П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (10)

10.
Господин Бикърсдайк се обръща към избирателите си

На следващата сутрин по-наблюдателните в банката забелязаха, че нещо гризе господин Бикърсдайк. Куриерът Уилям го разбра, когато почтителният му поздрав остана без отговор. Малкият Бригс, счетоводителят, го осъзна, когато раболепното му, но весело „добро утро“ бе удостоено само с „брутро“, което прозвуча повече като проклятие. Господин Бикърсдайк профуча по пътеката и нахлу в кабинета си като източен вятър. Седна на писалището и натисна бутона. Харолд, братът на Уилям и негов съкуриер, влезе като човек, готов да се хвърли на пода, ако бъде замерен с нещо тежко. Докладите за душевната нагласа на директора вече бяха обиколили банката и Харолд беше нащрек. Случаят беше много сходен с онзи, когато Джордж Барстед, бивш служител на Нова азиатска банка на поста куриер, беше проявил достатъчно неблагоразумие да се засмее на думи на господин Бикърсдайк, които беше взел за шега, и моментално беше уволнен за неприкрито неуважение.

— Помоли господин Смит… — започна директорът. После помълча. — Не, няма значение — добави той.

Харолд озадачен остана до вратата.

— Какво си ме зяпнал! — кресна господин Бикърсдайк. — Махай се.

Харолд се оттегли и уведоми брат си Уилям, че по негово, Харолдово мнение, господин Бикърсдайк е превъртял.

— Чалнал се е — уточни Уилям, като мина една степен по-високо в поетичната изява.

— Пълно куку — отсъди сурово Самюел Джейкс, третият куриер. — Винаги съм го казвал.

С тези думи колективът от куриери на Нова азиатска банка заряза темата за господин Бикърсдайк и се зае със служебните си задължения, които се състояха най-вече в мотаене наоколо и обсъждане на предвижданията за нашумелия жребец Капитан Коу.

А господин Бикърсдайк промени тъй рязко мнението си, защото изведнъж осъзна, че няма в какво да обвини Смит. В качеството си на банков директор не можеше да вземе официално отношение към поведението на Смит в извънработно време, още повече, че онзи не беше направил нищо повече от това да го гледа оцъклено. Би било невъзможно да накара някого да разбере същинската природа на Смитовия поглед. На теория господин Бикърсдайк разполагаше с властта да уволни всеки свой подчинен, когото не смята за задоволителен, но това беше власт, която трябваше да се упражнява дискретно. Директорът отговаряше за действията си пред Директорския съвет. Ако уволнеше Смит, той положително щеше да заведе дело срещу банката за неправомерно уволнение и с така съществуващите улики положително щеше да го спечели. Господин Бикърсдайк не се блазнеше от перспективата да обяснява на директорите, че е ощетил акционерите на банката със солена глоба, или каквото там решеше съдът, само защото са го гледали втренчено, докато е играел бридж. Единствената му надежда беше да спипа Смит в недобросъвестно изпълнение на служебните задължения.

Докосна отново звънеца и изпрати да повикат господин Роситър.

Куриерът завари главата на отдел „Деловодство“ потънала в разговор със Смит. Предния следобед „Манчестър Юнайтед“ беше паднал с нула на един и Смит информираше господин Роситър, че съдията бил мошеник, видимо заинтересован финансово от резултата. Според него, горещеше се Смит, мачът бил морална победа за „Юнайтед“. Господин Роситър отвърна, че да, и той бил на същото мнение. В този миг господин Бикърсдайк изпрати да го повикат, за да го пита дали работата на Смит е задоволителна.

Главата на отдел „Деловодство“ без колебание сподели мнението си. Работата на Смит била най-добрата, която бил виждал някога. Работата на Смит… ами, била недостижима. Не би могла да се сравни с нищо. Съвършенството нямало степени. Работата на Смит била съвършена, и толкова.

Изрази го с други думи, но същността беше тази.

Господин Бикърсдайк отвърна, че се радва да го чуе, и строши златния писец, като го заби в бюрото.

На следващата вечер банковият директор трябваше да говори на митинг в Кенингфордската градска зала. Очакваше събитието със смесени чувства. Преди няколко години се беше кандидатирал за Парламента на север. Загуби с няколко хиляди гласа и се надяваше епизодът да е забравен. Не само заради тежката загуба. Имаше и друга причина. Тогава се беше кандидатирал като либерал. А сега в Кенингфорд се представяше като кандидат на юнионистите. Разбира се, човек има пълно право да променя възгледите си, ако пожелае, но този процес предоставя на опонентите му възможност да го хванат по бели гащи (ако прибегнем до вдъхновения език на мюзикхоловете). Господин Бикърсдайк се опасяваше, че по-лековерните избиратели в Кенингфорд може да се повлияят от подобни разкрития.

Кенингфорд, Югоизточен район, несъмнено е опасно място. Обитателите му си падат по грубоватия хумор, който намира вербално изражение в пиперливи фрази, а физическо — в трошене на витрини и ритане на полицаи. Страхуваше се, че митингът в Градската зала може да се окаже доста бурен.

Всички политически митинги си приличат. Някой става и представя оратора за вечерта, после той надълго и нашироко изразява мнението си за скандалния начин, по който действа правителството или за безобразията на опозицията. От време на време негови съучастници сред публиката стават и задават внимателно режисирани въпроси, на които ораторът отговаря обстойно и задоволително. Когато се намеси някой досадник, ораторът или не му обръща внимание, или надменно отговаря, че може да му предостави аргументи, но не и ум. Или, ако случайно въпросът е лесен, благоволява да отговори. Един кротко проведен политически митинг е възхитителна английска игра в зала. Когато митингът е бурен, публиката си прекарва доста по-добре, за разлика от оратора.

