П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (18)

18.
Смит прави откритие

— Жените — говореше Смит, докато похапваше плодова салата с вида на човек, попаднал на любимата си тема — са нещо, човек не бива да го забравя, като… като… ъъъ… ами всъщност точно така. Да приемем този извод и за момент да се обърнем към Правото на собственост, във връзка с което другарят Пребъл и вие имахте да кажете толкова интересни неща днес следобед. Може би вие — поклони се леко по посока на другаря Пребъл — бихте се съгласили да резюмирате възгледите си за другаря Джаксън — новак в Делото, но сериозен, вашите крайно ясни…

Другарят Пребъл грейна от радост и взе думата. Майк започна да осъзнава, че досега не се е сблъсквал с истинско отегчение. В живота му съществуваха моменти, по-малко интересни от други, но нищо не можеше да се сравни с тази агония. Словото на другаря Пребъл се лееше като водопада Виктория. От време на време се долавяха една-две думи, които можеха да бъдат разпознати, но това ставаше толкова рядко, че не вършеше работа. Понякога господин Уолър вмъкваше по някоя забележка, но не много често. Очевидно беше на мнение, че другарят Пребъл е по-умният и да добавя нещо към думите му би било като да позлатява чисто злато. Самият Майк не обелваше зъб. Смит и Едуард бяха не по-малко сдържани. Първият седеше изпаднал в транс, потънал в собствените си мисли, докато Едуард, който бе докопал кутия с бисквити от масичката за сервиране, бе твърде зает за приказки.

След двайсет минути, през които неудобството на Майк премина в тъпо примирение, господин Уолър предложи да се преместят в гостната, където Ейда, обясни той, щяла да им свири химни.

Перспективата не заплени Майк, но всяка промяна, реши той, ще е към по-добро. Беше седял втренчен в руините на желето толкова дълго, че бяха започнали да го хипнотизират. Също така преместването имаше и едно прекрасно последствие — чипоносият Едуард беше изпратен в леглото. Последните му думи бяха под формата на въпрос към Майк, свързан с хипотенузата и нейния квадрат.

— Забележително интелигентно момче — отбеляза Смит. — Трябва някой ден да му разрешите да дойде на чай в нашия апартамент. Аз самият може би няма да съм у дома, имам много задължения, които ме държат извън къщи, но другарят Джаксън положително ще се радва да си побъбри с него.

По пътя нагоре Майк се опита да се усамоти за момент със Смит и да му предложи по-ранно тръгване, но приятелят му бе потънал в разговор с домакина. Майк беше оставен на другаря Пребъл, който очевидно с лекцията си в трапезарията бе докоснал едва повърхностно темата.

Когато господин Уолър беше предрекъл химни в гостната, той бе проявил голям оптимизъм (или краен песимизъм). От Ейда нямаше и следа. Изглежда, направо си беше легнала. Младият господин Ричардс седеше на канапето и мрачно отгръщаше страниците на албум, съдържащ снимки на младия господар Едуард Уолър в геометрична прогресия на отвратителност — тук в рокличка, приличен на плашило, там — в моряшко костюмче, неприличащ на нищо. Разглеждането на снимките видимо задълбочаваше депресията на господин Ричардс, но той упорито продължаваше да се самоизтезава.

Другарят Пребъл заклещи дърпащия се Майк в един ъгъл и подобно на Древния моряк от поемата на Коулридж го прикова със святкащо око. В другия ъгъл Смит и господин Уолър разглеждаха нещо глава до глава. Майк окончателно изостави всяка надежда за спасение от страна на Смит и се опита да се ободри с мисълта, че това не може да трае вечно.

Изминаха сякаш часове, преди най-сетне да чуе гласа на Смит да казва довиждане на домакина.

Скочи на крака. Другарят Пребъл беше по средата на едно изречение, но моментът не беше за лъскави маниери. Почувства, че трябва да излезе, и то веднага.

— Опасявам се — говореше Смит, — че трябва да тръгваме. Прекарахме изключително приятна вечер. Някой ден настоявам да се отбиете в апартамента ни и да доведете другаря Пребъл. Ако мен ме няма, другарят Джаксън положително ще е там, а той ще е повече от очарован да чуе другаря Пребъл да му каже още нещо по темата, която тъй майсторски владее.

Успяха да разберат от думите на другаря Пребъл, че положително ще им дойде на гости. Господин Уолър сияеше. Господин Ричардс, все още тънещ в мрачност, мълчаливо се ръкува.

Вън, на пътя, когато входната врата се затвори зад тях, Майк изля чувствата си.

— Слушай, Смит — категорично започна той, — ако това да съм твой доверен секретар и съветник включва още подобни преживявания, направо можеш да приемеш оставката ми.

— Нима оргията не ти допадна? — съчувствено запита Смит.

Майк се изсмя. С един от онези къси, глухи, горчиви смехове.

