга страна, когато се обръщаше към Майк с „господин Крикет“, какъвто навик имаше, хуморът му напълно убягваше на Майк, макар това обръщение да изтръгваше от Смит бледа измъчена усмивка, сякаш едно разбито сърце се мъчи да изглежда весело въпреки вътрешната си сломеност.

Общият резултат от появата на Бристоу беше, че Смит прекарваше по-голямата част от времето си, когато нямаше прилив на работа, в стаите на касовия отдел и си говореше с Майк и господин Уолър. Последният сякаш не споделяше ненавистта на другите шефове на отдели към факта, че подчинените им имат посетители. Освен когато работата наистина не беше много, което предизвикваше кротка забележка от негова страна. Именно тази търпимост понякога го вкарваше в неприятности с господин Бикърсдайк. Директорът не правеше чести проверки по отделите, но все пак се появяваше чат-пат и разговорът, който последва, след като завари Хътчинсън, тогава подчинен в касовия отдел, наклонил удобно стола си назад към стената и четящ спортни новини от розов вестник на свой приятел от отдел „Външни сметки“, изтегнал се с наслада на пода до него, не беше сред най-приятните спомени на господин Уолър. Но господин Уолър беше прекалено мекосърдечен да се меси в битието на помощниците си, освен ако не беше абсолютно наложително. Истината по въпроса за Нова азиатска банка е, че бе пренаселена с персонал. Имаше прекалено много хора за наличната работа. Лондонският й клон беше нещо като люпилня. В клоновете на Изток непрекъснато се търсеха нови хора, тъй че се налагаше да ги назначават в Лондон, където да изучат бизнеса, независимо дали за тях има достатъчно работа, или не.

След едно от тези посещения на Смит господин Уолър разкри нова и неподозирана страна на характера си. Смит, както винаги, беше дошъл в състояние на депресия да обсъди Бристоу. Оказало се, Бристоу тази сутрин дошъл в банката с ново сако в такива истерични цветове, че Смит категорично отказваше да стои в един отдел с него.

— Наличието на другарите Бристоу и Бикърсдайк в комбинация — жално стенеше Смит — ми идва нанагорно. Започва да се носи слух, че песента на Смит е изпята. Започва да запада като реформатор. Губи целеустремеността си. Но какво да направя? Не мога да държа под око двамата едновременно. В момента, когато се съсредоточа върху другаря Бикърсдайк за кратък сеанс, който видимо му се отразява благоприятно, какво става отстрани? Ами другарят Бристоу се измъква на пръсти и си купува някакъв вълнен залез. Видях го без предварително предупреждение и, честно ти казвам, бях изтръгнат от корена си. Внезапността на това сако те замайва. Това действа обезсърчително. Винаги съм се старал да мисля добри неща за хората. Като енергичен социалист, полагам всички усилия да забележа доброто у тях, но е тежко. Другарят Бристоу е най-яркият пример за несъстоятелността на тезата за равенство на хората, на който съм се натъквал.

В този момент се намеси господин Уолър.

— Смит, мисля, че трябва да оставиш Джаксън да си гледа работата — рече той. — Много приказваш.

— Моят смъртен грях — тъжно въздъхна Смит. — Добре, добре, ще отида и ще направя всичко възможно да се изправя срещу него, но е крайно мъчително.

Затътри се нещастно по посока на деловодството.

— А, Джаксън — каза господин Уолър, — би ли заел мястото ми за няколко минути? Трябва да прескоча до „Вътрешни сметки“. Скоро се връщам.

Майк беше започнал да свиква да замества касиера за кратки периоди от време. Случваше му се по веднъж-дваж дневно. Честно казано, може би господин Уолър не трябваше да оставя важна задача като осребряването на чекове в ръцете на неопитен човек като Майк, но Нова азиатска банка се различаваше от другите банки по това, че на гишето нямаше много работа. Най-често идваха хора да осребряват чекове за по две-три лири, с големи суми се работеше твърде рядко.

Като свърши работата си във „Вътрешни сметки“, господин Уолър се върна по обиколен път и се отби в деловодството.

Завари Смит пребледнял, с измъчено лице да нанася числа в регистъра. Старият итънианец го поздрави с изтерзаната усмивка на подложен на гонения светец, който твърдо е решил да бъде весел дори на кладата.

— Другарю Бристоу — обади се той.

— Кажи, Смити — обърна се същият към него.

Смит тъжно насочи вниманието на господин Уолър към сакото, чиято разцветка определено не можеше да бъде подмината равнодушно.

— Нищо — въздъхна Смит. — Просто исках да те погледам.

— Глупак — отсече Бристоу и възобнови работата си. Смит погледна към господин Уолър, сякаш искаше да му внуши: „Виждате ли какво съм принуден да изтърпявам? И все пак не се предавам.“

— О… Ъ… Смит — започна господин Уолър, — когато току-що разговаря с Джаксън…

— Нито дума повече — отсече Смит. — Няма да се повтори. Защо да преча на работата в отдела ви с опитите си да изтръгна думичка на съчувствие? Ще понасям мъжки другаря Бристоу. В края на краищата в зоологическата има и по-грозни гледки.

— Не, не — забързано го прекъсна господин Уолър. — Нямах предвид това. Посещавай ни от време на време, ако това не смущава собствената ти работа. Но забелязах, че се обърна към Бристоу с „другарю Бристоу“.

— Съвсем вярно — отвърна Смит. — Трябва да се излекувам от този навик. Ще си навири носа.

— А когато говореше с Джаксън се определи като социалист.

— Социализмът е страстта на живота ми — заяви Смит.

Лицето на господин Уолър се оживи. Запелтечи от възторг.

— Очарован съм — откликна той. — Наистина съм очарован. Аз също…

— Съратник в Делото? — запита Смит.

— Ъъъ… точно така.

Смит тържествено му протегна ръка. Господин Уолър ентусиазирано я разтърси.

— Никога досега не съм говорил за това в службата — изчерви се господин Уолър, — но и аз по сърце и душа съм в движението.

— Вие сте за Революция? — реши да уточни Смит.

— Точно така. Точно така. Именно. Чудех се… в интерес на истината, имам навик да говоря всяка неделя на открито и…

— В Хайд Парк?

— Не. Не. В Клапъм Комън. По-близо ми е до дома. Щом се интересуваш от движението, помислих си, че може би ще си направиш труда да дойдеш и да ме чуеш следващата неделя. Разбира се, ако нямаш по-интересно занимание.

— Страшно ще ми хареса — възкликна Смит.

— Отлично. Доведи и Джаксън и след това двамата ще дойдете на вечеря, ако желаете.

— Много благодаря.

— Може би и ти ще говориш?

— Не — отсече Смит. — Не. Мисля, че не. Моят социализъм е чисто практически. Рядко говоря. Но ще бъде удоволствие да ви чуя. Какъв… ъъъ… от какъв вид е ораторството ви?

— Амиии — подръпна нервно брадата си господин Уолър, — разбира се, аз… Е, може би съм излишно суров…

— Да, да.

— Малко хаплив и ироничен.

— Така и трябва — строго отсече Смит. — Ще чакам с трепет неделния ден. И другарят Джаксън ще бъде редом с мен.

— Отлично — отвърна господин Уолър. — Отивам да му кажа.