Господин Бикърсдайк беше представен от възрастен шотландски пер, скроен като по поръчка за целта с едно изключение — силния му акцент.

Публиката посрещна този акцент с възторжен рев. Избирателите в Кенингфорд, които наистина имаха политически пристрастия, се разделиха по равно. Сериозните либерали бяха толкова, колкото и сериозните юнионисти. Но освен тях присъстваше и силен контингент, който пет пари не даваше коя страна ще спечели. За тях изборите бяха изпратени от бога поводи да вдигат шум. Присъстваха на митингите да се забавляват и гласуваха, ако изобщо си даваха този труд, крайно безотговорно. Смешна историйка по адрес на някой от кандидатите, разказана сутринта на изборния ден, беше напълно достатъчна да изпрати десетки от тях до урната с бюлетината на опонента му.

Задната част на залата беше тъпкана с такива весели души. Посрещнаха шотландския пер с огромно удоволствие. Заприлича им на Хари Лодър^[1] и го заявиха. По време на изказването му, което беше въздлъжко, приятелски му подвикваха. Умоляваха го да бъде човек и да изпее „Най-добрият в семейството“. Или ако не може — „Обичам девойче“. Като разбраха, че няма да успеят да го склонят да пее, направиха го те. Изпяха ги няколко пъти. Когато перът, привършил словото си, посветено на господин Бикърсдайк, най-сетне седна, му направиха неколкоминутна овация и поискаха бис.

Когато господин Бикърсдайк стана да говори, митингът беше овладян от прекрасно настроение.

Усилията да отдадат дължимото на преждеговорившия бяха поизцедили силите на свободните и независими избиратели в дъното на залата. Първите думи на банковия директор бяха приети без всякакви демонстрации.

Господин Бикърсдайк говореше добре. Имаше гръмък, макар и леко дрезгав глас, и произнасяше това, което трябваше да се каже, със сила и внушение. Малко по малко публиката бе завладяна от магията му. Когато в края на едно добре формулирано изречение той спря да пийне глътка вода, наоколо се понесоха ръкопляскания, към които се присъединиха и много от почитателите на господин Хари Лодър.

Възобнови речта си. Публиката слушаше с напрегнато внимание. Господин Бикърсдайк, след като каза някои гаднички неща по адрес на Свободната търговия и Чуждите имигранти, се обърна към нуждите на Флотата и необходимостта от увеличаването й на всяка цена.

— Не е време за полумерки — говореше той. — Длъжни сме да направим всичко по силите си. Трябва да изгорим корабите зад гърба си…

— Извинете — обади се благ глас.

Господин Бикърсдайк млъкна. В центъра на залата бе изникнала висока фигура. Господин Бикърсдайк откри, че се взира в проблясващ монокъл, който говорившият току-що бе лъснал и наместил на окото си.

В качеството си на обикновен енергичен човек господин Бикърсдайк би трябвало да не намалява темпото. Разполагаше с вниманието на публиката си и ако само беше продължил, без да обръща внимание на прекъсването, щеше да се измъкне сух от водата. Но внезапната поява на Смит го сащиса.

— Как — запита Смит — предлагате да подсилим флотата, ако ще изгаряме кораби?

Несъстоятелността на въпроса разгневи дори дошлите да търсят развлечения в дъното на залата.

— Тихо! Тихо! — развика се сериозният контингент.

— Сядай, мухльо! — ревяха търсачите на удоволствия.

Смит седна с търпелива усмивка.

Господин Бикърсдайк възобнови речта си. Но пламъкът в нея бе угаснал.

Беше изгубил вниманието на публиката си. Секунди преди това я държеше в ръце и подръпваше струнките на умовете й (или каквото минаваше за ум в Кенингфорд) като на музикален инструмент. А сега я беше изпуснал.

Говореше бързо, но не можа да налучка ритъма. Баналното прекъсване бе разрушило магията. В думите му нямаше убедителност. Мъртвата тишина, в която бе протекла първата част на речта му, това мълчание, което е по-голяма награда за оратора от най-бурните ръкопляскания, беше отстъпила място на неспокойна смес от различни звуци — тук кашлица, там стържене с подметка по пода, сякаш собственикът й не го свърта на едно място, тук-там шепот. Публиката се отегчаваше.

Господин Бикърсдайк свърши с флотата и мина към по-общи теми. Но не им беше интересен. Цитираше числа, секунда по-късно се усети, че не ги е цитирал точно и вместо хладнокръвно да продължи, се върна да се поправи.

— Почни отначало! — обади се глас от дъното на залата и последва всеобщ смях.

Господин Бикърсдайк неуверено галопираше към края. Наруга правителството. Заяви, че не е отговорило на очакванията.

А после разказа анекдота.

— Правителството, господа — заяви той, — не прави нищо полезно, а всеки отделен негов член си приписва лично заслугите за направеното. Този метод, господа, ми напомня за едно мое забавно преживяване, когато едно лято бях за риба в областта на Езерата.

В книгата „Трима в една лодка“ има глава, в която авторът и негов приятел влизат в крайбрежна странноприемница и виждат огромна пъстърва зад стъклена витрина. Започват да разпитват за нея. Петима мъже един след друг ги уверяват, че пъстървата е уловена именно от тях. В края на краищата се оказва, че пъстървата е от гипс.

Господин Бикърсдайк разказа тази история като свое лично преживяване, докато ловил риба едно лято в областта на Езерата.

Мина добре. Митингът се развесели. Господин Бикърсдайк продължи, като направи язвително сравнение между липсата на истинност у пъстървата и липсата на истинност у правителството.

Избухнаха ръкопляскания.

Когато те утихнаха, Смит отново стана на крака.

— Извинете — извика той.