— Не мога да те разбера, другарю Джаксън — заяви Смит. — Нахрани се обилно. Позабавлявахме се добре — само онзи твой номер с каната с водата си струваше парите, и имаше предимството да изслушаш възгледите на един познавач на темата си. Какво повече искаш?

— Как можа да ме оставиш на Пребъл?

— Да те оставя? Боже мой, ами че ти направо жадуваше за обществото му. Накрая едва успях да те откъсна от него. Когато станах да се сбогувам, ти го слушаше със зяпнала уста. Не бях виждал по-красноречива картинка на живо внимание. Другарю Джаксън, да не искаш да ми кажеш, че видът ти е лъгал и не ти е било интересно? Виж ти, виж ти. Как се лъжем и в най-близките си хора.

— Смятам, че можеше да ми се притечеш на помощ. Беше ужасно.

— Бях прекалено зает с другаря Уолър. Говорехме за жизненоважни неща. Както и да е, нощта е още млада. Ще вземем това такси, ще отпътуваме на запад, ще потърсим някое ресторантче и ще се ободрим с лека почерпка.

Стигнаха до едно кафене, чиято витрина приличаше на музей на германските колбаси, седнаха на празна маса и си поръчаха кафе. Майк скоро откри, че веселата обстановка го утешава и постепенно впечатленията за желето, Едуард и другаря Пребъл избледняха в ума му. Междувременно Смит поддържаше гробно мълчание, забил нос в голяма книга, прилична на албум с изрезки от вестници. Докато разгръщаше страниците му, на лицето му се появи странна усмивка. Мислите му, изглежда, бяха приятни.

— Ей — рече Майк. — Какво намери там? Откъде взе това?

— Другарят Уолър беше така добър да ми услужи с него. Показа ми го след вечеря, защото знае колко възторжено съм отдаден на Делото. Ако не беше толкова запленен от разговора с другаря Пребъл, щях да те помоля да дойдеш при нас. Както и да е, сега имаш възможност да се запознаеш.

— Какво е това? — запита Майк.

— Протоколи от заседанията на местния парламент в Тълси Хил — внушително отвърна Смит. — Верен запис на всяка изречена дума, на всички вотове на доверие, които са изпращали в правителството, а също и гадните удари, които от време на време са му нанасяли.

— Какво, за бога, е местният парламент в Тълси Хил?

— Уви — обяви Смит с тъжен, гробовен глас, — той вече не съществува. Приживе е бил красив, но е гушнал босилека. Споминал се е. Другарю Джаксън, занимаваме се не с живото истинско настояще, а с далечното прашасало минало. И все пак в известен смисъл в него има нишка от живото истинско настояще.

— По дяволите, нямам представа какви ги дрънкаш — рече Майк. — Все пак, дай да видя.

Смит му подаде албума, облегна се, пийна кафе и се загледа в него. Лицето на Майк, в началото отегчено и безизразно, изведнъж придоби заинтересован вид.

— Аха! — рече Смит.

— Кой е Бикърсдайк? Има ли нещо общо с нашия Бикърсдайк?

— Самият той.

Майк заразгръща страниците, като прочиташе по няколко реда от всяка.

— Брей! — изкиска се той. — Май доста се е поизхвърлял, а?

— Точно така — потвърди Смит. — Нашият другар Бикърсдайк притежава огнена и страстна натура.

— Тук направо псува правителството. Прави го на пух и прах.

Смит кимна.

— И аз го забелязах.

— Но за какво е всичко това?

— Доколкото можах да разбера от другаря Уолър — започна Смит, — преди двайсетина години, когато той и другарят Бикърсдайк са работили ръка за ръка като колеги-чиновници в Нова азиатска, и двамата са били членове на тази могъща институция — местния парламент на Тълси Хил. По онова време другарят Бикърсдайк е бил точно толкова разпален социалист, колкото е другарят Уолър сега. Само че явно с издигането си в живота е редактирал възгледите си по отношение на неправдата да заграбиш приличен куп дублони. И разбираш ли, точно тук забравеното и прашасало минало започва да се промъква в живото истинско настояще. Ако някой нетактичен човек публикува тези крайно възвишени речи, произнесени от другаря Бикърсдайк в качеството му на крайъгълен камък на местния парламент в Тълси Хил, нашият дълбокоуважаван началник ще бъде повече или по-малко дискредитиран като фурнаджийска лопата, а това силно ще намали шансовете му да бъде избран за кандидат на юнионистите в Кенингфорд. Следваш ли мисълта ми, Уотсън? От това, което видях у лекомислените избиратели в Кенингфорд, а именно — острото им чувство за хумор, това много ще им допадне. Ако тези речи се разпространят, другарят Бикърсдайк ще срещне неимоверни трудности.

— Нали не мислиш да…

— Няма да действам прибързано. Просто ще оставя този красив том сред най-ценните си книги. Ще го включа в списъка на „Книгите, които са ми помогнали“. Защото ми се струва, че в случай на спешна нужда няма да е зле да ми е подръка. А сега — приключи той, — тъй като времето напредва, може би ще е най-добре да се потътрим към дома и семейството.